x Унищожение на унията с римската църква и прогласяване на българската църковна независимост

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Унищожение на унията с римската църква и прогласяване на българската църковна независимост

След Клокотнишката битка, която собствено и спаси латинската империя от Теодор Комнина, бързо се изменили отношенията на латинците към Иван Асен II. Както се каза, брачният договор, сключен по случай годявката на малкия император Балдуин II с Елена, малолетна дъщеря на Иван Асен II, бил скрепен с взаимни клетви от двете страни. Обаче самият акт на закрепата, т. е. цар­ската сватба, се забавил твърде много, едно, защото възрастта на младоженците не позволявала да се бърза и, друго, защото възникнали съмнения и пречки от страна на латинците. Франкските барони и рицари, особено тия от тях които се бяха провинили в отношенията си към покойния император Роберт Куртене, почнали да се боят, че ако Балдуин II осигури властта си с помощта на българския цар, то това ще се отрази върху тяхното собствено положе­ние, както обяснява Марино Сануто. Но главният противник на предполагания брачен и политически съюз между двете съседни държави несъмнено е било латинското духо­венство, което към това време се бе осъмнило в искрената преданост на Иван Асен II към католишката църква. В едно писмо на навпактския митрополит Иван, писано не по- късно от 1228 год. от името на всички западни гръцки епи­скопи в държавата на Теодор Комнин, в което се защи­щава правото на последния да носи императорска титла, в края се чете следното: „Нека, прочее, се счита справедливо, гдето оня, който е ограничил царското разширение само в Цариград, опреснокоядец, който се заблуждава относно вярата, се нарича василевс, още и властвуващият над Хем, скитът Асен, нека се слави и се величае в писмата за височайши василевс, а нека се пренебрегва тоя, който е получил законно основание за царската власт от прадеди и справедливо се нарича с нея. Всички тия укори са били насочени против тогавашния цариградски патриарх Герман II (1222—1240), който отказвал да признае импера­торското достойнство на епирския деспот, следов., той е славил и величаел в писмата си българския цар Иван Асен II за височайши цар (Василевс). От какви обстоя­телства са били предизвикани тия писма и какво е било тяхното съдържание, за сега нищо се не знае; но това известие, колкото и да е кратко то, ясно говори, че между Иван Асен II и патриарх Герман II са вървели още в 1228 год. някакви преговори, които се отнасяли, разбира се, до цър­ковни въпроси — до възобновяването общението на българ­ската църква с цариградската, но които не донесли никакъв резултат, защото в България все още стоял начело на българската църква уният-примас. Тия тъкмо преговори не са останали неизвестни на латинското висше духовенство в Цариград, което и побързало да представи българския цар като неверен син на римската църква и чрез това да осуети съюза с него. Тия, както изглежда, са били при­чините, които породили в Цариград антибългарско течение; обаче делото по отблъскването на тоя съюз не е могло да бъде окончателно решено без знанието и позволението на папата, и то, наистина, било пренесено в Рим, гдето рабо­тата била наредена съвсем другояче.

За голяма радост на никейци и солунци, които с напрегнато безпокойствие гледали на българо-латинския съюз, който се уреждал между дома на цариградските Куртене и търновския двор, и на усилването на българския цар, пап­ската курия, имайки предвид своите политически и цър­ковни интереси, решила да се противопостави на българското влияние във франкските отношения, като изтъкнала друг кандидат, предан ней, с когото било решено да се замени Иван Асен II, известния тогава бивш иерусалимски крал Иван де-Бриен, който принадлежал към най-прославените и предани на римската църква франкски рицари в XIII век. Освен това, понеже Иван де Бриен бил враг на Фридрих II Хохенщауфен въпреки че последният бил женен за дъщеря му, папа Григорий IX мислил,че избирането на тоя човек за латински император несъмнено трябвало да въведе романската империя във враждебни отношения с мощ­ния Хохенщауфен и чрез това ще може да действува по-силно против заклетия враг на папството. Най-сетне, макар Иван де Бриен и да бил вече доста стар (на 80 години), той все се считал тогава за най-рицарственият и храбър човек в целия свят, затова способен бил отново да въодушеви падналите духом латинци.

През април 1229 год. в Перуджия, в присътствието на папата, между пълномощниците на цариградското регентство и екс-крал Иван де Бриен бил сключен договор, според който най-първо Балдуин II трябвало да се ожени за дъщерята на Иван, Мария де Бриен, щом младоженецът достигне 20-годишна възраст . Понеже последният бил малолетен, Иван де Бриен трябвало да управлява империята и дори да носи, след предварително коронясване, титлата император, която той да запази през целия си живот дори в случай, че неговата дъщеря или зет му умрат по-рано. Затова пък Иван де-Бриен, освен че дал клетвено обе­щание да защищава империята и да пази нейните закони и обичаи но още се и задължавал да се обхожда спрямо Балдуина II, според както изисквало неговото достойнство до 20-годишнината му; а когато младият император навърши тая годишнина, Балдуин II трябвало да получи за владение никейското царство и всички земи, които някога си са при­надлежали на латинците по отвъдната страна на пролива, с изключение на никомидийското херцогство. Предполагало се, че при такъв един военачалник, какъвто бил иерусалимският екс-крал, всичко това не ще бъде мъчно да се от­воюва отново от ромеите. Също така свободно се разпоре­ждали и с византийските земи в Европа. Понеже Иван де Бриен могъл да има покрай зетя си и собствени наслед­ници, той имал [право и тях да обезпечи с някои ленове: нему се предоставяло да избира или същите малоазийски земи „които сега държат или някога са държали гърци и латинци, или пък цялата земя, която държи Теодор Комнин до Димотика и Одрин и цялото Пловдивско херцогство, който и да го владее, и цялата земя на Слав и оная, която била на Стрез, с изключение на онова, което държи Иван Асен II и с изключение на Солунското кралство, в пър­воначалния му обсег, защото това последното се предполагало да се възстанови в полза на Монфератския дом“. Що се отнася до предпазливата уговорка, с която се запазвала целостта на държавата на Иван Асен II, то тя била напра­вена от латинците, защото след отнемането, както се пред­полагало, земите на Слав и на Стрез, които тогава били под властта на Теодор Комнин, а също на Пловдивското херцогство, комуто то и да принадлежи, на българския цар оставала само Северна България, върху която латинците ни­кога не изказвали някакви претенции, а при такъв обсег на държавата му той не е могъл да представя някоя особено голяма опасност; освен това и самата вероломна постъпка с Иван Асен им налагала да бъдат по-предпазливи спрямо него и да не го въоръжават против себе си.

Такъв бил сюрпризът, който латинците приготвили в Перуджия да поднесат на българския цар. Всичко, както изглеждало, отивало по мед и масло, обаче нещастието се заключавало в това само, че, за да осъществят такива широки планове, те не разполагали с достатъчно налични военни сили и парични средства в самата империя. Затова новоизбраният император останал дълго време в Европа, за да набира тия сили и средства, водел преговори с Венеция, искал от нея пари, хора и кораби. Едвам през април на 1231 год. спогодбата с Венеция била сключена, а през август същата година Иван де Бриен пристигнал в Цариград, гдето бил посрещнат с голям възторг от латинското население и коронясан от ръката на латинския патриарх за император. Твърде е възможно и дори несъмнено е, че договорът, сключен в Перуджия под ръководството на папата, останал за дълго време, па дори до пристигането на де Бриен в Ца­риград, неизвестен за българския цар. Ние видяхме по-горе, че след Клокотнишката битка Иван Асен II все още се ве- личаел,че франките се покорили под скиптъра на неговото царство, че те нямат друг цар освен него, че те съществуват по негова милост и под негова власт; в същото положение те са представени, както видяхме, и в житието на св. Петка. Патриарх Евтимий, като говори за голямата готовност на франките да удовлетворят просбата на Иван Асен II — да му отпустнат мощите на светицата, пише, че те „в знак на покорност изпратили и много други неща, като се обещавали и уверявали, че и душата си щяли да дадат, ако би било възможно“. В същност причините за тая готовност на латинците да изпълнят желанието и да услужат на българския цар се обясняват, както се каза, с оня горчив сюрприз в Перуджия и, за да не излезе без време наяве замисленият от тях план и чрез това да побъркат на осъществяването му, те показали такава преданост и привързаност към Иван Асен II.

Не е мъчно да си представим гнева и разочарованието на Иван Асен И, когато той се научил за пристигането на Иван де Бриен в Цариград и за коронясването му за им­ператор в август 1231 г.. Тая вероломна постъпка на ла­тинците докарала пълен политически разрив между тях и българския цар, който сега се чувствувал не само излъган но и кръвно обиден.Неговото раздразнено сърце сега искало отмъщение, и в него се зародила мисълта за изгонване и унищожение на франкското господство на Балканския полуостров. Оттогава Иван Асен II почнал да укрепява родопската фортификационна линия, както това се види от надписа, изсечен върху мраморната скала под крепостта при гр. Станимака, унищожен от станимашките гърци в 1883 год., а възстановен от нас в 1899 год. Самият надпис гласи

т.е. „В година 6739 (=1231), индиктион 4-и, от Бога въздигнатий (на царството) цар Асен, (цар) на българите и гърците, също и на други страни, постави Алексий севаста и изгради тая крепост “. И тъй, крепост при Станимака, известна днес под име „Асенева крепост “, била затегната и попра­вена при Иван Асен II, а за комендант на крепостта бил назначен някой си Алексий севаст, — който, ако се съди по титлата му, ще да е бил или един от отличилите се и заслужили воеводи, или пък близък роднина,— не по-късно от 1.IX.1231 год., защото годината 6739, 4-и индиктион се е продължавала от 1. IX. 1230 до 31. VIII. 1231 г.

Но, като ставал във враждебни отношения с латинската империя, Иван Асен II се обявявал същевременно и про­тив папата, който собствено бил,както видяхме, главният виновник за осуетяването на неговите политически планове относно Цариград, а оттука логически изтичал разривът с Рим, който се изразил във формалното премахване на църковната уния. Сключената от цар Калоян църковна уния с римската църква, която е носила, както видяхме, чисто йерар­хически и канонически, но не и догматически и обредов характер, продължавала да съществува и при приемника на Калоян, Борил, макар и само номинално, защото той се опитвал да я премахне, но безуспшно. В същото положение се намирала тя и при Иван Асен II, който още преди 1228 год. се опитвал да влезе в общение с цариградския патриарх в Никея, както видяхме, но също безрезултатно, защото му е било отговорено, че докато начело на българската църква стои папският поставеник — примас-униат, всяко общение е изключено. Настаналото в 1228 год. сближение с латинската империя принудило Иван Асен II да отложи тоя въпрос; но подир Клокотнишката победа, покрай нарушението на мирните отношения с нея поради вероломната постъпка на ла­тинците, премахването на унията се налагало и поради следните обстоятелства.

След завоеванието и присъединението на повечето от владенията на солунския император, в състава на българското царство влезли много от ония епископии, които йерархически зависели от цариградския патриарх в Никея или от охрид­ския архиепископ. При всичко че техните епископи при Теодор Комнин се стремели да станат независими, те все пак не признавали главенството на папата и си оставали верни на източната църква. При такова едно настроение, разбира се, епископите на западните епархии, които преминали сега политически под властта на българския цар, се отказвали да признаят църковната власт на търновския примас-патриарх едно, защото в техните очи той бил само архиепископ и, друго, защото той бил уният и поставеник на папата; освен това, те винаги са тегнали към цариградската църква, още повече когато след унищожението на кир Теодоровата държава между западните ромейски епископи се почнал стремеж към примирение и съединение към своя канони­чески иерарх. Иван Асен II твърде добре разбирал всич­ката вреда от тая църковно-иерархическа разцепеност в държавата и доколко тя е вървяла в разрез както с държавните интереси, тъй и със стремежите на предшествениците му и неговите собствени — да обедини българите не само по­литически, но и църковно, като се възобнови автокефалността на българската църква в пределите на българското царство. Той виждал, че премахването на тая разцепеност и разши­рението властта на българския свещеноначалник и върху новоприсъединените епископии, населени така също с бъл­гарско население, му се налагало и че то е могло да стане, само ако той влезе отново в общение с цариградския па­триарх в Никея, което в даденото време не е представяло за него никакви мъчнотии, защото, както вече се изтъкна, бъл­гарската църква продължавала да си остава православна, и нейната зависимост от римския престол била само йерар­хическа и каноническа. И ако Иван Асен II на първо време не се решавал да скъса църковните си връзки с римската църква, то това изтичало от обстоятелството, че той все още се надявал чрез брака на дъщеря си с Балдуин II да за­крепи влиянието си в Цариград; освен това, надали цариградският патриарх би се съгласил така лесно да признае автокефалността на българската църква, търновския архиепископ — за патриарх, ако да не бяха представени от страна на Иван Асен II някой изгоди за никейската империя и цариградската църква. Обаче сюрпризът, който му бяха поднесли в 1231 год. цариградските барони начело с папата, развързвал вече ръцете на българския цар за по-смели действия както в политическо, така и в църковно отношение.

И наистина, наскоро след скъсването на приятелските отношения с латинската империя Иван Асен II се обърнал още в края на 1231 или в началото на 1232 год. към цариградския патриарх Герман II в Никея с предложение да се възстановят сношенията на българската църква с източната. Доколкото може да се съди по съдържанието на известното, писано през 1233 год., писмо до Иван Асен II от анкирския митрополит Христофор, който бил изпратен от патриарха по решението на патриаршеския синод (от 6 март 1232 г.) в Солун като наместник и екзарх на па­триарха, по желанието на западните ромейски епископи, за да нареди работата по преминаването им под ведомството на патриаршията, това обръщане на българския цар не било посрещнато добре от тогавашния български примас, тър­новския архиепископ Василий. Последният, очевидно, не одобрявал църковната политика на своя владетел, не съчувствувал към премахването на унията, не искал да престъпи клетвата си за вярност на римския папа, и поради това в1231 год. се оттеглил или бил принуден да се оттегли на Св. Гора, гдето обикновено си намирали подслон лица от неговото положение, дори и такива, които се отличавали с разположение към Рим и западната църква; той дори се отказал от архиерейството и вероятно е приел схима. Тия спречквания между светската власт и църквата в Бъл­гария, в които явно се изразявал разривът с римската църква, се показали на цариградската патриаршия най-сгоден момент, за да въведе отново българската църква в своята сфера, и тя не се забавила да ги експлоатира, като се отзовала на Иван-Асеневото предложение. Затова на същия анкирски митрополит, който е имал възможност лично да се срещне на Св. Гора с отказалия се от престола си примас-патриарх български и да узнае причините на неговото оттегляне от длъжността, като го предумвал да се върне пак в своята църква, било възложено да отнесе на Иван Асен II отговора на патриарха и неговия синод по повод желанието му да възстанови общението на българската църква с цари­градската и да му предаде, при какви условия би могло да стане това общение, които той изложил в споменатото писмо до българския цар.

В началото на писмото анкирският митрополит пре­дава на „всеблагороднейшия цар и духовен син на своя светейши господин и вселенски патриарх“ всички най-добри благопожелания на същия патриарх, а също и на целия свети и свещен синод, загдето Иван Асен се явил истинско чедо на светата вселенска и апостолска църква, добре съединил (в нея) това, което било зле разединено, и благоустроил в Загора (България) най-православно дело, което не можал (да нареди) никой от неговите предшественици“. Това „най-православно дело“, според нас, е това, гдето Иван Асен II направил папският примас-патриарх да се оттегли от длъжността и чрез това да скъса униатските връзки на българската църква с римския престол, и че решил отново да премине към източната православна църква дело, което наистина нито един от неговите предшестве­ници не извършил. Това дело на Иван Асен II особено високо се ценело от митрополита, защото той по-нататък пише: Поради това и Бог те издигна и те прослави и ти даде награда, достойна за твоята вяра. Виждаш, какви пло­дове донася коренът на благочестието! Виждаш, каква сграда въздига основата на правдата! Виждаш, към какво величие води пътят на благочестието оногова, който върви по него! И тъй, дръж се о него и занапред неизменно, шествувай по него, върху него се крепи и върви неуклонно! По тоя начин ти ще проживееш дълго време и ще ти се притурят години живот; и ще се разширят твоите дворове и пределите на твоето наследие ще се увеличат“. Няма съмнение, че тук авторът на писмото е имал предвид Клокотнишката по­беда и сетнините от нея — разширението границите на бъл­гарската държава и изобщо политическите успехи на Иван Асен II, като го противопоставя на неговия противник Теодор Комнин, защото той веднага пише: „Колкото лъжата и зло­деянието сгромолясват престолите на властителите, толкова правдата и благочестието спомагат за въздигането на народа, за неговата прослава и възвеличаване. И тъй, завършва митрополитът мисълта си, гледай да се не отклониш нито надясно, нито наляво, а върви по царския път, който те про­слави и още повече ще те прослави“.

По-нататък еп. Христофор доказва, че Иван Асен II трябва да види в него пълномощен пратеник на патриарха и неговия синод, и че сам той в всичко ще действува от тяхно име. „Когато аз пристигнах, пише той, в страната на всевисочайшия господин царя и желания зет на твоето царство (т. е. Мануил Солунски), аз и сам вече исках да пиша и да обадя на твоето царство за моето пристигане в западните страни. Защото не просто и току-тъй се случи, стана моето пристигане тук; в свещенодействията и във всяко църковно дело властта ми не се ограничава с някое само място или страна; напротив, аз съм пратен от светейшия господин вселенския патриарх и от светия и осветен синод за целия запад като наместник и екзарх да правя и извършвам всичко онова, което прилича на па­триаршеския престол“. След това митрополитът, като раз­правя за срещата си с „блаженейшия архиепископ тър­новски“ на Св. Гора и разговора с него, съобщава на Иван Асен II, че отстрани узнал, какво той се отказал от архиерейството и че търновската църква била сиротствуваща без пастир, и го убеждава, че във всеки случай той трябва да се погрижи за назначението на друг архиерей, следов., архиепископ Василий се оттеглил на Св. Гора не в 1233 г., а по-рано, в края на 1231 или началото на 1232 год. — във всеки случай, преди обръщането на Иван Асен към па­триарха, защото последният само при това положение на ра­ботите би могъл да се надява, че ще получи от патриарха изпълнение на просбата му. След това Христофор излага усло­вията, при които е възможно да стане сближението на двете църкви. „И тъй, пише той, ако ти си готов да пратиш на изток тогова, който трябва да бъде ръкоположен и оттам да приеме хиротония, то благодарност към Бога и към благочестивото ти царство. Ако пък някакви световни пречки израстват по средата и бъркат на такова предприятие, то нека твоето царство избере когото иска и нека си дадат гласа архиереите, които са подчинени под престола на търновската архиепископия и нека така избраният бъде изпратен при мене и приеме от нас хиротония пристойно и канонически, като че ли от патриарховата и божествена ръка, и ще бъде ръкоположен правилно и непредосъдително. Затова нека твоето царство избере едно от двете и никакъв друг план да не му дохожда на ум, както например, че от които той е избран, от тях да бъде и ръкоположен; никакво друго неблагоприлично разсъждение да не се опитва да ослаби си­лата на твоята вяра и да поведе към нарушение на дого­вора с църквата, защото върховната правда въздава всекиму въздаяние, достойно за делата, които той извършва“. И тъй, първото и главно условие се заключавало в това, че търновският архиепископ, както и всеки друг митрополит, подвластен на патриарха, след обикновеното избиране, т. е. от събора на местните епископи, трябва да получи своето посвещаване от патриарха или пък, ако обстоятел­ствата не позволяват, от ръката на неговия наместник или екзарх, какъвто е бил в дадения случай анкирският митрополит, следов., за търновския архиепископ не се при­знавала никаква автокефалност, подобна на оная, с която се ползувал другият български архиепископ — охридският, престолът на когото, обикновено заеман от ромеи, влизал сега във владенията на Иван Асен II; охридският архи­епископ не само се избирал без съдействието на патриарха от епископите на своята област при участието на импера­тора, но и се посветявал от същите епископи.

Патриаршеският пратеник решително и право се противопоставял на всяка мисъл, която би могла да се породи в главата на българския цар, за да се приложи същият начин и към търновския архиепископ. Що се отнася до „договора с църквата“, за който споменува анкирският митрополит в писмото си, то от това надали може и трябва да се за­ключава, че вече е съществувал някакъв конкретен договор между Иван Асен II и патриарх Германа II, както това иска да приеме В. Г. Василевски. Наистина, преговори между българския цар и цариградския патриарх е имало, както видяхме, преди или в 1228 год., но те са били прекъснати преждевременно, защото в същата година стана сближението на латинците с Иван Асен II поради предполагания политически съюз между тях чрез брака на дъщеря му с латинския император, и до август 1231 год. Иван Асен II не е могъл, както се каза, да поднови преговорите си по църковния въпрос с патриаршията. Няма никакво съмнение, че тук се говори за договор, сключен не с цариградската църква, а изобщо с църква, т. е. веднаж Иван Асен II решил да премине към източноправославната църква, той това решение трябва да спазва нена­рушимо, защото това е вече един договор сключен с църквата. Затова митрополитът по-нататък го предупре­ждава: „Ако Бог, приет в средата, скрепява (соб. подпе­чатва) договорите между хората, така че вече става непозво­лено да се изменяват, за да не се разгневи божеството, то как той няма да поддържа, как няма да подкрепи склю­чения спрямо него (самия) и църквата (договор), как няма да му дарува трайност? Така че, ако някой посмее да го наруши, то известно е, че веднага ще последва сурово нака­зание, защото страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог. Поради това приканвам твоето царство и съветвам, то да не огорчава Бога; а заради това, от което нямаш печалба, не подлагай себе си на душевна вреда, защото не малка опасност произлиза за хората от нарушението. Всичко това, завършва Христофор писмото си, аз се осмелих да на­пиша до твоето благочестиво царство, едно, като подканям, друго, като бащински поучавам; и аз зная, че нашите съвети ще бъдат приети от твоето царство. Бог свише да му дарува дълголетен живот и изпълнение на жела­нията му.

Обаче всички тия предупреждения и заплашвания не оказали никакво въздействие върху българския цар; пред­ложението на патриаршеския екзарх, щото Иван Асен II да изпрати новоизбрания търновски архиепископ, на мястото на оттеглилия се на Св. Гора, на посвещение или при патри­арха, или при него самия, очевидно, не е било прието, защото по-късно (в 1235 г.), когато работата дошла, както ще видим, да се издигне търновският архиепископ Иоаким в сан патриарх, той се представя в българския синодик като .преждеосвещений архиепископ“, без да има някое намекване, че това „освещение“ е било извършено при съдей­ствието на цариградския патриарх в Никея. И тъй, преговорите на Иван Асен И с патриарха в 1231—33 год. не донесли никакви резултати. Новият търновски архиепи­скоп Иоаким бил избран и посветен за патриарх от събора на българските православни епископи без участието или санкцията нито на патриарх, нито на папа. Вече самият факт показва, че Иван Асен II, както и великият цар Симеон преди 318 години, прогласил чрез това самоволно независимостта, т. е. автокефалността на българската църква, без обаче да се сдобие с признание на патриаршеското достойнство за търновския архиепископ. Но самите полити­чески събития на полуострова му помогнали не само да уза­кони смелата си постъпка, но и да постигне и второто си заветно желание — образуване на православна коалиция про­тив католишката латинска империя.

Съдържание: