x Хуно-българите в източната империя

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Хуно-българите в източната империя

Повикването на българите-кутригури от императора Зинона на помощ против ост-готите и заминаването на последните за Италия отворили път на новите съседи на източната империя, която наскоро след това сама изпитала силата на тяхното оръжие. Но, докато на престола сядял зинон, който е имал, вероятно, мирен или съюзен договор със северните си съседи, българите-кутригури си оставали спокойни. Обаче веднага след покачването на престола на Анастасия I (491—518) тя почват нападе­нията си на Балканския полуостров, който почти непря- кжснато се продължавали цели десетки години. Кои са били причинитя за тия чести войни на българите-кутригури с империята, засега остават неизвестни, защото писателитя, които споменуват за тях, се ограничават само със съоб­щение на военните действия и нищо повече. Едно обаче прядположение, че надали е имало изобщо каквито и да било формални причини за война, едвали ще бъде погряшно, защото и тия варвари, както и техните прядшественици, нападали са на византийските владения по-скоро подбуж­дани от същата жажда за грабежъ и богатства, както и ония, тъй като тя опустошавали, както ще видим, наширъ и надлъж полуострова и след това отново се връщали пак в земята си, за да очакват други сгодни моменти за нови нападения.

Първото нахлуване на хуно-кутригурите се отнася, според Марцеллина Комес, към 493 год., когато византийският пълководец Юлиан в едно нощно сражение нейде в Тракия загинал, промушен от „скитски меч“. Същият автор съобщава, че в 499 год. иллирийският пълководец Арист излязъл с 15 хиляди души и с 520 талиги, въоръжени с всичко необходимо за сражение, против българите, които опустошавали Тракия; в стана­лото при р. Зурта сражение повече от четири хиляди души загинали или във време на богството, или във водите на реката; „там загина, казва Марцеллин, иллирийската вой­нишка храброст. Подобно нападение на често опленяваната Тракия било повторено от хуно-кутригурите и в 502 год., когато нито един ромейски войник не им оказал отпор. Теофан пък, като говори за това наше­ствие, споменува, че българите нахълтали и в Иллирия, преди да се узнае за тях. След това нападение българите-кутригури като че ли оставили империята за няколко време на мира, понеже вниманието им било обърнато на запад. И Марцеллин, и Еннодий, и Йордан, като ни разказват, че един варварски воевода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със „своите българи” в 505 год. на ост-готите в едно сражение против императорските войски, посочват, че тоя воевода избягал от гепидите, от което може да се заключи, че българите са имали някаква война с гепидите; може би, това е било опитване от страна на западните хуни, под­държани сега от българите-кутригури, да си отмъстят на враждебния там народ — гепиди, или пък тая война е била предприета с цел да завоюват и да разширят владенията на хуно-кутригурите. Как се свършила тая война, остава неизвестно.

Особено голяма роля играли хуно-кутригурите в знаменития бунт на ромейския пълководец Виталиан, в 514 — 515 год., който се побунил против Анастасия I и си присвоил дори титлата император. Всички почти писатели, които разказват за тоя бунт, отбелязват, че Виталиан отишъл в малка Скития, дето събрал голяма войска от варвари, за които някои писатели право казват, напр. Иван Малала, който най-подробно описва състава на Виталиановата войска, че последната била съста­вена главно от „хуни“ и „българи“. С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одисос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.

Не се изминали обаче и две години, и хуно-кутригурите отново нахлуват на Балканския полуостров и в много по-голямо количество. В 517 г. те се спуснали в Македония, Епир и Тесалия и достигнали плячкосвайки чак до Термопили. Беззащитните села били нападани, когато укрепените градове били избягвани; за 1000 фунта злато иллирийският управител Иван трябвало да откупува пленниците. Но все пак златото ненаситило жаждата на варварите; неоткупените пленници за поругание бивали изклани под стените на непревзетите градове, пред очите на страхливите гарнизони. Император Анастасий I не можал да предприеме нищо против тия безнаказани действия на хуно-кутригурите и се ограничил само със защитата на столицата, като построил известната „Дълга стена“ от Деркона на Черно море до Силиврия на Мраморно море, наречена от историците „признак на безсилие, паметник на страхливост;“ а страната на северозапад била оста­вена на произвола на варварските орди, които при император Юстин I (518 — 527) отново били поведени от бунтовника Виталиан на полуострова, но след коварното му убийство в 520 г. нападенията на хуно-кутригурите се прекратяват за няколко години както, може би, под влиянието на тогавашните силни земетръси, тъй и поради големите дипломатически успехи на Византия в това време по северните брегове на Черно море.

Когато българите-кутригури  през  втората половина на V век закрепили властта си на Таврическия полуостров, те завладели и гр. Боспор (стар. Пантикапея, сегаш. Керч. Обаче при Юстин I Боспор отново се освободил и, като признал покровителството на византийския император, все още оставал като огнище за културно и просветно влияние върху поселилите се по съседство хуно-български племена. Това влияние не се забавило да даде и своите политически резултати в полза на империята. Още  през  първата година (528) от царуването на император Юстиниан (527 — 565) българо-кутригурският владетел Грод се явил в Цариград и приел християнството, като се покръстил, при което императорт му станал кръстник. Юстиниан щедро обдарил новопросветения си кръщелник и го изпроводил в земята му с поръчка да пази интересите на империята и на Боспор, като изпратил се него и един отред испанци под началството на трибуна Далмация. По тоя начин били завързани в тоя град търговски и мирни отношения между ромеи и българи-кутригури.

Когато новопокръстеният Грод се върнал в земята си, съседна с Боспор, намерил там брата си, когото той нападнал и го принудил да отстъпи. След това Грод заповядал да съберат сребърните и електронни идоли, на които хуно-българите се кланяли, и да ги разтопят, като ги разменявали в боспор на сребърни византийски монети. Но тая разпоредба скоро предизвикала реакция в страната, начело на която застанали хунските жреци. Разсърдени, те повдигнали въстание, убили Грод и турили вместо него за цар брата му Мугел. Въстаниците, боейки се, че ромеите няма да оставят безнаказано убийството на императорския кръщелник, навлезли в Бос­пор и избили местния гарнизон заедно с трибуна Дал­мация. Когато Юстиниан се научил за това, той изпратил по суша от Одисиопол и по море от Цариград доста големи военни сили, в чийто състав влизали и готски отреди под главното началство на Ивана, комит на устията на Понт Евксински, и под командата на воеводите Годила и Бадуария. Щом се научили за тяхното пристигане, нападналите хуно-кутригури избягали от Боспор, и комит Иван отново закрепил в него властта на императора. Това събитие, според Теофан, се отнася към 530 г. След това Юстиниан, според известието на Прокопия, възстановил пак хубавия и траен вид на увехтелите стени на Боспор и Херсон и особено силно укрепил Боспор, който той подчинил под властта си, след като градът отдавна „се бе оварварил“ и се намирал под властта на българите-кутригури.

Няма съмнение, че ако  през  периода от 520 до 530 г. не са ставали, както се види, никакви нападения от страна на хуно-кутригурите на полуострова, то това се дължи на мирните и приятелски отношения, които, са съществували  през  това време, както видяхме, между тях и империята. Но, когато тия отношения се отново изострили и станали враждебни, нападенията на хуно-кутригурите се възобновили на полуострова. Така, Марцеллин Комес под 530 г. съ­общава, че бившият враг на империята, а сега комендант на иллирийската войска, пълководец Мундо, разбил в едно сполучливо сражение българите, които опустошавали Тракия, след като били избити от тях до 500 души. На тия български нападения не малко са помогнали и новите промени, които били вече настанали по долни Дунав.

Към това време, както е известно, се били вече спус­нали от Трансилвания в стара Дакия, Влашко и Молдова славяните (славини и анти) и са живеели веднага отвъд Дунав. Според Прокопия, още при Юстин I антите поч­нали да нахлуват в страната на юг от Дунав, но били разбити съвсем и отблъснати от Юстиниановия сестриник Германа;  а за първите години от Юстиниановото царуване същият автор казва, че не се минавала година, откак Юстиниан взел властта над ромеите, да не нападат хуни, славини и анти в Иллирия, Тракия, Еллада и Херсонес; те опустошавали цялата страна от Ионическо море чак до предградията на Цариград и я обръщали в „скит­ска пустиня“, което и принудило императора да вземе своевременно сериозни мерки против тях. За тая цел в 531 г. той назначил добрия си пълководец Хилвуда или Хиливуда за управител на Тракия, като му специално възложил най-щателно да защищава дунавската погранична линия. Хиливуд успешно отбранявал границата по Дунав и дори нерядко преминавал реката в самите живелища на славяните, докато в 534 год. там и намерил смъртта си.

Бдителността на Хиливуда наистина запазила империята от нахлуванията на варварите, обаче, щом се усетило неговото отсъствие, последните не се забавили да почнат пак своето дело. Така, според Марцеллина, в 535 г. още патриций Цита (или Чита — Tzitta) се срещнал с българите в Мизия при р. Янтра (Jatrum) и ги отблъснал. Византийският хронист Ив. Малала, а след него и Теофан разказват, че в 538 г. се вдигнали хуно-кутригурите, именно, двама владетели (δήγες) с много българи и разни тълпи и нахълтали в малка Скития и Мизия, дето византийските войски се командували от Юстина в Мизия и от Бадуария — в Скития. В станалото сражение и двамата пълководци били разбити, и Юстин бил убит; на негово място бил назначен Константиол. Българите достигнали до Тракийските области. Тогава срещу тях излезли Константиол и Годила, а също и иллирийският воевода Аскум, родом хун, когото сам император Юстиниан кръстил. Те се нахвърлили от всички страни върху хуно-българите, поч­нали да ги колят, избили голямо множество, отнели всичка награбена плячка и съвсем ги разпръснали, след което убили и двамата им водители. Обаче, когато победителите се връщали радостни, нападнали ги други някакви българи и с примки (аркани) изловили обърналите се на бяг Константиола, Аскума и Годила; от тях Годила сполучил да пререже примката и избягал, а Константиол, който бил свален от коня на земята, и Аскум били взети в плен живи. Константиола българите отпуснали за откуп от хиляда номисми, и той се върнал в Цариград, а Аскума откарали в отечеството си заедно с много други пленници. След това, казва Иван Малала, Тракийската област се успокоила. Обаче това спокойствие не било за дълго време.

Насърчени от сполуката си, българите-кутригури още на следната 539 година предприели нов , още по-грандиозен поход. Прокопий пише, че в тая година се явила голяма комета, и наскоро след това (в 540) големи хунски пълчища, като минали Дунав, наводнили цяла Европа, т. е. европейските провинции на империята. Такова нещо се случ­вало много пъти и по-рано, но тъй многобройни и ужасни бедствия, както тогава, никога не били постигали населението на тая страна. „Цялата страна от Ионическия залив (Адриа­тическо море) до самите предместия на Византия (Цариград), била опустошена от варварите: в Иллирия те превзели 32 крепости; града Касандрия, който в старо време, докол­кото е известно, се наричал Потидея, те завладели със сила, макар че до това време не умеели да правят пристъпи срещу укрепени градове. Със заграбената плячка и със 120 хиляди пленници те си отишли назад в страната, без да срещнат нейде някакъв отпор.“ Към това голямо нашествие на хуно-кутригурите се отнася и известието на Ив. Малала за резултата му в Иллирия, именно, когато новоназначеният комендант на Иллирия, Мунд, родом гепид, се научил, че хуните (Теофан ги нарича бъл­гари) с голямо количество разни варвари нападнали на Иллирийската страна, той ударил на тях и съвсем ги разбил. от пленените той изпратил в Цариград владетеля им (а у Малала: ενα ρήγα α ντών, у Теофан: τόν ήγούμενον αύτών) и много други, които търъествено били показвани на иподрома. След това, казват летописците, настанал дълбок мир в Тракия, защото хуните не се одързостявали да минават вече  през  Дунав; пленените българи императорт изпратил в Армения и Лазика, и те били включени в числото на ромейските войници.

И наистина, с това нашествие се завършва друг период в нападенията на хуно-кутригурите; но и в тоя период ние виждаме, че хуно-кутригурите са действували сами: нийде не срещаме да се споменува за славяни, които да нападат с тях заедно; а това ясно показва, че хуно-кутригурите, както и славяните, са действували съвършено независимо едни от други в отношенията си към източ­ната империя. Твърде любопитно се явява и това обстоя­телство, че когато едните нападат на балканските провинции, другите мируват: така, докато траели хуно-кутригурските нападения от 535 — 540 г., не намираме нито едно известие за каквото и да било нахлуване на славяните, а това още веднъж иде да подтвърди, че славяните в даденото време са били съвсем независими от хуно-кутригурите. Напротив,  през  означения период славяните не само не нахлували в империята, но и сами помежду си враждували — славини против анти, което ще трябва да обясним като плод на Юстиниановата политика — да настрои враждебно варварите едни срещу други. Обаче скоро настанали мирни отношения между анти и славини и, макар че в това време славяните все още мирували и не предприемали нищо против импе­рията, Юстиниан трябвало да се погрижи за защита на полуострова; но понеже всичките му войски били съсредоточени на западните граници в Италия и на източните против персите, той трябвало да търси съюзници, и погледите му са спрели пак на славянските анти, най-близките съседи на хуно-кутригурите.

По повод въпроса за псевдо-Хиливуда Юстиниан влязъл в преговори с антите, като изпратил пратеници при тях с предложение да се поселят в стария град Турис на Дунава, построен от Траяна, а разрушен от варварите. Тоя град с околностите му Юстиниан предлагал да им подари и непременно да го засели с тях и да им дава големи парични суми с условие, щото те, като сключат с него съюз за в бедаще, постоянно да пречат на хуните, т. е. хуно-българите, щом те поискат да опустошават ромейската империя. Затова и града Турис не трябва да търсим при днешния Турну Мугурели, а както предполага Иречек, той ще да е старата римска Dinogetia на левия дунавски бряг при г. Галац. Обаче тия преговори не донесли никакви резултати, защото, според условието на антите, Юстиниан трябвало да назначи за началник споменатия псевдо Хиливуда, чиято лъжливост била скоро открита от пълководец Нарзеса. Хиливуд бил уловен и откаран в Цариград, дето наскоро и умрял. Това било в 544 г. Тъй или инак, но стремежите на Юстиниан да сключи съюз с антите са имали за цел, както да ги въоръи против славините, които най-вече тревожили империята, тъй и да ги употреби като щит против хуно-българите. Но в това Юстиниан не сполу­чил. Напротив, от 546 г. се почнали цял ред нахлу­вания на славяните, които са действували самостойно, или пък са взимали участие във войните на херули, гепиди и лангобарди, ксито са нападали в това време също западните провинции на империята. Такива са опустошителните нападения  през  547 и 548 г., когато славяните достигнали чак до град Топир при устието на р. Места, а също и голямото и повсеместно нашествие в 550—551 г., когато славяните доближили до Дългата стена при Цариград.

Всички тия събития ясно показали на византийското правителство, че, за да отблъсне варварските нашествия и да ги запре на Дунав, то ще трябва сериозно да се погрижи за защитата на полуострова. За изпълнение на тоя план Юстиниан се опитал да се възползува от настаналите между самите варвари-съседи неприятелски отношения. В 551 г. настанали някакви недоразумения между гепиди и лангобарди и, понеже първите се боели, да не би Византия да подпомогне вторите, то гепидите се обърнали към князете на кутригурите, които живеели на запад от Меотида, т. е. към западния клон на българите, за помощ в предстоящата им война против лангобардит. Кутригурските князе им изпратили 12 хиляди души под началството на няколко воеводи, между които някой си Хиниалон се отличавал по своята храброст и опитност във военното дело. Гепидите съвсем не били доволни от тъй скорото при­стигане на своите съюзници, понеже работата не била дошла още до сблъскване: оставало още година до изтичането на условията. Затова те ги убедили да нападнат на източната империя, и по тоя начин да си обезпечат безопасност откъм ромеите. Но, понеже в това време византийците грижливо отбраняли преминаването на Дунав в Иллирия и Тракия, то гепидите прекарали хуно-кутригурите  през  Дунав в своите владения, и тия се на хвърляли на полуострова.

Докато кутригурските тълпи преминавали с грабеж по страната, Юстиниан намислил друг съюз с цел да се избави веднъж завинаги от хуно-кутригурските напа­дения. Той обърнал погледите си към утигурите, т. е. към източния клон на българите, които живеели отвъд, т. е. на изток от Меотида, и с порицания, подстрекателства и напомняния за старото им приятелство, а също и с богати подаръци успял да придума техния повелител да премине Дон и да нападне на кутригурските земи. Тогава утигурите под началството на своя хан Сандилха, заедно с две хиляди души готи-тетраксити, се нахвърлили върху кутригурите и ги избили в едно кръвопролитно сражение, от което могли да се спасят немного, а жените и децата откарали в робство в своя си. От тая вътрешна война между утигури и кутригури на северния бряг на Черно море се възползували ромеите-пленници, които в хилядно множество се намирали у кутригурите;  през  войната те се дигнали оттам набързо и, без да ги проследва някой, върнали се в отечеството си. След това Юстиниан чрез стратига Аратия известил Хиниалона и другите хуно-кутригури за станалото в земята им, а изпратил пари, за да ги убеди да си отидат, колкото е възможно по-скоро, от ромейската земя. Кутригурите приели предложението заедно с условието да не извършват убийства, нито да поробват, нито пък да причиняват друго нещо неприятно, а да си заминат като приятели на местните жители. Срещу това условие уговорено било от страна на кутригурите още, че, ако бъдат в състояние да завземат отново отечеството си, те ще останат там и ще бъдат верни занапред на ромеите; ако ли пък не би било възможно да останат там, да бъдат пуснати веднага в ромейската земя, а императорт да им подари някоя област в Тракия, дето, след като се там поселят, ще бъдат съюзници на ромеите за вечни времена, а стра­ната ще защищават грижливо от всички варвари. От това последнето условие наистина се възползували до две хиляди души, които, след като били разбити и побягнали от утигурите, дошли в ромейската земя, водейки със себе деца и жени; на тяхната молба се отзовал Юстиниан на драго сърдце и заповядал да се настанят в тракийските области.

Тази двулична политика на Юстиниан силно възмутила утигурския ханъ. Прокопий разказва, че когато Сандилхъ се научил за постжпката на императора спрямо кутригурите, той се зле разсърдил и ядосал, задето, докато сам той, отмъщавайки на едноплеменниците си — кутригурите за несправедливост към ромеите, ги изгонил из отеческите живелища, те (кутригурите), приети от императора и посе­лени на ромейска земя, ще заживеят по-добре. Той изпра­тил пратеници при Юстиниан, които да го порицаят за постъпката му. Пратениците от името и лицето на своя господар казали на Юстиниан следното: „Аз зная една поговорка, която съм чул още като момче, и, ако не съм я забравил някак, такава буше донейде тая поговорка: животното вълк, казват, би могъл някак да промени козината си, обаче нрава (си) не ще промени, защото при­родата не му позволява да го променя. Това, (говорейки с поговорки, Сандилх казва), аз чух от по-старите, които обясняват човешките дела някак иносказателно. Зная още и от опит научих това, което бе свойствено на един варварин простак да научи: овчарите вземат за себе си кучета още кърмачета и (ги) отгледват твърде грижливо в кжщи. Кучето е благоразумно животно към ония, които го отхранват, и твърде добре помни благодеянията. И тъй това се прави у овчарите с цел, щото, кога вълци нападнат някога, кучетата, които са приставени при овците за помощ­ници и защитници, да отблъсват нападенията им. И това става, аз мисля, по цялата земя, защото никой не е видял, щото кучета да са мислили зло на стадото, нито пък вълци някога да са го пазили, но природата-законодателка е наложила това като някой закон и на кучета, и на овци, и на вълци. Аз мисля, че никога няма да стане някоя промяна с тях и в твоето царство, дето се случва да има от най-стари времена изобилие от всякакви работи, а може би нейде и съвсем необясними“.

„И тъй покажете на моите пратеници, как бихме могли на прага на старостта да научим нещо необикно­вено; ако пък това става навсякъде тъкмо така, то не е добре за тебе, мисля, дето даваш гостоприемство на кутригурското племе, като си си навлякъл неприятно (τεθολωμένον) съседство и си направил свои домашни (близки) ония, които ти не си търпял като чужди. Защото малко по-късно те ще покажат собствения си нрав спрямо ромеите, и освен това нито неприятел ще престане да нанася вреда на ромейската държава с надежда, че ще му бъде по-добре, след като бъде от тебе победен, нито приятел ще остане за ромеите, (понеже ще бъде пречка за ония, които нападат понякога на вашата земя), от страх, да не би, когато съдбата благоприятствува, да види, че победените се намират у вас в по-видно положение, отколкото сам той, особено когато ние имаме живелища в земя пуста и главно безплодна, а кутригурите имат възможност да купуват жито, да пълнят с вино зимниците (κατακραιπαλάν) и да получават всякакви сладкиши. Във всеки случай те притежават нейде и бани, и те, скит­ници, носят златни накити и не им се чужди и химатии тънки, напъстрени и втъкани (καταληλειμμένων) със злато. Обаче кутригурите, след като поробиха безбройно множе­ство ромеи по-рано, откараха ги в земята си; да се насочва върху тях всичко неволническо (робско) за проклетите не беше второстепенно, но не пропуснаха и с бичове да (ги) бият и да (ги) умъртвяват еднакво беше лесно (за тях), и други такива неща нравът и властта дозволяват на един варварски деспот (господар). Ние пък с нашите трудове и рискове, които са свързани с живота, след като ги избавихме от владеющата тогава съдба — тях, които бяха ни затруднили във войната, предадохме на родителите (им). Отплатата за тях заради вас от противоположната страна ние сами взехме върху си, макар и да изпитваме още бащинските незгоди, а те се споделят с ония, които бяха избегнали робството им благодарение на нашата храброст, имайки еднакви права в тяхната земя.“ Но и при все това, след като изслушал утигурските прате­ници, Юстиниан ги добре успокоил и, като ги обсипал с дарове, наскоро ги изпратил обратно.

При такива обстоятелства били завързани първите отношения на утигурите, т. е. на българите от източния клон, с византийската империя. За Юстиниан това е било една дипломатическа сполука, тъй като чрез съюза си с утигурите той постигнал целта си: след последното напа­дение, кутригурите оставили на мира империята за няколко години. Наистина, Прокопий ни съобщава, че в 552 год., когато византийският пълководец Нарзес отивал с нови войски за Италия, той бил принуден да остане в Пловдив известно време, защото някаква си хунска орда, която грабила и опустошавала страната, без да срещне отпор, задържала маршрута му, и само след като тия хуни се разделили на две части, от които едната потеглила към Солун, а другата — към Цариград, Нарзес можал да продължи патя си. От думите на Прокопия не може да се разбере, че това е било някоя нова тълпа, дошла от отвъд Дунав; очевидно, тая хунска орда е останала от предишните и е кръстосвала по полуострова, докато е намерила и своето унищожение; това са били четите на отделни авантюристи, които се скитали за грабеж в разни посоки на полуострова. Както и да било, но след това нито един писател не говори за нови нападения на хуно-кутригурите. Това затишие откъм тая страна в туй време, когато славяните не преставали да нахлуват на полуострова, ще трябва да обясним с новите политически отношения, настанали между утигурите и Византия от една страна, а от друга — между утигурите и техните съплеменници кутригурите.

Посятата тъй изкусно от Юстиниан вражда между кутригури и утигури, вероятно, се е изразила в някои по- конкретни действия между тия две родствени племена. Обаче за надмощие на едното над другото още не било дошло време: кутригурите са били още силни, и борбата поради това не е могла да се продължава за дълго време; спогодбата между техните ханове е настъпила наскоро, защото по-сетне, както ще видим по-долу, императорът отново трябвало да употреби усилия, за да настрои утигурския хан Сандилха враждебно срещу неговия съсед-събрат. Тия мирни отно­шения между двете български племена вероятно са наста­нали при кутригурския хан завергана, който повидимому е сполучил да се сдобие откъм хан Сандилха със съгласие, да му не пречи, в случай че той отново се въоръжи против империята, защото новият кутригурски хан не се забавил да си отмъсти на византийците за големите несполуки и загуби, които кутригурите бяха претърпели  през  времето на последното си нападение в 551 год. Впрочем като причини на тоя поход Агатий изтъква от една страна варварската несправедливост и желанието за обогатяване, а от друга — се привеждала като предлог и неприязнеността на кутригурите спрямо утигурите. „Защото, пояснява по-нататък Агатий, някой си на име Сандил, мъж хун, който стоеше начело на тоя (утигурски) род, беше твърде много разположен към ромеите и техен съюзник. Затова императорът го обичаше и почиташе и често си изказваше благосклонността с подаръци. Кутригурите пък, понеже не получаваха подобни неща, а всякак били презирани и най-явно оскърбявани, намислили, че трябва да предприемат тоя поход, за да могат сами да се покажат наистина страшни и достойни за приказ и да не отстъпват на незачитващия ги“.

И наистина, в 558 г. големи орди хуно-кутригуоски потеглили от северните брегове на Черно море към устието на Дунав и се разположили недалеч от последния. По­ради необикновено тежката зима нея година Дунав се покрил с дебел лед и реката станала лесно проходима и за пехота, и за конница. Кутригурският хан заверган, който стоял начело на тия орди, лесно можал да ги прекара на десния бряг на реката и, понеже там намерил съвсем пусти места, а пък при преминаването не срещнал никакво съпротивление, той веднага преминал  през  Скития и Мизия и нахлул в Тракия. Тук Заверган разделил войската на две части, от които едната изпратил в южната част на полуострова, в еллада, за да нахълта в тамошните незащитени места и да ги оплячкоса, а другата — към Тракийския Херсонес, днеш. Галиполски полуостров, който бил защитен откъм материка с яка и висока стена, която се издигала в най-тясната част на полуострова от Мраморно море до Сароския залив. Сам ханът със седем хиляди конница се впуснал направо срещу Цариград, като опустошавал полета, нападал на градове и всичко превръщал на безредие и купища. Той натрупалъ богата плячка и събрал много пленници, между които имало и много византийски госпожи и моми от знатен произход, на които било съдено да преживеят най-тежки и унизителни моменти в българския плен.

Понеже Заверган не срещнал никакъв отпор и изобщо каквото и да е съпротивление, той лесно и бързо стигнал до Дългата стена и се доближил до вътрешните укрепления, чиито зидове от времето и немарливостта били попадали и разрушени на много места, а някои части били съборили самите хуно-кутригури без страх и без труд, като да събаряли къщи. „И нищо не бе предприето, пише Агатий: нито да се постави войнишка отбрана, нито отбра­нителни обсадни машини и тия, които умеят да боравят с тях, и дори кучешки лай не се чуваше, също, ако не е смешно да се каже, като в свинарница или в обори. Защото, разказава Агатий, ромейската войска не продъл­жаваше да си остава такава, каквато беше отначало при предишните императори, а понеже бе достигнала до най-малко количество, тя вече не беше достатъчна за обширността на държавата; защото всичката военна сила трябваше да въз­лиза на 645 хиляди войника, а тогава тя едвам съставяше 150 хиляди, от които едни бяха назначени в Италия, други в Африка, трети в Испания…    Не голямо коли­чество стояха по източните граници с персите, защото там нямаше нужда от повече поради заляганията и трайността на примирието.“

Щом се чуло за приближаването на неприятеля, който се разположил на лагер при гр. Мелентиада на 150 стадии (около 35 — 40 км) от Цариград на р. Атир, населението от близките градове и села избягало на тълпи в столи­цата и всичко попълнило, поради което в Цариград наста­нала страшна суматоха: ужас и страх овладели не само простото население, но и всички управници; дори императорът не се отнесъл съвсем без внимание към стана­лото. По негова заповед били събрани всички украшения и ценности по църквите в предместията на столицата по европейската част и прибрежието; от тях едни били на кола донесени в града, а други на лодки прехвърлени на отсрещния азиатски бряг. Най-сетне при вида на такива страшни и големи опасности, били събрани и поставени по градските стени няколко офицери и много войници и сто­личани, за да защищават столицата от неприятеля, ако би последният да нападне. Обаче това не са били истински воини със специална военна подготовка, а са били повечето от тъй наречените схоларии, т. е. гвардейци, — дворцова войска, която е вземала участие само в придворните цере­монии и не била привикнала да води сражения и войни. Докато траяло това смущение в столицата, варварите напредвали към нея и опустошавали вече околностите й. Тогава бил извикан от бездействие остарелият знаменит пълководец Beлизарий, комуто Юстиниан поверил защитата на Цариград. След като събрал остатъците от предишната си дружина. Велизарий присъединил към тоя слаб отред избягалите от околните места селени, като ги снабдил с оръжие от арсеналите.

С тая набързо съставена войска опитният генерал излязъл от града и недалеч от него при с. Хетта се разположил на лагер, който той укрепил с окоп. Велизарий постоянно изпращал съгледвачи към неприятеля, а за да внуши на последния убеждение, че сам има много войска, заповядал нощно време да се кладат много огньове в разни места и на голямо пространство. Между войниците му имало добри и храбри младежи, които горели от жела­ние да се ударят с неприятеля, но Велизарий се боял от рискованости и в дълги речи напомнял на войниците си, че трябва да се действува хладнокръвно, но внимателно, и затова не искал да предизвика битка. В това време един отред от две хиляди души неприятелска конница нападнала ромейския лагер; но благодарение на Велизариевата военна опитност и умело разположение на засади хуно-кутригурите били заобиколени от три страни и, разбър­кани и разбити, принудени били да се обърнат на бяг, като оставили на бойното поле, според Агатия, 400 души убити, а ромеите се отървали само с няколко ранени. Така разбит и разстроен се върнал тоя конен отред в лагера си, дето произлязла страшна суматоха, Заверган вед­нага дал заповед, цялата войска да се оттегли назад зад Дългата стена и там очаквал резултатите от другите две експедиции.

Хуно-кутригурската войска, която била изпратена към Херсонес Тракийски и задачата на която била да завладее полуострова и дори да премине на азиатския бряг, употребила всички усилия да превземе укреплението-стена, която защищавала целия полуостров. Но, когато видели, че нито с машини, нито със стълби не ще могат да превземат стената, защото ромеите под ръководството на младия пълководец Германа с успех отбраняли стената и юнашки отбивали всеки удар, хуно-кутригурите съставили друг план, по който те трябвало на подове (салове) да обиколят откъм морето стената, да се изкачат зад нея на полу­острова и по тоя начин да го завладеят; при това решили, че те или ще завземат по-скоро полуострова, или, ако не сполучат в това предприятие, ще го напуснат съвсем и ще идат в земята си. За тая цел те събрали голямо количество тръстика и, като избирали от нея по-дълги здрави и дебели пърти и ги изравнявали, свързвали ги с върви и по тоя начин приготвили много свезки или снопчета от тръстика; няколко такива свезки или снопчета, три или повече, нареждали един до друг плътно и върху тях напреки туряли прави дървета (греди) и то само по краищата и  през  средата и ги превързвали с по-дебели въжета. По тоя начин се образувал един под (сал), който е имал достатъчна ширина, за да побере четирма войника, без да може да потъне под тежината; при това към всеки под били прибавени и други приспособления, които ги пра­вили по-удобни за плуване. Такива подове били приготвени не по-малко от 150, тъй че на тях могли да се съберат до 600 души въоръжени войници.

Тая тъй импровизирана флотилия била пусната на море тайно около западния бряг на Сароския залив. Варварите мислили, че, като излязат в открито море, по-лесно ще прехвърлят и преплуват издатъка на стената и после смело да излязат във вътрешните места на полуострова, които съвсем не се защищавали с укрепления или пък само откъм Хелеспонт. Когато Герман се научил от съглед­вачи за всичко това и знаел, че тръстиковата флотилия ще пристигне, той се надсмивал над безразсъдството на не­приятеля и много се радвал. Той веднага заповядал на 20 бързи кораби, чиито екипажи били снабдени не само с панцири, щитове и стрели, но още и с копия на края със сърпове, да се скрият в засада в един близък залив, за да причакат неприятеля. Когато хуно-кутригурите, които още в самото начало, поради неумението си да карат подовете, били отвлечени твърде надалеч в морето, преминали стената и вече доближили към брега, ромейските кораби излезли от засадата и бързо се спуснали към тях; поради вълните, произведени от движението на корабите, подовете се тъй силно залюшкали, че варварите не могли да се удържат прави и някои падали в морето, а другите трябвало да сядат, за да се удържат на подовете. Когато варварите били поставени в такова затруднително положение, ромеите се нахвърлили върху тях и като в ръкопашен бой мнозина от тях изблъскали, други пък падали под ударите на меча; не малко загинали и от това, че ромейските войници със сърповете на копията си срязвали връзките, които държали тръстиковите пръчки и гредите, тъй че снопчетата и подовете се разпадали, а неприятелите наедно всички загивали, без да може някой от тях да излезе на сушата.

След това ромеите събрали неприятелското оръжие, което плавало по водата, и се завърнали при другата войска, която с радост ги посрещнала. Но Герман не се задоволил само с нанесеното на море поражение: той поискал да използува сгодния момент, за да нанесе силен удар и на останалите на материка хуно-кутригури. Затова подир няколко дена, като въоръжил добре и приготвил войската си, нападнал на варварите, които все още се намирали под впечатлението на постигналото ги нещастие. В станалото сражение, благодарение на бързите действия и личната храброст на Германа, ромеите на първо време сполучили да нанесат голямо поражение на неприятеля; само след като Герман бил ранен и ромеите се убедили, че не ще могат да издържат напора на хуно-кутригурите, които на брой ги значително надминавали, те спрели боя и отстъпили назад зад стената. Хуно-кутригурите, поставени в безизходно положение от поражението на море и от неочакваното нападение на ромеите, още същия ден напуснали равнината пред  Херсонес и потеглили към Завергана и неговата орда, като „победени към победени“, забелязва Агатий. Наскоро след това се завърнала в Тракия и изпратената към Еллада хуно-кутригурска войска, която не по-сполучливо изпълнила задачата си: тя не само не достигнала Коринтския провлак, но дори и Термопилите не могла да премине, защото тамошният гарнизон сполучил да я отблъсне.

След като се събрали по тоя начин наедно, хуно- кутригурите разположили своя лагер близо до Аркадиопол (Люле-Бургаз) и Цурул (Чорлу) и оттука заявили на ромейското правителство, че те няма да заминат за дома си, докато не получат от ромеите такива големи суми пари, каквито са получавали и утигурите, и в същото време заплашвали, че те ще изколят веднага всички пленници, които те водили със себе си в огромно количество, ако близките им не дойдат по-скоро да ги откупят. Юстиниан незабавно им изпратил злато, колкото намерил за добре, като откуп за заробените, но с условие, че те мирно ще напуснат страната. Така най-сетне тия страшни хуно-кутригури прекратили грабежите си и потеглили към земята си. Обаче те бавно се движели към север и само когато се научили, че императорт изпратил военни кораби към Дунав, които имали назначение да посрещнат варварите при преминаването на реката и да ударят на тях, те молили чрез пратеник да им бъде позволено свободно да минат отвъд Дунав. Юстиниан се съгласил и изпра­тил племеника си Юстина, който и обезпечил на хуно-кутригурите свободен пропуск.

Отначало царогражданите били крайно недоволни от постъпката на императора и намирали условията, на които той отпуснал варварите, за неблагородни, срамни и дори робски, защото те казвали: не стига че неприятелите, като нахлуха до самата столица и се поругаха над империята, предадоха всичко на всепогибел, но още и получиха толкова много пари, като че ли ромеите се били провинили в нещо пред тях. Обаче те скоро се убедили, че Юстиниан в случая е действувал по един предначертан план, който не само оправдал постъпката му, но и показал, доколко той е бил предвидлив, защото съумял да въоръжи самите варвари едни срещу други.

Докато Заверган заедно със своите орди се намирал още на Балканския полуостров и бавно отивал към Дунав, Юстиниан изпратил едно бързо писмо до утигурския хан сандилха, с когото императорт се намирал в съюзен договор и му плащал годишно известна сума (Sv σπονδόν τέ όί δντα καί μισθοφόρον), за да му помага. В писмото си Юстиниан укорявал сандилха, задето не нападнал на кутригурите, след като се научил за тяхното нахлуване във владенията на империята. Ако пък Сандилх не е знаел за техния поход и ако поради това останал спокоен, то той сега е могъл да поправи грешката, като незабавно изпълни исканото от него, т. е. да нападне на своите съседи. Защото кутригурите с това си нападение върху империята искали да покажат, че Юстиниан сбъркал, дето влязал в съюз със сандилха, като оставил тях, по-добрите и по-храбрите, които смятали за нетърпимо, ако някой би ги нарекъл равни с утигурите, и че те ги надминават твърде много. „И сега те, кутригурите, писал по-нататък Юстиниан в писмото си, няма да се върнат, скитайки се по Тракия, докато не получат сами всичко злато, което ние обикновено ти давахме всяка година като награда. И нам беше лесно или съвършено да ги избием всички, или да ги изпратим, без да направят дори най-малкото нещо; обаче ние не направихме нито едното, нито другото, като имахме предвид твоята слава. Защото, ако ти на­истина си по-храбър и по-благоразумен и си в състояние да не отстъпваш на тия, които присвояват твоето, то ти в такъв случай няма да бъдеш по-слаб; от тебе сега зависи о време да отмъстиш на врага и чрез едно сполучливо сражение да отнемеш собствените си наградни пари тъй, като че ли те са били теб изпратени по тях. Ако ли ти, така опозорен от тях, искаш да останеш спокоен, понеже се боиш, мисля, и си обхванат от най- позорната военна бездейност, то ти, драгий, ще се лишиш от възнаграждението, а парите от нас ще бъдат (на кутригурите) подарени. Прочее, дай свобода на разума и научи се да отстъпваш пред по-доброто. Защото, знай добре, че и договора, който ние бяхме сключили с тебе и твоя род, ще трябва да прехвърлим върху тях, понеже безумно е да взимаш участие в лошата слава и особено на победените, когато е възможно да разположиш към себе си по-силното“. Когато Сандилх разбрал чрез преводачи съдържанието на Юстиниановото писмо, силно се разгневил и същия ден потеглил в поход против кутригурите, за да ги накаже за наглостта към него.

Другояче донейде Менандър ни представя работата по преговорите на Юстиниан със Сандилха. „Когато унните под началството на Завергана, пише той, били изгонени някъде далеч от ромейските владения, тогава Юстиниан, като мислил, че кутригурите пак ще дойдат да опустошават тракийските места, не давал почивка на утигурския вожд сандилха, като го подстрекавал с чести посолства и други способи как и как да почне война против За­вергана. Към увещанията си императорт присъединил и обещанието, че ще предаде Сандилху ония годишни пари, които били назначени от ромейската държава за Завергана, стига само Сандилх да надвие кутригурите. Сандилх, ако и да искал да бъде в приятелски отношения с ромеите, написал обаче до императора тъй: „Било би неприлично и при това беззаконно съвсем да се изтребят нашите едно племенници, които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар под­властни на други вождове. Но и при все това, понеже това го иска Юстиниан, аз ще отнема от кутригурите конете им и ще ги направя свое притежание, за да няма на какво да яздят и да не им бъде възможно да причиняват вреда на ромеите.”

Съществена разлика в разказите на двамата автори се забелязва в това, че Менандър, както се види, не знаел за по-предишните отношения на Юстиниан със Сандилха и за техните съюзнишки отношения, та и затова у него излиза, че императорт уж обещава да даде годишните пари на Сандилха вместо на Завергана, когато е било тъкмо обратното. Освен това горният разказ на Менандра, очевидно, ни предава само един епизод от преговорите на Юстиниан със сандилха, и той не представя окончателния резултат от тях, още повече като и сам Менандър казва, че императорт с чести посол­ства и други способи се старал да подбуди утигурския хан срещу Завергана. Затова твърде е възможно, че приведеният тук отговор на Сандилха е бил един от многото, дадени на отделни посолства, отговори. Както и да било, но разказът на Агатия ни представя отношенията на Юстиниан с утигурския хан в окончателна форма и несъмнено се отличава с по-голямата си пълнота. Затова и за резултатите от тия отношения ще трябва отново да се обърнем към разказа на Агатия.

Както казахме по-горе, щом Сандилх разбрал съдържанието на Юстиниановото писмо, твърде много се разсърдил и още същия ден решил да се разправи с наглите кутригури. Като повел войската си, той изпървом изцяло нападнал на неприятелската страна, разбил неочаквано останалите там мъже и много жени и деца откарал в робство. После той също така неочаквано присрещнал ония кутригури, които се връщали от Тракия и току-що били преминали Дунав; много от тях той избил и отнел както парите от императора, тъй и цялата плячка; спасилите се едвам сполучили да се върнат по своите жилища и почнали да се готвят за борба с враговете си съседи. От това време, според Агатия, тия две племена задълго  живеели враждебно настроени едни срещу други: те ту се нападали и грабили, ту влизали в открито сра­жение, докато разнебитените сили на едните и другите били съвършено разстроени, тъй че се лишили и от самото си отеческо име. Тия хунски народи, пише Агатий, изпаднаха в такова нещастие, че, макар и да беше наистина останала една част от тях, те служат разпръснато на другите (народи) и измениха името (си) на тяхното. Така възмездията за предишните безбожни дела ги постигнаха в най-силна степен; обаче съвършеното загинване и унищожение на тия две племена стана по-късно… Докато те всякак се мъчеха, предавайки се на ужаси у дома си, те не помисляха повече да нападат против ромеите, но и за повечето (хора) беше неизвестно, де се намираше тяхната земя“.

Така завършва Агатий разказа си за отношенията на двете племена—кутригури и утигури както едно към друго, тъй на двете към Византия. За нас са от първостепенна важност приведените няколко думи на Агатия, които ни рисуват враждебните отношения между утигури и кутри­гури. Тая постоянна вражда, насадена тъй изкусно от визан­тийската политика, имала за сетнина съвършеното им отслабване, което от своя страна докарало загубата на тяхната политическа самостойност. Но Агатий забелязва, че съвър­шеното загинване и унищожение на тия две племена е станало по-късно, т. е. няколко години след изложените събития, а под това загинване ние ще трябва да разбираме 1. покорението на кутригурите от силния народ аварите, които тъкмо в това време бяха почнали да се движат от изток и да покоряват под властта си народите, които живеели между Каспийско, Черно море и северни Кавказ, и 2. малко по-късно подчинението на утигурите под властта на средноазиатските турци, които разпростра­нили завоеванията си в същата посока след заминаването на аварите на запад в Европа.

Съдържание: