x Прогласяване на българската църковна независимост и издигане на България в царство

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Прогласяване на българската църковна независимост и издигане на България в царство

Териториалното разширение на българската държава, което донесло обединението на едноплеменните славяни на Балканския полуостров, политическото и икономическото засилване, което направило българския народ главен фактор в Югоизточна Европа, и културно-просветният напредък, който се изразил в създаването на национална славянобългарска книжнина, издигнали България до такава висота, че нейният господар се почувствувал вече достатъчно силен, за да стане съперник на източния император. Като бил владетел на по-голямата част от Балканския полуостров и съзнавал своята политическа мош, от една страна, а, от друга, като му била обре известна слабостта на империята, до която тя бе дошла при император Лъв VI поради външни несполуки и вътрешни размирици, Симеон се считал ако не по-горе, то поне равен на византийския император и поради това той не е могъл да се задоволи само с простата титла “княз” или Αρχων , както го титулували в Цариград; у него се зародила мисъл не само че той притежава и политическо, и морално право да носи титла, равна на императорската, но и че е настанало време, когато той трябвало да седне на престола на източните императори, след като завоюва Цариград и го направи столица на обширната си държава, а себе си да провъзгласи за “цар на българи и ромеи” — мисъл, която бе обхванала цялото същество на Симеон и станала един от главните двигатели на неговата дейност през втората половина на царуването му. Симеон чакал само повод, за да пристъпи към осъществението на тая мисъл. Такъв повод му дали събитията, които настанали през втория десятък на Х век във Византия.

На 11 май 912 г. умрял император Лъв VI Философ и оставил престола на седемгодишния си син Константин VII, известен в историята под име Порфирогенит, или Багренородни. Поради малолетството на императора управлението поел чичо му Александър, човек крайно покварен и предаден на пиянство. Според междудържавния обичай, който очевидно не бил спазен от новия управител на империята, веднага след като застанал начело на властта, българският господар Симеон изпратил през пролетта на 913 г. пратеници до Александър да възстановят мирния договор от 896 г., т. е. “да бъде в приятелство с него и да му изявява същото почитание, както това било при Лъв VI. Но Александър, обхванат от безумие и безразсъдство, безчестно върнал назад пратениците и се заканвал дори на Симеон”. Оскърбен от грубата обноска с него и неговите пратеници и от бруталното нарушение на мира, Симеон решил да отмъсти на Александър за нанесената му обида и почнал да се готви за война. В Цариград съзнавали безумната постъпка на Алек сандър, съзнавали, че предстоящата война ще бъде гибелна за слабата империя, но нищо не могло да се направи, освен да се чака кога Симеон ще нахълта в пределите на империята.

Между това на 6 юни същата година умира Александър, главният виновник на предстоящата война, и на престола останал седемгодишният Константин. При всичко че управлението било връчено на надеждно регентство, състоящо се от седмина членове, от които двама били от славянски произход, и начело на което стоял патриарх Николай, обаче в столицата станали големи размирици, които достигнали до кръвопролития: мнозина не признали Константин VII за законен наследник на престола, понеже той бил от четвъртия брак на Лъв VI с друга Зоя, известна под името “Черноока” (Καρβονοψίνη), който брак цариградската църква не признавала; в Цариград се явил претендент на престола Константин Дука и почти половината от столичните жители преминали на негова страна; наченала борба между властолюбивите привърженици на Александър и техните врагове; най-сетне и църковните раздори по повод на същия четвърти брак в пълната си сила върлували по цялата империя. В същото време избухнали бунтове в Южна Италия, на източните граници в Мала Азия се готвела нова война от арабите. Симеон, комуто са били известни както неустойчивото положение на малолетния император, така и вътрешните размирици, решил, че това е бил най-сгоден момент, за да постигне целта си, и усилено почнал да концентрира войските си за поход, за което в Цариград са знаели.

Първата грижа на византийското правителство била да спре похода на Симеон, понеже се пръснали слухове, какво той щял да тръгне право към столицата с намерение да заграби “царската власт”. Понеже главният виновник на войната умрял, то се надявали, че българският княз ще се съгласи да се възобнови пак предишният мирен договор. Затова в края на юни, след като бил потъпкан бунтът на Константин Дука, патриарх Николай изпратил едно дълго писмо до Симеон с цел да предотврати похода му. В това писмо патриарх Николай като Симеонов приятел и настойник на малкия Константин придумвал Симеон да се откаже от своите намерения, тъй като неговите действия са противни на божията воля, способствуват за неговото безславие и опетняват името му пред потомците. Той нарича Симеоновия поход — поход на тиранин, защото “искал да тръгне и тиранически да нападне неразумно сираче” — царя-дете, което с нищо не го е оскърбило и не му е причинило изобщо никаква обида, без да вземе във внимание, че тиранията и пред бога, и пред хората се счита за гнусно дело. “Па и кой не знае, пише патриархът, че бог ненавижда тиранията и че хората през всички времена клеветят тираните като злодеи — виновници на общите нещастия? А пък ти и това не си взел под внимание и не си си спомнил за бащата на сирачетата, който и без туй се гневи и мрази несправедливостта изобщо към сирачета и не я оставя ненаказана, а още повече, ако тя е извършена над цар, когото той сам по своя висши справедлив съд е назначил за владика и повелител на своето наследие. Но аз няма да говоря нито за онова примирие, което, откакто сте приели християнството, поддържаше мира между българи и ромеи, нито пък за второто, което, възобновено след неправилното нарушение на първия мир, от самия тебе беше скрепено и обезпечено със страшни клетви.”

След като изтъква Симеоновите добродетели и добри качества и го обсипва с много похвали за неговия благ характер, патриархът не допуска, щото Симеон да се е изменил и да е станал лъжец, неверующ, несправедлив. “Не е възможно, пише той, щото това да е станало, както е невъзможно, щото слънцето разгневено да изгасне, вместо да свети на ония, на които то свети.” Що се отнася до желанието на Симеон да заграби царската власт, патриархът пише: “Бог мрази надменността и сваля ония, които се превъзнасят с горделивите си помисли; а пък ако им позволява да заемат известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със свои сили, и ти като благоразумен знаеш и без нашите думи, че много хора, като се спуснат необмислено за нещо, свършвали са лошо; разкайвали са се отпосле и дори често осъждали сами себе си за необмислеността си.” Като пример му привежда съдбата на Константин Дука, който “въстанал против самия престол и получил вече в скоро време наказание за нечестието си, дързостта и наглостта си”. Също така той посочва на един друг исторически факт от времето на император Аркадий, когато персийският цар сам се отказал от войната с ромеите и изпратил да обадят на сената, че не само прекъсва войната, но и ще защищава малолетния император, като при това пита дали ще бъде приятно на Симеон, дето той, който се надява да достигне славата на истински християнин, “заради страстта си към тиранията е паднал по-долу от варварина и огнепоклонника, за когото слънцето и месецът са богове”.

“Аз, сине мой, както казах по-горе — продължава патриархът, — обичам те от все душа с чиста духовна любов, (обичам) тебе като най-верен християнин, най-мъдър слуга на бога, комуто ти искаш във всичко да угодиш, и особено когато чувам, че ти денем и нощем непрестанно молиш от бога прошка за своя предишен поход против християните и всякак и с пост, и със сълзи, и със съкрушение на сърцето се стараеш да умиеш от себе си тоя грях. И като зная това твое прекрасно желание и другите ти добри качества, за които беше думата, аз те обикнах от все сърце. А сега, като спазвам същата си любов към тебе и след като получих това зловещо и лошо известие, не мога да мълча, но със сълзи и с ридание ти изпращам това писмо, като моля бога преди всичко да трогне сърцето ти и да го насочи към угодно нему спасително желание, което би те показало чист и неукорен; после да ти отвори ушите, да даде на разсъдъка ти спокойствие от външни вълнения и смутове, за да вникнеш в нашите думи; да те убеди да станеш такъв, какъвто се надяваме да те видим, и да слушаш нас вместо лоши хора, които ни причиниха скръб, а на тебе — доколкото зависи от тях — нанесоха вреда, за блясъка и ползата на твоята слава. (Дано) да не опозориш своята добродетел и да не осъдиш сам себе си нито в сегашния, нито в бъдещия живот на вечно безславие, безчестие и неутешно наказание, каквото заслужва оня, който отхвърля с презрение великото име на Христа и бога нашего.” Но и при все това патриархът завършва писмото си със следните думи:

“Във всеки случай ти не отричаш, че нарушението на договорите и клетвите, а също и желанието да заграбиш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род, е отхвърляне на великото име. Въз основа на всичко казано, аз като духовен баща, макар и най-нищожен, като свещеник и служител, макар и недостоен, на светия олтар, но с власт от св. духа да свързва греховете, ако и да съм първият от грешниците, в името на отца и сина и светаго духа задължавам те, ако имаш някое подобно намерение и се стремиш, както донесе мълвата, да достигнеш тиранията на столицата, да умириш увлечението си, да се задоволиш от властта си, да пазиш предишния мир и да не се осмеляваш да започнеш нещо ново, като знаеш, че ако предприемеш това, то ще бъдеш през целия си живот свързан с узите на св. дух и отлъчен от светите и пречисти тайнства. И ще предстана аз с тебе пред вечния престол и ще захвана да те изобличавам, казвайки, че — доколкото от мене зависеше — аз не мълчах, че аз не се отнесох с пренебрежение към тебе, който се стремиш към такова безумие, че аз не занемарих спасението ти, но че, напротив, прилагах всичкото си старание да те повдигна нравствено, да те отвърна от вредната наклонност на душата ти и да те избавя от узите и неумолимата присъда. Както преди, така и сега няма да престана да си въздигам недостойните ръце към небето, като ще изливам молитви към бога дотогава, докато той не тури справедлив съд между оскръблението ти и несправедливо оскърбените.”

Обаче нито ласкателствата, нито укорите, нито предупрежденията, нито заплахите на патриарх Николай не могли да подействуват върху Симеон; напротив, той не само не изменил решението си, но и по приносителите на първото писмо му изпратил самоуверен отговор, че “с кръвопролитие той ще може да изпълни предприятието си”, т. е. да постигне желанието си. При такъв отговор на цариградския сенат не оставало нищо друго, освен да се опита по официален ред да превари нападението на българите и по тоя начин да отклони войната. Понеже първото писмо на Николай Мистик до българския княз по-скоро имало личен характер и патриархът го изпратил като висш представител на църквата и негов приятел, то сенатът решил да изпрати в България нарочити пратеници с предложение да се възобнови предишният договор. Пратениците носели със себе си ново писмо от патриарха, в което се съобщавало постановлението на сената, а именно в него се предлагали главните условия на мира от 896 г., като при това било решено да се заяви на Симеон “да бъде доволен от тях и да не иска нищо повече, нито изпращане на царски хора, нито поклонение”. “След такова едно постановление, казва се в писмото, аз ти пиша, като те подканям и уговарям да се отклониш от бедствията, които ще постигнат двата народа — българи и ромеи, ако не дай боже мирът не бъде сключен; да пощадиш собствената си чест и слава и да не оставиш подире си повод за злословие и порицание на твоето славно име; да не бъдеш за бедствията, които ще постигнат и двата народа, предаден на проклятие от ония, които ще претърпят нещастията.” По-нататък патриархът се учудва на смелия и самоуверен отговор на Симеон и не иска да вярва, че той е могъл да каже такива думи и изобщо да изопачи смисъла на писмото му.

Но и тоя опит нямал никакъв отраден резултат; напротив, Симеон в края на юли 913 г. с голяма войска потеглил в поход направо към Цариград. Понеже по пътя си той не срещнал никакъв сериозен отпор, през август същата година той вече достигнал до Цариград и като го обиколил с окопи от Влахерните до Златната врата, т. е. от Златния Рог до Мраморно море, обсадил го, “като се възнасял, както казват летописците, с надежди без труд окончателно да завладее града. Но когато узнал якостта на стените и недостъпността [на столицата) поради множеството войници и каменометни и стрелометни машини, излъган в надеждите, отстъпил в така наречения Евдом и поискал мирни преговори.”

Така ни обясняват византийските хронисти неочакваната на пръв поглед промяна на Симеоновите намерения и действия под стените на Цариград. Обаче надали може да се допусне, че впечатлението, произведено върху българския господар от непревзимаемостта на византийската столица, е била истинската причина за тая промяна. Няма съмнение, че Симеон, който бе израсъл и прекарал младините си в босфорската столица, бил запознат с нейните укрепления и недостъпност и твърде добре знаел, че обсадата му ще бъде за него напусто и безуспешна, защото в дадения момент той не разполагал с нужните средства и военни сили, а главно с флота. Византийската столица, обсадена само от суша, и то само от европейска страна, оставала неуязвима и непревзимаема, тъй като свободна откъм морето и Мала Азия, тя винаги е могла да получава военна помощ и изобщо поддръжка както от азиатските, така и от европейските провинции на империята. Очевидно, когато Симеон е потеглял така самоуверено в поход направо към Цариград, той е разчитал да използува ония вътрешни безредици и бунтове, които настъпили в столицата веднага след смъртта на Александър, а също и на нейната неподготвеност за отпор и изобщо на слабостта на империята. Поради това той се надявал, че неговото неочаквано появяване с голяма армия пред стените на Цариград ще наложи и на правителство, и на народ да приемат поставените от него условия за мир. Обаче надеждите на Симеон не се оправдали: анархията била бързо прекратена след убийството на Константин Дука, смутовете уталожени и сформирано било правителство начело с патриарх Николай, който малко преди това отричал неговите права на византийския престол, като му писал, че “царската власт няма никакво отношение към неговия род”, а поради това и влизането му в Цариград ще бъде възможно само след като го превземе със силата на оръжието; освен това в столицата почнали вече да се готвят за противодействие.

При такива обстоятелства за Симеон било ясно, че неговата обсада ставала безцелна и нейното продължение ще бъде в негова вреда и в полза на ромеите. Затова Симеон наскоро след пристигането си пред Цариград решил да снеме обсадата и да влезе в преговори за мир. Това си решение той демонстрирал с туй, че оттеглил войските си на равнината при предградието на Евдом, на югозапад отвън Златните врата, около брега на Мраморно море,и веднага изпратил писмо до императора, в което му съобщавал за своите разпоредби по обса дата и изказал желание да се почнат преговорите за мир. Това писмо твърде много зарадвало цариградското правителство. Като отдавал голямо значение на това обстоятелство, дето българският княз, който бил така непоколебим в решението си и тъй самоуверено отивал против Цариград, сега сам отстъпвал от столицата и пръв предлагал мир, патриарх Николай побързал веднага след получаването на Симеоновото писмо до императора да изпрати от своя страна писмо до Симеон. В това писмо патриархът изказвал голямата си радост по повод на неговото решение и разпоредби за прекратяването на войната и му се извинявал за предишните порицания и укори, които той правил “не от омраза, а от голяма обич към него — и не само голяма, но и истински отческа”. “Ако бих могъл да бъда при теб, пише Николай, инак бих се опитал да задържа похода ти. Как и по какъв начин? — Като стисна ръцете, прегърна главата и цялото тяло на моя син; ако пък и тогава ти би продължавал да упорствуваш, то аз бих се хвърлил в нозете ти.” Но понеже той не бил в състояние това да извърши, видял се принуден да прибегне към порицания, “особено когато тия порицания имали близки отношения към честта и спасението на порицавания”

Симеоновото предложение да се почнат преговорите било прието на драго сърце от цариградското правителство. Тогава Симеон изпратил в столицата своя най-близък човек, магистър (кавхан) Теодор, за да преговаря върху условията на мира. След свършването на преговорите, които били, както изглежда, доста продължителни, защото били разменени много речи, патриарх Николай и другите регенти-настойници, като взели със себе си и младия император, отишли при Влахернските врата, дето посрещнали Симеон, придружен от двамата си синове, и като дали знатни заложници, поискани вероятно от българския княз като гаранция за своята и на синовете си безопасност, въвели ги във Влахернския дворец. Там най-първо Симеон склонил глава пред патриарха, а Николай, като направил молитва над него, възложил, както казвали, върху главата му вместо стемма (венец) своя собствен епириптарий, след което Симеон обядвал с императора. След тоя официален прием във Влахернския дворец Симеон и синовете му, почетени с многобройни и великолепни дарове, се върнали в своята земя, “като се разделили несъгласни относно казания мир”.

Колкото и да са кратки тия сведения за края на Симеоновия поход против Цариград в 913 г., колкото и да е неясна и непълна фактическата страна в тях, все пак от действията, които патриарх Николай извършил пред и над Симеон, може да се долови, че във Влахернския дворец ставал не един само официален прием на българския владетел, а бил извършен един акт от голяма важност, който несъмнено се намирал във връзка с поставените от Симеон условия на мира.

И наистина хронистите съобщават, че в присъствието на патриарха Симеон наклонил глава, а Николай в това време направил молитва, т. е. прочел някаква молитва (а според Иван Скилица, Симеон получил от него молитва) и след това възложил върху Симеоновата глава вместо стемма собствения си епириптарий. Очевидно там, във Влахернския дворец, се из вършвал някакъв обред, който се тясно свързвал с възлагането на στέμμα, a това е обредът при въвеждането на някого във втори император ( συμβασιλεύς или όποβασιλεύς в противоположност на ό μέγας βασιλεύς) или пък в степен кесар (ό καΐσαρ), която носело до времето на император Алексий I Комнин (1081—1118) лице, на което принадлежало първото място след императора. Самият обред на въвеждането се състоял в следното. В деня, когато трябвало да се извърши обредът, в църквата се събирали в обичайното тържествено шествие всички придворни чинове и членовете на синклита, а императорът заедно с патриарха и подир тях нововъвежданият дохождали и спирали на амвона пред царските двери, дето стояла маса, на която имало хламида (мантия) и стемми. Първом патриархът извършвал молитва над хламидата и я предавал на императора, който заедно с препозитите (придворните чиновници) намятал хламидата на нововъвеждания; после патриархът извършвал молитва над стеммите в олтара на светия престол и първом венчавал императора със собствените си ръце, а сетне предавал другата стемма на императора, който я слагал върху главата на нововъвеждания, стоящ на колене пред него, при възгласа άξιος на присъствуващите, след което се пеели славословия. Обредът завършил с “многолетствия”.

Ако съпоставим тоя обред с действията, извършени от патриарх Николай пред и над Симеон, не е мъчно да се разбере, че на устроения на българския владетел официален прием — може би първоначално във влахернската църква “Св. Богородица”, където най-първо бил отведен Симеон, според обичая и както може да се разбере от думите на Симеон Логотет, и след това бил устроен обед във влахернския дворец — патриархът възвел Симеон, ако не в императорско, то навярно в кесарско достойнство. Оттука ясно става, че за прекратяването на войната и за сключването на мира, освен че били потвърдени условията на договорите от 896 и 904 г., Симеон поставил като главно и непременно условие — ромеите да признаят неговото царско достойнство, което по значение и власт да се равнява на императорското. Само по себе си се разбира, че такова условие византийското правителство по никой начин не е могло да приеме, защото на подобно приравнение на Симеон с императора не биха се съгласили нито патриархът, нито другите регенти-настойници, нито пък цариградският синклит. Това тъкмо искане и било несъмнено причината, дето преговорите за мира продължили така дълго, защото на тях, от една страна, се доказвало от византийците, че властта на ромейския император, “която Христос възвеличил на земята”, “стои по-горе от всяка земна власт и при това е едничката, която е установил на земята царят на вселената”, и поради това друг не може да я притежава или пък да бъде равен с божествения βασιλενς, защото последният е едничкият земен представител на тая власт, а, от друга, се оспорвало правото на българския господар да се счита равен на ромейския император. Обаче от желание да се сключи по-скоро мир и по тоя начин да се отклони и за в бъдеще опасността откъм българите, а също и по настояване на българския представител Теодор, който очевидно се основавал върху историческото право на българския господар да носи титлата кесар, придобито още при Тервел от Юстиниан II Ринотмит в 705 г., но не признато, както изглежда, от следващите ромейски императори, защото Симеоновият баща Борис се задоволявал с титлата “княз” — византийското правителство най-сетне се съгласило да възведе Симеон в кесар, едно, защото тая титла била най-висшата след императорската и била свързана с царското достойнство, и, друго, защото все пак се запазвал престижът на императорската власт пред варварина, понеже Симеон бил поставен на една степен по-долу от императора. Но въпреки всичко това патриарх Николай очевидно е гледал да избегне оная официалност и тържественост, с които се придружавало във Византия въвеждането в кесар и чрез това да не придаде на самия акт особено значение. Той дори не се разпоредил да се донесе главният атрибут — кесарският венец, а се ограничил само с това, че след като прочел установената за случая молитва, опирайки се вероятно на това, че при посочения обред стеммата се възлагала върху главата на нововъвеждания от самия император и че в дадения момент той бил представител на императорската власт и замествал малолетния император, той заменил стеммата със своя епириптарий и по тоя начин дал на самия акт съвършено случаен характер.

Съвсем иначе погледнал Симеон на цялата тая работа. Ние видяхме, че когато Симеон се готвел за поход против Цариград, били пръснати слухове, какво българският господар щял да тръгне с намерения да “заграби царската власт във Византия”. Тия слухове, които очевидно идели от България, имали за цел да подготвят почва за по-лесно постигане желанието на Симеон — да бъде признато неговото царско достойнство, което да се равнява и по значение, и по власт на императорското. Обаче по силата на самите обстоятелства, както видяхме, под стените на Цариград Симеон, ако и да разбирал че той получавал не това, до което се домогвал, се видял при нуден да се съгласи на предложената му от цариградското правителство титла кесар, първо, като такава, която следва непосредно след императорската и по своето естество и значение е свързана с царското достойнство; второ, защото му е било добре известно, че и римските императори са носили същата титла caesar, която той би могъл да изтълкува в своя: полза, и, трето, което е било в случая най-важното, защото той получавал новото си достойнство с благословията и от ръката на цариградския патриарх, който в дадения момент бил и представител на императорската власт, а това е била пълна гаранция, щото признанието на новото му положение да се счита: достатъчно узаконено и дори санкционирано.

След като бил свършен самият акт, бил подписан и мирният договор. Тържеството било завършено с официален обяд, на който присъствували наред със Симеон и неговите синове, малкият император и всички негови настойници, членове на цариградското правителство начело с патриарх Николай. След обяда, преди да се разотидат договорилите се вече страни, патриархът, понеже разбирал, че на Симеон било дадено не това, което той искал, за да повлияе още по-силно върху българския господар и по тоя начин да осигури бъдещия мир между България и Византия, имал лична среща и беседа със Симеон. През времето на тая беседа последният “обещавал: пълен мир и искрено приятелство и уверявал, че оттогава се унищожавала всякаква разпра, всеки повод за съблазън, че се прекъсва с помощта божия всяко несъгласие и ще царува между българи и ромеи такъв здрав мир, какъвто преди не е бивал и какъвто не са знаели техните прадеди”. Но въпреки това Симеон не ще да е пропуснал случай да изкаже и своето не съвсем пълно задоволство от това, което му било дадено. Поради това и хронистите отбелязват, че след като всичко било свършено, “Симеон и неговите синове, почетени с безбройни и великолепни дарове, върнали се в земята си, като останали не съвсем доволни (съгласни) относно казания мир”.

Както и да е било, но в 913 г. Симеон се върнал от Цариград в Преслав не като византийски кесар, а като , който съсредоточавал в себе си всички права и прерогативи на върховната императорска власт. Както и да са тълкували византийците титлата кесар и каквото значение да й отдавали, но в очите на българския господар и на българския народ тя се равнявала на императорската, още повече, че Симеон я получил със съгласието на ромейския император под благословията и от ръцете на същия оня цариградски патриарх, на когото само е принадлежало правото да възлага императорската корона върху главата на всеки нов ромейски βασιλεύς. Считайки се и по мощ, и по значение, и по власт равен на византийския император, Симеон чрез това изстъпвал като съперник на последния и откривал нов курс в политическите отношения към Византия, който се изразил в продължителната му борба с нея за политическо надмощие и за завоюването на нейната столица — Цариград. В тия му стремежи немалко му спомогнали новите събития във Византия.

Наскоро след завръщането на цар Симеон в България, в Цариград около престола станала нова промяна, която била от голямо значение за политическите отношения между България и Византия. Младият император Константин Багренородни, оставен от чичо си Александър, който бе изгонил от двореца майка му Зоя, в ръцете на чужди хора, като не виждал около себе си никого от роднините си, станало му твърде мъчно за майка му и безутешно започнал да иска нейното завръщане в двореца. Настойниците на императора били принудени най-после да отстъпят на неговото желание и през октомври 913 г. Зоя била върната. Щом влязла в двореца, тя се заловила да премахне настойниците-регенти и чрез разни дворцови интриги в началото (около февруари) на 914 г. сполучила да вземе властта в ръцете си. Недоволна и разгневена още от по-рано на патриарх Николай, задето той осъдил и отхвърлил брака й с Лъв VI, тя решила сега да си отмъсти: веднага изгонила Николай от двореца, като заповядала да му строго обявят, че той е длъжен да се грижи само за работите на църквата, премахнала предишните управители и се заобиколила със свои любимци. Регентството на Зоя било гибелно както за църквата, тъй и за империята: партизанските страсти, които на времето били заглъхнали, отново избухнали след отстраняването на патриарха от двореца; областните управители поради разпуснатото управление на Зоя си позволявали всевъзможни притеснения и злоупотреби; най-сетне въстанието в Южна Италия вземало все по-големи размери, а на малоазийската граница вече вървяла война с арабите.

Всичко, каквото е ставало в Цариград, несъмнено било известно на Симеон и той внимателно следил за всички събития, които се развивали в империята. Затова, щом се научил, че патриарх Николай бил отстранен от престола и че властта преминала в ръцете на императрицата-майка Зоя, жена властолюбива и покварена, а на мястото на бившите настойници-регенти били поставени нейни привърженици и любимци, Симеон решил да се възползува от тая нова промяна в управлението на империята. Опирайки се на своето признато от бившето правителство царско достойнство и разчитайки на разбърканото положение на империята, той намислил сега да се сроди с византийския двор. Наскоро след преврата в Цариград чрез пратеници Симеон се обърнал към новото правителство с предложение за брак на дъщеря си с младия император. Каква е била целта на Симеон, когато той правел това предложение: дали той е мислел чрез тоя брак по мирен начин да прокара влиянието си върху вътрешните работи на империята и после, като свали Зоя и се обяви за василеопатор, окончателно да се закрепи в босфорската столица, или пък знаейки, че на подобен брак в Цариград никога няма да се съгласят, е търсел само повод, за да се наруши сключеният в предната година договор, мъчно може да се установи. Във всеки случай на своето предложение Симеон получил отказ, който бил мотивиран с това, какво уж сам Константин не се е съгласил, когато в същност то било отхвърлено от правителството на Зоя, както това се установява от думите на патриарх Николай в едно от по-късните му писма. Оскърбен от тоя отказ, Симеон решил с война или, както сам се изразявал, “с кръвопролитие” да постигне своите цели. И наистина в края на лятото на 914 г. той навлязъл в Тракия и като достигнал до Одрин, обсадил го.

Новият поход на българския цар силно огрижил Зоя и нейните управници, които почнали вече да промислят как да спрат по-нататъшното нахлуване на българите към столицата. Като отдавали немалко значение на непосредното влияние на патриарх Николай върху Симеон за сключването на мир в предната година, те най-първо се обърнали към него, който, макар и да бил отстранен от управлението на държавата, като пазител на мира и защитник на интересите на империята не се забавил да изпрати писмо до Симеон, с което той се опитва да спре военните действия. Като изтъква в това писмо, че той не може да не тъжи, плаче и се мъчи, чувайки за работите, които ставали в тоя момент, патриархът пита: “Как аз да не плача, когато тия работи оскърбяват бога, твореца на всички добрини, а радват бащата на злото, виновника на съблазните, дявола! Нима, сине мой, настаналите сега между ромеи и българи вражда, омраза и несъгласие вместо приятелство, мир и единение не са най-тежкият съблазън? Било е време, когато ромеи и българи не са живели в съгласие, когато с оръжие са нападали един против други, понеже тях ги разделяла преградата на враждата, пораждана от нечестието (т. е. езичеството), което господствувало над вас. Но откак бог, който възлюби мира и привлече към себе си своето създание с кръста н смъртта на сина си, благоволи и вас да просвети със светлината на неговото познание и като разруши преградата на враждата, съедини ви с ромеите както по вяра, тъй и с любов, оттогава се отмахна враждата, спря се движението на оръжието и омразата се замени с любов, единение и взаимно общуване.” Като приписва тая коренна промяна в отношенията между българи и ромеи на злия демон, който всякога се домогвал да унищожи единението на ромеи с българи и тяхното продължително, от бога установено приятелство, патриархът пише: “Всичко това, сине мой, е причина на моята всекидневна скръб; това превръща сълзите ми в хляб. Затова аз и преди те наставях, уговарях и призовавах да дойдеш на себе си, да избягваш общите нещастия, които непременно ще постигнат ромеи и българи поради този раздор и вражда. И сега за същото те наставям и уговарям, сине мой!” Патриархът приканва Симеон да си помисли за страшния съд, на който ще трябва да отговаря за своите действия. Напомня му за почестите, с които той бил удостоен в предната година, т. е. за възвеждането му в кесар, и моли да се задоволи с това и да не минава границите на славата и почестта, които бог е установил; напомня му за обещанието, дадено на личната им среща, че “ще царува между ромеи и българи такъв як мир, какъвто преди не е бивал и какъвто не са знаели техните прадеди”. Като апелира към неговите душевни дарби и дори качества, патриархът предупреждава Симеон “да бъде смирено мъдър, да не се възгордява, да не бъде надменен в сърцето си, да не преминава границите повече, отколкото подобава и да не нарушава договорите и клетвите, които са утвърдили неговите отци още преди и по-преди и които още не тъй отдавна (т. е. предната година) сам той също така потвърдил”. В края патриархът го убеждава и заплашва със следните думи: “Аз не съм пророк и не съм от ония, които са получили дарба да предсказват бъдещето, но като служител на пречистия жертвеник, ако и недостоен и като баща, който постоянно се грижи за спасението на сина си, предпазвам те и предсказвам. Остави настрана повода за съблазън; отстъпи от помисъла си, с който се разрушава зданието на св. дух, т. е. мира и любовта, които съществуваха толкова дълго време между ромеи и българи. Върни се пак към предишните си мисли, благодарение на което единият и другият народ по божия милост щастливо, без сълзи и бедствия благоденствуваха под управлението (на господарите си). Защото, ако аз колко-годе имам понятие за въстанието божие, то “возстанеть бог на отмъщение” и никой не ще бъде в състояние да те изтръгне от ръцете му.”

Между това през септември 914 г. паднал Одрин: един от защитниците му, арменецът Панкратука, предал града. Всички очаквали, че Симеон ще продължи движението си към Цариград; обаче станало тъкмо обратното. Наскоро след падането на Одрин според хронистите императрица Зоя изпратила при Симеон патриция Василий и протоспатария Никита с многобройни и богати подаръци. Дали тия пратеници се явили с предложение за мир от страна на цариградското правителство, или пък те са дошли по искането на Симеон, който, преструвайки се, че се е повлиял от писмото на патриарха, пожелал да поведе преговори за мир, не може да се установи по липса на данни; едно обаче остава несъмнено, а именно че Симеон, както изглежда, приел подаръците, защото върнал на ромеите Одрин, след което се оттеглил с войските си в България, като сключил вероятно временно примирие, защото хронистите до 917 г. не отбелязват никакви военни действия в Тракия от страна на българите.

Вторият поход на Симеон в Тракия бил предизвикан, както видяхме, от отказа на Зоя и правителството й да изпълнят предложението му за сродяване на преславския дом с цариградския. Мислил ли е Симеон, предприемайки тоя поход против Византия, че и тоя път ще може да наложи на цариградското правителство изпълнението на своето искане тъй, както в предишната година, ние не знаем; обаче още от отпора, който той срещнал при Одрин, вече разбрал, че не ще може така бързо и лесно да достигне до Цариград, че настроението в империята спрямо него било сега съвсем друго и че там вече се готвели за сериозен отпор. Тъкмо в това време византийското правителство успяло да сключи мир с фатимидския халиф ал-Махди в Африка на унизително условие, ежегодно да му плаща 22 хиляди жълтици, срещу което халифът се задължил да усмири избухналото в предната година (913) въстание в Южна Италия (Апулия и Калабрия) и изобщо да помага на империята против заплашващите я отвсякъде опасности. Под Одрин Симеон ще да е узнал за сключването на това съглашение. Тъкмо в тия промени на обстоятелствата трябва да се търси причината, която е принудила българския цар да върне Одрин на ромеите и да прекрати похода си, а не в строгото и укорно писмо на патриарха или пък във византийското злато и подаръци. Симеон се оттеглил в България с цел да приготви колкото е възможно по-големи военни сили, за да бъде в състояние да отблъсне всички случайности, които би могло да донесе съглашението на ромеите с африканския халиф и по тоя начин да продължи борбата за постигане на крайната си цел.

След като нито първият, нито вторият поход не донесли очакваните резултати, т. е. да постави цариградското правителство в такова положение, че то да бъде принудено само да признае царското му достойнство равно на императорското, Симеон след завръщането си в България решил сам да направи това — самоволно да се провъзгласи за цар, като е предполагал вероятно, че при един свършен факт по-лесно ще може да наложи неговото признание от страна на ромеите. Че към това време (915) се отнася самоволното провъзгласяване за цар на Симеон, показва следното известие на Лъв Дякон, историк от края на Х век, който описанието на Ахелойския бой на 20 август 917 г. почва със следните думи: “След като император Лъв в тежка болест се преселил от тукашния свят, а след него си отишъл и неговият еднокръвен брат Александър, когато ромейската държава при малолетния му син Константин и при августа Зоя тръгнала на лошо, Симеон, началникът на мизите, мъж смел и храбър във военните дела, бидейки неукротим и силно желаейки война против ромеите, като улучил сгодно време, непрестанно опустошавал Македония (Западна Тракия); а увлечен в скитското си и добре известно безумие, той заповядвал на ромеите да го прогласяват автократор. Те (ромеите) обаче, като не понесли тая явна обида и гордост на скитеца, решили да вземат оръжие против него.” И тъй според Лъв Дякон причината за нападението на византийците върху България през 917 г. (вж. по-долу) бил фактът, че Симеон “заповядвал на ромеите да го именуват автократор — самодържец, без да се отбелязва какъв — ромейски или български, което ясно показва, че Симеон е държал само за тая титла, и то не ромейски, а български, с други думи, той не само вече сам се наричал така, но и от ромеите повелително искал да го считат и именуват самодържец, т. е. равен по значение и по власт на ромейския император. Затова ние отнасяме самоволното обявяване на Симеон за vz1b_373a към 915 г.

Но присвоявайки си императорската титла мимо волята на Византия, Симеон не е могъл да не очаква, че цариградското правителство ще реагира против тая негова смела и самоволна постъпка в една или друга форма, особено като е имал пред вид сключения с африканските араби съюз. Затова той почнал да се готви за нова война. Най-напред той влязъл в съюз със своите североизточни съседи — печенегите, които в Х век живеели между Дунав и Днестър, с цел да ги привлече на своя страна, а ако е възможно, и други народи против Византия. Симеон прилагал голямо старание дори да сроди българи и печенеги и чрез това да спечели техния съюз “за война и нападение на ромеите”. Но Симеон не сполучил да пос тигне целта, защото византийското злато и подаръци се ценели, както ще видим, много по-високо, отколкото голите старания на българския цар. Затова Симеон почнал усилено да се готви за война, за което в Цариград са знаели чрез македонския и тракийския стратег. За да обезпечи всяко евентуално нападение от съюзниците на Византия — африканските араби, които биха могли да нападнат България, като пристигнат със своята флота в двете най-важни византийски бази — Солун и Драч, от една страна, а, от друга, за да не даде възможност на византийците да концентрират военните си сили около столицата, през 916 г. той изпратил отделни части да навлязат в областта на тия два града.

“Като видяла надменността на Симеон и неговото нападение на християните, пишат византийските хронисти, августа Зоя заедно със своите съуправители свикала общ съвет”, задачата на който била да се реши как да спрат завоевателните стремежи на българския цар и да го принудят да сключи мир. За разрешението на тия въпроси в Цариград били събрани стратезите на разни области, които всички единодушно се изказали в полза на война, като привеждали следните мотиви: “Македонският и тракийският стратег, казвали те, не престават да ни донасят ту писмено, ту по апокрисиарии (нарочни пратеници), че българите се тъкмят да разграбят и разорят нашата земя. Освен това те прибавяха към думите си и това, че не лъжат, но че наистина българите се стремят да унищожат съществуващите съглашения, които те са вече нарушили, защото не желаят повече да се придържат в предишните договори.” По-нататък стратезите се позовавали и на това, че и “херсонският стратег Вогас не преставал също така подробно да им донася, че българите прилагат всичкото си старание, за да привлекат на своя страна печенегите, а ако е възможно, и другите народи, които живеят в ония страни, за война и нападение на ромеите”. “Освен това, продължавали те, около апокрисарии идваха от печенегите с такова известие, какво при тях били изпращани от България пратеници не веднъж, не дваж, а много пъти и им предлагали да бъдат в съюз с тях. Това нещо представлява за българите постоянна грижа, тъй че те залягат да свържат децата си с бракове и по тоя начин да сключат съюз с печенегите.” Най-после те казвали: “Когато българите нападнаха с правилна война ромейските области на Драч и Солун, това беше вече повод за ромейските войски да навлизат в българската земя.”

На тоя съвет било решено, че Симеон трябва да се накаже за неговото високомерие и гордост, за неговите завоевателни и властолюбиви стремежи и че това ще може да се постигне, първо, ако византийците се възползуват от това, дето българските войски били пръснати в разни посоки по полуострова, и, второ, ако се обърнат към старата политическа тактика на византийските императори, именно да отвлекат вниманието на Симеон още и с повдигането против българите на околните народи, които едновременно да нападнат заедно с ромейските войски българската държава от всички страни. За изпълнението на тоя план били взети следните предварителни мерки. За да се осигури империята откъм източните граници, почнати били преговори за мир и за обмяна на пленници с багдадския халиф; това дало възможност на всички войски, които тогава се намирали в Мала Азия, да се прехвърлят в Европа; повикани били на помощ и арменците. В Европа правителството намерило за най-целесъобразно да повдигне против българите печенегите, които през Х век са играли голяма роля във византийската политика. В това време в Цариград се намирал херсонският стратег Иван Вогас, който според хронистите сам предложил на Зоините управници да сключи съюз с печенегите, ако те го издигнат в сан патриций. Искането на Иван Вогас било уважено и той, като получил много подаръци, заминал за Херсон, отдето той влязъл в преговори, които обаче продължили доста време, защото през това време идвали в Цариград нарочити пратеници от печенегите, вероятно за да могат да достигнат по-изгодни за себе си условия за съюза. Най-сетне преговорите свършили и Иван Вогас се явил в печенежката орда, дето съгласно с условията, предложени от него и приети от печенегите, последните обещали, че след като византийската флота ги прекара през Дунав, ще нахълтат в Североизточна България и ще воюват против Симеон; а Вогас, като получил заложници, върнал се заедно с тях в Цариград. Най-сетне чрез дирахийския (драчкия) стратег Лъв Рабдух ромеите се опитали да повдигнат против Симеон с разни подаръци и сръбския княз Петър Гойникович, който заедно с маджарите трябвало да почне война с българите. Ето какъв грандиозен план съставили византийците против България!

Събраните в Цариград византийски войски подир тържествено молебствие, на което всички пълководци дали клетва, че ще умрат с всичката си войска на бойното поле, потеглили от столицата под главното командуване на магистъра Лъв Фока. Те се запътили право на север по най-източния път към българските граници. Едновременно излязла от Босфора в Черно море и византийската флота под началството на патриция и друнгария (адмирала) Роман Лакапин, на когото било възложено, след като пристигне при устието на Дунав и прекара печенегите през реката, да ги изпрати за поддръжка на Лъв Фока. Щом узнал за всичко, каквото ставало и се готвело в Цариград, Симеон започнал да събира войските си и когато византийците навлезли в българските предели, сполучил да излезе против тях с големи сили. На 20 август 917 г. той се срещнал с тях при рекичката на Ахелой на Анхиалското поле, дето било дадено генерално сражение. В тоя бой, който ръководел сам Симеон, византийците претърпели пълно поражение: войските били обърнати в паническо бягство, през време на което войниците се стъпквали един друг, но повечето били избити от неприятеля; главнокомандуващият Лъв Фока едвам успял да избяга в Месемврия, а другите пълководци били избити. Кръвопролитието било такова, според думите на летописеца, “каквото от века не е бивало”, а визан тийският историк от края на Х век Лъв Дякон, който посетил мястото на сражението, отбелязва: “И днес може да се видят около Анхиал купища от кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска.”

С това поражение Симеон разстроил всички планове и намерения на цариградското правителство и на византийските пълководци. Роман Лакапин не можал да изпълни задачата на своята експедиция. Когато той пристигнал с флотата при устието на Дунав, дето Иван Вогас го чакал заедно с печенегите и готов бил да почне прехвърлянето им, между двамата византийски началници произлезли някакви спречквания. Печенегите, като видели тия раздори и несъгласия между предводителите си, възмутили се и се върнали в земята си. В това време дошло известие за поражението на ромеите при Ахелой. Тогава Роман бил принуден да се върне с пълна несполука в Цариград. Също така и опитът да си послужат със сръбския княз Петър против Симеон се оказал несполучлив. Петър, както изглежда, приел предложението на драчкия стратег, но не можал да изпълни обещанието си, защото не успял да вдигне маджарите, които като съюзници на крал Арнулф били заети с работите на Западна Европа, а пък сам Петър не се решил да излезе против българите, защото е имал до себе си предания на Симеон захълмски княз Михаил Вишевич, който не се забавил да съобщи на българския цар за сношенията на Петър с цариградското правителство.

Известието за печалния изход на сражението при Ахелой силно изплашило императрица Зоя и нейните управители. В Цариград никой не се съмнявал, че Симеон след такава бляскава победа незабавно ще потегли право към столицата, и там почнали да мислят как да отклонят опасността. Патриарх Николай, който е знаел целите и стремежите на българския цар, веднага написал до Симеон, вероятно докато последният се е намирал още при Ахелой, ново дълго послание, целта на което била да спре настъпателното движение на българите по-нататък в пределите на империята, да оправдае враждебните действия на ромеите против България и чрез това да смекчи гнева на Симеон и да въздействува нравствено върху него. Поради това Николай Мистик, като отдава станалите убийства и кръвопролития на изконния враг на човечеството — дявола, подканя Симеон “да бъде доволен от това, което е станало, и да се спре стремежът на лукавия демон към общото изтребление на християните”, а пък понеже за станалото “позорно дело” са виновни и ромеи, и българи, призовава го да осъзнае и поправи грешката си. “Ако ти, сине мой, пише патриархът, се грижиш да не опечалиш Христа и бога наш, който за нас е слязъл от лоното на отца си, умря и пострада, за да ни избави от страдания; ако ти се грижиш да не оскърбиш човеколюбивите ангели, а ненавиждащите хората дяволи да не се веселят и радват — ще прибавя и за себе си, — ако обръщаш внимание на моята най-смирена просба като на просба от един баща, то ти няма да помислиш да нанесеш вреда и да почнеш война против духовния си баща и против от бога венчания император; ако пък ти още не си изпитал неговото приятелство поради незрялата му възраст, а тъй също по причина на съблазните, които неотдавна възникнаха от лукавия (по насъскването на земния дух), то ти ще го, изпиташ, когато с божия помощ мирът настане и от опит ще узнаеш, че той е станал наследник както на скиптъра на блажения си баща, тъй и на неговата любов, привързаност и разположение към тебе.”

От друга пък страна, Николай се старае, 1. да докаже, че той не е вземал участие при съставянето на войнствения план, понеже в това време той бил отстранен от двореца, иначе не би допуснал подобно нещо, и че това било голяма грешка на цариградското правителство, и 2. да убеди Симеон, че събирането и преместването на войските, т. е. нахлуването на ромеите в българска територия, били направени с цел не да се изтреби народът му, а само да се покаже форма и вид на война и да го принудят да си отдръпне войските от солунската и драчката област. “Но, сине мой, каквито и да бяха техните оправдания, аз ги считам за недостатъчни и поради това не ги одобрявах, укорявах, гълчах и порицавах и няма да престана да упорствувам. Тебе пък, като да присъствувам лично и обгръщам шията ти, моля за следното: нека на това се прекратят бедствията; нека познаем сами себе си и да помислим, че ние сме наследници на Христа и ако и да се различаваме по произход, обаче ние по вяра съставяме едно цяло и имаме един глава — Христос, а ние сме членове помежду си, а пък членовете не трябва да въстават един срещу друг . . .” “Ние сме християни и няма да се посрамим с това име. О, несносни бедствия! Тия, на които е заповядано да пазят мир с всички, дяволът тях самите подбудил към междуособна война! Тия, които са задължени да бъдат кротки с всички хора, родоначалникът на безумието ги кара да беснеят един срещу други!” Но и при всички тия молби и уговаряния патриархът счел за нужно да наложи върху Симеон своята архиерейска власт. “Аз, пише той, ако и грешник, служа при светия олтар и съм получил от св. дух власт да отпущам и свързвам на земята. И тъй, гледай, повтарям, и не пренебрегвай думите ми: ние те подлагаме на неразвързаните и неизречени връзки в името на отца и сина и св. дух, щото нито ти, нито твоят народ да не излизате повече от земята си, да не нанасяте нито вреда, нито оскърбление, нито пленяване на ония страни и народи, управлението и властта на които и до днес се държат от християнски скиптри оттогава, откак за българите стана възможно чрез всесветото кръщение да познават Христа и бога на всичко и сключеният още тогава договор определи пограничните владения на ромеи и българи.”

Писмото си патриарх Николай изпратил на Симеон по катигумена на знаменития тогава манастир във витино-мизийския Олимп в Северна Мала Азия, или, както сам Николай го нарича, “катигумен на олимпийските аскети”, който бил известен със своята мисионерска дейност като насадител на християнството между аланите на Кавказ. “Това е доста, пише патриархът за него, за да го рекомендувам към твоята, сине мой, власт. Ако имаш нещо да ни кажеш (а че има, аз никак не се съмнявам), то нека той и в това се удостои да изпита твоята снизходителност и колкото може по-скоро да се върне при нас.” Изпращайки при Симеон такава една личност, която да го представя и замества, патриарх Николай очевидно е искал по-силно да въздействува върху българския цар. Но заедно с това послание той изпратил и едно евангелие на Симеон, за което Николай пише: “Ние ти пращаме не дар, на посредник, който да направи нашето наставление близко за твоето, сине мой, разумно и кротко (в това съм уверен) сърце, макар съблазънта на лукавия и да го е направила жестоко — [пращаме ти) божествените речи на Христа и бога мой.” Обаче нито това послание, нито неговият приносител, нито подаръкът на патриарха не постигнали целта си.

След поражението на византийците при Ахелой Симеон изпратил една част от армията си да преследва разбития неприятел, а сам се върнал в Преслав. Българската войска, без да срещне по пътя си някоя съпротива, бързо започнала да се приближава към Цариград. Византийските управници, като мислели, че Симеон сам идва към столицата, решили още веднъж да опитат силите си и да дадат последен отпор. Лъв Фока, който се бе спасил в боя при Ахелой, поискал отново да задържи българите и като събрал остатъците от армията си, заедно с други воеводи срещнал се с тях при с. Катасирти, близо до самия Цариград. В едно нощно сражение, почнато от българите, византийците били пак разбити и обърнати в бяг. В Катасиртския бой загинали последните военни сили на Византия, които тя можела още да извади против българите. Пътят към Цариград бил отворен. Обаче Симеон не потеглил за там, защото чакал изхода на сръбската война, която вървяла едновременно с движението на българската войска към Цариград.

В Сърбия след смъртта си в 890 г. княз Мутимир, който поддържал през всичкото време мирни и приятелски отношения с българския господар, оставил трима синове — Прибислав (Първослав), Бран (Борен) и Стефан, от които най-старият наследил престола. Обаче още на втората година отново избухнали вътрешни размирици в страната: техният братовчед Петър Гойникович се явил от Хърватско и с византийска помощ, свалил Първослав от престола; сваленият княз заедно с двамата си братя от своя страна потърсили убежище също в Хърватско (892 г.). Но с това не се свършила борбата около и за сръбския престол. Не се изминали и три години, откак Петър взел властта в ръцете си и против него излязъл братовчед му Бран Мутимирович, но бил победен, пленен и ослепен (895). Две години след това другият му братовчед Клонимир Строимирович намислил така също да се опита да завладее престола. Той побягнал от България и сполучил да влезе с войска в сръбската столица Дестиник; но Петър одържал и над него победа и дори го убил (897). Появяването на Клонимир в Сърбия с войска и при това такава, че с нея той успял да завземе сръбската столица, прави твърдението на Константин Багренородни, какво той избягал от България, съмнително. Клонимир, който бил женен за българка и всичкото време живял в България, едва ли е бил тъй популярен в Сърбия, че да е могъл да събере и организира такава военна сила. Очевидно той е могъл да се реши на такова предприятие само при съдействието на българите. Годината пък 897 г., в която станало това събитие, т. е. веднага след като Симеон бил победоносно завършил тригодишната си война с Византия и бе наложил на последната такъв унизителен мир, явно сочи, че акцията на Клонимир е станала под подбудата и с помощта на Симеон, който очевидно е искал да използува удобния момент, за да прокара влиянието си в Сърбия.

След като се разправил така жестоко със своите съперници на престола, княз Петър според Константин Багренородни князувал още 20 години, т. е. до 917 г., бил съвременник на Лъв VI и признавал върховната власт на императора; но в същото време той живеел в мир с българския княз Симеон, който дори го направил свой родственик. От тия благоприятни отношения княз Петър се възползувал, за да разшири владенията си: той нападнал прибрежната област на нарентаните и с изключение на близко лежащите три острова я подчинил на властта си. Това засилване на сръбското княжество извикало голямо недоволство у съседния захълмски княз Михаил Вишевич (910—930), който се отцепил от Византия и сключил съюз със Симеон, като се надявал с помощта на последния да откъсне областта на нарентаните. За приятелството и предаността на княз Михаил към българския господар говори и следният факт. В 912 г., когато българо-византийските мирни отношения при Александър били нарушени, княз Михаил сполучил да залови с хитрост сина на тогавашния венециански дожд Урс II Патрициак (от ок. 911 г.), Петър, който се връщал от Цариград богато надарен, и го изпратил в България на Симеон; Петър бил освободен от българското пленство от едно венецианско пратеничество начело с архидякона Доминик. Още по-голяма услуга Михаил Вишевич оказал в 917 г. Когато правителството на Зоя приготвяло своя широк план, за да нападне България от всички страни, драчкият стратег протоспатарий Лъв Рабдух, а отпосле почетен със сан магистър и логотет на дрома, пристигнал в областта на нарентаните, за да се срещне и се посъветва със самия княз Петър по някаква си служба и предложение (πδρί τίνος ίουλώσβως καί όπο&έοβως). Възмутен от това, захълмският княз Михаил известил българския княз Симеон, че ромейският император обсипва с подаръци княз Петър с цел, щото тоя, като се съедини с маджарите, да нападне (ненадейно) България. “Тъкмо по това време станало сражението при Ахелой между българи и ромеи”, казва Константин Багренородни. Но тоя опит на цариградското правителство се оказал, както видяхме, несполучлив.

Обаче Симеон, разсърден от постъпката на княз Петър, веднага след Ахелойската победа решил да се разправи със сръбския княз за неговата преднамерена измяна. След завръщането си в Преслав той изпратил войска в Сърбия под началството на двама свои воеводи Теодор Сигрица и Мармаис, които действували не толкова с оръжие, колкото с хитрост. Те влезли в преговори с Петър и като го уверили с клетва, че няма да му причинят никакво зло, успели да го убедят да се яви на лична среща с тях. Когато обаче Петър дошъл, българите го хванали и окован във вериги го откарали в България, дето и умрял в тъмница. Тогава на сръбския престол бил поставен Павел Бранович, когото българите довели със себе си и който след ослепяването на баща му Бран от Петър ще да е прибягнал под закрилата на Симеон. По тоя начин Симеон най-после постигнал целта си: в Сърбия било възстановено влиянието на българския цар. Обаче това било не за дълго.

След тия успехи Симеон пожелал да пожъне плодовете на своите победи.

Ахелойската победа по своите резултати имала твърде голямо значение в историята на Първото българско царство: тя закрепила за България онова високо политическо положение в Югоизточна Европа, до което тя бе достигнала в началото на Х век; тя разгърнала всичката морална и физическа мощ на българския народ пред слабата империя и показала жизнените сили на България, които тя бе набрала през много години вече за съперничество с Византия.

Не тъй обаче погледнал на тая победа сам Симеон. Основавайки се на уверението на патриарха, какво той “има нещо да му каже”, Симеон веднага отговорил на дългото му писмо, вероятно по същия катигумен на Олимпийския манастир . По това писмо (доколкото то може да бъде възстановено по отговора на Николай) ясно може да се съди как е гледал Симеон на Византия в даденото време и какво значение е придавал на Ахелойската победа. Като съзнавал в това време силата и надмощието си над империята, Симеон не се задоволил с един триумф на победата, която му докара слава като победител на Византия. Убеден, че поражението на ромеите е станало за господството му над ромейския народ, той в писмото си до патриарха открито и високомерно изявявал своите претенции върху императорския престол и искал, щото византийските власти и народ да го признаят за свой император; в противен случай той заплашвал, че като нахълта отново с войска в пределите на империята и като унищожи всичко по пътя си с огън и меч, ще настъпи и към самия Цариград и като го превземе, сам ще се провъзгласи за цар и самодържец ромейски. Доколко Симеон е бил заслепен от победата си и докъде е дошла неговата гордост и надменност, показват личните му обръщения към самия патриарх. Като прочел крайно наивните му обяснения на причините и мотивите за нахлуването на ромеите в България в дългото му послание, в което Николай от смирение писал, че той, “глупав човек, се забавил да изпълни поръчката на правителството, защото предполагал, че сборът и преместването на войските били измислени само за форма и вид на война”, Симеон в отговор на това още в началото на писмото си крайно дръзко и грубо му заявил: “Ти си оглупял.” Дали в дадения момент Симеон наистина е вярвал във възможното изпълнение на тия претенции, закани и заплашвания, това остава засега неизвестно; по-скоро може да се предполага, че той е намирал в тях само едно средство да принуди Зоиното правителство да признае царското му достойнство.

Оскърбен от тая дързост и грубост и възмутен от неговата надменност и самоувереност, патриарх Николай отново писал на Симеон, вероятно след оттеглянето на българската войска подир Катасиртския бой, защото писмото му е по съдържание доста строго и укорително при всичката предпазливост в изразите. Като изтъква несъстоятелността и несправедливостта на Симеоновите думи, лично отправени към него, Николай се старае да му докаже, че Ахелойската победа съвсем не му дава онова право, което той си присвоявал. “Не мисли, пише той, че станалото поражение е произлязло за изпълнение на твоите суетни помисли, не мисли; ако пък мислиш, отвърни се от такова предположение като от всички празни думи. Народът, който беше излязъл против тебе, е победен 1. по неизречената присъда на оногова, който изважда от съкровени хранилища своите присъди, когато му е угодно, и 2. доколкото е възможно на хората да знаят, разбит е поради собствените си заблуди. Несправедливо и неоснователно постъпваш, като приписваш победата на собственото си желание и като мислиш, че сегашното поражение, което постигна ромейския народ, е станало уж заради господството на тнсята власт над ромеите. Ти си млад; и ако не си чул, то узнай; ако пък си чул, па си забравил, то спомни си.” За да изтъкне още по-силно, че Симеон неоснователно се стреми да завземе византийския престол, патриархът посочва, ако и мимоходом, на варварския му произход, като му напомня, че българите са “апоспади — откъснат клон на аварите”, т. е. че те принадлежали на едно и също племе, и ги нарича “роби и бежанци” техни. А на заканите и заплашванията, че с пожари и опустошения Симеон ще постигне целта си, Николай привежда примери от историята за дълговременни и напразни обсади на “великия и царствен град” с многобройни войски от персийци, авари и сарацини, които не само , не постигнали целта си, но ги и сполетяла гибел. Затова той отново подканя Симеон “да остави суетните си надежди, да се задоволи с властта, която е получил в наследство от прадедите си, да не пожелава да господарува над ония, от които се научил да познава вседържителя”, защото самите отношения на ромеите към българите, откакто последните приели християнството от Византия, като отношения на духовни освободители към освободени от робството на дявола не дават право на Симеон да бъде властител над ромеите. С тоя отговор патриарх Нико лай още веднъж ясно намеквал на Симеон, че той не само в даденото време, но и по-сетне не може, пък и няма да бъде признат за ромейски император.

Но и тоя отказ не спрял Симеон. След като съкрушил силите на Византия и закрепил влиянието в Сърбия, Симеон, освободен от всяка външна опасност, решил да използува победите си лично за себе си. Като изтъквал, че Ахелойската победа му давала право да иска от ромейските власти и народ да го признаят за свой автократор, на Симеон ео ipso се налагало да се сдобие и се обиколи с всички ония институти, които са могли да го издигнат като равен на ромейския василевс, и то не само по значение и власт, но и по външен блясък и величие. Между тях на първо място стоял висшият църковен институт — патриаршията, т. е. самостойна църковна йерархия, която е била неделима част на самодържавието, защото според понятията на самите ромеи един независим самодържавен господар не бил мислим без патриарх или царство не може да бъде без патриаршия. Но за Симеон бил необходим патриарх, който да извърши над него формалния обред — венчаване на царството, т. е. да го короняса за  и по тоя начин да се приравни с ромейския βασιλεύς καί αύτοκράτωρ. Затова и първата грижа на Симеон след Ахелойската победа била най-първо да провъзгласи пълната независимост на българската народна църква начело с патриарх. Прави известия, че тъкмо в даденото време е била учредена патриаршия в България, досега не са намерени. Обаче някои съображения, както и последователното развитие на събитията в Симеоновото царуване ни карат да отнесем тоя факт тъкмо към времето веднага след Ахелойската битка.

Преди всичко, че българската патриаршия е била учредена при Борис или пък докато той е бил жив, не може и дума да става, защото той всякога е избягвал, както видяхме, всякакъв повод за нарушението на мира между България и Византия, особено църковния мир; след прокарването на неговата реформа, която предизвикала, както видяхме, немалко недоволство в Цариград и дори станала причина да се наруши политическият мир, Борис се стараел да бъде винаги на кано ническа почва в църковните си отношения спрямо Византия, защото само по тоя начин би могла да се закрепи национализираната българска църква и държава. Същото ще трябва да кажем и за възгледите по тоя въпрос на славянските учители в България, св. Климент и Наум, епископ Константин и други, които се стараели да отклоняват всякакви възможни конфликти с цариградската патриаршия и са поддържали единенiе въ духъ и вяра” на българи с ромеи, и то върху почва не само догматическа, но и каноническа. В това отношение бил особено предпазлив и строг, както видяхме, св. Климент, който несъмнено е въздържал Симеон от всякакво действие в тая посока. Ние дори сме склонни да видим в опита на Климент да се откаже от епископията си, когато той е знаел отлично, че според каноните всеки епископ се свързва с епископията си до самата си смърт, едно реагиране от негова страна против искането на Симеон да обяви българската църква за автокефална още в 915 година, когато той се провъзгласил за цар и самодържец български. С това само може да се обясни отказът на Симеон да приеме оставката на светителя, от една страна, а, от друга, ненастояването на последния за нея, защото българският цар очевидно е уважил мотивите за неговото противопоставяне на искането му. Но ако Симеон се въздържал или бил принуден да се въздържа от такава смела крачка, докато Климент бил жив, то след смъртта му (11. VII. 916 г.) и особено след Ахелойската победа за Симеон тя оставала не само възможна, но дори необходима. Не е известно дали Симеон се е обръщал към Цариград с искане да признаят автокефалността на българската църква; но понеже за него било съвсем ясно, че при настаналите политически отношения между България и Византия Цариградската патриаршия по никой начин няма да даде съгласието си на подобно искане, тъй както и византийското правителство не искало да признае неговата царска титла, Симеон решил да извърши и тоя акт мимо Византия, но съгласно с църковните канони: съборът на всички български епископи най-напред провъзгласил автокефалността на българската църква, а после е посветил из своята среда патриарх или пък българския архипиес коп, който според българския Синодик бил Леонтий, издигнат в степен патриарх. Така постъпил в XIII век и цар Иван Асен II, а в XIV в. Стефан Душан в Сърбия. В същата 918 г. тържествено ще да е бил коронясан Симеон от ръката на новопосветения патриарх и по тоя начин напълно узаконил титлата си vz1b_391a

Съдържание: