x Закрепата на възобновената българска държава; Асен Старий

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Закрепата на възобновената българска държава; Асен Старий

И двете самоволни акции от страна на българските царе Петър и Асен — 1. избирането и коронясването на бъл­гарския господар за цар (βασιλεύς), който по стара традиция трябвало да се равнява на ромейския император по зна­чение и власт, и 2. обявяването на българската църковна независимост с учредяването на търновската архие­пископия, — както и съюзът им със сръбския велик жупан Стефан Неман били насочени, както видяхме, против Византия; но тогава от Цариград не се решавали да предприемат никакви открити действия поради опасното въстание на Манкаф в Мала Азия и предвид на готвящия се в Западна Европа трети кръстоносен поход, път на който бил насочен през ромейската империя. През вре­мето, когато кръстоносното опълчение на Фридрих I Барбароса преминавало през Балканския полуо-в,  отношенията между България и Византия се обърнали, както вече се по­сочи, от нарушени в явно враждебни. Сближението на Петра с германския император още през юли м. 1189 г. и предложението му на военна помощ против ромейския император, за което не са могли в Цариград да не знаят, вече показали, че българските царе открито заставали в редовете на византийските врагове. Към това време ще трябва да отнесем и побягването от Цариград на третия брат Иван, по-сетне цар Калоян, който бе даден като заложник при сключването на мирния договор в 1187 год. и като такъв прекарал .доста време“ у ромеите. Изразът „доста време“, т. е. не малко време, колкото и да е неопределен, все пак бягството на Иван от Византия е станало във всеки случай, преди още кръстоносците да напуснат полуострова, защото неговото оставане в ромейската столица след това ставало за него опасно, следов., заложничеството се е продължавало около две години. Това побягване на Иван не малко е допринесло за засилване на неприязнените отношения между двете съседни държава По-сетне, през декември 1189 год. и януари 1190 г., когато отношенията между кръсто­носци и ромеи станали дотолкова натегнати, че Фридрих I се видял принуден да осигури обещаната от българите военна помощ, Петър му съобщил,  че той е готов с една 40-хилядна армия от българи и кумани за действия про­тив цариградския император, за което германският император трябвало да признае свободата на България и царската титла на българския господар. Фридрих I приел благосклонно предложението на Петър, защото на първо време той, наи­стина, мислил да се възползува от услугите на българите. Обаче сключеният наскоро, на 24. февруари 1190 год., мирен договор между Фридрих I Барбароса и Исаак II Ангел на­правил тяхната военна помощ безпредметна и поставеното от Петър условие неосъществимо. Тогава Петър и Асен, едно, за да дадат на своите съюзници-куманите да се награбят, защото това е било всякога тяхно главно условие при сключването на военен съюз, и по тоя начин да отклонят всякакви възможни незадоволства от тяхна страна, и друго, за да предупредят всякакви изненади откъм Исаак II Ангел,  от когото те са очаквали само война всяка минута, почнали враждебни действия в ромейските владения, вероятно, в Пловдивската очистена от кръстоносците област, преди още последните да потеглят от Одрин, т. е. преди 1 март 1190 год.

Против българите и куманите на първо време бил изпратен пълководец Константин Аспиета, когото несъм­нено трябва да видим в неназования по име от Ансберт византийски военачалник (dapifer). Той, както изглежда, имал на разположение доста голяма войска, но не бил снабден с нужните средства за продоволствието на войниците, защото казвал,  че „войниците не са в сила да се борят в едно и също  време с двама неприятели—българите и глада и че е необходимо да им се дадат провиантските пари, които те не били получавали за цяла година“. Поради това военните действия против българите и куманите били толкова безуспешни, че Константин Аспиет се видял принуден да се обърне към германския император за помощ, в силата на току-що сключения мирен договор с неговия господар, за борба против българите. В същото време и българският цар Петър се обърнал към Фридрих I Барбароса с усилена молба за помощ „против гръцката вой­ска“ в силата пък на сключения по-рано военен съюз между тях. Тия едновременни обръщания от двата проти­воположни лагери за помощ показват, че и двете страни са държали упорито и нито едната, нито другата не е могла да вземе връх. Но нито ромеите, нито българите не получили исканата помощ, защото мирният договор бил вече подписан между Фридрих II и Исаак II, и кръстоносците вече се готвили за път към Калиопол. Освен това Константин Аспиет, ходатайствувайки за войската, предизвикал гнева на Исаак II, който под предлог, да не би тоя човек да по­вдигне войската против него, заповядал да го арестуват, а после го уволнил от длъжност и го лишил от зрение. Обаче след това работите на запад тръгнали още по-лошо, защото, казва Никита, „българите заедно с куманите постоянно правели разорителни и опустошителни нахлувания в ромеиските области“. Затова веднага след очистването на полуострова от кръстоносците, първата грижа и внимание на цариградското правителство били насочени изключително към българите. Исаак II Ангел решил да накаже българите не само за техните връзки с германския император, но и за техните неочаквани нападения и изобщо за нарушението на мира.

Още през пролетта на 1190 год. Исаак II, „като събрал цялата ромейска войска“, предприел голям и по суша, и по море поход в България, целта на който била да се раз­прави веднаж завинаги с българите. Доколко са били уверени ромеите в пълния успех на тоя поход, се види от речта на Никита Акоминат, след като получил зва­ние велик съдия (δ κριτής τοu βήλου), произнесена преди потегля­нето на Исаак в поход. „Не беше си починал от грижите, които ти понесе, отбивайки коварните аламани, ти от­ново прекарваш цяла нощ под открито небе и носиш желязо (оръжие) през цял ден; и като помисли вчера и оня ден, че да се задържат нахлуванията на скитите през Дунав против нас е дело на царския велик ум, ти направи мисълта дело. И проливът на Пропонтида (Мраморно море) скоро се обърна на земя от корабите, които покриват повърхността (му); и богатият с дълбоки и крути завои Истър (Дунав) ги носи върху си плаващи на платна и люш­кащи се около неговите острови. Тая река, разсичана след много време от ромейски лопати, високо възпява; скоро, след като приеме виковете и затриванията на варварите, силно окървавена далеч се влива в Евксинския Понт, като възвестява на народите, през които тя тече, за твоите под­визи, употребявайки като глас, баграта на струите от варварските кърви, и вика към червените варвари за убий­ственото нападение против нас и към истинските „мъже на кървите“, че враждебните замисли против ромеите са унищожени и че с тебе, богоподобния владетел, са угово­рени условията на мира, и те (варварите) преминали към неговия (на мира) блясък, за да не ги поглъща меч. И тъй недавно, още съвсем недавно ти се бе предал съвършено на такива дела, като на вид съблюдаваше примирието, а на дело по-скоро чудесно обмисляше и се грижеше за нас; а сега ти водиш войската против варварите, возейки с себе си приготвените от известния Архимеда метателни машини, копачки и тарани и всичко, което може да разрушава кули. Прекрасни работи се извършиха за тебе и по суша, и по море, а още по-прекрасни, с божия помощ, както се казва, ще бъдат ония, които—на добър час на ромеите — има още да се извършат, защото заедно с вода делиш успехите и чрез огън, и чрез вода. Затова аз казвам, че варварите, изпитани в горещ бой и в течението на реката, най-после, след като паднаха духом, нека неочаквано да дойдат под ярмото на твоята държава, като на почивка. Така да разсъждавам ми дава не нелепо желание и не сляпа и неизпълнима надежда, а божието преглеждане за нас и твоята всякога успешна в боевете храброст .

„На тебе, както по-преди на Давид, право и от Бога е обещано и изпълнено, че нито врагът ще те надвие, нито синът на беззаконието ще те притесни“ (Псл. 88,23). За­щото ние знаем, знаем по навик, който спрямо тебе е неизменен за победата, само трофеи, както и изходът на сега предприеманата срещу противниците битка ще бъде без съм­нение щастлив. И ние извличаме всеки път двойно веселие от твоите дела: в началото ние пеем молитвена песен за отклонение на нещастието, а в края радостно възклица­ваме, така че, ако самата твоя раздяла от нас, колкото и да е за късо време, не би западнала дълбоко в сърцето (ни), то цялото време на твоя поход против варварите ние бихме прекарали в радост. Защото какво би причинил негодникът и жалкият човек, когато ти, истинския повелител, о най-победоносний царю, нападаш на него? или какво би направило (глиненото) гърне на (медния) котел? Той ще каже на планините да паднат върху него и на хълмовете да го покрият, за което тайните пророкуват; той ще се търси и ще се залавя от твоите войски, като вреден звяр (κνώδαλον), заравян от добрите ловци в храсталака; в скоро време мястото му ще се издири, и той не ще се намери (Псл. 36, ю,зб), макар че обхванатият от демоните, след като тури пре­стола си на денницата, се възгордя на високите северни пла­нини, за да бъде за тебе, равния на Бога владетел, сатана и противоседящ. Но най-христолюбиви царю, който обичаш опасности и при това големи повече от някогашните властодържци, тъй като ти се движиш против варварите в пълен кариер, като ще им въздадеш много по- голямо въздаяние. Не те отклоняват от копнеж за нас нито трудове и почти равни борби, нито изгряването на Орион, нито блясъкът на Сириус, нито височините на стръмните и недостъпни за нападение планини, нито тесният и мъчен път, нито нещо друго.

„И тъй ние, поданиците, възпяваме от нас си тия тебе придружаващи песни. Нека Господ ти праща помощ по море, като изравня планини, мъчнопроходими места прави леснопроходими, разбива медните врати и съкрушава железни завори; денем слънцето да не те пали, нито месецът нощем; нека ръката ти да изпитат всички твои врагове, десницата ти да изнамери всички мразящи те, нека те станат като пяна пред лицето на вятъра, а ти — като ангел Господен, който ги преследва и изтребва; нека да нападне на тях страх и трепет, защото те са племе, което унищожи съвета, който разпътствува в техните нрави, което се отказа от Бога спа­сителя чрез нарушение на клетвите, което често излъгва във всичко против богоравния император. След като свършиш работите против бунтовниците и против насрещните им скити по желанието на твоето най-царствено в ръката божие сърце, ти, нашият народен вожд, ще се върнеш от Хемските долини (ех τών Αίμου τεμπών) цял богоподобен както някогашният Мойсей от Синай, след като изгладиш душите на варварите за лесно подчинение като че ли с наръчното си страшно копие и им начертаеш отново закона на предишното робство като на други каменни плочи. И нека застане от десно на тебе голяма и бляскава победа, като друга някоя императрица, за да се неотстъпно молим ние, не само богатите от народа, но дори и случайно насъбралата се сбирщина тълпа, завърш­вайки триумфа. Свръх това нека твоят престол бъде навеки, дните ти — като небесните дни, а властта ти — многолетна“. За път на нападението на Северна България бил избран един от източните старопланински проходи (вероятно Лопушненския), защото, както изглежда, Исаак II искал да скрие нападението си и да изненада българите. Затова сухопътната войска била прекарана от флотата по море от Цариград покрай Анхиал и излязла на бряга в Месемврия2); флотата пък имала за задача да продължи пътя си по морето към устието на Дунав,  да навлезе в него и по тоя начин, като прекъсне връзката на десния бряг с левия, да пресече пътя на куманите за отвъд Дунав. Обаче тоя грандиозен план против България не можал да бъде изпълнен.

Петър и Асен били сега много по-добре приготвени да посрещнат неприятелите, отколкото по-напред през вре­мето на въстанието. Те имали сега защита не само в при­родата на страната и мъчно достъпните проходи, но и в укрепените места и градове. „И наистина, пише Никита, той (императорът) намерил тамшните укрепления и градчета за­щитени много по-силно от по-преди и обиколени с новоиздигнати стени, които на някои места се увенчавали с кули“. Исаак II, чийто план бил,  след като премине Стара-планина в източната й част, да нападне и превземе главните крепости в Северна България, Овеч (при днеш. Провадия), Преслав и Търново, скоро се убедил,  че не ще бъде в съ­стояние лесно да завладее тия укрепени градове, още повече когато техните защитници, ако и да се решавали да излязат вън от тях , но те като елени, скачали по височините и, като диви кози, се катерили по стръмнините, и решително избягвали ръкопашния бой“· Исаак II разбрал,  че за да може да превземе означените крепости, ще трябва дълговременна обсада; затова, като минал покрай Овеч, Преслав и други укрепени пунктове, всичкото си внимание съсредоточил на Търново, дето се бе затворил цар Асен, и което той обсадил,  след като се разположил на лагер под стените. Но и тук не можал да се задържи дълго. „Един българин, приструвайки се за беглец, разказва Г. Акрополит, дошъл при императора и му съобщил,  че му се готви напа­дение откъм скитите (куманите). Смутен от тая вест, още на следния ден императорът се оттегля от готовата да се предаде крепост“. Никита, който несъмнено е знаел тая подробност, избегнал да спомене за нея и се ограничава със следните думи: „Освен това страх от нападение от­към скитите (защото времето още им позволявало да направят преминаване), така също  подбуждало императора по-скоро да се върне оттам назад“. В един вариант към Никитовата история се изтъква трета причина за бързото пре­кратяване на похода: Исаак не можал да даде заплатата на войниците, защото такава им дал само за два месеца, а тия месеци се вече изминали, следов., в самата му войска ще да се е вдигнало незадоволство, което му е налагало да побърза със завръщането си. За връщане Исаак не избрал същия път, по който той бе дошъл,  а почнал да търси друг най-къс, който му посъветвал да избере пак същият българин, като разчитвал да се спусне по него, през тамшните долини, право в Верроя (Боруй). През времето на преминаването обаче на тоя проход страшна катастрофа постигнала ромеите. Ето как Никита Акоминат описва това нещастие:

„Вмясто да тръгне по широката местност, която позво­лила би на конницата някой и други път да се развърне, той (императорът) затворил себе си и войската си в дупката на непроходими места и в долината на гористи пътища; по тоя дол протичала малка рекичка. Напред вървели протостратор Мануил Камица и Исаак Комнин, зет по дъщеря на Алексий, по-сетнешния император; в ариергарда — севастократор Иван Дука, чичо на императора, а средата на отреда, пред който се движел обозът и се проточила вой­ската, която била вън от строя, прислужници, заемал сам император Исаак и родният му брат, севастократор Алексий. Между това варварите, като се появили и от двете страни на тесния проход, в който вървяла нашата войска, явно всяка минута заплашвали с нападение. Авангардът обаче благополучно преминал теснините, без да срещне съ­протива откъм българите, които несъмнено са разчитвали, че ще бъде по-добре да позволят на предните войскови отреди без кръвопролитие да прехвърлят височините, и тогава да се нахвърлят право върху средата и да ударят тъкмо на оная част на отреда, дето се намирал сам императорът. неговата свита, както и всички придружаващи го знатни, — и сметката им излязла вярна. Едва току-що императорът бе навлязъл окончателно в това тясно устие, в което реши­телно нямало накъде да се бяга, изведнъж варварите се нахвърлили върху него с всичкото си множество. Впрочем ромейската пехота не изведнъж се уплашила. Напрягайки всички сили, за да не бъдат заобиколени, ромеите бързо се спуснали по височината на устието и отначало, макар и с големи загуби, кое да е отблъснали нападащите от върховете на планината варвари. Отпосле, обаче, отстъпвайки на многобройността, под страшния град от търкалящи се отгоре камъни, те почнали да отстъпват — не бързишката, в ред, като че ли с цел да ги примамят и вече най-сетне — по­неже неприятелите постоянно все повече надделявали, наблягайки и теснейки съсъс своето множество, — цялата войска слязла съвсем. В ужасна бъркотия, когато всеки се грижел само за своето лично спасение, неприятелите колели всички, когото настигали и който им се попадал в ръце, като затворен в обор добитък. Нямало кой да защити, па и никой не можеше да защити. Сам императорът, попаднал като в някоя мрежа, много пъти се опитвал да отблъсне насо­ченото против него варварско нападение, но нищо не можел да направи и дори изгубил шлема от главата си. Около него се събрали всички знатни в голямо количество, които се на­мирали в отреда, и за да му се прокара път за излаз, трябвало да се пожертвува животът не само на голям брой коне, но, както казват, и на ромейски войници, които, като се натрупвали, задръствали прохода. По тоя начин бил избит много народ, за да спасят него само едного. Когато се съединил с авангарда, императорът принесъл благодарност Богу, задето запазил главата му в това сражение. Между това севастократор Дука, виждайки, че не било възможно направо да мине, тръгнал по друг път , като спо­лучливо се натъкнал на един добър водач, когото примамил от редовете на неприятелската войска един войник от неговия отряд, на име Литовой, и по него път преминал безпречно. Като се избавил през тъй наричания Крън в Верроя (Боруй), императорът се научил,  че в предния отред на войската, който бе преминал през устието без загуби, били разпространени най-лоши слухове за неговата съдба, — именно казвали, какво сам той загинал заедно с останалата войска. Поради това, за да се унищожат опасните слухове, той трябвало да остане там в разни места за няколко дена и след това вече да се върне в царстве­ния град. Между това печалната мълва за господаря бързо се сменила с друга вест, която разпръснал по градовете сам императорът, като заповядал навсякъде да се обяви за удържаната от него победа. . . Но императорът не се наслаждавал дълго със славта на победител, защото мно­гобройната загуба от убити напълнила всички градове с плач и принудила селските жители да пеят горчиви песни. След като се завърнал в Цариград, той донейде намали своята гордост, и изобщо това поражение силно подействувало върху него“.

Така съдбоносно се свършил тоя знаменит поход (трети) на Исаак II Ангел против току-що възобновена България, — поход, на който се възлагали, както видяхме, твърде големи надежди. Във всеки случай в тоя поход Исаак II не само не постигнал първоначалния си план, но и завинаги изгубил Северна България, която дотогава той все още продължавал да счита като византийска провинция, а за Византия завинаги бил отрязан път към страната се­верно от Стара планина. Но и при все това същият Никита в една крайно надута похвална реч, държана след въпрос­ния поход през януари или февруари 1191 год., казва следното: „Като младоженец, който излиза от чертога си, със светли лъчи ти изгони аламанската войска, като я изтика от ромейските предели; после ти се обърна към северния край и оживи нашите тамошни работи, които бяха съвсем разнебитени през зимата от варварските нападения. Като напрати своя палещ лъч върху самите хемски бунтовници, ти помрачи техните гледащи очи. И не измолиха ли те, след като избегнаха припълзяващата опасност, да не им се явиш като огън или поне да хвърляш отвесно (κατακάvΐΐον) лъчите от твоето оръжие, а да виждаш достойното за по-голямо чудо, без да оказваш разпространената чрез тоя боговиден образ приятелска услуга, като и древният Израил не (видя) лицето на Мойсея; ти като че ли някоя своя човеколюбива завеса им простря помолилите се, макар че ти знаеш, че те са негодни и опасни и че ще се върнат пак и пак по кучешки към собствената си бълвотина. Подражавайки по тоя начин на божието човеколюбие, след като намали палещия поток на твоята държава, ти приложи по-умерени блясъци, или иначе да се каже, едновременно твоите блясъци осветиха хемските върхове, и отстъпническото племе веднага и опиращите се на своите лъкове скити, които бяха въоръжили ръце против тебе, като диви зверове, малодушно избягаха в своите леговища и, като змии, тия порождения ехиднини, отклонявайки се от предстоящия гняв,  изпокриха се в подземни пещери“. Не може да има никакво съмнение, че тук Никита е имал предвид тъкмо току- що описания поход на Исаак II, който, макар и да се свършил с пълно поражение на ромеите, все пак официално се преобърнал,  както видяхме, в бляскава победа. Към това, може би, ще трябва да отнесем и частичните успехи на ромеите като обратното отвоюване на Анхиал и Варна (вж. тук по-долу). Що се отнася до въпроса, по кой път Исаак II, след като снел обсадата на Търново, е отстъпил,  то при данната, че той, след като прехвърлил планината, дошъл „през тъй наричания Крън“ (διά του λεγομένου Κρηνο) във Верроя (Боруй, сег. Стара-Загора), не може да има никакво съмнение, че императорът е минал през Тревненския проход, който води тъкмо в Крънската област, заемаща стра­ната по горна Тунджа от Гопса до Сливен; следователно, пътят на отстъплението на Исаак II е вървял от Тър­ново на ю.-з. към днешно Дряново, по Дряновската река на Трявна и, може би, самата катастрофа да е станала в тая част на прохода, и през в. Кръстец превалил Тревненската планина и се спустнал в Туловско поле, а оттам, като преминал Сърнена Гора (стар. Караджадаг) през Змеевския (стар. Дервентския) проход, стигнал във Верроя.

Сполучливото дело в Тревненския проход повдигнало духа на българите, защото им доставило освен славна по­беда и голяма плячка, от която не само се обогатили, но и дало възможност да се превъоръжат. Убедени, ако не в унищожението, то поне в разстройството на ромейската ар­мия, те сега станали по-смели. Бляскавата победа над Исаак II Ангел вселила в Петър и Асен още по-голяма самоувереност, и те сега не само се считали за независими, но и ре­шили вече да пристъпят към изпълнението на втората част от първоначалния си план. Веднага след разнебитването на ромейската войска те нападнали и разграбили Анхиал и околностите му, а след това завладяли и Варна, последния град северно от Стара планина, който още се намирал във византийски ръце. Със завземането на тия два черноморски града, главните военни бази на ромеите, Петър и Асен се обезпечвали от всяко нападение на ромеите откъм Черно море. Затова те сега обърнали вниманието си на запад, и вече в същата година техните нападения достигнали до Средец, чиято по-голяма част разрушили, и дошли дори до Стоб (то Στούμπιον на р. Рила), чиито жители те откарали, и, може би, за пръв път тогава са посетили и българската светиня Рилския манастир, така че те достигнали главния път по долината на р. Струма, който водел към югозападните български земи, днеш. Македония, която все още се намирала под византийска власт . След това българите про­никнали по-нататък на запад до гр. Ниш, отдето откарали „не малка плячка от хора и добитък“. Всички тия дей­ствия и нови успехи, които турили начало за освобождението на западните и югозападни български земи, ясно говорят, доколко в това време България се бе засилила, и че целта на нейните освободители била вече не да се борят за от­воюване на независимост, а да разширят властта си и да съберат българските земи отново под една политическа власт, с други думи, отсега войните на Петър и Асен с Византия получават настъпателен и завоевателен характер.

Новите военни успехи на българите не могли да оставят Исаак II Ангел в покой. „Обиколен от всички страни, като мед от пчели – пише Никита, и не знаейки, на кого от страдащите от нападенията на враговете по-напред да помогне и за кого ще може да отложи грижите си за най-после, императорът решил да раздели войската си между пълководците“. Докато българите воювали на запад, ромеите успели отново да отвоюват, вероятно откъм мо­рето, Варна и Анхиал,  които отново били укрепени и снаб­дени с византийски гарнизони, и изглеждало, че всичко тръг­нало наред. Смятайки се по тоя начин вече достатъчно осигурен откъм българите, Исаак II решил сега да се обърне към сърбите, за да накаже и тях за безнаказаните им нападения и разорения на ромейските области. През есента на 1190 год. („през есенните поврати на слънцето“) той тръгнал заедно с женската половина на своя двор от столицата и стигнал в Пловдив,  отдето потеглил против сърбите и Ст. Неманя, който бил дошъл тогава до Скопие и го завзел. За тоя поход Никита ни дава твърде кратки съобщения, които донейде се попълват от споменатата не­гова похвална реч, казана през януари или февруари на 1191 год. и в която четем следното: „После ти отиде на запад, без да срещнеш съпротива и, като огън всичко поглъщащ, ти се яви пред нечестивите далматинци. Неман, склонен към всяка злоба, се разтопи като восък и молеше накрая на пръста да му угаси жаждата. След като снел от себе си символите на властта и лишен от го­сподството на далматите, той дойде да се допре до твоите прекрасни нозе и се опитваше да ослаби ударите на твоята неумолима секира, напратена върху него от небето“. А солунският архиепископ Евстатий в своята реч към Исаак II, държана след речта на Никита през лятото на 1191 год. в Пловдив,  вероятно по случай заминаването на импера­тора от тоя град, за сръбския поход на Исаак II задава следния въпрос: „И защо не трябва да изтеглят така също  и ония (враговете на империята, в случая куманите), които узнаха, че сръбската сила и надменност малко преди това и почти вчера, след като бяха потъпкани от нозете на на­шия император, като гумно пълно с снопове, бяха и развеяни като слама, и преживяват същия страх и за себе си“. И наистина, според историята на Никита, станало някакво сблъскване с сърбите нейде при р. Морава, в което сърбите не устояли и се обърнали в бягство; при преследва­нето те потърпели големи загуби от убити и потънали в реката; а според речта му, сръбската земя била съвсем опустошена и разорена. Великият жупан бил принуден да сключи мир, по който той трябвало да се откаже от своите завоевания, но все пак сърбите са задържали някои визан­тийски земи, така че по тоя мир Белград, Равно, Ниш, Скопие, Призрен, Кроя и Леш останали като византийски погранични градове. Към условията на тоя мир ще трябва да поставим и това, че Ст. Неман се отказал от съюза си с българите, който Ст. Неман и без туй не съблюдавал,  както вече се изтъкна.

След като уредил работите с великия жупан, Исаак II Ангел,  като минал през Ниш, отишъл на среща с маджарския крал Бела III, своя тъст, която се състояла при р. Сава. Каква е била целта на тая несъмнено политическа среща, Никита Акоминат не казва; но, очевидно, там са се обсъждали мерките, които трябвало да се вземат против бързо засилващата се България, която сега ставала еднакво опасна както за Византия, тъй и за Маджарско, и главно да принудят нейните управители да сключат мир; твърде е възможно, като се вземе предвид, че Бела III бил готов в 1195 год. да изпрати военна помощ против българите, да е бил сключен и военен съюз между зет и тъст против Петър и Асен. След като прекарал много дни наред на гости у своя тъст, Исаак II се върнал в края на есента в Пловдив, дето, очевидно, останал да презимува, защото през пролетта на 1191 год. ние го виждаме да действува оттам против куманите, па може би, и затова била дове­дена там и женската половина на двора му.

Успешният сръбски поход, за чийто резултат в Тър­ново не са могли да не знаят, никак не повлиял върху войнственото настроение на Петър и Асен; напротив,  с настъпването на пролетта на 1191 год. българите заедно със своите съюзници куманите възобновили нападенията си в Пловдивската област, може би, с цел да предизвикат императора, който, наистина, предприел две нощни нападения против куманите. Ето как Евстатий Солунски описва тия нападения в споменатата реч. „Ти, най-храбрий самодържецо, щом зачу звука на войнишката тръба (соб. войнишкия вик), и тоз час, като страшен тежковъоръжен воин, яхнал на военен кон, се хвърли в сражение!… Аз бях поразен от ужас, когато настъпващата нощ на великото Господне име, в която Господнето възкресение изпълни устата ни с божествена песен, ти не даде покой и на твоите очи, и, ко­гато другите приятно спяха, сам, като възседна коня, се спустна против неприятелите, които, възползувани от нощната тъмнина, се нахвърлиха разбойнишки върху страната отвъд реката, която умиваше тамошната околност (р. Марица). Не по-малко се потопих в дълбок ужас, от който по никой начин не можах да се отърва, защото не бяха се из­минали още пълни четири дена, и друга по-тежка борба те извика. — Защото скитският разбойнишки отред, след като премина реката на друго място, имал намерение да извърши нещо страшно, след като изчака такова пак време, както недавно по-рано бе настанало, в оная нощ, мокра от про­ливния дъжд и тъмна, изобщо много по-лошо от онова вре­ме. Защото дъжд валеше цялата нощ; никой от присъ ствуващите там не би казал,  че не е по-студен от сняг, а и вятър, като го засилваше, силно брулеше, удряйки в лицето, така че очите се помрачаваха, без да виждат, къде трябва да се върви. А войнишките коне се притискаха, като заставаха един до друг плътно в горните си части от студения въздух, и потъваха с долните части поради това, че земята, попивайки много вода, се бе обърнала в блато. — Тогава и там ти, най-мощний царю, воеводо и войнико, застана начело на въоръжението, на нападението и на целия оня добър ред, който умее да спасява войската, и на ония, които градът на Филипа имаше вътре и които обитаваха около него, с които ми се падна да се събера. И сега сам аз не мога спокойно да кажа, доколко всички се бяха поддали на страха; мене стария и смелия не ме обхвана страхът, обаче внезапният удар силно изплаши мнозина, ако не и повечето. И смущението имаше обяснение. Защото от страх се обърнаха на бяг ония, у които на сърцето паднаха разсъждения за лоша участ, а безстрашливи оста­наха ония, на които императорската разпоредителност, мощ и храброст, разпаляйки душите, подаваха добри надежди. Обаче всички наедно изпращаха просби към царя-бога, про­пити с учудване, и господарт силно се провикваше към тях , които се нуждаеха в състрадание: „какво е това и до­кога автократорът пръв и сам ще се грижи преди всички и за всички?“ От същата реч на Евстатия се установява, че първото нападение на императора било предприето срещу Светлото Възкресение (14 април), а второто подир четири дена, т. е. на четвъртия ден на Великден. След тия два „големи подвига“, с които той мислил,  че е осигурил безопасността в Пловдивската област, Исаак II Ангел в края на пролетта или началото на лятото 1191 год. се завърнал в столицата, „като се отклонявал от пътя през Хем“, иронически завършва Никита Акоминат.

Но колкото ораторът и да възхваля в своята реч двата тия военни подвизи на императора, обаче едва ли те са имали някое особено решаващо значение във войната с бъл­гарите; напротив,  и след това последните продължавали да безпокоят със своите нападения ромейските области; особено страдало населението на Пловдивската област, затова Исаак II й дал ново управление: той назначил за стратег-управител там младия си братовчед Константин Ангел, който въпреки това, че бил току-що достигнал юношеските години, отличавал се със своите военни способности, като го издигнал в сан „дука на флотата“ или „велики дука“. В скоро време Константин уредил и стегнал дисциплината в поверената му войска, която дотолкова се привързала към него, че готова била да изпълни най-предано всяка негова заповед. Пристигането му в Пловдив веднага оказало своето влияние върху отношенията към българите, които, според думите на Никита, се бояли повече от него, отколкото от самия император. И наистина, на няколко пъти, когато Петър и Асен се тъкмели да нападнат на околностите на Пловдив и Верроя, Константин узнавал свое­временно техните планове, настигал ги, разбивал ги съвсем и стремително преследвал техните отреди. Всички тия успехи на ромеите принудили най-сетне Петър и Асен да не правят тъй често своите нападения, както по-рано. Обаче и това не се продължило за дълго време. Младият Константин, увлечен от победите си, успял да привлече войската на своя страна и се обявил за император в Пловдив. Това безразсъдство на младия пълководец докарало скоро неговата погибел. Когато потеглил от Пловдив за Одрин с цел да присъедини към войската си и тамошния гарнизон, той коварно бил уловен от свои хора, когато стигнал в крепостта Неучик или Неуцик, близо до Одрин, и докаран в столицата. Исаак II веднага заповядал да ослепят Константин, а неговите съучастници били простени. Ин­тересни сведения ни дава Никита Акоминат за отношенията на българите към бунта на Константин и неговата съдба· „Между това, пише той, българите до такава степен се зарад­вали, особено Петър и Асен така тържествували при из­вестието за постигналата Константин участ, като че ли той се домогвал до царската власт собствено над техния народ. „Императорът не бил в състояние, казвали те, да направи на българите по-голямо благодеяние иначе, освен след като извади очите на Константин“, като остроумно осмейвали по тоя начин ромеите, чиито дела постепенно падали и ставали все по-лошо и по-лошо. В същото време те желаели на фамилията Ангели, които владеяха ромейската държава, много години да царува и молили провидението, щото тя, ако е възможно, никога да не измира и да не изгуб­ва императорската власт, като привождали за причина на своята молба — не зная вече, кой и по кой начин тъй вярно ги научил на това, да бъдат проклети, — това обстоятелство, че в продължение на тяхното царуване положението на българите постоянно все повече и повече ще расте и ще се издига, така че те дори ще разширят владенията си за сметка на чуждите области и градове и измежду тях самите ще произлязат „князя и вожди от чресъл их“. Тоя разказ на Никита е твърде характерен, защото той ясно ни рисува, от една страна, че във Византия са гледали на България вече като на съвсем независима държава, а от друга, — доколко българският народ и неговите водачи бяха усвоили тая идея.

И наистина, веднага след усмирението на Константиновия бунт в 1193/4 год., българите възобновили своите на­падения. „Те не прекратяваха оттогава нахлуванията със своя­та скитска фаланга, имайки предвид да разрушат някое укрепление, да разграбят няколко села, или пък да разорят известни градове, и опустошаваха всичко, каквото им се попадало по пътя, като нападаха ту на Пловдив, ту об­саждаха Средец, а понякога подстъпваха дори до Одрин“. Всичките опити на ромеите да се противопоставят на бъл­гарските нападения не донасяли никакви положителни резул­тати, а между това българите отивали все напред. Към това време се отнася завоеванието на Средец и присъединението на земите по горна Струма. Исаак II Ангел изпратил против тях двамата си пълководци, Алексий Гида, началник на източните войски, и Василий Ватаци, доместик на западните войски. Те се срещнали с неприятеля при Аркадиопол (сег. Люле-Бургас), но били съвършено разбити: Гид, след като изгубил повечето от войската си, търсил спасение в бягство, а Ватаци загинал наедно с цялата си армия. Най-сетне императорът решил под своя лична команда да почне настъпателна война против българите. Почнали се усилени приготовления: направен бил нов набор на войници и съсредоточение на ромейските войски; повикани били и много наемни отреди: освен това Исаак се обърнал към своя тъст, маджарския крал Бела III, за помощ, — в силата на склю­чения вече между тях съюз, — който на драго сърце се съгласил да му помогне, като изпрати помощна войска през Видин, следов., предполагало се, че маджарите ще навлязат от сев.-запад в България. Като събрал по тоя начин достатъчна армия и се снабдил и с нужните парични средства и с всичко потребно за войската в поход, Исаак II Ангел през март на 1195 год. потеглил от Цариград, с твърдо и решително намерение да се противопостави на враговете и да не сложи оръжие, преди да изпълни окончателно задачата си против „бунтовниците“. „В случай на успех, пише Никита, той предполагал да принесе Богу благодарност, а в случай на несполука — да се подчини на неговата света воля, която нерядко определя, щото жезълът на грешниците да служи като оръдие за изпитание на праведните. С такива мисли потегли императорът, като се решил смело да върви против всяка опасност . Но ръката на Всевишния все още тежала над нас, и неговият гняв,  както се показа на дело, не се удовлетворил с ония бед­ствия, които ние трябваше да търпим от българите след техните победи“. С тия думи Никита намеква на грозната злополука, която постигнала Исаак II Ангел,  когато вече се намирал в поход.

Постоянните несполуки във войната с българите заедно с други тежки за населението особено финансови мероприятия окончателно подкопали престола на и тъй непопулярния Исаак II. Съставен бил заговор против него, начело на който застанал родният му брат Алексий. Въпреки това, че неговите приближени своевременно го известили за съще­ствуването на тоя заговор и дори го предупреждавали за уча­стието на брата му в него, Исаак II обаче не отдавал ни­какво значение на техните доноси, защото името на родния му брат за него било достатъчно доказателство, че те са лъжливи. След като отпразнувал Великденя в Редесто, им­ператорът спрял за по-дълго време в Кипсели (сег. Ипсала), докато се съберели отстаналите части на войската. През време на почивката той решил да отиде със своята свита и слуги на лов,  като поканил и брата си Алексий да го придружи, но тоя отказал под предлог, че бил болен.  Щом обаче императорът се доста отдалечил от лагера, съзаклетниците пълководци довели уж насила Алексий в им­ператорската палатка и го прогласили за император; цялата войска и съветът държавен последва ли примера на пълководците. Когато се научил за станалия преврат, Исаак II се опитал да потърси спасение в бягство, но бил застигнат в Макри (стар. Стагира, на запад от Дедеагач), а после ослепен в манастира Вира (car. Фере) и заедно със своя син Алексий бил изпратен в Цариград, дето като държавен престъпник бил затворен в един дворец, а отпосле бил хвърлен в тъмница.

Новият император Алексий III Ангел (1195—1203), който се украсил с гордото име Комнин, не продължил похода на брата си и се върнал в столицата, защото искал да се закрепи на престола и да се короняса, а пък с бъл­гарите намислил да свърши работата по мирен начин.  Той поискал да влезе в преговори с Петър и Асен, като изпратил пратеници с предложение за мир, но нямал никакъв успех: българите отговорили надменно, и предложените от тях условия се показали безчестни и невъзможни за ромеите. Войната пак се възобновила и взела много по-широки размери. — След завладяването на Средец и областта му и със закрепата властта на българския цар в земите по горна Струма, Петър и Асен се почувствували дотолкова силни, че те решили да пристъпят към изпълне­нието на втората част от първоначалния си план — „да съединят под едно господство Мизия и България, както е било някога“, т. е. да освободят и ония българи, които оста­вали все още под византийска власт . За Асен I било по­вече от ясно, че освобождението на югозападните български земи, днеш. Македония, може да стане само тогава, когато ги откъсне от центъра на империята, след като успее да слезе по долината на р. Струма и излезе и се закрепи на беломорския бряг. И наистина, още през лятото на 1195 год., ко­гато Алексий III се намирал в Мала Азия против един опасен самозванец, Асен I се спуснал по долината на р. Струма и се насочил към първокласната крепост Сяр със своята армия. Недалеч от тоя град българите напад­нали българските войски“, т. е. местни войски, набрани в България, или днеш. Македония, разбили съвсем също  на­миращия се там ромейски отряд, като избили по-голямата му част и самия пълководец Алексий Аспиета взели в плен. Те завладяли повечето тамошни крепости, към които трябва да причислим Мелник, Струмица и други и, като ги укрепили още по-силно, а това показва, че тия крепости останали в български ръце, върнали се в своя си, като отка­рали безбройна плячка. Към времето, когато Асен I се е връщал от тоя победоносен поход, се отнася и пренася­нето мощите на св. Иван Рилски от Средец в Търново. Ето как ни описва патриарх Евтимий Търновски това събитие:

„След като пое държавното знаме, той (Асен) добре закрепи всички разрушени български крепости и увехтелите обнови и след като се добре въоръжи против гръцкото царство, покоряваше околните страни, градове и села. Когато обаче дойде до Средец и го покори под властта и като чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се устреми към неговата честна църква и, като целуна благочестно преподобните мощи на светеца, мислеше, че е изнамерил някое многоценно съкровище. Като се изпълни от голяма радост и духовно веселие, взима добро решение за поголяма чест и закрепване на своето царство

 

(да пренесе мо­щите на преподобния отец в своя преславен град Тър­ново. И веднага изпрати до своя патриарх (разб. архиепископ) господин Василий, който бил в Търново, голям град, писмо, което гласеше така: „До всепочитаемия божий архиерей господин Василий и духовния отец на нашето държавно царство. — По божие желание, след като дойдох в тия страни и пристигнах в Средешкия град, намерих честните мощи на преподобния Иван, жителя на Рилската пустиня, изпълнени от чудеса и изцеления, струваше ми се от радост като да летя по въздуха. Защото голяма Слав за него изпълни цялата тая страна и чудните му и преславни изцеления огласиха не само тук, но и цялата въгърска (маджарска) държава. Поради това мисълта на държавното наше царство реши, твоята святост да дойде тук с целия църковен причт и с подобаващата почит да пренесе тия честни мощи на преподобния отец в преславния царски наш град за похвала на цялото църковно изпълнение и за закрепата на нашето благочестиво царство“. — Като чу това, божественият светител се духом възрадвал и въздал Богу благодарителна молба. И веднага набързо свикал целия цър­ковен причт и всичко гореказано им изложил. А те на драго сърце приели всичко с топло усърдие и гореща душа. И всички едномислено усърдно потеглиха, като че ли искаха да заграбят многоценно съкровище и скоро пристигнаха в Средец със своя патриарх и учител. А благочестивият цар Ив. Асен, след като приготвил почтено всичко за изпращането на светеца, вржчи всичко на патриарха; оставил му и 300 храбри войници да придружават светията. Сам пък, като потегли, скоро пристигна в своя царски град. И почнал да гради църква в името на светеца в славния град Трапезица. Патриархът пък (като) приел честните мощи на преподобния с целия причт, (потеглил на път); него го придружаваше и игуменът от манастира на препо­добния и всички подчинени нему монаси. И когато царят узнал,  че патриархът пристигнал,  бързо излязъл да го посрещне на място наричано Кръстец с целия синклит и като целуна почтително мощите на светеца, той ги задържал да останат там седем  дена, докато била съградена църквата. И след като последната била осветена, с почит положиха в нея мощите на преподобния в лято 6703 (—1195), индикта 13, дето и до ден днешен лежатъ“, т. е. до Евтимиевото време. В Търново мощите преживяли държавната катастрофа и останали там до 1469 год., когато възобновителите на Рилския манастир с разрешението на турското правителство ги отнесоха отново в манастира, дето и до ден днешен лежат. И тъй, най-главните мотиви, които са подбуждали Асен I да пренесе мощите на св. Иван Рилски от Средец в Търново, били, според патриарх Евтимий, „за похвала на цялото църковно изпълнение“, т. е. за прослав, за издигане на обявената след въстанието българска автономна църква и „за по-голяма чест и закрепа на неговото благочестиво царство“, т. е. за засилване на възобновената от него българска държава, с други думи, Асен I е виждал в народния светец най-силния покровител на България и българския народ, защото борбата за освобождението на българските земи от византийската власт за него далеч не била още завършена.

В похода на 1195 год. българите не могли, както видяхме, да завладеят гр. Сяр въпреки тяхната победа, но окупирането и закрепването на тамошните крепости от тях ясно показали в Цариград, че те ще продължат своите нападения в Сярската област. Затова след оттеглянето на българите Алексий III поверил защитата на Сяр на своя зет севастократор Исаак Комнин, като го снабдил с доста голяма войска. Освен това пръснати били слухове за големи приготовления на цариградското правителство; много се го­ворило за личната храброст на новия император и за неговите превъзходни качества в сравнение с неговия брат; а пък според Никита, и самите българи предупреждавали своя цар да бъде по-предпазлив в действията си против ро­меите. Но Асен I, който добре познавал Византия, нейното вътрешно и външно безсилие, не се тревожил от такива слухове и с още по-голяма самоувереност продължавал войната; напротив,  на всички тия предупреждения той с горда самоувереност отговарял,  че не трябва да се дава ухо на слуховете.

„Не вярвай на всеки слух! – казвал Асен. Донася ли мълвата, че известен човек е храбър, веднага не се плаши, макар той, може би, наистина да е такъв; говори ли се за някого, че той е малодушен страхливец, не рискувай и не зяпай преди време; разбира се, не трябва пък и съвсем да си запушваш ушите, защото не винаги слухът лъже, осо­бено пък кога казва по-голямата част от народа. Делата на хбрата, които мълвата хули или възхваля, трябва да се считат нещо като пробен камък, но в повечето случаи не­обходимо е да туриш своето око за съдия на мълвата, и то­гава вече да се приема за справедлива, или пък, като я подмажеш с малко масълце като лъжлива, нека си хвърка тя, където иска. Защото, казвал Асен, ушите не виждат работите, но напълнени с всякакъв шум, пазят само чуждите и често противоположни приказки; окото пък е тъкмо надеждният водач по пътя и неизмамлив свидетел на това, което е видяло, защото не от страна е чуло, както ушите, а право само види. Поради това не ви подобава да се смуща­вате от това, дето мълвата прославя сегашния ромейски им­ператор като храбър, а трябва да се види, такъв ли е той наистина, какъвто го въздигат. Нека ви бъде водач и верен ръководител в тая работа предишният живот на тоя човек. И ако внимателно вникнете в него, то ще ви­дите, че тоя човек с нищо не е заслужил славта си: той съвсем не е вземал участие във войната, никога не се е излагал на опасности, сражавайки се или помагайки на брата си в неговите битки за ромейската власт , — това аз твърде добре сам зная, постоянно като грабя и опустошавам не­приятелската земя, като печелех победа след победа и натрупвах трофеи върху трофеи — и не в награда за трудовете си той е получил багреница и царски венец, а, както се види от самото дело, завладял скиптра по играта на сляпото щастие. Поради това, аз, право да си кажа, не мога и да разбера, как тоя човек, който нито веднъж не ми се е показвал в сражение и който нито с ръка, нито със съвет, нито с дума никога не е бъркал на нашите работи, изведнаж се изменил съвсем наопаки. Аз ще се постарая да ви обясня, доколкото е възможно, моята мисъл за тоя човек и за целия негов род с пример. Виждате ли тия разни висулки, които висят и се развяват на моето копие от вятъра? По цвят те са различни, а какви са те по прежда? Всички са направени от една прежда и един тъкач ги е тъкал. Различавайки се по цвят, те като че ли се различават и по материя. Но това го няма и няма. Така и братята Исаак и Алексий, от които единият е вече лишен от царството, а другият ще носи порфира и се укра­сява с владетелски венец, имали са един баща, изхврък­нали са от едно гнездо, една земя ги е родила и от всичко поравно са получили освен това, че вторият от тях , Алек­сий, по години е по-стар. Затова, както ми изглежда и както всички знаем от опит, и на война между тях не трябва да има разлика. Казвам, че ние също  така, както и преди, трябва да продължаваме войната, като знаем, че и сега ние ще излезем против същите хора, които преди ние сме побеждавали, за да не казвам, че те са станали по-лоши, за­щото, от една страна се види, че ромеите са вече ослабнали и паднали духом, след като ние сме ги гонили толкова пъти с позор, и те нито веднаж не са могли да си поправят работите, а от друга — трябва да се разбере и това, че Господ ги е наказал,  задето незаконно лишиха от цар­ската власт Исаак, който ги освободи от тежкото робство на тиранина! (разб. Андроник I Комнин). Люде, които се въоръжават така против своите спасители, не са ли длъжни при пръв удобен случай да бъдат изтребени от враговете като клетвопрестъпници“?

Де и как е чул Н. Акоминат тая реч на Асен I и изобщо дали тя принадлежи на последния, мъчно може да се провери; но независимо от това, дали тя е наистина реч на Асен I, или пък е съчинена от самия Никита, тя ни дава една прекрасна характеристика на първия и в същото време рисува и целта на втория, а именно, от една страна, да из­каже своето неодобрение за свалянето на Исаак II и че работите на Византия никак не са се изменили с завзема­нето на престола от Алексий III, а, от друга, да изтъкне, доколко новосъздаденото българско царство е вече заякнало, а българите са станали по-самоуверени в действията си против Византия и са вникнали в разслабеното положение на империята.

Така въодушевявайки и насърчавайки своите българи Асен I възобновил войната и на следната година (1196) той с още по-голяма самоувереност навлязъл в област та на долна Струма и достигнал до стария град Амфиполис (при сег. Неохорион, тур. Еникьой, на Орфанския залив). Когато севастократор Исаак се научил,  че българите опустошавали околностите на Сяр, той, увлечен от някои малки успехи в сблъсквания с неприятеля, побързал да излезе против тях с пълна увереност, че той лесно ще се разправи с тях . Асен обаче по-голямата и по-добрата част от войската си разставил в засади, и, когато самонадеяният Исаак се впуснал със своята конница против враговете, той бил заобиколен отвсякъде, изгубил по-голямата част от вой­ската си и сам бил хванат в плен от един куманин, който отначало се стараел да укрие своя пленник, като мислел да получи добър откуп за него от ромейския им­ператор; но скоро се пръснал слух, че е уловен в плен пълководецът и след щателно претърсване севастократорът бил намерен и доведен при Асен I. Всички, които избягнали смъртта в боя, спасявали се зад яките стени на Сяр, като оставили цялата страна на българите, които без пречки награбили голяма и богата плячка.

Така се свършил и тоя поход. Никита ни разказва при това един епизод, който се свързва обикновено със съдбата на цар Асен I. През тоя поход един свещеник, оче­видно грък или гръкоманствуващ, който бил взет в плен и бил откаран като пленник в България, се обърнал на български език към Асен, измолвайки от него милост да го отпусне на свобода. Асен I обаче му отказал,  като казал,  че дал дума никога да не отпуща на свобода ромеите, а да ги изпраща на оня свят, защото така било угодно Богу. Дълбоко въздъхнал свещеникът и намокрил очите си със сълзи; разказвало се, какво той отговорил,  че както Асен не поискал да направи милост на бедния човек, близък до Бога по свещенството, така и нему самият Бог няма да окаже милост , че близко му предстои краят на живота, и тоя край няма да настъпи с естествена смърт , като в тих сън, но както обикновено умират повечето люде, които изваждат меч за погибел на другите. Предсказанието на све­щеника, според Никита, наистина се изпълнило: след няколко време подир възвръщането си в Търново Асен I бил убит от един негов съплеменник. За това убий­ство ето какво ни разказва Никита Акоминат. „Един човек, който много приличал на него (на Асен) по вид и нрав и се ползувал от неговата голяма благосклонност на име Иванко, имал тайно сношение със сестрата на него­вата жена. Като се научил за това сношение, Асен отна­чало запитал жена си и я заплашвал със смърт , ако тя умълчи за станалото. Жена му с разни думи смекчила неговите убийствени погледи и ядове и най-сетне прибавила, че той напразно се сърди на нея, защото той сам е могъл ясно да забележи тия сношения. Тогава той си пренесъл гнева от жена си върху Иванка и пратил да го повикат късно през нощта, без да сдържи нито на минута своята нетърпеливост . Иванко, като се сещал,  че не без при­чина и без вина от негова страна го викат така безвременно, отговорил,  че ще дойде на другата сутрин. Но Асен пак настойчиво повторил своето искане, защото считал неговото бавене за пренебрежение към себе си. След това Иванко разбрал вече причината за викането си и се обърнал към своите близки по кръв  и приятели за съвет, какво трябва да прави. Те му посъветвали да отиде, но във всеки случай да препаше дългия си меч и го скрие под дрехата си и, ако Асен след спокойни укори ограничи своя гняв против него само с глъчка, или изобщо му наложи на­казание, безвредно за живота, храбро да претърпи и да поиска прошка за нанесеното оскърбление; ако ли пък той се улови за меча против него, то така също  веднага да се въоръжи, да се постарае да превари това, което незабавно може да го очаква от негова страна, да нанесе смърт на кръвожадния и безпощаден човек и да го изпрати в ада. Така той и напра­вил. Тъй като варваринът съвсем и не мислил да постъпи с него умерено, а веднага още при първия поглед се разлютил срещу него, като звяр, и протегнал ръка към своето убийствено копие, то Иванко, като го преварил,  поразил го в хълбока и го умъртвил. След това той побягнал, явил се при своите съмишленици, разказал им за всичко станало, и се съгласил наедно с тях да вдигне въстание, понеже предполагал,  че братята, роднините и приятелите на убития така също  няма да останат спокойни. В случай че се постигне целта (съмишлениците му обещавали), че ще управляват страната и самата Мизия, по-справедливо и съгласно с обичаите на народа, отколкото Асен, и че няма да решават всичко със (силата на) меча, както (правел) убитият и да вършат само това, което би внушавал гневът; в случай пък, че техните замисли не се осъществят и бъде съвършена несполука в кроежите им, решили да се преместят в друга лодка и да се доверят на ония, които управляват ромейската империя. В същата нощ те успели не само да скрепят това решение, но и да възбудят многома към пламенно участие в техните намерения. Като завладели по тоя начин Търново, те се обявили против привържениците на Петър. Щом пукнала зората, слухът за смъртта на Асен прогърмял не само по стените търновски, но и далеч зад тях . Но, понеже, от една страна, Петър не се надявал лесно да потъпче въстанието на Иванка, а от друга тоя последният не бил в състояние сам да противостане на Петър, то и двамата избягвали сблъсквания и се ста­раели да протакат времето: първият — в увереност , че сдържаността е едничкото средство, за да надвие своя съперник, Иванка, а вторият — в съзнание за необходимостта да прибегне към ромейския император и да се възползува от неговата помощ за успешна борба с против­ника. — Разказвало се също, че уж Иванко убил Асен по внушение от севастократора Исаак, който, освен другите твърде много предложения, склонил го на това уж особено с обещанието си да му даде за жена дъщеря си Теодора. Впрочем севастократорът изпуснал душа в окови, преди още да стане убийството“. — Съвсем накратко споменува за същото събитие Георги Акрополит. „Като управляваше, пише той, по тоя начин българския народ, като цар, в продължение на девет години, Асен биде убит от братовчеда си Иванка, който веднага и побегнал,  а бъл­гарски цар става брат му (на Асен) Иван, тъй като бъл­гарите не поискали да приемат на царството Петър, а пък синът Асенев,  Иван, се намирал още в детска възраст “.

И тъй, според Никита Акоминат, убийството на цар Асен I станало наскоро след завръщането от втория по­ход в Сярско, т. е. в 1196 год., което се подкрепя и от известието на Г. Акрополит, че Асен I царувал девет го­дини, т. е. от 1187 год., когато той бе прогласен и коронясан за цар. Що се отнася до самото убийство, то според Н. Акоминат, който ни излага цялата история според разказите, които са ходили тогава във византийската столица, излиза, че то е станало по-скоро случайно, отколкото преднамерено, предизвикано от гнева на Асен I, като при това изтъква две причини, независещи една от друга, именно: 1. оскърбението на семейното чувство на Асен поради тайните любовни връзки на Иванка със сестрата на Асеневата жена, и 2., че убийството станало по внушението на пленения севастократор Исаак, който обещавал на Иванка, между другото, да му даде за жена дъщеря си Теодора. Обаче едва ли посочените причини могат да се считат за истински, особено първата, която надали би могла да разяри дотолкова цар Асен I, ако тя е нямала друга много по-съществена основа; па и втората надали може да се приеме за правдоподобна в тоя вид, в какъвто ни я предава Никита, защото един пленник, който наскоро бил доведен като пленник и се е държал в окови в Търново, едва ли е могъл да внуши на близките около търновския царски род да убият Асен I; впрочем, тая версия, която Никита предава като слух, сам той опровергава, като пише, че севастократорът умрял в окови, преди да стане убийството.

Тогава где трябва да търсим истинските причини за убийството на цар Асен? В. Макушев се задоволява с изтъкнатата от Никита първа причина и, както изглежда, не допуща влиянието на византийска политика в това дело. Впрочем на друго място той пише: „Щастливите войни с византийците обогатили българите и им дали възможност да укрепят градовете си със стени и кули; но, завзет постоянно с борбата против заклетите си врагове и нами­райки се непрекъснато вън от родината, Асен нямал възможност да се заеме с държавната уредба на България, а от нея тя се крайно нуждаела. Двувековното византийско иго ще да е разклатило всички основи на общественото благо­устройство и ще да е заразило българите с пороците на Цариград. Развалата ще да е проникнала предимно в болярското съсловие. След разпуснатостта на византийците управлението на коравия, решителен и предприемчив Асен могло е да се покаже на болярите твърде сурово. Ето защо те тъй лесно пристанали към страната на неговия убиец, Иванко, който им обещавал да бъде по-кротък от Асен. До каква степен развалата проникнала в българския народ, се види от това, че подир Асен бил убит брат му Петър, и убийцата бил не чужд, а свой — българин“. И тъй, макар и да сваля всичката вина за убийството на Асен I върху неговия строг характер, все пак В. Макушев допуща, че в това дело не малко допринесла и нравствената развала на българските боляри, които били заразени с поро­ците на Цариград и затова реагирали против суровото управление на Асен I, с други думи, че към 1195/96 год. се почнала борба между болярите и централната власт в Бъл­гария на чисто политическа почва, която докарала заговора против строгия цар и неговото убийство. Що се отнася до нравствената развала на болярското съсловие, то ще забележим, че в това си твърдение В. Макушев отишъл твърде надалеч, защото, ако българските боляри през времето на визан­тийското владичество биха паднали нравствено толкова низко, то те биха изменили на цар Асен и през продължител­ната борба с Византия, когато им са се представяли много случаи, обаче нийде в изворите не се споменува за такива измени; напротив,  големите военни успехи на българите през тая борба несъмнено се дължали, между другото, тъкмо на постоянния сговор между царя и българските боляри.

Θ. Успенски търси причините за убийството на Асен I също  така във вътрешните отношения на държавата, само че той дава други съображения. „Образуването на княжеската власт и усилването на династията на Асеневци, без съм­нение било придружено от вътрешна борба на рода Асеневци с други родови старшини. Във всеки случай, в Тър­ново не всички били доволни от новия ред на работите, на което и обърнали внимание византийските политици. Севастократор Исаак, назначен за главнокомандуващ във войната с българите, влязъл в сношение с недоволната от Асеневци партия в Търново, привлякъл на своя страна боля­рина Иван (разб. Иванко) и му обещал от името на импе­ратора съдействие, в случай че той се реши да произведе преврат в България. Макар че известията на Никита са твърде сухи и тъмни, все пак те дават да се разберат мотивите за оня преврат, който замислила да извърши болярската партия. Иван събира около себе си всички недоволни от Асеневци, а това недоволство се крие в строгите мерки, които новата династия си позволявала против велможите. При това не се среща нито най-малко намекване за чуждия произход на новата династия, напротив, —твърде ясно са посочени родовите сметки. Това не е антивлашко, национално българско движение, каквото то трябваше да се окаже, ако на Асеневци се е гледало като на пришълци, но движение на едрите поземлени собственици против стремежите на княжеската власт — да ограничи преобладаващето значение и влияние на болярите. Поради това Иван обещава на своите съучастници известен род права и неприкосновености, което те, очевидно, нямали при Асеневци. Но, понеже делото за свалянето на Асеневци е могло да се свърши не­сполучливо за съзаклятниците, то тям била представена от Иван поддъръка от страна на византийското правителство“.

И тъй, според Θ. Успенски, главната причина за убийството на Асен I било това, че в Търново се образувала болярска партия, която, недоволна от строгото управ­ление на цар Асен I, замислила да произведе държавен преврат, и понеже движението не е било народно, а чисто съсловно, то той вижда в него борба на едрите поземлени собственици против стремежа на централната власт да огра­ничи преобладаващето значение и влияние на болярите. Начело на тая партия застанал боляринът Иванко, с когото влязъл във връзки севастократор Исаак, още докато бил в Сяр като главнокомандуващ във войната с българите, и му обещал от името на императора съдействие, ако се реши да произведе кроения преврат. Обаче изтъкнатите тук факти едва ли е възможно да се изведат от приведения по-горе разказ на Никита. Местата, които Θ. Успенски привежда от Никита, за да докаже съществуването на недоволната боляр­ска партия, са следните: κοινοϋται τοίς καvαίμα καί φίλοις zb ποιτ,τέον ο Ίβαγκός и παραχρ-ήμα πρόσεισι τοίς τοϋ ϊργου συνίστορσ;… μηδέ γάρ ήρεμήσε:ν τούς τοϋ πεσόντος όμαίμονας καί δσον αύτφ πρδς γένους καί φίλιον, но в тях се говори само за роднини и приятели на Иванка, от една страна, а от друга — за бра­тята, роднините и приятелите на убития цар; за никакви боляри и болярска партия, а още по-малко за едри землевладелци и за тяхната борба с „княжеската власт “ (sic) тук не се говори; по-скоро тук става дума за родова враждебност, която би могла да предизвика сблъсквания. С това ние не искаме да кажем, че в България през второто цар­ство е нямало политически партии в болярското съсловие; такива имало, но те са били от друг характер и насока, както ще видим по-нататък. Освен това в даденото време, когато българската държава се е намирала в периода на своята формация, отношенията между централната власт и болярството едва ли са могли да достигнат до такава остра форма, щото болярите да съставят вече заговори против живота на своя доскорошен освободител, който ги е водил всякога победоносно в борбата с Византия за освобожде­нието на българския народ и земи. Също  така остава неиз­вестно, отде Θ. Успенски е почерпал известието за сношенията на севастократор Исаак с Иванко преди втория поход на цар Асен I в Сярската област, когато Никита говори за неговото намесване във вътрешните работи на българите, само когато той бил пленник в окови в Търново, — намесва­не, което впрочем сам Никита опровергава, както се каза, защото Исаак умрял в окови преди убийството на Асен I.

Защитниците на влашкия произход на новата българска династия обикновено виждат в убийството на Асен I резултат от някакво си антивлашко течение между българ­ското население, което се опитвало да премахне румънската династия. Колкото и да са кратки и сухи известията на византийските историци, все пак от тях и особено от Н. Акомината, никак не може да се заключи, че това е било ан­тивлашко, национално българско движение и изобщо масово народно движение; напротив,  в това събитие нийде не фи­гурира народ или население; самият факт — убийството носи чисто частен вътрешен характер, и ако трябва да го считаме, че то е резултат от някое движение, то това дви­жение е вървяло не в народа, а в болярското съсловие на новата българска държава, както това лесно може да се разбере от разказа на Н. Акоминат. Освен това „власите“, за които се споменува само у Н. Акомината, че са взели участие в въстанието на българите, не са били ония същите „власи“, които към края на XIII век под протек­тората на българския цар образували полунезависимо княже­ство в днешно северно Влашко и послужили като основа за събирането на пръснатото влашко население под една власт. Това са били ония чергари власи, които през XII век били пръснати като овчарско племе по планините на българските земи между българското население. В даденото време те не представяли някоя компактна маса, която сама да е съз­навала своята национална индивидуалност и да се чувствувала в сила да налага своето господство на други по-културни на­ции, каквато е била в случая българската. За сжществуването на ромънска вече сформирувана народност в даде­ното време, със своя самобитна култура и национално съзнание, а още повече като политическа обособена ромънска нация през това време не се споменува нито в един съвременен извор и паметник; напротив,  в края на XII век в стра­ната, дето в края на XIII век и в началото на XIV възникват двете придунавски княжества, т. е. в днешно Влашко (Голямо) и Южна Молдова, е играло историческа роля друго племе, друг народ — куманският, който бе здраво заседнал там, както това се установява от географския термин Кумания, с който се наричали в онова време означените страни. Но в тия страни куманите не могли да основат единна държава с централна власт. „Те са, пише Евстатий Солунски, народ, който не е заседнал и не е на постоянно място, и не умее да населява, и затова той не е гражданствен; той се стреми да завладее всяка страна, но нито в една не може да заседне, и затова е многоблуждаващ. Те са хвърчащи люде и затова мъчно се улавят; те са без градове, и села не знаят, и затова тях ги придружава ди­вотията“. А пък европейският пътувач Петахий (около 1170 год.) пише: „Куманите нямат общ властител, а само князе и благородни фамилии. Те живеят на палатки“. И двете тия известия най-явно говорят, че куманите, както и техните съродичи, печенезите, са живеели разделени на отделни колена или орди, начело на които стояли техните гла­ватари или князе, от чиито родове са произлизали техните благородници. През времето на техните нахлувания южно от Дунав,  от които страдали, както видяхме, най-много днешна Северна и Южна България, българите се запознали със силата на куманите и влезли в непосреден контакт с тях. Въпреки това, че Византия, която при императорите Комнин, от края на XI век и през ХII трябвало да води дълга и тежка борба с тях , успяла да тури край на техните на­падения и опустошения в пределите на империята, обаче куманите отвъд Дунав представяли все още една внушителна сила, на която българите биха могли да се опрат в бор­бата си с Византия. И наистина, когато двамата братя Петър и Асен вдигнали въстание, след първите несполуки те търсят опора у куманите отвъд Дунав и благодарение само на тяхната съюзна помощ те сполучили да завършат с успех почнатото освободително движение.

Оттогава куманското влияние си пробива път в новообразуваната българска държава. Предвид на това, че освободителите на България все още се нуждаели от куманска помощ, защото борбата с Византия не била още свършена, те продължавали да поддържат съюза с главатарите на отделните кумански орди; от друга пък страна, понеже не­престанната война на българите с ромеите им давала възможност да се обогатят за сметка на ромейските области, много членове от благородните фамилии постъпвали в Бъл­гария като федерати, които се присъединявали със своите дру­жини към войските на българския цар. Мнозина от тия кумански благородници оставали на служба у българския цар и се зачислявали в редовете на българското болярство. По тоя начин те постепенно придобивали голямо значение и почнали да играят важна роля не само в външните, но и в вътрешните отношения на българското царство: образу­вало се наред с българското болярство и друго — куманско, между които се почнало съперничество за надмо­щие в държавата още от самото начало. Макар византий­ското правителство се стремило по-рано чрез християнството да издигне куманите в културно отношение, — било е пре­ведено, както известно, св. Писание на кумански език, — и по тоя начин да ги подчини на своето влияние, обаче, поради дивите нрави и необуздания характер на самите кумани, нищо в това отношение не се постигнало. Затова куманските воеводи, които постъпвали на служба у българския цар, поради своята слаба изобщо култура, били принудени да приемат и усвоят българския език и култура; в политическо, обаче, отношение те искали да играят първенствуваща роля и, може би, по-голяма от тая на българските първенци-воеводи. Тук, обаче те срещнали силен отпор в лицето на освободителите на България, които по никой начин не искали, щото куманският елемент в болярството да придобие надмощие в държавата.

И наистина, Петър и Асен, ако и да с били от куманско потекло, ако и да с длъжели своя успех през и след освободителното движение главно на куманската сила, все пак още от самото начало изтъкнали българския ха­рактер както на въстанието, тъй и на новообразуваната държава и дали предимство на българския народ, на неговия език и култура. Защото те ясно разбирали, че създаденото от тях търновско царство е могло да изникне и да се за­крепи само върху историческите права на българите да имат своя държава и върху вековните традиции на българската култура, която, въпреки тежкото социално-економическо по­ложение на българския народ през времето на византий­ското владичество, все пак продължавала да сжществува, ма­кар и в ограничени размери, поради преследванията на ца­риградското духовенство. Но заедно с това, те са давали предимство на българите и техните представители — българ­ските боляри, които естествено се стремили да стоят начело в държавата, и цар Асен I, очевидно, ги е поддържал и се противопоставял на куманските воеводи и на техните вла­столюбиви стремежи. Строгото тъкмо отнасяне на Асен I към тях , който, според думите на Никита, решавал всичко със силата на меча и постъпвал само по внушението на гнева, най-сетне докарало съставянето на заговора против неговия живот.

Така, според нас, се породило онова съперничество между образувалите се още от самото начало две полити­чески партии в болярството — българска и куманска, съперничество, което върви, както ще видим по-нататък, като бяла нишка през целия политически живот на второто българско царство. Противниците иа Асен I, както изглежда, умело използували строгия му характер, за да агитират тайно между най-близките хора на царя и сполучили най-сетне да привлекат на своя страна неговия братовчед Иванка, който се ползувал с голяма благосклонност от страна на цар Асен I, като го убедили „да вдигне въстание“, т. е. да произведе държавен преврат. На първо време, както може да се разбере от думите на Никита, Иванко се колебаел,  но куманите-боляри му поставили такива условия, пред които Иванко не можал да устои. Според Никита, те казвали, че, „ако успее техният план, те щяли да управляват страната (т. е. тая част от държавата, която била под властта на Асен I), па и цяла Мизия (т. е. за­едно с частта, управлявана от Петър) по-справедливо и по-законно от Асен и няма да решават всичко със силата на меча и да вършат това, което внушавал гневът, както правил убитият; ако ли пък замислите (τά διαβούλια) им вземат друг край и потърпят съвършена несполука в кроежите (τά κατ’έφεσιν), те намислили да се прехвърлят в друга лодка, като доверят работите си на ония, които управляват делата на ромеите“. Ако противниците на цар Асен са направили подобни предложения на Иванко, то няма съм­нение, че те предварително са влезли в преговори с Ца­риград, отдето са получили пълно съгласие и одобрение. При оня висок подем на националния дух при Асен I, подобна една измяна е могла да излезе из средата само на недоволната куманска болярска партия, но не и на българ­ското болярство. Поради това ние отхвърляме всяка предва­рителна намеса на византийската политика в делото по убий­ството на цар Асен I, и то чрез севастократор Исаак Комнин, защото самото положение на последния, като пленник в България, не позволявало да играе такава роля; па и сам Никита, както вече се изтъкна, опровергава тоя слух; ние допущаме в случая само косвено влияние на византий­ската политика, предизвикано непосредно от самите заговорници.

Както и да било, но Иванко се поддал на предложе­нията на куманите боляри, и те го изтъкнали като съперник на царя; тяхната цел била да убият Асен I и на негово място да поставят Иванка, не толкова за да се избавят от тоя „кръвожаден и безпощаден човек “, кол­кото чрез своя поставеник да се доберат до властта. От своя страна Иванко, за да може да изпълни предначер­тания план и с успех да достигне целта, се постарал да придобие на своя страна предани и верни лица в самия дворец, които биха му оказали нужното съдействие в решителния момент. За такава той избрал сестрата на царицата, на която той ще да е обещал да я вземе за жена и да я направи царица. Съзаклятието било съставено, докато Асен I се намирал още в Сярската област . След за­връщането си от втория поход в Македония цар Асен I, очевидно, е дочул за съществуването на заговора и в гнева си решил веднага да унищожи главата и душата на заговорниците — Иванка, но сам паднал жертва. Иванко, според съвета на заговорниците, пръв нападнал и убил Асен I.

Понеже съзаклятниците сполучили да привлекат на своя страна мнозина от търновските граждани, то за Иванко не било мъчно още в същата нощ след убийството да завладее целия град Търново и да се затвори в него; дали тогава още Иванко е бил прогласен за цар, остава неиз­вестно. Но все пак, това обстоятелство собствено му дало възможност за няколко време да се държи против привържениците на династията и особено на Петър, който се нами­рал в това време в Преслав и трябвало сега да вземе отново върховната власт. Обаче, на първо време той се задоволил само с това, че застанал начело на контрапре- врата, защото мълвата за смъртта на царя не се ограничила само в търновските стени, а бързо се разпространила далеч по страната. Но Петър не се решил да тръгне веднага про­тив Иванко в Търново, защото бил уверен, според Ни­кита, че само сдържаността било едничкото най-добро средство, за да преодолее съперника си, и по всичко изглежда, че той е искал да избегне кръвопролитието на една гражданска война, тъй като убийството на Асен не било дело народно, а само на неколцина отделни личности. Тая бавност обаче на Петър би могла да донесе лоши сетнини както за дина­стията, тъй и за самата България; и ако всичко се свършило благополучно, то това се длъжи едничко на немарливостта на византийското правителство.

Докато Петър се бавил в Преслав,  Иванко, за да закрепи новото си положение, решил да потърси обещаната помощ на ромейския император. Той веднага известил Алексий III Ангел за станалия преврат и го убеждавал настой­чиво да му изпрати по-скоро войска, за да се закрепи в Тър­ново и наедно да почнат борбата за господството над цяла Мизия, т. е. както над Асеновия дял,  тъй и над Петровия, следов., сега всичко зависело от ромейския император да се възползува от обстоятелствата, които предавали Търново в ръцете на ромеите. „И може би, забелязва Никита, наистина би излязло от това нещо добро за ромеите, ако императо­рът беше се решил след първото известие да се завземе сам с усърдие за дело, защото, ако да беше завзел Тър­ново, то вече лесно и без труд завладял би цяла Мизия“. Но император Алексий III не можал да оцени и тоя път за голяма радост на българите, важността на събитията. Той, според думите на Никита, със своята разпусната изнеженост се затворил пак в двореца, като някой охлюв,  който се свил в чорупката си, а проводил вместо себе си протостратор Мануил Камица, комуто връчил началството над войската“. Впрочем, Алексий III не е бил в състоя­ние да предприеме нищо против българите, защото тъкмо тогава той се намирал под тежестта на обширния план на Хенрих VI, приемника на Фридрих Барбароса,—присъедине­нието на Византия към Западната империя, и гледал само как да отстрани тая страшна опасност.

Но Мануил Камица не само не извършил възложената нему задача, но позорно се върнал назад. Когато той излязъл от Пловдив с войската и вече се приближавал до границите на България, неочаквано избухнал бунт между войниците против нега „Къде ни водиш, казвали войниците, и с кого ние трябва да се сражаваме? Малко ли сме ходили вече по тия планински пътеки и не само никога нищо добро не сме постигали, ни едвам всички не загинахме! И тъй, върни се, незабавно се върни и ни води в нашата страна“! Но и това не стигало. Изплашени от разни неоснователни слухове за при­ближение на неприятеля, те се впуснали да бягат, „като че ли някой ги преследвал подире им и поразявал с оръдията си“. Същото се повторило, когато сам императорът потеглил в поход с още по-голяма войска. „Всички опити, пише Ни­кита, останали безуспешни, защото никой не се решавал за подпомагане на Иванка да се съедини с варварите и да се предаде в техни ръце“.

По тоя начин всичките очаквания на Иванка за помощ от Византия се обърнали в нищо. А между това положе­нието му в Търново ставало все повече стеснено. Обсаден в столицата от привържениците на убития цар, които поч­нали да се стичат около Петър, Иванко, доведен до отчая­ние, понеже бил напуснат от своите привърженици, избягал тайно от Търново и потърсил прибежище при ромейския император. Тогава търновци отворили вратата на сто­лицата на Петър, към когото по тоя начин „отново пре­минала свободно (безпречно) върховната власт (ή αρχηγία) над мизийците“, т е. над цяла освободена България, защото като цар това е било негово историческо право, а главното военно командуване (ήήγεμονέ) било предоставено на третия брат Иван, когото Петър направил „помощник в трудовете и участник в управлението на държавата“ (της δυναστείας), което, може би, ще трябва да се разбира, че Петър му е предоставил управлението на своята източна половина на държавата. Макар че от страна на ромеите не били предприети никакви действия, а, според думите на Никита, те не били в състояние да окажат каквато и да била съпротива, обаче противниците на цар Асен I, като видяли, че тяхното дело пропаднало, не могли да се успокоят и, ползувайки се от миролюбието на Петър, наредили и неговото убийство. Никита пише, че „и Петър не починал от есте­ствена смърт , а не след много (разб. след въдворението му в Търново) той завършил живота си по един жалък на­чин, след като бил прободен с меч от ръката на едного от своите съплеменици, и тогава властта над българите преминала към третия брат Иван“. Кога е бил убит Петър, точно не се знае; обаче Никитовото „не след много“ (μικρφ ύστερον) не ни позволява да отиваме по-нататък от 1197 год. Убийството на Петър може да служи като най-добро доказателство, че причините за насил­ствената смърт на цар Асен I не са били неговият строг характер, нито неговата кръвожадност и безпощадност , за­щото такъв той се явява само в очите на ромеите, нито пък някакви придворни любовни интриги, защото Петър се отличавал със своята кротост и миролюбие; и ако го е по­стигнала участ та на брата му, то това се длъжи на това, че той поради миролюбивия си характер не взел веднага никакви мерки, за да накаже най-строго интелектуалните убийци на брата си, които са били и негови убийци, а именно, недоволните кумани-боляри, защото те добре знаели, че и Петър, като фактически цар, ще поведе спрямо тях същата поли­тика, както и убитият цар. Както и да било, но след убий­ството на цар Петър, според известията на всички извори, българския престол завзел през втората половина на 1197 год. по-малкият му брат Иван, известен като цар под името Калоян, понеже синовете на Асен I, Иван Асен и Александър, били още малолетни: първият бил на 4—5, а вторият — на 2—3 години. При какви обстоятел­ства той е бил прогласен за български цар, ние не знаем; но едно е вън от всяко съмнение, че тоя акт е станал тихо и мирно, което ни кара да приемем, че цар Калоян още от самото начало е влязъл в споразумение с куманите-боляри, и, може би, е отишъл на компромис с тях, за да предупреди гражданската война, която е била готова да избухне и след убийството на Петър, от една страна, а от друга — да отклони от себе си участта на братята си. Да правим такова предположение ни дава достатъчно основание женитбата на Калоян за куманка—факт, който най-красноречиво говори, че в начало на Калояновото царуване куманското влияние значително е било засилено. С възцаряването на Калоян се туряло край на двуличното управление на държавата, и той ставал самодържавен гос­подар на цяла освободена България.

И тъй, първото десетилетие преминало в пълен успех за възобновената българска държава: освободителите на Се­верна България не само окончателно закрепили политическата независимост на българите, но и тръгнали по пътя за освобождението и събирането на българските земи под властта на търновския цар. Към тоя период в състава на дър­жавата, освен Северна България с Добруджа и Тракийска Загора, влизали вече Софийско, Кюстендилско, земите по средна Струма с важните крепости Мелник и Струмица, а, може би, и Просек. Че тия крепости се намирали в български ръце още от 1195 год., показва това обстоятелство, че преди и в 1197 год. там бил поставен, както ще видим по-нататък, български воевода-управител, а пък походът на цар Асен I през 1196 год. бил насочен към важната крепост Сяр с цел да я завладее и оттам да излезе и се закрепи на Бяло море, следов., цар Асен I тръгнал по пътя на българските господари от първото царство преди Бориса I, именно, да откъсне югозападните български земи, днешна Македония, от центъра на империята и безбойно да ги присъедини към освободената част на българското отечество. Тоя план, обаче, цар Асен I Старий не можал да осъществи, защото му попречила преждевременната му насилствена смърт .

Непрекъснатата война от 1189 до 1196 год. значително засилила благосъстоянието на държавата: победите, удържани от българите една след друга над ромеите, им до­ставяли многобройни плячки и обогатяване, което отивало за затегане и усилване на завладяваните у ромеите крепости, за превъоръжаване на войската, която била снабдявана със същото византийско оръжие, и за благоустройството на столица Търново. Богатеели не само българските царе, но и българ­ските боляри, а чрез това се увеличавал контингентът на войската, и, следов., мощта на държавата растяла. Но редом с войските на българския цар са действували почти навсякъде през седемгодишната война с Византия и куманите, съюзническите отношения с които, очевидно, са били про­дължени и след обявяването на българската независимост и възобновата на българската държава; обаче на какви усло­вия е бил възобновен съюзът, ние не знаем, а пък едва ли може и трябва да се мисли, че тия условия са били едни и същи през и след въстанието; но ние имаме пълно основание да приемем, че не целият кумански народ е влизал в състава на съюза, защото, както видяхме, кумани са действували на ромейска страна през дадената епоха. Очевидно, това са били главатарите на отделните кумански колена или орди, защото дори в периода на най-цветущето си състояние, куманите не могли да образуват, както се каза, една целокупна държава с централна власт. Тия главатари се явявали в силата на съюза със своите дружини в Бъл­гария и заедно с българската войска или отделно от нея са отивали в поход против неприятеля, или пък са оста­вали в държавата като федерати на българския цар, който постоянно се нуждаел от готова войска поради непрекъснатата война с Византия в течение на цели седем  години. По тоя начин куманският елемент почнал да играе голяма роля още от самото начало на второто царство чрез своя представител — куманското болярство, което се противопо­ставило на българското болярство като политическа партия и се домогвало да заграби властта и дори да смени династията, както видяхме и както това ще покажат събитията от вътрешния живот на държавата.

Съдържание: