x България в XV век

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

България в XV век

Появата на страшилището на света Тимур хан и Страшната битка на народите при Ангора (20 юли 1402 г.) биха могли наистина да погубят тъй бърже разраслата се османска държава, ако източните християнски на­роди — гърци, славяни, албанци, ромъни и източни франки бяха съумели по-добре да използуват дълбокото падане на смъртния си враг. Взаимното съперничество, нравственият упадък на Изтока, остарелите преду­беждения на Запада към източната църква и най-после погрешното пред­положение, че ожесточената братска война между Баязидовите синове сама по себе си ще унищожи османската държава, — всичко това задържало християните в този решителен момент да действуват дружно против турците.

Най-старият Баязидов син Сюпейман (Μουσουλμάνης у гърците, Мусолман у славяните), човек храбър и благороден, но жаден за наслади и с особена слабост към виното, почнал да управлява от Одрин цяла Европейска Турция. Той сключил съюз с императора Мануил в 1403 г., като му отстъпил не само Солун и Тесалия, но и целия морски бряг от Панион на Пропонтида до Месемврия заедно с някои острови1. В Тракия отново настъпил благодатен мир, от какъвто тя тъй дълго бе лишена. На север Стефан Лазаревич, който щастливо бил избягал от бойното поле при Ангора, гдето се сражавал като турски васал, завзел отново всичките си бащини земи от Дунава до Шар. Той бил учен и храбър човек, но лош политик. Тъй било съдено, щото Сър­бия, втисната между Маджарско и Турция и отслабнала от вътрешни кра­моли, да падне като жертва на войната между споменатите две държави2.

Какво е ставало тогава в България, има само едно свидетелство в старосръбската биография на Стефан Лазаревич, безценен исторически извор, съставен от очевидеца и съвременника Константин Философ, българин от Костенец. Около 1405 г. българските градове по сръбската граница, в долината на Тимок и в околностите на Пирот се разбунту­вали против турците, подстрекавани, без съмнение, от Срацимировия син Константин. Сюлейман, обаче, бързо навлязъл в долината на р. Темск, която, след като напои дългата оживена с 33 села и с 3 манастира бал­канска долина, се влива в Нишава, и усмирил въстаналите3.

По-малкият Сюлейманов брат Мохамед, с прозвище „Кюришджи Челеби“, т. е. господар на борците4 справедлив и миролюбив човек, чужд на всякакъв фанатизъм, завладял между това отново цяла Мала Азия. Той искал да се помири с брат си, с условие, щото да му се паднат азиатските провинции, а на Сюлейман европейските, но Сюлеймановото властолюбие развалило тоя план.

В 1409 г. Мохамед изпратил най-малкия брат Муса в Европа, да отпочне военните действия против Сюлейман. Муса тръгнал с кораби от Синоп, потеглил към устието на Дунав и приятелски бил посрещнат от Мирчо. Турските гарнизони в Дунавските земи, Стефан Лазаре­вич, брат му Вълко и български боляри и градове се присъединили към Муса. Мирчо, който владеел още няколко български крайдунавски градове, му помогнал с всичките си сили. До самите Византийски стени, около крепостта Космидион при Златния рог станал боят между Сюлейман и Муса. Султан Сюлейман, подпомогнат от византийците, победил по­ради предателството на съюзниците на неговия враг: в разгара на боя сърбите изоставили Муса, а Вълко дори преминал с цялата си войска на страната на Сюлейман5. Муса се спасил с бягство и разбойничествувал по балканите и по Тракия. Той нападнал Вълко, когато тоя се връщал в Пловдив, и го обезглавил в една гора (6 юни 1410 г.)6; същата участ сполетяла и племенника му Лазар близо до Одрин. По заповед на Муса пловдивският митрополит Дамян бил убит в църквата, а трупът му изхвърлен през градската стена. Изобщо Пловдив тогава много пострадал. Сюлейман пък го и опожарил, защото тамошните турци били на страната на Муса.

Сюлейман отново се предал в Одрин на веселби и пиянство, но за малко било неговото величие: ненадейно пред града се явил Муса и много от знатните преминали на негова страна. Сюлейман се опитал да избяга в Цариград, но бил хванат и удушен (5 юни 1411 г.)7.

Муса бил по-енергичен и по-нравствен от Сюлейман, строгостта му, обаче, се превръщала в тирания. Той се отметнал от брата си Мохамед и му станал смъртен враг. С много разбойнишки набези и с обсадата на богатия град Ново Бърдо той отмъщавал на сърбите за измяната им в битката пред Цариград, а Стефан му се отплатил с разграбване на Пиротската област. В 1413 г. против Муса въстанал турският комендант на съседните със Сърбия крепости Хамуз бег, а заедно с него и българите по Тимошката долина. Муса, след като завладял българските крепости Сврлиг и Соколец (днес — Баня), пленил Хамуз бег, извел селските жители и преселил в областта между планините Ртан и Озрен колонисти от други области. След това преминал границата и завоювал сръбските крепости Болван и Липовац (развалините им и досега личат около Алексинац), Сталач при слива­нето на двете Морави и Коприан (Прокупле)8.

Муса отнел от византийците припонтийската страна и Тесалия и на­паднал самата Византия, но бил отблъснат. Затова пък нанесъл на брата си Мохамед, когато последният с помощта на гърците преминавал Босфора, такова поражение при Инджигис, че той едвам успял да се върне в Азия.

Между това Стефан Лазаревич свързал съюз против Муса с Юсуф, „началник на Константиновата земя“, и с Иигит, скопски пограничен воевода, които и двамата избягали от затвора на Муса в Димотика и се върнали в областите си. В същото време византийците изпратили Сюлеймановия син Орхан9 в Солун, та да почне той там военни действия с помощта на славянския болярин Богдан и на тур­ските колонисти в Македония. Муса, обаче, пленил Орхан и заповядал да му извадят очите, завзел земята на Богдана, нахлул след това в Сърбия и разбил деспота при Връбница, недалеч от Крушевац (1413).

А Мохамед в това време се съединил тайно с всички врагове на своя брат и потеглил през Босфора право против Сърбия. Недалеч от Пловдив, при Дълга ливада или Макроливада той се срещнал с Муса. Мохамед, обаче, го обиколил, дошъл до полето Добрич край Топлица, гдето се присъединили към него Стефан Лазаревич, македонският Богдан и всички паши от европейските провинции. От там той тръгнал към Овче поле в северна Македония, а след това на изток към Самоков, по пътя, който води покрай тоя град от Скопие за Татар Пазарджик. Всред скалистите проломи, през които Искър протича от Самоков в софийската котловина, при с. Чамурли има една малка равнина, широка около два километра. Тук на 10 юли 1413 г. станало решителното сражение между Мохамед и Муса. Муса, чиято войска поради многото бегълци от него не надминала цифрата 7000 еничери, се разположил на лагер при Щипоне или Стопонион (Ихтиман) и през планините достигнал до Искърската долина. В Мохамедовата войска се отличили сърбите, които под водителството на Георги Бранкович, Радича Челник, Шаина и Михаил се разположили на лагера си „под Витоша на Искър“. Отчаяна борба се започнала, краят на която решил Георги Бранкович с едно флангово нападение върху неприятеля. С безумна храброст Муса изсякъл собственоръчно много врагове. Като видял работата изгубена, той се опитал сам да се спаси с бягство на коня си, но бил настигнат на брега на реката и удушен. Брат му победителят тържествено погребал тялото му в Бруса. Такъв бил краят на Муса, този „звяр“, както го нарича Константин Костенечки; в южнославянските песни и пре­дания името му често се среща наред с имената на другите местни юнаци като Муса Кеседжия, т. е. Муса разбойник10.

На Чамурлийското бойно поле се завършили раздорите между Баязидовите наследници. Мохамед I (1413—1421) наградил съюзниците си с големи земи. Византийците получили отново припонтийските си градове и Тесалия, а Стефан Лазаревич, без чиято помощ Муса едва ли щеше да бъде победен, получил града Коприан (Прокупле), знеполската и много други области11. В Одрин дали клетва за вярност на новия султан пратеници на Мирчо, на морейските владетели и на българските бо­ляри12. При все това Мирчо в продължение на три години отказвал да плати данъка си, докато в 1416 г. бил принуден с война да стори това. Може би, тогава той е изгубил българските градове по десния Дунавски бряг. Мохамед превзел също Гюргево, което от тогава до 1829 г. е оста­нало под турска власт13.

Две години по-късно балканските усои дават прибежище на един виден гост, не на някой български въстаник, а на турски еретик. Законоведецът Махмуд Бедредин, един от главните съветници на Муса, попаднал в плен в Чамурлийската битка и бил задържан в Никея. Там той съставил план за един голям преврат. Новото му религиозно учение, смес от християнски и мохамедански мистицизъм, трябвало да развълнува умовете. Махмуд си послужил и с береклюдже Мустафа, който отишъл на планина Стилария срещу Хиос и проповядвал комунизъм във всичко (с изключение на жените), доброволна бедност и брат­ство с християните. Смутовете през последно време и придружаващите ги бедност и отчаяние подготвили отлична почва за това интересно дви­жение. Хиляди се стичали под знамената на този мечтател. Тълпи фанатизирани дервиши под предводителството на някой си евреин-ренегат разтревожили околностите на Магнезия. Българският ренегат Александър, Синът на цар Шишман, който управлявал Смирна откогато султан Мохамед I бе подчинил васалния княз Джунеида, излязъл против бунтовниците, но загинал в стиларийските клисури заедно с цялата си войска под мечовете на фанатиците. Същата участ постигнала и неговия приемник Али-бег. Само когато пристигнали многобройни азиатски и европей­ски войски, сектантите били отблъснати след страшно кръвопролитие до нос Карабурун. Мустафа бил подложен на страшни мъки и мъченически умрял в Ефес.

Махмуд Бедредин между това отишъл във Влашко, заселил се в Дръстър с помощта на Мирчо, който го подържал като стар привърженик на Муса, и с войска от недоволни турци потеглил към Балкана. Вестта, обаче, за участта на стиларийските въстаници разпръснала пълчищата му още преди да се ударят. Махмуд скитал по планините, докато не бил заобиколен и предаден от своите хора. Той бил наказан със смърт в Серес на 1419 г.14.

Пак по това време се появил лъже-Мустафа, който се издавал за безследно пропадналия след битката при Ангора Баязидов син, и намерил подкрепа при Мирчо, при неспокойния азиатски княз Джунеида, който при Сюлейман бил управител на Охрид, а при Мохамед, след повторно унижение — на Никопол, и при византийците, които въпреки всичките си бедствия, все още напразно се надявали, че ще бъде възможно чрез интриги да скарат турците и след това да ги победят. Лъже Мустафа, отначало победител, бил погубен чрез предателството на Джуне­ида и бил убит негде при Тунджа (1421).

Още по-войнствен от Мохамед I бил неговият син Мурад II (1421—1451), справедлив и откровен (даже по думите на византийците), богато надарен с политически ум. Още щом стъпил той на престола, тежки времена настанали за останалите християни. След тежка обсада на Цариград (1422) византицийците били принудени да плащат данък на султана; от това време в състава на държавата на комнените и на палеолозите влизали само столицата, Анхиал, Месемврия и Пелопонес. В 1430 г. турците превзели с пристъп Солун, който малко преди това бил завзет от венецианците. През царуването на Мурад II България се наслажда­вала с пълно спокойствие, с изключение на двете нападение на влашкия войвода Дракул, приемника на Мирчо (1419 г.). За Сърбия пък настъпили тъжни времена след смъртта на многооплаквания Стефан Лазаревич (1427). При неговия приемник богатия, хитрия и храбрия старец Георги Бранкович, османите завзели всичките й земи, освен Белград.

Към това време се отнася и интересното описание на едно пътешествие през България. В 1433 г. френският рицар Бертрандон де ла Брокиер се връщал от светите места през Цариград15. В Одрин му се удало да види простия придворен щат на Мурад II, който нямал нищо общо с разкоша на по-сетнешните стамбулски султани. Пловдив, населен предимно от българи16, бил още тогава голям град с богати плодородни околности; крепостта вече не съществувала, била тогава вече в развалини. През гори и необработени пространства стигнал той до Со­фия, тогава най-добрия български град с малка крепост и с полураз­рушени градски стени. С изключение на малкото турци, населението на града и на страната се състояло от българи. Те не криели желанието си да свалят от себе си турското иго; само 40 години преди това бе пад­нало българското царство и имало още не малко свидетели на предишната независимост. Околните области били гъсто населени. В малката кре­пост Пирот живеели едни само турци. Покрай мъчни проходи пътешественикът пристигнал в Ниш, който само пет години преди това били отнели турците от сърбите. И крепостта, и градът били в развалини, но околностите старателно били обработени и населени. От там Бертрандон пристигнал в Крушевац, тогавашна крайгранична турска крепост, и достигнал по левия бряг на сръбска Морава вече значително на­малената област на сръбския княз Бранкович.

След завземането на маджарския престол от Владислав Полски станала голяма промяна. Погледите на всички християни сега се насочват към Иван Хуннад, унищожителя в 1442 г. на две една след друга големи и силни турски армии под Карпатите17. Няма вече никакво съмнение, че последният голям юнак, възпяван в сръбските народни песни под името Сибинянин Янко (Иван от Сибиу — Херманщад) бил по произход ромънец; в старите сръбски и ромънски ръкописи винаги, а в полските и чехските по-често той се нарича с ромънската форма Янкул18.

Крал Владислав и Хуниад предприели в 1443 г. голям поход във войската, състояща от маджари и поляци, имало и един отряд чехски оръженосци под началството на воевода Иеник младши от Мечково и Угърско (до Високи Мит), чието писмо, за жалост не напълно запа­зено, е много важен документ за този поход19. Деспот Георги Бран­кович, който бил повече от другите заинтересуван в успеха на това начинание, се присъединил също тъй към похода. Известията за тази интересна експедиция досега от никого не са напълно разработени и не са съгласувани с условията на местността. Най-достоверен ни се струва да е разказът на сърбина Михаил Константинович, който като еничар участвувал при Мохамед II в походите в Морея, в Трапезунд, против Узун Хасан, против влашкия княз Влад и в Босна и най-после, след като се върнал при християните, през последното десетилетие на XV в. в Полша написал на полски език спомените си (вж. бележка 53 към глава XXII.)

В юни месец войската потеглила от Буда, разорила по пътя си Крушевац (Аладжахисар), Ниш и Пирот и щастливо достигнала през всички проходи до София. До Пловдив оставало не повече от три дневни преходи. До тук и времето било добро и припаси имали достатъчно. Бъл­гарите възторжено посрещали християнските войски, особено поляците и чехите, с които лесно можели да се разбират. Всеки ден към войската се присъединявали въоръжени сърби, бошняци, българи и албанци. В по-нататъшното движение Траяновите врата се оказали непристъпни. Пътят бил препречен с колове и дървета, а в опасните места бил залян с вода, тъй че пътят имал вид на пързалка (било вече м. декември). Когато разузнавачите се научили за това, опитали се да обиколят Трая­новите врата и минали между Балкана и Ихтиманска Средна гора (при Мирково) край българския град Златица, намиращ се вече в басейна на Егейско море; от там войската смятала да мине през тясната, дълга 6 мили Тополнишка долина в равнината към Пловдив. Планините, обаче, били завзети от еничари. Глад, липса на фураж за конете и страшен студ принудили крал Владислава да се върне. На връщане опожарили София. В Пирот узнали, че Мурад бил вече стигнал в тила им в София. Войската потеглила в посока към Куновица планина (между Бяла Паланка и Ниш). Там има един важен проход между Балканските предпланини и Суха планина, през който и сега още минава пътят от София за Белград; старото му име е запазено в името на малката крепост Куновица. Когато войската навлязла в планината и в горите, то­гава турците нападнали деспота, който командувал ариергарда. Кралят оставил пехотата при обоза, а сам с кавалерията побързал на помощ.

Турците били съвсем разбити. Там паднал убит и един близък Мурадов роднина, над чийто гроб в село Тамяница, съществуващо и сега още от дясно при изхода от прохода, малко по-горе от р. Нишава, из­дигнали висок паметник с турски надпис. Мурадовият пък шурей Махмуд Челеби бил взет в плен. След сражението кралят посветил най-храбрите си войници в рицари. След това християните искали да презимуват в Добричката равнина при сливането на Морава с Топлица, но по липса на храни били принудени да потеглят по-нататък. Тъй като повечето им коне измрели, затова изгорили всичките коли, като оставили само около 50, и изхвърлили една част от плячката, та да могат по-скоро да се движат по снега. През февруари 1444 г. войската тържествено била посрещната в Буда 20.

Турците били принудени да сключат мир в Сегедин през м. юни 1444 г. Според първото условие, цяла България трябвало да остане под властта на султана. Затова пък Бранкович си получил назад цяла Сърбия, а имено: Смедерево, Голубац, Крушевац, Ново Брдо, Прокупле на Топлица, Лесковац на Морава и Зелениград при Трън21. Влашко оста­нало под върховната власт на Маджарско.

Мирът, обаче, още в същата година бил нарушен по старанията на папския легат кардинала Юлиан. Въпреки предпазванията на деспота Георги Бранкович, крал Владислав и Хуниад, за когото експедицията имала специален интерес, тъй като му била обещана България, потеглил през септември 1444 г. с войска много по-слаба от миналогодишната. Мрачни предчувствия измъчвали младия крал още преди да потегли. При Оршова те преминали Дунава, в шест дни стигнали през Флорентин до Бдин и го изгорили. Докато безуспешно се опитвали да превземат Никопол с пристъп, пристигнал в лагера и влашкият воевода Дракул, но напразни били и неговите предпазливости за по-нататъшен поход. Никъде нямало нито следа от османска войска. Възгордените войници грабили даже беззащитните български села и , църкви, което дразнело населението. Превзели с пристъп Шумен, благополучно стигнали до морето и заели там без съпротива Варна, Калиакра и Каварна. Между това при­стигнал от Азия Мурад II и се завързала известната битка при Варна (10 ноември 1444 г.). Крал Владислав паднал убит на бойното поле. Остатъците от християнската войска били пръснати и избягали през Влашко и Сърбия в отечеството си, някои достигнали дори до Албания22. Това бил последният опит на средновековното християнство да освободи България; от тогава ежбата й била решена.

От 1449 г. във Византия царувал Константин XI Драгасес, славянин по майка, внук на Константин Македонски. Всред общото отчаяние само той още не губел последна надежда и не се обричал на бездейност, макар и да разбирал твърде добре печалното положение на дър­жавата. Той отново присъединил целия Пелопонес под византийска власт; в Тесалия вдигнали бунт в негова полза албанците и власите, но турците успели своевременно да потъпчат движението. Мурадовият син Мохамед II (1451—1481), мрачен, но проницателен, образован и славолюбив юноша, си поставил като задача в живота да унищожи източните християнски държави. На 29 май 1453 г. паднал Цариград; последният византийски император загинал геройски с меч в ръка. Месемврия и Анхиал пад­нали три месеца преди това. Пелопонес бил покорен едва след седем години подир страшна борба с тамошните албанци. Епирското деспотство престанало да съществува още в 1449 г., а атинското херцогство пропаднало в 1456 г. Скоро след това и Сърбия останала само със своя Белград.

Последната от големите южнославянски държави — Босна — паднала в 1463 г. Тя загинала без геройска съпротива, поради измяна. Крал Сте­фан Томашевич бил пленен и предаден на смърт. В продължение на цели три века католици, православни и богомили (патарени) се борили за власт в тази прекрасна страна. Повечето от дворяните и от народа били на страната на богомилството, а кралете по политически съображения подържали католичеството. Турците намерили в измъчваната от религи­озни раздори страна естествени съюзници в патарените. След завземането на страната последните безследно изчезват; това е един факт, за чието разяснение нищо не говорят ни народните предания, ни писмените извори. Хърватският изследвател Рачки и руският Голубинскiй недавно сочеха едновременно на необикновения брой мохамедански славяни в Босна, на силното дворянство, което говори сръбски език, а изповядва мохамеданска религия, и от тук правят заключение, и не без основание, какво патарените вероятно масово са преминавали в мохамеданство. Турците използували също тъй и притиснатото положение на закрепостения народ; така, те обещали свобода на селяните, поради което последните напущали дворянството23.

Най-после дошъл редът и на Албания. Там новият герой Георги Кастриота, по турски наречен Скандербег, храбро се борил с османлиите в продължение на 24 години, подкрепян от Рим, Венеция и Неапол. Скандербег бил от славянски произход. Неговият прадядо по баща, Бранила, намираме в 1368 г. при двора на Александър, валонския господар. Баща му Иван, владетелен граф при р. Мата, храбро се защищавал против турците с венецианска помощ. Историята на Георгия, най-малкия от четиримата братя, е силно изопачена от панегирически романи. В противоположност на обикновения разказ, какво той още като турски заложник се отличил, докато избягал от бой­ното поле при Куновица в отечеството си, за да подигне там своя народ против османите, от достоверните извори забелязваме, че Георги прекарал младежките си години в отечеството си — Албания. Войните си той отпочнал след събора на славянските и албански боляри в Алесио с победа над турците в Дебър (1444); обаче, все пак продължавал да плаща на султана ежегоден данък от 6000 дуката. Действията му имат връзка с българската история поради това, че Дебър, населен тогава, както и сега, в горната си част от българи, а в долната — от албанци, много често бил место на битките му. Много кръв била проляна около крепостта Светиград в горни Дебър. Тамошните българи се отличавали с голяма храброст и преданост към Кастриота. Още и днес българският род Мияци в радикската долина при Кораб с аристократична гордост се смята за потомък на Скандербег. В 1466 г. Мохамед II, когато веднъж се връщал от Кроя през Охрид, заповядал да откарат тамошния архиепископ Доротей с много боляри в Цариград заради някакъв спор, възникнал в Охрид между духовен­ство и боляри24. След смъртта на Скандербег (17 януари 1468 г.) пре­кратила се съпротивата на албанците. Хиляди от тях и от сърбите се пре­селили в Италия, гдето и до днес се срещат техни потомци ”.

Завоевателите на Цариград не го превърнали в развалини и пущинак, както някога си римляните Картаген. Султаните пренесли трона си на Босфора и Стамбул станал център на световното им царство. Веднага византинизмът почнал да си пробива път в победителите. Наред с гръцкото влияние личи, обаче, и славянско, в което няма нищо чудно, ако се вземе пред вид, че още от времето на Мурадовите походи български

И сръбски княгини са примесвали косите на султаните: при Мурад I Тамара, Шишмановата сестра, при Баязид I сръбската Оливера, при Мурад II Мара от рода на Бранкович. От султанската канцелария са излизали още много славянски (сръбски) грамоти. Турските привилегии на дубровничаните през XV и XVI в. в. и кореспонденцията на бегове и паши с дубровнишката република — всички са писани на този език. Не бива да се забравя, че император Сигизмунд давал на влашките земи пак славянски грамоти, че Матей Корвин си е служил с тоя език и че Иван Заполя е водил кореспонденцията си с турчина Мехмед бег пак на сръбски26. С италианците, обаче, и особено с венецианците тур­ците се сношавали на гръцки език и договорите с тях са писали на този език.

За тогавашното състояние на България, в която при Мохамед II царувало небивало дотогава спокойствие, намираме някои сведения в едно от съчиненията на Владислав Граматик, в което той описва, как били пренесени мощите на св. Иван Рилски от Търново в рилския манас­тир в 1469 г. По стила си и по богатото си съдържание това просто съчи­нение далеч надминава риторическите многоглаголствувания от предишните времена27.

Почитаният от старо време Рилски манастир, разрушен от тур­ците при завоюването и то така, че останали само църквата и Хреловата кула, от много години стоял напуснат, изоставен, докато трима братя от болярски род, Иоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Якова Крупнишки (Крупник — между Мелник и Джумая), напус­нали селото си около Велбъжд, в което те живеели като духовници, и се отстранили в рилската пустиня. Тук те с помощта на други благо­честиви хора възстановили западналия манастир. Докато те още строили, един протопоп от Пловдив неочаквано ги зарадвал с известието, че веднъж, като минавал с митрополита си през Търново, със собствените си очи видял в търновската архиепископска църква мощите на св. Иван Рилски; още от времето на страшните завоевателни войни те били съвсем забравени. Нарочно изпратеният в Търново монах потвърдил това съобще­ние. Незабавно изпратили пратеници при царица Мария, дъщеря на Георги Бранкович и вдовица на Мурада II. Тогава тя живеела със сестра си Канта­кузина в селото Ежево, само няколко километра южно от Серес, и се ползувала с чисто синовна почит от страна на султан Мохамед II. Благодарение на това си влияние, тя станала най-силната застъпница на християните 28. Тя изходатайствувала от султана заповед до търновския кадия, с която да се позволи на монасите да пренесат светите мощи в рилския манастир. Щом депутацията на рилските монаси дошла в Търново, кадията веднага им дал ковчега. Гражданите, обаче, се възпроти­вили и в продължение на три деня не се съгласявали да се изнесат от града мощите на светията, докато не се намесил кадията. В същия ден монасите преминали придошлата река Росица. При Никопол излязъл да ги посрещне един велможа с всички тамошни боляри, въвел ги в „палатите“ си и поставил ковчега в своя параклис. След литургията около него се събрали почти всички граждани с жените си и с децата си на голяма гощавка; разговаряли и пели божествени песни. Споменатият вел­можа без шапка на глава, заедно със слугите си сам угощавал гостите си и едва в четири часа през нощта се съгласил да седне между тях. На следното утро надарил монасите и ги придружил с болярите до р. Осъм, След не много дни те пристигнали в София и турнали ковчега с мощите в тамошната църква Св. Георги, в която през време на турските войни бил пренесен и крал Милутин от манастира му на Косово поле (Бански манастир). Шест дни наред монасите били скъпи гости на местните богаташи и боляри. На седмия ден населението от целия град се събрало в църквата и се съветвало, как да изпроводи по-нататък светеца. Макар някои и да се страхували от някое неочаквано нападе­ние от възгорделите се турци, обаче, гражданите на коне и пеша с жените си и децата си ги изпратили на четири стадии по-нататък. Боляри, свеще­ници и монаси ги придружили още по-далеч — до Лешница. При река Герман (сега Джерман) игумен Давид с монасите си и с голяма тълпа народ вече чакал пристигането на националния покровител. Тръг­нали сега вече всички заедно по-нататък към подножието на високата планина, гдето народът се разположил на една зелена поляна, за да се подкрепи с ядене и пиене; на това место и досега още се събират богомолците (и от тук продължават пътя си за манастира). На следния ден (денят на св. Петър и Павел) тържественото шествие влязло в Рил­ския манастир.



1 Zinkeisen I, 415. Hopf (86) 71.

2 Ср. Григорович, Объ отношенiях Сербi к сосѣдним государствамъ. Казань 1859.

3 „Еще-же и гради бльгарсции отступили бѣху сыньми царей бльгарскыхъ. Тѣмъ-же прежде сего вьздвигь се царь Мусульманъ и пришьдъ на Тѣмьско, ратию взетъ е“. Константин, изд. на Ягича, Гласник, 42, 292.

4 За това има в сръб. лѣтоп. (Шафарикъ, Pam. 76) и у Константин Кришчiя.

5 Zinkeisen I, 428. Константин 412 и сл. За положението на Космидион ср. Dethier, der Bosphor und Constantinopel, Wien 1873, 59. За участието на българите вж. ромънската хроника у Григоровича: „Пре ачѣѧ врѣме се ръдикж. Моусïа коу Роумънïи ши коу Шкѣи (българите) ши Стефань диспоть коу Сръбir, десе доусерж ла Цариградь съ се ловаскж коу Цалапïе“.

6 У Константин (415) и в сръб. лeтоп. (75) 1410 год.; а Цинкайзен приема за цариградската битка 1406 год.

7 Zinkeisen I, 431. За удушаване говорят и Константин и летописите, като дават и точната дата.

8 Константин, изд. на Ягича гл. 42, 307 (важна е за определяне на българо-сръбската граница). В сръб. летоп. четем една бележка: ,В 6921 год. (1413) Муса победи българите и ги изсели на 23 април“. Турските извори говорят за превземане на четири български града и между тях Провадия. Хамер (Gesch. des osman. Reiches I, 355) изброява Паравади, Модрени, Кепри и Дкджеболи (Агатополъ?), от които само първият ни е известен. Leunclavius 422, „Prevedinum cepit et Mutrin“, след това Видин. В описаното от Захариева предание (75) се разправя, че добре укрепеният Калугеровски манастир Св. Никола на Тополница бил разрушен, ко­гато околните жители се защищавали в него срещу Яя паша, пълководец на Муса кеседжи, който бил изпратен от брата си Челеби султан (Мохамед) да покори тези земи. Дадената година (1419) е грешна: Муса е умрял в 1413 г.

9 Chalcocondylas (Stritter II, 358), За Орхан Конст. 306.

10 За тази битка вж. Григорович, О Сербiи 51. Константин 308, сръб. летоп. 75, Leunclavius 444, 458, Zinkeisen I, 441, За областта ср. Hochstetter, Das Vitos Gebiet (Petermann’s Mitth. 1872).

11 Константин 421: „Град Коприанъ и страну Знеполья глаголемую и има пространствiя многа“.

12 Zinkeisen 1, 449.

13 Ibid. I, 467. Погрешно мисли Цинкайзен, че Гюргево едва тогава било основано. То е съществувало и в 1399 г.

14 Zinkeisen I, 473 —481. За Александър ср. I. 453.

15 В новофренския превод Legrand d’Aussy, Mém. de Plnstitut, Sc. morales et politiques, V, an Xll 1804.

16 PhéropoIy est peuplée en grande partie de Bulgares qui tiennent la loi grègoise.

17 Мезит бег бил разбит в Трансилвания на 25март 1442 год., а беглер бег Шахин паша с 80,000 души във Влашко при Горна Яломица на 6 септември. Дните са дадени в сръб. летоп. (Шафарик, Pam., 77; ср. ром. хрон. у Григорович).

18 Ромънският произход на Хуниад е доказан от W. Schmidt, Die Stammburg der Hunyade in Siebenbiirgen. Hermannstadt, 1865, 78 и сл. Понякога така е написано и у византийците. Ίάγγος.

19 Напечатано от ц-р Hermen. Иречек, Válečnici češti XV stoleti (Чехски пълководци в XV в.), Časopis česk. musea 1859, 156.

20 Сравнението на турските със западните известия у Zinkeisen’a I, 611 — 621 още не е достатъчно, главно поради това, че не са познавали самата местност, нещо много извинително за онова време. Че преходът е бил насочен към Златица, това го твърдят и Бонфиний, въз основа на показанията на очевидци, и византийският писател Дука, ed Bonn. 217, и сърб. летописи (изведе деспот краля Владислава на Златицу и Янкула.“ Шаф., Pam. 78) и Константинович (гл. 22, по сръбски в Гласник 18, 91), и турските известия у Leunclavius (Hist. Turc. 558: ad angustias sal. tus Isladini). Ср. чехския летописец Hdjek от Libočan (418),който е заимствувал много от Константинович. Стария Куновицки проход е описан у F. Kanitz, Donau Bulgarien und der Balkan. Laipzig 1875, 1, 170—172.

21 Имената у Длугоша (y Zinkeisen’a 1.620 са страшно изменени, а много правилно са дадени у Hajek’a I. с.).      

22 Zinkeisen I. 649—705. Мих. Константинович, глава 24.

23 Вж. у Рачки, Bogomili I Patareni, Rad. VIII.

24 Писмото на Доротей до Иван Стефан, молдавския воевода (Гласник VII, 177) и съвремен. славянска бележка у Григорович, О Сербiи, приложението стр. 41, заб. Датата на писмото ed. cit. (1456) не е вярна.

25 Особени заслуги спрямо историята на Скандербег има руският професор Макушев. Вж. статията му: Славяне в Албанiи (Варшава 1871 ч.), гл. IV. Ср. също често споменаваното съчинение на Hopf Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch und Gruber Bd. 86), стр. 123 и сл. — В 1422 г. Иван Кастриот заедно със синовете си Станиш, Репош, Константин и Георги подарил на Хилендарския Атонски манастир селата Радостуша и Требище. В картата на Hahn и двете села са под Кораб на Радика (Григорович, Путеш. 54; Шафарик, Список югославянскихъ грамотъ, Ms.).

26 Дубровнишките привилегии от Мурад I (1430), Мохамед II (1480), Баязид II (1481) и Селима I (1514) са изброени у Миклошич, Mon, serb. 363, 523, 526, 550. В тях има и българизми: потна царина (път), боде (бъде). Славянските грамоти на Сигизмунд са дадени у Венелин, Влахоболгарскiя грамоты 36, 49. Грамотите на Матияса и на Запелия, вж. Mon. serb. 494, 553 и сл.

27 Издадено от Новакович в Гласник XXII, 287 — 302.

28 Сръб. летописи, Шафарик, Pam. 63. Умряла е, според габровския летописен сборник (Григорович, О Сербш, приложенията), в 1488 год. Грамотата й е дадена у Миклошич, Mon. serb. 514 и сл.

Съдържание: