x Уредбата на България и положението на българския народ през първите години след покорението

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Уредбата на България и положението на българския народ през първите години след покорението

Триумфалното влизане на император Василий II Българоубиец в Цариград в началото на 1019 год. възве­стило на цялата източна империя, че многогодишната борба между Византия и България е свършена и че императорт най-сетне сполучил да се разправи с омразните нему бал­кански славяни: сърбо-хърватите били принудени да признаят върховната власт на ромейския император и техните князе и жупани, които им били оставени, били прогла­сени за негови васали, а българската държава била унищо­жена, българският народ покорен, и България била при­съединена към ромейската империя.

Но в какво се е състояла зависимостта на българския народ от Византия, и изобщо каква уредба е получила България, след като била присъединена към империята, или, както се изразява сам Василий II, след като „българската държава станала под един ярем с ромейската“, — са въпроси, на които мъчно може да се отговори изчерпателно поради липсата на прави и ясни данни. Но известията на византийските извори по тия въпроси, колкото и да са съвсем кратки и непълни, все пак ни дават възможност до известна степен да си представим картината за положе­нието на българския народ веднага след покоряването. От тях на първо место стоят известията на ония твърде ценни документи от онова време, в които сам Василий II ни рисува самото положение на работите. Ние тук разби­раме трите му грамоти, дадени на българския архиепископ в Охрид около и в 1020 год. веднага след въстановя­ването диоцеза на българската църква.

В предговора на втората грамота, която носи дата май 1020 год., Василий II постановява следното: „всички българ­ски епископии, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се управляваха от тогавашните архиепископи, и всички останали градове — тия същите да има и да владее сегашният светейши архиепископ. Защото не без кръв и без труд и пот, но с многогодишно посто­янство (търпение) и с божествена помощ Бог ни дарува тая страна под договор (ύπόσπονδον), понеже Неговата благост твърде ясно ни пома­гаше и отделилите се части съединяваше в едно, като (ги) турихме под един ярем, без да нарушаваме (соб. да повредим) някак границите и формата (образа), установени добре от ония, които царуваха преди нас. От тоя пасаж и особено от последните думи се ясно види преди всичко това, че Василий II признава, колко скъпо му коствало покоряването на България от една страна, а от друга — че той сполучил да стане повелител над не само по си­лата на някакв договор. Тая мисъл ще ни стане напълно ясна, стига само да си спомним, при какви обстоятелства била призната властта на византийския император от българските воеводи през 1018 год.: такава безотпорна покорност, която те изявили пред Василий II в разни места, надали е допустима от страна на такива непримирими про­тивници на Византия, каквито са били, напр., Кракра, Никулица, Драгаш и др., ако правата на българския народ не били гарантирани поне отчаст с някакви условия в склю­чения при покоряването договор; от такъв характер ще да са били и личните искания на царица Мария, жената на цар Иван-Владислав, които тя бе предложила на Василий II чрез архиепископ Давид при Струмица, преди да се откаже от България.

Но какви са били тия договорни условия? Доколкото може да се съди по не съвсем ясните думи на грамотата, въпрост е вървял преди всичко за териториалната неделимост на бившата българска държава, на българските земи, които се смятали като отделили се части от територията на империята и сега отново били съединени под една власт – властта на Византия, обаче, без да бъдат наруше­ни, казва Василий II, 1. нейните граници, които били установени от предишните императори, с други думи, на България се гледало като на нещо неделимо, на нещо цяло, и нейните форми, разбира се, не в географско или геолож­ко отношение, защото промени от такъв род не стават и не могат да стават по волята и желанието на византийския император, а в смисъл на вътрешните наредби на страната, каквито е имало при българските царе Петър и Самуил, и пре­ди всичко формата или образа на управлението, а това значи, че били запазени преди всичко отделните области или воеводства, които по-рано се управлявали от свои воеводи, наречени сега „архонти“ или „стратези“, защото са имали военна и административна власт, и били назначавани направо от импера­тора. Най-добро доказателство за това служат следните думи на Ив. Скилица: „Император Василий, след като покорил България, не пожелал да измени нещо от неговите (на българския народ ) навици, но постановил, щото те (българите) да живеят отделно под своите воеводи (ар­хонти) и по своите обичаи, както някога-си при Самуил, който бе станал техен началник“ (господар). А Яхъя Антиохийски пише: „И прие той (императорт) техните (на тамошните воеводи) крепости и им стори милости и да­де на всекиго от тях длъжности според това, което са искали неговите заслуги. И остави за себе си силни крепости и назначи над тях управители от ромеите и срина останалите“. Така, още през 1018 г. Василий II назначил за „архонт“—управител на Охрид патриций Евстатий Дафномил с необходимия гарнизон, който последният командувал; в същата година командуващ на войските (δ στραττ,γών) в Дръстър бил Цицикий, син на патриций Тевдат Ивериец; след коварното убийство на сремския воевода Сермон и предаването на гр. Сирмий (бъл. Срем, сега Митровица) през есента на 1018 г. Василий II предал управлението на новопридобитата област, т. е. Сремската, на Константин Диогена, управителя (άρχοντα) на „съседните места“, т. е. на белградската област. Такива управители-архонти несъмнено са били назначени и по другите окръзи или големи важни центрове, чиито имена засега не са известни. Но наред с тия управители на отделни окръзи императорт „оставил в Скопие в същата година патриций Давид Арианит за „пълномощен стратег“, като го нарекъл „катепан на България“.

Какво означават тия два термина? Стратег-пълномощник — στρατηγός αùτοκράτωρ се назначавал само тогава, когато императорт не вземал участие в похода или вой­ната, и затова през време на последните той заменял им­ператора, както показва и самата дума αùτοκράτωρ, следователно с тая длъжност се свързвали пълномощията на главнокомандуващ войските; в някои отношения тя била аналогична с диктаторската власт в стария Рим. Пълномо­щията на стратега-автократор, които имали временно значе­ние, докато траял походът, били твърде широки. Той имал главното командуване на всички родове и видове византий­ски войски, които участвували в похода, и командирите на отделните войскови части длъжни били да слушат съветите му и във всичко да му се покоряват. Назначението обаче на Давид Арианит за стратег-автократор в Скопие през 1018 год. не може да се свърже с никакъв поход, защото в тая година войната с българите бе свършена и България беше вече покорена; не може то да се обясни и с туй, че имало военно положение в страната веднага след покоряването, защото в такъв случай Василий II би облякъл с такива пълномощия и другите управители-воеводи в от­делните окръзи на българските земи, а между това Давид Арианит се явява един само, и то не в бившата българска столица Охрид, а в Скопие — град-крепост, който заема централно место в западната половина на бившата българска държава. Очевидно, при това назначение целта на импера­тора била да издигне Давид Арианит с особени пълно­мощни права пред другите, поставени от него в разни български укрепени центрове воеводи, които обикновено носели името άρχων, рядко στρατηγός; те са завзели местата на бившите български местни воеводи. Както стратегът-автократор през време на поход заместял императора и имал главното командуване над всички византийски войски, така и в дадения случай, очевидно, Давид Арианит е представял нищо друго освен императорски наместник, който управлявал цялата покорена страна от името на импера­тора с широки права, а поради това и воеводите — άρχον­τες или στρατηγοί — на местните войски, както през време на поход командирите на отделните войскови части, длъжни били да го слушат и да му се покоряват във всичко. Твърде интересно се явява това обстоятелство, че когато през вре­ме на поход или война в пределите на Самуиловата държава се назначавал за главнокомандуващ на войските било самият български наместник-управител, било някой от местните воеводи, то той се наричал ήγέμων или τοϋ παντος στρατού ήγέ- μων, или έπι πάσιν ήγέμων, очевидно, за отличие от термина στρατηγδς αύτοκράτωρ, който имал за България и българите специално значение. На това специално значение в горния смисъл сочат и титлите, които е носел тоя императорски наместник-управител на България. Така, първите управите­ли на България са носели титлите: 1. πрονοήτης, която се давала на заслужила личност, наградена от императора с недвижим имот — земя, и значи тоя, комуто е в зложено да има грижа, попечение за нещо, — на български = „попечител“, поради това и самият предмет на грижата се наричал πρόνοια; а оттука тая титла се употрябявала в по широк смисъл за управителя на България, изразявайки, че бившата българска държава се давала под попечението на нейния императорски наместник-управител, който трябвало да се грижи за нея не по-малко от самия император; πραίτωρ, лат. praetor —титла, която са носелив ста­рия Рим консулите и диктаторът, а през времето на им­перията в провинциите—императорският наместник, който съединявал в лицето си гражданската и военната власти; σατράπης, което ясно сочи на неговата широка и нео­граничена власт; 4. αρχηγός и 5. дори άρχων — титли, с които обикновено ромеите наричали българските владетели.

Съобразно с това издигнато положение на Давид Арианит Василий II го „нарекъл“. т. е. дал му чин „катепан на България“. Както е известно, ромейската империя в ХI век, както и в предните векове, във военно-административно отношение била разделена на теми (vέματα, от тò vέμα, атоς) или области, начело на всяка от които стоял управител-воевода с военно-административна власт, т. е. те, освен че са командували областните войски, но са завеждали и гражданското управление на областта; тия управители-воеводи се назначавали направо от императора и от него непосредно зависели, и затова били нему лично предани. Според Н. Скабалановича, не всички теми имали еднакво значение и се отличавали една от друга по важност и значение за държавата, и поради това стоящите на­чело в тях воеводи-управители едни се наричали дуки (δούξ, κός, мн. ч. δούκες), а други — катепани (ό κατεπάνω, не скл., но и κατεπανός). Обаче с подобно определение едва ли можем да се съгласим: самата тема никога не е давала чин дука или катепан, защото в една и съща тема един воевода управител носел чин дука, а друг преди или след не­го — чин катепан. Така, след Давид Арианит в България катепани били още: в 1066 год. Андроник Филокалес (7-и по ред) и в 1073 год.—Михаил саронит (11-и по ред), а всички други известни засега управители на България носели чин дука, следов. тия два чина се свързвали не с темата, а с личността, която се назначавала да управлява темата; в противен случай ще трябва да признаем, че една и съща тема през едни години се считала за по-важна, а през други — за по-малко важна за държа­вата. Освен това имало е и такива лица, които са носелититла „дука“, без да бъдат свързани с управлението на някоя тема, а са били само главни военачалници, на които се поверявала командата над всички съединени войски в областта. И тъй, разликата между двата тия чина била чисто рангова, защото по длъжност те били еднакви, а по ранг дука бил по-горен от катепана. Оттука ясно става, че Давид Арианит бил „наречен“ от Василий II „катепан на България“, не защото последната е представяла тема катепанат, а защото императорт искал и по чин да го отличи от другите местни воеводи-архонти или прости стратези, които били нему подчинени. Наред с катепан българските наместници-управители носели и титлата δούξ, δ τής Βουλγαρίας δούξ, която като най-висша постепенно изместила термина στρατηγός αύτοκράτωρ, без обаче да се измени характерът и значението на самата длъжност.

Но какво трябва да се разбира под „България“ в тоя термин и изобщо у византийските писатели в ХI век? Вече самото назначение на Давид Арианит за императорски наместник-управител с пълномощни права, а също и от­ношенията, в които той ставал спрямо местните воеводи-архонти и стратези, показват, че Василий II е гледал на покорената страна като на едно цяло, като на една неделима територия, както това потвърдяват и приведените по-горе думи от втората му грамота, като на отделна, вътрешно единна, част на империята, която обхващала земите на бивша­та българска (Симеонова) държава. Обаче, в тая територия вече не влизали: 1. южнобългарските области, които още след покоряването им от Иван Цимисхия в 972 год. би­ли присъединени към тема Тракия, която оттогава почнала да се нарича тема „Тракия и Македония“, и 2. българските владения по Адриатика и в Албания, които след покоряването на България в 1018 год. били присъединени към диррахийската (драчската) тема, възобновена още в 1005 г. след изменническото предаване на гр. Драч от Ашота, зетя на Самуил. Че в тоя смисъл трябва да разбираме името „България“ в дадената епоха, се доказва още от следните отделни данни:

1. Още вторият наместник-управител в 1026 год. Константин диоген се нарича в своя моливдовул προνοήτης πάσης Βουλγαρίας, а Никифор Вриений в 1073—74 г. бил назначен за δούκα τής των Βουλγάρων πάσης χώρας — изразите „цяла България“ и „цялата страна на българите“ са употребени, очевидно, за да се изтъкне, че както единият, тъй и другият пълководци са били управители не на част от България и от българската страна, а на цялата територия на бившето българско царство;

2. Михаил Аталиат нарича Василий Монах, наместника-управител на България през 1048—49 год., δ τών Βουλ­γάρων σατράπης, а в Стратегикона на Кекавмена той е отбелязан προνοήτης Βουλγάρων — и в двата случая τών Βουλ­γάρων не говори за ограничена територия, а за българите в тяхната съв купност;

3. Иван скилица казва за Никифор Протевон, български наместник-управител в 1053 год., че той бил την τής Βουλγαρίας περιεζωσμένος αρχήν, т. е. че „той бил облечен с властта над България“ — израз, който право говори не само за обширността на властта му, но и за важността на заемания от Никифор Протевон пост, и поради това, може би, в Цариград след смъртта на Константин IX Мономаха в 1055 г. поискали да го прогласят за император;

4. след усмирението на въстанието на Петър Делян в 1041 г. Михаил IV Пафлагон, преди да замине обратно за столицата, според думите ва Скилица-Кедрина, „наредил работите в България и назначил стратези в темите“. Би могло да се тълкуват тия думи в смисъл, че второто изречение се отнася също и към България; обаче такова тълкуване би било съвсем погрешно, защото тук България се противопоставя на другите теми в полуострова, в които така също се било разпространило въстанието, а именно: в диррахийската (драчската), никополската (или навпактската) и елладската, които така също тогава били усмирени, следов. и тук България се представя като нещо единно, отделно от другите теми на полуострова, които не са влизали в състава на бившето българско царство;

5. че под термина „България“ не само в ХI, но и в XII век се разбирали не част от бившата българска държава, а целокупно всички български земи, не по-малко се установява от думите на Вилхелма Тирски, който, като отбелязва, че българите завзели всички области от Дунав до Цариград и от същата река до Адриатика, пише, че цялото това пространство, което надлъж имало 30-дневен път, а нашир повече от десет дена, се наричало България,

6. и най-после трябва да се изтъкне и това обстоятелство, че наместничеството не се е свързало с гр. Скопие, и за управители на България се назначавали архонти и на други укрепени центрове, без да меняват своята резиденция. Така Константин Диоген в 1026 год., „бидейки, пише Скилица, архонт-воевода на Сирмий (на Срем), бил назначен за дука на България“, което ясно сочи на едновременност в управлението, т. е. в битността си като воевода на Сир­мий той бил и наместник-управител на цяла България. Също така и Роман Диоген бил назначен между 1064 и 1068 год. за дука на България, като имал резиден­цията си в Сердика (Средец, сег. София), а в 1096 год. в Ниш се намирал дука Никита Карики, а българите и началник на гр. Белград“, — и двамата са били императорски наместници-управители, от които първият е живеел в Средец, а вторият в Белград, где­то са били разположени командуваните от тях войски; наистина, Скилица, като говори за въстанието в 1040 год., нарича Скопие ή μητρόπολις Βουλγαρίας, т. е. главен град на България, обаче така е наречен Скопие поради това, че в това време там е резидирал императорският наместник-управител на България.—Назначеннят в 1100/01 год. Иван Таронит за дука на Скопие бил наместник управител на България и имал резиденцията си несъмнено в тоя град, а неговият непосредствен приемник Константин Комнин, който заемал длъжността наместник-управител на България от 1105/06 год., бил дука на Верроя, защото той е резидирал тъкмо в тая крепост.

Имайки предвид гореприведените данни и изводи, ние не можем да се съгласим нито с Н. Кабаланович, който мисли, че българските земи на Самуиловата държава след завоеванието й били разделени на три военно-административни теми, от които едната, образувана от централ­ната част на западната половина на Симеоновата държава „между сръбските земи и тема Диррахий (Драч) на запад, тема Никопол и Еллада на юг, теми Солунска и Македонска на изток и Балканът на север“ носела име „България“, и в тоя смисъл трябва да се разбира това име. Не можем да се съгласим също и с н. Бънеску, който е на мнение, че българската Самуилова държава била разделена на две съвсем самостойни, независещи една от друга, военно-административни теми, от които едната носела име „България“ и обхващала западната половина на Симеоновата държава, а другата — „тема на Придунавските градове“ или „Паристрион“ с център в гр. Дръстър (сег. Северна България с Добруджа) и при това, че била много по-стара, т. е. че тя била учредена още от Ив. Цимисхия веднага, след като била по­корена източната половина на българската държава още в 972 година.

Идеята за неделимостта на българските земи най-ясно е изразена в съдбата на българската църква след покорението. Василий II не само не посегнал върху църковната независимост на българите, но, напротив, той побързал да закрепи автокефалността на Охридската църква и да запази българския й характер. „От многото и големи блага, почва той първата си грамота, които са дарувани от человеколюбивия Бог на нашето царство през разни времена и кои­то брой надминават, предимство пред всички има това, гдето стана прибавка към ромейската държава (соб. власт), а българската стана под един ярем (с нея). Поради това ние утвърдихме богобоязливия монах Иван да бъде български епископ, и делата на архиепископията да се управляват от него“. И тъй, след предишния български патриарх Давид, който бил, вероятно, свален като ком прометиран както в убийството на зетския княз Иван-Владимир при цар Иван-Владислав, тъй и при предаването на царството, бил избран и ръкоположен от съ­бора на българските епископи споменатият монах Иван, когото Василий II в 1018 год. намерил в Охрид, както сам се изразява в 2-та си грамота, вече като архиепис­коп, и го само утвърдил за такъв , а не за патриарх, след като България била политически присъединена към византийската империя, и автономността на българската църк­ва била призната от самия Василий II. За тоя монах Ивана се научаваме от Дюканжовия каталог на охридските български архиепископи, че бил от Дебър, т. е. българин, и дотогава бил игумен на тамошния манастир св. Богородица.

Освен това Василий II чрез своите грамоти въстановил диоцеза на бившата българска патриаршия в същия обсег, какъвто тя имала при българските царе Петър и Самуил. „Ние постановяваме: всички български епископии, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се управля­ваха от тогавашните архиепископи, и всички останали гра­дове — тия същите да има и владее (διακρατεν) сегашният светейши архиепископ“, четем в началото на втората гра­мота и по-нататък: „постановяваме, щото сегашният све­тейши архиепископ да има толкава област (ένορίαν), каквато и колкава е имал той при цар Петър, и да владее (δεσπόζειν = господарува) и напълно да управлява (διακατέχειν) всички бъл­гарски епископии — не само, разбира се, ония, които бяха поместени (τενείσαι) в предната грамота, но и ония, които не­забелязано не бяха наредени с тях, — (именно) показаните от настоящата грамота и поименно поставени [в нея]“. А понеже някои от съседните митрополити отнели някои епи­скопии от българската църковна област и ги обсебили и понеже императорт „не одобрявал, щото някой от тях (митрополитите) или от хората [им] да прекрачва на една крачка в българската [църковна] област“, какъвто бил диррахийският митрополит, Василий II по тоя повод пише във втората грамота: „Диррахийският митрополит заповядваме да остане на престола си и да се задоволява от своите имоти и доходи (соб. богатства) и да не навлиза в българските епископии. Защото ние ги определихме за българския архиепископ, понеже още от старо време правото нему принадлежи, и властта [му] е установена от старите [царе]. Именно, ние не заличихме нищо от това, което по-рано е било определено за българската архиепископия, но, ако и да е то заличено (ήμαυρώvησαν, cot. „помрачено, затъмнено“, а оттука „заличено, зачертано“), ние го изискваме (άντιστορουμεν) и въстановяваме (άνατυποϋμεν) с настоящата си грамота, и да се пази ненакърнено (άπαράvραυστα) и непокътнато (άκαινοτόμησα) всичко, което от старо време се отнася (т. е. принадлежи) към архиепископията, та нито сам митрополитът (диррахийски), нито другите [епископи] в българските епископии да се не карат, а да се задоволяват от своите собствени и утвърдени в старите (им) граници, да си остават при своята власт завинаги (αϊδιον) и непокътнато“. Най-сетне Василий II не само постановява, щото българският архиепископ да има поименно посочените в първата и втората гра­моти епископии, но и заповядва: „ако и други по забрава са изпуснати и не са показани, а се намират вътре в българските граници, и тях да управлява и владее, и колкото други градове не са попаднали в грамотите на моето цар­ство, — всички те да бъдат под властта на същия светейши архиепископ.“

По-нататък Василий II потвърдил и определил пра­вата и привилегиите както на българския свещеноначалник, така и на подчинените му епископи. Въз основа на неговите грамоти могат да се установят следните:

1. В полза на архиепископската власт, освен доходите, които получавал всеки митрополит и епископ, императорът наредил един определен или каноничен данък (τδ κανονικόν), събиран от всички епископии, които влизали в диоцеза на българския архиепископ, а също и от власите, които живеят по цяла България, и от турците около р. Вардар, колкото те се намират в българските предели.

2. По желанието на самия архиепископ, Василий II писмено определил броя на „клириците и париците, които длъжни били да служат на църквите в неговата област и в областите на епископите му“, т. е. императорт определил, с колко зависими селяни — приселници трябвало да разполага всеки епископ в своята област, които да обработват църковните земи, с други думи, определяли се господарските права на всеки епископ от българската църква в най-широк смисъл, при това императорт запазил някои особени права на върховната власт върху подчинената страна, а също дарувал и някои нови привилегии. Така, напр., за костурския епископ Василий II определил 40 клирици и 30 парици, защото „макар по-рано негли е имал той повече, ние обаче не искаме той да надминава ар­хиепископа по броя на клириците и париците;“ а за дръстcрския епископ пък определя да има 40 клирици и 40 парици, „защото в царуването на Петър в България тя (тая епископия) блестяла с архиепископско достойнство; от друга пък страна за бдинския епископ определя така също 40 клирици и 40 парици, „защото, пише Василий II, тая об­ласт (епископия), загдето стана за мене твърде полезна и достъпна и отвори входовете за удобен път в стра­ната, трябваше да бъде снабдена всякак и с най-големи награди, и във всичко да бъде издигната над по-добрите (важните); но, за да се не издига и да не стои по-горе от ар­хиепископа, дадохме й равна с архиепископската част кли­рици и парици, като уголемихме с десет архиепископските 70“. Тоя елемент от личната воля на императора, която се изразявала ту в ограничение броя на клириците и париците, ту в увеличаване тоя брой за особени заслуги и в награда за вярност, ни кара да изведем, че българската църква, макар и да си оставала автокефална спрямо цари­градския патриарх, се намирала в същото време в непосредна зависимост от византийския император, и то само относно владетелските права на нейните представители, но не и в избора на архиепископа, който се извършвал от българските епископи и се утвърдявал само от им­ператора, както вече се изтъкна по-горе, или в назна­чението на епископите.

3. Наред с правото да владее населени земи българ­ската църква получила особени правдини за своите клирици и парици, с които последните се различават от светските такива. „Всички такива клирици, — четем в края на пър­вата грамота, — да бъдат освободени от οίκοδομίου и от другите свръхданъчни налози (έπηρειών), както те били освобождавани и при Самуил“. Но данък οικοδόμων (тая дума собствено значи „домостроеж“ от гл. οίκοδομείν) засега не е известен във византийската данъчна система и, оче­видно, тая дума погрешно е поставена вместо ο’κομόδιον (среща се и οίκόμοδον) — в знаграждение, което париците пла­щали на данъчния чиновник, респ. на бирника при измерването на житото, а именно, последният вземал по един модий (μόδίος) за всяко количество жито, за което селянинът-парик плащал данък от три иперпера. Тук, очевидно, става дума за освобождение на клириците не само от οίκομόδιον, но и от разни други свръхданъчни налози, които се налагали върху тях от страна на провинциалните бирници, както на това право сочи и думата έπηρεία в противоположност на δημίσια — редовните държавни данъци. И тъй, църковните, а оттука и манастирските клири­ци и парици се освобождавали от всякакви свръхданъчни налози, които отивали в полза както на държавата, тъй и на данъчните чинов­ници.

4. Най-сетне, във втората грамота на Василий II четем: „Всички стратези в България й други — бирниците и архонтите да го (архиепископа) почитат и твърде много да го уважават и да слушат думата и съветите му, и те да не надникват нито в български манастир, нито в църква или в каквато и да била изобщо църковна работа да не бъркат нему и на боголюбивите му епископи, или да им пречат, та такъв да не претърпи голямото и строго негодуване на царството ни“. От тоя пасаж не е мъчно да се установи, че висшето българско духовенство, както и манастирите не само се освобождавали от ведомството на военните и административ­ни управители и чиновници: стратези, архонти и бирници, но и на последните било запретено изобщо да се намесват в църковните дела или в нещо да пречат на представителите на църквата.

И тъй, ако се вгледаме в съдържанието на трите гра­моти, дадени на българския архиепископ в Охрид, то не е мъчно да се убедим, че Василий II не само запазил автокефалността и националния характер на българската църква и я въстановил в нейните предишни граници, но и потвър дил това, от което висшето българско духовенство се е ползувало при своите царе и дори уголемил неговите права и привилегии. С тия си разпоредби той явно признал, че охрид­ската архиепископия не е нищо друго, освен продължение на българската патриаршия, учредена от цар Симеона, и представя нещо единно, нещо неделимо цяло; но въпреки това, че българската патриаршия била призната от Византия по мирния договор от 927 год., той отказал да даде на охридския предстоятел титла „патриарх“, защото не е могъл, па и не е искал да приравни свещеноначалника на една унищожена от него държава, на един покорен народ с вселенския цариградски патриарх, затова го нарекъл άρχιβπίσκοπος Βουλγαρίας.

Но ако грамотите на Василий II ни дават възможност да се установят колко-годе правата и привилегиите на вис­шето българско духовенство след покоряването , то те нищо не говорят за правата на другите съсловия и простия народ, каквито несъмнено е имало вече по аналогия с правата и привилегиите, дадени на българската църква. Това може да се заключи и от самите думи на Василий II, който в нача­лото на втората грамота (предговора) казва: „защото, ако и да станахме владетели на тая страна (т. е. България), обаче нейните правдини ние запазихме непокътнати, като ги утвърдяваме с нашите хрисовули и печати“. От тия думи се ясно види, че императорт издал не само известните три грамоти, но и други, с които признавал и потвърдявал правата на другото население в страната. Освен това той казва, че не е нарушил не само българските граници, но и вътрешните наредби на страната, каквито са били при българските царе. Това уверение на Василий II намира своята подкрепа в едно случайно запазено и дошло до нас изве­стие у Ив. Скилица, което гласи: „император Василий, след като покорил българите, не пожелал нито съвършено да преобразува (страната), нито да промени положението на работите, но [пожелал, щото] те (българите) да останат при същите наредби и да живеят тъй, както бе наредил някога Самуил, и [всеки] българин, който има един чифт волове, да дава в държавното съкровище един модий жито, толкова просо (или ечемик) и една стомна вино. Това известие се намира в пълна хармония с думите на самия Василий II, който не само нищо не покътнал във вътрешната наредба на България, като оставил българите да живеят тъй, както бе наредил цар Самуил, но и оставил старата данъчна система, именно, поземления данък (ζβυγαρατίκιον), който бил свързан с чифт волове — зевгар (ζυγάριον) и, със съответното количество обработвана земя, покрита с ниви, лозя, маслинови дървета, градини и пр., да се плаща в натура, както е било при българските царе. Ако пък прибавим към горното известие и приведеното по-горе съобще­ние на сащия хронист, че Василий II постановил, „щото българите да живеят отделно (τά χαv’έαυτοϋς = сами по себе си) под свои управители и по своите обичаи“, то едвали трябва да се посочват по-убедителни доказателства, че Василий II е гледал на България и на българските земи изобщо като на едно отделно цяло, което е било само при­съединено към ромейската държава, като оставил там старите наредби, с други думи, предоставил на българите вътрешно самоуправление, като сменил само, както видяхме, началствуващите лица във войската и администрацията.

При такива изводи неволно се поражда следният въпрос: защо Василий II Българоубиец, който в течение на 32 години водел такава ожесточена война с българите и техните царе за унищожението на тяхната политическа самостойност, след като най-сетне постигнал целта си, не само не унищожил българската църковна независимост, но и запазил нейния национален характер и я въстановил в нейните етнически граници, а на българския народ оста­вил вътрешно самоуправление и на българските земи гле­дал като на нещо цяло, неделимо? Обикновено на тоя въпрос се дава отговор, какво император Василий се стремил да се опре върху църквата, та да може да намери в нея поддръжка за закрепата на своето господство и власт в новопокорената страна, и със същата цел били дадени и другите политически правдини, от които се ползували другите съсло­вия и народ. Няма съмнение, че на първо време след покоряването самите интереси на държавата са изисквали да се избягват в областите на бившето българско царство всякакви репресивни мерки спрямо населението, защото споменът за недавна загубената свобода бил все още пресен в паметта на народа, който при първа възможност и повод не би се забавил да вдигне въстание, още повече че законният наследник на българския престол, както ще видим, бил още жив. Но от друга пък страна след покоряването на България Василий II, както се каза, взел всички необходими мерки за отстранение възможността на каквато и да било смута или въстание в покорената страна. Освен че той назначил свой наместник-управител на цяла България и навсякъде в по-главните центрове оста­вил силни гарнизони и назначил за стратези и архонти свои изпитани и предани пълководци, той откарал със себе си в плен както всички членове на последния български царски род, така и всички знатни и влиятелни български боляри-воеводи, които, като ги оженил за ромейки и ромеи, пръснал по далечните малоазиатски области на империята, наз­начени на разни военни длъжности. Смисъла на тая поли­тика на Василий II спрямо членовете на българския царски род и спрямо българските воеводи особено релефно рисува съвременният арабски писател – хронист Яхъя Антиохийски. „И встъпиха в брак, пише той, дъщерите на българите със синовете на гърците, и дъщерите на гърците със синовете на българите, и той (Василий) смеси едните с другите , и чрез това унищожи старата вражда, която имаше между тях“.

При тия целесъобразни мероприятия, които са осигу­рявали пълно спокойствие в новопокорената страна, такъв силен император, каквто бил Василий II, който отдън душа мразел българите и всичко българско, надали само от едно опасение пред въстания или пък под влиянието на сключения при покоряването договор в 1018 год. е могъл да прибягва към такива важни и големи отстъпки на покорения народ; очевидно, тук са действували други много по-дълбоки причини, които по своята съществена важност са просто налагали на тоя мощен император да за­пази независимостта на българската църква и цялостта и единството на българските земи под едно управление на своя наместник-управител, който се назначавал и зависел направо от него. Тия причини са изтичали предимно от съображения по външната политика на Византия.

Българският църковен въпрос през IX век, който възникнал поради съществуващето тогава съперничество между римската и цариградската църкви за надмощие на Балканския полуостров, се решил, както е известно, с това, че на екстреното заседание на събора в 869—870 год. в Цариград било признато от представителите както на западната, тъй и на източните църкви вътрешното самоуправле­ние на новоучредената българска църква начело съ архиепи­скоп, избиран от събора на българските епископи и само утвърждаван от цариградския патриарх. Това признание станало въз основа 1. на факта, че подобни автономни църкви са съществували тогава както на изток, каквито са били ар­менската, коптската, сирийската, тъй и на запад, каквато е била в него време моравската църква, и 2. на държавния принцип, по който всяка независима държава е имала, ако не напълно независима, то поне автономна църква, с други думи, автономността на българската църква била тясно свързана със съществуването на българската от най-напред държава, а отпосле и народност. Това положение било признато от двете църкви-съперници — римската и цариградската, като всяка от тях мислела, че на почвата на автономията ще може впоследствие лесно да прокара и да закрепи своето влияние в България. По тоя начин тогава, в IX век, били отстранени старите претенции на римския първосвещеник за юрисдикция върху Балканския полуостров , макар че римските папи и след 870 год. не са пропущали нито един случай, който им давал надежда да прокарат влиянието си в България и да подчинят българската църква под своята власт. Така е било при Бориса I (папа Иван VIII) и при Симеона (папа Иван X), а може би и при Самуил.

След унищожението на българската държава, Василий II, който е мечтаел, както е известно, да въстанови Юстиниановата империя, несъмнено се домогвал, подобно на Иван Цимисхия, да унищожи и българската църква, чиято автокефалност била призната от неговите предшественици, и диоцеза й да присъедини към цариградската патриаршия. Обаче той не се решавал на такава смела крачка, защото чрез това би дал повод и основание на римския папа отново да предяви своите стари права, ако не върху целия Балкански полуостров, то поне върху западната му половина, и по тоя начин да се наруши съществуващият привидно църковен мир. А че въпреки всичките успехи на византий­ското оржжие в Италия (1017—1022) Василий II е могъл да предвиди възникването на такава опасност за Византия откъм римската курия, ще се разбере твърде лесно, щом си спомним, че на папския престол в даденото време е седял папа Бенедикт VIII (1012—1024), граф Тускулански, който, „гордеейки се със своя знатен произход дори от римските императори от дома на Юлия, бил преизпълнен от съзнание за голямото значение на папството; освен това той бил голям държавник и, в одушевявайки се от мисълта на папа Григорий Велики (590—604), че престолът на св. Петър трябва да служи за защита на цяла Италия, домогвал се да изгони арабите и ромеите от Апенинския полуостров, за която цел той повикал норманите в Италия (1016) и сключил съюз с германския император Хенрих II (1020).“ Най-сетне, че римската църква всякога се е въодушевявала от подобни попълзновения, ще ни покаже по-нататъшната съдба на българската църква в Охрид. За да отстрани тая голяма опасност за Византия, Василий II длъжен бил, може би и против волята си, не само да запази автокефалността на българската църква, но и да потвърди нейния национален характер; а за да оправ­дае нейното самостойно съществуване, той трябвало да по­каже, че и след покоряването България продължавала да представя едно отделно, неделимо цяло, в което се променила само върховната политическа власт, а във вътрешната си наредба тя си оставала в същото положение, в каквото тя е била при българските царе.

Ето как могат да се обяснят причините, които с принудили Василий II—тоя закоренял и безпощаден враг на българския народ —и след покоряването да даде на българите такива широки църковни и граждански правдини, които им са осигурявали свободен живот и вътрешно развитие. Обаче българският народ не можел да се пол­зува от тия правдини за дълго време. След смъртта на Василий II (на 15 декемврий 1025 год.) за византийската империя настанали тежки времена, защото неговите неспособни приемници систематично разрушавали всичко, което той бе създал със своя твърд характер, военен гений и адми­нистративни способности. В туй време, когато приемниците на Василий II занемарвали държавните работи и предоста­вяли воденето им на свои близки незначителни личности; когато престолът преминавал от ръце в ръце по капризите и прищевките на императрицата-интригантка, нрав­ствено развалената Зоя, братова дъщеря на Василий; когато от кормилото на управлението били отстранени всички спо­собни, опитни и заслужили лица и на тяхно място се издигали разни неизвестни и користолюбиви личности, които, за да задържат само в ръце властта, били способни на все­възможни насилия и злодеяния, — в туй време областите на империята били оставени на произвола на техните упра­вители и разни съдебни и финансови чиновници, настанени на служба не толкова по достойнство и заслуга, колкото по милост от страна на самата в това или онова време придворна партия; те се надпреварили един пред други в злоупотрябение с властта и в потисничество на населе­нието, поради което още от царуването на Константин VIII (1025—1028), брат и приемник на Василий II, почнали да избухват въстания в разни области на Балканския полу­остров.

Но какво е правил българският народ през време­то на тия вътрешни размирици в империята? И защо той не се е възползувал от тях, за да си върне отново сво­бодата? Няма съмнение, че ударът, който му бе нанесъл Василий II, бил толкова силен и тежък, че българският народ не е могъл скоро и лесно да се съвземе, а главното е било това, че неговият покорител не само го бе оставил без водители, които да го поведат против неговите потисници, но и сполучил дотолкова да отстрани и от­чужди както от народа, тъй и от отечеството ония, които би трябва ло да застанат начело на народа, за да го освободят от чуждото иго, че те забравили всеки дълг пред отечеството и предпочели да се уплетат в придворните интриги на императорския двор и в партизанските борби на Византия. В това отношение особено се отличил законният наследник на българския престол, най-големият син на цар Иван-Владислав, Пресиан (още Прусиан) или Фружин, който в чин магистър заемал длъжността стратег-командуващ войските в малоазийската тема Букелларий. При Константин VIII той се свадил с едного от участниците в заговора против императора в 1026 год. — с патриций Василий, син на Роман Склира, тъй че работата дошла до двубой. Императорът, считайки цялата тая случка за позорна, наказал и двамата противници: Василий бил изпратен на заточение на о-в Оксия, при морския бряг на гръцката област Акарнания, отгдето той се опитал да избяга, но уловен бил ослепен, а Пресиан — на о-в Плата, близо до африкан­ския бряг на областта Киринайка. Каква роля е играл Пресиан в споменатия заговор, не се знае; обаче изве­стието на Скилица-Кедрина, какво насмалко и него щяла да постигне участта на противника му, ни дава основание да предполагаме, че и той е взел участие в заговора, още повече че в последния били замесени Роман Куркуа, зет на Пресиана по сестра, и други български боляри Богдан, Глава и Гудел, които били ослепени, но сам Пресиан, не­известно по каква причина, бил пуснат на свобода.

Не се минало обаче много време, и Пресиан изпъква отново замесен в друг дворцов заговор. При император Роман III Аргир (1028— 1034) той бил обвинен заедно с майка си царица Мария, която носила титла зости — придворна дама, като главен участник в заговора от 1029 год., който бил съставен от привържениците на Теодора, сестрата на императрица Зоя. Но заговорът бил своевременно разкрит, и Пресиан бил арестуван в манастира Мануил, а след завършване на следствието бил ослепен; пострадала и майка му, която била изведена от столицата и заточена в Мантинейския манастир в тема Букелларий. Каква е била целта на тоя заговор, по липса на подробности не може точно да се установи; но като се вземе под внимание 1. фразата у Скилида-Кедрина: „магистър Пресиан, българинът, наклеветен, че действувал задружно с Теодора, сестрата на императрицата, и с нея да достигне царската власт, бил турен под стража в манастира Мануил; 2. че Пресиан бил най-строго наказан, и 3. че Теодора, според М. Пселла и Зонара, след това била отстранена от двореца по настояването на Зоя, може да се приеме мнението, че целта на заговора бил да се отстранят от престола Роман III и Зоя и да го завземе Пресиан заедно с Теодора, като неин мъж. Дали Пресиан, изстъпвайки като кандидат на византий­ския престол, се е в одушевявал от мисълта, че той по тоя начин би могъл да върне свободата на своя народ и отечество, ние не знаем; но все пак считаме за нуждно да изтъкнем това обстоятелство, че, ако чувството на оте­чествения дълг е живеело още в него, то в такъв слу­чай той бил потърсил опора не в придворните интриги на Византия, а в самия български народ, който би му дал и сила, и възможност с успех да изпълни тоя дълг. Напротив, Пресиан загинал, без да се погрижи за подо­брение положението на недавно поробена България. Към края на 1030 год. той доброволно се постригал за монах, а майка му, царица Мария, била преместена от Мантинейския манастир в малоазийската тема Тракисия. След това Пресиан изчезва от страниците на историята и, вероятно, скоро подир покалугерянето си е умрял. Не по-голям интерес и привързаност към отечество и народ показали и другите членове на последния български царски род, които, оженени за ромейки и настанени на разни длъж­ности в Мала Азия и по далечните източни области на им­перията, забравили за България и българския народ и пред­почели, както ще видим по-нататък, да си останат верни поданици на византийския император и точни изпълнители на своите задължения към него.

Но, освен че българският народ бил лишен от своите водители, върху него се изсипали цял ред злини и бедствия, които му отнели всяка възможност колко-годе да се съвземе след постигналия го политически погром през времето и после гигантската борба за защита на своя­та независимост. Веднага след смъртта на Василий II той бил изложен на удари отвън. Още от 1026 год. поч­нали да нападат на Северна България от отвъд Дунав печенезите, които в това време чергували на пространството от р. р. Днепър до долни Дунав ; те избили и изловили в плен много народ , стратези и други офицери (ταγματάρχας). Тогава Константин VIII назначил за дука-управител на България Константин Диоген, архонта на най-северната българска покрайнина Сирмия (бълг. Срем), и веднага го изпратил против печенезите. В няколко сражения Кон­стантин диоген сполучил да ги разбие и ги принудил да се оттеглят отвъд Дунав и да оставят България намира. Но тоя мир не продължил дълго време. В 1032 год. печенезите отново преминали Дунав и нахълтали от­ново в Северна България, като причинили големи злини. Тия нападения и опустошения на печенезите не се прекрати­ли и в следните години: така през есента на 1034 год. те минали Дунав , опустошили цяла Северна България и до­стигнали Солун, като оплячкосали и Цикладските острови, а в 1035 год. имало страшен студ, и те, като премина­ли по замръзналия Дунав, нанесли големи бедствия на България, Тракия, та чак до Македония; а пък през пролетта на 1036 год. те извършили три нападения противъромеите като унищожавали всичко, какъвото им се попадало по пътя: те затривали всекиго, който изпадал в ръцете им, без да гледат на възраст, а пленниците подлагали на нечувани жестокости. Не по-малко страдало населението и от грабежите на власите, които оттогава почнали да напущат живелищата си в планините. Откак България би­ла подчинена на Византия, за власите настанало твърде ща­стливо време: те силно се размножили и, ползувайки се от халтавостта на местните управители, почнали да се пръскат по целия Балкански полуостров, като грабили и притеснявали мирното население. Най-сетне, в добавка на всичко това, присъединили се и физически бедствия. Така, в 1026 год. (2. XII) станал страшен земетръс, а преди това имало голяма суша, така че реките и изворите съвсем пре­съхнали; през 1028 год. паднали непрекъснати проливни дъждове, които се продължавали до март 1029 г., реките и езерата придошли, издавили се почти всички животни, плодовете на дърветата били избити, и поради това на следната година настанал страшен глад. Най-много и силни зе­метръси станали в малоазийските области, а също налитане на скакалци, глад, болести, градушки през 1032, 1034 и 1035 г. г. Особено тежка година за българите би­ла 1037-та, когато имало голяма суша, която се продължавала шест месеца; а след това вместо дъжд, паднал такъв едър град, че изпочупил както дървета, тъй и керамидите на къщята; след това последвала липса на храни, и глад свирепствувал в Тракия, Македония, в Струмишката об­ласт и в Солун, чак до Тесалия. Същевременно в те­чение на няколко месеца, от ноември 1037 до януари 1038 год. се повтаряли трусове, особено чести били трусовете през 1039 г., когато паднали и силни дъждове; а в някои теми почнала да върлува огненица, и смъртността била тол­кова голяма, че живите не успявали да погребват мъртвите.

Едновременно с посочените външни удари и физически бедствия, които се отзовавали, както обикновено бивало, твърде вредно върху стопанско-икономическото състояние, а заедно с това често пъти донасяли и промена в социалното положение, българите са страдали не по-малко и от военно-административните и финансови власти на страната. Кои са били наместници-управители на България след Константин Диоген, ние засега не знаем, защото от 1029 г. нататък и до 1048 год. не се среща нито в един визан­тийски книжовен извор името на някой наместник-управител. Обаче до нас са дошли моливдовули (оловени печати) на двама такива, времето на чието управление ще трябва да отнесем към означения период. Първият наместник управител бил протопроедър Иван Триаконтафил с титла „проноит“ и „претор на България“, а вторият Теодул Триаконтафил, проедър с титла „претор“ и „катепан на България“. В какъв ред са упра­влявали тия двама български наместници-управители, мъчно може да се определи, но че те трябва да се отнесат към З0-те години на ХI век, се доказва с това, че у Скилица- Кедрина се споменува един Триаконтафил, от когото в 1031 год. император Роман III Аргир купил една къща в Цариград и я обърнал в манастир на името на св. Богородица, а това обстоятелство право показва, че родът Триаконтафиловци е принадлежал към богатата византий­ска аристокрация и е бил със значение и влияние; може би, тоя Триаконтафил да е един от нашите двама. Също така ние не притежаваме прави известия за дейността и отношенията на тия управители и на другите византийски чи­новници в разните области на бившето българско царство към населението в даденото време, и то, може би, затуй, защото населението търпеливо е пренасяло всичко и не е вдигало гласа си за протест; но все пак ние имаме доста основание да мислим, че с ослабването на централната власт във Византия поради честите сменявания на императорите и постоянните интриги при византийския двор, местните управители и другите съдебни и финансови чинов­ници са си позволявали и в България, както и в другите области на империята, големи произволи и притеснения над населението при изпълнение на своите служби. Доста е само да споменем тук следния факт, който се отнася към времето на Константин VIII. Населението на съседната на България тема Навпакт, силно притеснявано и облагано с разни хитроизмислени данъци и ангарии от своя управител Георгия, когото за мрачните му душевни качества на­ричали Морогеорги, било доведено най-сетне до там, че открито въстанало: то убило управителя си и разграбило имотите му. Императорт обаче не само жестоко наказал виновниците на убийството, но и самия навпкатски архиерей ослъпил. Особено тежки времена настанали за България и българите след 1034 год., след като престола завзел император Михаил IV Пафлагон (1034—1041), когато са­мото византийско правителство, начело на което стоял братът на императора, известният евнух Иван, наречен орфанотроф — фактическият управител на империята, — се покусило върху правдините на българския народ , даде­ни нему и признати от самия покорител на България и чрез това довело населението до открито въстание.

Съдържание: