x Бит на славяните

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Бит на славяните

Да описваме, как живеели славяните в първобитната си родина, преди да се преселят на запад и юг, не е наша задача: достатъчно е да посочим богатата литература, която съществува по тоя въпрос1 За племената, които се заселили през VI и VII векове на Балканския полуостров ние имаме едновременни известия от гърците Прокопий и Маврикий и подир това от сириеца Иоан Ефески.

Според Прокопия, всички славяни били с висок ръст и с яко телосложение. Тяхната коса не била ни много светла, ни много тъмна, а по- скоро руса (ύπέρνθροί). У днешните им потомци нерядко се среща черна коса. Характерът на старите славяни, по свидетелството на Маврикий, е чужд на злоба и коварство, но е по-скоро добър и откровен; много хвали той тяхното гостоприемство. Гостенина завеждали от место на место и, ако с чужденеца нещо се случвало поради нехайство на домовладиката, най-близкият съсед трябвало да отмъсти за него.

Семейното родство у южните и северни славяни било основа на техния обществен и държавен живот. Такова учреждение и досега се е запазило в най-първобитна форма у българите, сърбите и хърватите. В какво състои тоя семеен съюз, задруга? Това е общество, в което няколко души от еднакъв родов произход, или няколко семейства, свър­зани с близко кръвно родство, живеят заедно и задружно работят и владеят имот под управлението на един избран старейшина (сръбски старешина, старочешки староста, владика, български дядо, домакин). Има „задруги“, които се състоят от 60 члена. Старейшина обикновено бива или бащата, или най-старият брат. Той управлява къщата и обществения имот, разпределя работите между мъжките членове на общината и работниците и произвежда продажба и покупка, пазейки интересите на целия род. В езически времена той извършвал богослужението, също както в наше време негова длъжност е да урежда празненствата. Той бил представител на своя род на общите събрания, в които се обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината владеело най- пълно равноправие. Земята, на която живее семейството, е общински имот, от който всички членове на общината еднакво можели да се ползуват. При такова учреждение не е могло да има бедни: всеки бил член на някое семейство, което във всеки случай осигурявало неговото съществувание. Само лицата, изключени за наказание от семейния съюз, били бедни от там и еднаквостта на понятията бедност и порочност. Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от семейството (сръбски домачица, български домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя работата между тях; в българските общини, когато мъжете са вън от къщи на работа, настъпвало женско междуцарствие.

Държавният строй на славяните бил демократичен. Прокопий раз­казва, че те „не се управлявали от един човек, а от старо време у тях съществувало народовластие (δημοκρατία); и както при мирно, тъй и при тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на общо обсъждане“.

Няколко роднински семейства, които живеят в отделни селски посе­лища, образували племе, а земята заета от племето се наричала жупа. Център на жупата бил градът— крепост на жупата. Славяните обикно­вено правели това укрепление или посред блата, или на възвишение, подобно на полуостров, което от тая страна, дето се съединявало с околните височини, било защитено с насип и ров, а от другите страни със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който всякога бил избиран от едно определено семейство; от тия именно привилегировани семейства се развило славянското дворянство, което със западноевропейското феодално дворянство изпърво имало общо само наследствеността. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на семействата.

Славяните мразели властта на едно какво да е лице. „Господар те не търпят и не живеят помежду си сговорно“, казва Маврикий. Само през време на опасност племената се съединявали за обща отбрана или нападение; ала щом минувала опасността, всеки се грижел само за себе си. Тая прекомерна любов към свободата била причина, дето славяните толкова често били покорявани от по-добре организирани другоземци. „Най-вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха поз­волили да се обърнат в поданство и зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и търпение, пренасяйки твърде лесно горещина и студ, липса на облекло и храна“.

У славяните, също както и у германците и келтите, нямало укрепени градозе. Градовете, които се намират на славянска земя, са повечето от ромънски или гръцки произход, или са се развили от предградия (се­лище около жупните крепости). Византийците разказват за славяните от VI век, че живеели в бедни и отдалечени една от друга колиби, които си правели сред гори, покрай реки, блата и езера. Всяка къща за в случай на внезапна опасност била снабдена с по няколко изхода. Най- ценния си имот скризали под земята. Това ставало поради тяхната незаседналост на едно место и след като се закрепили напълно на полуост­рова. За разпръснатите селища, за които говори Прокопий, и досега още напомнят на пътешественика из Сърбия и Далмация дворовете на отделните задруги, които, ако и да са съединени в една селска община, но са разпръснати по гори и планини.

От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие. Според Маврикия, те имали „в изобилие го­веда и зърнени храни, особено просо и ръж (μάλιστα κέγχρον καί έλύμον), които сипвали на купища“. Че просото било най-любимата зърнена храна на славяните, казва и Приск (448), досежно славяните на Тиса, и арабинът Ибн-Даста.

Доста много свидетелства за домашния живот на славяните представя самият език. Нещата, чиито имена еднакво звучат на всички славянски езици, без съмнение, им били познати преди тяхното разделяне на раз­лични народности: те не са могли да се пренесат в по-късни времена от Триест до Волга, от Шумава до Олимп2.

Император Маврикий ни дава най-обширни сведения за особеностите на военния бит у южните славяни. Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, прикривайки се с як и тежък щит; мнозина се сражавали и без щит. Освен това, те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна отрова стрели. В сблъскванията си те употребя­вали чукове, брадви и тояги. Те не умеели да се сражават на открито поле, но затова в малките сбивания отлично използували изгодите на местността в тесните и мъчно проходими места, в горите и блатата. Внезапните нападения и скритите засади образували тяхната любима так­тика, с което и накарвали противника да бъде винаги нащрек. Особено били сръчни и досетливи във всички военни хитрости. Често пъти оставяли плячката си видимо беззащитна и се скривали в гората; но щом неприятелят непредпазливо се приближавал, те го поразявали със стремителна бързина. Поради това Маврикий в своята стратегия съветва, да се води сражение със славяните само зимно време, когато дърветата са без листа и горите не са толкова тъмни, когато по снега лесно могат се забеляза следите на избягалите, а покритите с лед реки лесно могат се премина. Старите южни славяни умеели изкусно да се гмуркат в реките, както и в миналия век хайдамаците през време на борбата с поляците умеели отлично да се крият във водите на Днепър. Ако ги нападали неочаквано в техните жилища, славяните тутакси се нахвърляли във водата, лягали на дъното по гръб, взимали дълга цев от тръстика, която излизала над водната повърхнина, и дишали чрез нея. Неопитният неприятел не забелязвал тия тръстикови цеви, а опитният бързал да прободе или устата на потопените във водата или, като измъквал цевите, накарвал скритите да излязат от влажното си прибежище.

След време славяните се научили на много неща от римляните и византийците. Описанието на обсадните машини, които те употребявали при обсадата на Солун, показва голямо изкуство от тяхна страна. Там че тем за железни тарани, големи метателни машини, които били издигнати за хвърляне на големи камъни и прикрити с покриви, за щурмови подслони, които се покривали с пресни волски и камилски кожи за защита против изгаряне от запалителни венци.

„Военнопленниците, разказва Маврикий, славяните не държаха във вечно робство, както другите народи, а само известно време; след това им предлагаха или да се откупят и да се върнат при своите, или да останат между тях на свобода и в дружба“.

Най-труден за изучаване дял от славянските старини е тяхната митология. Едно, по липса и неясност на изворите, друго, поради крайно безсмислените съображения на по-новите писатели, славянската митология се е превърнала в един хаос, който е трябвало да изстуди интереса, възбуждан от тоя въпрос. Едва в последните години безпристрастната критика си е проправила и тука път. По-рано някои безразборно събирали всичко, каквото намирали у разни славянски народи, от разни исторически епохи и всичко това заедно приписвали еднакво на всички славяни от всички времена; други се лутали из безпределните гори на арийските ми­тове и давали, воля на раздвижената си фантазия за смели комбинации. Най- положителни сведения ние имаме за полабските славяни, които най-дълго от всички други останали езичници; за южните славяни, у които постепен­ното покръстване се наченало рано, съществуват най-малко известия. Броят на изворите е нищожен; много нещо би могло да бъде изяснено чрез критичното издирване на днешните приказки и песни, поверия и обичаи. Тук ще изложим само онова, което е вън от всяко съмнение3.

Най-старо известие за религията на славяните намираме у Прокопий : „те признават като творец на всички неща един бог-мълниеносец, ко­муто принасят в жертва бикове и други жертвени животни“. И по-нататък: „те също тъй почитат реки, нимфи и други божествени същества (δαιμόνια), на които и принасят жертви, като произнасят предсказания (μαντείας)“.

Цялата природа те си представяли оживена от същества, подчинени на висшия бог. Те различавали богове от бесове първите били благо­склонни към човека, вторите напротив. Славяните нямали идоли, както римляните и гърците; също нямали жреци и храмове. Християнските проповедници заварили идоли само у полабските славяни и у русите. А жреческа каста възникнала едничко само у полабските славяни. Висшето бо­жество се наричало Сварог (срав. санскрит. svarga: coelum ludri, aether svar — небе). Негови синове били слънцето и огънят. В една българска народна песен, която и сега още може да се чуе в разни кътове, за брака на слънцето с деница, братът на слънцето се именува Огнен4 Слънцето се наричало също тъй Даждбог или Хръс5. За поклонение на Световита, толкова важно у полабските славяни, еднакво както и на Триглава, у южните славяни няма никаква следа. За поклонение на Перуна, бог на гърма, толкова високо почитан от русите, на Балканския полуостров не са запазени други следи, освен името на растението перуника (ирис) и това на планината Перунова в Родопа при Пещера6.

По-горе ние приведохме две места из едни апокрифи от български произход, запазени в руски ръкописи. В едно от тях се говори за почитането на Троян, Хръса, Велеса, Перуна, а в другото — за Перуна, Хръса, Дия (Ζευς) и Троян. Съществували ли са тия места в българския оригинал, или ги е прибавил руският преписвач—въпрост не е решен. Велес, бог на скотовъдството, бил известен на русите и чехите; също и между южните славяни се срещат някои следи от поклонение нему7.

Славянинът се молел на боговете под открито небе, в храстите, под сянката на дърветата, по скалите и височините. При жертвоприноше­нията пеели. Промените на годишните времена, които имат такова важно значение за един земеделски народ, се ознаменували винаги с весели празненства — обичай, който се запазил в продължение на средните векове и до наше време на Балканския полуостров. Старославянското обет означавало дадено на боговете обещание, оброк; жертва (литовско гирти — laudare) е хвалебно или благодарствено приношение8. Думите вещьсь — знаещ (корен вед — scire), влъхва (magus), жрец (сравни жретва) са общи у всички славяни; разбира се, от тия авгури след време би могла да възникне каста от жреци.

Относително космогонията всички славяни мислели, че светът е произлязъл от морски пясък, който Бог взел от дъното на морето и го пръскал на повърхнината му, за да създаде земя. Следователно, славяните си представяли земята плаваща над морската повръхнина9.

Че славяните не били фаталисти, доказват думите на Прокопия: „Те никак нямат понятие за съдбата (ειμαρμένη) и не й приписват никаква власт над хората. Но когато в някое сражение или при някоя болест почувствуват приближаването на смъртта, те се обричат на Бога, ако ги спаси, да му принесат благодарствена жертва (θυσίαν). Спасени, те принасят обречената жертва, мислейки, че са измолили спасение чрез тая жертва“.

На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората още от тяхното раждане; това доказват чешките приказки за судичките (парки, μοίраɩ), именувани по руски рожаници, по сръбски и хър­ватски родϳеници или судϳеници, по български наречници и в някои места орисници (ὄρίζω, аор. ώρισα).

Към останките от езичеството принадлежат също тъй празникът русалия и вярата в русалки, които срещаме у българи, сърби, словенци, словаци, великоруси, малоруси. Името Русалия било пренесено по-сетне на празника св. Троица. Шафарик вижда в русалките водни богини, речни и изворни нимфи; а Миклошич поддържа, че това име е взето от визан­тийското ƥουσάλια (романско pascha rosarum), т. е. уж християнският термин бил пренесен в езическото богослужение10.

Гори, реки и потоци били свърталище на женски същества, които у старите руси се наричали, а у сърбите и днес се наричат вили (единств. вила). В една грамота на българския цар Константин (1258—1277), в една местност до Прилеп е упоменат изворът „Вилски кладенец“ 11. У българите и до ден днешен се пази твърдо вярата в самовили. Тия самовили (в Тракия — самодиви) живеят по планините, по чиито върхове охотно играят хоро на голяма тълпа. Бързо се пренасят по въздуха; по земята яздят на елени, при което диви водянки им служат за юзда, а жълти змии (смокове) — за камшик. Към хората изобщо те не са бла­госклонни, охотно ги ослепяват и им изпиват черните очи; който се осмелява да работи в празник, особено на Великден, той се подлага на наказание от самовилите. Ала те другаруват с юнаците, като например, с крали Марко, спасяват ги от смърт и живеят с тях, според южнославянския обичай, в побратимство, в приятелски отношения, като посестрими. Има и морски самовили; много живеят в дъбравите и под мостовете. Някои сини и жълти цветя са посветени на тях. Със самовилите са сходни юдите (единств. юда), известни само в Македония, в окол­ностите на Охрид, Прилеп и Солун, в Дебър и в родопските планини. В много песни юди и самовили са едно и също нещо12. Това са пак жени-нимфи с дълга коса, които живеят в глъбините и водовъртежите на езера и реки. Когото видят във водата, оплитат го със своите разпус­нати коси и го притеглят към дъното. Често пъти те причесват косите си на брега. Юдите също така обичат хората; ала горко на оногова, който попадне в „юдинско село“ и трябва да играе с тях „юдинско хоро“13.

Най-старо известие за самовилите се намира в сръбския пергаментен кодекс у Григоровича; там четем, че в България владеят повурия в бродници (вълшебници) и самовили. Друго известие се намира в един ръкопис от края на XIV век14.

В 1756 год. един монах от Габрово на Балкана преписал житието на св. Ивана Рилски, за да го прочете на жените; повод за това били дяволщините на бабичките, самовилите и бродниците15. Досега ние нямахме щастието да намерим стари известия за юдите 16.

Стиите, които днес се явяват заедно с юдите в народните вярвания на жителите от Македония, не са нищо друго, освен гръцките στοιχεία (стихии). Виюлиците са невидими същества, които притежават грамадна телесна сила и могат да пренасят хората по свое желание; поради това македонците плюят в опасните места. Тях често смесват със са­мовилите. Духовете лудуват нощно време, като извикват хората и ги подмамват по такъв начин към реките и пропастите,

Открай време у всички славяни е съществувала вяра във вампири (влъкодлак). От българите (влъкодлак, връколак) вампирът е възприет от албанците (vurvolak), ромъните (vbrkolak) и новогърците (βρουκόλακας). В старосръбския номоканон (1262) се чете следното тълкуване: „Облакы гонещеи влкодлаци нарицают се. Да егда убо погибнет луна и сльнце, глаголют: влкодлаци луну изѣдоше или сльнце. Си же вьса басни и льжа суть“17.

Според мнението на славяните-езичници, душата била същество съвсем различно и отделно от тялото, живее в гърдите и се проявява в дишането. Те вярвали в задгробния живот. Думите небе и рай са общи на всички славяни.



1 Dr. Q. Krek, Einleitung in die slav. Literaturgesch. I. Graz 1874; книга, която заслужва внимание. Jos, und Herm. Jirefek, Oesterr. Geschichte 500—1000, Wien 1865; I. E. Wocel. Pravěk země české. Praha 1868 (руски прев. на Задерацкiй, Кiев 1875). Dr. Hermenegild Jireček, Slovanskfe ρτάνο, Praha 1863. V. Bogišié, Pravni običaji kod Slovena. Zagreb 1867.

2 Названията на житните растения сега са еднакви у всички славянски народи; ръж, пшеница, ечемик, просо, също тъй грах, мак. Общи са също за всички славяни названията на земеделските оръдия: плуг, коса, сърп, мотика, лопата и т. н. От домашните животни те имали рогат добитък (говедо, бик, вол, крава, тела, бивол), овца, коза, куче (псе), гъска. В градините развъждали: ябълки, круши, череши, вишни, сливи, орехи. Пчеловъдството било много разпространено; от меда правели любимото си силно питие. Желязото, медта, златото и среброто им били известни, също както от оръдията — клещи, секира, нож, длето, пила и т. н. Думата ремесло (занаят) се среща у всички славянски езици, също както думите ковач, грънчар, тъкач. Славяните правели вино, отглеждали лозя, грозде. Платно, сукно, плащ, риза са думи общи за всички славяни, също както и печат, пръстен, търг, мера, лакът. От оръжията на всички били еднакво известни; копие, меч, сулица, стрела, щит, прашка ; на война употребявали дайрета, тръби, рогове и хоругви. Ср. Воцеля гл. II.

3 Ср. Йос. Иречек. Studia z mythologia Česka, в Časopis ěeského musea, 1863.

4 Женитба на слънцето, издали: Раковски, Dozon, Веркович, критично (от Па­нагюрище); Дринов в Периодич. Списание на Браилското бълг. книж. дружество 12, 153. Огнен като лично име се среща в Дебърско; братът на покойния епископ Партений се наричал Огнен.

4 В старосръбски грамоти от XIV век се срещат собствени имена Хрс, Хрсович (Даничич, Рjечник). При Дунава има град Хърсово (Гирсова на картата).

6 Захарiев 63. Албанското Перендия — Бог не бива да се смесва с перун (гръм), понеже първото се отнася към слънцето: perndоig аз ида на долу; регndoig — залeз слънце, запад. Такова е и значението на името Пирин планина.

7 Jos. Jireček, О slovanském bohu Velesu, в Časopis českého musea, 1875. 405—416.

8 Idem в Č. Č. musea, 1873, 98.

9 Κ. I. Erben, Bdje slovanska o stvofeni svgta. Č. č musea, 1866. Това предание се е запазило в приказките в Галиция, Южна Русия, Крайна, Черна гора и у българите.

10 Шафарик, О rusalkach,, Sebr, spisy III, 81—95; Miklosich, Die Rusalien, Wien 1864 (Sitz-Ber. d. W. Rk. XLVl); строга критика на R. Афанасьев, в Москов.Древности 1. Новые труды, стр. 35. Бълг.: „сѣка пролѣт през Росальа“, Захарiев, 78, На Бeлом Дрим 1330 межа: „од Русалiи у локву“, Miklosich, Mon. serb. 92.

11 Шафарик, Pamаtky 25.

12 Апострофи: Юдо Самовило! Стара Юда Самовила!

13 К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб 1861.

14 Из млада пострадает зли друг, будет Самовили брат. Cod. Chodoš (в Праж. муз.) 134 (Miklosich, Lex. paiaeoslov.).

15 Соч. Гилфердинг 1, 131 забележ.

16 Самовила, ср. гръц. άμα δρυάς (изпърво sama-).

17 Обнародвано от Ягича в „Starine“ на загребската академия VI (1874) 83.

Съдържание: