x Събитията на българските земи при приемниците на Алексий Комнин

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Събитията на българските земи при приемниците на Алексий Комнин

Нанесеното в 1091 год. на печенезите страшно и съкру­шително поражение от Алексий I Комнин и жестокото им и масово избиване не освободили българските земи и бъл­гарския народ от грабливите нападения на тия варвари. Колкото големи и многобройни преселения на печенези и да станали в 1048 год. и през следните години, все пак една доста голяма част от тях останала в черноморските степи; обаче тия печенежки остатъци не са представяли вече някоя самостойна политическа сила, а се намирали под властта по-напред на торките (узите), а после на куманите, отгдето те или сами търсили прибежище на руска територия, или пък се извеждали от русите през времето на войните им с куманите. Големите и сполучливи походи, които предприемали руските князе против куманите в началото на XII век (през 1103, 1109 и 1111 год.) и особено през 1116 год., не само разклатили господството на куманите над торките и печенезите, но и дали възможност на последните да вдигнат и въстание, което се свършило за тях съвсем неспо­лучливо, така че те трябвало да напустнат степите и да пре­минат към киевския княз Владимир Мономах (1113—1125). Разбира се, това нахлуване на бежанци в киевска Рус не могло да мине без търкания. Според руския летопис, в 1121 год. Владимир Мономах изгонил тюркското племе берендеи от Рус, а торките и печенезите „сами бежаша“. Накъде са насочили последните своя път след това, летописецът не посочва; обаче досещането, дали в тия изгна­ници не трябва да видим тъкмо последните печенежки тълпи, които в 1122 год. се явили на долни Дунав , се явява, според нас, твърде правдоподобно, защото не само хроноло­гията насочва към това, но и защото мъчно може да се допустне, че остатъци от печенезите след 1091 год. са могли все още свободно да живеят в земите по лявата страна на долни Дунав , гдето в това време вече напълно господарували куманите; освен това самото бързо преминаване на Дунав след явяването им там показва, че те не са искали да останат на левия бряг на реката, защото в противен случай те биха били принудени да признаят над себе си властта на куманите.

Както и да било, но тия тълпи от печенежкия народ , ползувайки се от това, че тъкмо в това време император Иван 11 Комнин бил зает с войни в Азия, през есента на 1122 год. преминали Дунав в голямо количество (πανστρατί) и се настанили в Северна България, без някой да им окаже отпор; скоро след това те прехвърлили Стара планина и нахлули в Тракия, като „опустошавали по-лошо от скакалци всичко, каквото срещали“, казва Никита Акоминат (края на XII и нач. на XIII. в.). Императорът, който току-що се бил върнал от Азия, незабавно излязъл срещу тях, но, понеже настанала зима, той останал във Верроя (сег. Стара Загора) да презимува, та да може да се приготви по-добре за предстоящата война. Това безпречно преминаване на Дунав от печенезите и тяхното свободно настаняване отново в Северна България ни ясно говорят, че в тема Паристрион е нямало както византийски войски, тъй и византийски власти, защото печенезите преминавали и Стара планина и опустошавали Тра­кия; вече това обстоятелство, че императорът не се решил веднага да ги нападне, а отложил похода си за през про- летта, за да се приготви по-добре, показва, че опасността и тоя път не е била малка, защото на Иван Комнин не е било известно, в какви отношения сега са станали тия нови преселенци спрямо владетелите на отделните крепости в Северна България. Затова императорът, за да си облекчи самата война, употрябил следната хитрост.

През зимата Иван II Комнин сполучил чрез посол­ства да влезе в преговори с някои от филарсите им, т.е. с главатарите на отделните колена, на които се разпадали печенезите. С гощавки, подаръци, „които състояли от копринени дрехи и сребърни чаши и сахани“, и с други ласкателства той успял да ги привлече и разположи към себе си и по тоя начин предизвикал разцепление между тях. През пролетта, след като били завзети от ромеите всички близки планински проходи, Иван II решил да удари на останалите печенези. В даденото при Верроя сражение (1123), при всичкото упорство на варварите в борбата, печенезите в края на краищата били съвършено разбити; лагерът им, в който те оставили и укрепили жените и децата си, бил разнебитен и разграбен. След тая знаменита и бляскава победа над печенезите императорът от благодарност към Бога и за спомен на това събитие учредил тъй наречения „празник на печенезите“ (ή Πατζινάκων τελετή). През тая война много печенези били избити и не по-малко уловени в плен; а тия, които искали да се спасят с бягство, пише Иван Кинам, от обич към пленените сами, като преми­нали на страната на императора, получили за живелища ромейски земи и, като били записани във войнишките списъци, за дълго там останали“; а Никита Акоминат, като казва, че при него още съществували печенежки селища, прибавя, какво значителни тълпи от пленените били продадени. Тия думи на византийските историци ясно говорят, че на остатъците от печенезите било позволено да се поселят на ромейска територия, и то пак само в Придунавска България и със задължения, като войници на императора, да я защищават други варвари. Оттогава изчезва и терминът тό Ποριστριον, защото и самата тема не е вече съществувала, а заедно с това, очевидно, не се е и назначавал вече за там нито катепан, нито дука. Византийските историци, които описват събитията от дадената епоха, Никифор Вриений и Иван Кинам, нийде вече не споменуват, че е имало в тяхно време подобна тема на Балканския полуостров и за някой неин катепан или дука. Наистина, Кинам на две места употрябява термина αί πχρίστριοι πόλεις, обаче от контекста се установява, че с това име той нарича градовете ло средни Дунав , които нямат нищо общо с тема Паристрион. И тъй, Северна България към средата на XII век е признавала само върховната власт на ромейския импера- тор, и населението в нея се е управлявало от вътрешни местни владетели-воеводи на отделни крепости с тяхната територия, и се считали като съюзници на Византия. След поражението в 1123 год. името на печенезите вече изчезва от страниците на историята, а това ясно показва, че те се примирили с новото си положение като защитници на се- верните граници на империята в течение на около 25 години. Техните живелища отвъд Дунав постепенно завземали ку­маните, които, отблъсвани от южно-руските князе, се примквали все повече на запад, така че към средата на XII век те станали непосредни северни съседи на Византия, а към края на същия век Кумания, завземала Влашко, Молдова и част от Седмиградско (Трансилвания) и играла, както ще видим, немаловажна роля при освобождението на българите от византийското владичество.

След бляскавата си победа над печенезите император Иван Комнин бил принуден още в 1124 год. да предприеме поход против сърбите, които веднага след смъртта на Алексий I Комнин нарушили сключения с него в 1094 год. мир и отново почнали да нахлуват в пределите на империята. — Въстанията на сърбите за освобож­дение от Византия, както е известно, се почнали още от средата на ХI век. За свой център те на първо време има­ли една от западните сръбски области — Зета или Дукля; по-сетне обаче те се разширили и в съседните области при всичките старания на ромеите да ги локализират само в тая област. Но сръбската независимост особено се затвър­дява, откак центърът на политическия живот и държавността се пренася във вътрешната част на сръбските земи, в Раса или Рашка, владетелите на която стават обединители на сръбското племе на полуострова в лицето на Неманите, по името на първия силен и успешен борец за независимост и събирател на сръбските дотогава разкъ­сани земи — Стефана Неман. През 20-те години на ХII век велики жупан сръбски бил бащата на Стефана Не­ман, Бела-Урош, или Урош I велики или старий. На него се отдава началото за обединението на сръбските земи и към неговото жупанствуване се отнася нападението на сърбите в пределите на империята в 1124 год. Целта на Бела-Урош била, вероятно, да отнеме и присъедини сръб­ските земи, които още се намирали под властта на Византия. Но той не сполучил, защото, след като бил разбит съвсем от императора, последният принудил да сключат мир и „тия варвари, пише Никита Акоминат, които не се отличавали с воински доблести и поради това всякога се намирали под властта на съседите“. Иван Комнин изнесъл от сърбите голяма плячка и откарал много плен­ници, от които едни преселил в Никомидийската област, други зачислил в редовете на армията, а трети отново направил свои поданици.

Но ако Иван Комнин сможал така лесно да се раз­прави със сърбите, то нему предстояла за защита интересите на Византия на Балканския полуостров друга много по-голяма и по-опасна война с един народ , който към средата на XII век засилил своите аспирации за прокарване на своето влияние върху делата на полуострова, — именно с маджарите.

Маджарско, откак приело християнството (998—999) при крал Стефана I Свети (997—1038), благодарение на неговите политически успехи чрез роднински връзки почти с всички съседни царски родове и на разумната му законодателна дейност въз основа на равноправността на народите и автономията на областите, заемало в началото на XII век вече видно место между европейските държави въпреки всички ония вътрешни размирици и междуособия, които то трябвало да пре­кара след смъртта на Стефан Свети. Това бързо издигане Маджарско дължало главно на двама свои господари Ладислав I Свети (1077—1095) и Коломан (1095—1114), които не само засилили външната му мощ и политическо значение и осигурили в него вътрешния ред и уредба въз национални самобитни начала, не само закрепили маджарската власт в покрайнините на държавата, напр. в Седмиградско, но и зна­чително разширили нейната територия на югозапад с присъединението на нови славянски области — Хърватско със сло­венско и Далмация. По тоя начин сега маджарите решително прекрачили на Балканския полуостров и се закрепили на Адриатическо море, от което не били доволни както венециан­ската република, тъй и двете империи, особено източната. Византия почнала да гледа на Маджарско подозрително и с ревност и да се стреми да го привлече в сферата на своето влияние. Още император Алексий I Комнин влязъл във връзка с династията, която управлявала тоя народ , и оженил сина си Иван, наследника на престола, в 1104 год. за дъщерята на Ладислав I Свети, Пирошка или Ирина. Но тая крачка от страна на Византия не донесла никаква полза; а пък със закрепата на маджарската власт в Далмация в началото на XII век били право нарушени историческите права на византийския император върху тая част на Бал­канския полуостров, и затова тя не е могла да не възбуди още повече недоволство в него.

При Иван II Комнин маджаро-византийските отношения могли са донейде да се подобрят поради роднинските връзки на византийския двор с маджарската династия, но и „тия връзки, според К. Грота, не могли да унищожат ония чув­ства на взаимно недоверие и съперничество, които бяха успели да възникнат с време между тия две съседни държави“. Иван II Комнин, завзет повечето с азиатските си работи, не бил, както изглежда, особено наклонен пръв да на­руши мира с маджарско, макар той и да е силно желал да прокара влиянието си във вътрешните работи на маджарите. Това твърде ясно се види в отношенията му към постъпката на крал Коломан I спрямо своя брат Алмуша и сина му Бела, които той ослепил, само за да запази пре­стола за сина си Стефана, защото в Маджарско се държал още принципът на родовото старшинство при престолонаследието. Когато поради тая жестока постъпка, наистина, синът на Коломана Стефан II (1114—1131) завзел маджарския престол, той със своята подозрителност и преследвания накарал нещастния си чичо Алмуша да търси убежище при византийския император. Иван Комнин на драго сърце приел алмуша и неговите хора и му дал един град в Македония, наречен по неговото ново име „Константин“, дадено нему във Византия. Тук, разбира се, са играли роля не едни само роднински чувства на императрица Ирина, но и други политически съображения от страна на Иван II, т.е. представял му се случай да се намеси във вътрешните работи на Маджарско и да прокара своето влияние там. Обаче буйният Стефан II не е могъл да гледа спокойно на хитрата византийска политика и търсил само повод, за да влизе в открита борба с Византия.

Като повод, според Никита Акоминат, послужило това, че уж жителите на крайдунавския град Браничево „разбой­нически нападали дохождащите за търговия маджари и твърде лошо се отнасяли с тях“. Но главната причина за нападение­то на Стефана II бил, според Акоминат и Кинам, приемът, който императорът оказал на Алмуша, при което, според Кинам, маджарският крал чрез пратеници искал да се изгони последният от ромейската земя, но получил отказ. Оскърбен по тоя начин, Стефан II почнал в 1128 год. война, която той отворил с това, че преминал неочаквано Дунав и обсадил Белград. Той скоро завладял града, разорил стените до основи и от камъните, които на кораби пренесъл на отвъд ния бряг, съградил в Сирмий града Зевгмин (старобъл. Землин, сър.-хър. Земун). След това кралят навлязъл в българските земи и достигнал до Средец и по-нататък към Пловдив. Когато получил известие за разорението на Белград, Иван Ком­нин най-напред пристигнал в Пловдив с намерение на първо време да запази тракийските проходи, после, като събрал войска и стъкмил флота, която изпратил през Черно море в Дунав, сможал да проникне навътре в придунавските области и при Браничево се съединил с Дунав­ската флота. Стефан II, който в това време заболял, заповядал на воеводите си да не допуснат императора да мине реката. Но императорът след една хитра маневра сполучил да излезе на маджарския бряг и при Храм (Χράμος) на устие­то на на р. Караш (Нова Паланка), съвършено да разбие маджарите и да ги обърне в бягство. В преследването им много от тях загинали в реката, а други били взети в плен. Крепостта Храм била завзета от ромеите, и като оставил в Браничево достатъчен гарнизон под начал­ството на пълководеца Куртикия, императорът набързо се завърнал в Цариград. Войната обаче се продължила, защото маджарите, наскоро след заминаването на императора, ми­нали реката и нападнали отново Браничево. Градът бил изгорен и разсипан. Иван Комнин втори път се явил и възобновил крепостта, но маджарският крал искал да нападне ромеите неочаквано; императорът обаче, поради недостатък в храна и болести във войската отстъпил навътре в страната към местността наречена „Зла стълба“ (Κακή Σκάλα, вероятно, при теснината Ждрело при горното течение на р. Млава), гдето маджарите нападнали ариергарда на ромеите, без да им причинят някаква вреда. След това бил сключен мир, според Никита, в 1129 год, по който ро­меите запазили своята граница по течението на Морава и придобили разни търговски изгоди.

Мирът между Маджарско и Византия се поддържал през цялото царуване на Иван Комнин, но, докато Стефан II седел на маджарския престол, отношенията между тия съсе­дни държави оставали както и по-рано натегнати. При прием­ника на Стефан II, Бела II Слепи (1131—1141), когото сам Стефан повикал от заточение, защото нямал деца, и му предал властта, между Маджарско и Византия нямало ни­какъви сблъсквания, понеже нямало и поводи. Иван Комнин се отнесъл към Бела II по-благосклонно като към сина на покровителствувания от него Алмуша, и дори му позволил в 1137 г. да пренесе тялото на баща си в Маджарско. Обаче съперничеството между Маджарско и Византия продължавало да се развива заедно с разширението на маджарското влияние и власт на Балканския полуостров и настаналото сближе­ние на маджарите със сърбите, които все повече се стремили да се освободят от византийската власт и търсили под­крепа в съседното независимо и силно Маджарско. В това отношение женитбата на Бела II Слепи със сръбската княгиня Елена (ок. 1130 г.), дъщеря на великия жупан Бела-Урош I, е имала решаващо значение и, разбира се, не могла да се до­падне на Византия, защото имало важни сетнини за нейното влияние и значение на полуострова. Като първо и най-чуствително за Византия събитие било отцепването на Босна и пре­минаването й под васалната зависимост от маджарския крал, което се приписва на тая женитба. Но маджаро-ви зантийските отношения, колкото и да са били натегнати, не дошли до скъсване до смъртта на Иван II Комнин, която го настигнала в 1143 год. Същото положение продължавало да бъде и през първите години от царуването на неговия син и приемник Мануил I Комнин (1143—1180), продължи­телното царуване на когото се счита като една от бляскавите епохи във византийската история, но в същото време то под­готвило в значителна степен и настъпилото след него па­дане на Византия. От всички обаче важни и славни събития, с коитое препълнено царуването на тоя имггератор, ние ще се спрем само върху ония, които са имали право влияние върху политическите отношения на Балканския полуостров изобщо и в частност върху съдбата на българския народ .

И преди всичко ще изложим преминаването на кръстонос­ците от втория поход (1147—1149).

Завоеванието на твърде важния за сирийските християни град Едеса в Месопотамия от мощния селджукски емир Имадедин Зенги в 1144 г. и повиците за помощ на християните в Северна Сирия силно подействували в Западна Европа: във Франция, гдето по инициативата, както изглежда, на крал Людовик VII (1137—1180), а не по заповед на папа Евгений III (1145—1153), чието внимание тогава било отвлeчено от демократичното движение в Рим, Бернард Клервоски (от Клерво в Бургундия) възкресил отново рели­гиозния ентусиазъм, и в Германия, гдето същият Бер­нард увлякъл всички подире си, решено било да нападнат турците с големи военни сили. Известието за потеглянето на такова грамадно множество хора към северозападните граници на империята силно встревожило император Мануила I, който се заловил да предотврати всички безполезни и опасни сблъсквания с кръстоносците.

Когато в началото на 1147 г. немското кръстоносно опълчение начело с германския господар Конрад III (1138 —1152) стигнало до маджарската граница, последният изпратил пратеници да молят императора да им позволи да минат през ромейските области и да им отворят по пътя пазари, на които те биха могли да купуват храна за хо­рата си и фураж за конете си. Тогава император Мануил изпратил двама пратеника, Димитър Макренволита и бившия граф на гр. Равена Александър, на които било поръчано да узнаят, с какво намерение те искат да минат през империята. Императорските пратеници пристигнали в лагера на Конрад III. В речта си към него между другото те казали: „Да нападнете на ромеите дори неочаквано ще ви бъде наистина мъчно; а когато почнете с тях война вероломно, — още по-мъчно, защото тогава ще трябва да вою­вате против Бога и ромейското оръжие. Напротив , ако ва­шето приятелство е искрено и не се скриват у вас ни­какъви коварни замисли, — скрепете делото с клетва, и вам ще бъде възможно да вървите по земята на великия император, като по приятелска; вас ще ви посрещне приличен прием и всяко радушие“. Конрад III от името на всички отговорил, че те са дошли съвсем не да нанасят обиди на ромеите и, ако е потребно, готови са да потвърдят своите думи с клетва; тем ще бъде много по-лесно да да- дат такава клетва, защото техният поход има за цел Па­лестина и турците, които опустошавали Азия със своите на­падения. След това били установени условията за премина­ването през територията на империята, а именно: на немците било обещано, доколкото е възможно, да им се улесни походът и да им се набавят нуждните храни, а немците се задължили да не причиняват никаква вреда на страната и на ромейските поданици, което водачите на кръстоносците скрепили с клетва. След завръщането на пратениците император Мануил направил нужните разпоредби до управителите на областите, през които щели да минат кръстонос­ците, да ги улесняват във всичко, а главно да се приготвят храни за продаване, и Конрад III продължил пътя си.

Когато кръстоносното опълчение се приближило до Дунав, и било всичко добре приготвено, за да минат реката, императорът назначил много писари (δπογραμματείς), като им заповядал да стоят на противоположния бряг и записват броя на ония, които преминават на всеки кораб; но когато писарите достигнали до 90 хиляди, по-нататък не сварвали да броят, — толкова голямо било кръстоносното опълчение на Конрад III. Преминаването на Дунав , очевидно, станало при Белград, и кръстоносците са тръгнали по глав­ния път, защото първият голям град, който те стигнали бил Ниш (Ναϊσσός), който в това време бил главен град на градовете по Дакия. Там Михаил с прозвище Врана, комуто императорът бе поверил властта над страната, т.е. той бил български наместник-управител, се бил погрижил, съгласно със заповедта до него, да им достави всичко необходимо. Същият прием бил и в Сардика (Средец), гдето кръстоносците били посрещнати от двама знатни мъже, севаст Михаил Палеолог и тогавашният хартуларий, особено доверено както на Иван, тъй и на Мануил лице, приели ги добре и ги снабдили с всичко потребно.

Така кръстоносното немско опълчение пътувало мирно и тихо, докато пътят бил тежък между Дунав и Средец, защото цялото това пространство било покрито с ви­соки и мъчнопроходими планини, без да причинят на населението нещо неприятно; но когато кръстоносците навлезли в тракийската равнина, гдето пътят не бил тъй опасен, те почнали да показват своите грабливи наклонности: те отнемали със сила всичко, което би трябвало да купуват, и всекиго, който оказвал отпор, умъртвявали с меч. Конрад III никак не се безпокоил, че почнали да се явяват оплаквания от местното население, и нищо не искал да чува, а пък, ако и обръщал или бил принуден да обърне внимание, то всичко отдавал на необуздаността на тълпата. Никита Акоминат ни разказва следния епизод, който се отнася към времето, когато кръстоносците се спрели при Пловдив. „Архиереят на тая област Михаил италийски, човек твърде красноречив и всестранно образован, в разговор бил дотолкова приятен, че като магнит всич­ки привличал към себе си. Той дотолкова увлякъл Кон­рад III с прелестта на своите думи и го очаровал със сладостта на речите си (имайки обаче в мислите си съ­всем не това, което говорел, а само изгодите на ромеите, и изкусно се променял като Протея Фароски), че гордият крал не можел да се откъсне от него, често отивал на обяд у него и на други гощавки. Затова и той, за да угоди на архиерея, подлагал на най-жестоки наказания ония, които са донасяли отнякъде съестни припаси, без да заплатят за тях пари. Откак потеглили от Пловдив спречкванията между кръстоносците и ромеите почнали да стават по-често, а понякога достигали и до сбивания.

Когато дошло известие за действията на кръстоносците до император Мануил, той изпратил с набързо събрана войска добрия си и най-опитен във военното дело пълководец Прозуха, от турски произход, но възпитание и обра­зование получил византийско. Прозух срещнал кръсто­носците при Одрин. От начало той вървял подиря им на известно разстояние и не им позволявал да произвеждат безредие; но, когато видел, че буйството им почнало да преминава граници, той влязъл с тях в открита борба по следния повод. Един знатен германец, дори родственик на Конрад III, се разболял и легнал в едно от помещенията на един манастир в Одрин, като прибрал при себе си всички пари и други богатства. След изтегля­нето на кръстоносното опълчение начело с Конрада III и неговия щаб от Одрин към Цариград, някой от ромейските войници, .чиито ръце, според думите на Никита, били привикнали не към оръжие, а към грабеж“, като се научили за това, една нощ подпалили помещението, в което лежал болният, и завладели богатствата, като го жив из­горили. Когато узнал за това Фридрих, братанец на Конрад III, по-сетне германски император под име Барбароса, потеглил обратно в Одрин и запалил целия манастир, в който лежал и изгорял знатният немец, и с това дал повод за въоръжени действия с ромеите. Прозух нападнал на Фридрих, обърнал го на бяг и избил голямо количество кръстоносци. След това сблъскване немците донейде прекратили своите грабежи и буйства. Но и при все това с приближението на кръстоносците към Цариград враждебните отношения между кръстоносци и ромеи се усилвали и на места достигнали и до оръжие. Император Мануил се стараел да отклони Конрад и неговата армия от столицата, но последният, въпреки желанието на импе­ратора, който искал, щото кръстоносците да преминат в Азия не от Цариград през Босфора, а близо до Абидос през Хелеспонт (Дарданелите), и без да гледа на страшното наводнение при р. Мелас и Атир, от което силно пострадала войската му, когато се бе разположила при Хировакхи, успял да се приближи до стените на столицата; обаче като се убедил в недостъпността на столицата и готовността на царигражданите да се бранят, отстъпил в предместието Пикридион и оттам влязъл в пре­говори с Мануил, които най-сетне докарали отново прия­телски отношения между двамата императори, още повече че Мануил се страхувал много повече от пристигането на френската армия, която била враждебно настроена против Византия, и понеже френците, като приятели на норманите, силно мразели Мануил, загдето последният ги притеснявал в Мала Азия. Освен това страната била изтощена от немската армия, и населението след станалите сблъсквания било враждебно настроено срещу всички кръстоносци. Към това се присъединило, от една страна, не само това, че императорът имал намерение да ги принуди, както някога Алексий I Комнин, да дадат ленна клетва за всички бъде­щи завоевания, но и, от друга страна, съобщението, 1. че италианските нормани почнали грабителска война в Гърция и 2. че ромеите, за да отблъснат тая война, сключили с турците примирие за 12 години. Както и да било, но Мануил най-сетне в края на септември 1147 год. сполучил да изпроводи немското опълчение на Конрад III през Босфо­ра в Мала Азия, гдето то било избито от турците и само малка част могли да се спасят.

Наскоро след това дошло известие за приближаването на френския крал Людовика VII към границите на империя­та. След като минал Дунав със своята армия, той бил посрещнат от императорските пратеници Севаст Михаил Палеолог и Михаил Врана, които той приел дружелюбно и благодарил императору за услугите, като им обявил, че няма да причини никакво зло на страната. И наистина, френската армия преминала през българските земи спокой­но без всякакъви сблъсквания нито с местното население, нито с ромейските войски. Ето как описва Одон Диогилски пътя на тия кръстоносци през България: „По-нататък България при входа издига крепост, която се нарича Беллаграва (Белград) Българска, срещу един град, който е в Маджарско, със същото име. Оттам на един ден (път), след като изминали една река (вероятно Морава), (дош­ли), във възбедния град Брундузиум (Браничево). Що се отнася до тая (страна), то тя е, тъй да каже, гориста ливада (пасище) или изобилна с фураж гора. Тя изобилствува с блага, които се раждат сами по себе си, и е пригодна и за други неща, ако има селяни (земеделци). Тя не е равна и става негладка от планините, но между хълмове, годни за лозя и посеви, тя се напоява от най-прозрачни потоци и извори. Тя е лишена от реки, и поради това до Цариград имахме (нямахме?) нужда от кораби. На петия ден тя ни показа първия, но незначителен от тая част на Гърция (Византия) град Ниш. Ниш, Хестернит (Триадица, Средец), Филиппопол (Пловдив ), Андрианопол (Одрин) са градове, които и четирите се отличават помежду си, и от най-крайния до Цариград са пет. Местата, които се намират помежду им, преизобилствуват с къщи, крепости и с всякакъви блага. От дясно и от ляво има планини, които изглеждат тъй близко, и се обгражда една, колкото дълга, толкова и широка, чудна и приятна равнина. За нея е доста казано“.

Най-сетне през октомври с. г. Людовик VII пристигнал на няколко километра от Цариград, гдето се разположил на лагер. Но тук в неговия щаб се ясно проя­вила омразата на френското рицарство към ромеите. Поч­нали сериозно да обсъждат въпроса, не ще ли бъде по-добре да се закрепят в Тракия, да подадат ръка на нор­маните, които опустошавали Гърция, и заедно с тях като първа крачка към покоряването на неверните да разрушат царството на схизматиците, което могло би да стане без голям труд, след като превземат Цариград с пристъп. Изтънчените обноски на Мануил с френския крал, който получил бляскъв прием в столицата, надали биха побър­кали да се изпълни тоя план, ако Людовик VII и други влиятелни кръстоносни пълководци не бяха обърнали по-голямо внимание към папата и към първоначалната си цел, отколкото към омразата на френците към ромеите. Освен това винагишната византийска хитрост, която в дадения случай се явили в груба лъжа, понеже ромеите пръснали слух за големите победи, които уж немците удържали над турците, накарала кръстоносците, които вярвали на драго сърце на подобни слухове, да отложат осъществението на тоя план за своите съмисленици от 4-ия поход и вече ги принудила в края на октомври да преминат Босфора, при което Людовик дал Мануилу ленна клетва.

Едвам българските земи се очистили от безбройните тълпи на кръстоносците, и нови грабители нахълтали в тях и почнали своите опустошения. След като сполучил да се отърве от немската и френската кръстоносни армии на вто­рия поход, Мануил Комнин решил да почне решителна война с норманите, за да освободи о-в Керкира (Корфу) и старите области на Гърция. Но, когато начело на сухопътната войска той потеглил от Цариград и стигнал в Пловдив, пръснал се слух, че огромни тълпи кумани, които преминали Дунав, опустошават и грабят всичко, каквото им се попадало на пътя, и вече превзели един при тая река важен град-крепост Демничик или Демницик, като достигнали до Стара планина. Това било в края на зимата и в началото на пролетта 1148 год. От какво било предизвикано това нападение на куманите, не е известно, но възможно е, от достигналите до тях известия за нови опасности, които заплашвали Византия и отвличали вниманието й. Тъй или инък, но императорът променил посоката и потеглил към север; едновременно дал заповед в Цариград, да изпратят от там няколко кораби към Анхиал и оттам към устието на Дунав, като кроил да пресече на неприятеля пътя на отстъплението. Докато императорът чакал пристигането на флотилията, той получил известие, че скитите, като награбили голяма плячка от ромейските владения, върнали се на левия бряг на Дунав и там се разположили на лагер. Тогава Мануил решил да мине реката и да нанесе на неприятеля решителен удар. На проста лодка-еднодръвка той минал Дунав; после, като заповядал да свържат няколко такива наедно, наредил преминаването и за своя отряд; обаче само 500 души го придружавали в по-нататъшния му поход. През това време куманите се отстранили на север и да се настигнат било мъчно, още повече че Мануил срещнал по пътя си още две плавателни реки (вероятно Аржеш и Дъмбовица, или Ведра и Аржеш), на които вече нямало никакъви средства за преминаването им. Трябва ло да пренасят на коне дунавските еднодръвки. Само близо до южната граница на Галичкото княжество императорът успял да настигне неприятелите. Там станал бой, в който сам императорът с обичната си рицарска храброст взел участие и който свършил с бягството на куманите в близките планини, по­крити с гъсти гори. Много от тях били избити и взети няколко пленници, в броят на които се намирал, като най-знатен и виден, някой си филарх — пленен главатар Лазар, който освен кръстното си име носел и името Сот, вероятно, народното му куманско име.

След отблъсването и разбиването на куманите император Мануил съсредоточил всичкото си внимание към войната с норманите. Той разчитал главно на сключения съюз с Хохенщауфените, които се задължили да нападнат норманските владения в Италия, когато Мануил щял да действува против норманите на о-в Корфу. Но хитрият крал Рожер II (1127—1154) успял да състави цяла коали­ция против съюза на двете империи — византийска и гер­манска и по тоя начин да разедини съвременните действия на двамата императори: в Германия той сполучил да въоръжи цяла лига начело с Велф VI, представителя на мощния и богат княжески дом на Швабия, против Конрад III, чието внимание било постоянно отвличано от Ита­лия; а пък чрез посредството на същия Велф той повдигнал маджарския крал против ромейския император. На маджарския престол седел тогава Гейза 11(1141—1161), син на Бела II Слепи, който по лични отношения и полити­чески кроежи бил враждебно настроен към ромейския император и към Византия. Като се стремил да въстанови в Маджарско старото влияние на Византия и на източната църква, нарушено, но все още не унищожено от католицизма, Мануил поддържал против Гейза II един претендент на маджарския престол, който в даденото време живеел в Цариград, но несъмнено се е ползувал със съчувствието на населението в самото Маджарско. Този претендент бил знаменитият син на маджарския крал Коломана (1095—1114) Борис от брака му съ Евтимия, дъщерята на киевския велик княз Владимир Мономах (1113—1125). Заподозрян от баща си в невярност, Борис заедно с майка си бил изпратен в Киев. След това той потърсил убежище и покровителство у ромейския император. Борис се явил в Цариград още в царуването на Иван Комнин, гдето бил оженен за една негова роднина. Вече поради тия съчувствени отношения на ромейския император спрямо Борис, които имали, очевидно, не едно само лично значение, Гейза II се на­мирал в неприязнени отношения към Мануил I. От дру­га пък страна, ако си спомним още и за нарушението историческите права на ромейския император след присъеди­нението на Далмация към Маджарско, достатъчно ще бъде ясно, доколко политическите отношения между Маджарско и Византия са били натегнати в даденото време и доколко е бил важен съюзът, който Рожер II Нормански е предлагал на Гейза II, за маджарските интереси. Обаче Гейза II не се решавал открито да противодействува на Мануил; в тоя случай като оръдие му послужила Сърбия, която чрез брака на Бела II Слепи с Елена, дъщерята на вели­кия жупан Уроша I, била подчинена на маджарското влия­ние, а пък по-право тя се числяла в броя на подвластните на империята земи.

Ние видяхме вече, че след похода на Иван Комнин в 1124 год. против сърбите васалната зависимост на Сър­бия от ромейския император била отново възобновена, обаче стремежът на сръбските велики жупани да се освободят от Византия и след това не изчезвал. Съседството с маджарско, което около това време бе завоювало и българската област Срем, могло е да им послужи като опора за тоя стремеж, а пък маджарите никога не са странили тогава от славянските симпатии, и техните крале, както се каза, влизали в роднински връзки със сръбските жупани. Вероятно, поради тия връзки се преселил в Маджарско и сръбският властел, известен под името бан Бела или Белуш, братът на кралица Елена. Като вуйка на Гейза II, Белуш бил възпитател негов, а после и регент през времето на малолетството му. Сега той искал да подчини Сърбия на своя сестреник и възпитаник и бил посредник между двете страни. И наистина, в 1149 г., когато Мануил I обсаждал Корфу, сръбският велики жупан Урош II Младий вдигнал въстание против Византия. Византийските извори право говорят, че това въстание било плод от нормано-маджарския съюз. Войната вървяла в Сърбия, гдето Мануил от Авлона през Пелагония се явил веднага след превзе­мането на Корфу. Императорът завладял и разрушил Раса, тогавашната столица на сръбските жупани, като опустошил цялата страна и заловил много народ в плен, който той оставил заедно с войска под началството на своя племеник Константин Ангел, а сам заминал по-нататък и завзел принадлежещата на великия жупан област, Никава(?). Той успял да завладее почти всички укрепени пунктове, като срещнал най-голям отпор при крепостта Галич на р. Селчаница, сега Сочаница на десния бряг на р. Ибар при Звечан. Оттам Мануил откарал голямо множество сърби, от които едни били военни, а други — селяни, скотовъдци, и се върнал отново при Раса, а от пленниците едни поселил около Сардика (Средец), а други — в други ромейски вла­дения. Когато тук узнал от Константин Ангел, че великият жупан не само не показвал вид да се покори, но и, ползувайки се от отстранението на императора, почнал да напада ромеите, Мануил решил да почне нова война, за да нанесе окончателен удар и дори да хване жив великия жупан. Но сърбите намерили спасение в добре известните тем планини и гори, гдето ромейските войски не могли да действуват свободно. Тогава, за да си отмъсти, Мануил упостошил безпощадно цялата страна и изгорил попадналия му се по пътя дворец на великия жупан.

Въстанието в Сърбия, както изглежда, не било потъп­кано поради настаналата вече зима, и императорът се вър­нал в столицата сред зима. В следната 1150 година Ма­нуил, постоянно отвличан от събитията на запад, не можал да възобнови войната и само през есента с. г. отново обърнал внимание към Сърбия. Силите на въстаналите сърби сега били съсредоточени нейде по горното течение на р. Дрина. Мануил дошел с войската си до Ниш, гдето уз­нал, че сърбите очаквали някакъва си помощ от маджарите» и затова побързал да прекара войските си през Лъгомирската област (διά τοϋ Λογγομηροΰ χώρου), т.е. в долината на р. Лъгомир, ляв приток на съединена Морава, за да пре­вари съединението на маджарите със сърбите. Дълго време той се скитал по планинска местност, като търсел ту едните, ту другите. Най-сетне, след като узнал от пленени сърби, где била разположена сръбската войска и очакваната маджарска помощ, императорът потеглил към р. Тара (една от двете реки, образуващи Дрина), гдето, наистина, били събрани главните сръбски сили и съюзниците им, между които имало и печенези и мохамеданските хвалиси. Мануил веднага преминал реката и в цял ред битки, в които императорът показал своята находчивост, сила и храброст; а в реши­телното сражение сърбите и съюзниците им били разбити и обърнати в бягство и след сполучливия двубой с маджарския воевода-великан Бакхин, който бил принуден да се предаде, императорът се върнал в лагера си, гдето скоро се явили пратеници от великия жупан с молба за прошка. По искането на императора последният дошъл в ромейския лагер, гдето, като се прострял на земята пред Мануил и с едвам подигната глава произнесъл клетва, че той зави­наги остава роб на императора и, като верен васал, ще се явява на война с определено количество войска.

Мануил се върнал победоносно от похода си в Сърбия през зимата на 1150/51 год., но с намерение в следната година да почне вече открита война с маджарите, за да им отмъсти за нарушението на мирните отношения с империята, а главно за поддъръката, оказана на сърбите и за враждебните действия на Гейза II против съюзниците на Византия — южно-руските князе. Още в края на 1152 или в началото на 1153 год. Мануил назначил за дука или наместник-управител на България с резиденция в Ниш своя братовчед, знаменития в историята на Византия по своите многобройни политически и романтични авантюри Андроник Комнин, по-сетнешни император, който току-що бил извикан от Киликия, гдето водил неуспешно борба с един арменски княз, и все още се ползувал с осо­беното разположение на императора. Сам Мануил прекарал есента и зимата на 1153 год. в Пелагония, отгдето му било по-лесно да наблюдава за действията на своите врагове на запад норманите, а на север маджарите и сърбите.

Докато обаче императорът се намирал в Пелагония, до него дошло известие за политическата измяна на Андроник и отношенията му с маджарите. Работата, според Кинама, се заключавала в следното. Наскоро след назначението си за наместник-управител на България Андроник се почувствувал дотолкова силен, щото да може да се противопостави на своя братовчед. Затова той влязъл в споразумение и дори сключил съюз с Гейза II на условие, че ще му от­стъпи двата български придунавски града — Белград и Браничево, които маджарите винаги са се стремили да вавладеят и оттам да прокарат политическото си влияние на Бал­канския полуостров, ако той му помогне да заграби властта, т.е. да стане император, след като свали братовчеда си от престола. За да отклони от себе си всяко подозрение, Андроник сполучил да прикрие работата, като признал пред императора, че чрез тия сношения той сполучил да привлече на своя страна някои маджарски магнати, с помощта на които той се надявал да уреди отношенията с маджарско в полза на Византия. Като мислил, че се оправдал пред императора, Андроник продължавал да прего­варя с маджарския крал за времето, когато тоя ще трябва да му изпрати помощ. Между това в ръцете на Мануил попаднало тъкмо писмото на Андроник до Гейза II със споменатите обещания. Така всички кроежи на Андроник били разкрити и, изобличен, той бил лишен от заемания от него пост и извикан бил в Пелагония; а по-сетне, когато в по-нататъшното му поведение се разкрили, наистина, домогвания да убие Мануил, тогава, уловен и окован във ве­риги, бил отведен в Цариград и бил затворен в една от тъмниците на големия дворец.

Но при все това маджарският крал поради съюза си ли с Андроник Комнин, за участта на когото той, очевидно, не е знаел още, или поради приятелството си със сицилийския крал и поради омразата си към Мануил през есента на 1154 год. преминал неочаквано Дунав с голяма войска, в която освен маджари имало е и чешки съюзници и дори сакси, преселени малко преди това в Трансилвания. Гейза II обсадил Браничево, и Мануил побързал да се яви на Дунав с войска, обаче недостатъчна да се бори с маджарските сили. Но щом маджарите узнали за пристигането на императора от едно писмо на Мануил, пуснато на стрела в града с насърдчение жителите да се държат, докато се яви помощ, а попаднало в маджарския лагер, те бързо отстъпили и вече мислили да се прехвърлят отново отвъд Дунав, обаче буря им попречила и те се оттеглили към Белград. В това време царският хартуларий Василий Цинцилук, който бил изпратен против босненския бан Бориса, съюзник на Гейза II, вместо да изпълни дадената му задача, ударил се с главните сили маджарски; отначало той имал успех, обаче, когато маджарите забелязали малобройността на войската му, те му нанесли страшно пора­жение; в това сражение загинал и известният вече нам Борис Коломанович. Възползувани от това събитие, маджарските привърженици в Белград вече подготвили граж­даните да се предадат на Гейза II, обаче изпратеният овреме там Иван Кантакузин успял да осуети тяхното дело с арестуването на водачите и да насърчи жителите. След това Мануил прекарал зимата в гр. Бер (сег. Караферия) в Южна Македония и през пролетта на следната 1155 год. се явил отново на Дунав с голяма войска и дори изпратил военни кораби в Дунав, с намерение да отмъсти на маджарите за миналогодишното поражение и дори да пре­несе войната в Маджарско. Обаче Гейза II го предупредил: той му предложил мир, като предварително изпратил за доказателство на своята искреност всички ромейски плен­ници, върнал оръжието и цялата военна плячка, дори поставил вместо падналите коне и волове други от местна маджарска порода. Мануил приел предложението, макар че на първо време отказвал, главно защото маджарският крал сега се отказвал от съюза си със сицилийския крал, който и бил главната причина за враждебните отношения между Византия и Маджарско. Като отглас на тоя мир било и това, че Сърбия била принудена да се откаже от приятелството си със съседното кралство и всецяло да се подчини на върховната власт на ромейския император. По­ради това войната на Мануил с Гейза II повече не се възобновявала чак до смъртта на последния в 1161 год. и то не защото с настанали колко-годе приятелски отношения между Византия и Маджарско, а защото маджарският крал бил увлечен в работите на Западна Европа; напротив , войната на Византия с маджарско се продължавала, както ще видим, и след това с малки пресекулки до заемането на маджарския престол от Бела III (1173—1196) и след 1173 год. Тая многогодишна борба между тия две съседни държави, чийто театър били северозападните български земи, всъщност е вървяла главно за политическо надмощие на Балканския полуостров. В тая борба в края на краищата взимал връх ромейският император, като отблъснал вре­менно намесата на маджарите в делата на империята, закрепил политическото си влияние не само на Балканския по­луостров, но и в самото Маджарско, като почнал да раз­пространява византийската култура между маджарите. През времето на тая борба в Северна България станали събития, които оказали не малко влияние върху работите на полу­острова.

Какъви разпоредби е направил за защитата на Северна България Мануил Комнин след разбиването и прогонва­нето на куманите в 1148 год., когато се връщал от отвъддунавския си поход, ние засега не знаем; но ние можем да кажем с известна достоверност, че той, улисан с отношенията си към нормани, маджари и сърби и мис­лейки, че е нанесъл чувствителен удар на куманите, не ще да е взел нужните мерки за охраната на долнодунавската граница, защото подир шест години те предприемат ново нападение на Придунавска България. Никита Акоминат ни дава следното известие: „В това време, когато и скитите, след като преминали Дунав, почнали да разоряват ромейските крепости по тая река, против тях се изпраща някой си Каламан. Но той несполучливо повел войната про­тив скитите и бил съвършено разбит; редовете му били сметени и изгубил храбри мъже, па и сам той получил смъртни рани и умрял. А скитите, като заграбили по своя обичен начин това, което им се паднало по пътя, и нато­варили на конете плячката, потеглили назад. За тях пре­минаването на Дунав е лесно, излизането по грабеж е още по-леко, а връщането не е мъчно и тежко“. Това събитие Никита разказва след събитие от 1151 год. и преди такова от 1155 г., следов. въпросното нападение на куманите се от­нася към някоя година между 1151—1155 г. Предположе­нието, че в това нападение куманите са действували като съюзници на маджарите, понеже тъкмо през 1154 год. маджарският крал Гейза II, както видяхме, се намирал във война с Византия, или пък самите кумани са предприели това нападение на своя глава, като искали да използуват казаната война, за да се награбят, защото, както се види от думите на Никита, това е била главната цел на това нападение, дава основание да отнесем последното към същата 1154 година. Що се отнася до личността на Каламана, то след направените от В. Г. Василевски разяснения и тълкувания по тоя въпрос не може да има никакво съмнение, че това е бил споменатият по-горе Борис, син на маджарския крал Коломана, един несретникъ княз, който потърсил покровителството и съдействието на ромейския император, за да завземе бащиния си престол. Това куманско нападение и неговият резултат ясно показват, че в дадено­то време долно-дунавската граница на империята била слабо защитена, или по-право, била предоставена сама на себе си, защото за прогонването на куманите трябва ло да се праща специална войска с отделен пълководец, който при това претърпял пълно поражение.

Че в такова положение се намирала Придунавска България, се потвърдява и от следното известие. Кинам ни съобщава, че, когато след сключването на мира с иконийския султан Килидж-Арслан (1156—1193) в 1160 год. императорът се връщал в Цариград, по пътя той получил известие, че „скитите преминали Дунава с цел да направят набег върху ромеите“. Тогава Мануил вместо към столицата потеглил право на запад към гр. Абидос и през Хелеспонт (Дарданелите) преминал в Европа. Той насочил маршрута си на север против куманите, но, не успял още да достигне Дунав , и те, като чули за похода на императора бързо се събрали за път и се върнали в земята си!) Какво е предизвикало това ново нападение, мъчно може да се уста­нови, защото самото известие стои само по себе си отделно; едно можем с положителност да твърдим, че то не се намира в никакъви връзки с отношенията между Византия и Маджарско, защото в това време тия отношения били мирни; по-вероятно би било, ако се предположи, че куманите са искали и тоя път да използуват азиатския поход на Мануил I през 1159 год. против иконийския султан, за да нападнат останалата без защита Придунавска България и да се награбят. Где са преминали куманите Дунав, Кинам също ще посочва; но във всеки случай не по средни Дунав , защото, както се каза, в това време имало мир между империята и Маджарско, а по долни Дунав , както това се потвърдява и от целта на това им нападение — „да направят набег на ромеите“, т.е. на юг от Стара планина, защото те са гледали на страната между Дунава и Стара планина като на такава, която те всякога могат да спохождат, и тяхното внимание било насочено към богата Тракия.

Последното известие за събития, станали в българските земи през царуването на Мануил I Комнин, се отнася към 1166 год. Когато в тая година намиращите се в Сремската област ромейски войски, настанени там в предната година, неочаквано били нападнати от маджарите и претърпяли голямо поражение от маджарския опитен пълководец Дионисия, Мануил, възмутен от това ново нарушение на мира от маджарите, решил да ги накаже. За тая цел той дошъл в Средец, отдето изпратил към средни Дунав бъдещия си зет Алексий (Бела) с многобройна войска, ко­ято се намирала под командата на протостратор Алексий (Аксуха). Тая войска трябвало да направи вид, че има намерение да навлезе в Маджарско през същите предишни пунктове, както и в предните войни. Същевременно императорът заповядал на друг свой пълководец, Лъв Ватац, „който водел друга многобройна войска, както и голяма тълпа (πολυν δμιλων) власи, за които казват, че били от старо време преселенци от Италия, от друга страна, да нахълта в земята на хуните (т.е. маджарите) от местности към тъй наричания Евксински Понт, отгдето никой никога от века не ги е нападал“. Няма съмнение, че тук става дума за едно нападение на Маджарско откъм югоизточна страна, т. е. през Влашко и Трансилванските алпи в Темишварския окръг. Изразът „от местности към Евксинския Понт“ е употрябен от Кинама, който в своята исто­рия се служи повече с класически имена, тъкмо за да определи посоката на движението спроти Черно море, а не трябва да се разбира тоя израз в тесен смисъл, т.е. че Лъв Ватаци се движел от самите брегове на Черно море, както го разбират някои румънски историци, особено когато искат да обяснят, где трябва да търсим тия власи, за които тук става дума.

И наистина, Лъв Ватаци изпълнил успешно своята за­дача. Докато Алексий, като пристигнал с войската на Дунава, правел вид, че се готви да мине реката, Лъв Ватаци навлязъл в Маджарско от другата (югоизточна) страна и безпощадно опустошил страната, като избил много хора и не по-малко взел в плен; освен това оттам той откарал цели стада коне и други животни и се върнал при императора. Но Мануил не се задоволил само с това: той поискал да нанесе на маджарите и друг чувствителен удар все от същата страна. Той изпратнл нова армия под началството на Андроник Лампард и Никифор Петърлифа и други, а под главното командуване на Иван Дука, които трябвало „да нападнат от няколко по-високи места на унните, които живеели редом с тавроскития“, т.е. да напад­нат маджарско от изток. Те в късо време извършили своя маршрут на едно пространство от няколко десетки мили по места непроходими и страни безлюдни, т.е. те са минали във Влашко и през Молдава и Буковина, които тогава влизали в границите на тъй наречените Галицкая Рус (Галичкото княжество), навлезли в Маджарско, като нападали много села, заграбили голяма плячка, избили много народ и още повече откарали в плен. На заминаване оттам те за­били меден кръст със следния надпис в хексамо-пентаметрови стихове:

„Тук някога многобройните редове на панонското племе Унищожи страшният Арес и ръката авзонийска, Когато над славния Рим владаше божественият Мануил славата на Комниновци, деблестни владетели“.

С това се изчерпват засега всички известия, които се отнасят до събития, станали в областта на долни Дунав през царуването на Мануил I Комнин. От тях не е мъчно да се разбере, че тоя император не е държал постоянни войски в страната между Дунав и Стара планина, защото всеки път, когато оттам се показвала опасност или пък се явявало необходимо да се предприемат военни действия там, или сам той отивал в поход, или е изпращал свои пълководци с достатъчно войски, които, след като извърш­вали възможната им задача, се връщали при императора. Това тъкмо показва, че е нямало нужда да се държат в тая област постоянни войски, защото 1. от 1148 год. Мануил пренесъл военните си действия отвъд (северно от) Дунав ; 2. защото със своите военни успехи той сполучил да внуши на съседите—варвари такъв голям респект към себе си, осо­бено през времето на почти двадесетгодишните си войни с маджарско, че те се отказали, поне при тоя император, да тревожат империята със своите грабителски нападения по долни Дунав, и 3. защото, докато Мануил I бил зает през последните години на живота си с отклонение на голямата опасност откъм германския император Фридриха I Барбароса и с борбата си против иконийския султан, защитата на тая област, очевидно, била предоставена на местните воеводи-първенци, владетели на отделни крепости, които в качеството си на съюзници на империята, били принудени да кротуват пред силите Комнини и да признават тяхната върховна власт.

В такова положение се намирали работите на Балкан­ския полуостров до смъртта на император Мануил, която последвала в 1180 год. Но какво е ставало през цялата тая епоха от 1118—1180 година с българския народ? Как той се отнесъл към събитията, които ставали през това време на полуострова? Не се ли бе възродило и в сърцето и ума на неговите синове оня стремеж към освобождаване от византийското владичество, който бе обхванал тогава сръбския народ? Маджарските крале не са ли могли да повлияят и върху него, както върху сръбския и да спе­че лят неговите симпатии? Това са въпроси, които засега остават, а, може би, за дълго още време ще останат без отговор поради липса на каквито и да било известия. И на­истина, през цялата тая епоха България и българският народ сякаш че ли изчезват между народите на Балкан­ския полуостров, а пък да се мисли, че българите, наистина, са престанали да съществуват като отделна народност, не позволява вече фактът, че не се минават и пет години след смъртта на Мануил I Комнин, и българите вдигат знаме за въстание и сполучват, както ще видим, да си отвоюват свобода, следов. нашият народ не бе още умрял, не бе още се претопил между разните народности на византийската империя, която преживявала в даденото време последната от най-славните епохи на своето съществуване. Обаче, ако българският народ не взимал никакво дейно участие в тая повече от полувековна жестока борба на Балканския полуостров , в която изпъквали много съществено важни моменти за съдбата на южното славянство, то това явление ще трябва да се обясни, от една страна, с неговото крайно разстроено стопанско-икономическо положение, до което го бяха довели ненаситността и нуждите на визан­тийския фиск, като напълно подвластен и угнетен народ , който трябвало да изнесе на плещите си не само такива събития, каквито са били преминаването на кръстоносците от втория поход през България и нахлуванията на свирепите и грабливи кумани, но и голямата тежест на всички войни, които Византия водела през целия тоя период с нормани, сърби и маджари в българските земи, а от друга страна, с неговото не по-малко непоносимо състояние, върху което особено тежко се отзовала завоевателната и своеобразна колонизаторска политика на Мануил Комнин, свързана с политически и финансови съображения особено с желанието на тоя император да има всякога готова войска, и която при­нуждавала местното население или да се преселва в градовете, гдето уголемявало броя на бедняците, или пък да се записва у едрите земевладелци и да променява свободното си състояние на полусвободно и дори робско.

Че българският народ е доставял обекти за робско състояние още от времето на Алексий I Комнин, се види от двете негови новелли, издадени в 1095 год. на името на Солунския митрополит Теодул (1086— 1107 (?)). В една от тия новелли се казва, че много българи, както и други роби прибегвали към покровителство на църквата, като оти­вали в църквата св. София в Солун и силно настоявали да им се върне свободата, мотивирайки исканията си с това, че те били от свободен род, „защото казвали, че те били родени от свободни родители, като българи и някой такива, които нашата държавна система обърнала в робство.“ Това известие намира своето потвърдение в следните думи на архиепископ Теофилакт, който в писмото си до видинския епископ пише: „жестоки ли бирници имаш? Но не са по-жестоки от тия на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство, като някое от добичетата, от които се взима на пет или десет едно“. Архиепископът тук не посочва причината, загдето се откарвало в робство на пет деца едно, но понеже това са вър­шили бирниците — представителите на фиска, то може да се смята, че това е ставало, или защото родителите на детето не са били в състояние да заплатят данъка си, или пък защото това съставяло някакъв може би кръвен данък. Във всеки случай самата държава е поддържала и налагала робство. В другата новелла се право посочва гладът като причина, по която тия българи са били продадени в робство, защото „те казвали, че са родени от бащи българи, а понеже преди години бе настанал глад, те били продадени евтино от родителите си“. От тия известия става ясно, че стопанско-икономическата раз­сипия е била главен извор за загубата на свободното съ­стояние в България.

Колкото и да са малки и кратки тия свидетелства, все пак от тях може да се заключи, че тъкмо през XII век робството се особено засилило в България, както това се види и от думите на известния Солунски митрополит Евстатий (1175 — ок. 1194), който бил един от най-просветените и учени византийски иерарси през втората половина на XII век. Той особено въставал против робството. Като изтъква в едно от писмата си мисълта, че човек по природа е създаден за свобода, но че човешките страсти породили неравенство, тъй продължава: „Злото на робството» което е неизвестно на природата, е влязло в живота поради користолюбието на хората. И тъй, било би дело угодно Богу да се върне робското състояние пак към старата свобода, а пък грехът на алчността да се приравни· с братство по природа. Защото ние не бихме били достойни за извинение, когато Господ, владика на всичко, нас робите въвежда в братство и удостойва с името братя, а ние сами желаем да свалим нашите братя от ви­сочината на равенството в дълбочината на робството“ и т.н. По тоя въпрос съвременният историк Иван Кинам пише: „Неизбежната за хората необходимост да живеят е принесла в живота много (άλλα) работи и между другото принуждава много (човеци) да продават свободата си за пари. Наемат се обаче (да служат) на високопоставени по достойнство и богатство личности, ако се случи така, само бедняците и простонародието. Колко голямо зло е човешката алчност! Приемайки тия клетници, тия, които са купили тяхното робство, отнасяли се към тях, като към купените с пари и около три обола била установената цена на свободни люде, покупка и договор също тъй злочести! И, разбира се, ако обременените с работата от наемната служба биха поис­кали да се отърват от нея, такива се улавяли като беглеци и се наказвали за дързостта. Тогава, според Езоповата басня, в която болен лъв лежи в пещерата, и животни влизат при него, имало и твърде много дири от влезли свободни люде, а от излизащи — почти нито един . Тъй жесток бил този обичай! Императорът (Мануил I), като пожела от корен да го изтръгне из сред обществото (μέσης τής πολιτείας), с грамоти утвърди свободата на ония, които по рождение със свободни, защото той искаше да управлява свободни ромеи, а не роби“. Доколко са повлияли тия мерки за ограничаване на робството, ние не знаем; из­вестно е, че последното е съществувало и след това, защото то се бе дълбоко вкоренило поради самото несносно тогавашно социално-икономическо положение на населението.

И наистина, това е било най-тежката епоха през вре­мето на византийското владичество за българите, когато са­мото византийско правителство е считало България комахай за несъществуваща, а на българския народ е гледало като на такъв , който вече бил изгубил всяка способност за самостоен живот . „Към края на XII век, пише Успенски» гърците гледали на България вече като на част на едно и същото тяло на империята. Стремежът на българите да основат независима държава се показвал само като дързко увлечение от страна на не много безпокойни лица, поради това и първите удари били насочени против лица, а не против въстанала страна. България не е по природа, казвали, враж­дебна на ромеите, но в нея правят смути някой отстъпници; поради това и лекуването раните на собственото тяло на империята било предоставено не на разгорещено желязо, а на леки и не скоро действуващи средства“.

Тъкмо тия бавно действуващи средства остават неиз­вестни засега по липса на данни от тоя характер и спе­циално засягащи българския народ , и поради това ние не можем да знаем, какви и колко дълбоки корени бе пуснала ромеизацията в България към средата на втората половина на XII век. С известна достовярност можем да предполагаме, че в Западна и Югозападна България тя достигнала значителни размери особено след насоката, която й бе дадена от охридския архиепископ Теофилакт, защото както вече изтъкнахме, в ония времена църквата била най-силното и най-сигурно оръдие за Византия при прокар­ването и насаждането на свето културно влияние в известен народ или страна. Освен това в тия части на България византийското правителство главно е въвеждало своята държавна уредба и се е старало да подведе българското населе­ние под ония общи начала и правдини, от които са се ползували и другите народи в империята, които бяха усвоили византийската просвета и култура. Но първото оръдие — църк­вата в даденото време се оказало не в състояние да изпълни в злаганата на него задача. След архиепископ Теофилакт духовенството достигнало крайната степен на своето падане: то съвсем забравило назначението си не само като проводници на ромеизацията, но и изобщо като духовни пастири и учители; то изгубило всякакъв интерес към своето дело; главната му грижа била изключително насочена, как да разшири земите си и да увеличи добиваните от тях доходи. Въпреки често прилаганата тогава система на харистикията (χαριστικία) която се заключавала в това, че управлението на монашески обители и особено стопанисването на манастирските имоти се предавало както от духовните власти, тъй и от самия император на светски лица, които да ги поддържат, подобряват и разширяват, монасите и монашествуващите продължавала да вършат своята стопанска работа и малко се грижили за своите длъжности. Това състояние на духовенството и особено на черното духовенство най-добре рисува споменатият Солунски митрополит Евстатий в съчинението си „За изправление на монашеския живот“. Евстатий, като Солунски митрополит, правил своите наблюдения и върху живота на духовенството не само в своята епархия, но и в съседните епархии на Охридската архиепископия. В това си съчинение Евстатий главно въстава против нравствената развала в църк­вата и безпощадно бичува съвременното нему духовенство и особено монасите, които се занимавали с всичко друго, но не и със своята пряка длъжност, и поради това изпаднали в дълбоко невежество и дори в безграмотност. Той намирал дори полезно за манастирите и монасите, гдето поземлените им имоти се давали в разпореждане на светски хора (χαριστικάριοι) и в противоположност на недостатъците в светското управление, които са изтъкнати в съчинението пък на антиохийския патриарх Иван при Алексий IКомнин, намерил твърде много тъмни и грешни страни и в монаше­ското стопанисване на манастирските имоти. Той пише: „Пре­дишните императори измислили добро средство, за да дадат на манастирите спокойствие. Те назначавали в големите обители светски чиновници, за да се занимават монасите с божествени дела, а чиновниците да се грижат за многото… Някой пък манастири доброволно се залагали на силни лица, като им предоставяли външните работи и искове в съдилшцата, а сами спокойно се занимавали с душевен строеж“.

При такова нравствено и интелектуално състояние на ду­ховенството, разбира се, църквата, която се е считала като най-мощно и най-сигурно оръдие за ромеизацията на варварските народи, не могла да окаже онова непосредно влияние върху българския народ , каквото се очаквало; напротив, народната маса не само не се увличала подир гръцкото духовен­ство, но още е негодувала срещу него и дори въставала про­тив него. А появяването житието на св. Иван Рилски на гръцки език през 70-те години на XII век, написано по настояването на Мануил I Комнин и при това крайно тен­денциозно от тогавашния управител на Средец Георги Скилица, един от най-образованите личности на времето си, което, очевидно, е имало за цел, да се принудят българите да четат за живота и подвизите на своя най-много почитан народен светец и покровител на гръцки език и по тоя начин да забравят родния си език и своето историческо минало — като най-ефикасно средство, което и Теофилакт Охридски в края на ХI век бе употребил, както видяхме, за ромеизация на българския народ, от една страна, а от друга — унищожение на първообразното житие на св. Иван Рилски, написано на старобългарски не по-късно от втората половина на X век, най-ясно показват, че, ако в Цариград решили в даденото време да прибегнат към такова крайно и грубо средство, все още ромеизацията не е могла да пусне дълбоки корени в България, а оттука византий­ското правителство и цариградската църква не могли да постигнат крайната си цел — чрез културното си влияние да денационализират българския народ .

По тоя начин на Византия оставало да прокарва ромеи­зацията на българския народ само чрез администрацията, но последната не е могла да действува непосредно върху населението културно така, както църквата. При онова враж­дебно настроение на българите спрямо владетелите си от една страна, а от друга — при оня произвол, който упраж­нявали византийските чиновници в България, византийската администрация е могла да прокарва културните си начала само със сила, а по такъв начин на действия последните не са могли да проникнат дълбоко особено в народната маса, която винаги е оставала крайно консервативна в своите обичаи, вярвания и навици, както това най-ясно се вижда в богомилството, засилването на което се явява всякога тогава, когато положението на българския народ се влошавало и служило като протест против действията на своите владетели. И наистина, според житието на еп. Иларион Мъгленски, написано от патриарх Евтимия Търновски, богомил­ството достигнало до такива големи размери в XII век, че и самият император насмалко щял да се увлече в тая ерес, и само старанията на светеца можали да го отклонят от това зло. За силата на богомилското движение през даденото време (XIL век) показват честите цариградски църковни събори в 1140, 1143 и 1156—57 год., главната дейност на които била насочена против богомилството.

Не е могла да унищожи българския народ и настана­лата в неговото социално-икономическо положение тежка промена, защото при посоченото съзнание на свободния си произход и такъв стремеж да си възвърнат отново сво­бодата, заедно с натиска на крайния произвол на византийските чиновници, ромеизацията не само не могла да пусне дълбоки корени в България, но и способствувала още повече да се засили и укрепне националното съзнание и да се засилва племенната омраза у българите към своите владетели, омраза, която се проявила в силна степен, както ще видим, при свалянето на византийския ярем.

Всичко до тук казано за състоянието на българския народ под византийското владичество през втората поло­вина на XII век повече е приложимо към западна и Югозападна България. Що се отнася до Северна и Североизточна България, то там положението на работите стояли донейде по-друго. Ние вече имахме случай да забележим, че услови­ята, в които било поставено населението в тая част на България, имали съвсем друг характер. Преди всичко под­чинението й било повечето номинално; дадената там от Василий II гражданска и военна администрация се удържала само през първите години след подчинението; тя скоро била принудена да отстъпи място по-напред на печенезите, а сетне на куманите, които свободно се разпореждали там, като често пъти прехвърляли Стара планина. Византийското правителство било принудено да се ограничава само с укре­пяване планинските проходи, като предоставяло страната между Дунав и Стара планина в разпореждане на варварите. Разбира се, тамошното българско население било по­вече гарантирано от притесненията на византийските чинов­ници и много пъти било спасявано от тежки данъци; но то не по-малко страдало от грабежите на своите неканени го­сти и стопанско-икономическото му положение едва ли е било по-добро от онова на неговите съотечественици в Юозападна България. Обаче Северна и Североизточна България печелела в друго едно отношение. Понеже тя постоянно се нападала от нови безпокойни етнически елементи, каквито били печенезите, узите и куманите, които в културно отно­шение се намирали на първобитна степен, в нея се поддържал споменът за славното минало на българския народ в много по-отчетлива форма и никога не е угасвал духът на свободата както в народа, така и в неговите първенци-воеводи, които са живели като почти независими в своите кре­пости, около които народът се групирал и търсел защита в случай на нападения от своите безпокойни съседи. На­истина, ние не знаем точно, какъви са били отношенията на воеводите българи в Северна и Североизточна България спрямо византийския император и спрямо местното населе­ние, но несъмнено от Цариград на тях са гледали като на опасен елемент, който в съединение с варварските народи и техните главатари винаги са могли да пакостят на Византия; затова и цариградското правителство отбягвало всякакъви спречквания с тях и гледало да ги има винаги на своя страна; а пък когато им се противопоставяло, ви­наги е предизвиквало въстание.

И тъй, колкото и да е бил угнетен, българският народ не останал индиферентен към настаналите в положението му тежки промени; той не бил още изгубил спо­мена за своята национална индивидуалност във връзка със своето минало; в него живеел все още стремежът към самостоен политически живот. Но, докато на византийския престол седели силните и страшни Комнини, всеки опит за въстание би бил напразен; обаче, щом се почнал бързият упадък на империята след смъртта на Мануил I Комнин, когато отвътре духът на сепаратизъм повеел по всички покрайнини на държавата и почнали да се отцепват от нея цели отделни области, а отвън се нахвърлили върху нея от една страна маджарите, а от друга — норманите, българите не пропуснали удобния момент да обявят на своята 167-годишна угнетителка — Византия отчаяна борба за живот или смърт. И наистина, още в първата го­дина от царуването на император Исаак II Ангел (1185-1195) в Северна България избухнало въстаническо дви­жение.

Съдържание: