x България под турско иго през XVI – XVIII век

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

България под турско иго през XVI – XVIII век

Български войнишки села в Балкана, Средна-гора и Родопа. — Влашките търговски градове, тeният разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. — Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани.

Най-печалният и мрачен период от българската история е времето на турското иго от края на XV век до началото на националното възраж­дане. Турците се настанили здраво в страната, градове възниквали и изчезвали, гръцкият елемент надделял в църквата и училището, а народният характер от войнствен се превърнал в съвсем противоположен. При това и сведенията ни за този важен период, през който се извършили толкова много и такива дълбоки промени, са крайно оскъдни. България, намирайки се в самото сърце на тъй могъщото тогава осман­ско царство и откъсната от цял свят, останала незасегната от вели­кото движение, което даде на европейската цивилизация, като почнем от ХV в., нови насоки. Чужденци, с изключение на дубровнишките търговци, нямали право да пътуват по Турция. Турските архиви и до сега още са затворени за научни проучвания, а домашните известия, които да се отнасят към тези три столетия, са много редки. Историкът по необходимост, по нямане на други извори често е принуден да прибягва към приказки и песни.

Земите на старото българско царство влизали в административния окръг на румелийския беглербег, който имал резиденцията си в София. Названието Румили, изопаченото Романия, както чужденците наричали обикновено Византийската империя, през турско време означавало целия полуостров, освен Босна, поверена на особен беглербег. Румелия била разделена на 26 санджака1 които управлявали санджак-бегове. Силните полунезависими семейства на пашите владеели отделни провинции по наслед­ство (напр. в Шкодра, Скопие, Татар Пазарджик), тъй като управлени­ето на страната имало повече феодален характер. По-големите военни ленове (спахилъци) се наричали зиамет, а по-малките тимар. В XVII в. в софийския санджак, напр., имало 337 зиаметлии и 174 тимариоти; в скопския—20 зиаметлии и 344 тимариоти; в къркклисийския само 1 зиаметлия и 18 тимариоти; в румелия имало всичко 1075 зиам. и 8194 тим. 2. Много християнски семейства, особено в Босна, приели исляма и станали наслед­ствени спахии. Десетъкът от подвластните села заменял военната за­плата. Освен това, много села, като чифлици, съставяли собственост на едрите земевладелци, на които те плащали една трета от печалбата. В по-ново време стремежите на спахиите повечето били насочени, как да превърнат спахилъците си в чифлици.

Мохамеданите били привилегированата класа от населението; християните (раята) били всякак притеснявани. Стеснени били в облеклото, нямали право да строят черкви и камбаните от тях били иззети. Отвличането на християнки-девойки, под владичеството на турците до най-ново време, било най-обикновено явление. Освен харача — личен данък, който се плащал всяка година от всеки християнин, достигнал 14-годишна възраст; освен десетъка от всички произведения и данък върху добитъка, над християнската рая тежала още и чокойщина (кулук) на спахиите и все­възможни произволни берии в полза на пашите и на санджак-беговете. Най-ужасен, обаче, бил повтарящият се всеки пет години набор на най-добрите 10—12-годишни момчета за еничарския корпус. Градовете се откупували от него с голяма сума пари. Едва в 1638 г. при Мурад IV бил отменен тоя десетък на момчета3. Страшни дни преживявали гра­довете и селата, през които преминавали турските войски. Недействителността на свидетелството на християните и честите смъртни наказания пре­връщали правосъдието в истинско мъчилище за хора. Няма нищо за чудене, че при такива обстоятелства характерът на мохамеданите станал надменен и горд, докато християните станали боязливи и покорни.

Обаче, по-лоши времена настанали за християните само тогава, когато мощта на османите почнала да пада. В XVI век, когато властта на султаните била в апогея си, в Турция имало още сигурни права и приви­легии, оживена търговия, богати градове, цветущи занаяти, добри пътища и великолепни постройки. Господствуващият турски народ не бил тогава, разбира се, тъй грохнал, изроден и развален, както сега. Църковната и общинска автономия на християните никога не била нарушена.

Ясна картина за тези времена представя „Канунъаме“ (законникът) на Румелия, който дава с най-малки подробности финансите, данъците и митата, и при това често дава понятия за правните отношения на христи­яни към мусулмани4. В разни санджаци били в сила разни закони, дори мерките за зърнените храни не били навсякъде еднакви. Едно точно про­учване един ден ще покаже, колко тогавашни институти с били турски и колко предитурски, средновековни. В Търново и в смедерево мохамеданският началник се наричал дори в сегашния век войвода. Местното християнско болярство изчезвало бавно; най-дълго жупани, войводи и князове се запазили на запад, в Херцеговина5. Но и в България, както видяхме, още в XV век, и дори по-късно имало още болярски семейства.

По-голямата част от османското царство в Европа била неселена от славянски племена. Много славяни чрез приемането на исляма си про­били път към най-висшите държавни длъжности. Впрочем, това са били почти изключително бошнаци и херцеговинци, много рядко българи. В XVI в., особено при известния велик везир Мохамед Соколович — херцеговинец6, половината от съвета на везирите се състояла от славяни-мохамедани, които заемали също навсякъде длъжности на беглербегове, капудан-паши (адмирали) и управители на отделни провинции. Към края на сегашния век най-голямо влияние върху султана имали трима велики везири от славяните, между тях българинът Мехмед, човек от долен про­изход, роден някъде между София и Косово поле, дошъл в Цариград като роб, гдето отначало служил на султана като бръснар и постепенно се издигнал до велик везир7.

Според свидетелството на Павел Иовия (1531) и други, почти целият еничарски корпус говорил по славянски. Според думите на Луиджи Басано (1574), султан Селим II, освен турски, знаел и славянския език, на който той много държал, тъй като на него говорят, както казва Басано, много народи, както в Далмация, Сърбия, Босна, навсякъде в Албания, Тесалия и Пелопонес, тъй и в България, Тракия и Влашко, и по-нататък на север многобройните поляци, руси, чехи и краинци. В султанските кан­целарии много актове са писани на славянски език с кирилски шрифт. Не без основание забелязва сръбският историк Миятович, че тогавашна Турция със султаните си, които говорели по сръбски, със сърби везири, паши и еничари, е била, изглежда, на път да стане мохамеданско славянско царство8.

Тука понятно става, защо Ханс барон Унгнад, по чиято инициатива и с помощта на словенеца Прима Труберъина много други от Истрия, Далмация и Босна, били издадени в Урахъ при Тюбинген в 1561—64 г. г. протестантски книги на словенски и хърватски езици с латинско, кирилско и глаголическо писмо; понятно става, защо той е можел да храни големи надежди за разпространение по тоя начин на евангелическото изповедание не само между славяните в Хърватско, Босна, Сърбия и България, но и между турците дори в самия цариградски двор.

През XVI в. сръбски книги се печатали и в Турция, именно в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на Косово поле. Тези издания сега са голяма библиографска рядкост9. От българите с печатарство тогава се занимавал само Яков Крайков от София; заедно с иероним Загурович от Катаро той издал във Венеция в 1569 г. псалтира, а в 1570 г. — молитвеник.

Интересно явление от този период били привилегированите общини на българите-християни. Такива имало няколко категории — войници, мартолоси, соколари, дервенджии. Техните селища са запазили известна самостойност и затова в най-ново време те станали центрове на новобългар­ско движение. Войнишките села, които били длъжни да изпълняват военна служба, се ползували поради това с големи предимства; по турски те се наричали войник-куралери (села на войници), по български и до сега — войнишки села. Те се намирали по планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопа. По-значителни от тях са: Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък Цепина, Белово; към тях принадлежало селото Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските конски заводи. Други, изглежда, имало около Къркклисе (Лозенград) и по планинската страна около София.

Жителите, които се подчинявали под известни условия, живеели неза­висимо под управлението на своите войводи или князе, не плащали почти никакви данъци, били освободени от всякакви тегоби и имали право да носят разноцветни дрехи. От година на година те извеждали няколко хиляди души, от които, без да получат заплата, една част въоръжени с копия и боздугани придружавали обози, копаели окопи, гледали коне, сечели дърва и изпълнявали други работи; друга част в самия Цариград отглеждали султановите коне.

Институтът войниклък просъществувал почти 300 години. Учреден бил той от султан Мурад I (1362—1389) по съвета на румелийския беглербег Тимурташ10. Сърбинът Михаил Константинович, който служил през 1455—63 г. г. в еничарския корпус, в мемоарите си пише: „има също няколко свободни християни, които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници, услужват на господаря и, ако потрябва, водят императорските коне“11. Привилегиите им са изложени в „Кануна на войниците“ (в румилийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя, наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десетък, нито данък за добитъка и бил свободен от всички „работи“. Ако ли войникът обработвал, освен своята бащина, и друго парче земя, за него трябвало да плаща харач и поземлен данък; също и стадата му били обложени с данък, ако са над 100 брави. Братята му, синовете му и неговият род плащали умерен харач. Глава на едно войнишко село бил джерибашията или чарибашията, също войник, който заедно с това изпълнявал длъжността на съдия и взимал в своя полза наложените глоби и данъка върху виното. Спахиите и санджак-беговете нямали право да се месят във войнишките работи. Всеки три войника образували група, един от която всяка година отивал на служба, тъй че всеки един от тях се редувал през две години. Освен същински войници, имало още и свръхкомплектни, които нямали такива привилегии и били подчинени на спахиите.

Пътешественикът Дерншвам в 1553 г. срещнал около Ниш една дружина войници, въоръжени с къси копия и отиващи за Темешварския лагер. Герлах в 1578 г. видял в Цариград няколко хиляди войници, които, съобразно със задълженията им, дошли през април и със свирня на кавали и гайди и с ръченици и песни минали по целия град, като съби­рали при това пари; на празника Св. Георги те тържествено извели султанските и везирските коне по ливадите, гдето те ги гледали в течение на четири месеци и косели сено за през зимата12. Макар и по-късно приви­легиите на войниците съвсем да изчезнали, обаче, чак до 1840 г., па и до съвсем неотдавна време всяка година няколко стотин души дохождали в столицата под предводителството на чарибашиите си, да пасат султанските коне и да косят сено. Един от тях, с лисича опашка на шап­ката си, обикновено носил пред тях като знаме къс червено сукно с образа на полумесеца.

Копривщица (по турски Авраталан), най-главното войнишко село, е разположено в Средна гора, при изворите на Тополница, на разстояние 10 часа път от Пловдив, между високи планини13. През време на старото царство тук се ширили само разкошни ливади, а на местото на днешното градче се издигала гъста гора. След падането на царството овчарите опи­сали пред околните боляри Копривщенската долина като отлично место и вярно прибежище, поради което там се поселили много семейства от Зла­тица, Пловдив и други градове. Между поселниците имало и една богата болярка от село Рила. Тя отишла при султана в Одрин (това било, значи, преди 1453 г.) и измолила от него ферман, чрез който й била дадена властта над Копривщица заедно с големи привилегии, като, напр., поста­новено било никой турчин да не минава през това место на кон. В този ферман Копривщица се споменава с турското й име Авраталан (женско поле). Болярката била известна между съгражданите под името султанка, а потомството й се наричало Султанековци. Формата на управлението в колонията била аристократическа. Преданието разправя, че копривщенци със своите червени дрехи, високи калпаци, разкошни коне и добро оръжие при­добили голям авторитет, обаче, всичко това са, вероятно, тъмни спомени за старобългарското болярско време. Копривщенски войници са ходили в редовете на турската армия до Офен и Виена. В къщи главното им за­нятие било скотовъдството; те чергарували със стадата си по цяла Тракия, носели оръжие, ходели на лов и живеели свободно, без да плащат големи данъци. В онова време населението на Копривщица било над 10,000 души. Силата на фермана, обаче, се намалявала, а произволът на чиновниците расъл, докато Балабан юнак, прочут между турците поради храбростта си във войните с австрийците, не измолил за родния си град нов ферман, който вероятно и сега още се намира в Копривщица. В фермана било наредено, че Копривщица е подчинена непосредствено на сул­тана и че тя, с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия, е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници. Обаче, пловдивските паши сполучили да обърнат в нищо и този ферман. Кърджалийските сму­тове докарали неизказана злополука за цветущото балканско градче. Три пъти (за пръв път в 1793 г.) Копривщица била опожарявана и обръщана в пустиня. Много труд струвало на правителството с обещания на награди и със заплашвания да накара жителите да възстановят селището. Сега в Копривщица, която е прочута като родно место на много видни български писатели, учители и търговци, има около 1110 семейства (венчила).

Главното знаме (баш-байрак) на войниците от Пловдивската област се е развявало в градчето, наречено Панагюрище или Панигюрище (по турски Отлуккьой, ливадино село)14, което се намира на осем часа на север от Татар Пазарджик при реката Луда Яна, в една висока долина на Средна гора. Според преданието, Мохамед II, след като завоювал Цари­град, преселил от Ямбол 240 семейства на това место, гдето от старо време ставал панаир (панагир, πανήγυρις); към тези поселници се присъединил много народ от околностите. Жителите отначало пращали войни­ците си на война, а по-късно (до 1840 г.) на брой 33 души отивали в Цариград да гледат султановите коне. В града им турчин не смеел дори да пренощува. През кърджалийско време, в началото на сегашния век Панагюрище било почти съвсем разрушено от разбойнишки шайки. В това време Хасан Каваназоглу, татар пазарджишкия бег с ко­варство отнел на панагюрци златния ферман, който им потвърдявал войнишките права. В епохата на новобългарското възраждане панагюрци се отличили със силно проявения си патриотизъм и със стремеж към образование и свобода. В 1875 г. в Панагюрище се наброявали до 1500 къщи и 11,000 жители изключително българи. През събитията в 1876 г. Панагюрище играло първа роля: то било център на българското въстание, което завърши с известните злодейства, кланета и със съвършеното съсипване на Панагюрище.

Котел (тур. Казан) се намира при важния Балкански проход между Шумен и Сливен, на разстояние около 15 мили от морето и е основан, вероятно, около 1545 г. от бежанци из околностите. На жителите, въоръжени със сопи и с копия (гарби), под командата на родни войводи и князе, било възложено да пазят тамошния проход. Събирането на данъците било дело на войводата. На турците било забранено да се заселват в Котел. Във време на война специален правителствен чиновник наблюдавал, щото там да не спира и да не нощува турска войска. Обаче, по­ради честите нарушения, тези привилегии на практика изчезнали. Котленци съумели да се защищават от кърджалиите. В Котел, който, както и двата по-горе споменати градове, е имал голямо значение в новобългар­ското движение, наброяват сега до 1120 къщи; жителите му (около 10,000 души), с изключение на 500 мохамедански цигани, всички са българи15.

Интересна съдба имала често споменаваната в средновековната бъл­гарска история непристъпна планинска местност Цепина в Родопа. Условията, при които, като разказахме по-горе, Цепина се покорила на турците, били строго съблюдавани до средата на XVII век. През вре­мето на големия глад в Родопа Мохамед IV се готвел за нов поход в Кандия против венецианците. Шестима паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Неочаквано великият везир Мохамед Кюприли (1656—1661), родом албанец, нахлул с много еничари в Цепина, разположил се на лагер при Костантово, повикал при себе си всички свещеници и старейшини, оковал ги във вериги и им казал: „О, вие изменници! Великият ни падишах Али Осман ви бе обикнал и за­ради това само вие не плащате никакви данъци, а само помагате, когато потрябва на нашите войски. Ние ви обичахме тъй, както обичахме своите еничари, а вие сте намислили да вдигате глава против нашия султан !“ Тогава му отговорил бан Велю, чието име носи и до сега още една баня в Цепина (Велова баня), и протопоп Константин: „Честити везире! на­шите момчета още недавна се сражаваха в султановата войска в Тунис, Триполис и Египет; какво страшно сте узнали за нас?“ Но везирът възразил: „Вие лъжете! Получих известие от Кара баши в Пловдив“ (т. е. от гръцкия митрополит Гаврил). Тогава те казали: „Той няма власт над нас и, понеже не му плащаме никакви данъци, то той ни е и оклеветил“. Разсърденият везир викнал към еничарите да изколят гяурите; тогава имаминът Хасан ходжа излязъл напред и им измолил живота, при условие, че те ще приемат мохамеданската вяра. И наис­тина, на връх Св. Георги банът и протопопът заедно с всички свеще­ници и старейшини приели исляма, а след това везирът си тръгнал по- нататък през Разлог за Солун. Хасан ходжа с четирима другари вече към август обърнал в мохамеданство цяла Цепина. Останалите верни на Христовата вяра трябвало да бягат по планините, гдето си основали нови села: Каменица, Ракитово и Батево по Стара река. Хасан поръчал да докарат на товарни животни храни от Пазарджик, изсипал ги в Константово в черквата и раздал на всяка помохамеданчена къща по два шиника просо и по толкова ръж. Под предводителството на ходжата новите привърженици на исляма били задължени да разрушат всички хри­стиянски храмове от Костенец до Станимака, всичко, както се разправя, 218 черкви и параклиси и 33 манастири. На Петковден с получил султански ферман, според който цепинските българи-христяни се изключват от военна служба и се приравняват с раите („да се съберат българите, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и са­мо турците да отиват на войска“). Цепинци вероятно още през време на походите се научили от турците на много неща, което ги подготвило да приемат исляма. И сега още те пеят български песни и живеят по старите си родни обичаи; макар и да са фанатични привърженици на про­рока, все пак малцина от тях говорят турски16.

За другите войници, за жалост, нищо не можем да кажем засега, освен това, че потомците им и до сега се отличават с храброст, енер­гия и патриотизъм.

Подобни на войниците били също споменаваните от Константинович християнските марталусн (по гръцки—арматоли), върху които, на брой няколко стотин души, се възлагали длъжностите на пограничната стража с месечна заплата. Въоръжени били със саби и с копия. Капитаните им често се побратимявали с клефтите. Прочутите по цял свят сулиоти в Епир първоначално били такива арматоли17.

В България марталуси имало във видинския санджак при Ртан (сега в Сърбия), в Баня и в долината на Църна река (Църни Тимок); там те били длъжни да пазят страната от отвъддунавски хайдути, които пра­вили там своите набези.

Трети привилегирован разред били соколарите (соколници, дуганджии). Привилегиите им били твърде сходни с предимствата на войниците, само че, вместо полската служба, те били задължени от всяка къща да доставят всяка година по един ловджийски сокол. Дуганджийските села, управля­вани от свой дуганджи-баши, били пръснати навсякъде по Балканската и Дунавската области.

От войниците трябва да се отличават дервенджиите — пазачи на проходите. Обдарени с особени фермани, те плащали половин харач и малък данък върху зърнени храни, били освободени от всички „работи“, а в замяна на това длъжни били да пазят опасните места по пътищата. Там те седеле в колиби покрити със слама и, като забележат някого в гората или по пътя, биели тъпани; ако забелязаните хора са разбойници, с продължително биене на тъпана вдигали на крак цялата околност. Казват, че дервенджиите били въведени от Сюлейман I. Те се намирали навсякъде по полуострова; още през миналото столетие дервенджии имало в Източния Балкан18.

Мохамеданите-българи сега се наричат изобщо помаца (предполага се — от помагач). Според мнението на Захариев, помаците в Родопа и в Македония били обърнати в мохамеданството в 1495 г. при Ба­язид II едновременно с бошняците, обаче, писмено доказателство за това няма.

Видяхме, че в трите главни войнишки пункта през турската епоха загинали много градове, а на тяхно место възникнали нови. Нека при това отбележим, че средновековният Червен е загинал, и на разстояние по­ловин ден път от него възникнал на Дунавския бряг новият Русчук (Русе); че намиращият се близо до развалините на Преслав град Шумен (по турски Шумна), който по време на завоеванието на страната имал всич­ко 800 къщи, през XVII век наброявал вече 4—5000; че новият град в Добруджа Бабадаг вече в XVII в. имал 22 махали 19 и че жителите на старото Жеглигово в Македония напуснали града си поради нездравословното му положение и се поселили на един час от там в селото Куманово.

По своето бързо издигане, бляскавия разцвет и печалния край са забележителни четири влашки (ромънски) търговски града, които са възник­нали през време на турското владичество и загинали през времето на кърджалиите.

Първо място между тия градове държал Мосхопол (или Воскопол), който се намирал в средна Албания на южната покрайнина на богатата с езера Корчанска котловина, на около два часа западно от града Корча, и се отличавал с разкошна околност и с чист планински въздух. Ма­кар преданието да отнася основаването на този град към началото на XVI в., обаче, ние още през втората половина на XV в. в местността Ве­лики Девол намираме разрушения град Вескоп, който, разбира се, е същият Воскопол20. Макар гражданите му, които се занимавали главно с керванна търговия, били всички ромъни, като писмен език им служил гръцкият. С гигантски крачки вървял Мосхопол към уголемяване, разбогатяване и образование. Цялата търговия на Албания, Епир и Македония била съсредоточена в ръцете на „москополци“ и москополски търговци отивали до Венеция, Виена и Липиска. В началото на миналия век там имало не само прочуто училище, но и гръцка печатница; книгите, напечатани παρά Γρηγορίω ίερομονάχψ τφ Κωνσταντίνίδιτ) έν Μοσχοπόλει (1740 и сл.), сега са много редки. Тази метрополия на влашките търговци, в това време най- образованият от вътрешните в Турция градове, имала тогава 12,000 семейства, а според други сведения — 40,000 жители; тя била и лятна рези­денция на бератските и драчки (Дурацо) митрополити. Но ето, появили се кърджалиите, разграбили керваните и всели страх в града. Мусакийският бег за защита на града преместил една орда албански наемници; това, обаче, само ускорило съсипването на града. След 10-годишни грабежи и пожари Мосхопол изчезнал от лицето на земята. Сега това село е с около 200 къщи! Жителите се пръснали по цяла Албания и Македония; погърчените власи в Битоля, Прилеп, Велес, Пловдив, Одрин, Серес и в родопска Пещера всички са мосхополци21.

Почти едновременно с мосхопол възникнал и Арбанаси, по гръцки Αρβανιτοχώρι, по турски Арнауткьой, на едно здраво плоско високо рав­нище на разстояние 3/4 часа североизточно от Търново. И тук също имаме бързо въздигане, богати търговци, прекрасни манастири, църкви и къщи. Ако се съди по развалините, още преди 100 години тук е имало до 1000 къщи; сега обитаваните са само 160, в това число 38 турски. Арбанаси също е бил център на пътуващи търговци, които търгували главно с добитък с Влашко. Жителите-преселници главно от Епир повечето говорили на гръцки; за това свидетелствуват многото, но още не напълно събрани надписи. По къщите тук-там попадат гръцки книги, между дру­гото и най-новите копия от повестта за Александър. Епископите търновски, ловчански и русенски, а също и таксидиотите на Синайския манастир тук имали лятната си резиденция. Влашките Бранковановци произлизат от Арбананси; къщите им служат сега за лятна резиденция на търнов­ския митрополит. Много влашки болярски семейства още през миналия век тук са летували; и досега още много едноетажни, здраво построени къщи със сводове и с камини носят имената на Бранковановци, Кантакузеновци, Филипеско. В 1798 г. почти цялото Арбанаси било превърнато от кърджалии в купища развалини. Населението избягало главно във Влашко. За сегашните жители, които, както се разправя, са повечето преселници от Герлово, разказват, че по-скоро жените, отколкото мъжете, са по­томци на старите жители на града; впрочем не отдавна умрял един стар човек, който говорел само по гръцки. В семействата говорят на гръцки език с голям примес български и ромънски елементи22.

Селата Бен-Арнаут и Кара-Арнаут са разположени на юг от Разград, близо до железопътната линия от Варна за Русе. Жителите, които говорели на албански, български, а също и на ромънски, били, както раз­правя преданието, поселени от някой си албански спахия, разградски губернатор, който построил там джамия. Те били част земеделци, част скотовъдци и се ползували с големи привилегии, напр., забранено било да се настаняват у тях войници на квартира. През кърджалийско време повечето от тях се пръснали по Влашко, в Шумен и Ески Джумая; но най-голяма злополука постигнали арнаутите в 1810 г., през време на рус­ката война. И сега още, макар и рядко, там може да се чуе албанският език23.

Крушово, най-новото от тези влашки селища, е на шест часа западно от Прилеп до една стара крепост в планинската котловина. То било основано в 1740 г. от влашки планинци от Николица или Никопол в Албания, които, бидейки изгонени от албанците, потърсили прибежище най-напред в Битоля, но, бягайки от тамошната блатиста местност, отиш­ли по-нататък и се поселили в Крушово. Неизвестна ни е съдбата на този град през кърджалийско време. Макар крушовски търговци дохождали във Виена и крушовски куюмджии (майстори на сребърни неща) пътували по цяла Турция, при все това този град с 1400 къщи бил открит за Европа от Хана едва в 1858 г.24 Толкова слабо даже в наше време били познати турските вътрешни области! Жителите повечето били ромъни (търговци, златари, шивачи); от тяхната среда се издига едно по-рано чергарско влашко племе със своите богатства и особени носии. Освен това, тук живеят т. н. мияци (българи от Дебър) и албанци- християни, каменари, шивачи, градинари. С разбойнишките албански околни села крушовчани живеят в постоянна вражда.

След падането на старото царство венецианците и генуезците, наис­тина, не изгубили свободите си, обаче, не могли да издържат конкурен­цията на дубровчаните, които в скоро време взели цялата вътрешна тър­говия в свои ръце. От турските султани, с които дубровчани от 1365 г. подържали дружески връзки, те получавали грамоти за привилегии на сръб­ски език, за което плащали всяка година „харач“ 12,000 венециански дукати. Те свободно живеели в градовете, безпречно изпъл­нявали своето богослужение и пътували с кервани по цялата държава. Мито (2%) плащали само в имперските градове Цариград, Одрин и Бруса, а по-рано също и в Пловдив и Кратово. Много родени православни, за да си осигурят свобода и безопасност, ставали католици и заедно с това и поданици на Дубровник. Дубровнишкият флаг се развявал по всички морета, техните колонии, консулства и фактории се срещали по всички градове на Изток. Разцветът, до който достигнала южнославян­ската (сръбско-хърватската) поезия в Дубровник, доставил на тоя град името южнославянска Атина. Обаче, едно страшно земетресение през 1667 г. в един ден само лишило Дубровник от неговата мощ и слава.

Дубровнишки колонни25 още от старо време имало във всички сръбски и български градове, напр., на Дунава в Белград, гдето в 1552 г. дубровчанинът Троян Гундулич имал дори сръбска печатница, в Русе, Силистра и особено при устията на Дунава. Главен техен център там бил Бабадаг, в който имали и своя енория, свещеникът на която ходел също в Исакча, Измаил, Тулча, Бендер и Килия, за да служи литургия за тамошните търговци на удобен за пренасяне олтар. Дубровнишкият посланик Матей Гундулич казва, че тамошните колонисти много строго следели за свещениците си да не встъпвзт в „pratiche disoneste con le donne de Turchi“ и да не произвеждат съблазън за съотечествениците си. В източната балканска област дубровничани живеели в Барна, Шумен, Пазарджик (Добрич) и особено в Провадия, гдето те имали стара своя черква със сводове. Големи дубровнишки общини имало в Одрин, където се събирали търговци от Ромъния, Маджарско, Полша и Русия, за да купуват боядисани марокинови кожи, кожи от диви животни, килими, ножове, сукна, мед, олово и пр.; после в Пловдив, в чиито околности от XV в. се сеела сарачинска пшеница, и в големия търгов­ски град София, от гдето излизали пътища във всички посоки. В София дубровнишката фактория имала големи магазини за сукно. В Македония главно дубровнишко жилище бил Скопие, около който имали просторни лозя; от тук изнасяли главно восък и марокин, с който се занимавали в 1669 г. около 700 кожари. На сръбските земи те имали свои кантори (fondacco) в Нови Пазар (в 1580 г. имал 6000 къщи), в Прокопие и в босненското Сараево.

В тези големи градове през турско време възникнали и колонии от испански и маджарски евреи; така в София, Скопие, Пловдив (в 1550 г. до 3000 къщи) и Одрин (1000 къщи).

Най-оживеният път за сношения бил старият път от Цариград за Белград (26 дни път), от който вървели клонове: един към София, който водел през Кюстендил, Скопие и Призрен за Алесио (Леш), друг за Ниш, а от там за Дубровник, по който можело да се стигне там за 25 дни от Цариград. Най-дълъг бил пътят, който вървял през Ниш и Нови Пазар за Спалато (Сплет); за да се дойде по него от Босфора до Адриатика, потребни били 38—50 дни. От Белград до Солун пътували обикновено 18 дни26. Главните пътища тогава били в по-добро състояние, отколкото сега; нека споменем преди всичко за вели­чествения шосеен път от Цариград за Одрин, от който и до сега още са останали следи. По пътищата навсякъде се издигали каменни кервансараи, а в градовете — обширни и несгараеми ханища.

Един от тия ханища, Белградският е описан от Вратислав от Митровица (1591). Това е било четириъгълно здание, покрито с оловен покрив; в зимниците имало магазини със сводове отвътре, а във втория етаж наоколо галерия, складове и стаи за живеене. Много такива стари ханове може да види човек в Турция и сега още, напр., в Скопие — Куршумли хан, двуетажна постройка, приличаща на крепост, с прозорци само на втория етаж, със здрави железни решетки отвън. През една голяма, обкована с желязо порта се влиза в постлания с четириъгълни плочи и заобиколен с коридор на сводове двор, а по средата му—шадраван. Над всяка стая в горния етаж имало кубе покрито с олово. В полуразру­шената постройка сега живеят местни търговци, но по стълбовете все още са запазени написаните с червена или черна боя имена на изчезнали вече дубровничани27. Други спомени за тази оживена търговия, съсипана от суровата кърджалийска епоха (1792 — 1802) и от пропадането на самата република, нигде по полуострова не са запазени28.

В XVI век в Турция все още е било в добро състояние рударството, което е давало всяка година (според Spandugino) метали за до 90000 дукати. Още в 1550 год. разработили на Копаоник. Известните златни и сребърни рудници са били в Кратово, гдето имало и монетен двор; в 1564 г. тук умрял „благочестивый и христолюбивый господар кнез Димитър“ 29. Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, гдето изработвали и железни произведения (напр. котви), освен това, сребърните рудници при Берковица, при Ново Брдо и др.

Всички дубровничани били католици. В Турция освен тях живеели и турскоподанни католици. Такива били потомците на саксонците-рудари, албанци и покатоличени павликяни. Намирайки се в постоянна връзка със запада, те ставали причина за много революционни опитвания против тур­ците. Главен център на католиците в България бил саксонският планински градец Кипровец или Чипровец (Chiprovaz, Cyprovacium, сега Чипровец или Чипоровци) в Западния Балкан при изворите на Огоста. След завладяването на страната от турците градът получил големи привиле­гии; тъй, напр., ни един турчин не е смеел да пренощува там. Чипро­вец бил главен град на воеводството, принадлежащо на султановата майка, която не получавала, обаче, от там никакви доходи, тъй че жителите били съвсем освободени от данъци. Богатството им растяло, но немският език и католишкият обред били забравени; наистина, там имало стара черква, но нямали свещеник. Освен това, тук се преселили от околностите много български болярски семейства: Парчевичи, Тома Гионовичи (Гион по албански Иоан), Кнежевичи, Пеячевичи, Путини, Марини, Пейкичи и пр.

Около 1595 г. тук пристигнал един босненски францисканец, Петър Салинатес, който бил с радост приет от населението, построил нова чер­ква, основал францискански манастир, а когато бил назначен от папата за софийски епископ, за по-голяма безопасност избрал си за седалище Кипровец (1600—1623). Приемниците му, също францисканци, всички били родом от Кипровец, но образование получили в Рим. Епископ Илия (1623—1642) бил даже от болярския род Маринови. Най-големият разцвет на града съвпада с времето на епископа Петър Деодата (1642— 1674), при когото софийското католическо епископство било издигнато в архиепископство. Кипровец имал тогава 2000 жители; много дубровничани живеели там по търговия, а сами кипровчани пак като търговци пътували по Турция, Влашко и Седмиградско. По-близките села Копиловец (1600 ж., сега — Копеловци), населената от соколници Железна (400 ж.) и малката Клисура (140 жит.) били католически и имали не само черкви, но и училища. Черквите притежавали много воденици, ливади, лозя, градини, дюкяни в Кипровския пазар, които те получили по завещания. Нравите, облеклото и наречието на жителите свидетелствували за техния небългарски (саксонски) произход. Църковната власт на архиепископа, чиито претен­ции били твърде умерени, но при все това често бивал през своите пътувания арестуван и ограбван от турците, се простирала на изток до Искър, обгръщала цяло Влашко, а също тъй и смедеревската епархия в Сърбия. Литургия служели на латински, а апостола и евангелието четели на славян­ски. Една от първите грижи на софийските католишки епископи още от самото основаване на епископството била да покатоличат остатъците от богомилите (павликяни). След късото управление на Павел Коешич, дошъл старият Стефан Кнежевич (1677—1688). В 1688 г. кипровчани за свободолюбието си и за стремежа си да възстановят българското цар­ство трябвало да заплатят с пълната гибел на прекрасния им град. Сега Чипровци не е нищо друго, освен едно село с 300 къщи, прочуто с килимарското си производство30.

В Никопол и в 14 околни села още в 1674 г. живеели голям брой католици, които до средата на XVII в. (стр. 300) са били богомили и затова по-сетне постоянно ги наричали павликяни. Покатоличил ги около 1650 г. епископът на „Велика България“ Филип Станиславов. Изгонен от епархията си за непослушание, по-късно той поради застъпничеството на пропагандата бил простен и тогава именно покатоличил българите около Никопол. Той издал за епархията си в 1651 г. в Рим български молитвеник, напечатан с кирилски букви, чийто език впрочем е пълен със сърбизми. Той съдържа апокрифното писмо на „Цар Абагар“ до Хри­ста, екзорцизми, молитви против главоболие, против женска безплодност и т. н.31. Станиславов умрял в епархията си и оставил добра памет след себе си. За приемника му Матей Гундулич (1674) пише, че той едва ли ще може да задържи селата в католичеството, особено поради грегорианския календар, чието въвеждане възбудило голямо незадоволство. Повечето от тези селища в началото на XVIII век постигнала участта на Кипровец. Четири католишки села има и до сега още около Свищов, гдето съществуват постоянни спорове с италианското духовенство32.

В Източна България през XVII в. имало архиепископство, което но­сило римското название Марцианопол . Резиденцията, обаче, на архиепископите не бил Преслав (Ески Стамбул), който отъждествявали тогава с марцианопол33, а Бакау в Молдова. Епархията им обхващала Молдова, дубровнишките колонии в Добруджа и средна България; реките Серет и Искър били западните й граници от към софийското епископ­ство. Пръв архиепископ бил Марк Бандин от Скопие (1643—1650), втори — големият български патриот Петър Парчевич от Кипровец (1655—1674), за когото ще поговорим по-долу.

В Калишево (Caliscevo), на три часа от Пловдив (вероятно днеш­ната Калашлия) в 1674 г. имало няколко католишки семейства, които от време на време посещавал дубровнишкият свещеник от Пловдив. Тук наблизо още в средата на XVII в. имало вече няколко хиляди павликяни, които били обърнати в католицизъм. Сега по равнината на север от Пловдив има шест католишки села, жителите на които все още се наричат павликяни; те са пославянени потомци на арменските военни поселници, които византийците бяха заселили от VIII до X в. около Плов­див34.

В Сърбия — в Ново Брдо, в Янево, Прищина, Призрен и Яково в 1671 г. имало 2,169 католици с 8 свещеника, чийто архиепископ живеел в Скопие. На много места жените си останали католички, а мъжете поради тежките данъци приели исляма. В Албания в онова време в шест епархии наброявали до 50,000 католици35.

Интересното е, че българските католици, освен сръбски книги, пред­назначени преди всичко за Босна, снабдени били и с чешки. Особено след Карловицкия мир били изпратени твърде много чешки катехизиси и молит­веници в словенско, Сърбия и България36.

За православното охридско архиепископство за последен път спо­менахме, когато говорихме за завоюването на България от Василий II. Тази първоначална българска църква, макар и да е запа­зила автокефалността си, тогава била елинизирана. В първата половина на XII век, против всяка историческа правда, почнали да я смесват със старата Юстиниянова църква37.

Около 1334 г. Охрид попаднал под сръбска власт, което, обаче, не заплашвало правата на църквата. След смъртта на цар Стефан Душан в Охрид управлявали сръбски и албански боляри. Следи от това сръб­ско влияние се забелязват във всички ръкописи и надписи от XIV и XV в. в., които видял Григорович в Охрид и околностите му. Около средата на ХVI в. славянският език бил изместен от гръцкия; в църковните книги гръцки приписки се появяват от 1555 г.38 Голубински от 1450 до 1767 г. г. наброява 50 архиепископи и това вероятно не е пълен списък39. Нито един от тях не е управлявал дълго време, а малцина от тях оставили след себе си добър спомен; ние четем за непрестанни интриги и подкупи, т. е. за същото, което ставало тогава в Цариград и в Печ. От 1586 г. архиепископите въвели обичай да пътуват в Русия и даже в западноевропейските държави, за да молят за парични помощи; много от тях вече не се връщали. В XVII век някои се присъединили към унията40.

На охридския архиепископ, който се титулувал μακαριώτατος άρχιεπίσκοπός τής πάσης Βουλγαρίας καɩ Πρώτης ’Ιουστινιανός ’Αχριδών, в XVI век били подчинени също и южноиталианските гърци в Калабрия, Апулия, Сицилия и Малта, а още и ромънските княжества. Само почти номиналната власт на охридската църква над Влашко продължавала от времето на княза Мирчо в продължение на целия XV век, над Молдава — от средата на XV в. до управлението на княз Лупула (XVII в.). През това време държавен и църковен език там е не ромънският, а българското наречие на старословенския език. В Молдова отначало преобладавало малоруското наречие, което, впрочем, трябвало скоро да отстъпи место на старословенския език41. В Търговище и в Кимполунг на средства от ромън­ските князе се печатали старославянски църковни книги. От XVI в. по­степенно възниква ромънска литература, обаче, до пълната еманципация на ромънския език се изминал още един период(1711—1822), през който гръцкият език играл голяма роля, както при двора и у болярите, така и в църквата и в училището.

Търновската църква още от 1393 г. била подчинена на цариградския патриарх. Епископски сан се давал предимно само на гърци. Само две нови епархии били основани: една в началото на XVIII в. във Враца, а дру­гата около 1760 г. в Пирот (Нишавска епархия).

Виновниците за лошата слава, която оставило подире си господството на гръцкия клир в балканските земи, били т. н. фанарноти — цариград­ски гърци от квартала наречен Фанар (или Фенер). Духовниците-фанариоти господарували в църквата, когато миряните-фанариоти в качеството си на банкери, търговци, или като драгомани и секретари на турска служба придобили голямо влияние42. Всички духовни санове, като почнем от патриаршеския, и до свещеничаския, се продавали. Патриаршеският сан се достигал най-често чрез интригите на гръцките банкери, турските велможи или чуждите посланици. В продължение на 390 години се сменили един след друг 140 патриарси. Когато се заемала някоя епископска катедра, печелел онзи кандидат, който имал повече пари и по-силна протекция. В XVI в. епископството струвало от 500 до 1000 жълтици. Ето защо често се случвало, че до епископски сан се добирали готвачи, кафеджии или чибукчии,—сан, който имал по-голямо значение на изток, отколкото у нас, защото епископът се явявал там в същото време и като светски глава и представител на раята пред чиновниците. Като пристигне в епархията си, всеки епископ се погрижвал преди всичко да си събере заплатената за длъжността сума, при което се пущали в ход изнудвания, защото, от една страна, той искал добре да си нареди живота, а от друга — да си запази благоволението на своя паша и на цариградските си покровители. При това още в XVI век патриарсите сами или техните довереници предприемали обиколки из епархиите, за да събират пари с помощта на неколцина еничари. За наука и просвета никой не се грижел. Пътешественикът Герлах, който е обиколил целия Изток от 1573 до 1578 г., се учудва, че членовете на висшия клир слабо познавали старогръцкия език. В помещението на пловдивската митрополия му се случвало да види копия, саби, лъкове и стрели, но нито една книга. Одринският митрополит се страхувал да се подпише, като казал, че правописът не бил негова работа. В Цариград патриарсите, които изгубвали местото си, постоянно интригували, за да го получат отново. Низшето духовенство и монасите били съвсем безграмотни и се грижели само да спечелят пари, с които да могат да си купят епископство.

Заедно с гръцките епископи в България се появили и гръцките църковни книги; Славянската литургия се запазила почти само в селата, гдето свещениците служили или по стари пергаментни ръкописи. или по венециански, сръбски и влашки (рядко по руски) книги. По стари ръкописи служели, напр., в Татар Пазарджик почти до 1712 г., през която година пристигнал първият фанариотски пастир. Че гърците още тогава, както и сега, не са били приятели на българите, става ясно от „Политика“ на Крижанич, завършена в Тоболск в 1664 г.; той пише, че гърците наричали българите нечовеци (Βονλγάρος απάνθρωπος), а славяните изобщо варвари43.

Още повече се засилила фанариотската мощ, откакто турците, страху­вайки се от Русия, почнали да назначават за князе в двете ромънски воеводства знатни фанариоти (1711). Според Хопфа44 ни едно от тези фанариотски княжески семейства, които разправяли, че са от много старо потекло, не е имало родословие, което по документи да е било по-старо от началото на XVI век. Някои от тях произлизали от Мала Азия, а само две от Византия; много от тях дори съвсем и не били от гръцки произход, а от албански, дубровнишки, франкски. Господството им не е оставило подире си добър спомен. При тях процъфтявали гръц­ките училища в дунавските княжества, а за ромъните се пишели гръцки книги45.

И двете независими славянски църкви — ипекската и охридската — станали жертва на фанариотите. Още в 1737 г. Иван Ипсилант излязъл с един проект, в който той съветвал да се унищожи охридското архиепископство, та, като се подчинят славяните непосредствено на духовната власт на цариградския патриарх, да се прекъснат интригите на австрийското правителство, което водело война с турците. Турците, обаче, и на самия този проект погледнали като на австрийска интрига и Ипсиланти с главата си заплатил за него. Две били причините, които карали гър­ците да премахнат двете църкви: от една страна, те искали с помощта на събираните от двете нови църковни области доходи да изплатят големите дългове на своята патриаршия, а от друга — надявали се да осъществят отдавнашната си мечта, да погърчат южните славяни и да разширят гръцкия елемент до Карпатите и Сава. В 1766 г. патриарх Самуил сполучил да унищожи печската (тур. Ипек) църква, а след това, в 1767 г. 16 януари бил принуден да се отрече и последният автокефален охридски архиепископ българинът Арсений. Впрочем, Портата и до последно време в берата на цариградския патриарх туряла отделно епархиите на двете унищожени църкви. Арсений бил изпратен на Атон, гдето прекарал последните си дни в зографския дом в Карея в голяма почит от страна на всички български монаси в Зографския манастир. Скоро той, за свое удоволствие, се срещнал там със Самуил, също тъй свален и изпратен на Атон; срещата им, разбира се, не ще да е била много приятелска46.

Колкото се отнася до военните събития през това време, то дълго още се запазил споменът за старобългарската самостойност и броят на опитите за нейното възстановяване не е малък. За пръв път след сто и петдесет години християнското оръжие отново се явило на Долни Дунав към края на XVI век. В 1594 г. младият трансилвански княз Зигмунд Баторп застанал начело на конфедерацията съставена про­тив турците и възбудила големи надежди у християните, както на изток, тъй и на запад. Към него се присъединил и Михаил Витезул, най-великият от всички бивши управители във Влашко, и Аарон молдовският господар; папата, римският император и много италиански владетели (особено флорентийците) набавили войници и парични помощи. Само поляците го заплашвали от към тила. Военните действия почнал княз Михаил с отбор войска, в състава на която влизали румъни, сърби, българи и маджари. Началник на маджарските наемници бил Алберт Кирали. През зимния мраз на 1594—5 г. Михаил и Кирали преминали през замръзна­лия Дунав, няколко пъти разбивали турците и опожарили превзетите и разграбените от тях градове Измаил, Хърсово, Дръстър, Тутракан, Русчук, Флоч (между Русе и Свищов), Свищов, Никопол и Оряхово. Само Видин се задържал, както и крепостите на няколко градове. Напад­нали също Бабадаг и Разград и взимали от тях контрибуция. С грамади военна плячка победителите се върнали отвъд реката в сво­ята страна.

Между това на 10 януари 1595 г. дубровничанинът Павел Джорджич подал на княз Зигмунд едно подробно изложение за положението на българите, с което той бил добре запознат от 15-годишното си пре­биваване в страната им. В тоя документ той подбуждал воеводата да използува недоволството на българите и да завоюва тази прекрасна страна, като му предложил своите услуги. Българите, пише той, са горд и благороден народ, който не търпи несправедливости и със смърт отмъщава за обида; на турците те са врагове, с гърците също не са добре, а с дубровничаните, поради близостта в езиците, търговските сношения и много роднински връзки са в тесни приятелски отношения. Още в 1580 г. положението на християните било твърде щастливо; обаче, само след 10 години, поради притесненията от страна на еничарите, които на тълпи залели селата, и на спахиите, поради тежките данъци и нечуваните зулуми от страна на минаващи войски, всичко се променило на Балканския полуостров. Българите с нетърпение очакват настъпването на християнските войски и са готови да изколят всички турци в страната си. В Дунавска България Джорджич се надявал да събере до 25,000 храбри воини; албанските колонии около Търново могли да извадят до 7,000 добри въоръжени конници.

Баторий възприел предложението на Джорджич. Сам Джорджич повдигнал въстание във варна, Провадия и Шумен, когато пък Соркочевичи (Sorgho), знаменито дубровнишко семейство, действували в Търново и Русчук. И наистина, в 1595 г. революцията избухнала; центърът й бил в Търново. За цар бил провъзгласен един мним потомък на Шишман III. От друга страна, 2,000 хайдути заедно с един отряд сърби нападнали неочаквано главния град на Румелия София и го разграбили. Още в 1594 г. бяха въстанали банатските сърби и завзели някои от тамошните крепости. В Албания и Македония господствувал голям кипеж на духовете. Но на българското въстание бил скоро турен край с приближаването на великия везир Синан паша с голяма войска и с опитността във военното дело на местните жители-турци. Шишмановият потомък с привържениците си се спасил в Русия. Пашата, за да сплаши сърбите, заповядал да пренесат мощите на св. Сава от Милешевски манастир в Белград и там да ги изгорят на Врачар.

На 23 август 1595 г. Синан паша минал Дунава при Гюргево, и на следния ден се ударил с войската на Михаил в горите и блатата при Калугерени. Турците били разбити, но християните, по липса на сили, не могли да извлекат полза от победата си. Михаил се върнал към Карпатите. Синан го преследвал до Търговище, гдето решил да изчака кримските татари; последните, обаче, били задържани от война с Русия. Най-после, през есента Зигмунд, дотогава задържан от нападението на поляците на Молдова, пристигнал в Михаиловия лагер с 52,000 души. Търговище, Букурещ и Гюргево отново били превзети от християните и на Синана било нанесено силно поражение при обратното преминаване на Дунава. Зигмунд се прославил както Хунияд или Скандербег. Обаче, да се продължи войната не стигало време и на 31 октомври трансилванците се завърнали у дома си. На следната година хайдутите на Михаил наново преминали Дунава, превзели неочаквано Плевен, пленили там семейството на богатия помак Михаил Оглу, комуто откупването му стру­вало много пари. Избухналият тогава кървав бунт на Сикуловци, нещаст­ната битка с поляците и забърканите работи на запад лишили Зигмунд от възможност да продължава войната. Надеждите на раята останали излъгани. Около 16,000 българи се изселили във влашко, гдето били посе­лени по селата.

След това в 1599 г., когато Михаил Витезул почнал да се меси в трансилванските работи, за да обедини Влашко, Молдова и Трансилва­ния в една държава, войската му се състояла от ромъни, сърби, българи, поляци, малоруски казаци и маджари; началник на българските хайдути бил воевода Баба-Новак, най-добрият Михаилов пълководец. На след­ната година Баба-Новак с надеждна стража отишъл като пратеник в трансилванския лагер, но там яростните дворяни вероломно го заточили, подложили го на страшни мъки и най-после го изгорили на пазаря47.

По-сетнешните опити за освобождение от турското иго са правени повечето от католици, предимно в Кипровецкото (Чипровското) воеводство. Около 1630 г. те поискали помощ от Фердинанд II и от полския крал Сигизмунд III, но поради 30-годишната война без всякакъв резултат.

Отварянето на турско-венецианската война в 1645 г. произвело в балканските земи голямо движение. Православни и католици мислили, че е настъпил вече часът да бъдат освободени, стига само Полша и импе­раторът да се присъединят към венецианците. Начело на заговора бил влашкият господар Матей Басараба (1633—1634). Изглеждало най-вече необходимо да се привлече полския крал Владислава IV, който, поради удържаната от него победа над султан Осман II при Хотин, се ползувал с твърде голяма популярност на изток, както това става ясно от епическата поема „Османъ“ на Иван Гундулич. За пратеник бил назначен Петър Парчевич от Чипровци, потомък на прочут български дворянски род, човек опитен, учен и красноречив, отлично знаещ гръцки, латински, италиански, ромънски и арменски езици. След като се учил в Лорето и Рим, той бил доктор по богосло­вието и от 1644 г. викарий на Марцианополския архиепископ Бандина. Владислав IV приел пратеника много сърдечно. Парчевич се върнал в отечеството си с портрета на краля в пълно въоръжение, с червено кадифено знаме и с много подаръци. Владислав наистина почнал да се готви за война, но предивременната му смърт (1648) осуетила очакванията на българите.

Движението, обаче, се продължавало. В 1649 г. вече всичко било готово да се премине към действия. Архиепископ Деодат, един от главните заговорници, с мъка можал да предупреди неблагоразумната прибързаност, с която искали да обявят въстанието. На 18 декември началниците отново се срещнали с деодата у княз Матея Басараба в Търговище и повторно изпратили Парчевич в Полша, при императора и във Венеция. Българският лъв, пишели те в писмата си, макар и да дреме, но е още жив, и съветвали да не пропущат най-благоприятната минута за едно съвместно нападение на портата и за възстановяване на тъй славните някога си славянски царства. Парчевич навсякъде бил приет твърде съчув­ствено, особено от венецианците, които и без това поради войната на републиката с Турция се грижили за съставянето на съюза. Но отношенията на европейските държави след 30-годишната война били такива, че съюзът не можал да се осъществи.

Християните, обаче, полагали надеждите си на това, гдето венецианската война не се прекъсвала. В 1655 г. много знатни българи, сърби, албанци и гърци съставили тайно съглашение помежду си. Парчевич още веднъж отишъл при императора Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил заминал за Москва. Но и този път делото получило лош обрат. Пар­чевич останал на запад и бил възведен в 1656 г, в сан марцианополски архиепископ. В 1657 г. император Фердинанд III потвърдил, какво Парчевич и всичките му роднини, които се намирали в Кипровец, са членове на старобългарското дворянство. В същата година той, като пратеник на императора, ходил и при казашкия хетман Богдана Хмелницки, за да го помири с Полша и да го убеди да вземе участие във войната с турците. Хмелницки, обаче, скоро умрял. Парчевич след това останал във Виена, докато император Леополд воювал с турците в Маджар­ско (1661 — 1664) и чрез това пристъпил към делото на освобождението. Едва в 1668 архиепископът отново пристигнал в Молдова, гдето прекарал цели шест години в големи несгоди поради многото размирици в нея и поради татарските нахлувания. В 1673 г., вече в преклонна възраст и при това болен, предприел ново пътешествие, за да работи за освобож­дение на отечеството си. Снабден с писма от молдовския княз Стефан Петършко, от стария чипровски архиепископ Деодат и от други знатни лица, той, от името на народите на България, Сърбия, Тракия и Македония, заминал за Полша, Виена, Венеция и Рим. Собески току-що бил удържал бляскава победа при Хотин. Парчевич с юношески ентусиазъм настоявал, щото западните християни да изпратят на победоносните поляци пари и войски, за да преминат Дунава, и с възстановяването на България да подкопаят мощта на Портата. Обаче в Рим, гдето полският посланик се заловил да помага на Парчевич, последният починал на 26 юли 1664 г. Както и да е, Парчевич трябва да се смята като най-великият българин на XVII-и век.

Девет години след смъртта му се изпълнили мечтите и желанията на българските патриоти. В 1683 г. турците почнали обсадата на Виена, но били отблъснати от австрийци и поляци. Австрия, Полша и Венеция се съюзили против общия враг; и Русия била готова да вземе участие в свещената война с нападение на Крим. Австрийците завоювали Маджарско, а венецианците — Морея. Но тогава отново възникнали несъгласия между християните в Турция. Различието между източната и западната църкви още не било забравено. През дните на Парчевич, когато нямало още надежда на близка помощ, латинци и православни били съгласни, макар че сам Парчевич, както става ясно от неиздадената му кореспонденция, в поли­тическата си дейност е трябвало постоянно да се бори с пропагандата и интригите на папските нунции. Тогава три католишки държави се заловили да освободят християните. Почнали да се опасяват, че тук се има пред вид латинизацията на освободените църкви. Угнетените християни престанали да очакват свободата си от запад и възлагали надеждите си на Русия. Още в 1576 г. турците почнали силно да се страхуват от Русия поради уважението с което последната се ползувала между единоверните й българи, сърби, бошняци и гърци48. Духовни лица отивали в Москва, за да събират пожертвувания и да получат книги. През XVII в. не само московските царе, но също и казашките хетмани подържали постоянни сношения с южните славяни. Особено спомогнали тогава за сближението на Русия с другите славяни съчиненията на хърва­тина Юрий Крижанич. Още в 1684 г. в Москва знаели, че българи, сърби, гърци и ромъни очакват освобождението си изключително от руския цар. През септември 1688 г. игуменът на Павловския Атонски манастир Исай пристигнал в Русия с писма от бившия цариградски патриарх Дионисий, от сръбския патриарх Арсения III Черноевич и от влашкия госпо­дар Шербан Кантакузина. Стигало само русите да дойдат до Акерман, по думите на Кантакузин, и 300,000 ромъни, българи, сърби и гърци ще се вземат за оръжие и ще разчистят пътя за Цариград. В същото време в Русия се готвели за поход в Крим; в особено обявление до руския народ за новия поход (септември 1688) било казано, че „басурманите в отчаянието си (през време на войната на Венеция, Австрия и Полша с портата) предали на огън и меч в гръцка, ромелска, морейска, сръбска и българска земи повече от 300,000 православни християни от мъжки и женски пол и невинни младенци след много и разни мъки и низки поругания; други пък християни — млади и от женски пол — без­бройно множество взели в неволя басурманска и ги откарали през море“. Но руските войски дошли тогава само до Перекоп49.

Между това Белград бил превзет от австрийците (1688). Кипровското воеводство не се надявало, че е настъпил решителният момент, и войската на въстаналите се събрала под началството на Георги Пеячевич и на Богдан около Кутловица ; но скоро те били пръснати от турците. По-сетне Кипровец с околностите бил съвсем разграбен и опожарен. Жителите се спасили в Балкана, а от там по разни пътища и с големи мъки — във Влашко и Трансилвания; между тях се намирал и послед­ният архиепископ Кнежевич.

Победата, удържана от Людвик Баденски над турците при Ниш на 23 септември 1689 г. и превземането на Видин на 14 октомври вече не принесли никаква полза на българите; остатъците от кипровските дру­жини се присъединили към армията му. Граф Пиколомини все по същото това време потеглил към Прищина и войските му завзели дори Скопие. Но в 1690 г. и двата тези града заедно с Ниш и Видин отново били загубени50.

Мнозина от въстаналите, които избягали във Влашко, останали там и княз Константин Бранковано ги заселил по разни места. Още в 1813 г. в Римник де Олта съществувала търговска „Кумпания Кипровецилоръ“. Повечето от тях се преселили в Трансилвания, гдето император Леополд в 1700 г. им отредил селища в Алвинц, като им дарувал при­вилегии, които били потвърдени в 1738 г. от Карл VI. Било им позво­лено да търгуват по цялата империя, да си избират магистрати от своята среда и да си имат свещеник, подчинен непосредствено на епископа. Поради раздори със съседите някои от тях се преселили по-сетне в Дева и Карлсбург. Привилегиите на кипровските благородници били вече по­твърдени с дипломата, издадена на Петър Парчевич от императора Фердинанд III в 1657 г. и били възобновени от Леополд и Карл VI. Родът Пеячевичи, който се намирал в близко родство с Парчевичите, скоро придобил голямо значение и разбогатял, а в 1772 г. му било да­дено графско достойнство и сега принадлежи към първите фамилии на хърватското и словинско дворянство. Някои от благородните кипровчани, които приели духовно звание, скоро почнали да изпъкват и на книжовното поле51.

За жалост, заедно с изселилите се, България се лишила от послед­ните елементи, у които живеел още споменът за предишната независимост, възстановяването на която тъй усърдно те желаели. При такива об­стоятелства основателен бил страха, че в XVIII век българската народност е могла съвсем да загине.

Между това значението на Русия ставало все повече и повече ясно и предвещавало по-добро бъдеще за южните славяни. Още в 1701 г. Петър Велики изпратил първия си постоянен руски посланик в Цариград — Петър Андреевич Толстой. Неговото пребиваване там извънредно смуща­вало турците. Отиването при него било забранено за християните и стража от еничари при вратата му трябвало да гледа, щото християнски поданици на Портата да го не посещават. При все това, страхували се от тайни аги­тации на Русия между подвластните християнски народи. При царския двор имало много херцеговински, далматински и черногорски емигранти. Когато се почнала войната с турците в 1711 г., Петър получил много писма от сърби, българи, ромъни и гърци; всички очаквали освобождение и били готови да се присъединят. Черногорците, последната останка от южнославянските държави, сключили съюз с русите. Петър настоявал, щото колкото се може по-скоро войската да се приближи до Дунава, за да може въстанието на християните да се почне. Но катастрофата при Прут побър­кала за осъществяването на желанията му. Черногорците пък от тогава се намирали в непрекъснати приятелски връзки с Русия.

Голямо движение предизвикали по целия полуостров победите на принц Евгений и Пожаревацкият мир (1718). Австрия получила голяма част от днешното сръбско княжество заедно с малко Влашко. Тогава павликяните от Никопол се преселили в австрийско Влашко, гдето им били дадени особени привилегии и било им определено местожителство близо до пο-старите чипровски селища в Крайова, Римник де-Олта и в Брадичени (1727). Николай Станиславич, роднина на по-гореспоменатия Филип Станиславов, никополския епископ, бил назначен за влашки апостолски администратор.

В 1737 г. войната била щастливо започната с превземането на Ниш. Но поради съдбоносните грешки на австрийските пълководци, особено при Видин, всичко бърже се променило. При сключването на Белградския мир (1739) Австрия трябвало да се откаже от всички придобивки по Пожаревацкия52. След загубата на Малко Влашко тамошните български колонисти, част потомци на кипровчаните, част павликяни, се преселили в Темешкия банат, гдето и до днес още живеят техни потомци. Едни, т. н. павликяни се поселили в Бешенов. Други, повечето търговци, осно­вали градец Винга, известно време наричан още Мария-Терезиопол. Те се ползували с особени привилегии, потвърдени също и от императри­цата Мария Терезия в 1744 г. На първа инстанция у тях съдили домашни съдебни заседатели и избраният съдия по стария си народен обичай. Те си имали свой герб. Императрицата ги задължила в случай на война да дават определен брой войници (centuria) за Темешварския гарнизон, а в мирно време да ги обучават. Други българи-католици се поселили около 1740 г. в Крашовските планини, гдето живеят и до сега в седем села. В седмиградската област, както казахме и по-горе, в 1688 г. дошли колонисти от Чипровци53. Сега са останали само 207 души. Всички тези бъл­гари били и са католици. Не ни е напълно Асен произходът на протестантите-българи в Чергед, Рейсдорф и в други седмиградски села. Навярно те са се поселили там много време преди походите на принц Евге­ния; Миклошич гледа на тях като на потомци на старите дакийски словени. Още през миналото столетие те си говорели по български; сега са поромънчени54.

През всичките времена на турското господство винаги е имало хора, които са се противопоставяли на турските притеснения с оръжие в ръка и са живеели свободно по планини и гори. Българският хайдутин, сръб­ският хайдук и гръцкият клефт са само разни имена на един и същ клас хора. Понякога ги наричали и с турската дума арамии, а войводата им — арам(и)баши. В битките им и приключенията им, възпяти в хиляди песни, има нещо рицарско. Задачата в живота им била не да грабят, а да отмъщават на притеснителите на техните едноверци. Да нападат мохамеданите, да ги грабят, а за християните да се застъпват и отмъщават — това е призванието на хайдутите.

Разнообразни били причините, по които тоя или онзи вземал оръжие и „хващал планината“. Само отчаянието е могло да накара човека да си избере такъв живот, защото който се е решавал на това, той бил зави­наги обречен от турците на загиване. На едного турците убили родителите или брата му, другиму откраднали булката или обезчестили сестра му; едни били лишени от целия си имот поради потисничествата на беговете, а на други били ограбени всички стоки по пътищата и били оставяни без средства за съществуване; мнозина от тях били бегълци от затворите; а имало случаи, когато са ставали хайдути поради нещастна любов или родителска клетва. Беглецът или сам събирал чета, или се присъединявал към някоя съществуваща. Приемали само отбор хора, упорити и безстрашни (отбор-юнаци). Те давали клетва да бъдат верни един на друг и да не се разделят. Оръжието им се състояло от пушка, дълга човешки ръст (дълга пушка бойлия), от два пистолета на пояса (чифте пищови на пояс), от ятаган и сабя (остра сабя френгия, т. е. — франкска). Облеклото им било повечето разкошно, от пъстри материи и обшито с гайтани. „Вярната и сговорна дружина“ (или „чета“) рядко е бивала повече от 50 души; само в песните броят често се преувеличава. Отделните хайдути по сръбски се наричали момци. (ед.ч. момък), по български — момчета, изобщо юнаци. Най-опитния и най-храбрия избирали за войвода, а войводата назначавал един от дружина за байрактар, който носел зелено или червено знаме.

Живеели хайдутите по високите планини: Балкана, Родопа Средна- гора, Сакар-планина, Странджа и Шар; те се навъртали най-вече близо до проходите и планинските пътеки. Ако е било необходимо, те се спущали също и в равнините и често шетали по полуострова, криейки се в гори и долища. Навсякъде те търсели турци или изобщо мюсюлмани, за да ги убиват или поне да ги ограбват. Ако някой бег или спахия силно измъчвал християните, последните повиквали на помощ хайдути, които убивали мъчителя или в горската тишина от засада, или пък в тъмна нощ в собственото му жилище. Истинският хайдутин никога не обиждал христия­ните, също както и мохамеданският горски рицар убивал и ограбвал само християните. Според едно традиционно вярване, о което хайдутите се строго придържали, всеки от тях, който само оскърби жена, ще бъде осъден от неизбежната орисница на плен у турците. Обикновеният грабител носил у тях позорното име кокошкар и бил нетърпим в дружината, но все пак бивали са случаи, както се види от народните песни, когато много войводи, подбуждани от глад или лично отмъще­ние, не щадели и едноверците си.

От ден на ден хайдутина преследвали без брой опасности и мъчнотии. Ако той „изпращал при Аллаха“ някой потисник, трябвало е бързо да напусне това место, защото по следите му веднага тръгвали турски пандури, гавази и сеймени. Тая хайка на хайдути се наричала потеря. Турците често принуждавали и селяните да заобикалят гори и да претърсват планини. Главите на убити хайдути се излагали публично в гра­довете. Жив заловен хайдутин обикновено набивали на кол при градските врати, при което мнозина в най-страшни мъки ругаели пророка и заплашвали с отмъщение от другарите им. Такъв един случай възпява хърватският поет Станко Враз в песента си„Хайдук и везир“. Обаче, често . се случвало, че такъв преследвач на турците, като му омръзне дивият живот, сдобивал се с писмена амнистия и често дори ставал и турски пандурин.

Звездното небе било покрив за хайдутина; той не намирал под- слон от бури, ветрове и проливни дъждове. За своята безопасност дру­жината трябвало често да мени своето местопребиваване, и в един ден да изминава невероятно пространство, като се промъква предпазливо. Около селата селяни и овчари изобилно снабдявали хайдутите с храна и питие. Обаче, понякога, както се пее в една сръбска песен, хайдутинът от глад е бивал принуден да яде черната земя, а от жажда да смуче сок от листата. Ако турци се намирали наблизо, то болните, които не искали да попаднат в ръцете на неприятеля, по тяхна молба другарите им ги убивали. Ако пък някой отстранил се или заблудил се хайдутин се разболее, то той безпомощен умирал на някоя планинска поляна или под сянката на някоя гора: „орли му гроб изкопавали“ и никой нищо вече не чувал за него.

Хайдушкият живот бил само за лятно време, защото през зимата прохладните зелени гори, които на Балканския полуостров са почти изклю­чително дъбови и букови, са открити и през тях се всичко вижда; при това планинската зима е сурова. На Кръстовден, в септември, юнаците се разотивали, заравяли оръжието си, като си уговаряли най-близко сборно место. Местото, гдето било скрито оръжието, означавали с разни знакове. Навсякъде в Балкана се срещат такива знакове: имена и години, изрязани по кората на дървета, или забити пирони и др. т. Зимата хайдутинът прекарвал в някое село, у някой свой приятел (ятак) в работа и с песни. През април — на Гергьовден, когато в долините снегът се топи, селата се обличат в зеленина и лястовичките прилитат, дружината пак се събира.

Мъчно е да се проследи историята на българските хайдути със същата точност, с каквато онази на сръбските, гдето народният епос често се потвърждава и от писмените документи. Към XVI—XVIII в. в. се отнасят следните войводи: Мануш, Страшил на Пирин-планина, Семко, Рада, Барбур, Вълко, Наньо от Разград, Чавдар в рила, Вълчан при Търново, Ненчо от Троян, много възпяваният в Македония Стоян от Търново и т. н. Най-много процъфтявало хайдутството, както изглежда, в края на XVIII век. Много от хайдутите тогава служили и във войските на Молдовското и Влашкото княжества.

За отбелязване е и това, че у българите, както и у сърбите, често хайдутували и момичета, придружавани от братята си. В българските песни са възпети и „войводки“: Елена, Тодорка, които сръчно владеели оръжието, носели сабли и съ юнашка хитрост нападали внезапно кервани. Че това не е измислица, показва следният случай: В края на миналия век по Дебърските и Кичевски планини ходила Сирма войводка от селото Тресанче на р. Радика, в земята на мияците. Дружината дълго време не знаела, че вой­водата й е мома. Тя можела цели 18 часа да прекара все на крака. По-късно тя се омъжила за един мияк от Крушево Димитър Миладинов сам я видял, когато била вече старица на 80 години (f 1861) в Прилеп и сам от устата й чул цялата история на нейната младост. В стаята, под дюшека й, били скрити пищови, а на стената висели саби. И тя е възпята в песните55.

Хайдутството и до сега причинява големи грижи на турците. От хай­дути бе започната сръбската освободителна борба. Хайдушките дружини са изчезнали само в Сърбия и Черна гора, гдето християнинът диша вече свободно.

Преди да завършим тази глава, ние искаме да споменем за етнограф- ските промени, станали през тази епоха.

След сръбското отстъпление от Косово поле към южно Маджарско, напуснатите от тях места били заети от албанци, които постепенно достигнали до Морава.

Приблизително към XVI в. се отнася заселването с туркестански юруци и с турски коняри на южните части от Тракия и Македония, а главно Мъглен. Местните българи и ромъни, за да избегнат нападенията на тези си неканени гости, често приемали мохамеданството.

В миналото столетие, разказва се, балканските области Тозлука и Герлово (по тур. Карлова, 45 села) били заселени с турски колонисти от Азия. Единственото оцеляло българско село в Герлово — Върбица било резиденция на татарските султани, които се преселили заедно с много свои сънародници (в 1770 г. били до 20,000) от Крим в Турция. Други татар­ски султани, които заели в скоро време видни места между турското фео­дално дворянство, живеели в Фундукли при Ямбол и в Шехлари при Карнобат; един от тях живеел в Куруджи при Нова Загора дори в 1875 г. и направил голям шум поради варварското измъчване на българските селяни. Това не са първите татари в Турция. Още в 1485 г. Бая­зид II бе основал татарския град Татар Пазарджик за отбрана на съседните проходи. Българите почнали да се заселват в този град (през 1587 г. само 30 души) едва тогава, когато чума изтребила по-голямата част от татарите и турците56. Същото явление имаме и в Ниш, Пловдив и Одрин, в които през XVI век живеели само по няколко стотин християни.



1 Санджаците били следните: Виза, Кърк клисе, Силистра, Никопол, Видин, София, Галиполи, Солун, Кюстендил, Скопие, Трикала, Негропонте с Ятина, Морея, Навпакт (Лепанто), Карл или (Превеза), Янина, Делвино, Авлона, Елбасан, Шкодра, Охрид, Призрен, Вучитрън, Дукагин, Крушевац, Смедерево. На левия бряг тур­ците владеели до 1829 г. Браила, Гюргево, Турнул. Ср. Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, uebers. von Hammer, Wien 1812.

2 Статистика на леновете е дадена у Riccaut, Histoire de I’état présent de I’empire osman. Amsterdam 1672, 611.

3 Zinkeisen, Gesch. d. osm. Reiches, III, 230. Една стара прекрасна българска песен за събиране на деца за еничарската орда е издадена от Дринов в Период, списание, XII, 147.

4 Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung, Wien 1815.

5 Новакович, Српски поменицы (от Гласник 42), Белград 1875, 21.

6 За частния живот на Соколович (1579) вж. нашата статия. Vaclav Budovec z Budova v Carihrade (чехски пътешественик) Casopis Ceskiho musea 1877, 431 и сл.

7 Дринов, Период. Списание, II, 54.

8 Чедомил Мiятович, Пре триста година приг к изучавану извора за истopijy нашег народа, Гласник XXXVI; подробно е описано състоянието на славяните на Балк. полуостров в XVI в. въз основа на описанията на пътешествия и на венециан­ски донесения.

9 Шафарик за старославянските печатници, Sebr. spisy III, 248— 260 и Gesch. der siidslaw. Literatur III, 249—296. Една книга, напечатана в 1539 г. в Грачаница, е описана от Новакович, С археолошке изложбе у Киjеву, Белград 1874. В ста­тията Stara Stampanja za Bugare (Rad jugosl. akad. 37, 29—32). Новакович доказва, че Божидар Вукович (1540), основател на сръбския печат, е печатал във Вене­ция също и за българите. Изданията на Крайков са сръбски.

10 Hammer, Gesch. des osman, Reiches I, 182.

11 Михаил Константинович, гл. XLV (полският оригинал е напечатан в 1828 и 1857 г., старият чехски превод в 1565 и 1581, сръбският на д-р Я. Ша­фарик в Гласник XVIII).

12 Hammer, Osm. Staatsverfassung I, 309 407, 413, 495. Gerlach 54, 487.

13  Отлично описание и историята на Копривщица дава Христо В. Пуляков в бълг. списание Български книжици, 1866, II, 262—266, III, 9—15. За названието ср. стр. 72 и заб. 6.

14 В. Чолаков, Описание на село Панагюрище, Константинопол 1866 (16, 14 стр.); Захариев, 39, 79; Дринов, Болгарiя наканунѣ ся погрома, Слав. Сборник, (Спб. 1877).

15 Браилов. Периодич. списание V и VI, 35. Д-р Богоров, Описание на село Котел, във вестн. „Българ. Орелъ“ 1846 г. № 1.

16 Една стара бележка за падането на Цепина на поп Методи Драгинов от Корова в един пергаментов требник у Захариева (67). В седемте Цепински села сега се броят 850 къщи с 2800 българи мъже, както християни (730 мъже в Каменица и в Ракитово), тъй и мохамедани (в Дорково, Костантово, Корова, Лъджене и Баня). Освен тях живеят още 300 д. цигани.

17 Hopf (т. 86.) 90.

18 Hammer, Osm. Staatsverfassung I, 319, 321 (марталуси), 284, 304, 914 (дервенджии), 318 и т. н. (дуганджии).

19 Хаджи Калфа, Rumili, 36, 44.

20 Мусаки у Hahn, Drin und Wardar 292.

21 Поп Константин. Έγχειρίδιον περί τής έπαρχίας Φιλιππουπόλεως, Виена 1819, 43) говори, че в Пещера (или Περιστερά) има μέτοικοι ικανοί άπο Βοσκοπόλεως. В 1819 г. там имало 600 къщи, 2/3 християнски; а сега (Захариев 27) в Пещера има 780 къщи, от които 500 бълг. и 50 ром. За гибелта на Москопол вж. Роuqueville, Voyage de la Grèce (Paris 1820—25), 3, 45 и сл. Cp. Dem. Bolintineanu. Caletoriu la Romanii di Macedonia, Bucuresci 1863.

22 Интересни подробности за Арбанаси съобщи Славейков в цариградското „Читалище“, 1873, 488—493, Ср. Kanitz, II, 52. Много ми разказва един младеж от самото Арбанаси. Ето образец за тамошното наречие: горча — круша (мак. корче), плеко (πλέκω) — плета, сапунизо — мия, чапизо — копая, лоязо (λογιάζω) — смятам, мислязо — мисля, шетизо (шетам) — разхождам се, дулос (дол) — долина, че пано, че като (άνω κάτω) — нагоре-надолу, огнища (огнище) и т. н. Още в 1794 г. там са живели фамилиите Вакареску и Филипеску, изгонени от Влашко (Janaki Vacarescu, Спомените му у Papiu Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pen tru Romania, Bucuresci 1863 11, 288 и сл.)

23 Какъв е произходът на албанцитe-християни, пръснати по Бесарабия, (напр. в Каракурт и Волконещи при Болград) — не ми е известно. Вероятно, от К. и Б. Арнаут.

24 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik 180.

25 „Relazione dello stato della religione nelle parti dell’Europa sottoposte ab dominio del Turco“ от Матей Гундулич (по итал. Gondola), който е прекарал в Турция до юли. 1674 г. в продължение на 28 месеци; това съчинение е съставено в Рим в 1675 г., изд. Banduri, Imperium Orientale (Paris 11, 1711) vol. II Animad Vefsiones in Const. Porph., De adm. imp. 99—106. Дринов, който е напечатал в Период, спис. II. 65 извлeчение от един ръкопис, не е знаел това издание. Ср. Маткович, За староиталианските пътни бележки Rad XV.

26 За градоветe, сношенията и търговията по Цариградския път вж. моята книга „Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel“, стр. 113—138. Ср. извлeченията от неиздадените италиански пътни бележки на проф. Маткович, Rad XV. Според Хаджи Калфа, от Цариград до Силистра се смятало път 10 дни, до Видин и Солун — 14, до София — 13, до Скопие, Охрид — 16 и т. н. По Дунава от Видин до Сили­стра — 4 дни.

27 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 110.

28 Много богата литература по пътешествията е дадена в моята книга, „Heer­strasse“ 117 и сл. По подробности и точност на първо место трябва да бъдат поставени дневниците на рицаря Иоан Дерншвам 1553 г. (още неиздадени) и на протестантския проповедник Стефан Герлах 1573—1578 (Francfurt 1674, fol). Много ценни също тъй са италианските, особено венецианските донесения, по-нататък — на словенеца Курипешич 1530 г., на далматинеца Вранчич (Varantius) 1553 г., на белгиеца Busbeck 1554 г., на чеха рицар Вратислав от Митровица 1591 г., на англичанина Riccaut 1665 и на сръбския патриарх Арсений Черноевич 1683 г.

29 Съвременна бележка у Григорович, Пут. 190. Димитър бил ктитор на Слепченския (Слепче) манастир при Прилеп, ib. 136. Годината на неговата смърт е дадена в сръбския летописен сборник (изд. от Ягича, Archiv für Slav. Philol. II, 101.).

30 Farlati, Illyricum sacrum VIII (Писмото на Деодата). Родовите документи на граф Пеячевич любезно ми бяха предоставени от граф Юлиан Пеячевич. Ср. Theiner, Mon. slav. II, 213. Gundulid 1674 от Banduri op. cit 101. Период, спис. 65. Engel 462, заб. Според Lejean (Petermann Mitth. 1870 290) u Kanitz II, 341, сега в Чипровци, освен един камък с надпис „А. D. 1612“ няма никакви следи от католиците.

31 Подробно проучване на Станиславовата книга, съставено от М. П., в стати­ята „Абагар“ — пръв печатан паметник на новобългарската литература, в славянския сборник II (Спб. 1877). Дубровчанският правопис толкова повлиял върху Станиславова, че пишел, напр. огагн (ogagn — оган), погаргдено (сръб. — погрезено).

32 Вж. Канитц, II, 162—173.

33 Вж. италианската грамота от библиотеката на Бранкачияно в Неапол. Дри­нов, Период. Спис. I, 53.

34 Най-старите надгробни камъни на пловдивските павликяни се отнасят към 1784 г. — Григорович. Пут. 167. Riccaut (1665), Hist, de l’empire Ottoman, Amster­dam 1672, 711. Cp. Heerstrasse 74, 79, 95, 156.

35 Записка на свещеника Стефан Гаспари — Дринов, I. с., Макушев, Итал. архивы II, 85.

36 Издадени са от фонда св. Вячеслав, основан в 1669 г. — Йос. Иречек в Rozpravy z oboru hist, filol. a lit. (Виена 1860), 23.

37 Вилхелм Тирски в разказа си за пътешествието си в Цариград в 1168 г. (I. XX, гл. 4) споменава „Justinianam primam quae vulgo hodie dieitur flcreda". Досега още обикновено смятат учения архиепископ Димитрий Хоматиан за автор на това отъждествяване на Охрид с първа Юстинианова църква. За охридската църква вж. трудовете по църковна история на Zachariae, на Голубински и на Дринов.

38 В. Григорович, Svgdectvi о siovanskych apoŝtolich v Ochridě, Cas. Ces. mus. 1847, I, 514.

39 Списък на архиепископите у Голубински 123 и сл. Ще забележа само, че Зосима (стр. 134) е бил в 1669 г., когато бил превзет Гирит (Крит), а не в XV век.

40 В XVII в. към Охрид са се числили 8 митрополии (Кастория, Воден, Корча, Битоля, Струмица, Гревено, Берат, Дурацо и Валона) и седем епископства (Молесхос, Преспа, Гора при Охрид, Спатия при Берат, Дебър, Мъглен, Сисаниа с Шатиста). В началото на XVIII в. много епархии били слети, напр. Молес­хос и Мъглен; наново образувана е Велеската епархия. Подписът на архиепископа бил зелен. В славянските грамоти той сам се нарича още „архиепископ сръбски".

41 Издадените от ромънските князе славянски грамоти, чийто език е силно повлиян от ромънския, са събрани от Венелина, Влахо-болгарскiя грамоты, Спб. 1840 и от Bogdan Petriceicu— Hâjdeu, Rrchiva istorica a Romaniel I—III Bucuresci 1865—1867.

42 Пруският посланик Gaffron в 1779 г. ето как описва Фенер: Le quartier est la demeure, de ce qu’on appelle la noblesse greque, qui vivent tous aux dépens des princes de Moldavie et de Valachie. C’est une université de toutes les scéIératesses et il n’existe pas encore de langue assez riche, pour donner des noms à toutes celles qui s’y commettent. Le fils y apprend de bonne heure ά assassiner si adroitement son père pour quelque argent, qu’il ne saurait etre poursuivi. Les intri­gues, les cabales, Phypocrisie, la trahison, la perfidie, surtout Part d’extorquer de I’argent de toutes mains y sont enseignés méthodiquement. Zinkeisein VI, 252.

43 Маркевич, Юрiй Крижанич (Варшава 1876) 114. Крижанич сам е бил . в Цариград около 1655 г.

44 Hopf (Ersch-Gruber, том 86) стр. 189.

45 Д. Филипидес е съставил на гръцки география и история на Ромъния (Лайп циг 1861), а Фотино—история на ромънските земи (Виена 1818, 3 тома).

46 Актът за отричането на Aрсений е напечатан в Гласник VIII. За последните дни на Арсений вж. Бълг. книжици 1860,139. Ср. също и Голубински.

47 За записката на Джорджич вж. Макушев, Болгарiя под турецким владычеством в XV и XVI в. в. в Журн. Мин. Нар. Просв. CLXIII. Ср. Дринов, Период, списание I, 44, 59. Ходът на българското въстание през 1595 г. подробно е изложен в едно писмо на Джорджич; един препис от това писмо, още неиздаден, има у г. Дринов. Латинските и гръцките разкази за войводата Михаил вж. у Papiu Jlarianu, Tesaurulu I. (Walter 1599, Bisselius 1675, de Thou 1614; хроника в стихове на гърка Ставрин, 1601). Ср. Tomek, Boufe sedmihradské, Čas čes, musea 1854. Миятович, Шта je желео и радио српски народ у XVII веку. Годишньица Николе Чупича I, 1877, 80 и сл. Раичь, История на сърбите IV, 58 смесил Баба Новак с Новак Дебелич, герой от народните песни, познати и на Дерншвам (1553),

48 Венецианецът Соранцо (вж. Макушев op. cit.).

49 Соловьев, Исторiя Россiи XIV, стр. 27, 55, 57.

50 Много неиздадени документи за мисиите на Парчевич и за историята на Чипровци се пазят във виенската, венецианската и римската архиви, а също и между фамилните книжа на графовете Пеячевичи. Те ми станаха достъпни благодарение на любезността на граф Юлиан Пеячевич, който усърдно работи над историята на своя род. Ср. също Nicolai Smitt (е Soc. Jesu), Imperatores Ottomanici. Tyrnaviae 1760, 11, 42 и сл. За пребиваването на Парчевич във Венеция в 1673 г. ср. също Макушев, Восточны вопрос в XVI и XVII в. в. Слав. сборник III.

51 Към тях принадлежат Кръст (Христофор) Пейкич от Чипровци, настоятел на манастира в Чанад (Маджарско), който е издал между другото и едно съчинение за разликата между католишката и православната църкви (Венеция 1716) и едно разсъждение на латински език против корана (Туrnau 1717). Ср. Шафарик, Gesch. der südslav. Lit. II, 52, 219. Ill, 133. Езуитът Яков Пеячевич (1738), професор в Загреб и на други места, е напечатал латинска география (Загреб 1714, Ср. Schwandtner III), в която con amore описва Балканския полуостров. Много богословски книги и съчинения под заглавие „Historia Serviae“ (Kalocae 1799) написал Матей Фр. Kсав. Пеячевич (род. 1707, 1731), професор, а след унищожа­ването на езуитския орден, чийто член бил, абат в Петроварадин.

52 Подробности у Kanitz, Donay Bulgarien I, 247, 59.

53 Czoernig, Oest. Ethnographie I, 73, III, 143.

54 Един катехизис на тяхно наречие е обнародвал Миклошич, Вж. гл. III, забележ. 25.

55 К. и Д. Миладинови, Бълг. нар, песни, стр. 328.

56 Захариев, стр. 41 и сл.

Съдържание: