x За българската договорна клетва

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

За българската договорна клетва

За българската договорна клетва, която била употребена при сключването на 30-годишния мир в 814/5 г. между България и Византия, сведения ни дават, следните византийски автори.

1. Съвременникът на самото събитие Игнатий Дякон в биографията на патриарх Никифор, като говори за отношенията на император Лъв V към църквата и иконопочитателите, съобщава следното:

2. Генесий, един от сериозните автори византийски на Х в. от времето на Константин Багренородни, по същия въпрос дава следното съобщение: 

Ако съпоставим това известие с разказа на дякон Игнатий, не е мъчно да се убедим, че Генесий го е заимствувал тъкмо от последния, като е изпуснал подробностите и е отбелязал само това, в което главно се е изразило безбожието на императора, т. е. че той си променил ролята с езичниците-варвари при церемонията на клетвата.

3. Съвсем отделно стои разказът на Теофановия продължител, писател също от Х в., който за същото събитие съобщава следното:

При сравнението на тоя разказ с Генесивия ясно се изтъква същият похват на Теофановия продължител към своя главен извор, както вече имахме случай няколко пъти да посочим. И по изрази, и по съдържание става явно, че той е използувал известието на Генесий изцяло и го допълнил със собствени разсъждения, без да има под ръка биографията на патриарх Никифор, защото, ако сравним разказа на Игнатий с оня на Продължителя, ще видим, че в подробностите за извършването на самата клетва или, по-добре, на обредите при скрепяването на мирния договор те съществено се различават: според Игнатий. когато Лъв V потвърдявал с клетва договора, той изливал на земята вода от чаша, обръщал конски седла, хващал някакви си тройни ремъци и вдигал нагоре трева, а според Продължителя разсичал жертвени кучета и произнасял някакви си думи. Няма съмнение, че в дадения случай ще трябва да дадем предпочитание по-скоро на съвременния писател — Игнатий, отколкото на Теофановия продължител, чието известие за употребението на кучета при извършването на договорната клетва у българите-езичници очевидно ще трябва да отнесем към неговите лични прибавки и догадки: той може би е чувал или прочел нейде за обичая у друг някой езически народ да се употребяват кучета при клетва и го пренесъл върху българите. Поради това и приведеният тук негов разказ за нас няма никаква историческа стойност, а известието му за договорната клетва на българите трябва да се изостави като съвършено невярно.

Напоследък писа по същия въпрос Г. Кацаров, който изтъкна, че „не може да се съгласи по никакъв начин с това (горното наше) мнение, а мисли, напротив, че Продължителят на Теофан е черпил не от Генесий, а от друг някой извор, който е разказвал подробно за клетвения обред при сключването на договора и който ни остава неизвестен”

Всички византинисти признават, че в основата на Продължителевата хроника е легнала хрониката на Генесий. Особено документално доказа зависимостта на първия от втория Хирш за събитията от българската история от времето на Лъв V Арменец, както и ние това изтъкнахме вече на няколко места. В дадения случай тая зависимост не тъй ясно личи поради краткостта на изложението у Генесий; но все пак априорно може да се твърди, че Продължителят не ще е оставил без внимание и занимаващото ни известие. Впрочем самото употребение на името οί θύννο·, за българите, което намираме и у двамата автори и което Продължателът нийде на друго място не употребява в тоя смисъл, е достатъчно да установи зависимостите му от Генесия; в полза на това не по-малко говори и изразътъ είρηνικαί συμβάσεις.

Никой не отрича, че Продължителят се е ползувал и от други неизвестни нам извори, обаче въпросът се касае до това, доколко известията, черпени от тия други извори, са пригодни и в каква връзка се намират със събитията, към които той ги отнася. Историческата критика доказва, че Продължителят се разпорежда най-произволно с тях, като в същото време ги попълва със свои собствени разъждения, няма да говорим за тенденцията, която той прокарва в хрониката си. Така и в нашия случай той е имал сведения, че клетвата над и с куче се употребявала у някой езически народ, например у маджарите или у печенегите, за които Константин Багренородни е имал събрани много и разни сведения; но той съвсем произволно приписал тоя обред на българите с цел да попълни с конкретни случаи кратките данни на своя главен извор — Генесий, като смятал, че и българите в даденото време са били варвари и езичници, какъвто е бил и народът, за който е прочел, че употребява кучета при клетвата. С подобен похват Теофановият продължител си служи и на други места.

По-нататък Кацаров пише: „У Продължителя четем:

κύνας μέν, κα: οίς τά άνομα έθνη Ούουσι, έχρήτο μάρτυσ: τών πραττομένων; тия неща, на които жертвуват нечестивите народи, савероятно същите, за които говори Игнатий; продължателят на Теофан е чел за тях в своя извор, ала не ги оиисва подробно, ами се задоволява да изтъкне изрично само разсичането на кучетата като най-безбожния измежду обредите, които извършил Лъв V“. Но такова заключение едвали е възможно да се прави, защото Кацаров е изпусиал изпредвид характерната черта в изло­жението на Продължателя: той не само напълно използува своите извори, но ги и попълва със свои лични разсъждения — това е един похват, за да бъде, колкото е възможно, по-подробен, тъй че, ако той е имал под ръка такъв извор, който е давал нещо повече от „разсичането на кучета“, той сигурно не би пропуснал да го съобщи, но такова нещо, очевидно, не е имал.

Що се отнася до приведената фраза, в която Кацаров е готов да види натекване за ония обреди, които ни съобщава съобщава Игнатий, ще забележим, че той не съвсем правилно разбира смисъла им. Той я превежда: „кучета и други [неща], на които жертвуват нечистивите народи”. Такъв превод не може да се счита за точен, защото по смисъл дори не се върже с предната фраза: той „употребил като свидетели на направеното кучета и други [неща], на които жертвуват нечистивете народи”; значи „кучета и други [неща]” се явяват същества, „на които” се принася жертва, когато смисълът е тъкмо обратен — „кучета и други [неща] са обекти, които нечистивите народи принасят в жертва или с които се принася жертва, защото в първия смисъл те не биха могли да се употребят за свидетели; освен това ако наистина нечестивите народи жертвуват на кучета, то в такъв случай защо трябва последните да се разсичат. Очевидно не такъв е смисълът, който дава Кацаров. Затова според нас по-правилен е предлаганият от нас превод: „Той употреби за свидетели на извършваното кучета и [онова], с което нечестивите народи принасят жертви”, а в такъв случай последното изречение е нищо друго освен прибавка на Продължителя, за да бъде по-пълен в изложението си, защото, ако знаеше това „онова” или тия „други [неща]”, той не би пропуснал да ги съобщи.

Г. Кацаров намира още, че ние не сме превели правилно следната фраза: καί S:dc στόματος άγειν. οϋκ έμυσάττετο εις βεβαίωσιν οΓς έκεΡ/ot εμφορούμενο; кояго той превежда: „като не се погнусил да вкуси за потвърждение (на клетвата), от това, с което те се пълнят“. Нека видим, доколко е правилен и тоя превод. Преди всичко ще обърнем внимание на конструкцията. Приведеното тук изречение е съвсем самостойно и не се намира в подчиненост от предходното, както го поставя Кацаров, следов. в него се говори за нещо съвсем отделно, без да има някакво отношение към онова, което е предмет на предходното изречение, както това показва и съюзтъ καί. — После, изразът ο;ά στόματος iytiv τι нийде и никога не е значил и не значи „кусвам от нещо“; буквално то значи „водя, прекарвам нещо през уста“, оттука „произнасям“, подобно на άνά στόμα άγειν и οιά στόματος или άνά στόμα εχειν = „имам нещо на уста, постоянно говоря за нещо, изказвам, споменувам“, тъй че тия изрази дават понятие за излизане, а не за влизане на нещо през уста, и то само в смисъл на говорене, а не на пиене. — Глагол έμφορέω буквално значи „внасям, употребява се само medium έμφορεζσαι и значи 1. „бивам носен на „нещо“ и 2. „внасям, приемам нещо в себе си, напълвам се, насищам се, без мярка се наслаждавам, ползувам се, обременявам се“, оттука „употребявам нещо в зло“, латин. abutor; поради това и εμφορούμενο, предвид на посоченото значение на ζ:χ στόματος άγε;ν, трябва да се разбира само в преносен, а не в конкретен смисъл. Защото, ако приемем превода на Кацарова, то ще трябва да допуснем, че българите постоянно се пълнели, постоянно се пиели, както той пояснява, кучешка кръв. Най-сетне ше отбележим още и това, че както ούκ εμυσάττετο е imperf. „не се гнусеше“, а не „не се погнусил“, тъй и άγειν и εμφορούμενο, съдържат в себе си минало несвършено.

И тъй, според нас, правилният превод на занимаващата ни фраза ще бъде: „и гой не се гнусеше да произнася (това), с което те си служеха (или „което упогребяваха в зло за себе си“). Защо Кацаров е изменил тъй много истинския смисъл на тая фраза, за нас остава непонятно. Ние не можем да допуснем, че това той е направил само под влияние на прочетеното в кни­гата на Lasch’a, какво „у тунгузите най-силната клетва се счита оная, при която се заколва куче; обвиненият пил от неговата кръв и произнасял формулата: „както истински пия тая кръв, тъй говоря истината; ако лъжа, нека загина като това куче, или какво „у самоедите съществува подобна клетва“, та по тоя начин да накара и българите, които, според продължателя на Теофан, разсичали кучета при клетвата, да пият така също кръвта им. Подобна аналогия не е допустима още и затуй, защото между българи и тунгузи няма нищо сродно, нито пък със самоедите, които принадлежат, към съвсем друга група народи.

Както и да било, но ние не считаме, че Кацаров с горните доказателства е оборил нашето мнение. Без да отричаме, че кучето е играло роля при клетвата у някои езически и природни народи, ние все пак ще останем убедени, че българите не са разсичали кучета при договорната клетва дотогава, докогато това се потвърди от друг някой книжовен извор, заслужаващ доверие, но не от известието на Теофановия продължител, който произволно, както посочихме, е приписал тоя клетвен обичай на българите; напротив, ние имаме едно известие, от което ясно личи, че българките, преди да приемат християнството, са боготворили кучетата и някои дори им принасяли жертви. Поради това засега ние приемаме само онова за българската договорна клетва, което ни дава съвременникът дякон Игнатий за обредите на българите при договорната клетва

Считаме още за нужно да забележим, че Кацаров е превел не съвсем правилно някои места в текста на дякон Игнатий. Така изречението τάς 3έ φιλοττ}σίας ήτα σπονδάς οϋτω; αιτ/ρδς α· άκόομως άποπερανθείοας той превежда: „за тъй срамно и неприлично сключеното приятелство или договор“. Кацаров изпуснал изпредвид, че 1. ήτα тук не значи „или“, а ή τα = „действително, наистина, разбира се, обаче, все пак“, ср. лат. sane, certe, quidem, и се намира в свръзка с първото изречение на текста, защото авторът привежда един факт, дето Лъв V „наистина“ се показал μισαλήΟης’към τά θεία καί τους δ:ά τιμής άγοντας ταΟτα; 2. φιλαττρίας не е съществ., а прилагат., съгласувано съ σπονίάς, и значи „приятелски“, и 3. άποπεραίνω he значи „сключвам“, а „изкарвам до край, довършвам, завършвам, свършвам“, тъй че тук става дума не за това, че договорът бил сключен „безсрамно и неприлично“, защото в такъв случай последният не би бил „приятелски“, а за това, че, след като бил сключен, той бил завършен безсрамно и неприлично с туй, дето императорът употребил варварско-езическите обичаи вмясто християнските; в това се и заключава безсрамието и неприличието. — Изра­зът έπίδακρύω θερμότατα не значи „проливам горчиви сълзи“, а „проливам най-горещи сълзи“. — Най-сетне изречението καί διά πάντων τούτων εαυτόν έπαρώμενον Кацаров превежда: „за да за­кълне себе си чрез всичко това“. Преди всичко έπαράομαι първо­начално значи „желая за себе си, изполвам“, а особено „желая зло некому, призовавам, проклятие върху някого, проклинам някого“, ср. лат. imprecor; формата έπαρώμενον тук не съдържа цел, а е еднаква с другите причастия έτπλιίδοντα, άναστρέφβντα, άπτόμενον и αiροντα, т. е. тя е същия accus. cum particlpio, който зависи от гл. σραν, тъй че тая фраза и по форма, и по съдържание е не точно приведена у Кацаров.

Какво значение са имали обредите, които, според Игнатия, българите са употребявали при договорната клетва, не може да се посочи положително. Кацаров предполага, че и у българите, както и у другите народи, според Lasch’a, целта на възлиянието с вода върху земята е да се призове духът на земята и водата като сви­детели на клетвата. Колкото за значението на останалите три обреда, то не е съвсем ясно за него; но все пак мисли, че изброените във въпросния български обред предмети са тясно свързани с живота на старите българи, които, както е известно, са били добри коневъдци и конници; какво значение е имал за тях конят, показва и фактът, че тяхното знаме било конска опашка. Но още по-ясно се изпъква това значение в следните думи на арабския писател ал-Масуди: .конете им (на българите), които те употребяват за война, се пасат постоянно свободно по ливадите, и никой не язди на тях, освен само през време на война и, ако се намери човек, който в мирно време се качи на военен кон, убиват го“.

Съдържание: