x Вътрешното положение в България в края на ХI и началото на XII век във връзка с дейността на Теофилакт Охридски

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Вътрешното положение в България в края на ХI и началото на XII век във връзка с дейността на Теофилакт Охридски

Политическата и църковна автономия, която бе дадена на българския народ след покоряването му от Василий II, както по-горе вече изтъкнахме, след неговата смърт била много отрано, ако не съвсем отнета, то поне съществено нарушена от неговите приемници. Избухването на няколко пъти въстания както в Западна, така и в Източна България е достатъчно да ни покаже доколко се изменило политическото и социално положение на българите под визан­тийско владичество. Разбира се, както едната, тъй и другата промени имали за цел да засилят властта на владетелите в България. Откак Северна и Североизточна България била отделена в края на 6-ия или в началото на 7-ия десетък на ХI век като самостойна областна единица — тема под име Паристрион — Подунавие с цел да бъде по-добре защитена северната граница на империята от нахлуванията на варварите, византийската власт все пак не могла да се задържи в тая област за едно по-продължително време, защото тя постоянно се нападала и след това и се навод­нявала, както видяхме, от печенези, узи и кумани, които, след като се настанили там, разпореждали се в нея като пълни владетели в собствена земя. Поради това византийското влияние в тая област било твърде слабо, и ромеизацията не е могла да пусне дълбоки корени. Съвсем друга картина представяла Западна и Югозападна България, която, според думитена Θ. Успенски, „с течение на времето напълно влязла в общата система на държавното управление. За тая част в края на ХI и в началото на XII век не могло и дума да става за привилегии, изключения и местна автоно­мия съгласно с първоначалните условия, които са имали място и смисъл само в началото на покоряването. Тя се управлявала на същите основания, както и другите области на империята“.

След откъсването на Северна и Североизточна България като отделна тема от ядрото на българските земи и подвеждането на дръстърската епархия под властта на цариградския патриарх, не са ставали през дадената епоха някои съществени промени нито в административно нито в църковно отношение в българските земи: запад­ната им половина продължавала да носи името „България“, т.е. на тях са гледали все още като на едно неделимо цяло и се управлявала, както и по-рано, от дуки и катепани — императорски наместници.

След Александър Кавасила, дук на Скопие, през ца­руването на Никифор Вотаниат, кой е бил непосредно управител на България, засега не е известно; но от съдър­жанието на две писма на архиепископътеофилакт не остава ни­какво съмнение, че в началото на неговото архиепископствуванеу правител на България бил Иван Дука, шуреят на Алексий I Комнин, или брат на императрица Ирина и внук на българина Трояна, сина на цар Иван-Владислав. След войната против Роберт Гюискар в 1085 г. Иван дука бил назначен за управител на драчската тема, както за да защищава крепостта Драч, тъй и да воюва против сърбите, които постоянно нападали драчската област. На тая длъжност той останал до 1090 год., когато бил назначен за управител на България, а на негово место бил изпратен Иван Комнин, най-големият син на севастократор Исаак Комнин, по-големия брат на Алексий. Кои са били причините за тия размествания, остава засега не­известно; но като се вземе под внимание почналата се към това време вражда между Комниновци и Дуковци, която през 1090 год. получила особено остра форма, трябва да приемем, че заместването на Иван Дука с Иван Ком­нин се е намирало във връзка с тая вражда. Когато Теофилакт пристигнал в България (респк. в Охрид) като български архиепископ през есента на 1090 год., той заварил вече там Иван Дука, който, в силата на съществуващето разположение на Дуковци към Теофилакт и разчиайки на привързаността на последния към първите, поискал да компрометира Иван Комнин. Анна Комнина, като пише за събитията, станали през 1091 год., споменува, че, когато Алексий I, отивайки в поход против сърбите, стигнал в Пловдив, той получил от тогавашния бъл­гарски архиепископ писмо, в което тоя му съобщавал, че драчският дука, неговият братанец Иван Комнин, синът на севастократора, замислял измяна и отцепване. Кой е бил тоя български архиепископ, Анна не споменува, но той несъмнено е бил Теофилакт; тя премълчава името му, което не е могла да не знае много добре, тъй както не отбелязва, че Иван Дука бил управител на България, едно, защото е прекарал там малко време, и друго, защото тя избягвала да пише за работи, които биха извадили наяве враждата между Комниновци и Дуковци, и в случая тя би трябвало да каже и причините за сменяването на Иван Дука с Иван Комнина, защото, според думите й, тя „по природа се отвращавала от клеветничеството“, затова тя предпочела да не споменува нито за едното, нито за другото. Въпреки това, че въпросният донос на архиепископа след направеното от императора разследване се оказал съвършено лъжлив, все пак той изтъква неприязнените отно­шения между Иван Дука и Иван Комнин и твърде е за вярване, че той е бил съставен под влиянието и внуше­нието на първия. Това най-ясно доказват думите от второто писмо (12-о по Ламия) на Теофилакт до Иван Дука, писано в или наскоро след 1093 год. Като изтъква неговата благотворителност, щедра ръка, почтителност и человеколюбие и снизходителност към духовните, Теофилакт пише: „Явно е, че за тия добродетели ти ни беше подарен от Бога, а за нашите грехове ни напустна“; в тия думи ясно звучи едно разкаяне за доноса му от една страна, а от друга — от тях ясно става, че и краткото пребъдване на Иван Дука като управител на България трябва да се по­стави във връзка със същия донос.

Когато след превземането на Смирна пиратът Чаха станал особено опасен за Византия, Алексий I решил в 1092 год. да тури край на завоеванията му. „Като знаел по много опити, пише Анна, че тоя Иван Дука бил твърде воинствен, изкусен във военните работи и неразположен да отменява каквото и да било в императорските заповяди, понеже се нуждаел сега тъкмо от такъв човек, за да го противопостави на Чаха, императорът го извикал от там (от България) и като го нарекъл „велики дука“ (μέγιστος δούξ) на флотата, с големи сили сухопътни и мор­ски изпратил го против Чаха“. Колкото Анна и да се старае да прикрие истинската причина за извикването на Иван Дука, все пак поради неприязнените отношения между двамата млади и буйни Ивановци не е било възможно оставането им наблизо, особено пък след доноса на ар­хиепископа, съставянето на който било отдадено, очевидно, на Иван Дука по подозрение. Затова Алексий I намерил за добре да извика последния от България в 1092 год. и, като го отличил с особено висока титла, изпратил го против Чаха. Като управител на България, Иван Дука правил услуги и добрини на Теофилакт: така той дал във владение на архиепископа селото Могила в Пелагонийската област, гдето Охридската архиепископия притежавала един стар стопанствен имот (чифлик).

Кой е бил непосредно след Иван Дука управител на България, не се знае; известно е само, че в 1096 год. бил такъв проедър Никита Карнки, когото Алберт Ахенски нарича, както видяхме, „господар на българската земя“ и „княз на българите“. Той имал за своя резиден­ция „българския град Белград“ поради преминаването на кръстоносците от първия поход през Балканския полуостров. Колко години след 1096 год. Никита Кирики е стоял начело в управлението на България, прави данни нямаме; но като се вземат под внимание събитията, които станали в България в 1096 г. при преминаването на кръ­стоносците и през 1097 год. пред стените на Цариград, едва ли ще бъдем далеч от истината, ако неговото увол­нение поставим във връзка с преминаването на кръстонос­ците през България. Когато Годфрид Логарингски и Бое­мунд Тарентски се съгласили след дълги преговори с Алексий I Комнин да му дадат ленна клетва, между усло­вията ще да е било поставено, щото тогавашният българ­ски управител да бъде наказан или уволнен от длъжност като удовлетворение за враждебните му действия про­тив кръстоносните войски. Тая промяна в управлението на България е станала не по-късно от 1098 год., когато на мястото на Никита Кирики бил назначен Никифор Вриений — внук, зет на Алексий I или мъжът на пи­сателката Анна Комнина.

Като управител на България Никифор Вриений, според свидетелството на архиеп. Теофилакт, не останал дълго време, защото това място на властта е за отбягване, като истинско место на разврата и е или Кидарско селение, или пещ желязна, и затова той, току-речи крилат, се понесъл за столицата“. Колкото и да са неясни тия думи, в които архиепископът обяснява причините за напущането на висо­кия пост от Никифор Вриений, все пак от тях може да се заключи, че в България службата му не ще да е била лека, но благодарение на своя благ характер и пъргавина, той проявил широка, разнообразна и благотворна дейност, която Теофилакт, като изтъква тежкото и лошо положение, в което изпаднал след заминаването на Н. Вриений, ни представя в следната риторична форма в писмото си „до великия доместник Адриана“, брата на Алексий 1. „Наистина, младежът (Н. Вриений) беше крин и роза и, след като благоухая за малко, или по-добре да кажа, след като стана чрез сиромасите благовонен богу, комуто мирисът от неговите дела беше по-приятна, отколкото жертвите на древния Ноя, той след това замина за вашия въздух, като остави на нас безутешен спомен. Защото кой ще събира занапред излишъците в полза на безимотните ? Кой ще помага на сиромасите, за да влязат в реда на състоятелните? Кой ще даде повод на сирачетата почти да благодарят на смъртта, загдето ги е лишила от слаби родители и е ста­нала причина да получат вместо тях като баща толко­ва силен човек? Чии заповяди, отзвук на божията благост, ще подкрепят вдовишката граница? Чии очи, като ронят сълзи за онеправданите, ще оплакват повече онеправдателите затова, че те повече губят, и следов. кой ще по­бърза и двамата да обезщети, като премахне по-голямата щета на първия и по-малката на втория? Кой ще бъде застъпник на сиромаха против грабители богаташи, и кой ще помага на богатия проти възлонравни и клеветници сиромаси? Божиите служители в кого ще намерят служител, който да не придирва за достойнства, както усърдно правят безбожниците, за да оправдаят омразата си към Бога, про­явявана с това, гдето безчестят божиите раби, осъждат като недостойни дори и заслужаващите почит и уваже­ние? В лицето на кого ще намерят те човека, който да счита всички божии служители по-горни от себе си, да вярва, че чрез тях със силата на помазането от св. Дух се освещават и извършват божествените и освещаващи тайнства, и да смята несъгласилите се с това мнение за непосветени, нечестиви и лишени от всяка освещаваща благодат? … Кой — и това не е за вярване, защото нито се е видело, нито се е чуло, — бидейки на такова високо поло­жение, би приел дотам да се лиши от потребностите на живота, щото и българитедори да не роптаят? С едно само нещо е наскърбил севастът ония, които му услужиха, а това е, че не само не са припечелили нищо, но са и похарчили, каквото имаха отпреди, и, според пословицата, съкровищата им излязоха в глища, и вместо да се нахранят, напариха се. Трябва обаче да кажа и това, което е и по-вярно, че и тях той не е огорчил, защото и те сче­тоха за голяма печалба и богата придобивка, а не загуба то­ва, гдето младежът вършеше такива великолепни дела. За­щото на добрите слуги е свойствено да предпочитат бедността, която обогатява господаря им с похвали, откол­кото богатство, което го прави сиромах поради укори и злословия и го лишава от добро име… А ония, които се бяха усладили с неговата доброта, като окайват себе си, че сега повече, отколкото преди, ще чувствуват мъчнотиите (защото, след като опита човек доброто, злото му се вижда по-зло), ще благопожелават на тебе, който така си учил, и на твоите, които така се учили, всяко добро от Господа.“ Колкото и кратко време да е останал Никифор Вриений в България, все пак, за да прояви такава широка и разнообразна дейност, са се изминали най-малко две годи­ни, тъй че той е заемал длъжността управител на България до 1100 или 1101 год., в или наскоро след която било из­пратено писмото до великия доместник Адриан. Целта на това писмо, очевидно, е била: спомняйки си за добрата и благотворна дейност, която той описва в такива ярки и хубави черти, Теофилакт е искал да представи по-релефно непоносимо тежкото и за него мъчително управление на не­говия приемник, което той описва в началото на същото писмо. А негов приемник бил назначеният за дук на Скопие, а оттука и управител на България Иван Таронит, син на Михаил Таронит, женен за по-голямата сестра на Алексий I, и който поради това получил титла „памиперсеваст“. Анна Комнина характеризира Иван Таронит като човек благороден, който „още като дете бил прибран при императора, бил му по-сетне дълго време помощник-секретар, познавал добре ромейските закони, одобрявал заповедите на императора, когато тоя предписвал такива, достойни за царското великодушие, бил добър оратор и не закривал уста при нагла хула, но дотолкова, до­колкото Стагирит (Аристотел) съветвал да бъде способен да държи реч“. Иван Таронит участвувал във вой­ната против лъже-Диоген и куманите през 1092 г. Вре­мето на неговото управление като дука на Скопие и управи­тел на България се определя по това, че, когато Алексий I Комнин потеглил в 1107 год. от Цариград за Солун, за да поеме лично ръководството на военните действия про­тив Боемунд, той още в Хировакхи го назначил за епарх, т.е. префект на столицата; но понеже тая длъжност, според Василевски, била по-горна от дука на Скопие, то по­следната длъжност той е заемал по-рано от 1107 год.; от друга пък страна, понеже през тая година той не е бил в България, то имаме достатъчно основание да приемем, че по ходатайството на Теофилактовите приятели той е бил сменен от длъжността дук на Скопие, може би, още в 1105 год., във всеки случай не по-късно от 1106 г., когато Алексий I Комнин пребъдваше в Солун и посетил някои градове на България, така че Иван Таронит бил наместник-управител на България от 1101—1105/6 год. Неговото управление било най-тежкото и съкрушително вре­ме за Теофилакт, защото той държал страната на неговите врагове-финансовите чиновници, които се опълчили, както ще видим, против архиепископа.

Непосреден приемник на Иван Таронит — управител на България бил Константин Комнин, третият син на севастократор Исаак, по-големия брат на Алексий I. В първото си писмо до него Теофилакт го титулува „дука на Верроя“. Обаче град-крепост Верроя (сег. Бер или Караферия) никога не е бил в ХI век, па и в други векове център на някоя отделна административна област или тема, и поради това военният му началник не е могъл да носи такава висока титла, каквото е била титлата δοΰξ — дук. Оттука става явно, че, ако Константин Комнин бил почетен с тая титла, то той ще да е заемал по-важна дръжност, която да отговаря на ранга, и бил с по-широка власт, откол­кото един местен архонт или стратег; но понеже гр. Верроя се намирал в българска област, то не подлежи на никакво съмнение, че Константин Комнин бил управител на България и наречен бил „дука на Верроя“, само защото той имал за резиденция тъкмо тоя град-крепост тъй, както и него­вите предшественици са живели в разни градове, но в същото време са били и управители на България. До кога обаче той е заемал тая длъжност, остава неизвестно; но съдържанието на 18-о по Ламия писмо на Теофилакт, което е адресирано до него и в което се говори за войнишки набор в Охридско през 1106 год., изключва всяко съмнение, че Константин Комнин е бил български управител и през войната с Боемунд Тарентски в 1107—1108 год. Кой е бил след него дука на България през останалата част от царуването на Алексий I, Комнин не може да се установи, защото във византийските извори се прекратяват всякакъви известия за български управители през XII век, но това още не значи, че такива не са се назначавали, защото имаме известие за един наместник управител в 1189 год.

В църковно отношение западните български земи, както и по-рано, са влизали в диоцеза на Охридската архиепископия, която, ако и продължавала да се нарича бъл­гарска, ако и все още да е оставала и била признавана за автокефална, не могла да запази предвидените в хрисовулите на Василий II за българското население права и предимства. Вече назначаването на българския архиепископ в Охрид от императора и при това не от местното бъл­гарско духовенство, а от природни ромеи, изпращани от Цариград, било вече ясно доказателство, че византийското правителство, а с него с цариградската църква се стре­мили да ромеизират охридската архиепископия, а чрез църквата да погърчат с време и българския народ . Тая ромеизация била засилена към края на ХI век. Особена заслуга в това дело имал известният и знаменит охридски архиепископ Теофилакт, наречен още „български“ (Bulgarus).

До кога е стоял начело в управлението на Охрид­ската архиепископия назначеният в 1079 г. от Никифор Вотаниат Иван Аин (Άοiνος), засега остава неизвестно. Според Дюканжовия списък, негов непосредствен приемник бил именно Теофилакт, а понеже в тоя списък редът на охридските архиепископи напълно се потвърдява особено от Иван Дебърски, и от други извори, нямаме засега основание да предполагаме, че между Иван Аин и Теофилакт е имало друг архиепископ. Теофилакт бил родом от гр. Еврип (Εϋριπος) на о-в Евбея (сег. Негропонт) и поради това се предполага, че той почнал своето образование в Атина и оттам се преместил в Цариград, гдето преминал през школата на знаменития в средата на ХI век учен монах Михаил Пселл, върховникът на философите (ϋπατος των φιλοσόφων), на когото той „по справедливост дължал мъчно изплатими благодарности, за­щото много нещо се ползувал от музата на тоя човек“.

След свършване на образованието си Теофилакт заемал в Цариград длъжността дякон при великата цър­ква Св. София, и, благодарение на широкото си образование и големите си дарби, сполучил да се издигне в цариград­ското общество и дори станал началник в училището на риторите или, както сам се наричал, κορυφαίος των Ρητόρων, а в надслова на св. Климентовото житие е титулуван μαΐστορος των Ρητόρων. Същевременно той бил (между 1083 и 1090 г. г.) учител и възпитател на Константин Порфирогенита, сина на Михаил VII Дука (1071—1078) и, като такъв, написал своето съчинение „Царско наставление“ (Παι­δεία βασιλική), и то не по-късно от 1089—1090 г.; а понеже неговото „Слово към самодържеца Господина Алексий Комнин“ било произнесено на 6 януари 1090 г., той все още се е намирал през тая година в Цариград, и тогава е бил възведен от патриарх Николай II Граматик (1084—1111) в епископски сан и назначен от императора, както и неговите предшественици, за охридски архиепископ през есента на 1090 год.. Защо изборът за тая длъжност паднал на Теофилакт, се обяснява с това, че той станал нетърпим в Цариград, и затова архиепископството му било наложено като наказание. Тая нетърпимост произтичала от това, че той се ползувал твърде много с благоволението на рода Дуковци и особено на бившата им­ператрица Мария, жената на Михаил VII Дука, която не била гледана добре от Алексий I. Че Теофилакт заминал за Охрид не по добра воля, се посочва на това, 1. че през всичкото време на архиепископствуването си той не отивал в Цариград, нито един път с изключение на ходенето му в Никомидия в 1095 г. при императора и отбиването му за късо време на връщане в столицата, а пък той имал нужда да се срещне с личности и приятели в столицата по много въпроси и работи, и се ограничавал да пише всякога само писма, и 2. че архиепископът не имал много добро мнение за царските дворци изобщо и в частност за Алексий I Комнин, когото причислявал към тираните.

Без да отричаме вярността на тия съображения за времето след 1093 год., когато, наистина, коренно се променили отношенията на Алексий I към императрица Мария, а оттука и към Теофилакт, ние не можем да приемем, че такива са били тия отношения при назначението на по­следния за охридски архиепископ. Напротив, панигирическата му реч към Алексий I в началото на 1090 год. (б. януари), в която Теофилакт тъй възторжено хвали импе­ратора, най-ясно говори, че такива враждебни отношения не е могло да има между двамата, и че, ако такива се явили, то те трябва да се отнесат към по-късно време, именно, след като архиепископът влязъл в борба с местните финансови власти и клеветите против него се посипали пред императора (от 1097 год. нататък). Поради това едва ли назначението на Теофилакт за охридски архиепископ може да се смята като наказание; напротив, ние мислим, че други съображения са ръководили както императора, тъй и патриарха в това дело: те и двамата в него виждали една от най-образованите на времето си личности, най-способен управител, който да уреди погърчената вече Охрид­ска архиепископия, и да тури здрави основи за ромеизацията на българския народ.

Към него време гръцкият език несъмнено е бил във веден в българската църква, т.е. служило се е вече навсякъде в България по гръцки, и всички български учили­ща, основани от учениците на св. Климент, били вече за­крити. Обаче с това не се постигала крайната цел: съществувало още това, което служи като най-здрава основа за запазването на една народност, — съществувала още бъл­гарска книжнина и език, които трябвало да се унищожат. И това е съставяло главната задача на Теофилакт. Това най-добре доказва неговата книжовна дейност. Като охрид­ски архиепископ той се залавя да напише на гръцки език житиета на славяно-българските светии въз основа на старобългарските им житиета и на други произведения на ста­робългарската книжнина. Засега такива са известни: 1. житието на св. Климент Охридски, при написва­нето на което той се ползувал несъмнено от славяно-българските пространни житиета на св. св. Кирила и Методия, тъй наречените панонски житиета, от някакво си сказание за покръщението на княз Борис-Михаил и „за превода на книгите (св. Писание) от гръцки на български“ и от старото първообразно житие на св. Климент, написано от някое близко нему лице, респ. негов ученик, подобно на достигналото до нас житие на св. Наум, и 2. житието на 15-те тивериуполски мъченици, в което исто­рическия материял из българската история безспорно е заимствувал от някой старобългарски книжовен паметник. „Но обработката, на която били подложени тия изво­ри, под перото на Теофилакт, пише Н. Л. Туницки, се явя­ва в твърде голяма степен изкуствена, тенденциозна и самоволна“. Вече тия тъй характерни и добре подбелязани черти в двата труда на Теофилакт и особено старанието на последния навсякъде да изтъкне голямата историческа роля на българите, ясно говорят за целта, която е гонел тоя охридски архиепископ, когато сс е залавял да състави на гръцки споменатите жития: очевидно, той е искал да замени съществуващите тогава славяно-български жития с такива на гръцки език, и по тоя начин, като поласкае националното самолюбие на българите чрез тяхното славно минало и унищожи паметниците на старобългарската книжнина, да принуди своето българско паство да че­те и слуша за живота и делата на своите родни светии на гръцки език и така да забрави своя роден език, който, според самия Теофилакт, бил варварски език. Дали още тогава е било предприето гонение против българска­та книга, ние засега не знаем; но ние не можем да допуснем, че учениците на Климентовите ученици в югозападните български земи са се отказали да продължават техното дело през епохата на западното царство или че основаният от св. Климент книжовен център в Девол е престанал да съществува през времето на знаменития бъл­гарски цар Самуил, а между това и до днес не са изнамерени никакъви книжовни паметници от тая епоха. Голяма­та рядкост на жития от рода на старото Наумово и изчезването на някои от тях в книжнината, като напр., Климентовото, ни дава достатъчно основание да приемем, че ако не открито, то тайно след това са били унищожавани и други паметници на старобългарската книжнина; доней­де това се потвърдява от появяването на старобългарски палимпсести с гръцко писмо тъкмо в XII век, какъвто е cod. Barberinus gr. 388 във ватиканската библиотека. Както и да било, но че житията на българските светии, които се по­читали особено в югозападните български земи (днеш. Македония) и други произведения на старобългарската книжни­на, свързани с историческия живот на българите, са били преведени твърде рано (може би, още в ХI век) на гръцки, показват тъй наречените Мосхополски жития, които макар и да са потърпели известни преправки и съкращения при новото им печатно издаване в XVIII век, все пак в основата им са легнали много по-стари ръкописни тексто­ве. Това най-ясно доказва мосхополското житие на св. Климент, в основата на което, както и на другите по-късни издания лежи преписът на пространното житие от манастира св. Наум, както то е излязло от ръката на Теофилакт. Не в по-малка степен говорят в полза на изказаното мне­ние и гръцката служба на св. Климент, която била така също съставена от Теофилакт, както и гръцките служби на другите български светии, особено на седмочислениците, в основата на които са легнали така също старобъл­гарски такива, които след това са били унищожени. Че е съществувала на старобългарски служба на св. Климента, доказва най-ясно запазилата се такава от средата на XV в. (1453), която, според мнението на Йор. Иванов, била съставена от непосредни Климентови ученици. Съставянето или преводите на тия служби на гръцки език са имали същата цел, т.е. окончателното изхвърляне и унищожение на старобългарския език от българските църкви и замяната му с гръцкия.

Дали Теофилакт е направил някои специални разпо­редби в тая посока, ние не знаем, защото имаме малко све­дения, и то само от неговата преписка, за дейността му като свещеноначалник на Охридската архиепископия; обаче голямото му незадоволство и дори явна враждебност към своето българско паство, което от своя страна, както ще видим, му отговаряло със същото настроение, ясно сочи, че неговата дейност носила характер, опасен за българите и тяхната народност, които още от самото начало му се така силно противопоставили, особено охридчани, у които националното чувство и самосъзнание всякога, и в старо, и в ново време, е било будно. Оттука и произлизали ония разо­чарования, които Теофилакт получил още наскоро след пристигането си в Охрид. Така в писмото си до великия доместник Адриана Комнин, като сравнява своята участ между българските с тежките изпитания, на които бил подложен Херакъл през времето на своята служба у лидийската царица Омфала, той пише: „но има една разлика, че аз робувам не на царица, чиста и хубава и изобщо на златна Афродита, а на роби, варвари, нечисти, от които дъхти на куческа миризма от овчи кожи, които са толкова скромни в своя поминък, колкото богати по злонравие, или по-добре, на царе над всички наедно по своето злонравие и немотия в живота. Отървете ме от това мръсно робство“. По-нататък в същото писмо, което било написано през първата година след пристигането му в престолния си град, той пише: „Не бях стъпил още в Охрид, и аз, злополучният в любовта си, захванах да копнея за града, гдето живеете вие. Защото отдалеко ме удари една смъртоносна воня, каква­то излиза от Хароновия трап (адските пещери). Според Емпедокла (V. век пр. Хр.), от враждата изникват глави без вратове, а от тукашния надзор върху безредицата израстнаха хиляди вратове без глави. Защото кой охридчанин не е врат без глава, който не знае да тачи нито Бога, нито човека. С такива чудовища съм осъден да живея. А най- малкото е това, че и надежда дори няма тия вратове да добият някога глава с помощта на някакви горни сили, както и приятелството, според Акрагантинския мъдрец (т.е. същия Емпедокл), докарва до съвършенство незавършените глави“. Теофилакт по-нататък сравнява себе си със зевсовата птица — орела, а охридчани уподобява на „жаби, които, мислейки, че би било тежко и недостойно за честитите им времена, ако би че не се насмеят на Зевсовата птица, окаляни и смрадни, качват й се на гърба и, като се качат, врякат грозно и злозвучно и как другояче, освен както прилича на кална душа. Изглежда, че те пеят някакъва бойна и победна песен. Обаче Зевсовата птица има още и човка яка, и нокти остри и може още да разкъсва ид а дере меса“. Затова Теофилакт считал за обида да се поведе по ума им и да почне от самото начало открита борба и ще чака удобно и подходно време и случай.

В друго едно писмо до приятеля си лекар Пантехни той пише, че „охридчани слушали песента му като магаре­тата цигулка“ и ги нарича „ливитрии“, т.е. най-невежествен народ , а пък в писмото си до сина на Григория Пакуриан, който бил бирник в България, пише: „Отколе оплаквах съдбата си и я наричах опасна и злочеста, загдето ме тя доведе и захвърли в тая покрайнина, гдето царува завист и омраза и гъмжило от други злини, гдето мразят гласа на разума повече, отколкото бръмбарите мирото, но сега се принуждавам да й бъда благодарен, че ми даде да живея между тия варвари, поради което добих богатството да те имам за слушател“. До приятеля си Анема, който бил, както изглежда, също така на служба в България и му се оплакал, че се обърнал на варварин, пише : „Като казваш, че си станал съвсем варварин посред българите, ти казваш това, което аз сънувам. Защото разсъди, колко съм пил аз от чашата на простащината, като се намирам толкова години далеч от страните на мъдростта, и колко съм се опил с амузия (незачитане на музите). И тъй, понеже ние живеем от дълго време в земята на българите, простащината ни стана близка другарка и съжителка“. На оплакванията на видинския епископ, че поло­жението му било печално, Теофилакт, като изтъква, че и неговото не е по-добро, отгговаря: „И тъй, не унивай, не бъди малодушен, като че ли само ти страдаш… Кумани ли имаш, които нахлуват отвън? Но какво са те в сравнение с охридчани, които слизат от града (т.е. Цариград) и ни нападат? Тия, които самото отиване в Ца­риград смятат като оръжие на благоволение и като венецъ, те плячкосват всичко, без да има кой да избави и спаси (Псл. 7,з). Защото кой ще противостои на царигражданите? — Лукави граждани ли имаш? Но те са деца при нашите граждани българи, или по-добре, за да не засрамя голямата в нашия град злоба, какво са твоите вселукави в сравнение с нашите простаци мокренци ? Всичко сравних с това, което има в Охрид, защото и ти го знаеш, понеже не малко време си живял в тая долина на плача, та по аналогия от частното ще разбереш общото“. До приятеля си Мерментопула Теофилакт се оплаква: „Като се обърнах на скот от царуващата, както се знае, тук простащина, имам нужда от някого, който да ме върне у дома поне чрез възпоминание“. — В писмото до приятеля си Махитаря, като го моли да му пише по-често, той по-нататък казва: „защото в страни тъй варварски, като тукашните, гдето не искат да ме научат на нищо добро, ако слезе до нас една слаба капка от мъдрост, тя ще ни се види като самия източник на нектаря. Затова молим, да не ни оставяш сухи в земя пуста, непроходима и безводна. Благат ме смятат на пазаря, но, като отворя вратата си, се оказвам триж злочесте. Но, като не съм се оплаквал никога за това, не съм получил досега и утешение“. А в писмото си до игумена на манастира Апапъл, Симеона, той пише: „тази пустиня, в която сме осъдени да киснем, понеже по желанието си ние се върнахме в Египет, е добра да храни змии и скорпиони, и поради злобата на хо­рата не може нищо добро да роди, или, ако приеме отвън нещо такова, тя го изменява и го прави подобно на себе си“.

Какъви чувства е имал Теофилакт към българския народ и колко много е мразел българите, най-добре се види от това, че той призовал божията сила не да ги благо­слови, а за да ги съвсем провали и унищожи, както това показват следните негови думи в писмото до приятеля му Иван Перивлептина: „Но, ако би че тя (силата, която из­гонва демоните) изпрати яростта му (на най-върлия му неприятел Иасита) и на свините и тласне покровителствуваните от него българи низ стръмнината надолу, което им прилича, това не е някоя беда, стига само ние да пътуваме безпречно по нашия път и да насочваме стъпките си към Бога“. Всички тия незадоволства на Теофилакт, разбира се, на първо време изтичали от оня изтънчен вкус и от на­вика към удобствата на живота, които е притежавал всеки добре възпитан и образован ромей — царигражданин; но по- сетне, когато той се свикнал до известна степен със своето положение, тия незадоволства произлизали от отпора, който българското му паство оказвало против неговата дейност в прокарването на главната му задача — националното обезличение на българския народ . Че тъкмо тая насока била дадена не само в дейността на Теофилакт, но и изобщо в политиката на цариградското правителство към българите, показват големите промени, които настанали в социално-икономическото им положение под силата и тежи­ната на византийската администрация и особено на фискалната власт.

Ние вече видяхме, че от началото на царуването на Алексий I Комнин империята се намирала в критическо положение, което оставило най-дълбоки дири на Балканския полуостров: нашествието на норманите от запад (1081—1085), непрекъснатата борба с разни варварски народи (1086—1092) и преминаването на първите кръстоносци през българските земи — били събития, които се отзовали твърде гибелно върху стопанско-икономическото състояние на българския народ. Притисната откъм Европа от печенези, узи и кумани, а откъм Мала Азия, гдето империята била изгубила почти всичките си владения, от турците-селджуци, Византия в тия критически моменти била спасена върху плещите на балканското население и предимно на българския народ. Войска ли достатъчно нямало, или се чувствувала голяма нужда от парични средства, Алексий I изпращал своите пълководци и чиновници да събират едната и другите в България. няма никакво съмнение, че в такива критически моменти не са се спазвали никакъви права и привилегии, не са се взимали във внимание интересите на населението още повече в една покорена страна, гдето от мало до голямо дишало с омраза към ненаситните му владетели. Как са се отнасяли изобщо византийските чиновници към българското население, се вижда от следната характеристика, която Теофилакт дава за тях в писмото си до патриарха: „Всички, поставени над нас, са млади по възраст и по ум, но и по неправда всякога по-млади, никога нито остаряват, нито прецъфтяват, но всеки път изнамерват нов вид за изнудване и укрепяват в сърцето си крив дух, и нито пред съвети, нито пред страх човешки се стъписват, а се вторачват към нещо по-силно, с помощта на което злобата им взима по-големи размери и несправедливостта им се подхранва и усилва. Ако някой им припомни царя и меча, който той носи за страх на злосторниците, те се присмиват на това изтрито слово, а осъждат в простотия оногова, който го говори, като забравят, че лицемерието отколе е направило слабо това им осъждане. Освен това, с цел да отвлекат съвършено придирчивостта на царя, измислят свои собствени злочестини, за да не би той, свободен от грижи за собствените си работи, когато те се намират в добро положение, да полюбопит­ствува за чуждите работи, и така, като го отбиват като някоя река, която ги завлича, насочват го другаде“.

В писмото си пък до семнонския епископ Теофилакт, като се оплаква, че е лишен от всяка почивка, пише: „Сега отрупани от една страна с нашите соб­ствени злини, от друга с общите, нямаме, как да се сдобием с някое облекчение. Тъй много е завладял сата­ната всички изобщо, които се занимават с държавните ра­боти (of τά δημόσια πράττοντες). И сега време е да каже човек апостолското изречение, не както е речено, а както ни го внушават самите работи, че не току тъй всеки от тях носи меч, а за да колят, унищожават и лишават хората от чадата им. И тъй, те не проявяват нито бавеж, нито слабост в работата си, но, като да се надяват да угодят някому, ако причинят на християните по-голямо зло, надпреварват се възлотворство и се стараят да се надминат един други. Затова и при такива обстоятелства призоваваме твоите молитви, за да направят тъп меча им, или по-добре, понеже той от дълго употрябяване в клане е станал тъп, а тъпият меч причинява повече болки, затова призоваваме молитвите ти да помогнат за окончателното му строшаване“.

Особено се изменили отношенията на чиновниците към населението, когато за управител на България бил назначен Иван Таронит. Като си спомня за доброто управление на Никифор Вриений, виновник на което бил великият доместник Адриан, в писмото си до последния Теофилакт пише: „Като гледах бъркотията на сегашния живот, без­срамието на нахалството и на користолюбието, което тъй безстидно развратило и омърсило всичко, а държавните слу­жители (τους τά δημόσια πράττοντες) повечето плячкаджии, откол­кото бирници (πορνητάς μάλλον η φρολόγους), които смятат, че божествените закони и царските заповяди с паяджина, за да се ловят мухи, а от оси да се разкъсват, както е казал анахарсис на Солона; като гледах, че всичко, при­надлежащо на християнския народ се плячкосва по нямане на избавител и спасител, изгубил бях всяка надежда за спасение, която, ако човек нарече дух на паднала възлочестина душа, няма да сгреша“.. Най-сетне, в писмото си до видинския епископ, който се оплаквал от своите бир­ници, Теофилакт пише: „Жестоки ли бирници имаш? Но те не са по-жестоки (πυκροτέρους) от ония на тукашните страни, които от пет деца откарват едно в робство, като едно от добичетата, от които се взима на пет или на десет едно“, следователно бирниците се отнасяли по-жестоко към децата, отколкото към животните.

Против такова държане на властите в България възстанал Теофилакт, за да защити както „християнския народ“, т.е. своето паство, тъй и правата и интересите на своята църква. Той най-първо се противопоставил на фискалните чиновници и дотолкова бил безпощаден в своите изобличения против злоупотрябителите с властта, че българският управител Иван Таронит го упрекнал, какво „той бил спънка за ония, които завеждали държавните да­нъци“ (τοίς τά τοϋ δημοσίου χειρίζουσιν). С това той си навлякал гнева на фискалните власти, които почнали с това, че посегнали най-първо върху църковните поземлени имоти. Главният обект на спора между фискалните власти и архи­епископа било село Църкви (Έκκλησίαι), което се намирало във Вардарска област и принадлежало на Охридската църква, било обречено да бъде заграбено от „най-безбожните бирници“. Отначало Теофилакт дочул, че се готвело отнемането на селото и поискал да осуети заблаговременно това намерение. Затова най-първо той се обърнал писмено към протостратор Михаил Дука, чийто син Константин, ученик Теофилактов , в 1105 г. бил назначен за управи­тел на Вардарската област, с просба „да се застъпи, според обичая си, за него и да внуши на предрагия си син, да има по-благосклонни чувства към архиепископа“. „А ще бъде той благосклонен, пише Теофилакт, ако нареди да не ми се правят пакости и ако не се изпращат описвачи на селото, и с това ще угоди и нам, а най-много на Бога. Това ни са харизвали и най-безчовечните бирници“. Писмото си до протостратор Михаил изпратил през Иван, секре­таря на Палеолога, комуто той писал лично следното: „Пишем и на твоята почтеност и свещеност, та дано да направиш и ти същото. Дано да помогнеш, колкото можеш, на любовта и на Бога, а на любовта ти би услужил, ако представиш писмото ми на пансеваста. Подканвай го всякога да изпълни това, което искаме в писмото си. Досаден ли ти се виждам, дивний брате? Но какво да направя? Не мога да се боря с нуждата, която, според пословицата, е по-силна и от боговете. И тъй, вземи върху си тоя подвиг и стани за нас Херакл, убиец на разбойници. Защото аз считам, че описвачите са разбойници на истината (ληστάς τής άληvείας).

Едновременно той се обърнал със същата цел и към самия управител Вардарски, Константин Дука, комуто архиепископът писал: „И тъй, да ти кажа ли нуждата, или би трябвало да се засрамя, ако, когато ти си вардарски упра­вител, бих те подканял с человеколюбие да се застъпиш за селото, което имам във Вардар, ти, който всякога ходатайствуваш за моята немощ пред други, които могат да ми помогнат? Това изисква приличието. Но, понеже имаме обичай да окриляме с подканите си дори ония, които тичат добре при надбягванията, затова и аз молбата си, да се застъпиш за тамошните наши хора, като за свои слуги, ти поднасям като някое окриляване, като зная, че и ти си разположен към това. И така, докажи на всички, че и бащино ти наследие е да храниш благоразположение към архиепископа, но и ти си го преумножил, така щото и Бог комуто угождаваш с добрините си към мене, да те на­гради със слава много по-голяма от оная на баща ти и да те направи с всички добрини по-благат и да те запазва от всяка злоба и беда“. Всички тия комплименти, както и из­виненията, изказани в началото на писмото, че телесните немощи не му позволявали да прекрачи прага и да поднесе „длъжимото поклонение“ лично поради новата му висока служба, ясно говорят, че Теофилакт искал не само да го предизвика да спаси църковния имот , но и да го предраз­положи към себе си и да го има като свой застъпник и покровител. С това може да се обясни и това, гдето Теофилакт изпратил „малко риба“ като армаган съ „благословение от нашата Владичица и Богородица майка“ на Константин Дука и молбата му да я „приеме с приятност“.

Дали Константин Дука е направил нещо в полза на архиепископа, не се знае; но Теофилакт не пропустнал да се обърне и към други лица с цел да отклони заплашва­щата го беда. Така в писмото си до главния лекар на Алексий I, Николая Калликли, пише така: „В село Църкви имаме къщурка, в която слизаме и складираме каквото ни е нужно. Някои от хората на пансеваста, нашия господар (т.е. управителя на България), се заканили да я вземат и напълнят. Спри ми това, защото би било тежко, други да почиват в нашия дом, а ние да обикаляме чужди врати. Село Църкви, ако не се остави спокойно, да знаеш, че ще бъде изпразнено (т.е. населението ще се разбяга). Моля те спри това изпразване. По какъв начин? Като не казваш засега нищо, нито малко, нито много, за селото. Обаче, ако нашите, които живеят там, ти се представят и кажат, че скоро ще ги безпокоят или ги вече безпокоят, тогава молим те да не пожалиш нито дума, нито действия в наша

полза“. Но, както изглежда, Никола Калликли не можел нищо да стори в негова полза, защото от писмото на Теофилакт до Григорий Каматир протоасикрит, началника на импе­раторската канцелария, се види, че когато Каматир повдигнал въпроса за селото Църкви, той имал някакви неприятности и поради това поискал да отнесе въпроса до импера­тора. Затова архиепископът пише: „Ако стане нужда да се отнесе до царя стореното за селото, ние по-скоро бихме се съгласили да спрете слънцето, отколкото да направите вие това, което ние развалихме, освен ако мислиш, че спънка, за да се отнесе въпросът до императора, е това, гдето е поискано да се протоколира делото, защото много настоятелно ние поискахме това. Но, ако стане това, с голямо удовол­ствие ще приемем протоколирането. Така че отдаваш ли на мене причината на смущенията, които те сполетяха, както казват, защото сме сгрешили в това, което трябваше да се направи, или не ме смяташ за виновен, ти опаши на бедрото си своя меч, силний, и противостои на ония, които ме гонят, и Бог ще те препаши със сила във всяко време и при всеки случай на живота.“

След ходатайството на Григорий Каматир, който имал голямо влияние пред императора, делото по въпроса за същото село взело по-благоприятна за Теофилакт посока. Обаче и враговете му не останали със скръстени ръце и уси­лили клеветите си. За да може още по-добре да защити делото по село Църкви, Теофилакт решил да се обърне и към великия доместник Адриана (писмо 30-то по Меурсия), „като използувал едно подканване на последния, — да се залови да напише тълкувания към пророческите книги на Вехтия Завет. В отговора си на това писмено подканване, Теофилакт пита: „Но кой ще раздуха и разгони облака на бедите, който твърде много е сгъстен от изпаренията на клеветите пред нашето слънце ? Което и да е това слънце, то е хубаво като младоженец и величаво като гигант и всичко побеждава и оживотворява с горещината и топли­ната си. То трябваше тъй да премахне тия изпарения, щото да не се вижда дори, че ги е имало. Обаче то така ги сгъстява, че се съставят облаци справедливо, според едни, а според както казват повечето, несправедливо. Не бе наста­нала ведрина от предишните облаци, и ето духнаха източен и южен вятър и бурен зефир и се спусна от небето нощ. А онова, което ме прави да чувствувам по-силно и по-болезнено трънето на унинието, то е, че нощта ми дотегаше отгоре, отгдето очаквах светлина“. Изречените така иносказателно мисли Теофилакт по-сетне ги обяснява тъй: „несправедливите свидетели, които доскоро бяха се повдиг­нали против мене, а всесилният наш цар и предраг ваш брат, като ги уловил в лъжа, беше ги накарал да се изоставят от своите замисли, така че неправдата беше изобличила сама себе си в лъжа, тия същите сега, пак като му се представили и повторили същите клевети, толкова много успели да вземат връх, за да го убедят да захвърли в бездната ония бели гласове (ψήφους), които беше ни харизал за нашите права, и вместо тях да даде черни и пълни с голяма скръб, че оная истинска царска присъда се оказа Пенелопино платно, изтъкано през деня на истината и раз­нищено през нощта на лъжата“. При това ново попадане на императора под влиянието на клеветите на противниците и отмятане да го защити, Теофилакт поискал да покаже законните си права върху селото. „А най-тежкото е това, продължава архиепископът, че нас ни осъждат задочно, за­щото, както се научих, изпратеният нам описвач (άναγραφευ;) определил да се отнеме селото на Охридската църква) – село, което било отстъпено от държавата срещу планинските места на църквата, която ги владее, и за което били издадени разменни книжа, а тая (църквата) го взела за­ради паришката служба (работа). Нещо по-важно: биде издаден и хрисовул, който потвърдяваше размената; и цар­ското съдебно решение биде заплашено, когато кекропите се подиграха с Херакла“. От тия думи става ясно, че архиепископът получил с. Църкви във Вардарската област от държавата чрез разменни книжа в замяна на някакъви пла­нински места (вероятно пасища), които владеела Охридскатата църква, за да се сдобие с парици — работни ръце; за по-голяма сигурност на тая спогодба бил издаден и хрисо­вул, който потвърждавал размяната, а „царското съдебно решение“, т.е. същият акт царски губел значението си, когато бирниците се подиграли със самия архиепископ, сле­дователно, последният на законни основания владеел селото, но все пак финансовият чиновник определил то да се отнеме от църквата.

„При тия обстоятелства как мислиш, че мога да съм разположен? пита Теофилакт великия доместик. Как да не ме боли утробата, както казва божественият иеремия (4,19)? Как да не се смущават всичките ми чувства, като отвсякъде съм разтревожен и, тъй да кажа, полудел? Доскорошните клевети, ако и да не бяха хванали корен, но само за това, че се посяха на добра земя — в царския слух, като конион (κώνειον), или аконит (άκόνιτον) или друго отровно растение, така ме сломиха от мъки, че ме направиха да се прекамбуря, да гледам надолу, да не мога да се издигам нагоре според чина си и да търпя, кога ме роби бияте… Кой, мислиш, няма да се осмели дори и ръка да дигне против нас, като вижда моите об­винители да се разхождат като полубогове, яхнали, както казват, на мулета, да разправят в пиянски пиршества, как скроили това и онова против архиерея, и го казали на благочестивейшите царе, как отбегнали съда, и сетне на всичко това отгоре да се смеят с висок глас? … Но сега много ще ме търпят, кога аз изобличавам, кога гълча или умолявам някого от народа и от църковния клир, като видят, че страдам тъй зле за предишните изобличе­ния, за които виновните, озверени, ме обиколиха с думи на омраза и се борят против мене даром (Псл. 108, з). И над всичко това те не само са останали ненаказани, но, напротив, били с похвалявани за злобата си, като за победен трофей, и нийде няма страх“. По-нататък, като разказва, че Херакл можал да убие Лернейската хидра само след изгаряне местото на отсечената глава при помощта на Иолая, вади следното заключение: „Злината, т.е. хидрата, не бива да се реже, и наказва повърхностно. Защото така наказваните бихме направили зли, като мислят, че се подиграли с правосъдието, и затова занапред биха проявили злината си открито и без страх, защото смелостта на злите хора става по-голяма, когато бъдат наказани меко, ако и да са се надявали да намерят по-строго наказание. И тъй, не трябва да се отсичат само издънките на злината, но да се пресушават самите източници на кръвта, от която изникват и се хранят зверските глави“. От всички тия разсъж­дения на Теофилакт се ясно види, че той искал заслуже­ното наказание на своите противници за всички лъжливи кле­вети, защото инак той няма да се избави от клеветниците си. Затова той пише: „понеже ние възложихме съдбините си на Бога и на царствуващия от него и чрез него и на до­брината на ваше величество, затова се надяваме, че упова нието ми няма да бъде посрамено, нито ще пропадне до край търпението на сиромасите, нито злобата ще превъзмогне над мъдростта, ако трябва да се дава вяра на това, което би подсказала мъдростта“. В заключение Теофилакт уверява, че, след като му олекне и се събере със сили, ще се залови за работа, т.е. да напише тълкувания на пророците, като ще му изпрати една част като мостра и, само ако я одобри, ще продължи работата си.

Най-сетне с. Църкви било отнето, както се види от писмото до Григорий Каматир, писано през 1108 год., т.е. когато главният бирник в България Иасит бил отстранен и Теофилакт поискал чрез Каматира да си върне селото. Като изтъква, че Бог в своята благост не допустнал да бъде изкусен повече от това, което можел да носи, и като пресметнал десетовълнението (не би казал тривълнение) на изкушенията му, той изгубвал надежда, че ще може да изплува и да се избави от тях. „Обаче, пише по- нататък архиепископът, като обърна поглед към коръмчията, който всемъдро управлява коритото ми, побеждавам и отчаяние, и буря. Ето на, като взема предвид това, което ми се случва със селото Църкви, кои последователни, една след друга, вълни не надминава то? Не бяхме още избегнали предишната скала (разбирам евнуха, а ти сам от това, което си научил от поезията, би казал Скила и Харибда), и против мене духна по-пресен и бурен вятър, така нареченият от моя поет лука Евроклидон (Деян. 27, и). Но аз имам, кой да каже на морето: „млъкни“, „престани“ (Map. 4.39). Нему се покоряват и ветровете. Той ходи пеша по водите и заповядва, и позволява и на други да правят същото (Мат. 14,29). Така, като ми даде като ръка тебе, който си за всичко годен и не се боиш от нищо противно и опасно, той не само няма да остави да се преобърне или да потъне коритото ми, но, о чудо! нито да се покрие от вълните. Защото немалка, наистина, скръб ни обзе, когато се научихме, че селото е измерено. Защото всякога църквата първа вкусва от отровата, и съдът, според писанието, захваща от дома Господен“. Макар и да е мъчно да се отгатне, κοго Теофилакт разбира тук под „евнух“,все пак тая дума ни подсеща, че под „скала“ трябва да разбираме човек—личност и при това предишен, когото сега вече нямало, а това, според нас, не е никой друг освен Иасит, о когото се разбивали, като о скала, всички начинания Теофилактови и който главно се домогвал, както видяхме, да отнеме у архиепископа селото Църкви, и затова последният пише, че тогава „не малка скръб го обзела, когато се научил, че селото е измерено“, т.е. върху него било турено ръка» или то било отнето, защото „всякога църквата първа откусва от отровата“. Но току-що се отървал от тоя си противник, и нов , макар „по-пресен, но бурен вятър духнал“, т.е. с назначението на Константин Комнин за управител на България, който не бил тъй задушлив вятър, както предшественикът му, но все пак бил направен опит да му отнемат и село Могила. Но Христос, който укротява бури и спира ветрове, чрез Григорий Каматир „не само няма да остави да се преобърне или да потъне коритото му“, т.е. селото да се отнеме, „но нито ще бъде покрито от вълните“, т.е. селото ще бъде повърнато. Но, понеже му казвали, ко­гато се оплаквал, че работата напълно зависела от него (Каматир), то и скръбта му отслабвала и му ставало приятно, защото той бил убеден, че неговата просба ще бъде изпълнена. „И как няма да се утешавам, като работата зависи от твоята към нас добрина, поради която прека­рахме предишните беди?“ т.е. както Каматир му помогнал да се отърве от предишните беди, т.е. в борбата му с бирниците, така и сега той ще му помогне да си върне отнетите му имоти с ходатайствата си пред императора.

Всички тия оплаквания, желания и надежди на архиепи­скопа нищо не помогнали, напротив, положението му се още повече влошило, защото в самата България нямало кой да защити, понеже българският управител, Иван Таронит, държал с неговите противници и, може би, ги е насърчавал в действията им против Теофилакт. И наистина представителите на фискалната власт не се ограничили само с описване и отнемане на църковните земи и имоти. За да съкрушат окончателно Теофилакт за неговите оплаквания и противодействия чрез ходатайствата на влиятелни личности и главно за неговите изобличения или, както сам той се изразява, защото „те не можаха да търпят острието на езика ми, с което изрязвах нервите на несправедливостта им“, те повдигнали борба лично против него. Начело на враговете му застанал главният бирник (πράκτωρ) в България, някой си Иасит, който, според думите на архиепископа, бил неизличим по своята ненаситност и не знаел да по­чита нито Бога, нито човеци и цял бил обладан от лют бяс. Нашите лукави съседи той употреби, би рекъл някой, като мрежа и невод, за да постигне душевното си же­лание, заграби всички почти части на селото, изяде ме, раз­покъса ме като някой безумец, който негодува против здравия разум“. В писмото си до епископа на Керкира Теофилакт пише: „Той (Иасит) е толкова по-жесток, колкото е по-безумен (защото глупостта прави питомдите си още по-сурови и по-груби във всичко друго, но и в завистта). Така, понеже ние му се възпротивихме за нашите обични (ако бива да наричаме така тия, които отпосле се оказаха наши зломисленици) и му говорихме няколко думи за народа, когото секат и режат на късове, той се разгневи, на­дроби ме, преогорчи ме, упи ме със злъчка. Съ една дума, който или е говорил, или е направил нещо против църквата, той му е скъп или почетен; а за когото биха му донесли, че се е срещал с мене, или че е влязъл в църк­вата по случай на някой празник, той Няма никаква почит и е по-долен от всеки злотворец. Ненавижда християните, които ходят на църква, защото, ако всички не биха се черкували, ще се прикрива и неговата грешка. Той дори не прие да се поклони на Божията майка под предлог, че не искал да се унижи пред нас и да ни направи отстъпки (до такава степен поглупял). Но, както аз съдя, тази му по­стъпка е достойна за него и за нея само той заслужава да бъде наказан, защото, както се каза, съвършено е полудел и не знае да тачи нито човеци, нито Бога, и цял побеснел“. А в писмото си „до Хартофилакса“, до когото изпратил брата си посред зима на дълъг път, за да му съобщи за тежкото му положение, архиепископът пише: „Ние изпад­нахме в толкова голяма по злочестини участ, че пред мно­гото беди, които ни се случиха, откак се заселихме в Кидарските селения (Псл. 119,5) (т.е. в България), сегашните по своята лютина стоят толкова напред от старите, кол­кото последните надминават всичко, което весели душата. Сега повече от всеки друг път на дело разбрах, че отстъпникът ъ и бунтовник ът против Бога ни тлас­ка да напустнем, като малодушни, притесняваното село Църк­ви, за да обърне всичко с главата надолу и да си играе с всичко божествено и небесно“. Теофилакт нарича Иасита още „изверг“, който „по примера на зверовете, които, като огладнеят, стават по-лоши и като да полудяват, съвършено се е разярил и, желаейки да умре, явно беснее,“ и „джелатин, който пречи на благосъстоянието на хората и се ползува от злочестините им“.

Главната цел на Иасит и неговите хора била да оклеветят и унижат архиепископа пред императора и по тоя начин да го лишат от възможност да се оплаче пред него против техните несправедливости и незаконни дей­ствия в България. Това време е било най-тежкото и мъ­чително за Теофилакт, защото работата дошла дотам, че той бил изгонен от Охридската земя и побегнал в Пелагония, гдето сам той тежко заболял, но Иасит изисквал той да не стъпва и в тая земя, т.е. не искал да го пусне да отиде там, затова Теофилакт пише на импера­торския лекар, Никола Калликли, и го моли да спре скита­нето му. Ние бихме очаквали, че Теофилакт ще се обърне да търси защита в тоя момент към императорския наместник-управител, като към най-силно и авторитетно лице, но това той не можал да направи, защото тогавашният управител на България, Иван Таронит, бил настроен враждебно към архиепископа и поради това давал вяра на клеветите от страна на неговите противници

Иасита и неговите хора, както това най-ясно се види от адресираното до Иван Таронит писмо, следов. той е държал тяхната страна, именно, те обвинявали архиепископа, че по незачитане той не отговорил на някакво дуково писмо, когато никакво писмо той (архиепископът), както сам твърди, не бил получавал от Таронит. Освен това последният се намесвал в работите на архиепископа, като искал, щото Теофилакт да назначи негов кандидат на епископска катедра. Като отказвал да изпълни искането му, архиепископът пише: „Ако обаче той (кандидатът) не е познат нито на нашата църква, нито е чутовен между ония, които са известни в Цариград по своята наука или по своя живот , то нито ти искай току тъй и напразно да се противопоставиш на Бога, нито нам предписвай да направим това, защото ни е заповядано да се повинуваме по­вече на Бога, отколкото на човеци“. А в края на писмото архиепископът обвинява Иван Таронит, загдето не си сдържал думата. „Живеещите в градчето (οί έν τψ πολιχνίω) све­щеници, пише той, не са получили никакво облекчение и спо­койствие, ако и да си ни писал ти, моят господар, че с уважаемо писмо до своя представител (в Охрид) си облекчил положението им. Защото и стража да пазят ги влачат, и хляб да месят ги карат, и това става, ако и да е заповядано с хрисовул да ги държат по-високо от такива мърсотии и да не служат за умесване хляб. И тъй, каквото справедливо искане имах и имам, аз го представих на господаря си. Ако някой спъват твоята благост знай, че те с врагове на доброто и пречат на твоята чиста душа да отдава Божието на Бога, когото имай за съюзник във всичко, и не оставяй посветените нему да ги смесват с тълпата, и дано, бидейки в мир с него, да бъдеш запазван в мирно и военно време“.

Още по-ясно е изразена тая взаимна враждебност между Теофилакт и Иван Таронит в друго едно писмо, което, ако и да не носи личен надпис, и по дух, и по някой из­рази показва, че то е било адресирано до Иван Таронит. В началото на това си писмо Теофилакт благодари оногова, който го наклеветил, защото станал причина, за да получи писмо от адресата — Таронит, но той още повече се зарадвал, защото получил и дозволение да отговори на писмото му, в което архиепископът се укорявал, какво той бил спънка за ония, които завеждали държавните да­нъци (τοiς τά του δημοσίου χειρίζουσιν), т.е. че той се противопоставял на действията на финансовите чиновници. Теофи­лакт счел тоя укор като клевета, и то като част от миналата буря, във време на която го нападнали потоци от клевети. „Но Господ е с нас, пише той, и неудържимата вода няма да ни потопи, но душата ми ще премине потока, без да се повреди; напротив, с тая вода ще се умием и оперем и ще излезем чисти от това, с което се надяваха, че ще останем опетнени“.

Но с това само не се свършвали, според Теофилакт, клеветите. Някой негов събрат (вероятно, някой враж­дебно настроен към него епископ, какъвто е бил, както ще видим, средешкият) го наклеветил или щял да го наклевети в това, какво той (архиепископът) претендирал, че имал някакъви права върху Охридското езеро, че бил „велик и силен“ и че „всичко се вършило по неговата дума“, когато всички го хулели и презирали, затова той „оглушал“, т.е. не искал вече да слуша това, което се приказ­вало против него, „смирил се и млъкнал, т.е. престанал да се защищава против защитниците си, „като да е станал човек, лишен от всяко добро и предоставил гърба си за биене и ланитите си —за плесници“. „Никой не може, продължава архиепископът, да запуши уста по при­рода клеветнишки. Би приличало на твоето високо положение да стоиш по-високо, за да не приемаш грачанията на гаргите и шептенията на косовете, но да притежаваш свой­ството на Бога, да казваш и вършиш всичко, след като го обсъдиш и разследваш добре. Защото и Той (Бог), ако и да знае всичко, преди то да стане, казал: ще сляза и ще видя (Битие, 18,20-21). Дано Той да ти помогне да бъдеш подобен нему, колкото това е възможно, и да те пази по-горе от всяка злоба и беда“. И тъй, и тук се проявява у автора на двете писма същото неразположение и дори неприязненост към Иван Таронит, загдето последният държал страната на неговите противници и бил готов да действува в тsхна полза. Затова Теофилакт, като му при­вежда места от Омира (Илиада) и Библията, прикрито ис­кал да му напомни, че божеството жестоко наказва ония, които искат да се покажат по-силни от него, и при това без да прави разлика между виновен и невинен, особено пък „когато wлучи държавни служители, които не са просветени от духа и разсъдъка“.

Най-добре Теофилакт рисува своето положение през това време в писмото си до игумена на Анапълския манастир, Симеона. „За нашето положение толкова само мога да кажа, че, ако Господ не би бил с нас, живи биха ни по­гълнали (Псл. 123,ι) грешните, които градят върху гърба ни изделия на зъл градеж (Псл. 128,з) и не знаят съд и милост, както казва Соломон (Прите. 1,з). Дано с вашите молитви да не ни се отнеме противникът на грешните, Господи, но да бъде с нас, догдето се свършат делата на лукавия век, според даденото велико обещание, и дано да не задреме, нито да заспи израилевият светия, който пази всичко наше (Псл. 123, 120,4). Защото, ако той не пази, напразно ще бдим ние (Пс. 120,1, защото дните са лукави (Ефес. 5,17), и всеки брат ще ритне своя близък, домашните са врагове, бирниците всякога ни обират, началниците, наистина, се покриха с унижение, изчезна благочестив от земята, всички станаха кожодери, всеки гради своя Сион от грабежи и неправди и от всяка пиявица вместо три се показаха десет хиляди дъщери, толкова многочедна е станала тя сега, заченва всякога болезни против нас и произвежда беззакония, затова станах като терпентин, който е изгубил листата си, и като градина, лишена от вода. Книги похващам, наистина, но само през годи­ната, а се занимавам с грижите, които ми задават не­справедливи хора, за да бих могъл да ги смекча с разни щедри подаръци. Защото, ако и да са далеко, страхът от тях царува, както казват, наравно с оня от Бога. И тъй, ние имаме нужда от вашите молитви, защото отколе знаете нашата немощ“.

Тая враждебност, която Теофилакт срещал от страна на управителя на България — Иван Таронит, го е накарала да търси защита и покровителство у други високопоставени и влиятелни личности. Към това време се отнасят знаменитите му писма до тогавашния патриарх Николай II, до великия доместник Андриан, брата на Алексий I и до кесаря Никифор Вриений, зетя на императора. В тия писма Теофилакт реагира против своите противници, и затова излага с големи подробности всички техни несправедливости и беззако­ния, които те вършили в България. Общо отношенията на бирниците начело с Иасита към църквата и селяните Теофилакт описва в писмото си до патриарха така: „Не е да не знае той (патриархът) (уви! как да ги нарека) бодилите на сега свещеноначалствуващите и тръните, на които, натъкнати, ние станахме за окайване в сегашно време, когато до небесата е опрело глава самохвалството на грешниците, които убиват сираче и вдовица и умъртвяват всеки местен жител и пришелец, а да помогне или да избави няма кой, но всичко се граби и завлича, защото няма кой да избави и спаси, и ругателите господствуват над нас, а бирниците (ol πράκτορες) ни жънат, каквото е останало от остър сърп (Иса 3,4, п). Всички, поставени над нас, са млади по възрст и по ум, но и по неправда всякога по-млади, никога не остаряват, нито прецъвтяват, но всеки път изнамерват нов вид на изнудване и укрепяват в сърцето си крив дух (Псл. 50,12), и нито пред съвети, нито пред страх човeшки се стъписват, а се вторачват към нещо по-силно, с помощта на което злобата им взима по-големи размери и несправедливостта им се подхранва и усилва. Ако някой им припомни царя и меча, който той носи за страх на злосторниците (Рим. 13,з), те се присмиват на това изтрито слово, и осъждат в простотия оногова, който го казва, като забравят, че лицемерието отколе е направило слабо това им осъждане. Освен това, с цел да отвлекат съвършено придирчивостта на царя, измислюват свои соб­ствени злочестини (намеква на клеветите на парика Лазар), за да не би той, свободен от грижи за собствените си ра­боти, когато те се намират в добро положение, да полю­бопитствува за чуждите работи, и така, като го отбиват като някоя рeка, която ги завлича, го насочват надругаде. И така въздигат победен паметник и се хвалят силните в злоба (Псл. 51,з), а мъдрите в злотворство“

За същите действия на Иасит и неговите чиновници Теофилакт в писмото си до великия доместник Адриан пише: От синовете на непокорството (т.е. бирниците), никаквият (т.е. Иасит), който, като първомайстор стои на първо място, поставил за основа на клеветите тежки и мъчно движими камъни, и, като насъбрал неврели-некипели против нас, нахвърлил ги в царските уши. Върху тия камъни построиха и дигнаха нагоре сграда тия, които след него подкопаха охридските работи дори под земята. Понеже аз, краен и придирчив във всичко, странях от пътищата им, като от мърсотии, и ги изобличавах, те не искаха да ме видят и затова с умисъл да унижат честта ми, като ожеднели, затекоха се към държавнейшия наш цар и въжделен ваш брат и ме наковладиха, че съм бил някакъв силен големец, че съм разполагал толкова и толкова богати приходи и че улиците ми били отрупани с блага. С всичко това те наверно кроеха да ми попречат да се представя на императора и така, като ме лишат от стълбата, на която стоейки се борих против тях и осуетявах замислите им, като употрябявах словото като дея­телни ръце, и то по различен начин, според както вну­шава разсъдителната умереност“. на кесаря и паниперсеваста Никифор Вриенния по същия въпрос архиепископът пише: „Така враговете ми от една страна се предста­виха лично на самия държавнейши наш цар и му се оплакаха против моето нищожество, като дадоха плът и кръв на неща не съществуващи и окичиха лъжата с голяма тър- жественост и удостовериха, че ние сме притежавали необо­рима сила, и го убедиха, че ония чутовни баснословни съ­щества със сто ръце или сто глави, на име Вриареи или Тифони в сравнение с нас са били нищо, с цел да попречат по тоя начин на нашето явяване пред императора, острието на което, прониквайки в сърдцата им, правеше ги да се ужасяват и да си свиват ръцете“.

Беззаконията и притесненията на бирниците Теофилакт рисува в писмото си до патриарха така: Тъй надхитряват божия дел, като казват и те почти като фараонът: „Нямате работа, безделници сте, затова измисляте за народа праздник и почивка“. Това е причината, гдето се налагат по-тежки работи и по-строги надзиратели на ра­ботата, и клирици се събличат и оголват, па­риците се преброяват и изтънко се пресметват, и земята се измерва по скоковете на бълхата, за да ни израстват сега действително тръни и бодили (Бите. 3, м). И всичко се претърсва и претегля така, че тия безсмислени работи достигат до разделяне на месата от костите (Евр. 4, п), и принадлежащето на Бога свойство да изпитва вътрешностите и сърдцата (Псл. 7,10) си присвояват и бирниците (πράκτορες), за да няма: вседержителят нищо повече от светодържците, нито отецът на бъдещия век (Ис. 9,е) от князете на тоя век. Така те пристъпиха и по-нататък и, след като оскверниха божествените вещи, с грабежите си дръзнаха да си присвоят и свойствата на Бога, и, според великата у Иова гатанка, който между тях беше мравка, стана лъв. При това те обсебват и правото да не подле жат на отговорност, или, като се домогват предварително до него, разбъркват работите. Взимат още и други пода­ръци и, като ги получат, стават по-лакоми и всякога плашат ония, които са дали веднаж да дават, като научени всякога да поднасят, и, ако не получат, свирепствуват. Защото те изискват, щото епископът да не е сиромах, и това, което дава земята, да изниква и расте, без да се оре и сее; реките да му свличат току тъй саморасло злато; псетата да му раждат коне и мулета, и всичко, което има божият служител, да бъде нещо странно и ново и, ако не бъде такова, той не е служител божий, а нечист и скверен от насита, и охулник на всичко божие, и пристрастен към своите, и зестроподавател, и по-лош от всеки дявол. Защото не се ужасяват от това, което те сами, подбудени от беса на лихоимството, бясно вършат про­тив християните, но злословят епископите, за да защитят себе си, като че ли им предстои някоя награда, ако опропастят църковните работи и опетнят епископите. Те, може би, вършат това последователно, за да не оставят нищо незасегнато, и за да не остане пастирт неповреден, ко­гато се разграбва стадото, но за да се знае, че и главата е едно с тялото не само по това, гдето усеща болката на останалите членове, но и по това, че и тя остава причастница на удара, така че тя двойно да страда както от това, гдето по съчувствие възприема болките на другите членове, тъй и от това, гдето непосредно страда, затова аз плача, казва Иеремия (Плач 1), затова, както и ти знаеш, онемях. Защото аз не съм великодушен, че, като отърся лесно толкова големи товари, леко да нося длъжностите си“.

Но Иасит и неговите сподвижници не се ограничили само с тия незаконни действия на бирниците. Той се опитал да побуни против архиепископа самото му паство, а главно селяните на църковните земи, за да намери опора в тях и чрез тях да действува против Теофилакт. Такъв помощник Иасит намерил в лицето на някого си Лазара, „църковен парик, който, увлечен от свободо­любиви мисли, копнеел, според Теофилакт, да снеме от себе си ярема на парикията“. За неговото издигане ето какво пише сам архиепископът в писмото си до великия доместик Адриан. Догова Лазар (ти го знаеш, кому не е известен той по злодействата, които ми е сторил, като оня, вселукавият, който от желание да стане от неизвестен чутовен, опожарил храма на Артемида Ефеска), прочее, като употребиха за оръдие, те извършиха всичко, което желаеха. Той, който е лика-прилика по всичко на оса без жило, с едно нещо само се занимава — да помага на бирниците, да се върти около тях за прехранка, да очаква да го снабдят с дрехи по-чисти и по-пристойни от ония, които заслужава да носи поради занаята си, и да го приветствуват, — тоя човек, казвам, едно нещо има за храна и наслада — да ме хули и, като разбрал, че аз всичко мога да понеса, но не и да се хули името ми, той забива острия си меч, езика си, в най-слабото ми место“. Иасит и неговите хора го подучвали, какво и как да говори против архиепископа, и то не само в Охрид, но и другите обла­сти на България, като търсел навсякъде недоволни от Теофилакт лица, за да може по тоя начин да възбуди общи оплаквания против архиепископа. След като успял в това си дело, Лазар при съдействието на своя покровител сполучил да отиде в Цариград, за да се оплаче пред императора и да изсипе цял куп клевети против архиепи­скопа. „И тъй, този Лазар, пише Теофилакт, като видел веднаж, че измислиците му успяват, а делото на истината остава на сухо, не престава да употрябява природата си против нас, защото българската природа храни всякакъва злина. Той, ако и да му стигаше да вземе като съратници в борбата против нас само охридчани, обикаля и други страни в България и твърде прилежно търси, има ли някой осъден от нас като еретик, или като многоженец, или като встъпител в престъпен брак и затова подложен на църковно наказание, и, като намерил и в столицата други които били готови да се оплачат на императора по други причини, та и тях убедил да злословят името ми, защото знае, че само да се вика против архиепископа и да се про­си царска помощ това с удари по главата ми, и с тях се опетнява славата ми, или, за да употрябя думата на св. Дух, в гроб се вселява“. Но най-главното обвинение, което Лазар хвърлил пред императора върху архиепископа, било това, че последният го опожарил. „Наскоро той уверил императора, че съм го подпалил, при всичко че никой не го е подпалил, нито има той какво да изгуби, защото нищо не работи, а си хаби времето в празни работи и се занимава с изкуството да се потрива около бирниците и по примера на домашните и едномахленски псета за едно само гледа, какво ще му бъде подхвърлено, та затова най-напред лае против тях, а сетне се кеври около тях с лаене, но все пак остава по-гол от гол рак. Но и да е подпален, това има толкова общо с мене, колкото събитията в Ли- вия с живеешите в град Ниса индийци. Когато той каз- вал, че е пострадал от оная неистинска страшна злочестина, аз отсътствувах от Охрид и по един особен начин пребъдвах в Пелагония, гдето тежко боледувах“.. · „Но той така представил и оформил неоснователното си обвинение, като се заливал със сълзи, блъскал главата си о земята и се вайкал с олелии и други обикновени на българите способи, и се оплаквал, че изпатил всички тия злини, защото защищавал хазната и повдигнал война про­тив тиранията на архиепископа, за да завладее съвършено съчувствието на царя“. „Той уверил още с клетва, пише Теофилакт, че ми се търкаляло по улиците сирене, а в горите ми течало млеко, че съм бил едър и голям богаташ с не знам колко с просия натрупани таланти, че съм водел живот сатрапски, или по-добре, че домовете на мидийци и царските дворци в Суза и Екбатана били ни­щожни и същински колиби в сравнение с моите много­етажни жилища и с моите добре проветрявани домове, гдето летувам и разхлаждам пещта на буйната плът. Всичко това са измислици на сатанински ум и изявления на език, който се е научил само да злослови“. Но и при все това, колкото „императорът , според думите на Теофилакт, да е бил човек твърде внимателен и твърд и мъчно да се подавал на лъжи, тоя прехитър клеветник го смекчил, и за тая цел какви не преструвки е употрябил, какво не се е оплакал, в какво не се е клел, за да изтъкне палежа и да убеди императора, че претърпял такава работа от архиепископа като наказание, защото бил добре разположен към бирника, когото той скубел.

И наистина, Алексий I Комнин се поддал на тия кле­вети и поръчал на самия бирник да разследва работата. Иасит това тъкмо и чакал. Той най-първо направил обиск на архиепископа и поискал от него подробна сметка за всичко. По-нататък, той посегнал върху правата на клириците, а именно освен поземления данък (ζευγάριον), бирникът им отнел и правото да не плащат десетък за всички животни, от който те били освободени по царска щедрост по-рано. Така че клириците „не само не били освободени от поземления данък и не се сдобили с определеното право да не плащат данък за добитъка си, но записвачът или описвачът (καταγραφεύς ή άνα- γραφεύς) им надписал повече зевгарии и повече добитък и ги принудил не само да платят за това, за което били освободени от данък, но и да доплатят за повечето. Това те потърпяха най-незаконно и на основание на други статии (κεφαλαίων). Защото клириците плащали и за мелниците два пъти повече, отколкото миряните, и за тъй наречените по български струг и (στροϋγαι), а елинът би ги нарекъл вади (δ:ωρύχας = прокоп, канава), които улесняват риболовството, клириците били подложени на много по-големи щети, отколкото другите “. „Всичко това е скроил верният и благочестивият (т.е. Иасит), пише Теофилакт, за да станат по-големи изземаните от клириците печалби в полза на хазната и за да бъда наклеветен и аз, неблагодарният и ненаситният, че съм нанесъл такава голяма щета на моя благодетел и застъпник“, т. е. императора. Но не само църковните селяни са страдали от финансовите чиновни­ци, но и самите „хора на църквата“, именно „монасите и ръкоположените евнуси“, защото Иасит поискал най-несправедливо данък: те били обложени с десетък за твърде малкото добитък, който им бил подарен от архиеписко­па „за малка подкрепа’, когато „църквата по царско дарение притежавала привилегията да не плаща нищо нито за едър, нито за дребен добитък. Някои миряне пък били подло­жени на данък, ако и да не се ползували с нищо държавно и, следов., нямало законно основание да плащат данък. „Това и царят дори не може да направи!“ възклицава Теофилакт. Сам архиепископът не избегнал насилията на Иасита. „За да не посрами уж, пише Теофилакт, високия ми сан, той (Иасит) и от мене самия дори е събрал толкова много, че за отколе сринати мелници поискал всич­ко (те. е за. всички години), а за здравите — двойно, откол­кото от българите. За едно блатисто местенце, гдето сиромахкини ловят риба, той принуди да се заплатят тринайсет (обола) Въз основа на осем статии, когато от там не вземат риба на стойност не повече от един диобол макар че всеки друг за такива места дава само един диобол“.

Но Иасит не се задоволил само с това, че той чрез парика Лазар получил възможност да бунтува париците на църковните земи против Теофилакт; той поискал да проникне в средата на нисшето духовенство, да си прокара такъв канал и между българското монашество, за да може да въоръжи и монасите против архиепископа, които най-добре схващали опасната дейност на последния за българщината. Такъв канал той намерил в лицето на един иеромонах, който, според думите на Теофилакт, „взел образа на блудница, снел от себе си свещеното облекло, станал от постник месоядец, от целомъдър сладострастен, или по-добре да се каже, ако и да е посветен на целомлдрие, той и с жена заживял и без срам се хвалил пред всички със своето разпътство“. Но, според ду­мите на архиепископа, злото не се свършило с това. Тоя монах-разпоп се отдал в услуга на Иаситовите хора, т.е. на фискалните чиновници, „за да вземат несправедливи и незаконни подкупи“, за което те го много почитали и комахай на глава го носели, а пък „сиромасите се сгромоляс­вали и гинали от клевети, защото нямало кой да ги избави и спаси". Теофилакт се опитал да упражни върху него своята власт, като пратил да го доведат, дори го държал известно време в затвор, но всичко това нищо не помогнало, защото нямало съдии в Охрид, пред които да го изправи и да го обвини. Затова архиепископът се ви- дял принуден да го освободи. Но Иаситовите хора отново го приели и го наричали ловец, защото той сам се наричал така поради това, че им доставял добър и приятен лов . Това са факти, които са ставали в България и, ако архиепископът не успял да се противопостави на действията на тоя монах-разпоп, то това е произлизало от туй, че последният се намирал под покровителството на фискалните чиновници — негови противници; но той не е могъл да потърси помощ и у управителя на България, защото такъв в това време бил Иван Таронит, който държал страната на Иаситовите хора. Но щом Иван Таронит напуснал България и на негово место бил назначен Кон­стантин Комнин за управител на България, Теофилакт веднага се обърнал със споменатото писмо да иска съдействието му за премахването на тоя монах-разпоп, защото той е бил едничкото лице, което можело да поправи злото, стига само да продума една дума, и „демонът, който мъчел божия народ , ще бъде прогонен“.

Що се отнася до въпроса, кой е бил тоя монах-разпоп, то Θ. Успенски видял в него „сеятел на някакво-си ново учение’ и дори „поп Василий, учителя на българските богомили“. Но В. Г. Василевски още на времето си се противопостави на това предположение като „лишено от каквото и да било основание’. „Монахът, пише той, който снел от себе си монашеското облекло и почнал да живее с жена, вече разбира се, е постъпил така не от привързаност към богомилския дуализъм. „Богомилската при­рода“, изразява се Анна Комнина, — твърде ловко умее да надене личината на добродетелта: рядко ще видиш човек, който носи коса по светски, да е богомил; напротив , това зло обича да се прикрива с мантия и кукул (мона­шеска шапка). Богомилът има мрачен изглед, нататрузва до самия си нос покривалото на главата, ходи наведен и нещо шепне с уста“. Нима това прилича, пита В. Г. Василевски, на безпътния монах, за когото пише Теофилакт? Що се отнася в частност до поп Василий, то ние знаем от разказа също на самата царкиня Анна, че тоя фанатик всякога носел монашеско облекло и поразявал с изтощения си изглед“. Митроп. Симеон, като възприема напълно опроверженията на В. Василевски и посочва от своя страна на храната и образа на живота на богомилите и на поведението на въпросния монах, не допуща, че ако, според думите на Θ. Успенски, наистина, монахът-разпоп бил проповедник на някакво ново учение, за което в писмото и намекване няма, то Теофилакт едвали би премълчал това, което би му дало материал, за да го обвини още повече. Митр. Симеон дохожда до заключение, че „монахът свещеник в това писмо няма нищо общо с Василий, учи­теля и разпространителя на богомилството в Цариград“.

Към всичко гореизложено ние ще прибавим и след­ното. Отказването на йеромонаха от духовния си сан и не­говото безпътство за Теофилакт било, разбира се, зло, което обаче се търпяло, защото подобни случаи е имало в мина­лото, но за него по-голямо зло, „което гневило най-много Бога, а него наскърбявало“, било това, че той (монахът), като от- хвърлил страха Божий и рекъл на Бога: „твоите пътища не искам да зная“, т.е. като изгубил страха пред Бога и се отказал да се покорява на Божия закон, с други думи, като станал безверник, а не че сеял някакво ново учение, той чезне, продължава Теофилакт, да стане силен чрез зло и да служи на Иаситовите хора, за да взимат неспра­ведливи и незаконни подкупи“. Последните думи показват, както се каза, че монахът-разпоп се сблизил с хората на бирника Иасита, т.е. фискалните чиновници, негови привърженици и противници на Теофилакт, за да им служи, като им давал „добър и приятен лов “, т.е. най-точни сведения за имотите както на светските земевладелци, тъй и на църквата и архиепископа, или както сам последният се изразява, „чрез злото да стане силен“. Затова Теофи­лакт призовава управителя на България, Константин Комнин, „да се смили най-много над неговата (на монаха) душа, която, преди той да повреди на другите с пакости, сама се изхабява от лошотия“, т.е. от лошите му замисли, „и да нареди да се пропъди от тия страни”, т.е. не само от Охридско, но и от другите български области, „тая зарази­телна и обща болест“.

Но най-голямата вреда, която Иасит нанесъл на цър­квата изобщо и в частност на архиепископа, било това, че той подбуждал клириците да бягат от църковните земи. „Бирникът, пише Теофилакт на Никифор Вриений, на­прави за нас съвсем безполезна недавно издадената заповед на вашата добрина, като заплашва по всякакви спо­соби селяните в нашето село (έπΐ τφ χωρίφ), че на всякого ще наложи данъци по-тежки от силата му, ако те пак изберат за свой владетел архиепископията. Той извършва и друго злодеяние: да не предава на църквата излишните в селото (селяни), относно които той е длъжен да изпълни царската заповед“, т.е. за тях църквата да плаща данък, както се види от следните думи на архиепископа. „Когато ние поискахме, продължава той, те да бъдат описани (άναγραφναι) според благосъстоянието на всекиго и след това да ни бъдат предадени, той, ядосан и обиден от самото ни искане, каза: ако аз изискам, щото за първия да бъде внесено от църквата толкова, колкото и за седмия през времето на събиране на данъците (έν καφψ συντελείας)» то и против волята си ще плащате толкова. Защото кой ще се противопостави на волята ми? И кой ще ме съди, ако способния да плати толкова аз го оценя за толкова? До­сега аз знаех, че премюдрата Юдит, обръщайки се само към Бога, е пяла: „казал си, и стана, намислил си, и се яви!“ (Юдит, 9,5-б). А сега — се прави участник в това блаженство — кой? какъв? колко голям? колко силен?

Такъв, под когото ще постелят гнилоч. Той добавя още и това, че за подарените на църквата парици (πάροικοι), броят на които несправедливо е преувеличен, нищо друго няма да отстъпи на църквата, освен един само зевгарий. На другите статии, заплашва сам, ще да се противопостави нещо, което заповедта за предаването на селото не допуща. Всичко това той прави, за да стана чрез това аз, огорченият, по-малко деятелен относно напомнянето за се­лото, та по тоя начин да го завладее най-милият му от другарите му Лазар. При предаването на земята той скъсява мярката (дължината) на въжето, и в пресмятането ко­личеството на модиите постъпва най-невежествено. Защото, отгде е могъл той да знае землемерие?… А защо съм се заловил да смятам броя на пясъка и дъждовните капки? На всеки начин и место, и повод, и време и предмет, и лице тоя най-справедлив човек устроява ми вреда и щета, ухитрява се да ме подложи на надсмешки, чрез които, той знае, се постигат най-добре неговите замисли“.

Но и това не стигало: Иасит почнал да бунтува и лариците, т.е. селяните на църковните земи. „Верният уж и благочестив (Иасит пише архиепископът в писмото си до великия доместик, бунтува всички против нас, като им обещава като награда, загдето се бунтуват и ме обвиняват, облекчение от наложените им даждия, което те желаят като мед“ … „Защото той и сега пак, като изпра­тил Лазар (разб. в селото), съветва някои жители на се­лото да се бунтуват. Той ги научил, какво трябва да говорят, като се мъчи да осуети издадената в полза на цър­квата заповед за селото, а вашето застъпничество за нас да направи празна и безполезна работа, или по-добре да кажа, той смята да убеди императора с лъжите, които от себе си говори, да отмени заповядите за разменката и да гледа на издадения в случая хрисовул като на паяджина. Заговори крои, трапове копае, съветва примка да скрият и казва: кой ще го види (Псл. 63,е), с една дума, той се от­нася към нас, като към инославни. След всичко това не е ли тежко, че той остава необорим в злобата си и твърд като алмаз, а вашата благост ще се умори да върши добро и ще се окаже, че светодържителят има надмощие над вседържителя?“.

След всичките тия обвинения по адрес на Иасит и оплаквания против неговите хора Теофилакт се обръща с молба към тримата си адресата. Така, като „изповядва, че толкова злини надминават силите му“,и „да не се мисли, че силата му е като оная на камък“ и че „като окаян човек, душата му чезне като паяджина и сам има нужда от почивка“, архиепископът уверява патриарха, че чрез светите му молитви той ще се избави от това, което го без­покои, или по-малко ще се тревожи, или ще добие сили, за да го носи с търпение“. Затова го моли по-силно да се обръща с молитвите си към добрия Владика, т.е. Бога. В писмото си до Никифор Вриенния той моли, „да му се даде възможност да се защити и да не се приемат думите на Иасит (или Лазар) като предсказание на прорицарище, защото, като се разпръснат сенките, истината ще смъкне личината на лъва, и ще излезе, че зад сенките се крие безобразна маймуна“. Теофилакт още моли, „да се из­даде заповед, с която да му се позволи да излезе безпречно оттам (т.е. от Охрид или изобщо от България), или да се освободи, за да не бъде погълнат от униние. „Защото, пише той, силата ми не е сила от камъни. Нека бъде отнета без време душата от мене, който в нищо не съм беззаконствувал, както аз мисля, нито пред Бога от тая страна, нито пред царството ви изобщо“. В за­ключението пък на писмото си до великия доместник Адриана той моли „злоненавидящата му душа, възмутена от присторното държане на човека към него, да напомни на светия и държавен император за дълбокото му благоразу­мие, за което нито него окаяния ще осъди туку-тъй от пред­разположение в полза на бирника, а ще запази за него цяло едното си ухо“, т.е. императорът ще изслуша неговата за­щита, защото християнският закон не осъжда човек, до­като предварително не го изслуша … „нито каквото е не- редил с твърда и безпрекословна заповед ще допустне да се нарушава“, т.е. да нареди, щото дадените на църквата с царска грамота права да не се отнемат.

Колкото и да смятаме сгъстени боите, с коитоТеофилакт ни рисува в разгледаните три писма действията на бирника Иасит и на неговите сподвижници в България, все пак ние не допущаме, че архиепископът би си позволил в писмата си до такива високопоставени лица сам да из­мисля факти, които всякога биха могли да бъдат проверени, а пък тия факти ни разкриват печалната картина на бъл­гарската действителност през дадената епоха, особено теж­кото положение на крепостното население както на църковните, тъй и на господарските земи. Също така от тия писма се научаваме, че благодарение на ходатайствата и високопоставените лица, към които Теофилакт се обръщал, село Църкви все още оставало незавладяно от бирника Иасита, а това още повече дразнило фискалните чиновници, които още повече усилвали своите клевети и действия против архи­епископа. Работата достигнала дотам, че Теофилакт се видял принуден да напише до великия доместник Адриана следното отчаяно писмо. „С отправеното наскоро до ваше величество мое писмо, светий мой господарю, аз нареждах за черните облаци, които се надигнаха около мене. И понеже ми беше тежко, със сълзи почти бях начертал писмото си. Но сега виждам, че ме брули и градушка, която ужасно изпотроши всичко наше, и нямам как да изплача достойно злочестината си. Защото се сломи дори и силата на езика ми, която, като не може да се укрие, стана като прицелна точка за нападки. Но едно нещо мога да кажа, а то е, че лъжата, е досуш по-честита от истината, и клеветата увенчана, блестяща на багрена колесница светло тържествува над правдата… Защото сцената на сегашния живот показва, че аз съм играчка, о земя и слънце! на двама българи…“ Кои са били тия двама българи ? — Това са били несъмнено ония две фатални за Теофилакт личности, които, поддържани от Иасита и фискалните чиновници, му нанесли, както видяхме, толкова обиди и оскърбления, а именно, парикът Лазар и иеромонахт-разпоп. „Но ти, ученик, приятел и поборник на истината, помогни и, колкото можеш, защото тя се намира в опасност, а това ще стане, ако благоволиш да проговориш в нейна защита на ушите на императора и брата. Защото тежко, тежко е, мъртви псета да се гаврят с жив лъв , който, окован с височайши царски окови и с углавник на уста, не може да изреве и само с това да вдъхне страх. Тежко е един Сампсон да бъде обръснат с бръснача на клеветата и сетне да бъде предаден на иноплеменниците, и те да му извадят очите, с които виждаше всичко небесно, и да го карат да мели това, което храни безбожниците, и да се върти все около същото место, та да не може в нищо да преуспее. Нямам сила да говоря по­вече от това. Толкова се смущавам, само като си спомня, какво става с мене. Но, ако справедливостта на императора с помощта на вашето силно ходатайство в наша полза заповяда да се ограничи това, с което се осмеляват да ни обиждат сега, скоро може би, ние, чиято коса е обръсната, ще можем да цъвнем с нова коса, ще се завземем и, като съборим дома на обидата върху иноплеменните, които се гаврят с нас, ще прекратим дългия и неповолен подвиг, а сами ние ще можем да се отървем от срам и от смърт.“ Дали тоя отчаян повик на Теофилакт, който се отнася към времето преди 19 април 1105 г., или усилените хода­тайства на високопоставените и важни личности, към които той се обръщал, както видяхме, за защита и покровителство, или единът и другите са оказали надлежното влияние в Цариград, остава засега неизвестно; но по всичко изглежда, че в положението на архиепископа след това настанало подобрение, което ще тряба да свържем с посещението на западните области на империята от императора. Както вече се спомена, Алексий I Комнин, за да се приготви да посрещне очакваното и готвено от Боемунд Тарентски на­падение, като укрепи по-важните стратегически пунктове, пристигнал през септември 1105 год. в Солун, отдето посетил и други градове и крепости. Това пътуване на импера­тора се продължило година и два месеца, следователно, Алек­сий I се върнал в Цариград през ноември 1106 год.

Какъви резултати е имало това пътуване по българските земи, Теофилакт ни рисува в писмото си до протасикрита Григорий Каматир, който придружавал императора през това време. На оплакванията на Каматира, че му дотегнало продължителното странствуване, Теофилакт пише: „Не бива да се оллакваш твърде много от него, защото ти знаеш, като никой друг, че то (странствуването) е общополезно и доказва износливостта и грижливостта на нашия цар, който, за да плаши отблизо враговете, пренебрегва чудната столица и ония царски дворци и свързаните с тях други наслади, търпи полските несгоди, излага се на студове и горещини, прекарва на открито противоречиви часове с най-обичните си, а в също­то време по царски и великолепно урежда страните, на които би желал да помогне, като става устроител (άρμοστής) на другите работи, а особено на църковните. Тия и без брой други ползи извличат и села, и градове от вашето дълго пътуване; така че, ако ти би бил не мърморко, а човеколюбив и братолюбив , не само не би ти дотегнало странствуването, но и би пожелал то да се продължи повече, за да бъдем облагодетелствувани повече и в много повече неща. В какво са се изразили конкретно тия разпоредби на Алексий I в споходените от него западни покрайнини и кои са били тия страни“, Теофилакт нищо не съобщава. Анна, която дава сведения за това пътуване, също много данни не ни дава, защото тя пише само за военните разпоредби и отбе­лязва само някой от споходените градове, като Струмица, отгдето той тогава посетил и манастира Богородица Елеуса при с. Велюша или Велюса, Слопим (или Σλόπιτζος, неизвестен), Валовище (Демир-Хисар), а така също говори и за назначението на Алексий Комнин, втория син на севастократор Исаак, за драчки управител, а от разгледваното писмо (71-о) се научаваме, че също тогава бил назначен за управител на Вардарската област Константин дука, сина на протостратора Михаил Дука. Към това време ще да е станала промена и в управлението на България. Теофилакт не ще да се е забавил да използува близостта на импера­тора, за да го убеди чрез своите приятели, каквито са били Григорий Каматир, който определял и представял за назна­чение висшите чиновници и областните управители, и царския лекар Никит, най-близка до императора личност, да го избавят от неговите противници чрез отстранението на Иван Таронит от длъжността управител на България, у когото както Иасит, той и неговите сподвижници, както видяхме, намирали опора и поддръжка в действията си про­тив архиепископа; но дали двамата едновременно били увол­нени от длъжност, не се знае; едно е само положително известно, че с назначението на новия управител на България, веррейския дук Константин Комнин, което е станало, ако не още в 1105 год., то сигурно през първата половина на 1106 год., борбата на Теофилакт с фискалните чиновници значително отслабнала, може би, затуй, защото последните не намерили същата поддръжка у новия управител, или защото техният водач Иасит бил отстранен от България, а заедно с него и неговият приятел и Теофилактовият противник – парикът Лазар изгубил значение и изчезнал от сцената.

Но Теофилакт не ще да се задоволил само с увол­нението на наместника-управител Иван Таронит и главния бирник Иасита. Писмото си до пелагонийския епископ той почва така: „Научих се, че на нашите работи е даден сега един тласък, защото досегашният стратег бил сменен господин Емал бил изпратен да разследва делата му, а благородният по душа и бащинска слава Михаил, синът на господин Полиевкт, станал стратег“. Но кого трябва да разбираме под тоя „досегашен стратег“, за уволнението на когото Теофилакт бързал да съобщи на пелагонийския епископ, а също така и за определението на негов анкетьор и дори за назначението на негов заместник? Според нас, това не е могъл да бъде никой друг, освен управителят на България, скопският дук Иван Таронит, и то въз основа на следните съображения. Както уволнението на „стратега“, тъй и назначението на другите две личности Теофилакт свързва от една страна с това, че „бил даден на неговите работи един тласък“, т.е. неговите работи тръгнали напред според желанието му, а под тия негови работи“ се разбира борбата му съ фискал­ните власти начело с Иасит и неговите хора и с техния покровител и помощник Иван Таронит; от друга пък страна, Теофилакт в писмото за същите две личности, пише: „Понеже, прочее, стана така, и те са мои съдии“, т.е. понеже уволнението на „стратега“ станало и бил назначен анкетьор или анкетьори на делата му, които ставали и негови (на Теофилакт) съдии, следов. анкетьорите, разследвайки делата на „стратега“, ще се обърнат за разясне­ние и към архиепископа, оттука самият „стратег“ се нами­рал в известни неприязнени отношения към Теофилакт, а в такива отношения последният, както видяхме, се намирал само с Иван Таронит. Най-сетне такава голяма заинтересованост на Теофилакт към уволнения „стратег“ ясно показва, че той не е някой местен стратег, и него­вото уволнение се намира в известна връзка с личността на архиепископа, а това право сочи на Иван Таронит, с когото Теофилакт се намирал във враждебни отношения. Теофилакт употребил в случая само думата „стратег“, а не истинската му титла и име или от предпазливост, или по-скоро от презрение, защото той не искал да постави името и титлата на тоя омразен за него човек, както изобщо в писмата си той избягва да назовава своите про­тивници с имената им.

Приведените тук две данни от разгледваното писмо ни дават достатъчно основание да приемем, че споменатите две личности: господин Евмал, който бил изпратен от Цариград, гдето е заемал някоя важна длъжност, и новият скопски стратег, т.е. командуващият местните войски, благородният по душа и бащинска слава Михаил, син на Полиевкт, заедно с пелагонийския епископ са образували специална комисия под председателството на епископа, за­щото Теофилакт пише на последния „да ги ръководи колкото е възможно, а най-много Димитър“, т.е. брат му, който, като най-близко и най-доверено лице на архиепископа, е представял последния, защото „имал и повече врагове, понеже държал среден път и не можел да угоди на всички“… „И тъй, помогни им, ако срещнат нещо противно“, т.е. в полза на уволнения. В писмото се споменува „великолепния господин Евматий“, който е представен като твърде близък човек на пелагонийския епископ, защото „което принадлежи на Евматия, пише архиепископът, е твое и твоето-негово, ако любовта е в сила“; макар в писмото и да не се казва, но той ще да е влизал в комисията, защото веднага след горните думи, Теофилакт продължава: „Следователите нека бъдат ръководени от тебе във всичко, за­щото знаеш прилива, или да се изразя по-добре според писанието, суетата на тоя свят и, както казва един от нашите мъдреци: смутена душа не смущавай“, или с други думи, Теофилакт е искал от епископа да стои на негова страна. Где е заседавала комисията, не се види от писмото; но като се вземе под внимание, че пелагонийският епископ е ръководил цялата работа, ще трябва да се предполага, че гр. Пелагония, като такъв , който се намира на средата между Скопие и Охрид, е бил избран за седалище на комисията. На тая комисия, очевидно, било възложено да раз­следва освен делата на уволнения „стратег“, т.е. на увол­нения скопски дук, Иван Таронит, но и да се произведе анкета върху действията на покровителствувания от него бирник Иасит в България. Може би, тая анкета да е била изискана от самия Теофилакт, разбира се, след уволне­нието на Иван Таронит, като чрез такава анкета той се е домогвал да си върне всичко, което му било отнето през времето на борбата му с фискалните чиновници.

И наистина, в писмата на Теофилакт оттогава (от 1106 г.) до неговите приятели и познати, не се срещат вече никакъви оплаквания от фискалните чиновници в България; напротив, в тях той им благодари за оказаната нему помощ, или пък се старае да поправи това, което по-рано било несправедливо и незаконно извършено.

Към това време ще тряба да отнесем писмото, адре­сирано „до Палеолога“, т.е. до Георги Палеолога, баджанака на Алексий I, който бил женен за Мария, сестрата на императрица Ирина, и комуто Теофилакт пише така: „Чрез твоето преголямо застъпничество, всеуважаемий мой госпо­дарю, ние намерихме слабо спокойствие в малкото, което остана на църквата в Охрид. Защото писано бе да направиш нещо за нашата немощ, като приспиш нашия бир­ник. Затова не преставаме да поднасяме, каквото имаме за вашата несравняема благост: на Бога — молитви като него­ви служители; на хората — благодарности и похвала, ако и малко да се грижиш ти за словесни похвали, защото съзнаваш човешката немощ“. От тия думи ясно личи, че Георгий Палеолог не малко е съдействувал и спомогнал за избавянето на Теофилакт от неговите противници — бирниците, защото по-нататък последният пише: „Но дано да не престанеш да премахваш охканията, като опитомяваш тази пустиня чрез чудодействията, които правиш за нас. Такива аз считам вашите грижи за църквата ни. За­щото, ако ти не ни беше помощник, нищо не щеше да спре да ни изядат змиите, които в голямо количество храни тази пустиня и които по попущение свише се въдят и виреят за нашите грехове“. Очевидно, архиепископът говори за своето избавление от Иасит и неговите хора.

Но още по-ясно това доказват писмата на Теофилакт до новия наместник-управител на България.

Още в първото си писмо до Константин Комнин, което, очевидно, било писано наскоро, след като последният пристигнал във Веррея и поел управлението на България като ублажава брат си Димитър, по когото изпратил пис­мото си и го натоварил да го поздрави с встъпването му в новата длъжност, задето ще се срещне лично със се­васта, и като говори за братовата си радост, пише: „След това, като прегърнах брата си, ублажавах го, че ще се наслади с такава гледка, ще се напирува с амвросията на твоя нрав и ще се опие с нектаря му. Така ти привличаш всички с действително златната верига на благостта си“. Като отправя към Константин такива похвали за бла­гия му характер, архиепископът продължава: ,Не преста­вай, прочее, да й (на веригата) прилагаш нови брънки, за да можеш да привличаш по-много хора. Защото да те под­канва да не разплиташ веригата, това не подобава нито на оногова, който чувствува великодушието ти, нито на оногова, който храни големи и добри надежди на тебе“. По тоя начин Теофилакт искал от самото начало да разположи новия управител към себе си, без обаче да изстъпва на първо време с конкретни искания. И наистина, той във второто си писмо, след като му поднася дължимия поздрав, съоб­щава на Константин, че писмото му съдържа най-първо мо­литва за неговото здраве, като при това себе си нарича „слу­га на неговата благост“, а самия Константин — „застъпник свой, който от самото начало (т.е. откак адресатът заел длъжността си) бил един от първите му по­мощници, и стена, и ограда, а сетне — и молба за добротворство". Като му напомня да не забравя своята доброде­телна природа и остроумните и здрави наставления на ба­ща си, архиепископът пише: „Като знаеш, че добротвор- ството е свойствено на Бога, а злосторството — на злите орисници, дигни се заради страданията на сиромасите, зара­ди охканията на бедните и против ония, които им ги причиняват. В заключението на писмото, като му съветва да подражава на Бога, който да го пази от всяка злина и всяка беда, завършва с думите: „та с твоята висока сила да помогнеш на нашата немощ и слабост“. Това писмо най-ясно свидетелствува, как Теофилакт е гледал на но­вия управител и как той е искал да стане с него в добри отношения, за да поправи това, което бе извършил неговият предшестеник.

Още в следващето 3-о писмо до Константин Комнин, като му изтъква, че се застъпил вече за сиромасите и го подканя да не престава в това дело, Теофилакт го моли да избави бедните, т.е. простото население от въ здействие­то на известния вече нам иеромонах-разпоп, комуто архиепископът не можал нищо да направи при Иван Таронит, защото се поддържал, както видяхме, от Иасит обаче, след като тия негови покровители изчезнали или са загубили значение, архиепископът поискал да се освободи и от него. Като му разправя цялата история на тоя монахразпоп, той пише: „Затова стани ти, о мой господарю, продумай една дума, и демонът, който мъчи божия народ , ще бъде прогонен. Никой да не те измами с празни думи, че крадецът ще се разкае. Колко лекарства за покаяние не му поднесох аз лани (т.е. при дру­гия управител) и сега и с писма, и в лични срещи. Но говорех на глуха вълна, и леопардът все си остава същият. И тъй, смили се над сиромасите, а най-много над негова­та душа, която, преди той да повреди на други с пакости, сама се изхабява от лошотия (т.е. от лошите си замисли), и нареди да се пропъди от тия страни (т.е. не само от Охридско, но и от другите български области) тая зарази­телна и обща болест. Ако пък аз успея да го уловя (ко­ето той при предишния управител не е могъл да направи), той ще умре в кулата (т.е. в затвора) като общо и об­ществено зло“ (ώς κακδν καινδν καί δημόσιον , разбира се не във верско, а в морално и материално отношение.

Колкото Константин Комнин и да се е отнасял добре и с подобаващето внимание към архиепископа, последният, както изглежда, станал причина за нарушението на тия добри отношения, както това показва съдържанието на 4-о му писмо до него. В това писмо Теофилакт, като излиза от максимата, че „даренията на божествените мъже тряба да са неотменими, каквито са ония от Бога“, пита своя адресат, защо е отменил една от най-съществените привилегии на съседните по место (т.е. от неговата епархия) свещеници, а именно, съвършеното им освобождение от всички други даждия и тегоби освен от поземелния данък, — привилегия, която била дадена по ходатайството на Константин преди това от император Алексий IКомнин, защото по-нататък в същото писмо архиепископът пише: „Виждаш ли, как сигилията на пансеваста Комнин бе отменена от самия Комнин. Това е обидно малко нещо и дръзко“. Теофилакт при това обяснява: „Ако ние сме съгрешили с нещо пред славата ти и от неблагодарност сме осквернили стореното добро, дори и в такъв случай пак не бива да се отменява сторената на божия дом милост, защото църквата се нарича и дом божий, и вярва се, че е такъв. Обаче ние те признаваме за господар и благодетел, защото не сме обезумели дотам, че от гламавщина да се покажем неблагодарни на вашата благост“. От тия думи ясно личи, че той е бил причината, за да се лишат свещениците му от тая привилегия, и за­това побързал да увери управителя, че той не е дотолкова гламав , за да се покаже към него неблагодарен. Както и да било, но Теофилакт иска от Константин да тури пластир на тая рана, т.е. да повърне отново казаната приви­легия на свещениците, което напълно от него зависело и което той ще направи твърде лесно, като подпише с ръ­ката си разпоредбата и заповяда на своя представител в Охрид, да освободи свещениците му от всяка тегоба и робия на преторията, каквито били наложени върху миряните, и да повърне, каквото е взел от свещениците или… клирици и други някои (хора)“. По-нататък в това писмо Теофилакт споменува за някакви „посредници“. Това ще да са били, както се досеща митр. Симеон, особени чинов­ници, които са посредничили между управителя и населе­нието, ползували са се с голямо значение и сила и поради това твърде много са злоупотрябявали с тия си предим­ства, като са държали дори свещеници на частни свои служби, и „дотолкова изплашили простото население, че то не могло да се оплаче за свещениците на господаря му (т.е. на управителя), защото искали сами да ги изкористват и по тоя начин нарушавали предимствата на църквата за своя печалба“. Най-после архиепископът, като призовава „първия наш архиерей Иисуса Христа“ да запази неговия господар, моли го да приеме неговото благословение, изразено в сто риби армаган, от което ясно става, че той е искал отново да разположи Константин към себе си.

Още по-ярка картина за резултата от по-раншните свое­волия на бирниците и желанието му да ги поправи ни по­казва 5-то му писмо до управителя на България. Теофилакт почва това писмо с туй, че споменува за някакви добрини, които Константин сторил за гр. Преспа и Девол, „като ги разхладил с лъха на правотата и правосъдието, което той показал спрямо ония, които ги онеправдали“. В какво се състояли тия добрини и кои са били тия онеправда- тели, Теофилакт не посочва, нито пък това може да се установи от някое друго писмо или друг извор; обаче едно остава вън от всяко съмнение, че главната цел на архиепископа била да нарисува жалкото положение на деволската епископия. Той изтъква обстоятелството, че тая епископия в даденото време преживявала голяма опасност, която се състояла в това, че църквата в Девол, „най-честитата някога църква, една от седемте съборни, които известният прехристиянски Борис, български цар, е съградил, останала без богослужение, без осветление и свещенослужители, като се почне от дякона, та до епископа, и че местното население около тая църква се разбягало по гори и планини. Като причина на това печално положение на тая епископия Теофилакт изтъква следното: „Като е тя на път (на главния път Солун — Драч), пише той, както е било и споменуваното от Давид лозе с хубави някога-си пръчки, но обирано от минуващите покрай него (Псл. 79, и), тя нито постоянен епископ има, защото не търпи да дава гърба си на бичове и ланитите си на плесници (Исайя, 50, е), нито пък, кога епископът бяга поради страшните притеснители (διά τους δεινούς έπηρεαστάς), естествено не ще се намери друг някой човек, да пребивава при църквата. За­щото с главата е свързана и останалата част на тялото. Така и живеещите около църквата, които с грамота от светия наш и държавен господар и цар с дадени нему (на епископа), напуснали по-рано (πρότερον) бащините си живелища поради същата причина и, като поверили себе си на гъстата гора, там се крият.“ И тъй „страшните притеснители“, т.е. бирниците в своите своеволия в Девол и в околността достигнали дотам, че епископът бил принуден да напустне града, защото не искал да търпи разни оскърбления и заплахи, а населението, оставено без защитник — да избяга далеч on притеснителите. Теофилакт ни представя положението на Деволската епископия тькмо в момента, когато епископът, който току що бил назна- чен с царска грамота, гдето бил определен броя на не­говите парици и клирици, трябало да отиде в седалището си, при паството си, може би по уговарянето на Теофилакт, но такова не останало около града. Както изглежда, сам архиепископът се опитал да въздействува лично върху местните жители, като споходил Девол, но тоя опит не донесъл никакъв резултат. „Излязох, пише той, да я по­сетя и, като я видях, заплаках; а като заплаках, запитах за причината; а като запитах, научих се и, като се научих, съобщавам на държавнейшия мой господар с настоящето си писмо.“ Затова той се обърнал към оногова, който бил по-силен от него и имал по-голям авторитет в стра­ната — към управителя на България, защото само той е имал власт да защити правата на църквата — в случая на Деволския епископ и като императорски наместник да въздействува върху пръсналото се по гори и планини насе­ление от земите на Деволската епископия. Затова, като отправя към Константин Комнин молба да помогне в това дело, Теофилакт го уговаря, че голям труд за това не е потребен, а само „едно протягане на ръката“ и „три пръста“: да се напише и издаде „негова умоляваща грамота“, т.е. едно възвание към „ония, които с дадени на епископа от държавния наш и свети господар и цар и които по-рано (πρίν) са живели около църквата и после се разбягали поради притесненията“, разбира се, на фискалните чиновници. Теофилакт бил уверен, че „те, окуражени чрез това, ще се измъкнат от гъсталака, църквата пак ще се разцъвне, ще се осветли и ще се удостои с богослужение“. Последвало ли е подобно възвание, ние не знаем; обаче положе­нието на Деволската епископия несъмнено ще да се е попра­вило, защото вече през втория десетък на XII век след смъртта на Теофилакт тук срещаме епископ Михаил Деволски, който е известен с това, че в 1118 год. попълнил хрониката на Иван Скилица с някой подробности и нови данни, относящи се към историята на западното българ­ско царство.

Следващето 5-то писмо до българския управител носи частен характер, но то има несъмнено и право отношение към Теофилакт. Някой си Никола Вутов , очевидно българин, причинил на земеделеца Веса Михаил Ламбин по-рано безбройни щети, като при това използувал съдействие­то на Макремволит, в когото несъмнено ще трябва да видим тогавашния преспански началник, и който, според думите на Теофилакт, „бил много изкусен да се залавя за чужди работи“, макар че на друго место той го хвали, че дотогава не бил дал повод за каквито и да било „сло­весни удари“, „защото действувал съгласно с истинския здрав разум“. Работата стигнала чак до управителя на България, когато такъв бил Иван дука, който осъдил Никола, като издал нужния документ, т.е. писмена присъда, подписан от самия севаст — дука. Никола, обаче, не само не искал да се подчини, но и оспорвал решението на българските управители, като, досаждал на високото правосъдие на държавнейшия му (Теофилактов ) господар и разтакал казания Веса Михаилов по съдилища и разправии в най-работно за земеделеца време. Че такава е била работата, Теофилакт посочвал на войската, командувана от Макремволит в Преспанската област, която „цяла, попитана, щяла да обяви истината по тая работа“. Теофилакт при това изказва пожелание: „дано, прочее, клеветниците и клюкарите да проживяват черни дни през времената на държавнейшия ми господар“, от което не е мъчно да се разбере, че под „държавнейши господар“ (δ κράτιστός μου αύvέντης) се разбира тъкмо българският упра­вител Константин Комнин, и че реченият Никола Вутов е заемал първо место между „клеветниците и клюкарите“, които при неговия предшественик свободно си разигравали коня, а при него не само това няма да го бъде, но и ще настанат за тях .черни дни“, т.е. ще се преследват от властта. Затова Теофилакт искал, щото „несравняемата справедливост на Константин, пазителката на всички нас, които сме й предадени от Бога, него (Никола Вутов ) пръв да накаже за злината му“. И тъй, Теофилакт почнал да отплаща на своите противници през времето на Иван Та­ронит, макар че той изстъпва тук по-скоро като защитник на Веса Михаилов, който е бил, вероятно, някой от неговите селяни-парици, и затова го представя като „работник“, който се занимава със земеделие, очевидно, на църковните земи.

Но Теофилакт не само изстъпвал като защитник на частни лица, но и „ходатайствувал за тегобите на народа“, както той се изразява сам в писмо до управителя на България. Въпросът се отнася до войнишки набор. „Ох­ридско (τδ τής Άχρίδος), пансевасте, наш застъпнико, пише архиепископът, ще изчезне от България по-скоро, откол­кото човек може да очаква, ако всесилната ти ръка не се погрижи за него. Защото тая (област) е малка, съвършено бедна, произвежда малко дървено масло (зихтин) и се явява най-окаяна от всички други области. Нека, прочее, милостивата ти и грижлива власт се смили по въпроса за набора на пехота, и нека той се намали. Защото събраните от тука за пехотата как няма да направят твърде явно намалението на цялата област? И останалите тука как няма да намразят обичната отечествена земя, като враждебна и опропастителна и за заплюване, и как няма да обикнат чуж­дата? Не аз само моля. Водя и други двама ходатаи —са­мото право, основано върху това, че областта е малка, и нейното местоположение, защото областта е на път и служи за спасение на всички пътници. Тя заслужва да бъде помил­вана от господаря ми, ако не за нея самата, то поне за да спасява проходещите. Събраните за пехотата стигат, за да бъдем ние съвсем смазани, и дано с величайшата помощ на господаря ми, който е дошел, за да ни спаси, да не се увеличава наборът. Защото, както казах, произведеният такъв достатъчно е намалил малката област. Нашата страна не е Пелагония, а пословичният по своята незначителност и малък о-в Миконос“.

Войнишкият набор произвеждал в Охридско, както се види от 65-о по Меурсия писмо, протостратор Михаил, който „бил изпратен от императора да събира войска и да се противопостави на изверга“. „И той събира вече, и ето ще го нападне и ще навлезе в страната“, пише Теофилакт. Протостратор Михаил бил брат на императрица Ирина и на Иван дука, или вторият внук на Иван-Владиславовия син Троян. Анна Комнина ни го характеризира така: „мъж, който се славеше по ум и надминаваше с хубостта и височината на тялото не само своите съвременници, но и всички хора, които някога са живели (всички, които са го видели, очудвали се); това беше човек ненадминат и способен да предугажда бъдещето, да открива настоящето и своите наблюдения да обръща в дело“. Той е участвувал като началник на отделен отряд във войната против Роберт Гюискар и действувал против Боемунд в 1083 год. в Тесалия, после в знаменития поход на Алексий I Комнин против печенезите в 1086 год. и в борбата против лъже-Диоген и куманите в 1092 год.. След това Анна нищо не споменува за него; обаче той взел участие и във войната против Боемунд Тарентски през 1107—1108 год., както се установява от гореприведения пасаж (от 65-о писмо), в който под думата „изверг“, както и под „отстъпник“, и „гущер, стоплен от лъчите на царските добрини“, както се каза, се разбира тъкмо Боемунд, а не известният противник на Теофилакт, парикът Лазар, както обикновено се приема, и чиято история ние по-горе изложихме. Протостратор Михаил дука бил строг в изпълнението на възложената нему задача и предвид на опасността откъм Боемунд искал да набере в Охридско повече войници измежду хората на църковните земи, населението на които било освободено от войнишката тегоба, а главното било това, че тия земи в такъв случай биха оста­нали без работни ръце; па имало, според думите на архи­епископа, и опасност, да не би и тия, които останат след набора, да се разбягат. Поради това Теофилакт пише, че „събраните за пехотата стигат, за да бъдат смазани“. Той, очевидно, не е бил в състояние да се противопостави на протостратор Михаил, който ще да е бил облечен с пълномощни права, и затова потърсил „всесилната ръка“, „милостивата и грижлива власт“ и „величайшата помощ“ на „своя всевеличайши господар и застъпник“, т.е. на управителя на България, Константин Комнин, който като императорски наместник, имал по-голяма власт и по- силен авторитет, а главно, според думите на архиепи­скопа, защото „той дошел, за да го спаси“. Но и при все това, като не бил уверен, че синът на севастократора, един младеж, ще бъде послушан от протостратора, Тео­филакт писал на самия Михаил Дука, като му намеквал „за нарушение на божиите заповяди“, а пък за да има пис­мото му по-голямо значение и по-силно да въздействува върху него, архиепископът изпратил писмото чрез своя ученик Никита, дякон на халкидонския митрополит, до майка му Мария, на която така също писал по същата работа.

В последното си 8-о писмо до управителя на България, Теофилакт защищава правото на църквата да владее едно село в Пелагонийската област. Охридската църква от старо време притежавала едно село, без да плаща данък за него; но императорът го отнел от църквата, както и селата на всички архонти — едри земевладелци. Архиепископът обаче с помощта на една „малка утеха“ (парично въ знаграждение) придобил снизходителната услуга на тогавашния бирник и отново го владеел, както и много други земевладелци — своите. В дадения момент, т.е. когато било писано писмото (след 1105 г.), това село било пак отнето от императора, който уж искал другиму да го подари, и поради това Теофилакт не се противопоставял на царската воля, при което той намерил за необходимо да забележи, какво „благочестивият род на Дуковци всякога е давал предпочтение на църквата пред всекиго другиго“, т.е. че Дуковци всякога са покровителствували църк­вата и са били щедри към нея; но от друга пък страна той не можел да допустне, че била издадена от „неговия господар“, т.е. от наместника-управител на България, та­кава също заповед за църковния дом и дворището, които се намирали в същото село. Затова архиепископът изпра­тил при адресата свой човек, който, очевидно, донесъл и писмото, за да узнае от управителя лично, кои са били причините, загдето се посегнало върху тоя имот на църк­вата, която го е владеела от старо време и се ползувала от него; но, като предполагал, че църковният имот (домът и дворището) се изземвал сега поради това, че той не бил в „практикона“, т.е. в емлячната книга и за него по- рано не бил плащан поземлен данък, а пък в разпоредбата на българския управител се казвало, че тоя данък щял да се разпростре върху всички други не само цър­ковни, но и светски имоти, архиепископът изказал готовност да внесе припадащия се поземлен данък, за да може по тоя начин да предупреди отнемането на въпросния имот · Към това време, т.е след 1105 г., ще трябва да отнесем възвръщането на друго едно Теофилактово право, от което той е бил лишен от предишните му врагове, както това се види от писмо 5-о по Ламия, адресирано „до кесаря“, под когото се разбира кесар Никифор Мелисин, женен за Евдокия, сестра на императора, един от най-видните и влиятелни съвременаници на Алексий I, известен като временен негов съперник в домогване до трона; но той отпосле се задоволил само с титлата „кесар“ и с това, че получил управлението на гр. Солун с целия окръг. Той, очевидно, е бил един от ония личности, които най-много са помогнали на Теофилакт да се избави от него­вите противници и гонители, защото последният не може да намери думи, за да му отблагодари. Писмото си той почва така: „Владико мой светий, като претеглих много пъти силата на езика си и добрините, които ми е направило отпреди цар­ството ти, и се опитах да изнамеря език равен на нещата, съзнах след опита, че моята лекост е много голяма. Защото благодеянията ти са и много, и тежки, а езикът ми слаб и без всяка тежест. Но, понеже на предишните добрини е прибавена сега и заповедта за каноническия данък, ти си извършил това, което чудовищно измислили, според митологията, гигантите, т.е. приковали планина Осса върху Пелион, или, за да кажа това, което повече ни подобава, ти си умножил над мене величието си“. Освен другите доходи, които получавал всеки митрополит и епископ от манастирите и недвижимите църковни имоти, от хиротонии и от брачни венчила, за българския архиепископ бил предвиден още от Василий II един каноничен данък (хб κανονικόν) от всички епископии, които влизали в диоцеза на Охридската архиепископия, а също от власите по цяла България и от турците, които влизали в българските предели. През времето на борбата си с българските бирници начело с Иасит по настояването на някой от епископите, враждебно настроени против своя архиепи­скоп, Теофилакт, очевидно, е бил лишен от тоя данък; но, след като се отървал от тях, той е на стоявал, да му се повърне тоя доход и, както се види от горния пасаж, той сполучил да си върне това право, защото била издадена заповед за него, за което архиепископът бил толкова доволен, че не намирал изрази да изкаже благодарността си. „И тъй, продължава той, аз, който и без тая прибавка бях слаб да ти благодаря за предишните благодеяния, сега где да се дяна? Какво слово ще да заема, което да е равносилно по тежест с толкова добрини?“ и т. н. Но тая заповед за каноничния данък, както изглежда, обхващала само църковните и частно земевладелските земи, но не и царските (δεσποτικά) имоти — земи, и затова Теофилакт поискал да разпространи това право и върху тия последните под следната благовидна форма. „Но в отговор на това, (гдето кесарят пръскал добрини), пише архиепископът, струва ми се да слушам сладкия ти глас: „какво ли би казал, архиепископе, ако заповядаме да ти плащат и останалите села, царските, казвам, имоти (κτήματα), узако­нения τό κανονίκόν? Какво друго, освен че моят владика се надпреварва да победи не само моя език, но и всеки друг, който се слави по своята благост, и че той е като слънце, което на пладне сияе по-светло и по-топло ? Какво по-хубаво от това, владико светий, да побеждаваш не само моя език, но и оня на всекиго, който витийствува“, и т. н. и, като прокарва мисълта, че „подареното на църквите ще по­лучи Бог, който заповядва на всички да плащат дидрахми и въ знаграждава благостта и тук , и там“, отправя към кесаря големи благословии.

Но, ако Теофилакт с помощта на приятели сполучил да се избави от своите светски притеснители и до известна степен да поправи положението си, като си възвърнал повечето, от което бил лишен, то не тъй лесно било за него да се бори и да преодолее своите противници, излезли от средата на самото висше духовенство. Така той се оплаква на приятеля си, халкидонския епископ Михаил, като пише: „Догдето се грабеха само веществените предмети на църквите, честнейший брате и владико, досадно ни беше, но досадата ни се намаляваше донейде, като гледахме, че ду- ховните им интереси не се нарушаваха, и с това твърде много се утешавахме. Сега, обаче, когато гледаме, че и те се нарушават, изчезва всяка утеха. Защото, когато божествените и свещени правила за нищо друго толкова не са се погрижили, колкото да се пазят незасегнати от нововъведения границите на всяка енория и да не се вмъква в духовните работи надменността на светската власт, а ония, които са решили да ги възвестяват и на другите хора и да изправят съгрешилите, те най-много поддържат и кре пят непокорството спрямо правилата и, като се вмъкнат в чужди енории, разбъркват всичко божествено и човешко.

Тогава не виждам, какво друго може да ни утеши, освен поправката на станалото зло“. За да потвърди изказаните тук мисли, Теофилакт разказва по-нататък, какво противоканоническо нещо се случило в Кичево, град, който влизал в Охридската епархия, следов. бил непосредно подчинен на Теофилакт. „Там един монах, разказва последният в писмото си, предприел да издигне молитвен дом и, поне­же той бе захванал делото си без наше позволение и постъпил против това, което повеляват църковните правила и гражданските закони, ние го спрехме; той каза, че бил получил патриаршеско ставропигиално писмо, и така захванал своето дело. Но той е осъден на отлъчване, което му наложихме съгласно с правилата, както знаете“. Макар, че цариградският патриарх е имал право, според византийските закони, да изда­ва ставропигии и за другите автономни църкви, дори и за чужди патриаршии, обаче, като му е било известно, че цариградските патриарси винаги са гледали с незадоволство на автономията на Охридската архиепископия и са се стре­мили, ако не да я унищожат, по посочените вече по-горе причини, то поне да я подчинят под своята власт, като почнат да се месят във вътрешните й работи, Теофи­лакт счел тоя случай тъкмо като такава намеса, и затова не само не признал патриаршеската ставропигия, но и наказал самия монах, може би, българин.

Като придавал такова важно значение на въпроса, архиепископът решил да даде и по-широка гласност на своя протест: той писал по тоя случай обаче не направо до патриарха, защото не е искал, очевидно, да влиза в лични разправии със своя благодетел, а на патриаршеския хартофилакс Петър, кой­то ще доложи всичко на патриарха. Едновременно писал и на халкидонския епископ Михаил с покана, последният „да поговори по въпроса на човека, който, ако и да знаел по-добре от всекиго, какво определят правилата и какво наказание надлежи да се наложи на нарушителите им“, т.е. на патриар­ха, последният все пак позволявал да стават такива ра­боти. „Защото, какво се бърка в (страната на) българите, пише Теофилакт, цариградският патриарх, който няма ни­то право да ръкополага в нея, която си има автономен архиепископ, нито друго някое предимство е получил върху нея по приемство? И кой ще следи за грешките, които ще правят монасите от основаната с негово позволение обител, и ще ги изправя? Оня ли, който властвува и управ­лява подведомствените си монаси и когото наричаме екзарх? Но … кой е тъй глупав и на ветушина вонещ човек, който ще търпи спокойно между българите присъствието на ца­риградския екзарх и няма да се отнесе към него, като към прелюбодеец с гняв , пълен с ревност, според както казва Соломон? Аз не мисля, че ще се намери та­къв човек. И кой, като чуе това беззаконие, не би се възмутил, догдето поне има благочестие между нас и догдето нашето общество се въодушевява от почит към правилата? Ако, прочее, нашето писмо и вашата дума турят край на въпроса, ще благодарим Бога на благочинието и на мира, ще благодарим и на вашата любов, на която Той е бог, как­то и вие казвате и вярвате. Но, ако би че останат глухи ония, които могат да поправят станалото зло, то ще стане нужда да надам общ вик и да разглася между мнозина болката си с надежда да я изцерят.

Така строго и настойчиво архиепископ Теофилакт е защищавал правата и автономията на управляваната от него Охридска църква. Но въпреки това между епископите й се намерили такива, в лицето на които той срещнал върли противници, които му отравяли живота. Това най-ясно се види от писмото до Михаил Пантехни, царския лекар, в което Теофилакт пише: „Огън гори вътрешността ми тъй че, ако той напредне, ще се обърне възлокачествен. кашлица суха и без мокрота ме безпокои. Плешката ме боли от дълги години, а върхът на злините са неизказаните ми и безутешни грижи за общи народни работи, за общи църковни работи. Няма нищо от тукашните, за което да не се грижа. Но захванаха вече и далечни работи да ме тревожате. Ако и да седя в Охрид, стрелят ме от Главиница, и от Видин, и от Сланица… И друга стрела, хвърлена от друго место, се заби в сърцето ми, и нийде няма Пейон, или втори по него Махаон или Подалирий, за да изтръгне стрелата и, след като изсмуче кръвта, да посипе раната с успокоителни лекарства (Илиада, IV, 219), но остава забита и причи­нява тежки или остри болки. В такова положение съм аз. Но знай, че си чул десетохилядна част от на­шите болки. Защото при другото зле съм и в това отно­шение, че не ми се позволява да казвам, как съм“. И тъй, недоразумения е имал Теофилакт с епископите: главинишки, видински и сланишки, но в какво се заключа­вали те, той нищо не казва; за четвъртата пък стрела, която била най-острата и най-опасната, той дори не споменува, отгде е пустната. Обаче, понеже за нея той говори и в други писма, то няма да бъде мъчно да се определи и тя. В едно от писмата си до керкирския епископ той между другото се оплаква така: „Аз не скърбя за приходите, с които архиепископията едно време беше силна, ни­то за простиращите се от реките до пределите на морето власт и ведомство (έξουσία καί έπικράτεια). Защото първата (т.е. властта) ни е достатъчна, повечето от кого е, научих­ме се (Мат, 5, 37), а за второто (т.е. ведомството) ще кажем, че нашите сили са слаби, за да можем да го удържим. Но многото грижи, тежките разправии, безпокойствието без полза, още неуталожването на лукавите дни, това е червей на костите ни, това изсушава мозъка на костите ми. Не сме още избягали от лъва, и мечката ни иде насреща; отървахме ли се от нея, опрехме ли ръце в стените на къщата, змия злонамерена от дупка се подава, а това прави по-люти болките ми. Всичко това, ако и да исках твърде много да го изплювам, за да ми олекне малко, обаче търпя го великодушно. И сега поставям стража на устата си (Псл. 140, з), както когато се повдигна против мене грешникът, за да не посрамя великото достойнство и име на архиерейството. Защото, както знаеш, това, което се каз­ва писма, е нещо многоглаголиво и не премълчава. Съсвещеници и съепископи, които смятат за свое право да съдят народа, те простряха мрежите на нашите скърби. А ти, честний отче и владико, моли се да се отървем от опасностите между тия лъжебратя, а те да дойдат на се­бе си и да се избавят от примката на дявола, в която с уловени и т. н. Това писмо е писано през 1107—1108 г., както показват . думите на Теофилакт: „отвън боеве, отвътре страхове, защото враговете бяха надделели, а от приятелите и близките му едни станаха противници, други по-човеколюбивите застанаха отдалеч“, които ясно сочат, че войната с Боемунд не била се свършила, и че епископите му изменили отношенията си към него поради почналите се „отвътре страхове“, т.е. недоразуменията му с тях, и иносказателните олицетворения, в които се разбира под лъв Иван Таронит, под мечка — главният бирник

Иасит, а под змия злонамерена — триадишкият или средешкият епископ. Че тая змия е бил именно триадишкият или средешкият епископ, се установява от второто писмо до керкирския епископ, в което Теофилакт пише: „Като не беше доволен оня, който от самото начало е враг и человекоубиец (те. е дяволът), от нанесените ми отблизо удари и наранявания, той изострил против нас епископ­ска стрела, за която аз и по-преди загатнах в едно писмо до ваше свещенство. Защото, като разбунтувал епи­скопа на едикой-си град, човек работник и в същото време работилница за всяко кознодействие, той (дяволът) щеше мене да постави между слизащите в гроб (Псл. 87, е), а него да направи (горко ми за злочестината!) убиец. Но, за да излагам делата му (на враждебния епископ), това изисква по-дълго време, отколкото имам, и е по-печално, отколкото можеш ти да слушаш при сегашното си по­ложение, за да нямаш скръб върху скръб поради братолюбието, което храниш еднакво към него и към мене. Според мъдрото наставление: „тегли от злото оня, кой­то го прави“, и затова то е по-жалко, оттука и разказът за него е много по-прискърбен за тебе. И тъй ще преста­на да говоря по тоя въпрос, за да не излагам архиепископството на двойно охулване и с това, което вър­шим и което не е прилично да се говори, и с това, за­гдето говорим, а не бива и да го мислим. Такива неща трябва да ги забравяме в ума си, за да не даваме по-голямо место на народните страдания. Но освен това, понеже аз се спогодих с брата, ако той и да не стои на един ум и останал непримирим, все пак бих бил непоследователен, ако се бях заловил да чопля отвратителни ра­боти“. От целия тоя пасаж се ясно види, че противникът, от когото Теофилакт се оплаква, бил епископ, оба­че на кой град той не отбелязва, но тоя град се лесно определя Въз основа на подчертаните тук думи: спогодба или помирение Теофилакт е имал само с триадишкия или средешкия (софийския) епископ, както това се види от писмо 32-о по Меурсия, адресирано до последния, но по какъв повод, ще се посочи по-долу.

Триадишкият или средешкият епископ, чието име зажал все още остава неизвестно, наистина, се обявил про­тив Теофилакт — своя архиепископ. Той не само не се покорявал на заповядите му, но и почнал открита борба против архиепископа, както ще покаже следният случай. Един старец-монах, българин, игумен на манастира на св. Иван Рилски, който се намирал в крепостта на Средец и в който били най-сетне положени мощите на свете­ца след пренасянето им от манастира му, бил преследван от средешкия епископ, който, очевидно, искал да присвои някакъви приходи на манастира, но срещнал отпор в лицето на игумена, както това ще се види по-нататък. Затова игуменът отишел в Охрид при Теофилакт, ко­гато и средешкият епископ се намирал също там, за да се оплаче на архиепископа и потърси защита у него. Хода­тайството на Теофилакт пред епископа „да се отнесе човеколюбиво към стареца и да поправи, каквото скръбно му е причинил“, било добре посрещнато от последния, който се обещал да го удовлетвори. Но епископът не изпълнил обещанието си, и това принудило стареца-игумен „да прибегне към силния и свети наш цар, като изгубил всяка надежда от помощта на архиепископа, или по-добре, като дошел до заключение, че тя е не само безполезна, за да излекува раните му, но, напротив, и ги разранявала. Той се представил пред висотата на оная власт и получил лекарства твърде действени, колкото зависело от оногова, който ги дал“, т.е. императора. Обаче епископът не само „осуетил действието на царските лекарства, но изгонил злочестия старец от пределите на Триадица (Средец) и подложил го под запрещение да свещенодействува“. Тогава старецът пак се явил при архиепископа, за да го моли отново да се застъпи за него. По настояването на ония лица, в присъствието на които била изложена молбата на старе­ца и които искали не само по-строго да се накаже оскър- бителят-епископ и „да не се оставя необуздано самоуправството“, но и „да се накаже оскърблението не само заради тоя старец, но изобщо и за много други (защото, казвали те, епископът и на мнозина други дал пример на такова над­менно и буйно поведение), които всички трябва да се стегнат по случай на това, което се случило със стареца.

Като повярвал, че епископът не се отнесъл към стареца тъй, както му бил обещал, т.е. „благостно, отечески, накъсо казано, евангелски“, Теофилакт, като счел тая негова постъпка за обидна и решил пак „да пише на не­гова свещеност за него (стареца) с надежда, че, като се умилостиви към старините на монаха, като пощади положе­нието му и като вземе предвид тогавашните времена, които и комарите уголемяват и ги правят като камили, ще остави стареца да изпустне в манастира душата си, която едвам се държала на устните му, и ако би че имал при­ходи, той да се ползувал и разпореждал с тях“, „защото, пише архиепископът, той ще даде сметки за тях на общия съдия, както и ние, на които е поверено да се разпореждаме с църковните приходи, не признаваме за справедливо да подпадаме под сметките на човешки ден (1 Кор. 4, з) с изключение на ония неща, които навличат явно осъждане и съблазняват мнозина, и мислим, и казваме, и убеждаваме и себе си, и другите, че само Бога очакваме да иска от нас сметка. И ако, ласкаейки себе си, ставаме строги съдии на другите, опасно е да не изпаднем в реда на ония, които товарят другите с товари тежки и мъчно носими, а те не искат и с пръст да ги помръднат“. По-нататък, като го предупреждава с някои изречения от св. Писание за съвършенството на духовните лица, Теофилакт кани» епископа да го послуша и изпълни предлаганото му. „Но ако и сега не ни зачетеш, пише архиепископът, ти знаеш, кого няма да зачетеш чрез нас и кому ти предстои да дадеш най-ужасна сметка. А ти няма да ни зачетеш, ако, първо, не повърнеш на монаха манастира, както е заповядал и царят, и не го освободиш от запрещението. От­сетне ще представиш на Синода (т.е. на епископския събор) ясно обвиненията против него (а това трябва без друго да направиш, както поради възбуденото против липенийския (липлянския) епископ дело, на което трябва да се даде край от ония, които са го завели и от които един си и ти), така и поради решението, което непременно ви чака, затова и писах, колкото можеше по-скоро. И тогава след разглеждането ще приемеш, каквото реши братството, инак ще разгневиш незачетения в нашето лице, както Той сам е казал“ (Лук. 10, б). Като му обръща вни­манието още и на това, че той не зачитал и църковните правила, архиепископът го предупреждава, да не би да пострада в нещо, като например: „понеже ти си наложил на монаха запрещение и нямаш общение с него, затова Духът, който е проговорил чрез събраните в Картаген отци, ще наложи и на тебе самаго лишение от общение, ако не се разкаеш справедливо и не отмениш несправед­ливото наказание“.

Средешкият епископ обаче не само не отговорил направо на поставения от архиепископ въпрос за стареца, нито споменал за наложеното върху последния наказание, но и отказал дори да дойде на събора на епископите, както го бе поканил Теофилакт. Като причини за неявяването си на събора той привеждал: 1. това, че имал намерение да отиде в Цариград, за да представял на императора обърнатите в православието арменци и 2. това, че щял да дойде „описвачът на темата·, т.е. областният фискален чиновник за описване на имотите, та не искал „да остави току тъй работите“, т.е. описвачът да върши работата си в неговото отсътствие. Писмото на средешкия епископ било разгледано и обсъдено на състоялия се събор, който, след като посочил на невярностите и обидите, нанесени от него на членовете на събора, защото той пишел: „ако на­редите нещо, което не е противно на божествените правила и на истината, с това благочестиво мнение се съгласявам и аз“, като че ли епископите се събрали, за да нарушават църковните правила и изобщо истината и да се занимават с нововъвведения, — намерил писмото му за недействително и без значение, защото то не било заверено със саморъчния му подпис. Освен това изтъквало се в събора противоре­чието, че от една страна щял да отива в Цариград с арменците, а от друга — щял да остане в Средец, защото очаквал пристигането на описвача. Затова съборът не уважил причините за неявяването му и го обвинил в неискреност и зъл умисъл, защото той измислял нарочно само разни претексти, за да се отклони от събора, на който той трябвало да се яви, защото това му налагали църков­ните правила; а що се отнася до арменците, то те са могли да почакат, докато се свърши съборът, ако те, наи­стина, съзнателно и искрено са признали истината и са приели православната вяра. Поради всичко това съборът му наложил, като наказание, „запрещение на всяко свещенодействие със силата на св. Дух, пред когото епископът бил длъжен без друго да даде край на делото, което бил поч­нал пред Синода“, т.е. делото на липенийския (липлянския) епископ. Но, понеже делото по обръщението на арменците не било окончателно свършено, то съборът се съгласил да остане свободен петнадесет дни след получаването на пис­мото, с което ще му се съобщи за съборното решение; „през тия дни пристъпилите в православието навярно щяли да бъдат помазани, а след това епископът ще носи на врата си веригата на запрещението от свещенодействие“. Тия ре­шения на събора Теофилакт съобщил на средешкия епископ в специално писмо от името на самия събор, което се завършва със следните думи: „Ако ти се вижда тежко да се лишава църквата ти от архиерейската ти служба, раз­бери, че и на други църкви е тежко да се лишават от архиереи поради твоето отсътствие. Защото трябва да знаеш добре, че, ако ти не присъствуваш, нито делото на липенийския епископ ще вземе край, нито останалите вдовствуващи църкви ще получат епископи, за да не би пак нападащият от засада език да има възможност да хвърля про­тив своите противници клевети, които поради своята дребнавост не могат да се казват открито, и да стреля в тъмнина против правите по сърце. И понеже един българин монах се оплака пред нас, когато заседавахме, и каза, че един старец негов брат монах, предстоятел на манастира св. Иван в града, бил ограничен, за да не получава от никого какъвато и да е помощ, защото твое благоговейнство с глашатай си запретил да приближават тоя монах, а това, ако е вярно, е недостойно за архиерей­ското человеколюбие и по необходимост подлежи на бързо изправление, затова твоя почтеност нека пристъпи към по­правка на станалото. А Господ нека я запазва и й помага да проявява плода на Духа във всяка благост, истина и правда“.

Обаче това синодално писмо Теофилакт счел необхо­димо да придружи със свое частно писмо, в което му изказал това, което в едно официално писмо не може да се каже. Като го укорява, че не разбрал или не искал да раз­бере съдържанието на неговото писмо (17-о по Финети) и че не е вярно твърдението му, какво това писмо било пълно с гняв и горчивина, а когато то е едно само добродушие, Теофилакт възрзява на всичките му изопачения на своите думи, а именно: че архиепископът „дал ухо на монаха”, което не било вярно, защото той бил далеч да му повярва; че епископът бил осъден в негово отсътствие, което също не било истина, защото той бил повикан да присъствува на съ­бора и да се оправдае, а това не е равносилно с да го осъдят; и да въстановяваш някого в правата му да се пол­зува от един имот , от който е бил изтласкан, и по тоя начин да се дава повод на съдилището да се произ­несе за право на владение, така също не значи да осъдиш някого. Затова Теофилакт подканя епископа вместо да във вежда нови закони и да кара другите да ги изучават, да облагороди и направи езика си по-справедлив ; упреква го, че той не само изопачил дори смисъла на царското поста­новление, но и допуснал, какво началникът на канцеларията за прошенията бил подкупен от монаха старец и извършил фалшификация на царското решение. Най-вече Теофи­лакт се възмущава от клеветите му и особено, загдето в писмото на епископа било казано, какво архиепископът му заповядал да се откаже от епископските си права върху манастира, когато той искал, щото епископът „да отстъпи от несправедливото нападение“, което причинило по-много и по-тежки злини на монаха, понеже последният бил лишен от всяка телесна утеха. Също така архиепископът осъжда, гдето епископът писал в писмото си, че щом първият му се сърдел, той не трябвало и да пристъпи в събора, за да не станел причина за по-голям скандал. „Но, о безумие, в което си изпаднал, окаянико! пише Теофилакт, та се осмели да пишеш такива работи на човек, който щади твоята немощ и я прикрива. Защото да бях искал да пусна езика си против твоята във всичко гламавщина и невежество, ти жив би потънал в дъното на ада. Безумно говоря, но ти ме принуди. Аз се почудих на твоята подлост и за това, че не си споменал нищо за аргосването, което, както казва монахът, му си наложил. Ти знаеш, какво е последствието от това, че си го премълчал. Но и ние сега не прилагаме нищо повече от това, което намерихме за благословено да ти съобщим в предишното си писмо, защото всичко е съгласно с правилата и стои по-горе от всяко осъждане. Това ти писах по начин, който не ми е обикновен, понеже разбрах, че кротостта е разпалила твоята луда надутост. Оставих сега малко на страна тази кротост, като непотребна, и я замених с един слаб плод на огъня. Но дано да ти бъде възможно да съзнаеш своята мерка, като те вразуми Господ във всичко и махне безумието, което виждахме твърде живо нарисувано в тебе, да уни­щожи и стопи дивотията и зверщината, поради която се из­мъчва стар свещеник-монах, и я преобърне в кротост и снизходителност, подобаваща на архиерей монах и стар вече човек“.

Дали тия изобличения и строг език, или съзнанието на своите грешки и виновност са принудили средешкия епископ да се разкае и поиска прошка от архиепископа, не може точно да се установи. Във всеки случай като отговор на горното писмо той изпратил писмо, в което, „като се препоръчвал, че хранел добри чувства към архиепископа и изповядвал, какво последният бил негов благодетел и по-добър от баща и майка и други сродници, молел да бъде освободен от наказанието, което му бе на­ложено от събраното братство заедно с архиепископа, за­гдето той, ако и поканен, не се явил на събора и с това попречил да се уредят важни въпроси“. Теофилакт, макар и да не вярвал на думите на епископа, защото той добре познавал преструвките и лицемерието му и знаел, че епископът, когато ходил в столицата, „пуснал безброй копия от клевети против него и не останал никой почти, нито малък, нито голям, който да не бил проглушен със злословията на езика му против него (архиепископа), за което имало не малко достоверни свидетели, обаче се отказва да говори за всичко това, и като се уповава и предоставя всичко на Бога, „който или ще изправи кривото, или ще заплаче, като го види непоправимо“ и който, „богат по своята милост, щедро седемдесет и пет пъти прощавал“, приел исканата от епископа молба, особено като узнал, че по­следният заболял от тежка болест, която го заплашвала със смърт. „Колкото се отнася до нас, пише архиепископът, бъди разрешен в Духа Светаго и свободен да извършваш безпрепятствено всяко архиерейско дело. И, понеже наказанието ти е наложено от повече братя, както явяваше и синодалното, отправено до тебе, писмо, затова писах по тоя въпрос до струмишкия (πρό; xiv Στρομβίτζης) и малешевския (τδν Μαλεσόβης) (епископи), през (епархиите на) които навярно ще мине твоят пратеник. Зная, че и те няма да отхвърлят молбата ти и ще простят наказанието, което ти са наложили, движими от един и същи дух. Ще пишем и на другите, които сами ще ти известят, какво мислят. Моли се, прочее, за нас, като благославяш, а не проклинаш тия, които те обичат, и като се срамуваш, загдето си прескочил границите на евангелската заповед, която из­исква, не да проклинаме, а да благославяме ония, които ни гонят“.

Ето при какъви обстоятелства и по какъв повод е ста­нала спогодбата или помирението между архиепископ Теофилакт и средешкия епископ; но все пак последният и след това не се поправил и останал непримирим, както архиепископът се оплаква в писмото си до керкирския епископ, което му причинявало скръб. 3а всичко това, продължава архиепископът, трябваше да стана да отида при царя, а това ще каже, да замина пак покрай пагубната Харибда, или да пропътувам през Египет, път мъчен и труден. Да не мислиш, човече божий, че считам тоя път по-малко скърбен от всички други скърби, които съм претърпял досега, или че не намирам вероятното избавление от мъчнотиите за възел, който ще се разкъса много по-мъчно. Това е така, не само защото да се явява епископ в царския лагер в тия грешни дни е нещо до­ста осъдително и омразно, но и затова, защото кобилите ни трябва ло да се окончват по три пъти на годината . . . . за да можем да снабдяваме с коне всички, с коитобихме се срещнали, а нивите ни да дават изобилна златна жетва, или овошките да раждат златни плодове, каквито били, както описва поезиата, ябълките на Есперидит. Нали всеки, който завърне, такива неща иска от нас, и, ако не можем да задоволим тия строги просители с исканите от тях подаръци, нали ни хулят, че сме заравяли в зе­мята съкровищата си? Дано да можахме да заровим тях, които говорят това“. Втората причина, която затруднявала отиването му в царския лагер, ясно говори, че военните началници, а може би, и самият император, през времето на войната с Боемунд, очевидно, са се често обръщали към Теофилакт да искат да им доставя разни предмети, като го мислили за твърде богат, но той, вероятно, им отказвал да удовлетвори тия техни искания, което и възбуж­дало негодувания във висшето военно началство и лошо гово­рили за него и пред императора. „И тъй, завършва Теофилакт второто си писмо до керкирския епископ, не е само всичко това, което ни прави пътя за царския лагер стръмен или тесен и скърбен, или такъв , който няма добър край, но нашето паяджино тело, както знаеш, е слабо да понесе всеки труд, а най-паче оня за път и лесно може да загине. Обаче, ако ти ни облечеш с мощ и чрез молитвите си ни опашеш със сила, всичко ще ни стане лесно, за­щото Бог изпълнява волята на ония, които му се боят, отваря ни път чрез твоите ангелски молитви и го разчиства от камъни“. По всичко изглежда, че Теофилакт не искал да действува чрез императора непосредно против средешкия епископ, поне от преписката му това не може да се установи. Това писмо, в което се споменува за царския ла­гер, както и първото е било писано несъмнено също през времето на войната с Боемунд, но след първото (17-о по Меурсия) и след събора в Преспа, т.е. през втората по­ловина още преди 2 септември, сключването на мира, на 1108 год., следов. помирението на Теофилакт, а оттука и борбата му със средешкия епископ е станало преди това и преди събора в Преспа, вероятно, през 1107 год. и, може би, второто му отиване в Цариград през тая година ще трябва да свържем с клеветите, които триадишкият епископ тъй обилно пръскал в столицата по адрес на охридския архиепископ.

Всичките тия тревоги и душевни измъчвания се силно отразили върху и тъй разклатеното здраве на архиепископ Теофилакт. Той е страдал, както се изтъкна, от периоди­ческа малария, която изтощавала организма му. Още в пис­мото до Макремволит, т.е. в началото на 1108 год., Тео­филакт се оплаквал, че болестта го държала на легло, че той едвам се продигнал, за да замине за Преспа на епис­копския събор. От писмата му, обаче, писани през вто­рата половина на 1108 год., се види, че той вече се чувствувал съвсем слаб. Така в писмото си до китърския епископ той, като съобщава за смъртта на брата си Димитър, пише: „Като се лиших от тоя си брат, не мога с думи да изкажа, колко се нуждая от чужда помощ. Такива нека ми бъдат молитвите на твоята почтеност, като ми се придадат такива повече от обикновеното. Може би, те няма да ми се дават за дълго време. Защото може и ние да тръгнем на път подир предобрия си брат. Усещаме, че тялото ни захвана да отслабва съвършено и че ще по­страда това, което докарват съединените душевни и телесни болки и те. и. А в писмото до царския лекар Михаил Пантехни (7-о по Финети) той пише: „Огън гори вътрешността ми тъй, че, ако той напредне, ще се обърне в злокачествен. Кашлица суха и без мокрота ме безпокои. Плешката ме боли от дълги години“; в писмото си пък до керкирския епископ (22-о по Меурсия) се оплаква: „и на­шето паяджинно тело, както знаеш, е слабо да понесе всеки труд, а най-вече оня за път и лесно може да загине“. От тия думи ясно личи, че архиепископът е страдал и от някой сух плеврит, който ще да го е окончателно сломил и легнал тежко болен, както се види от 48-о му писмо по Меурсия, което той почва така: „Чезне душата ми от желание за божиите селения, и затова бих употрябил криле, ако беше това възможно, за да отида там и се на­сладя на това, което желая. Но струва ми се да слушам болката на бедрото, която вика: „оставай, окаянико, на по­стелката си“. Прочее, вие, моите, оповестете на моите и на не моите като от моите уста: потърпете малко моята немощ, която подир не дълго време мене, досадващия, ще повали, а вас претоварените ще разтовари. Не се опитвайте да сло­жите товара с помощта на злобата. Защото не само че няма да постигнете желанието си (понеже това не е лесно), но ще спечелите и това, че ще се окажете зли—последствието (от вашето опитване), а това е товар по-тежък от всеки друг за ония поне, които носят името на благия Христос, от когото мислят, че и са образувани и се образуват по- нататък“. Това писмо, изглежда, ще да е било последното му писмо, защото Теофилакт е лежал тежко болен и дори предчувствувал близкия край на живота си, както видяхме, понеже той пише, че иска и скоро ще отиде в божиите се­ления. Но към кого са насочени тия последни думи на охридския архиепископ? Самото писмо носи надпис: Τοiς παιδευvεiσιν υπ’ αύτοϋ Βουλγάροις, обаче от съдържанието му не може да се заключи, че то се отнася до някакави си бъл­гари, дори и да приемем обяснението, което митр. Симеон дава на гл. παιδεύω = „наказвам“, а не „наставям“ и пре­вежда надписа: „до наказаните (наставените) българи“.

Ние вече на няколко пъти изтъкнахме, че надписите на няколко Теофилактови писма не отговарят на съдържанието им и че на много места те са поставяни произволно. Към тия писма, според нас, трябва да се отнесе и нашето писмо. Преди всичко текстът, който е поставен под горния надпис, не представя нещо цяло, както са писани другите Теофилактови писма, а прави впечатление на откъслек от писмо, начало без край. Вече тая ампутация на това писмо дава повод да се съмняваме в истинността на неговия надпис. По-нататък. В писмото Теофилакт говори за „мои“ и ,не мои“ (οί έμοί и оί ούκ έμοί). Кого разбира той под тия думи? Предчувствувайки приближението края на живота си, Теофилакт не е могъл да не помисли, че той „отива в селенията божии“, без да е свършил борбата си с ония от своите епископи, които, както видяхме, не преставали да му се противопоставят и да го клеветят и хулят, а той в старческата си болезнена раздразнителност да им налага наказания, които те считали за тежки товари. От обръще­нието му към „моите“, за да оповестят на „моите“ и „не моите“ като от негови уста, не е мъчно да се разбере, че под „мои“ Теофилакт е имал предвид ония епископи, които са държали с него, а под „не мои“ ония, които са враждували с него. Самото пък предупреждение към епископите, до които, очевидно, е било адресирано самото писмо, да потърпят още малко, защото приближаващата се смърт ще ги освободи от него „досадващия“, а наказаните — от товара, и да не се опитват последните това да направят със злоба, т.е. с клевети и хули, защото те не само няма да сполучат с тия си действия, но и ще се покажат зли като сетнина от опитването им, а това е един много по-тежък от всеки друг товар поне за християните, — това предупреждение вече показва, че Теофилакт е призовавал „своите“ и „не своите“ към сдобрение, към помирение, за да може спокойно да се пресели в божиите селения, в които той желае да литне по-скоро, ако да имал криле, т.е. да склопи очи в пълно душевно спокойствие. Тая мисъл той, може би, ще да е развил по-нататък във втората поло­вина на писмото, като в същото време ги напжтствувал строго поучително и изобличително за самите епископи, което съставителт на сбирката, издадена от Меурсия,намeрил за добре да изпусне, а в надписа вместо επισκόποις да постави Βουλγάρας, а може би, и съвсем да е променил пър­воначалния надпис.

И тъй, като имаме предвид 1. съдържанието на раз­гледаното по-горе писмо и 2. това, че нито едно от известните засега Теофилактови писма не е било писано по-късно от 1108 г., ние дохождаме до заключение, че архиепископ Теофи­лакт се поминал в Охрид, защото след завръщането си от епископския събор в Преспа и през времето на болестта и след смъртта на брата си Димитър, той не е напущал престолния си град, гдето, вероятно, е бил и погребан, а смъртта на тоя знаменит иерарх на Охрид­ската църква, макар и да е дълбоко мразел българите и всичко българско, па дори и земята им, ние отнасяме към началото на 1109 година.

Слизането на такава силна личност, като архиепископ Теофилакт, от историческата сцена имало голямо значение за по-нататъшния вървеж на работите в България. Негови приемници били: Лъв Мунг (Λέων ό Μου/γός), по произход евреин, преди това бил, както и прадeдите му, „учител на езичниците“, известен още под име „философ“, от 1109 до 1120 год.; Михаил с прозвище Максим, бивши дверник (ίστμχριος) между патриаршескнте чиновници и дякон на великата църква, евнух, до 1133 год.; Евстатий, за когото знаем само, че рcкоположил св. Иларион Мъгленски за епископ до 1142 год., и Иван Комнин със светско име Адриан, севаст и велики друнгарий, син на севастократор Исаак, по-големия брат на Алексий I Комнин, който е присъствувал на цариградските събори в 1143 и 1156—57 год. Макар и да нямаме почти никакъви други известия за дейността на тия български архиепископи, но по всичко се види, че те не са притежавали големия авторитет на своя предшественик и поради това не били в състояние да държат в покорност и тъй разпустнатото висше духовенство в България, което угнетявало своето паство не по-малко от административните и финансови чиновници и работело за националното обезличаване на българите, а това е силно възбуждало духовете против църквата. Освен това не малко е спомогнало в това отношение и преминаването на първите кръстоносци през Балканския полуостров, респ. през българските земи, сетнините на което едва ли се изчерпват и ограничават само с изложената по-горе външна стра­на на събитията. Религиозно-аскетическият дух, който бе обхванал в края на ХI и в началото на XII век целия християнски свят и който кръстоносците присаждали навсякжде, през където минавали, не се забавил да прояви своето влияние и в България. Това влияние се изразило в новото движение на богомилите, което намерило във вътрешното положение на българите добра почва за засилване, осо­бено през царуването на Алексий I Комнин, което ще се опитаме тук да представим, доколкото позволяват твърде оскъдните известия по тоя въпрос.

Богомилската ерес след преврата, който тя произведе през царуването на цар Петър в X век, не угаснала в България. Учениците на поп Богомил: Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър, които са изброени в Синодика на цар Борила, продължавали да проповядват и разпространяват увлекателното учение на своя учител. Ако засега липсват каквито и да било известия за богомилите почти след пренасянето центъра на държавата в Югозападна България, това още не значи, че то е заглъхнало. Това трябва да се обясни с туй, че те не са срещнали никакво гонение, нито пък са били предизвиквани с някое решително действие от страна на западните български царе. Цар Самуил, който прекарал целия си живот в борба с Византия, не е могъл да мисли за някакви религиозни въпроси, па и едвали са го интересували подобни въпроси. Обикновено се привожда от късно съставеното на гръцки житие на зетския княз Иван-Владимир, зет на цар Самуила, известието, че убиецът на Иван-Владимир бил не цар Иван-Владислав , а братът (sic) на Владимировата жена, Теодора-Косара, т.е. Самуиловият син, който заедно с жена си поддържал смъртоносното учение на богомилите или месалианите. Обаче това известие, както и цялото жи­тие, не само не се схожда с това, което ни дават Дуклянският презвитер и Иван Скилица, но то съдържа и твърде големи анахронизми, неясности и бъркотии, които ясно сочат на неговата недостовярност и измислици на гръц­кия му издател, преправяч на първообразното житие от края на XVII век, с цел да унизи българския царски род. И тъй, ако нямаме никакво основание да считаме, че цар Самуил не бил чужд на богомилското влияние, то той, може би, е бил равнодушен към разпространението на богомилството в държавата.

И наистина, в края на X и в началото на ХI век богомилството обхванало цяла Западна България: богомили срещаме в Македония, около Средец, а в Южна България — около Пловдив. През първото време на византий­ското владичество те оставали спокойни и мирни, докато разпоредбите на цариградското правителство не засягали националното чувство на българите, а църквата била толерантна към самото учение. В царуването обаче на Алексий I Комнин работите взели съвсем друг обрат. Освен тежкото социално-икономическо положение, в което бе изпаднало на­селението, още и строгите мерки, предприети за националното обезличаване на българския народ и дори неговата ромеизация чрез църквата, после омразата и отвръщението, което свещеноначалникът на българската църква, Теофилакт, не само чувствувал, но и явно изказвал към българското си паство, най-сетне религиозно-аскетическият дух, който повеел от запад и бе присаден, както се каза, и на Бал­канския полуостров от първите кръстоносци, възкресили отново принципите на богомилската ерес в народните маси, които намерили не малко подкрепа и в павликянските дви­жения през 1078 и 1083 год. В учението на богомилите народът намирал утеха и отново тръгнал подир учениците на поп Богомила. Интересно се явява това обстоятелство, че, докато на архиепископския престол седял Теофилакт, нийде не се чува за богомилството; поне в писмата му нийде не се споменува, щото той да се е борил с богомилите. Но това още не значи, че България е била чиста от бого­мили и изобщо от еретици, както това се види от писмото му до кесаря Никифор Вриений, гдето се казва, че известният противник Теофилактов , парикът Лазар, търсел не само между охридчани, но и в други области на България, „има ли някой осъден от архиепископа като еретик“, за да го привлече на своя страна; а Анна Комнина, като посочва, че богомилското учение било съставено от манихейското и масалианското, право пише, че тая ерес, както трябва да се мисли, е съществувала преди нейния баща, но умеела да се скрива под личината на лицемерно благочестие; сле­дов., масово еретическо движение е нямало, а това са били отделни личности — еретици, и не може да се каже, че това са били непременно богомили, защото в това време в България е имало и други еретици. Така Вилхелм Тирски спо­менува, че през есента на 1096 г. кръстоносците на Боемунд Тарентски, като навлезли в Пелагонийско (Битолско), намерили селище, напълнено само с жители еретици. След смъртта на архиепископ Теофилакт, обаче, като че ли богомилите чакали да изчезне тая силна личност, и се почнало всеобщо богомилско движение по цялата империя. За отбе­лязване е, че в това движение начело на богомилите изстъпва дребното духовенство — монасите, които, като бъл­гари и при това по-развити, по-добре схващали опасността и гибелта, които висшето византийско духовенство е готвело за българския народ .

Докато Алексий I Комнин бил зазет с войните на запад и изток, „мълвата за богомилите, пише Анна Ком­нина, се разпространяваше навсякаде, и злото с бързината на огъня обхвана много души“. Някой си монах, на име Василий, най-изкусният да проповядва богомилското безбожие, разпространил злото навсякъде, а според Зонара, изпълнил цялата вселена със своето осквернение. У известния византийски писател-богослов Евтимий Зигавин, монах от манастира της Περιβλέπτου в Цариград, когото Анна нарича „превъзходен граматик, твърде изкусен риторик и най-добър познавач на църковните догмати“ и комуто Алексий I възложил „да изложи всички ереси, всяка отделно и против всяка да напише опровержения от св. отци и между тях и против богомилската ерес, тогавашният ересиарх Василий е наречен ίατρός — врачк, както и в българския Синодик, но не в смисъл на „лекар“, защото той никога не е бил такъв , а на магьосник, чаро­дей, какъвто народът е виждал в ересиарха на богоми­лите, който се намирал в сношение с висшите сили и бил способен да врачува всякакъви недъзи и болести. За­това Зонара, който се е ползувал от Евтимия Зигавин, казва, че той, наричайки се врач, обличал се в монашеска дреха, а в себе си криел самия оня сатана“. Според опи­санието на Анна Комнина, Василий ходел в монашеско облекло, имал изтощено лице, лишен бил от мустаци и брада (кьосе) и на бой бил дълъг и сух. Старческият му изнемощял изглед показвал в него доста стар човек, и затова Евтимий Зигавин го нарича „изкуфял старец“, но и при все това той запазил външна бодрост на духа и способност масторски да говори, която той придобил от многогодишната си практика като учител на сектата: според Зигавин, Василий 15 години изучавал ереста и по­вече от 40 години я проповядвал,а Зонара наброява 52 години за проповядване на ереста. Василий обикновено придружавали дванайсет ученици, които се наричали апостоли, и няколко ученички (μανήτριας), „женички злонравни и съвсем развратни“ (γύναια κακοήνη καί πανπόνηρα).

Успехът на богомилите, които намерили много привърженици и последователи в самата столица, и то главно между жените в знатните къщи, почнал да внушава страх в Цариград. „Душата на императора, казва Анна, не мо­жеше вече да пренася това и реши да разследва това, което се отнася до ереста“.Затова, щом опасността от запад изчезнала със смъртта на Боемунд Тарентски в 1111 год., Алексий I съсредоточил вниманието си на еретиците. Той заповядал да уловят няколко богомили и да ги докарат в столицата, от които той узнал, че „учителят и върховният предстоятел на богомилската ерес бил някой си Василий“. Между докараните в Цариград богомили имало един , на име Дивлатий, който се държал под стража и не искал да се изкаже; подложен обаче на разни изтезания, той изказал, какъв е тоя Василий и кои са неговите апостоли. Скоро след това по дадените от арестуваните еретици описания и сам Василий, „архисатрапа на Сатанаила“, бил уловен и докаран в Цариград. Алексий I му заповядал да се яви лично при него, „като не искал да изтръгне скритото (тайното) с насилия“, а всъщност той изиграл една хитра комедия. Той приел ересиарха с почит, като станал от стола и го поканил да седне близо до него. След това влязъл в „приятен разговор и ласкава беседа и в беседата изказал сладки любезности“, „като се преструвал, че иска да стане негов ученик и не само той, но и неговият брат Исаак севастократор, че всичко говорено от него счита за божествено откровение и че ще му се покорява във всичко, стига само Василий да му изпроси спасението на душата му. „Императорът между другото казал: „Аз, по- читаемий отче, високо те уважавам поради ереста, и искам твърде много да узная нещо от това, което твоята почтеност въвежда, защото нашите работи сами по себе си са негодни и никак не водят към добродетел“. При та­къв прием и такива уверения Василий не можал да не повярва в искреността на императора и цял се поддал на измамата.

Тая измама станала при следната обстановка: императорът заповядал да преградят коридора, който водел в женското отделение на двореца, със завеса, и от едната страна на завесата се настанил императорът с братанеца си и Василий, а от другата — бил поставен един бързописец, който трябвало да записва всичко, каквото щял да каже богомилският ересиарх. Василий, без да подозира каквато и да било хитрост, почнал да излага учението като учител пред учениците с най-голяма пълнота и откровеност. В края на беседата императорът изведнаж и неочаквано отдръпнал завесата, и само тогава Василий разбрал измамата. Едновременно императорът заповядал да се събере Целият сенат и църковният синод и висшето военно съсловие, и се образувал цял събор под предсе­дателството на тогавашния цариградски патриарх Николай II Граматик. Пред тоя събор сега бил изправен Василий, и току що записаното му учение било представено за обсъж­дане. Съборът го признал за богоненавистно, порицавал ересиарха за нечестието и за това, гдето той увлекъл със себе си в погибел толкова хора, и го заплашвал, че го очаква живоизгар и други изтезания, ако той не се откаже от заблудата си. Василий обаче, без да отрича или опро­вергава порицанията и доводите на събора, останал непо- колебим и верен богомил, като заявил, че той за истината на своето вероучение е готов да претърпи огън, бичове и хиляди смърти. Тогава той бил осъден да бъде жив изгорен и предварително бил хвърлен в затвор, отгдето императорът много пъти го викал при себе си и го придумвал да се откаже от лъжеучението си.

Между това по заповед на императора били изловени учениците и последователите на Василий и особено дванайсетте му ученици и доведени в Цариград. Ето как опис­ва Евтимий Зигавин душевното състояние на ересиарх Василий в това време: „Той бе обхванат от много болести, след като присъдата чрез огън бе дадена против него; от страх той бе изнемощял и люти рани получи на сърцето, когато, след като делото бе изкарано наяве, той узна, че е подигран, когато тайните на неговово вероучение се разкриха и бяха изложени писмено за изобличение, когато учениците му и особено роднините и в друго (отношение) най-близките му хора бяха изловени и в тъмници затворени, и когато всяка помощ отвсякъде за него бе изчезнала, и надеждите станаха напраздни“. Понеже между изловените имало такива, които се отказвали, че са богомили, а тия, които се противопоставяли на ереста, твърдели, че са такива, то „императорът, пише Анна, очевидно, не е могъл да им вярва, и за да не би някак някой християнин да се смеси с богомилите, като богомил, или да прибегне [някой богомил] като християнин, той измислил следния начин, по който истинските християни щели да се покажат“. Когато изловените били доведени пред събора, като обвинени в ереста, императорът заповядал всякого отново да разпитат. Така едни открито признавали, че са богомили и силно се придържали о своята ерес, а други отричали съвсем, наричайки себе си християни, и обвинявани от другите по никой начин не се покорявали. Тогава Алексий I, разсърден, заповядал да се запалят две клади и в едната да се за­бие кръст и да се предостави на всички: на тия, които се издават за християни, да отидат към кладата с кръста и да умрат там за християнската вяра, а тия, които се придържат о ереста, да се хвърлят в другата клада. «Защото, казал той, по-добре е, щото тия, които са хри­стияни да умрат, отколкото, живеейки, да се преследват като богомили и да тъпчат убежденията на повечето“. Кладите били запалени на тъй наречения Циканистирий, и то не на две, а на седем места, а кръст бил забит само в една клада. Огънт се издигал до небесата. При вида на тая страшна картина истинските православни пристъпили към кладата с кръста, „които, наистина, искали да приемат мъченичество,“ а еретиците се насочили към другата клада. Тъкмо, когато последните трябва ло да бъдат хвърлени на­едно в кладата и многобройната тълпа народ, който се бе стекъл там от цялата столица, дълбоко скърбяла за християните, които така също трябвало да бъдат изгорени, една предварително издадена от императора заповед спряла ек­зекуцията. Понеже сега станало ясно, кои са истинските богомоли, императорът, след като смъмрал клеветниците отпустнал християните на свобода, а еретиците отново изпратил в затворите, като отделил „апостолите“ от другите. След това императорът не преставал всеки ден своите хора, които се били заразили от ереста, да ги поу­чава и да ги увещава да се откажат от нечестивото уче­ние, а към ония знатни от църковното управление се отнасял с молба да се върнат в православната вяра. Някои от тях, наистина, се отказали от богомилската ерес и били освободени от затвора; „ония пък, които се придър­жали о своята ерес, умрели по-късно в затворите, като имали достатъчно издръжки за храна и облекло.

След това Алексий I се завзел да изпълни решението на събора относно Василий, който като истински ересиарх не се разкайвал и по никой начин не искал да се отклони от ереста си. Той заповядал да се издигнат също две клади вече на големия иподром. Под едната клада била изкопана дълбока яма. натрупана с дърва, а на иподрома били донесени толкова много дървета с листа, че иподромът се показвал като планина; в другата клада бил забит голям кръст, защото предполагали, че ересиархът, като види кладата, може би, ще се разколебае и ще отиде към кръста и ще се освободи. Когато била запалена едната клада, голямо множество народ се стекъл от целия град, за да види всичко това, което щяло да стане; там присъствували и еретиците. Когато Василий бил доведен на иподрома и видел отдалеч пламтещия огън, усмихнал се и почнал да лъготи, казвайки, какво някакви си ангели ще го грабнат из средата на огъня, и пеел известното Давидово изречение: „ангелом своим заповест о тебе сохранити тя“ и „к тебе же не приближится: обаче очима твоима смотриши“ (Псл. 90,7-8, и). „Обаче, разказва Анна, когато тълпата, възбудена, без всяко стеснение му предлагала да погледне на страшната картина на кладата, от която се издигал и пращял пламък, изпущащ езици, издигащи се на височина със стоящия в средата на иподрома гранитен обелиск, Василий, както изглежда, се уплашил от огъня и се твърде смутил, защото той отвръщал очите си, плескал с ръце и удрял бедрото си, като да се намирал цял в затруд­нение“. Но и при все това нито огънят смекчил желязната му душа, нито пък отправените към него от императора показания не го прелъстили; но заедно с това той не се решавал на нищо и стоял неподвижен.

Докато вървели всичките разговори и се пръскали неговите предсказания, палачите, като се побояли, да не би някак, по попущение божие, демоните на Василий да извършат някое неуместно чудодействие, и нечестивецът да бъде извлечен неповреден от такъв огън и се върне в някое обществено место, и тогава последната заблуда ще бъде по-лоша от първата, решили да направят проверка. Когато той почнал да пред­сказва и магйосва, какво той ще излезе неповреден от средата на огъня, те снели расото му и казали: нека видим, дали огънт няма да изгори дрехите ти“, и веднага го хвър­лили в средата на кладата. Василий посрещнал с радост това и веднага казал: „вижте хвърчащето във въздуха на­метало!“ Тогава тия, които стояли близо до него, го издиг­нали нагоре и го блъснали с дрехите и сандалите в средата на кладата. „Пламъкът, пише Анна, като да бе се разсърдил на него, погълна нечестивеца, така че никаква ми­ризма нема, нито пък нещо ново от някакъв дим, а само се показа една слаба димообразна черта в средата на пла­мъка … Поради това ония, които го въздигаха, все още не били уверени в тоя безбожник Василий, па и пламъкът като да избягваше да го грабне. Когато присъствуващият народ се възмутил и искал на сила да хвърли в огъня и останалото число (еретици), които бяха от гибелта на Василий, самодържецът, обаче не се съгласил и заповядал те да бъдат заключени в колонадите на най-големите дворци и галериите. И това като стана, зрелището се свърши. След това безбожниците приели друга една най-сигурна охрана, в която те, хвърлени и много време добре доволствувани, умрели в своето нечестие. Това беше последното дело и награда за дългите ония трудове и предприятия на самодържеца, едно нововедение и необикновена смелост“. Въз основа на последния пасаж на Анна някои приемат, че изгарянето на ересиарха е станало през последната го­дина от живота на Алексий I Комнин — в 1118 год.; обаче едвали това заключение е вярно, защото тук под „последно дело“, очевидно, трябва да се разбира изобщо в гоненето на богомилите, което се бе почнало още при патриарх Николай 11 Граматик, а съборът, на който бил осъден Василий, станал преди или през 1111 год., но съборното решение било изпълнено много по-късно, защото ис­кали, както самият ересиарх, тъй и неговите последователи да ги принудят в затвора да се откажат от ереста. Но това не ще да е продължило дълго време, и поради това из­гарянето на Василий ние отнасяме към 1114 год., когато Алексий I бил зает специално с религиозни въпроси — със споровете си с пловдивските манихеи.

Но със загинването на ересиарх Василий богомилството не било унищожено завинаги: несъмнено, еретиците са се преследвали в България и след това. Евтимий Зигавин, комуто Алексий I Комнин бе възложил да изучи, изложи и опровергае богомилското учение, своя трактат „против богомилите“ (κατά Βογομίλων) завършва със следните думи: „За­мълча вече лукавият и бъбрив език и многоглаголивите устни на оногова, който проповядваше това проклето глумление, замълчаха и се затулиха несправедливите уста на бъбриците. Защото, след като мъдрейшият и великодушен император го (Василий) изправи пред себе си и разкри лицемерието на делото и разгласи за него, понеже той намери навсякъде да звънти като мед и фалшиво, а сега да обещава промена, тъкмо като псето, което се връща на своята бълвотина“ (2 Петр. II, 22), той предложи на разгледване делото му, след като свика всички власти църковни и граждански, и произнесе присъда, да се подложи на огън този, който мнозина е изпратил в гиената огнена. И ето, в огън изгорелият си отиде, като претърпя позорно надгробно безчестие. Кой би могъл, след като види, че риданията се изравняват със страдания, достойно да оплаче тогова, който е изучавал учението на заблудата в течение на 15 години, а пък го проповядвал повече от 40 години, който десетки хиляди ученици провалил в пропастта на гибелта и съв­сем нечестиво и злочесто си замина от тях, който се лиши от двата живота и се подложи на тоя и онзи огън и чрез угасимия (огън) настани се в неугасимия? За останалите трябва да се надяваме. Защото съкруши се вече главата на дракона, а най-важните от неговите части и членове (разб.учениците му апостоли) са събрани (т.е. арестувани), от които едни имат намерение, а други всеки ден се издават; но ние питаем благи надежди, че и опашката няма да избегне надлежното изпитване и щателно разследване на от Бога съдействувания император, който всякак с големи грижи се старае да ги улови в мрежа и да покаже нивите на благочестието очистени от плевелите“.

Тия думи на Евтимий Зигавин ясно говорят, че богомилството още е запазило посеяните в народната маса семена и че никакви гонения не са могли да го унищожат; напротив , нетърпимостта на византийското правителство към богомилите откривала широко поприще за злоупотребения и притеснения от страна както на църквата, така и на административните и финансови власти, а това още повече карало населението да търси защита и утеха поне тайно в учението и общината на богомилите. Обаче каква роля е играло богомилството в съдбата на българския народ след смъртта на Алексий I Комнин чак до XIII век, нищо не е известно. Изобщо трябва да се забележи, че за историята на българите след богомилското движение и до освобождението им от влади­чеството на Византия, т.е. през царуванията на приемниците на Алексий I, ние притежаваме твърде малко, и то по­вечето косвени сведения, които да се отнасят право към българската история. Обаче и при тая оскъдност на кни­жовни данни, ние все пак трябва да се спрем поне накратко върху събитията, които са станали през тая епоха на Бал­канския полуостров и в българските земи, защото те не само се намират във връзка с историята на Византия, но са и оказали немалко влияние върху вървежа на по-нататъшните събития от българската история.

Съдържание: