x Българите преди Аспарухова България – прабългари

Изпрати на приятел

x

Събития

  • Прието е, че прабългарите произхождат от алтайската етническа общност, обитавала земите на Западен Сибир по долината на р. Иртиш.

    През ІІ-ІV в. прабългарите заедно с хуните те се предвижват от Средна Азия в района на Приазовието, Прикаспието, северно от Кавказ, около р. Кубан и Азовско море.

    Етнонимът „булгари” (vulgares) се споменава за пръв път в Анонимния римски хронограф от 354 г. Името се свързва с р. Волга и се тълкува като: „смесен народ”, „буен, бунтовен народ” и др.

    В тези източноевропейски земи прабългарите се обособяват като самостоятелен етнос и някои с основание приемат, че те са коренно индо-европейско население.

    Прабългарите са номади – отглеждат основно коне. Препитават се с лов и риболов. Имат развити занаяти. Номадската община изгражда номадски стан, който се развива в укрепено селище – аул. Жилищата са юрти, землянки и надземни постройки.

    Прабългарите вярват в една свръхестествена сила (оренда). Върховен бог е Тангра (Небе). Голямо постижение е прабългарският календар с 12-годишен зодиакален цикъл. Всяка година носи името на тотемно животно.

    Основни обществени единици са родът и племето. Вождовете формират племенна върхушка, която постепенно изземва властта на народното събрание и съвета на старейшините.

    Походите през ІV и V век довеждат до създаването на династична ханската власт и здрава военна организация.

    В края на V и началото на VІ в. прабългарски племена заедно с хуните се заселват в Панония. В Именника на българските ханове (VІІІ в.) хунските владетели Атила и Ернах се поставят в началото на българската ханска династия Дуло под имената Авитохол и Ирник.

    След смъртта на Атила (453) и прогонването на лонгобардите и осготите от Балканския полуостров прабългарите настъпват към византийските територии и започват опустошителни набези (443-449 г). Тези нападения стават ежегодни при Юстиниан Велики (527-565).

    През периода VІ-VІІ век прабългарите преминават към сплотяване и по-трайна уседналост, възниква земеделието наред с основния поминък – скотовъдството. Ханската власт се утвърждава окончателно и се превръща в наследствена.

    През 562-565 г. голяма част от кутригурите са увлечени от аварите в похода им на запад и заедно с тях се установяват в Панония като втора заселническа вълна. Те организират нови походи срещу византийските територии.

    Прабългарите унугундури от приазовските степи попадат под властта на Тюркския хаганат. През 632 г. се освобождават се и се обединяват под върховната власт на хан Кубрат от династията Дуло в мощен военно-политически съюз, наречен Стара Велика България.

    На изток държавата достига до р. Кубан, на запад – до р. Днепър, на север – до р. Донецк, а на юг – до Азовско и Черно море. Столица е град Фанагория.

    Хан Кубрат сключва международни договори и утвърждава своята независимост и авторитет. Такъв е договорът с Византия от 635 г., при който ханът получава титлата патриций.

    Заплаха за Велика България става Хазарският хаганат. Войната с хазарите се води успешно, докато е жив хан Кубрат.

    Хан Кубрат оставя на синовете си завет да бъдат единни. След неговата смърт (665) обаче синовете се разделят и основават нови държави. Батбаян владее източните части, Котраг се премества на север, а другите се отправят на запад. Сред тях най-голям успех постига хан Аспарух, основателят на Дунавска България.

    Назад