x Българският църковен въпрос

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Българският църковен въпрос

Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Крим­ската война. — Настоятелството на Одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. — Учредяване на Екзархията. — Революционни опити.

Едно от най-важните явления в новата българска история е възста­новяването на старата национална църква след повече от 30-годишни бор­би. Неизвестните и забравени до неотдавна българи с това придобиха но­во значение на изток. Това не бе догматически спор, а борба за запаз­ване на народността против панелинистичните стремежи. Преди, обаче, да можеше да възникне този спор, потребно беше едно значително подобре­ние в правното положение на раята.

След Одринския мир (1829) се зареждат опитите на европейските правителства да издействуват за християнските поданици на Портата едно по-човешко съществувание. Султан Махмуд II сериозно се заел с циви­лизацията, а още повече с централизацията на държавата. През време на пътуването си в 1837 г. по крайдунавските и балканските земи той подканял чиновниците да съблюдават равноправието между християни и моха­медани и си спечелил изобщо големи симпатии между раята. Неговият син и наследник, много по-слабият Абдул Меджид (1839—1861), по съвета на своя министър Решид на 2 ноември 1839 г. провъзгласил, за голямо учудване на Европа, нещо като конституция, Гюлханския хатишериф, в който християните били приравнени с мохамеданите. Той обещал безопасност на живота, честта и имота, премахване вредното откуп­ване на данъците (илтизама), прекратяване на монопола и на много други и до днес неизпълнени реформи. Впрочем, трябва да видим прогрес в учредяването на провинциалните съвети (меджлиси от 1845 г.), в които наред с мохамеданите заседавали и християни, които, обаче, в повечето случаи не смеели да имат свой глас.

Какви са били тези прочути реформи в действителност, показаха скоро въстанията, избухнали в западна България покрай сръбската гра­ница. Всеки по-внимателен наблюдател не може да не забележи, че в Турция въоръжени въстания избухват главно в пограничните области, тъй като техните жители виждат, как безопасно живеят съседите им в Сърбия, Черна гора и Австрия, и поради това изглеждат по-тежки злоупотребленията на турската администрация.

В 1833 г. сърбите навлезли в областта по горни Тимок, която според Одринския мир трябвало да им принадлежи, но турците без всяко право не им я отстъпили. Това раздвижило съседните български области. В околностите на Пирот селяните в 1836 год. въстанали, но скоро били усмирени. В 1841 год. селското население около Ниш, Пирот и Лясковец, извадено от нетърпение поради страшното лихварство при събирането на централизираните данъци, на тълпи грабнало оръжие. Сабри паша задушил въстанието с помощта на албански башибозуци, които със своите грабежи, пожари и убийства из беззащитните села извършвали такива зверства, че дори на запад обърнали внимание на тях1. Само липсата на огнестрелно оръжие и тогавашното неустановено положение на Сърбия след изгонването на княз Милош побъркали на това отчаяно въстание да се разшири. Но ето през май 1851 г. поради алчността на чиновниците, спахиите и на гръцкия владика избухва нова революция, започната в село Раковица край Видин и само за няколко дни обхванала околиите Видинска, Белоградчишка, Берковска и Ломска. Въстаниците били въоръжени повечето със сопи, копия и брадви, тъй като сръбското правителство много грижливо пазело границата и не пропущало ни хора, ни оръжие. И въпреки това на 13 юни те нападнали Белоградчишката крепост, но били отблъс­нати от артилерията с големи загуби. След ужасни кланета при с. с. Гърци и Власиновци и страшни пожари, това безнадеждно движение било потъпкано отчасти с оръжие, отчасти с обещания.

Българската рая, окрилена в надеждите си за по-добро бъдеще от турското реформаторско движение, пожелала да има само българи Вла­дици. Особено търговците, след като се запознали при търговските си пътувания с по-други от фанариотските църковни уредби, залягали преди всичко да им се назначат национални духовни пастири. Първата крачка направили около 1833 г. жителите на Самоков и Скопие, които, след от­странението на недостойните им владици, домогвали се да бъдат посвете­ни и ръкоположени двама техни сънародници кандидати; патриархът, обаче, пак им изпратил гърци. Във Видин в 1840 г. Портата, по молба на насе­лението и по препоръка на управителя Хюсеин паша, искала да назначи дякона Дионисий, родом от Котел; но нещастният дякон, когато при­стигнал в Цариград за да бъде ръкоположен, бил отровен от фанариотите.

Главен борец за национална йерархия бил споменатият вече Хилен­дарски архимандрит Неофит Бозвели от Котел, пламенен и упорит човек, който със своите речи агитирал главно между народната маса. Той не искал нищо повече от национални епископи; той бил далеч още от мисълта да възстановява старата българска църква; когато му при­писали такъв план, той го отхвърлил като клевета. По негово настояване българите подавали на самия султан оплаквания от гръцкия клир и молили за българи епископи. Видни цариградски българи, дори и някои турци взели неговата страна и искали дори да му помогнат да заеме след смъртта на Илариона (1838) търновската митрополитска катедра. На всичко, обаче, побъркали фанариотските интриги. За център на агитацията си Неофит . избрал самия Цариград, в който живеели хиляди български търговци и занаятчии от Тракия, Македония и Дунавското крайбрежие. Главното му желание — да се издигне българска църква в столицата се сбъднало едва в 1848 год.; княз Богориди подарил местото за постройката. Неофит често бил затварян от гърците на Принкиповите острови и на Света гора. За последен път на Атон го докарали с верния му другар Иларион Стоянов Михайловски, гдето смъртта (1849) турнала край на всичките му мъки във влажна тъмница в една хилендарска кула2. След видинското въстание самото правителство вече почнало да признава, че жалбите на българите са основателни. Патриархът в август 1851 г. бил принуден да ръкоположи един българин за владика, но успял да осуети намерението на Портата да му се даде епархия in partibus. Скоро след това във всички по-големи български градове (особено в Пловдив) избухнала от­чаяна борба за равноправие на българския и гръцки езици в училището и в църквата, борба, която получила гласност чрез посредството на брошури и вестници3.

Почнатата в 1853 г. война на Русия с Турция разбудила отново всички златни мечти на българите за по-добро бъдеще4 Българите се надявали, че сега русите ще могат да завършат онова, което в 1829 г. остана неза­вършено — освобождението на българския народ от турско иго. Особено се раздвижили емигрантите в ромънските княжества и в Русия. В Буку­рещ патриотите-търговци X. Мустаков, Иван Бакалоглу, Хр. Георгиев и Д-р В. Берон образували дружество под название „Епитропия“ с филантропична и политическа, цел. По подобие на това и в Одеса при съдей­ствието на покойния Инокентий, архиепископ Херсонски и одески, който взимал горещо участие в съдбата на българите, тамошната колония осно­вала дружество под името „Настоятелство на одеските българи, събиращи помощи в полза на отвъддунавските българи“. Основатели на дружеството, което почнало своята дейност в февруари 1854 г., били: С. Д. Тошкович (1870), Η. X. Палаузов, Н. М. Тошков (1874 г.) и К. Н. Палау­зов. Според проекта им „Настоятелството“ трябвало да служи за орган, в който да се прояви прякото участие на българите по уредбата бъдещето на техните сънародници. Поради това, освен подпомагането на руските войски, то имало пред вид след свършване на войната да съдействува за умственото и нравственото развитие на българския народ. Иници­ативата за основаването на това тъй важно в историята на най-новото раз­витие не българския народ „Настоятелство“ принадлежи на Николай Христофорович Палаузов (от Габрово)5, (сега —1878— статски съветник в Одеса), който пръв измежду българите постъпил на руска служба съ цел да бъде полезен на родината си и да бъде, тъй да се каже, тълкувател на истинското й положение. За това той подържал обширни връзки с българи, както южно от Дунава, тъй и в ромънските княжества, грижел се да се разпространяват точни сведения за българите чрез руските вестници и по разни поводи давал записки на, руските държавници относно България; една от тях била съобщена на покойния император Николай Павлович, на когото тя произвела силно впечатление.

Заемането на Молдова и Влашко от руските войски българите южно от Дунава счели като начало на своето освобождение. В главната квар­тира почнали да се явяват депутати с разни доказателства за готовността на българите да вземат активно участие в предприетото от Русия дело.

Скоро се събрали 4028 души доброволци. Общият стремеж да се съдействува на русите най-добре се изразил в това: много напуснали жени и деца, дори бащи със синовете си бързали да постъпят в доброволческите редове. За връзка с българите в главната квартира в Буку­рещ княз Горчаков (през м. март 1854 г.) извикал Н. X. Палаузов, който заедно с това бил упълномощен от „Одеското българско насто­ятелство“ да влѣзе в споразумение с букурещката „Епитропия“, та да се уреди еднообразие в действията. Като свой особен представител Насто­ятелството“ изпратило в княжествата първия си секретар Найден Герова, българин от Копривщица, руски възпитаник, който най-напред бил учител, след това руски вицеконсул в Пловдив, гдето сега (1878) е съвет­ник при управлението.

Наскоро след пристигането на генерал-фелдмаршала княз Паскевич Еривански в Букурещ от негово име била обнародвана на български език прокламацията към „Единоверните нам наши братя, живеещи в турските земи“. Чрез нея се възвестявало на българите, че „единствената цел на благоверния и всемилостив Император е да защити Христовата църква, да защити вас, православни нейни чеда, угнетени от разярени вра­гове. Руска кръв досега не веднъж се е проливала за вас и с божие благословение — не напразно. С тази кръв са пропити правата, придо­бити от вашите братя, чийто живот не е тъй стеснен като вашия. Дошло е време и вие, останалите християни да се сдобиете със същите права, и то не само на думи, но и на дело“. Заедно с това от Одеса били изписани разни църковни вещи, книги и кръстове, за да се раздадат с постепенното завземане на страната на бедните български църкви.

Между това руските войски под началството на генерал-адютанта Лидерса, като преминали Добруджа, дошли до Силистра, където в нача­лото на м. май (1854) пристигнала и главната квартира. Доста голяма част от дунавската армия била съсредоточена тук за обсадата на крепостта. В отряда на Лидерса се намирала една част от българските доброволци. Друга част била в разположение на генерал-лейтенанта Хрулев, който бил изпратен с част от войските от Силистра към Шумен; трета се намирала при отряда на генерал-майор княз Бебутов, изпратен към Русе. А четвъртата останала в отряда на генерал-лейтенант Липранди в Малко-Влашко. Доброволците работили в окопите, изпълнявали аванпостната служба, изпращали ги за рекогносцировки и за отблъсване на неприя­телски шайки. На тях били дадени да разпространяват между българите прокламациите и, освен това, пак те раздавали на населението пушки и патрони. Около Силистра само били раздадени на жителите 735 пушки чрез българина И. К. Кишелски, който заемал длъжност преводач при начал­ника на главния щаб генераладютанта Коцебу (по-късно той служил в руската армия, сега 1878 е генерал-майор и е назначен за губернатор във Варна). С безграничен възторг посрещали българите руските войски. Местните жители, според силите си, услужвали на войските с всичко, с каквото биха могли: прогонвали отделни групи башибозуци, залавяли малки обози, пощи, куриери и пр.б. От вътрешна България през Сърбия в май 1854 г. в руския лагер пристигнал депутат И. Бацов; той заявил за намерението на българите да тръгнат с оръжие в ръце от Балкана към Свищов и попитал, ще могат ли те в такъв случай да разчитат на поддръжка. Н. X. Палаузов доложил това на фелдмаршала княз Паскевич, който, впрочем, отклонил това предложение, като казал българите за сега да се подготвят само, защото още не се знае каква война ще трябва русите да водят, отбранителна или настъпателна.

Неочакваното отстъпление на руските войски на левия Дунавски бряг (в юни) хвърлило българското население от околностите на Си­листра в пълно отчаяние. Тълпи селяни тичали към руската главна квар­тира и, като хвърляли пред палатката на началник-щаба дадените им пушки, с плач молели да не ги изоставят, защото ще бъдат по­губени от разярените турци. Съобщили им, че им се разрешава да тръгнат с руските войски. Сетнината от това било, че в Бесарабия се преселили повече от 6,000 души с 44,000 глави добитък; впро­чем, тези преселници след свършване на войната се върнали пак в отечеството си, гдето ги очаквала амнистия. Следният интересен факт свидетелствува, доколко българите приели присърце застъпничеството на Русия. В юли 1854 г., след отстъплението на руските войски от Бълга­рия, едно 13-годишно момче, на име Райчо Николов, един ден преплу­вало Дунава. Казаците от аванпостовете го отвели голо при княз Горчаков, комуто то разказало, че е преплувало само за да извести русите, че турците се готвят да минат Дунава и да нападнат руските войски, което наистина по-сетне се потвърдило. Наградили момчето с медал; по-сетне то свършило курс в кадетски корпус, служило в руската армия и днес (1878) в чин капитан командува българска дружина. След него преплувал Дунава със същата цел и друг един по-възрастен българин — Ангел Тодоров (сега —1878— офицер в Кавказ).

Войната завършила с парижкия договор от 18 (30) март 1856 г. Трябва да признаем, че тя твърде много отслабила надеждите на юж­ните славяни в руската помощ. Но ако и да били оскъдни нейните резул­тати, тя все пак принесла полза на българите с това, че запознала Русия по-отблизо с характера и с положението на българския народ 7 и че дала нов тласък и насока на народното им движение. Тя доказала на русите, че единственият верен път за освобождението на българския народ от турското иго било материалното, умственото и нравственото развитие на народа. Главен деец във връзките на Русия с българите в те­чение на двадесет години било основаното през време на войната „Одеско българско настоятелство“. Сегашната си организация то получило на 1860 г. с указ от св. Синод (от 26 октомври) до преосвещения Димитрий, архи­епископ Херсонски и Одески, в който указ светият Синод, съобща­вайки на архиепископа за възложеното нему звание попечител на Настоя­телството, съобщавал му и временната инструкция, по която ще се ръководи при разпределяне на събраните пожертвувания. Настоятелството, което се ползувало и ползува с доверието на руското правителство, при посредството на руската мисия в Цариград и руските консулства снабдило с книги, принадлежности, камбани и одежди няколко стотин български цър­кви в крайдунавска България, в Тракия и Македония (дори в Дебър); помагало на съществуващите училища с книги, карти и пр. и съдействувало да се отварят нови училища; грижило се за образованието на свеще­ници и учители; помагало на младежи българи, които от любов към науката отивали в Русия. То дори изходатайствало от правителството държавни стипендии за българи, както в средните учебни заведения и в университетите, така и във висшите специални (технологически, инженерни, военни и пр.); изходатайствало също и всякогодишна държавна помощ за образованието на пет български девойки в одеските девически учи­лища и за десет в Левашовския пансион в Киев. Освен това, Настоя­телството взимало участие във всички въпроси, които живо интересували българския народ8. Между това развоят на българския църковен въпрос наскоро след свършване на войната получил нов обрат благодарение на един акт на Портата.

След Кримската война, изходът на която значително намалил надеж­дите на раята за руска помощ, султанът на 16 февруари 1856 г. издал известния хати-хумаюн, продиктуван на Портата от представителите на западните държави. Били обещани религиозно и народностно равноправие, свобода на вероизповеданието и на съвестта и смесени съдилища, допущане на християни до държавни длъжности и във войската, достъп на хри­стиянски представители в държавния съвет и т. н. Набелязани били и църковни реформи; съществуващите до тогава плащания за епископите и патриарха по такси трябвало да бъдат заменени с определена заплата, а всички не чисто църковни дела на християнските „народности“ (собствено църкви) трябвало да бъдат завеждани от изборни съвети от духовни и светски лица.

В края на 1857 г. видинци подали молба до султана, щото митрополитът им, според хати-хумаюна, да получава определена заплата. Патри­арх Кирил, комуто била предадена молбата, за да даде своето заключе­ние, настоял да се запази старият ред. Скоро почнали да се изреждат депутации и от други епархии с подобни ходатайства, след което всички съвместно представили на правителството искане да се уреди българскга йерархия 9.

Понеже недоволствата от алчността на църквата се увеличавали от ден на ден дори между гърците, Портата свикала (в началото на 1858 г.) на съвет за налагащите се реформи народен събор (έθνοσυέλευσις), който се състоял от патриарха, 7 епископи и 38 представители — 10 от Цариград и 28 от епархиите. Гръцките владици или натрапвали на българските епархии гърци представители, или ги убеждавали да не правят избор или пък отказвали да утвърдят избраните. С такива средства гърците сполучили да докарат броя на българските представители само до четирима, а именно, само по един за Пловдив, Видин, София и Търново От тях първите трима напуснали събора в знак на протест, така останал само търновският депутат Димитър Минчоглу сам да отстоява българските искания. Напразно протестирал той против машинациите на гърците при изборите, против недопущане на българи до епископски сан против изгонването на българския език из църквата и училището; на празно защищавал одобреното от старите събори начало, владиците да се избират от епархиите. Дързостта на гърците стигнала до там, че почнали изобщо да отричат съществуването на български народ: твърдели, че малцината недоволници били собствено гърци, които са усвоили езика на поселилите се между тях варвари. Съборът бил закрит на16 февруари 1860 г. с реч от Стефан Каратеодориди, в която той дал на българите да разберат, колко наивни са очакванията им, че в едно събрание на гръцки депутати могат да бъдат слушани речи за права на българите; църквата, казал, не признава различия по народности а изборни владици е нещо нечувано.

Този резултат силно ожесточил българите. От всички градове полетели протести и заедно с тях оплаквания от алчността и безнравствеността на гръцките владици направо до великия везир. На много места фанариотите били изгонени и заместени с временни управители из средата на родното духовенство. Цариградските българи искал от Портата собствена църковна администрация; историческите изследвания върху унищожението на Търновската и Охридската патриашии, печатани тогава ревностно в брошури и вестници, ги подкрепяли в стремежите им. Турските политици били поразени: досега знаели само една единствена „гръцка“ рая (урум-миллети), а сега тя се стреми да се разцепи на две. Скоро работата дошла до открита схизма. На 3 април 1860 г., на Светло Възкресение Неофитовият другар Иларион, от 1858 г. макариополския епископ (in partibus), служел в българската цариградска църква тържествена литургия. Когато, според реда, почнал да произнася в молитвословието името на патриарха, събралият се народ завикал да пропусне името му. Иларион, разбира се, се престорил, че не е съгласен; обаче без съпротива отстъпил на народната воля. Този пример бил последван по цяла България; навсякъде изхвърляли из молитвите името на патриарха, а на много места го заменили с името на султана; българите заявили, че се подчиняват на Цариградската си народна църква и признал Иларион за неин глава. Възбуждението взело такива размери, че сам великият везир Мехмед Къбръзли по заповед на султана трябвало да замине на 19 май за България. Хиляди селяни с радост го посрещнали и се оплаквали от гърци и турци. Безбожният пиротски владика Антим, нишкият потисник Зейнил паша и много други длъжностни лица били или арестувани, или веднага уволнявани. Гърците толкова се изплашили, че Кирил се отказал от патриаршеския си сан, а на негово место бил избран Иоаким.

Между това от българския въпрос се заинтересували някои видни западни католишки водачи, особено граф Владислав Замойски и княз Чарторижски; от Париж те се опитали с помощта на лазаристите и на живеещите в Цариград полски емигранти да присъединят българите към католишката църква. Към желанието им се присъединили някои български патриоти, разбира се, не от симпатии към Западната църква, а само в надежда да си осигурят закрилата на католишките велики държа­ви, именно на Франция, тъй като се отчаяли вече, че ще може да дойде рус­ката помощ. Писателят Драган Цанков (сега—1878 г.—търновски вицегубернатор) от началото на 1859 г. чрез отлично редактирания от него вестник „България“ почнал открито да служи на този план. Макар цариградската българска община в протеста си от 20 август същата година и да осъждала енергично този стремеж, все пак идеята за една уния непрестанно придобивала нови привърженици. Влиятелните търговци и писатели минали на страна на Цанков; цялото население в Полянинската епархия (Солунско), поради злоупотребленията на гърка Мелетия, решило да се покатоличи, поради което изплашените фанариоти незабавно изпратили там Иларион Макариополски да успокои духовете, а след това (октомври 1859 г.) българския владика Партений от Дебър10. На 18 декември I860 г. една българска депутация изработила условията за българска уния с апостолическия викарий Брунони, при това, по примера на униятските русини, ромъни и арменци, било уговорено запазването на родната литургия; патриархът на арменските католици Хасун отслужил тържествена литургия и приел клетвата на депутацията за вярност към Рим. Англичаните и русите много се изплашили от успеха на Наполеон III, който искал да прибави към голямото си влияние над Ромъния, Сърбия и Египет още и протектората си над такъв един многоброен народ, и наложили на Портата да удовлетвори българите.

Първата крачка, направена от новия патриарх Иоаким за успокоя­ване на българите, била тържествено да отлъчи от църквата Иларион и митрополит Авксентия11 (23 януари 1861 г.). След това той поискал българите да му изкажат исканията си. Те му поднесли тъй наречените седем точки, с които се домогвали до народна йерархия и църковна автономия с изборен архиепископ начело, чието седалище да бъде в Цариград и да признава върховната власт на патриарха, при което обе­щавали, освен това, всяка година да плащат известна сума на патриарха. Патриархът решително се противопоставил на исканията им и с окръжно от 25 февруари дал на българите петнадесет обещания; особено той обещавал в чисто българските епархии да назначи за владици достойни българи, или поне такива, които знаят български, в българските училища да се даде предимство на българския език, в чисто българските църкви да се въведе старословенска литургия и да се приемат в патриаршеския синод за членове двама български митрополити. От българите, обаче, съвсем не изплъзнали неясността и неискреността на тези обещания и те не ги приели. Патриархът тогава успял на убеди Партата да изпрати на заточение в Мала Азия (29 април) Иларион, Авксентий и пловдивския митрополит Паисий12. Партений Полянски бил затворен в Солун.

През това време униятското движение достигнало най-голямата си сила. Униятската депутация с Драган Цанков начело пристигнала в Рим, гдето на 8 април 1861 г. игуменът Йосиф Соколски — необразован човек, бил по-рано четник и с държането си будил у всеки само смях, бил ръкоположен за архиепископ на българската униятска църква. Обаче, славата на Соколски траяла само няколко дни. Полските езуити го накарали да прави отстъпки, както по отношение на литургията, така и в кирили­цата и в догмите. В самата България се вдигнала страшна буря против унията; именно против нея се борели Раковски в своя „Дунавски лебед“ в Белград, а Кръстович със Стоянов-Бурмов в „Български книжици“ в Цариград. Така се случило, че вместо целият народ, към унията пристанали само няколко стотин души. Соколски внезапно на 18 юни по тайнствен начин изчезнал; пръснал се слух, какво русите го отвлекли от Цариград. Всъщност той сам избягал в Киев, гдето в Печерския манастир и днес (1878 г.) живее. Тъй се завършило униятското дви­жение. Лазаристите с голям труд спасили някои остатъци: от 1865 до 1876 г. управлявал останалите верни на унията униятският одрински епи­скоп Рафаил Попов, за чието ръкополагане специално пристигнал от Лвов в Цариград архиепископ Сембратович.

От религиозните смутове се възползували и американски мисионери (методисти) които и досега имат свои станции и училища в Пловдив, Самоков, Тулча, Битоля и др. В отговор на 15-те обещания българските епархии изпратили в Цариград 28 постоянни представители (март 1861 г.). Те представили на министъра на външните работи Али паша, под чието ведомство били църковните дела, нови осем точки (през лятото). Искали, щото патриаршеският синод да се състои от шест гръцки и толкова български митрополити; българските негови членове заедно с други шест светски представители да съставят български църковен съвет; един от митрополитите, като глава, да има седалището си в Цариград; владиците да бъдат изобщо избирани, а приходите им — точно определени. Правителството поискало от патриарха да се свика една смесена комисия, която да обсъди тоя проект, обаче, напразно; само събитията през 1862 г. принудили Портата да действува вече по-енергично.

На 5 юни 1862 г. турците бомбардирали Белград; Херцеговина и Черна гора били под оръжие. Сърбия се готвела за война, а Раковски организирал в Белград български легион под командата на славния войвода Илия Марков от Берово, Малешевско. В България се проявило силно недоволство поради колонизацията на 12-те хиляди кримски татари (1861). Дадени им били най-богатите села; селяните били принудени да отстъпят на преселниците най-добрите си земи и, освен това, да им построят безплатно къщи. От Видинската област тогава избягали много селяни в Сърбия, а други 10,000 отишли в Крим (Евпаторийската околия), гдето им били посочени места в изпразнените татарски села; още на следната година, обаче, поради лошото качество на земята и други условия, те се върнали в родните си места. От тях останали само две колонии в Мелитополската околия. През същата година около 23,000 души бъл­гари се преселили в Таврическата губерния, гдето те в Бердянската и в Мелитополската околия, върху земите напуснати от ногайците, основали 45 колонии, които съществуват и досега (1878 г.)13.

Раковски, използувайки тези вълнения и преселвания, се опитвал да разбунтува българските хайдути. Начело на тях тогава стоял войвода

Панайот Хитов от Сливен (род. 1830 г.), син на богат с овце овчар, храбър и опитен, а при това и добър човек. Страстта на турските чиновници към грабежи рано го накарали да потърси щастието си в Балкана14. Хайдушките чети се умножавали. В началото на юли събралите се край Габрово въстаници завзели Шипченския проход, нο щом дошли турски войски откъм Дунава, те се разпръснали. Мирът сключен от Сърбия (през септември) с портата осуетил всички надежди. Много младежи, повечето учители и свещеници, тогава били арестувани в Търново и в други места и изпратени на заточение в Диарбекир. Панайот с 12 другари прекарал страшна зима в недостъпните гори посред покри­тия със сняг Балкан, а след това (1863 г.), след 54-дневен път по балканските върхове преминал в Сърбия.

Тъкмо през време на това движение, на 18 юни 1862 г. се събрала да разгледа осемте точки една смесена комисия от шестима гърци и ше­стима българи. Сам Али паша председателствувал едно от най-бурните заседания. Но щом се улегнало политическото движение, гръцкото упорство осуетило всички опити за помирение. Поради новия български протест патриарх Иоаким, когото и самите гърци упреквали за безполезното изо­стряне на българския въпрос, бил принуден да се оттегли, а на негово место бил избран Софроний. (1863). Турците поискали от него да реши колкото се може по-скоро спора, макар българите отначало да заявили, че едничкият изход е, щото въпросът да се разреши от самото прави­телство. Патриархът свикал на 22 февруари 1864 г. събор, в който, освен шуменския владика Антим (сегашния — 1878 г.—екзарх), пловдивския Панарет, софийския Доротей15 и учения Кръстович, заседавали само фанатици гърци. След четиримесечни съвещания осемте точки били решително отхвърлени; гръцките богослови дори предложили да се премахнат изразите „български епископ, българска църква“, за да предпазят светата църква от варварство. Тогава, най-после, било издадено султанско ираде, с което се разрешавало на заточените български владици (в септември) да се върнат обратно и да се установят в близкото Орта кьой на Босфора16.

Не само депутатите и комисиите, но и селата и градовете по цяла България се борели с фанариотите. Новият пиротски владика Софроний, поради своите изнудвания за пари, трябвало да избяга, пазен от турски стражари, в близкия манастир Св. Иван. В Русе бил превзет с при­стъп владишкият конак и владиката Синесий бил изгонен. Същата участ постигнала и видинския Паисий, който, вместо 75-те хиляди гроша, които му се полагали, искал на всяка цена да събира от епархията си 185,000; освен това, постоянно клеветял гражданите, като ги обвинявал в тайни връзки със сърбите. Всички български вестници проповядвали да се изгонят всички фанариоти. Търновският владика Григорий, човек спуснал се до най-ниските стъпала по стълбата на човешкия разврат, се държал дори против волята на турското правителство.

Още по-ожесточно се водела борбата в Македония, на която гърците гледали изобщо като на свое владение. Там се борили за гръцки език в училището и църквата, борели се пръснатите по градовете власи (ромъни, цинцари). В Прилеп, Битоля и Велес възникнали големи вълнения; най- после българите внесли доста големи суми, та власите да си построят отделно църкви и училища.

Вследствие на владишки оплаквания и интриги много българи били преследвани, хвърлени в затвор и изпратени на заточение; впрочем, историята на фанариотското владичество е запетнена и с убийства. Но не всички „власи“ били на фанариотска страна. Никой не очаквал, че национално-ромънско, антигръцко движение ще прояви и този пръснато живеещ и забравен малък народ. В 1862 г. Апостол Маргарит, македонец, получил образованието си в Букурещ, основал във Влашка Клисура (Костурско) първото македоно-ромънско училище. От патриаршията се полу­чила заповед да се затвори училището, а учителите да се изгонят. Влахо-клисурците, обаче, решително се противопоставили и след седемгодишна борба възтържествували. Същото това движение скоро обхванало и влашките села около Перистер и при Пинд; от съчувствие към ромъните, власите се присъединили към българите против гърците17.

Най-главният борец в Македония за българските интереси бил пламенният Димитър Миладинов от Струга. След като получил обра­зованието си в гръцкия лицей в Янина, той учителствувал в много маке­донски градове и неуморно залягал, сред постоянни преследвания, да се въведе български и църковно-славянски език в училищата и в църквите на родината му. В 1858 г. постъпил за учител в гр. Кукуш, гдето по негово настояване в църквата била въведена славянска литургия. Недостойният владика Мелетий (род. 1822 г. в Кизик) в негово лице срещнал такъв противник, че както разказват, фанариотите се видели при­нудени в 1859 г. да го отстранят. Обаче, вече в I860 г. Мелетий бил назначен за владика в самия Охрид, гдето той станал още по-разпуснат. Миладинов, който лятото на 1861 г. прекарвал със семейството си в Струга, бил по оплакванията на раздразнения владика заловен като държавен престъпник и в окови откаран в Цариград. По-малкият му брат Константин (род. 1829 г.), след като свършил науките си в Атин­ския университет, тъкмо по него време завършил печатането на събраните от двамата братя български народни песни; разноските по печатането взел върху себе си епископ Щросмайер. За да спаси брата си, Костантин побързал да замине за Цариград. Въпреки предупрежденията, той споходил Димитрий в затвора, от който той сам не излязъл вече. Епископ Щросмайер чрез австрийския посланик ходатайствал да бъдат освободени от затвора двамата нещастници; руското правителство от своя страна се присъединило към това ходатайство. Портата издала заповед двамата Миладиновци да бъдат освободени, но фанариотите я изпреварили, като подкупили хора да отровят двамата братя (10 и 12 януари 1862 г.)18.

В 1864 г. страданията на раята се засилили с още една беда, живо напомняща средновековните злоупотребления. След 24-годишна борба русите покорили целия Кавказ. По настояването на полските агенти черкезите заминали за Турция. Около половина милион души се преселили в Мала Азия и в България; Портата ги поселила край Балкана, Дунава и особено надлъж по сръбската граница, та те, заедно с албанци и татари, да се изправят като стена между едноплеменните сърби и българи. Глад, тифус и сипаница изтребили повечето от преселниците още по пътя, в пристанищата и по друмовете. Българите, които едва-едва се били съвзели от татарското поселване, наново били принудени пак да строят къщи и да отстъпват части от земите си за новите си много по-многобройни „гости“, без да получат за това нито най-малко възнаграждение. Остатъците от този разбойнишки народ, поради слабостта на правителството, до недавна още бяха бич за земеделците и ужас за търговските кервани.

В същото време били предприети реформи в провинциалната адми­нистрация. Вместо малките пашалъци, били въведени големите вилаети. Всички крайдунавски пашалъци, по-нататък Софийският и Нишкият — територия почти равна на старобългарското царство през последните години от съществуването му, били съединени в Дуна-вилает, чийто валия имал седалището си в Русе. Първият валия Митхад паша (1864 — 1868), когото безпристрастни чужденци рисуват като образован и деен човек, сериозно се заловил да прокара реформите. В скоро време пътешествениците били учудени от прокараните шосета и железници, теле­графи, мостове, банки, държавни постройки, хотели, павирани улици, улично осветление и т. н. Дунавската област, тъй да се каже, станала образцов вилает.

В края на 1865 г. четирима видни цариградски търговци, родом гърци, неочаквано влезли в преговори с българските представители и за късо време дошли до пълна мирна спогодба. Синодът при патриаршията трябвало да стане наполовина гръцки и наполовина български; владиците да се назначават след избор, произведен в самите епархии, а един от българските членове на Синода, като глава, ще има седалището си в Ца­риград. Трябвало само всичко това да се утвърди от патриарха. Обаче, големият, свикан на 22 април 1866 г. събор на светски и духовни представители, между които имало само двама българи (Кръстович и Панарет), осъдил спогодбата като еретическа и демократична, тъй като тя нарушавала националните права на гърците, и отхвърлил изцяло бъл­гарския въпрос.

По съвета на самите гърци в декември 1866 г. Софроний бил сменен. Неговият приемник Григорий VI, който по-рано бил патриарх и всякога се държал по-миролюбиво от другите в българския въпрос, по своя инициатива представил на правителството нов проект, в който той предложил от отвъдбалканските епархии да се обра­зува един полунезависим църковен окръг, чийто пръв митропо­лит да носи титлата „Екзарх на цяла България“. Не любов към мира, а политическа мъдрост по всяка вероятност го е подбудила към това искане: искали по-добре да пожертват Дуна-вилает, та Портата да не даде нещо повече. Но българите, понеже не се съгласявали да принесат в жертва на фанариотите сънародниците си в Тракия и в Македония, отхвърлили този проект и се домогвали от Портата до независима църква.

Причините на тогавашното гръцко миролюбие и на отстъпчивостта на Портата се крият в новото политическо движение между южните славяни. Критското въстание окуражило раята. Ромънските събития през 1866 г. предизвикали революционен кипеж у българите, който се продължил няколко години. След свалянето на Куза, в ромъния настъпва голяма анархия и се пръснал слух, че турски войски ще завземат княжествата. Министър Братиано, в желанието си да сформира български легион в случай, че турците нахлуят, се обърнал към Раковски, който раздухвал тогава в Букурещ чрез своите вестници революция в България. Няколко чети дори били изпратени вече в Балкана. Но други емигранти тъй очернили Раковски в очите на Братиано, че Раковски заедно с Панайот се видял принуден да се спасява с бягство в Русия и там самостоя­телно почнал да събира доброволци. Щом, обаче, престола завзел Карол, той разпуснал доброволците.

През следната зима българските водачи се събрали на съвет за нови революционни планове. Раковски, измъчван от болести и смутен от споровете с несъгласните емигранти, не искал да се меси в ни­какво предприятие; оправдавал се с това, че няма пари, нито оръжие, а че надежди за помощ от сръбска или руска страна не може, да има.

Представителите пък на българските търговци и емигранти в Буку­рещ, някои измежду които още от началото на националното българско движение били във връзка с княз Михаил Обренович и постоянно ис­кали да играят важна политическа роля, смятали, напротив, че в съюз със Сърбия би трябвало да се домогват за получаване на политически права; говорило се, че те мечтаели за една велика югославянска федера­тивна държава. В началото на 1867 г. „Тайният български централен комитет“ обнародвал едно изложение до султан Абдул Азис хан, „нашия милостив господар и баща“. В този интересен акт комитетът искал автономна организация за всички населени с българи земи под върховната власт на султана, комуто се предлагало да приеме титлата бъл­гарски цар, с изборен наместник, разбира се, християнин, с народно събрание, народна църква, местна войска и с определен данък. Твър­де е за вярване, че съставителите на тоя акт са имали предвид последвалото пак тогава австро-маджарско съглашение. Портата, разбира се, не обърнала никакво внимание на изложението.

През пролетта Панайот, който възлагал всичката си надежда на само помощ, с чета от 30 души минал Дунава при Тутракан и достигнал Балкана. Друга чета под предводителството на Филип Тотю (от Търновския окръг), минала при Свищов, но при с. Върбовка посред горещ ден била настигната внезапно и така разпръсната, че Тотю само с четирима другари се присъединил към Панайот. Сблъсквайки се постоянно с низами, башибозуци и черкези, стигнали все по Балкана до сръбската граница. Между това Митхад паша наредил страшен съд в Свищов и Търново над всички, които са помагали на тези малки чети, толкоз повече, че в Свищов бил открит и един детски заговор. Много мла­дежи, дори почти деца, били избесени; други изпратили в Диарбекир, при което мнозина измрели още по пътя; не малко своевременно се изселили във Влашко, Сърбия и Австрия. Цялата българска интелигенция била тогава преследвана под предлог, че всички са членове на тайните комитети.

През следната зима княз Михаил Обренович се готвел за голяма война. В Белград, при участието на сръбски офицери бил обучен бъл­гарският легион, съставен приблизително от 300 души, между които имало и няколко черногорци и херцеговинци; но още през пролетта, поради несъгласия, той се отделил и потеглил за Влашко, та от там да навлезе в Турция. На 29 май (10 юни) княз Михаил паднал от ръката на убиец. Министър Блазнавац, сега (1878) регент на княжеството, изпратил Панайота в Букурещ, да попречи на тази експедиция, но напразно. Само след няколко дни Хаджи Димитър „Асенов“ (род. в 1840 г. в Сливен) и Стефан Караджата (род. 1844 г. в Тулча), с облечена в форма и по военному организирана чета от 160 младежи, минали Дунава при Свищов, но почти всички сложили костите си в гористите проходи на Габровските планини, преди да достигнат Балканските върхове. Нито един от тях не паднал в плен. Несъразмерните загуби на низами и черкези и необикновената храброст на четниците произвели дълбоко впеча­тление на турците. От тогава цели седем години по Балкана настъпило съ­вършено спокойствие. Раковски умрял още в същата година; по неговите стъпки тръгнал Любен Каравелов, също тъй журналист в Букурещ. Емигрантите във Влашко се разделили на две враждебни партии, стара и млада, или сръбска и т. н. руска, които постоянно се карали в периодичните издания и с това не малко разколебали доверието у сънародниците си.

Всички тези събития накарали цариградските турци да станат по-отстъпчиви; в добавък и руският посланик граф Игнатиев настоял, щото Портата да тури край на църковния въпрос. Фуад (11 февруари 1869 г. по нов стил), наред с Али, най-влиятелния държавник, завещал на Портата да изолира гърците колкото се може повече и преди всичко да им отнеме духовната власт над българите, та тия последните да не влязат в съюз с Русия или с папата19. Али паша взел цялата работа в свои ръце и, съгласно с определението на министерския съвет, заповядал да се приготвят в министерството на външните работи два проекта, много сходни с проектите на Григорий, и ги препратил и двата на патриарха с искане да се реши на нещо. Но патриархът и синодът ги отхвърлили като антиканонични, антидогматични и антиевангелски, поради единствената причина, че турците предлагали екзархат за всички българи. С цел да свика събор, патриархът разпратил окръжно послание до всички православни църкви. Българските владици от своя страна напеча­тали едно изложение по историческия развой на българския църковен въпрос. Йерусалимската, антиохийската, кипърската и гръцката цър­кви взели страната на патриарха; Белградският митрополит се съгласил в полза на българите; отговорът на руския синод бил двусмислен и неопределен. Тогава (1869 г.) и Одеското българско настоятелство подало чрез своя представител К. Н. Палаузов молба до императора Александър II относно благоприятното за българите разрешение на църковния въ­прос. На аудиенцията императорът благоволил да се отзове на тая борба със следните изрази: „Българските работи са били винаги близко до сърцето Ми. Аз вече имах разговор с Игнатиев по църковния ви въпрос и се надявам, че скоро той ще приеме благоприятен изход. И двете страни ще трябва да направят отстъпки“. При това добавил: „Употребявайте всичкото си влияние да не допущате вече народни избух­вания; те само обезсилват народа, а противниците се ползуват от това“.

След това Али поръчал (1869) на смесените комисии да съставят три нови проекта, които имали същата участ у патриарха. Възбуждението на умовете в България достигнало до крайния си предел. В събота вечерта на 28 февруари 1870 г. Али свикал при себе си гръцките и българските представители и им връчил султанския ферман от 8 силдгидже 1286 г. (27 февруари). Султанът заповядвал да се учреди бъл­гарски екзархат, който да обхваща епархиите: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска и Велешка — всички изцяло; Сливен­ската с изключение на Варна, Анхиало, Месемврия и гръцките прибрежни села; Созополската безкрайбрежната област; Пловдивската без тоя град, без Станимака и без девет села. Останалите епархии се при­съединявали също към екзархата, в случай на съгласие на две трети от тамошните християни. Старшият митрополит, наричан екзарх, трябва да бъде избиран и утвърдяван със султански берат; той споменава в молитвите името на патриарха и получава от него миро.

Докато българите тържествували и с многобройни делегации давали израз на благодарността на целия народ към Али паша (септ. 1871 г.), патриарх Григорий, както и избраният след неговото оттегляне на негово место патриарх Антим, упорито отказвали да признаят фермана. През януари 1872 г. великият везир Махмуд заповядвал дори да бъдат заточени за една неделя в Никомидия владиците Иларион Търновски (Стоянов, Михайловски), Панарет и Иларион Кюстендилски; обаче, силното раздвижване между българите принудило Портата по-скоро да тури в изпълнение фермана. Иларион Търновски, старият другар на Неофит Бозвелий и главен водач на българите през време на църковния спор, могъл да се надява да бъде избран за пръв екзарх, обаче, и турците били също тъй малко разположени към стария борец, както и гърците. И тъй, на 11 февруари в Орта кьой при Босфора за екзарх бил избран Иларион Ловчански. Обаче и за него обстоятелствата се стекли неблаго­приятно. На 16 с. м. той се отрекъл и българите избрали на негово место Антим, видинския владика20. Пътуването на Антим от Видин до Цариград било същинско триумфално шествие. В Цариград той имал търже­ствена аудиенция у великия везир, който му предал берата, и у султана, който го наградил с два ордена. Патриархът след това произнесъл анатема върху българското духовенство и всичките му привърженици.

С учредяването на националната църква в България настъпил нов живот. Особено училищното дело, което в Турция се намира изключи­телно под надзора и управлението на църквата и общината, бързо тръг­нало по пътя на прогреса. Училищата се издържат отчасти от общините, отчасти на завещани от родолюбци средства; напоследък за тях се отделяла и известна част от епархиалните приходи, които дотогава прахос­вали фанариотите. В Пловдивската епархия, напр., се наброяват 305 първо­начални училища и 16 главни училища с 356 учители и 12,400 ученици, 24 женски училища с 37 учителки и 2,265 ученички21. Най-добре уредените учебни заведения със старото габровско училище и централните пловдивски и Болградска гимназия в Бесарабия. Голям брой българчета се учат в Цариград в султанския лицей или в американския Robert College, в Париж, Одеса, Киев, Москва, Николаев 22, Букурещ, Белград, Загреб, Виена и особено в Прага и изобщо в чешките средни училища. В Русия такива стремежи на българската младеж се подържали с подкрепата от страна на благотворителните комитети и на Одеското настоятелство, на които много видни български мъже дължат възпитанието си.

За разпространяване на просветата се грижели разни и многобройни дружества. във всяко по-голямо селище има „читалище“. В полза на жен­ското образование работят в градовете женски дружества чрез издръж­ката на училища. В Цариград, в Драма, Букурещ, Кишинев, Одеса и във Виена, по образеца на гръцките „силоги“, има вече особени друже­ства, които със си поставили за цел да основават и подържат училища и особено да изпращат и издържат младежи в странство. Главно уча­стие в този прогрес вземало българското търговско съсловие. Центрове на българската търговия били Свищов, Пловдив и Велес; има много богати търговци и в Цариград, Букурещ и Одеса.

Българите, един мирен и трудолюбив народ, може би, отстъпват на сърби, гърци, албанци и ромънци по войнственост и народна гордост; обаче, в промишлено и земеделско отношение те далеч надминават всички свои съседи. Срещат се градове и села, чиито жители се занимават изключително със занаяти — тъкачество, кожарство, грънчарство, ножарство, стъкларство, с производство на розово масло, с каменарство и дърводелство. От всички места от Костур до Варна хиляди народ всяка година през пролетта отива на работа в Сърбия, Ромъния и Цариград, а наесен със спестени пари се връща у дома си. Тъкмо това трудолюбие, свързано с една особена способност към задружен живот и автономия, е обърнало особено вниманието на западните пътешестве­ници. Изобщо всички предричали на България бляскаво бъдеще, особено откак се откриха в 1873 г. и железници в Тракия и Македония. Но за това е необходимо преди всичко, щото тези прекрасни земи, тъй щедро на­дарени от природата и населени с такъв един работлив народ, да бъдат под едно по-хуманно и разумно правителство. При продължа­ващото се вътрешно и външно разложение, в което, въпреки всички пре­образования, Високата Порта изпаднала напоследък с необикновена бързина и при засилващата се противоположност между християнското население, което жадува за европейска гражданска уредба, и мюсюлманите, които страстно се стремят да възстановят предишното си юмручно право, миролюбива развръзка бе немислима. С избухването на херцеговинското въстание (1875 г.) бе даден вече тласък към един нов ред. А на следната година България бе сполетяна от ужасната, на всички известна ката­строфа, описанието на която, обаче, не влиза в рамките на нашето изложение.



1 Покъртително описание на тези произшествия дава пратеникът на френското правителство A. Blanqui в книгата си „Voyage en Bulgarie“, Paris 1849.

2 Иларион Стоянов Михайловски е роден в 1810 г. в Елена, постъпил в 1833 г. в Хилендарския манастир, слушал лекции в Атинския университет и в богословското училище на Куручешме, близо до Цариград. В същия град той издал в 1844 г. в български превод богословското ръководство на руския митрополит Платон.

3 Първата на времето си много четена брошура за църковния въпрос съставил Натанаил Стоянович, сега епископ Охридски, под псевдонима Богдан. „Прiятелское письмо от Блъгарина к Гръку“, Прага 1854.

4 Изобилни материали за събитията през 1853—1856 г. има в архивата на „Одеското българско настоятелство“, от която ние, благодарение на любезността на настоятелите, можахме да се ползуваме.

5 Η. X. Палаузов от основаванието на настоятелството и до днес води делата и преписката му.

6 Според свидетелството на очевидеца Η. X. Палаузов, който временно е бил в отряда на княз Бебутов. Българите от селата Бабук и Бурчма с раздадените им пушки отблъснали нападението на башибозуците. (Вж. записката на Η. X. Палаузов, написана в 1856 за пом. на военния министър княз В. И. Василчиков, който е взимал дейно участие във всички засягащи България въпроси).

7 Колко руските държавници малко познавали България, личи от факта, че Н. X. Палаузов трябвало да убеждава главнокомандуващия княз Паскевич в това, че Македония е област населена с българи, а не с гърци.       

8 Вж. отчетите на „Одеското бълг. настоятелство“ за 1861 г. (Одеса, 16°, 40 стр.), 1869, 1877 (16°, 62 стр.), 1878 (16°, 27 стр). Управата на настоятелството се съ­стои от четирима „настоятели“, единият от които се избира за касиер (казначей), а другият се грижи за вещите (домакин).

9 Едно подробно, макар и в много случаи недостатъчно изложение за гръцко-българската църковна разпра дава Голубински. Ср. Пътешествията на Каница, Лежана, Григорович, Дюмон и др. По-важни от българските документи са: Послание на българските владици до самостоятелните православни църкви 1868 г., дадено у Дринов „История на българ. цьрква“ 151 —157 и писмото на Иларион Макариополски от март 1869 г. (Период, списание). И двата са придружени с обстойни истори­чески разяснения.

10 Партений, родом от Дебър, монах от Зографския манастир, възпитаник на московската духовна академия, бил професор в гръцкото богословско училище на о-в Халки, а след това директор на българското училище в Цариград. Той работил и на литературното поприще (особено в „Български книжици“) и се мъчел да прокара за литературно македонското наречие. Умрял като Пиротски владика в 1876 година.

11 Авксентий по-рано (1838—1848) бил митрополит в Херцеговина, гдето не се ползувал с уважение, както се вижда от статията на архимандрита Иоаникий Памучин в „Серб.-далм. магазин", 1869, 153—167. По-сетне той се отцепил от фанариотите и се присъединил към българите. Умрял в 1869 г.

12 Портретите им са дадени у Kanitz, Donau-Bulgarien I, 136.

13 През това време Н. X. Палаузов, комадирован от новоросийския и бесарабския ген.-губернатор на разположение на назначения по височайша заповед за ръководство на преселничество д. с. с. Стремоухов (по-сетне директор на Азиатския департамент при мин. на външните работи), приел 25,135 души от двата пола, от които българи били до 21,000. След това чиновникът Гордински, който заменил Палаузов, приел още 2,559 души. Българите нарекли една от своите 45 колонии „Палаузовка“.

14 Записките на Панайот е една във всяко отношение бележита и оригинална книга, излязла от печат в Букурещ в 1872 г. (вж. заб. 14 към глава 1 и стр. 6). Вж. статията ми в сп. „Osveta", Praha, 1875. Руски превод на записките е даден в славянскй сборник (Спб. 1877) II.

15 Доротей, родом от Копривщица, бил митрополит отначало в София, а след това в Скопие; умрял в 1875 г.

16 Паисий по народност не бил българин, а малоазиатски християнин.

17 Разказите на Апостол Маргарит са дадени в сп. Convorbiri literare, Jassy VIII, 1874. Е. Pirot, Les Roumains de la Macedoine, Paris, 1875.

18 Жинзифов, Дим. и Конст. Миладинови в „Сборник слав. благотв. комитета в Москвѣ“. „Родное племя“, Москва, 1877, 263—288.

19 „Our policy shuld be to endeavour to isolate the Greeks as much as possible from our other Christians. It is of paramount importance to withdraw the Bulgarians from the domination of the Greek Church, without, however, throwing it into the arms either of the Russians or of the Roman Clergy“ — J. Lewis Farley, The decline of Turkey, London, 1875, 33.

20 Иларион Стоянов Михаиловски умрял на 4 юни 1875 г. Той бил образован човек, учил се е в Атинския университет. — Антим е роден в 1816 г. в Лозенград (Къркклисе), бил монах на Света гора, учил се е в богослов­ската академия на о-в Халки при Цариград и в Москва, от 1854 г. бил професор по църковна история и по църковно-славянски език в Халки; по-късно бил ръкоположен за шуменски владика, но бил принуден да остане директор в Халки, тъй като народът не искал владика, назначен от патриарха. От 1867 г. станал видински владика.

21 Точни статистически сведения са дадени в Груевия календар — Летоструй за 1872, 79—94.

22 Югославянски пансион, управляван от българина Ф Н. Минков.

Съдържание: