x Възобнова на българската патриаршия и православната коалиция против латинската империя

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Възобнова на българската патриаршия и православната коалиция против латинската империя

Самоволното прогласяване автокефалността на българската църква не е могло да не обърне вниманието както в Рим, тъй и в Никея, защото самото събитие е имало еднакво голямо значение както за римския първосвещеник, тъй и за цариградския патриарх но няма съмнение, че в случая па­пата е бил засегнат много по-чувствително, понеже тъй самоуверено била отхвърлена неговата върховна власт, неговото главенство. Поради това едва ли може да се допусне, че такъв папа, какъвто е бил Григорий IX, не е реагирал в една или друга форма против такова пренебрежително отношение на българския цар към него. За съжаление, папската архива, доколкото е известно засега, не е запазила нито един документ, който да осветли тоя въпрос; обаче, като имаме предвид това обстоятелство, че в подобни случаи в по-късните си отношения към Иван Асен II папата е напращал про­тив него своите верни синове, маджарските крале, или с войни, или с кръстоносен поход, както ще видим по-нататък, то и неочакваният, както изглежда, поход, предприет тъкмо в 1232 год. от Андрея II Маджарски, който, макар и да бил тъст на Иван Асен II, с не малко незадоволство гледал голямото разширение на България и бър­зото засилване на нейния цар, несъмнено трябва да се по­стави във връзка както с неучтивата постъпкана Иван Асен II спрямо папата, тъй и със скъсването на мирните отношения на българския цар с латинската империя.

И наистина, през март 1232 г. маджарите отново окупирали Белград и Браничево и след това под командата на смелия маджарски престолонаследник Бела (по-сетне крал Бела IV) те навлезли навътре в българска територия и обсадили Видин, като същевременно ограбили северозападите български земи. Против тях бил изпратен Александър, Иван-Асеневият брат, който бил женен за една от дъщерите на сръбския крал Стефан Първовенчани и бил управител на средешката област с крепост Бояна, гдето се намирали и неговите собствени владения. Той потеглил със значителна войска, в състава на която имало и кумани, и с умели маневрирания сполучил да ги отблъсне, като при това много избил,а други пленил,между които бил и водачът на сикулите Богомир, син на Зубислав, макар изпратеният против Александра магистер Дионисий и да имал някои малки успехи. Въпреки тоя несполучлив поход маджарите отново нападат още в следната 1233 год., но вече на отвъддунавските български владения, в западно Влашко, и сполучили да завземат цялата област на днешния Турну- Северин, като образували пограничния тъй наречен Северински банат. Поради тоя успех маджарският крал прибавил в титлата си rex Bulgariae et Cumaniae, т. е. крал на България и Кумания. Пръв маджарски бан Лука (Lucas banus de Zeurin) се явява в новия банат в 1233 год.. Коя е била причината на това нападение, и до днес остава не­обяснено, защото не се е обръщало внимание, или, ако се е обръщало, то едностранчиво се тълкувало известието от персийската хроника на Фацел-Уллах-Рашид (писал в 1303 год.). Като говори за татарското наше­ствие в 1241 год., Рашид между другото пише след­ното: „В средата на пролетта (1241 г.) князете (татарски) преминаха планините, за да навлязат в страната на буларите (= българите) и на башгирдите (= маджарите). Орда, който вървеше надесно, премина страната на Ilaoute (на р. Олта) и видя, че срещу него иде Bezerenbam (а други го четат Bazarambam) с войска; последният биде разбит. Кадан и Бури, които се бяха отправили против сасоните (саксите), ги победиха след три битки. Буджек пре­мина планините на тая страна (т. е. на саксите — Трансилвания), за да навлезе в Кара-Улак и порази народите (т. е. жителите) Улак, премина планините (Карпатите) и навлезе в страната на Мишеслав, гдето той разбил неприятеля, който го очакваше“. Това известие, което ромънските историци считат за твърде важно, най-ясно доказва, че татарските князе, след като минали Карпатите, навлезли в страната, т. е. във владенията на българите. Едва ли може да има съмнение, че, според насоката на татарското движение, българските вла­дения се почвали веднага от Карпатите в южна посока, и то в област та на р. Олта, защото княз Орда минал областта на р. Олта и там видял, че срещу него излязъл Bezerenbam или Bazarambam, т. е. бан воевода Басараб, във влашкия произход на когото едва ли би могъл някой да се съмнява, а Буджек, след като поразил народа Кара Улак, т. е. трансилванските власи, минал планините (карпатски), навлязъл в страната на Мишеслав, в когото, няма съмнение, трябва да видим воевода Сенеслав (за него вж. по-долу), и когото така същоразбил. И тъй, воеводствата на Басараб и Мише­слав в 1241 год. се намирали във владенията на българите. А че цяла Олтения се е намирала тогава под българска власт, показва и доказва вече тоя факт, че маджарите завладяли северинската област от българите, а не от власите.

За съществуването на две влашки воеводства все в това време в отвъддунавските български владения, и то пак в област та на р. Олта се научаваме от привилегиите, с които маджарският крал Бела IV надарил в 1247 год. настанените по трансилванската граница северно от Влашко рицари от Иоанитския орден, 1. за да я защищават „contre pa’iens, Bulgares et autres schismatiques“, а това доказва още един път , че българските владения се намирали в непосредно съ­седство с Трансилвания, и 2. „рицарите да не пропущат нито един човек от кралството, от каквато и да било народност или от каквото и да било положение, без специалното разрешение на краля“, от което става ясно, че настаняването на рицарите-иоанити по трансилванската граница имало за цел да запре изселването на влашкото население от Трансилвания, защото влашката емиграция вън от маджарската държава към тая посока бе взела вече такива размери, че кралят счел за необходимо да вземе предупредителни мерки. С при­вилегиите на рицарите се запознаваме от утвърдителната гра­мота на папа Инокентий IV от 20 юли 1251 год. Според тая грамота, кралят дал в разпоредба на рицарите Северинската област и двете воеводства на Иван и Фаркаша в Трансилвания, които се намирали там до р. Олта, като изключавал,обаче, „земята на воеводството на Лиртиоя, която оставял на власите, понеже последните я владеели до тогава. Отвъд р. Олта (източно) той давал на рицарите цяла Кумания, с изключение на земята на влашкия воевода Сенислав, която също оставял на власите по същата причина. Ако съпоставим тия данни от папската грамота с известието на персийския лятописец Рашид, които взаимно се потвърдяват, то не е мъчно да се убедим, че през 40-те години на XIII век в южните поли на Карпатите от двете страни на р. Олта се намирали две влашки воеводства — едното на Литовоя Басараба на десния бряг, а другото на Сенислав на левия бряг на реката. Първият въпрос, който възбуждат данните от папската грамота, е: защо Бела IV изключвал в даренията си споменатите две воеводства? Сам той мотивира разпоредбата си с туй, че власите дотогава заемали тия вое­водства, т. е. до 1247 год.— един мотив крайно несъстоятелен, под който той искал да прикрие признанието, че тия земи в това време не се намирали под неговата власт, но в същото време той ги е смятал все още за свои, понеже те били населени от изселници из неговата държава — Трансилванските планини. Заедно с това воеводите, т. е. управителйте на тия земи не са могли да бъдат съвсем неза­висими, за каквито ги считат ромънските историци, защото и двете тия воеводства са влизали, както това доказва изве­стието на Рашид, в българските отвъддунавски владения, с други думи, те се намирали под върховната власт на българския цар, и затова Бела IV в 1247 год. ги изключва в даренията си като такива, които се намирали под протек­тората и изобщо под политическото влияние на българския цар.

Към началото на 50-те години на XIII век влашкото население в страната между долни Дунав и Карпатите се дотолкова много увеличило, че тая страна почнала вече да носи българското име Влахия — Blakia que est terra Assani, както се изразява Вилхелм Рубрук, който през 1253 год бе пропътувал царството на татарите, а жителите й нарича Власи — Blaci, qui sunt in terra Assani, като поставя едното и другото име северно и в непосредно съседство с minor Bulgaria, т. е. дунавска България и с Bulgari — нейните жи­тели. Едва ли може да има по-ясно и по-неопровержимо дока­зателство, 1. че в дадената епоха под името Blakia — Влахия се разбира страната между долни Дунав и Карпа­тите или днешно Влашко, макар че ромънските историци „лукаво мъдруват“, като едни под това име разбират Ма­кедония, други — тесалийска Влахия, трети — Солун, защото във времето на В. Рубрук, в царуването на българския цар Михаил II Асен (1246—1256) нито една от тия страни не влизала в българската държава, или пък други идентифицират Blakia с Добруджа и страната между долни Дунав и Стара планина, защото както едната, така и другата страна В. Рубрук нарича с името minor Bulgaria ultra Danubium, prope Constantinopolim — „малка България“, т. е. дунавска Бъл­гария в отличие от major Bulgaria — „велика България“, т. е. „волжско-камска България“, и 2. че тая Влахия била „земя на Асен“, а жителите й били „в земята на Асен“, т. е. едната и другите са влизали в българската държава и се намирали под властта на българския цар, респек. Михаил II Асен. И тъй и известията на В. Рубрук се напълно схождат с известията на другите разгледани тук по- горе извори.

При тия несъмнени изводи, основани на исторически данни, може да се направи само следното заключение: тия влашки воеводства в страната между долни Дунав и Карпатите са се образували от изселници — трансилвански власи, които отдавна вече се стремели да се освободят от владичеството на маджарите поради религиозните гонения, на които било изложено православното славяно-българско и влашко население в Трансилвания от страна на маджарите. Последните, като прегърнали католицизма, станали по политически съображения най-ревностни негови разпространители между подчинените тям народи. Папите подбуждали маджарските крале към такава пропаганда. Така, в 1234 год. папа Григорий IX в едно писмо до Бела IV открито го канил да приведе в истинско познаване на Бога влашкия народ, който живеел в куманския епископат и за който той се бил научил,че приемал светите тайнства не от куманския епископ, а от лъжеепископите гръцки, т. е. православните, та го моли да изпълни час по-скоро обещанието си, т. е. да накара тия власи да се покорят на куманския епископ. Това обещание, което Бела IV бил дал в вид на клетва, е твърде характерно свидетелство за сериозността на тия верски притеснения, за които тук става дума: в него Бела IV се кълне, че всички еретици и самозвани християни, които не се покоряват на римската църква, ще се старае според силите си да изкорени и да ги насили да й се покорят. За трансилванските както българи, тъй и власи било повече от ясно, че промяната на православната им вяра на католическа ще повлече подире си загубата на народността им. Затова те потърсили спасение в изселването си на българска територия — в област та на р. Олта, гдето били гарантирани от всяко верско преследване. Те се спущали от планината в българските владения на групи под главатарството на своите местни водачи — пър­венци и с разрешението на българския цар получавали земя за поселение най-първо по границата на условие да пазят последната и да признават неговата върховна власт, като минавали по тоя начин и под негово покровителство, като православен господар. Затова и главатарите им получили българското име „воеводи“ или „воевода“, а самите воевод­ства — българска административна и съдебна уредба заедно с български език като държавен език, а в църковно отношение преминали под духовната власт на търновския патриарх със славянско богослужение. Това тъкмо изселническо движение на трансилванските власи през 30-те години на XIII век в българска територия, според нас, е дало повод на маджарския крал да почне война в 1233 год. в отвъддунавските български владения, в днешно западно Влашко, гдето маджарите не срещнали, както изглежда, силен отпор, и затова сполучили да завземат северинската област, която да им послужи като военна база за по-нататъшно за­воевание на българските владения отвъд Дунава и покорение на образувалите се вече от трансилванските изселници-власи воеводства. Както и да било, но с приемането и настаняването на тия изселници на българска територия Иван Асен II и тук се обявявал като противник на папата и от 1233 год. бил записан между враговете на папския престол.

От страна на цариградския патриарх не последвало, или, по-право, не е могло да последва никакво реагиране, за­щото самата никейска империя в това време се намирала в критично положение. Пристигането и коронясването на Иван де-Бриен на латинския престол,от една страна, радвало никейския император, защото с това се унищожавал предполаганият и за него опасен съюз между латинската импе­рия и българския цар, но затова пък, от друга, — появя­ването на един такъв енергичен човек, какъвто бил Иван де-Бриен, начело в управлението на съседната импе­рия е внушавало не малко страх на никейците; особено ги заплашвал съюзът на де-Бриена с венецианците, най-силните и опасни врагове на никейския император. Освен това, в самите никейски владения навеял дух на сепаратизъм, който се изразил в голямото и твърде сериозно въстание на о-в Родос, повдигнато от кесаря Лъв Гавала, в съюз с венецианците от остров Крит с цел съвършено да се отцепи. Иван Ватаци се намерил в твърде стеснено положение и, за да се осигури с безопасност откъм латин­ците, докато отстрани вътрешните размирици, повдигнал пред папата въпроса за възсъединението на двете църкви— римската и цариградската; обаче почналите се усилени и про­дължителни преговори по тоя повод не докарали никакви резултати, защото и тогава, както много пъти в предните и по-сетнешни векове, се оказало, че примирие на религиозна почва се представяло желателно и възможно само до тогава, докато подбуждали към това политическите интереси. Във всеки случай, Иван Ватаци сега искал да използува удобния момент, за да уреди политическите си работи.

Докато вървели преговорите с папата, през есента на 1233 год. императорът изпратил флотата си под начал­ството на Андроника Палеолог към Родос, за да дей­ствува против Лъв Гавала; а сам Иван Ватаци със сухопътна войска се разположил на лагер на Хелеспонт (при Дарданелите) близо до гр. Лампсак, който наскоро бил отнет от франките, за да предупреди всяка опасност откъм венецианците, съюзници на родоския бунтовник. Обаче на появяването на никейската войска начело с императора в Лампсак цариградските франки погледнали като на предизвикателство от страна на никейския император. Затова Иван де-Бриен, чиято двегодишна бездейност в Цариград съвсем не оправдала възлаганите върху него на­дежди, нито пък тържественото му посрещане, намислил най-после да използува благоприятния момент, който му се представял с отпътуването на никейската флота към Ро­дос, сам подплувал към Лампсак с войска и излязъл на брега, защото Иван Ватаци, поради недостатъчните си сили, не се решавал да му попречи. Но и латинският импе­ратор не можал да извърши нещо важно. Франките не можали да се отстранят много надалеч от корабите си, защото Иван Ватаци следил за тях и при всичките си неголеми сили постоянно ги тревожил. Съюзниците на фран­ките — италианците, вървели покрай бряга, а императорът следвал паралелно с тях по планинските височини. Около четири месеца продължил тоя бездеен поход; латинците успели да завладеят само един по-важен пункт, крепостта Пиги. Настаналата зима накарала латинците да прекратят военните действия; флотата на Иван де-Бриен се върнала в Златния Рог.

Но тоя неважен успех не подигнал отпадналия дух у съюзниците и помощниците на Иван де-Бриен; наемниците, на които заплатата се плащала твърде нередовно по­ради нямане на парични средства, а други казвали, поради скъперничеството на управителя, повечето си отишли по домовете; венецианските, пизанските и анконските кораби или били готови да си заминат, или вече сторили това. Според една бележка на четирмата католически монаси, които водели преговорите по въпроса за църковната уния и през март 1234 год. пристигнали от Никея в Цариград, положението на столицата било крайно застрашено и опасно. Поради това императорът и бароните изпратили обратно при Иван Ба­таци четирмата католически монаси, за да му предложат военно примирие и да възобновят прекжснатите преговори по примирието на двете църкви, въпреки това, че те сами не очаквали нищо добро и положително от тия преговори. Пред­ложението на латинците било прието от никейския импера­тор, защото до пролетта на 1235 год. няма никакви изве­стия за каквито и да било военни действия на Дарданелите.

Колкото обаче и да са вървели работите в Цариград в полза на никейците, все пак положението на последните далеч не било така сигурно. Експедицията на остров Родос потърпяла пълна несполука. Лъв Гавала успял да се освободи от властта на никейския император и в 1234 г. се обявил за независим, като признал върховната власт на венецианската република. От друга пък страна, като бил убеден, че преговорите с Рим няма да доведат до никакъв отраден резултат, Иван Ватаци не е могъл да се счита обезпечен с безопасност откъм латинците, защото примирието не му обещавало нищо; а пък венецианците, окуражени от сполуката си на остров Родос, така също заплашвали с появяването си в другите никейски владения. По тоя начин в 1234 год. никейският импера­тор се намирал в едно твърде неопределено и стеснено положение, от което намислил сега да се възползува българският цар.

Няма никакво съмнение, че това, което е ставало на Босфора и на Дарданелите, не е изплъзвало от вниманието на предвидливия Иван Асен II. Нему прекрасно е било из­вестно положението както на латинската, тъй и на никейската империи в дадения момент, и съумял да експлоатира благоприятно за него сложилите се обстоятелства, едно, за да отмъсти на латинците, и, друго, за да се сдобие с това от цариградския патриарх в Никея, в което той не можал да сполучи в 1232 год.. Като имал предвид, от една страна, слабото и несигурно състояние на латинската империя, а, от друга, — стесненото и неопределено положение на никейския император, цар Иван Асен II решил,че сега е най-сгодният момент, за да излезе с идеята за една коалиция на православните господари против католическата латинска им­перия — именно към 1234 год. се отнасят преговорите на Иван Асен II за брака на деветгодишната му дъщеря Елена с единайсетгодишния син на Иван Ватаци, Теодор. Георги Акрополит, който свързва това събитие със своите лични спомени, невярно отдава инициативата за тия преговори на никейския император; в това отношение известието на по-късния историк (XIV в.), Никифор Григора, заслужава по-голямо доверие, защото и по-добре отговаря на самото поло­жение. Ето какво пише той: „През времето на тия трудове на императора (т. е. на неговите спречквания с латинците) дохождат при него пратеници от българите с мирни предло­жения и заедно с това да поискат ръката на императорския син Теодор за дъщерята на Асен, Елена. Императорът ги приел благосклонно и на драго сърце, защото, зает с много други по-важни работи, той не искал да си има противник в такъв човек, който, намирайки се така близо до истрийските скити, наедно с тях е могъл, когато поиска, да прави нахлувания и, подобно на някой поток, да отнася със себе си всичко, което му се срещало по пътя“. Това изве­стие се потвърдява и от свидетелства на западните хро­ники. Към тия причини за готовността на Иван Ватаци към предложението на Иван Асен II трябва да се прибави и обяснението на Георгия Акрополит, че никейският импе­ратор искал да постигне две цели изведнъж — да обез­сили враговете си и да обезпечи своята власт. Както и да било, но условията на българските пратеници били незабавно приети и брачният договор потвърден. Но заедно с брачния договор бил сключен и настъпателен съюз про­тив латинците, който имал за цел пълното унищожение на латинската империя, изгонването на латинците от Цариград и подялбата на техните владения между съюзниците, към които скоро се присъединил и солунският деспот Мануил,очевидно, под влиянието и по желанието на своя тъст, Иван Асен II. Затова и четирмата католически монаси, които били ходили в Никея по делата на унията и се върнали оттам през март 1234 год. в Цариград, писали за крайно опасното положение на латинската империя, защото тя била зао­биколена с неприятели: от север я заплашвал Иван Асен, от изток и юг — Иван Ватаци, а от запад — Мануил Солунски. Както брачният договор, тъй и политическият съюз били скрепени с взаимни клетви.

Но, ценейки високо важността на тия събития, Иван Асен II не пропустнал още тогава да повдигне и въпроса за признаване самостойността на българската църква начело с патриарх. Нему е било добре известно, че това признаване можеше да бъде действено, само ако то станеше по силата на някое съборно решение; но понеже в даденото време е нямало ника къв църковен събор, той настоявал то да стане със съгласието и утвърдението не само на цариградския тогава патриарх Германа II, но и на другите източни патриарси: Атанасия Иерусалимски, Симеона Антиохийски и Николая Алексан­дрийски. От синодиковия разказ за възобновата на българската патриаршия става ясно, че патриарх Герман действувал

Обаче инициативата за признанието не излязла от цариградския патриарх, както би могло да се очаква, а от никейския император, а това показва, че и тоя въпрос бил поставен на политическа основа. И наистина, Иван Ватаци, след като било уговорено, че подобен акт е възможен, разбира се, след предварителното съгласие на патриарха Германа II, написал до споменатите трима патриарси следното послание: „Самодържавното наше царство моли и убеждава ваше светейшество да не оставите без внимание на­шата просба до вас, но като сложите вашето ръкописание (т. е. писмено изложите вашето мнение), да го изпратите на царството ми, за посвещаване по общото наше и ваше решение, да наречете и дарувате на търновската църква Възнесение Христово, майката на църквите в българското царство, равната на вас патриаршеска степен; защото и христолюбивият цар български Иван Асен, брат на царството ми и сват, твърде много желае това да се дарува на неговото царство от нашето царство и вашето светейшество“. Наедно с императорското писмо било изпратено и друго от самия патриарх Германа II до източните патриарси, чието съдър­жание синодиковият разказ не дава, но и то ще да е било по дух същото, както се види от отговора му, който пре­даваме тук по-долу. Когато получили и прочели изпратените писма, източните патриарси намерили, че било взето добро решение, и всеки от тях отговорил на Иван Ватаци утвърдително с писмо, което изпратил по пратениците на императора. Едновременно те писали и до патриарх Германа II следното: „До вселенския патриарх Германа, нашия брат, здравей! Получихме изпратеното от тебе до нас (писмо), и като взехме добро решение, даваме на твоята любов ръкописание за нашето свидетелство: прави това, което е сгодно за нас и за ваше светейшество, като такъв, който има властта на по-важен престол,с други думи, източните патриарси давали на цариградския (патриарх) carte blanche по въпроса за възобновата на българското патриаршество.

Докато вървели всички тия преговори и сношения, за които е трябвало не малко време, примирието между латин­ската империя и никейския император изтекло, и военните действия на съюзниците се почнали отново по съставения вече по-рано план. През пролетта на 1235 год. Ив. Ватаци завзел гр. Лампсак, преминал пролива и обсадил Калиопол (сег. Галиполи), който се намирал в ръцете на ве­нецианците. Императорът в скоро време докарал стенобойни машини и дотолкова стеснил обсадата, че и тоя град му се предал, и венецианците били изгонени и оттам. Като завладял и двата бряга на Дарданелите, Ив. Ватаци здраво заседнал сега в Калиопол. Наскоро след това пристигнал там и българският цар заедно със съпругата си царица Анна (Мария) маджаркинята, и с деветгодишната си дъщеря Елена, годеницата на Ватациевия син, единайсетгодишния Теодор. Двамата господари се срещнали в Калиопол, гдето те най-първо скрепили, т. е. подписали съюзния договор и своето приятелство. На противоположната азиатска страна на пролива, именно в Лампсак, се намирала никей­ската императрица Ирина със своя син Теодор. Понеже Ив. Асен, неизвестно защо, не поискал да премине през Хелеспонт на азиатския бряг, Ив. Ватаци, като взел с себе си неговата съпруга и дъщеря Елена, отишли в Лампсак, гдето станало тържественото венчаване на младите; обреда извършил сам патриарх Герман. След това, според Г. Акрополит, станало следното важно събитие. „Тогава по императорско и съборно определение подчиненият на цариградския патриарх търновски архиерей бе почетен с автономия и се реши да бъде прогласен за патриарх, тъй като първенците искаха да изкажат благодарност на българския управител Асен за роднинство и приятелство“. За същото събитие Никифор Григора забелязва следното: „В това време и търновският епископ получил завинаги независимост; а дотогава той бил подчинен на архиепископа на първа Юстиниана поради старинния общ произход на та­мошния народ“. Противоречието в тия пътем направени бележки на Г. Акрополит за предишната зависимост на тър­новския архиепископ от цариградския патриарх, и на Никифор Григор, че дотогава той бил подчинен на охрид­ския архиепископ, отдавна бе обърнало вниманието на новите църковни историци, и двете тия известия се считали еднакво погрешни. И наистина, твърдението на Г. Акрополит може и трябва да се разбира само от ромейска гледна точка, и то само след възобновата на връзките с цари­градската църква, т. е. от 1232 год., както това се устано­вява от съдържанието на поменатото по-горе писмо на анкирския митрополит Христофор до Иван Асен II, защото, ако преговорите в 1232 год., както видяхме, и да не до­несли желаните резултати, но в очите на българския цар, който след тая дата бе скъсал връзките на българската църква с римската и вече е признавал настаналото едине­ние с цариградската църква, търновският архиепископ все още си оставал като независим: той се избирал и се посветявал от събора на българските епископи; а до тая дата той не е могъл да бъде подчинен на цариградския па­триарх, или по-добре, последният не е могъл да го счита за подчинен на себе си вече като униат и папски поставеник. Също така и догатката на Н. Григор, основана върху титлата на охридския архиепископ, че той бил „архиепископ на първа Юстиниана и на цяла България“ по същата причина не може да се приеме, защото, както забелязва и В. Г. Василевски, „при обсъждането на въпроса за способа на посве­щението на търновския архиепископ никому и на ум не дохождала необходимостта за участието на охридския архи­епископ в това дело“, който, само по себе се разбира, не е бил или не е могъл да бъде доволен от възстановя­ването независимостта на българската църква, защото него­вата църковна област сега се намалявала твърде много, а главното било това, че неговото съществуване ставало излишно, особено за цариградските патриарси, които винаги са гле­дали да унищожат охридското архиепископство.

Но в известието на Г. Акрополит се изтъква още, че прогласяването независимостта на българската църква, а търновския архиепископ за патриарх станали по императорско и съборно определение (βασιλικφ καί συνοδικφ τψ vεσπίσμοη или както е казано у Ефремия: συνόδου χρίσει vεσπίσματί τε τοϋ κρατοντος Αύσόνων), следов., ако е имало съборно опредeление, то ще трябва да се приеме, че по същия повод е бил свикан църковен събор. Наистина, в началото на 1234 год. бил свикан събор от патриарх Германа, но предметът на тоя събор, на който присътствувал и антиохийският патриарх Симеон, бил въпросът за помирението на рим­ската и цариградската църкви и за българската църква и тър­новския архиепископ там и дума не ставало; оттука налага се да се приеме, че и в 1235 год. е имало църковен събор, който бил свикан за уредбата на българския църковен въпрос. Че бил свикан събор по тоя повод, най-добре се види от синодиковия разказ, в който се съобщава, че на срещата на двамата господари се явили, от една страна, гръцкият цар Калоиоанн с па­триарха и със събраните от цялото му царство а, от друга, христолюбивият Иван Асен, български цар, със събраните от цялото му царство. Събирането на такова множество духовни лица в Калиопол може да се обясни само с това, че там е имало църковен събор, образуван от тях самите. На тоя тъкмо събор неговите членове и прогласили за патриарх

който несъмнено е присътствувал там, както и антиохийският патриарх. Това прогласяване станало не само на думи, но и с надлежния съборен акт, скрепен с подписите както на цариградския, тъй и на източните патриарси и надлежно подпечатан с печата на императора. В тоя акт тъкмо трябва да видим онова съборно решение и импе­раторско определение, за които споменува Георги Акрополит, а след него и Ефремий. Самият акт бил предаден на благочестивия цар Иван Асен и на новопосветения тогава патриарх Иоакима „за вечно помняне и неотемлимо“. Така тържествено била призната отново независимостта на бъл­гарската църква и била възобновена българската патриаршия в 1235 год. Макар това да е било само възобнова на исто­рически придобито вече право на българите, признато от Византия още в 927 год. все пак за Иван Асен II в дадения момент било важно това, че той получавал своя патриарх формално не по волята и снизхождението на никейския император и на цариградския патриарх, а по решението на един събор, свикан по предварителното съгласие и с потвърдението на всички източни православни патриарси, който носи характер не на местен на цариградската църква, а на общ източно-православен събор. Тъкмо това обстоя­телство, на което, очевидно, Иван Асен II е много държал, давало по-голяма гаранция за автокефалността на българ­ската църква и я ограждало от всяко посегателство от страна било на цариградската, било на римската църкви. За­щото той е добре знаел, че всяка църква, възникнала по реше­нието на един вселенски събор, какъвто е бил съборът в Калиопол в 1235 год. за източните църкви, получавала право за независимост, както са се издигнали цариградската и иерусалимската.

„Когато всичко било благополучно завършено в Лампсак и Калиопол, добрата и умна никейска императрица Ирина взела със себе си двете деца, т. е. 12-годишния си син Теодор и повенчаната с него 10-годишна българска княгиня Елена, и си отишла на изток в никейските области. Дъще­рята на Иван Асен II скоро се привързала към своята свекърва-възпитателка много повече, отколкото към мъжа си, с когото тя си нареждала разни игри и се учели наедно"; същотака и българската царица се върнала със своята свита в Търново. Иван Асен II останал заедно с Иван Ватаци в Калиопол, гдето те предварително разгледали въп­роса за дележа на земите, които бяха вече завоевали, както и на ония, които им предстояло да завоюват. Калиопол, който бил превзет преди пристигането на Иван Асен II само от никейските войски, а така същои целия Калиополски (сег. Галиполски) полуостров с град Мадит и други градове по северозападния бряг на Мраморно море, останали за никейците вън от дележа. Въз основа на сключения вече съюзен договор Иван Ватаци, като завзел и крепостта Кис (сег. Кешан), прокарал границата на своите владения на запад до реката, „която повечето народ нарича Марица“, а на изток — до приморския град Ган (сег. Шаркьой) и почти до крепостта Цурул (сег. Чорлу), твърде важен стратегически пункт, който все още оставал в ръцете на латинците, но чието завоевание вече се под­готвяло от опитния началник на никейския гарнизон в Ган; в следната година и тоя град преминал вече в ръцете на никейците. По тоя начин никейският импера­тор, като се придържал о морския бряг, примъквал се постепенно от Калиопол към Босфора. Какво е получил другият съюзник, българският цар Иван Асен II, точно не се знае; у Г. Акрополит само е казано, че нему било предоставено да присъедини към владенията си „горните части от същите области, които лежали по на север“. Обаче земите на север от Родопите—Пловдивската област или бившето пловдивско херцогство — били присъединени мирно към държавата на Иван Асен II още преди Клокотнишката победа, следов., според договора в 1235 год. признати били за български от никейския император всички завоевани от българите след Клокотнишката победа области в Южна Тракия на юг от Родопите, заедно с голяма част от Одринската област.

След това двамата господари съединили войските си, каквито имали под ръка, — твърде естествено е да се предположи, казва В. Г. Василевски, че численото надмощие на сухопътните сили било на българска страна — и тогава се почнали военните действия против латинците, които се придружавали, според Г. Акрополит, с разорение и опусто­шение на земите, освобождавани от тяхната власт . Съюзниците имали за цел завоеванието на Цариград, както това се установява от прибавката на Теодор Скутариота. През лятото на 1235 год. съюзната сухопътна войска, при която се намирали двамата царе, достигнала до самите стени на столицата, които и били тогава едничката и най-надеждна защита на тоя голям и богат град. Сведенията, които при­тежаваме за тая обсада на Цариград, са твърде оскъдни и про­тиворечиви. Така, византийският историк съобщава следното: „И двамата те се промъкнали до самите стени на Цариград в туй време, когато император Иван (де-Бриен) ги следил и гледал и причинили голям страх на латинците и изобщо докарали работите им до най-опасно положение. Но, понеже есенното време се изминало и настъпила зима, император Иван и Асен, като се условили помежду си относно своите работи, отишли си — единият на изток, а другият — в своята българска страна.

По-подробно изложение на работите намираме в писмото на папа Григорий IX от 16 декември 1235 год., в което той подканял маджарския крал Бела IV (1235—1270) да се притече на помощ на латинския император. В писмото се разправя, че Ватаци и Асен, двама схизматици, които недавно били сключили помежду си съюз на нечестието, нападнали с голямо гръцко опълчение (cum magna Grecorum multitudine) в земята на благочестивия император Иван де-Бриен, превзели Калиопол, гдето по най-жесток начин изклали всички жители, без да пощадят нито пол, нито възраст, и че после с голяма сила обсадили Цариград, който те шели да превземат, ако да не била дошла помощ свише; латинският император уж имал не повече от 160 рицари, а гърците— до 48 военни отделни отреди; но при все това, в станалото сражение надвили франките, предвождани от им­ператора; само три гръцки отреди успяли да се спасят с бягство; от другите една част станала жертва на меча, други пък попаднали в плен и били затворени в цариградските тъмници. По-нататък от същото папско писмо узнаваме, че едновременно с нападението по сухо действувала и гръцката флота; в същия момент, когато победителите, които успели да се върнат в града, били заети с преследването на неприятелите, пред Цариград се появили 24 неприятелски кораби, и екипажът на някой от тях излязъл на брега и се опитал да произведе пожар и след това да започнал раз­грабването на града; но Бог ги предал в ръцете на цариградските граждани; всичките кораби били изловени, и само малцина от пристигналите на тях хора успели да се спасят в близките убежища.

Твърде сходен с папския разказ ни е оставил и съвременният поетъ-историк Филип Муск или Мускес, епископ на гр. Турне в Фландрия, в своята любопитна, написана в римувани стихове хроника3). Той осъжда преди всичко действията на Иван де-Бриен, който бил избран за император, тъкмо за да поправи работите на импе­рията. Минали се няколко години, през които нямало нито война, нито мир; по тоя начин той изгубил почти цялата си земя, затова пък запазил своето злато и своите пари; той разпуснал наемните военни хора, които си отишли или в родината си, или пък на други места; една част от тях отишли в Влахия, т. е. при Иван Асен. Между това, повдигнали се Ватаци и цар Асен, Михаил (sic) и кумани, а същои всякакви власи. В стотини и хиляди те дошли да обсаждат крал Иван (де-Бриен); не се е родил човек т, който би бил способен да преброи враговете и да съобщи техния брой. Когато крал Иван узнал за това, той свикал своите войници, доколкото можал; събрали се не повече от 16 десетъци рицари, при тях и оръженосците им, а също и един отряд конни сержанти, твърде, наистина малко, но затова пък напълно предани. От местното гръцко население било отнето оръжието и раздадено на надеждни хора, принадлежащи на латинската колония, основана отдавна от венецианците, а след 1204 г., разбира се, подкрепена от разни пришелци, търговци, занаятчии и слуги, които придружа­вали бароните и латинското духовенство; образуван бил пеши военен отред, който бил длъжен да наблюдава за вътрешните гръцки квартали. С това рицарско опълчение, разделено на три отреда, крал Иван излязъл против враговете отвън градските стени; българският цар Асен имал такива отреди 45. Но три отреда надвили на 45; нито Хектор, нито Роланд, нито Ожье, нито дори храбрият Иуда Маккавей не са показали по-голяма храброст, отколкото крал Иван в него ден; от разбитите неприятелски опъл­чения спасили се така също само три отряда, предводителствувани от царете Асен и Ватаци“.

„Така се свършила работата по сухо, а между това гърците имали още друг план и сметка. Те се надявали на съдействие откъм съотечествениците си в града, които лесно биха се разправили, както изглеждало, с оставената за наблюдение малка пехотна сила. В същото време, когато ставало сражението отвън сухопжтните градски стени, повече от 300 кораби, добре екипирани, пристигнали на брега (на Мраморно море), по-долу от приморските стени, гдето те мислели да подадат ръка на своите гърчуля и турча, и сетне или да завладеят стените, или пък да ги подпалят. Латинците обаче, които останали в града, като видели, че работите на техните господари по сухо отивали добре, сами се нахвърлили върху гръцките кораби, с надежда да се награбят с плячка, тук имало хора от всяко съсловие и занаят, — и при все товпа те действували дотолкова успешно, че заробили много хора и много имот на гръцките кораби. Авторът на френ­ската хроника вижда в това знак на особена божия закрила и помощ, гдето оставеният сам на себе си град се запазил спокоен и неподвижен, още повече, че дори и гарнизонът на крепостта, щом чул за поражението на Асен и за пожара при приморските стени, излязъл навън; докол­кото може да се разбере от думите на автора, тоя гарнизон потеглил тъкмо към приморските стени и тук той се срещнал с обърнатите на бяг гърци; грамадно число от тях били едни убити, а други били взети в плен“. Така, според Мускеса, бил избавен Цариград от враговете. За тая българско-ромейска обсада се разказва още във венецианските хроники, в които се възхваляват подвизите на капитаните от венецианската флота, но те нямат за нас никакво значение, затова тук не ги съобщаваме.

От всички западни съобщения се види ясно, че коалицията на двамата съседни на латинската империя господари заедно със солунския деспот, произвела силно впечатление и донейде и опасение на запад за съществуването на самата империя, а това показва, доколко тая коалиция е имала сериозен характер. Но от всички най-заинтересуван се оказва пак папата и той най-много се страхувал. При всичко, че той възхваля в писмото си успехите на император Иван де-Бриен въз основа на сведения, получени, несъмнено, от Цариград, все пак личи, че поражението, което потърпели при Цариград, според папата и Мускеса, Иван Асен и Иван Ватаци, все още не е имало решителен характер. Вече самата цел на писмото до маджарския крал говори, че Ца­риград продължавал да се заплашва все още с голяма опасност от страна на съюзниците, които не само се готвели да повторят нападението с по-големи сили, но дори не снели и обсадата. Предвид на ясното известие на Георги Акрополит, че българският цар и никейският император се оттеглили от стените на Цариград заедно с настъпва­нето на зимата, трябва да се мисли за блокадата само откъм морето. Че това е било наистина така, се види от съобще­нието на абат Алберика, че тъкмо в 1236 год. Жофруа Вилардуен, морейският владетел, като искал да помогне на императора, с 120 кораби си пробил път в Мраморно море през гръцката флота от 300 кораби и 15 от тях сполучил да потопи. Обаче и тоя път Цариград оцелял и превземането му от никейците било отложено за дълго време

Оттеглянето на Иван Асен II в Търново в началото на зимата 1235 год. от стените на Цариград не се оказало само временно, както се предполагало при разставането на двамата господари. Г. Акрополит съобщава, че Иван Асен II „скоро почнал да се разкайва в съюза си с императора“ (никейски), и работата дошла до там, че той „почнал да търси средства, за да отнеме дъщеря си от съпруга й Теодор и да я ожени за другиго някого“. От тия думи на византий­ския историк става ясно, че между Иван Асен II и Иван Ватаци настъпил разрив, чиито причини трябва да се търсят, според същия историк, в това, че Иван Асен II „се твърде много страхувал от това, дето работите на ромеите се изменили на добро, защото той владеел народ, който отдавна бил подчинен на ромеите“. От това обяснение на Акрополит, наистина, би могло да се предположи, че успехите и засилването на никейския император са предизвикали между гръцкото население в българските владения, ако не някои вълнения, то поне известно тежнение към Никея, което е било, разбира се, в вреда на Иван-Асеневите интереси и което собствено го е плашило. Обаче, истинските причини трябва да се търсят в общото течение на политическите работи в Югоизточна Европа.

Ние видяхме, какво силно впечатление произвела на запад православната коалиция против католическата империя, доколко присърце папата се отнесъл към критичното поло­жение на латинците и колко враждебно към самата коалиция. Григорий IX се обърнал, както се показа, през декември 1235 год. с писмо до маджарския крал, като го подканял да помогне на латинския император срещу двамата схизматици. Иван Асен II не е могъл да не предвижда, че това, което тъкмял папата, е насочено изключително против него, тъй като маджарският крал е стоял зад гърба му и с едно нахлуване в северозападните области на царството му би го принудил да се откаже от съюза с Иван Ватаци. Но папата действувал против Иван Асен не само с косвени средства, но и с прави, непосредни. Ние не знаем дали сношенията между римската курия и търновския двор са били възобновени, но известно е, че папа Григорий IX с писмо настойчиво увещавал Иван Асен II да се отдръпне от съюза си с Иван Ватаци и да се откаже от враждебността си към латинците; в противен случай той постановявал, щото, ако той (Ив. Асен) не вземал под внимание неговите (на папата) увещания, да бъде отлъчен от църквата, оче­видно със същата цел, т. е. да го принуди да се откаже от съюза, защото не било възможно да се вдигне в скоро време кръстоносен поход против българския цар. Освен тая буря, която се готвела от запад, в даденото време България се заплашвала от друга, много по-страшна и по-опасна, от изток — нашествието на монголите, страшните орди на които вече опустошавали Източна Европа и се приближа­вали към границите на Кумания (днешно Влашко и Южна Молдова). Най-сетне несполучливите действия при обсадата на Цариград и главно пълното унищожение на никейската флота, без каквато за Иван Асен II било твърде ясно, че Босфорската столица не може да бъде завладяна, показали на българския цар, че по-нататъшните военни действия против латинската столица ще бъдат не само безполезни, но и вредни за държавата му, още повече когато му станало известно, че младият император Балдуин II, веднага след оттеглянето на съюзниците от Цариград, предприел пътуване по Европа, за да търси средства и да иска при разни западни дворове помощ за поддръжка на империята. Всички тия обстоятел­ства, заедно с убеждението, че никейският император няма да му донесе никаква полза и помощ, в случай че почне борба както с западните, тъй и с източните нови страшни врагове, са били главните причини за промяната в политиката на българския цар.

Сега изстъпвала пред него нова задача, — именно да защити своето обширно царство от опасността, която го заплашвала от северозапад и североизток. За да отклони първата опасност — откъм маджарския крал, той би трябвало да търси, преди всичко, подобрение с латинския импе­ратор, което би могъл лесно да постигне: доста е било само да покаже на латинците, че той е прекъснал сношенията си с никейския император и е унищожил съюза си с него. Като повод за това му послужило едно твърде сгодно събитие. Докато Иван Асен II под разни предлози отлагал изпъл­нението на условията, които той бе сключил с него за про­дължение на военните действия, в Цариград на 22 март 1237 год. се поминал главният му съперник, Иван де-Бриен. Смъртта на последния развързала ръцете на българския цар. Сега Иван Асен II могъл да изстъпи пред Иван Ватаци с ясни обяснения върху причините за отказването си от съюза и да омие от себе си петното на клетвопрестъпник. Иван де-Бриен бил, както видяхме, оня, който му попречил да закрепи влиянието си в Цариград, който му побъркал да тури дъщеря си на латинския престол; когато обявявал коалицията против латинците, Иван Асен II имал предвид главно да отмъсти на своя съперник и да го изгони от Цариград. Сега обаче, тоя съперник вече не съществувал, а пък против младия император Балдуин II той нямал никакви причини да бъде враждебен; напротив,Балдуин II сега се представял от Иван Асен като такъв, който в свое време не само не е могъл да му попречи, но дори се съгласил да изпълни желанието му. Това са били същинските причини за настаналото разногласие между бъл­гарския цар и никейския император и за унищожението на православната коалиция.

Що се отнася до някакви си лични недоразумения между двамата съюзници, то те надали са съществували почти до край. Това се доказва с обстоятелствата, които придружавали окончателния разрив между двамата господари. Г. Акро­полит разказва, че за да скъса съюза си с Иван Ватаци, Иван Асен II „измислил предлог, както изглежда благовиден, макар кроежът му да не се укрил от опитни хора“. Той изпратил пратеници при никейския император и импе­ратрица да им кажат, че той сам и неговата съпруга имат намерение да дойдат в Одрин, гдето те биха желали да се видят със своята дъщеря и да я разцелуват като роди­тели, и че щом сторят това, веднага ще я изпратят обратно при свекъра и свекървата й. Според думите на византийския историк, император Иван Ватаци и императрица Ирина твърде добре виждали тук измама и разбирали ясно зломислието, но все пак изпратили при Иван Асен дъщеря му, като заповядали да му кажат, че ако той я раздели от законния й съпруг, то има Бог, който всичко види и наказва ония, които престъпват клетвите и разкъсват съюзите, сключени пред лицето божие. Но въпреки всички тия пре­дупреждения и заплахи Иван Асен II не се побоял да из­пълни своя план.Той изпратил назад цялата свита, която придружавала дъщеря му, а сам, заедно с последната, потеглил обратно през Стара планина и се върнал в Тър­ново. При това Г. Акрополит ни рисува следната интересна сцена. Когато дъщерята на българския цар заплакала и започнала да изказва незадоволство поради раздялата със све­кърва си, императрица Ирина, и със съпруга си, Иван Асен II, разказвали, като я турил да седне на седлото пред себе си, почнал да й нанася плесници по лицето, като сърдито я мъмрел и силно заплашвал, че ако тя мълчаливо не се покори на волята му, то той жестоко ще я накаже. Доколко тия подробности са верни, ние не знаем; обаче самият факт – отвеждането на Елена в Търново, женитбата на която със сина на Иван Ватаци била външната връзка и видимият знак на съюзните отношения между българския цар и ни­кейския император, — бил достатъчен за Иван Асен II, за да покаже, от една страна, на никейците, че той скъсва всички политически сношения с тях , а, от друга, — на латинците, че вече престава да бъде техен враг.

Съдържание: