x Вътрешно състояние на България през XI и XII век

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Вътрешно състояние на България през XI и XII век

От XII век Охрид бил опора на елинизма в земите на македон­ските славяни. Още приемникът на Йоан Дебърски бил грък и от тогава българин не можел да стане архиепископ, когото назначавал импера­торът1. Най-бележит между тях бил известният писател Теофилакт от Еврип на Евбея (ок. 1085—1107); неговите записки и писма хвърлят светлина върху живота и положението на охридските архиепископи. От тях2 ние виждаме, с какво презрение гръцкият духовен пастир гледал на своето „варварско“ паство и с каква омраза българите му отплащали за това. Ние узнаваме, че архиепископът имал грамадни доходи, че той по цели дни броял своите жълтици3 и селяните от църковните имоти го мразели. Охрид останал и след падането на царството търгов­ски град, който се отличавал с великолепни постройки4, за което свидетелствува също и арабският географ Идризи (1153).

През 168-годишното византийско владичество учението на богомилите добило необикновено развитие5. Това малоазийско и арменско учение срещ­нало съчувствие у гърците, които в средните векове имали голяма наклонност към богословски препирни. Цялата страна около Пловдив през XI век била препълнена с арменци, богомили и павликяни. Император Алексий с огън и меч преследвал богомилите; той заповядал да се изгори в цариградския хиподром техния старейшина Василий, който за­едно със своите 12 „апостоли“ паднал в плен (1111 год.). Ние описахме по-горе плодовете от тия гонения. На 1114 год. в Цариград били сменени двама епископи, изобличени в богомилство, а уважаваният от на­рода монах Нифон бил заточен; няколко години по-рано съборът осъдил монаха Константин Хризомала, който разпространявал богомил­ски дуализъм и твърдял, че във всеки човек има две души — една добра и една зла, и че никой не може да стане добър християнин, докле не изгони от себе си лошата душа.

Богомилското учение преминало от Балканския полуостров на запад, по всяка вероятност, през византийска Южна Италия6. Но на италианска почва то успяло да се задържи само в Ломбардия, гдето можело да се укрие от папските гонения в градовете и под закрилата на привързаното към това учение дворянство.

Първи „манихеи“ във Франция се явяват на 1017 год.; тяхно главно свърталище била Тулуза. На 1146 год. те се появяват в Кьолн на Рейн; наскоро се срещат в Страсбург и други прирейнски градове.

На запад те не се наричали вече богомили или бабуни, а носели раз­лични други имена, като манихеи, поблнкани (от павликяни), в Италия патарени (от Миланското предградие Патария) в Германия и Италия катари (произход неясен; оттам немското Ketzer, чешкото Kacif), във Фран­ция албигоици (от гр. Алби, тексеранти, tisserands, понеже техният съзерцателен живот им доставил много последователи между тъкачите). Сами, обаче, те наричали себе си само christiani, boni christiani, bons homes. He само те, а и техните противници не забравяли, че учението им е от български произход; оттук и имената Bulgarorum haeresis, Bulgari, Bugri, а също и френската обидна дума bougre.

В началото на XIII век цяла Южна Европа, от Пиренеите и океана до Босфора и Олимп, била обградена почти с непрекъсната верига от богомилски заселища. Стотици хиляди хора тайно или явно изповядвали уче­нието на арменски, гръцки и български еретици7. Вярващите в Ломбардия и Южна Франция водели оживени сношения със своите едноверци във Визан­тийската империя, България и Босна8. Много по-рано преди Цариград да бъде завладян от латинските „кръстоносци“ и превзет от турците, между Изток и Запад ставала обширна, макар и тайна размяна на мисли.

Изпърво богомилите вярвали, че Бог и Дяволът са едновременни. Ала още в X век срещу тоя безусловен дуализъм възникнала по-умерена партия, която смятала, че Дяволът не е първобитно същество, а паднал ангел. Църквата на драговичите (в Македония) се придържала о ста­рия дитеизъм (двубожие); а българската о умерения монотеизъм и при­знавала временния произход на злото. С изразите „ordo de Bulgaria“ и ordo de Dugrutia“ се различавали двете партии, които също тъй преминали и на запад. Никита, епископ на Цариградската енория, който споделял възгледа на драговичите, участвувал в 1167 год. на еретическия събор в сан Феликс де Караман, близо до Тулуза, който (събор) обявил абсолютния дуализъм за истинска вяра9. Впрочем това решение нямало важни последици10. В XIII век учението за вечното съществуване на злото имало на запад безусловни привърженици само в църквите в Тулуза и в Албано на езерото Гарда. На Балканския полуостров средоточие на богомилството била Македония. В Мелник, при Прилеп, в планинския чукар Бабуна11, гдето и днес едно село се нарича Богомила, и в Мъглен, гдето при император Мануила епископ св. Иларион водел трудна борба с богомилите, имало богомилски общини. Рано проникнало тяхното учение в Сърбия, но от там го изгонил (ок. 1160—1180) енергичният велик жупан Стефан Неманя12. От Сърбия преследваните богомили избягали в Захлумие (Херцеговина) при брата на Стефан, княз Мирослав, който на драго сърце ги приел от омраза към брата си. От Захлумие богомилски проповедници проникнали в Босна, гдето под покровителството на дворянството и на бана тяхното учение достигнало същата сила, каквато и в албигойска Южна Франция. В XIII в. новото учение преминало отвъд Сава и се разпространило в Сирмия и Славония. В Чехия то също се появява спорадично, занесено или от юг, или от пиренейските страни13.

Западните богомили имали Св. писание, преведено на простонароден (провансалскй) език 14 не от вулгатата, а от гръцки текстове. Към мал­кия брой книги, признавани от българските богомили, техните гръцки едноверци присъединявали Псалтира и Пророците; на запад пък албанската църква прибавила към това още книгите на Иова и Сираха и Соломоновите книги.

С изключение на някои частни крайности, богомилското учение все повече и повече показвало стремеж да се сближи с християнството (от което се отделяло доста много по своята същина), та по такъв начин по-лесно да намира привърженици между християните. Така, италианецът Иоан де Луджио проповядвал въплъщение на Сина Божий и приемал изцяло Стария Завет; други проповядвали свобода на волята.

Такъв бил религиозният живот в България през XI и XII век. Не по-малко е важно да се разгледа етнографското й състояние. Тогава в нея имало такава пъстра смес от народи, каквато има и в наше време.

Славянският елемент бил преобладаващ. По-горе споменахме за изчезналите сега славянски колонии в Елада и Тесалия. В Албания и Епир, по равнините и долините дълго време живеели сръб­ски и български племена, докато по височините живеели албанци и власи, а в крайбрежните градове (Драч, Навпакт) — гърци. Южноепирските войничи се споменават още през VII век. През X век цялата страна от Драч до Янина заедно с крайбрежието образувала дял от българското царство. По албанските планини проливали кръв на 1018 год. последните борци за българската независимост. През време на Деляновото въстание се подигнали и славяните при Драч, а жителите от провинцията при Никопол (Етолия и Акарнания) се присъединили към българите, „своите съплеменници“. Дори при управлението на Анжуйския дом (1250—1350) сла­вяни живеели по крайбрежните равнини и на Дрин. Славянският елемент дори се засилил в Албания и Епир, когато сръбският цар Душан покорил тия страни15.

Не може да се определи в тая епоха границата между сърби и бъл­гари. Положително е известно само, че на Дунава българският елемент граничил с руския. Според Нестор, през IX и X век границите на руските угличи и тиверци достигали до Дунава, при чиито устия тогава имало руски градове. Ала славяните трябвало да отстъпят тук место на печенези и половци (кумани). Когато пък тия скитници си отишли, в Молдова се появили не вече славяни, а румъни, но и у тях малоруският език бил известно време държавен език16.

Албанците, макар и най-стар народ на полуострова, нигде не се споменават по-рано от XI век. Те наричали себе си шкипетари, което, както твърдят някои писатели, значи „планински жители“, а своята страна — Шкиперия. Славяните ги именували арбанаси, гърците — άρβανίται, на за­пад — albanenses. Това е също местно, вероятно, старонародно име. На го­вора на тоските „арбери“ или „арбереши“ значи албанец, а планинската страна между Валона и Аргирокастро се нарича Арберия; на говора на гегите Арбения се нарича цяла Албания, а у планинците това име носи пре­димно крайбрежието при Драч. Явно е, че славянското, франкското и гръц­кото имена са заети от говора на гегите (северните албанци)17. В историческите извори албанците се явяват за пръв път през време на Маниаковото въстание (1043) под името άλβανδί. От това време те се споменават по-често в гръцки, латински и славянски извори. Те живеели на родове по недостъпните планини, като полудиви овчари, под управлението на местни водачи. В стари сръбски паметници от XIV век се споменават албанските села по Шар и при сливането на двата Дрина, гдето били подчинени на Дечанския и Призренския манастир. Две места наричани Ар­банаси и, вероятно, населени с албанци, се срещат през това време между македонските славяни18, едното в Жеглиговския окръг, другото при Прилеп. Албанци скитали със стадата си и в Сърбия19.

Албанските планинци, открай време запознати с разбойнически напа­дения, се спущали малко по-малко в низините и покорили славяните, които се намирали там. Албанските водачи замествали славянските боляри. На­скоро в Албания станало правило, че само „сърбин или славянин“ може да бъде роб. Победителите заели от победените не само закони, обичаи, начин на живеене, ами още и изрази за новите понятия20.

Бележито е движението на албанците през XIV век, когато те на­воднили опустошена Елада. Албанците се покорили на турците само след мъжествена съпротива, а после, поради приликата си с тях по начин на мислене, станали сигурна опора на Портата. Като били от старо време, поне номинално, поданици на гърци, българи, италианци, сърби и турци, те при всичката си войнственост никога не се опитвали да основат соб­ствено албанско царство; дори техният национален герой Скендербег бил родом славянин. Те се колебаели постоянно между католицизма и православието и дори приемането на исляма не срещало големи пречки у тях.

Пръснати по целия полуостров между албанци, гърци, българи и сърби, живеели ромъните, наричани по славянски и гръцки власи (Βλάχοι). В Сърбия напоследък се употребява името цинцари, което има една тънка окраска на присмех (цънцар по ромънски — комар). Необикновена предприемчивост, равнодушие към своята собствена народност и при това упорита вярност на родния език — ето главните характерни черти на власите. В средните векове те били далеч по-многобройни, отколкото са сега. Макар че принадлежат към най-старите обитатели на полу­острова, обаче, те се споменават за пръв път едва около 976 год. в местността между Костур и Преспа21. Хрисовулът на император Василий II подчинява власите в цяла България, също както от Бдин и Белград до Янтра на охридския архиепископ22.

Центърът на влашкото население се намирал в Тесалия, която през XII — XV векове се наричала просто Велика Влахия (Μεγάλη Βλαχία), Еврейският пътешественик Вениамин Туделски (1173) разказва, че тогава те били още езичници; те тичали бързо като кози и се спущали от своите планини за грабежи. През тоза време Малка Влахия била в Етолия, Бяла Влахия в Мизия, Черна Влахия (Μαυροβλαχία) в Молдова. Сърбите наричали епирското деспотство Влахиотска земя23. Много власи живеели в родопа24, гдето и сега още се намират при Пернар и в Неврокоп. Власите в Добруджа и при Анхиало се споменават в 1095 и 1164 год., при Виза в Тракия—в 1284 год.; византийците говорят направо за тия понтийски власи, че са потомци на италиански (римски) колонисти. Сега в Хема няма вече ромъни.

Често се споменават власите в Сърбия25. Още Стефан Неманя подарил 150 власи на Хилендарския манастир. За крепостни власи споменава типикът на Студеницкия манастир (ок. 1200 год.). Много влашки села се споменават в основните грамоти на манастирите: Жича на Ибар (1222 — 1228), Дечани на Бистрица (1330), Архангелски в Призрен (1348) и в Душановия хрисовул за Хилендарския манастир (1348). Повечето от тия заселища се намирали в Шар планина, в планините западно от Бели Дрин, край Ибар и Сръбска Морава, гдето и сега един пла­нински чукар се нарича Стари Влах. Край Морава било разположено влашко село Попиша. При сръбския крал Милутин (1281 — 1320) власите се споменават в Македония при Скопие; а при българския цар Константин (1258 — 1277) при Припеп.

Няма съмнение, че под ония власи, които живеели в села със сла­вянски имена (Сушичани, Добродоляни, Горачевци и т. н.), често подразбирали и славянските овчари; ала повечето пъти те били същински ромъни, което доказват собствените имена, например, в призренската гра­мота окончаващи на ул (Сурдул, Урсул, Владул, Драгул, Раюл, Станул, Нягул), или в жичкия надпис: Шарбан, Бун (bonus), Букор (алб. и ром. bukur — красив) и т. н. 26.

В грамотите от XIV и XV век в Босна често в противоположност на рагузанците се посочват сърби и власи (sclavi aut vulahi), селяни овчари и търговци. В Истрия и до ден днешен съществуват четири села, чиито жители говорят помежду си на ромънски, а със съседите си на хър­ватско наречие27.

Има доста сведения за бита на власите през средните векове. Пове­чето те били скитнически народ, който бил добър по характер, ала понякога способен за насилие. Както сега, така и тогава те пасели лятно време стадата си от коне, овце и кози по високите планински пасбища, а през есента се спущали на зимовище (зимище), гдето на земевладелеца не плащали пари (травнина), а по две животни на всеки сто глави добитък. Разбира се, тия зимни гости понякога били твърде неприятни за стопанина. Две постановления от законите на цар Душан (1349) се отнасят за на­рушение на граници от албански и влашки овчари28. Рагузанците никога не пущали власите на зимовище в своите владения и когато само веднъж отстъпили от тоя обичай по молбата на боснен­ския крал Твърдко Твърдкович, „власите куявичи“ не само им причи­нили много загуби, ами дори убили едного от тях29. Влашките планин­ски села се наричали катуни; в тях живеели често пъти повече от 35 семейства. Техният водач, както в Сърбия, тъй и в Карпатите се именувал княз или премикюр. Макар че власите били скитнически народ, все пак мнозина от тях се смятали за поданици на манастирите и болярството; но понеже водели по-разпуснат живот, отколкото другите се­ляни, нито един крепостен сърбин не можел да се ожени за влахиня. За пасене на чужд добитък те получавали или част от стадото (белег), или месечна заплата (месечина). Като търговци те обикновено пътували с кервани за Рагуза и Катаро, предимно със сол. Те се срещат също и на византийска военна служба. Влашкият език на полуострова е още малко познат, макар че проучването му, особено в лексикално отношение, би могло да изясни множество факти30. Влашка литература не съществува; те пишат сега по гръцки.

Името влах, което изпърво означавало човек от романски произ­ход, често сменяло своето значение, но всякога с примес на подиг­равка. В Босна понякога наричали рагузанците също тъй власи. В края на XII век това име било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита Хониат, Ансберт, Вилхардуен, Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и техния народ ту власи, ту българи; само у Акрополит изчезва това смесване; може би, то произлязло от това, че тогава на Черноморския бряг съществували още ромънски села, или пък това име означавало изобщо селяни. На новогръцки език и до ден дне­шен селянин е βλάχος, в противоположност на овчари (чобани). Сега в Дунавска България и Сърбия влах означава дако-ромънин, в Тракия и Македония—македоно-ромънин, в Хърватско—изобщо православен християнин, в Босна — славянин от християнско изповедание, в Далмация селянин от материка (морлах), у словенците и чехите — италянец.

Много по-тъмен е произходът на ромъните в Дакия. Съмнително е, че те обитавали непрекъснато в днешните си местоживелища, понеже няма никакви доказателства за това. Обаче, спорът по тоя важен етнографски въпрос не е още напълно решен. В първата половина на средните векове населението на Молдова и Влашко образували български и руски славяни, скитащи маджари, печенези и кумани. Кой е живял тогава по озарените от слънцето върхове на Карпатските планини — е гатанка; навярно ще са били ромънски овчари, рано преселени там от Балканския полуостров. Местните имена показват, че в Трансилванските долини имало славянско население. След като куманите си отишли, равнините северно от Дунава останали необитаеми и пусти. Тогава от планините слезли овчари и се заселили между останалите славяни. Макар че те романизирали славяните, обаче, заели от тях не само стотици обикновени думи, но особено думи, които се отнасят до християнските понятия. Религиоз­ната терминология на ромъните е несъмнено доказателство, че те приели Христовото учение от славяните31. До миналия век служебен и църковен език у тях бил славянският. За пръв път в Молдова власите се явяват в 1164 год., като съседи на галицките князе31. За пръв път в седмоградско „Blaci“ се споменават в 1222 год.; за жалост, твърде малко се знае за тоя горист и опустошен край преди преселването на саксите. В XIII век ние намираме във Влашко ромънски родове, които живеели под маджарско управление (Ούγγροβλαχία); едва в XIV век там възниква държава.

В градовете често заселвали гърци, между славяните, за да държат последните в покорност; така между другото било в Мелник. Много малоазийски гърци избягали от турците в Сърбия, дето ги намираме при крал Милутина (1281 — 1320) край Брегалница33.

Арменците на времето си имали такова влияние във Византийската империя, че някои от техните съотечественици достигнали до престола. Те се срещали във всички големи градове. В околностите на Пловдив, в Мъглен, Македония и дори край река Пчиня34 те живели в селата. Арменците били същински създатели на богомилството.

Между българите императорите заселвали също и тюркски племена. Император Теофил (829 — 842 г.) заселил вардариоти между Солун и Воден; те имали свой епископ (‘ο Βαρδαριωτών οι Τούρκων), подчинен на охридската църква35. Още през XVI век вардариотите се причислявали към църквата на Полянинския епископ (Дойран)36. Сега те са изчезнали; предполагат, че от тях произхожда името Вардар. Други турци обита­вали в XI век около Охрид. Печенезите, заселени в тия времена при Ниш, София, в Мъглен, на Овче поле и край Дунава, наскоро измрели; само в някои местни имена е запазен спомен за тия разбойници37. По-важно било влиянието на куманите, към които още ще се върнем38


1 Български архиепископи и патриарси (Голубински 33 и сл.): Йосиф 870, Георги 878, Леонтий, Димитрий, Сергий, Георги, Дамян (при Петър), Герман или Гавриил във Воден и Преспа (при Самуила), Филип (първи в Охрид), Давид ок. 1015—1018, Иоан 1019, Лев (ок. 1055), Теодул, Иоан Лампен (ок. 1078), Иоан άοινος, Теофилакт (ок. 1085—1107), Лев Мунг (евреин), Михаил Максим (евнух), Евстатий (1134), Иоан Комнин (племенник на Алексий I, ок. 1143—1156), Константин I (сменен 1166), непоименуван 1183, Иоан Каматер. Ср. Zachariae 16—24.

2 До Янения, ер. 21, р. 541,

3 До импер. лeкар Мих. Пантехнес. ер. 73,    р. 563.

4 Горната църква Св. София била построена          от архиепископ Лев; долната — от Теодул. Едната от тях и до днес още служи за джамия.

5 Вж. често споменаваното от нас съчинение на Рачки за богомилите и Schmidt’oвaтa Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou fllbigeois. Paris 1849. За гръцките богомили; Euthymlos Zygadenos, ed. Gieseler, Gottingen 1842.

6 В 1040 год. павликяни се явяват в гръцката войска в Южна Италия. Gibbon, chap. LIV nota ee.

7 Списък на 16-те „ecclesiae Catharorum“ във Франция, Италия и на Балканския полуостров в началото на XIII век, състав, от Reinarus Sachoni, Bibllotheca max. partum T. XXV p. 269. Martène et Durand, Thesaurus nov. anecdot. V. 1859. Ср. гл. XV.

8 За сношенията на пиемонтските еретици с Босна в XIV век вж. отчетите на инквизицията у Girolamo flmati, flrchivio storico italiano. Firenze 1865, Ser. Ill, t. I. у Рачки Rad VIII, 130.

9 Notitia conciliabuli apud S. Felicem de Caraman sub papa haereticorum Niquinta celebrati. Bouquet XIX. 448.

10 Наскоро след отпътуването на Никита в Ломбардия се явил някой си Petracus от задморието (des parties d’outremer) и агитирал успешно в полза на българския възглед.

11 Още в XIII век Бабуна. Шафарик, Pam. 25. Според преданието тая пла­нина отдавна била прибежище на бабуните или богомилите. Григорович, Пут. 139.

12 Сръбският крал Стефан Урош III изпратил сина си, отсетне цар Душан, с войска против „безбожните и мръсни“ бабуни, които подирният след голямо кръвопролитие разбил и после се върнал при баща си в Сърбия. Стара бележка от 1329 год, у Григоровича, Путеш. 20. Може би, тия еретици живели в Македония, чиято северна част сърбите в това време вече владеели.

13 Palacky, Ueber die Beziehungen und das Verhaltniss der Waldenser zu den ehemaligen Sekten in Bohmen. Prag 1869. Brandi в Čas. matice moravskd I, 2. Обаче спомената там грамота на Инокентий IV (1244) се отнася по-скоро за Босна, отколкото за Чехия.

14 Според Райнер те премахнали съвсем латинския език като църковен. Рачки, Rad X, 234.

15 Вж. любопитното, основано на нови извори съчинение на варшавския професор Макушев (вж. гл. IV).

16 Като куриоз ще посоча тук, че в един старобългарски народен каталог (приблизително от XIII в.) българинът се оприличава на бивол, сърбинът — на вълк, също там физономията на албанеца се сравнява с бобър, а на влаха — с котка. Оригиналът е у Шафрик II, 733.

17 В тоск. диалект Arberija, в гег. Arbenija, За народното име ср. Hahn, Alb. Stud. I, 230, Drin u. Wardar 13.

18 Miklosich, Mon. Serb. 144, Гласник 13, 370.

19 Цар Стефан Владслав (1234 — 1241) предоставил право на Вранинския манастир (върху остров на Шкодренското езеро), да не допуща албански овчари на зимовище в своите владения. Mon. Serb. 27.

20 Макушев 45. Miklosich, Alb. Studien I. Die slav. Elemente im Albanesischen. Wien 1870.

21 Кедрин II, 435. Вж, глава XI, забележ. 10.

22 Καί λαμβάνειν τò κανονικών αυτών πάντων, καί των άνά πάσαν Βουλγαρίαν καί των περί τδν Βαρδάρειον Τούρκων, δσοι Ιντδς Βουλγαρικών δρων έισί. Голубински 263.

23 Даниил, изд. на Даничич 114. 354. Един влахи от Драгя се споменава в грамотата ок. 1348 год. (Гласник 15, 292).      ·

24 Кантакузин I, гл. 30 ed. Bonn. I, 143: ενα δέ τών άπδ του Δακικουγένους νομάδα Συρμπάνον (Шарбан). Византийски известия y Roesler, Rom, Stud. 100, Hoph 165.

25 Вж. Даничич, Рjечник на старина српских: влах.

26 Разбор на призренската грамота има у Hajdeu, Archiva istorica a Romaniei Bucuresci 1867, 111, 85—196. В тая грамота има и ром. думи; мрчина (Crataegus, глог) дрочиня (Arbutus unedo), Марко фечор (фечор е син), ром. умалителни на — шора.

27 Вж. Miklosich, Die Istrischen Rumunen (Die Slav. Flemente im Rumunischen. Wien 1861). В хърватското крайбрежие ме уверяваше един заслужващ доверие човек, че на остров Крку (ит. Verglia) дори и в нашия век бил известен ромънският език — нещо, което би заслужавало едно по-близко издирване.

28 Законник на Душан § § 66, 71.

29 М. Пуцич, Споменици сръбски 1395—1423. Белград 1858, 82.

30 Георг. Конст. Роза в 1809 год. различавал следните диалекти: москополски, грабовенски, грамостенски, гопистенски, мезовитски или епиротски, малавистенски и планински или влашки (Kopitar, Кl. Schriften 1, 182). Към това нужно е да се прибави още мъгленското наречие, което трябва да е твърде близко до дакоромънски (Hahn, Drin u. Wardar 281, и македонският ромънин А. Маргарит, вж. Picot, Les Roumains de la Macédoine, P. 1875, 39).

31 „Тук е место да забележа, че християнската терминология у ромъните, а също и употребата на славянски църковни книги, която се е продължавала до доста късно време, позволяват да се заключи за участието на славяните в доста късното покръстване на ромънския народ", Miklosich, flltslov. Formenlehre (1874),XXV.

32 Кинам 124. Никита 171. W. Tomaschek, Zur Walachischen Frage, Oesterr. Gymn-Zschr. 1876, 342-346.

33 Miklosich, Mon, serb. 59. Гласник 24, 246.

34 Гласник 24, 245. Село Ярменица при Рила (Шафарик, Pam., 2 издан. 106), Арменохор при Битоля (Гласник 11, 136; съществува още и днес), „Бале Екьса арменин" със семейство в Струмица в XIV в. (Mon. serb. 64).

35 Вж. забележ. 22.

36 Tafel, De Bardario et de gente Bardariotarum. Mus. Rhen. V.

37 Село Печенега на Дунава в Добруджа; Печеневца на Българ. Морава при Лясковецъ; Печенско бърдо на пътя от София за Берковица; Печенешки пут в Полога, в XIV в. (Гласник XIII, 375); Печеноге село в Сърбия, в околностите на Крагуевац; в Дубровник властелската фамилия Печенежич през XII и XIII в.

Съдържание: