x Борбата на българите с латинците

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Борбата на българите с латинците

На 23 юни 1203 г. при залез слънце пред Цариград се явила флотата на латински кръстоносци; на 300 кораби дошли венецианци, ломбардци, французи и немци (ок. 30,000 души), да турят край на Византий­ската империя. Начело на тази експедиция, подмамена тук от първоначалната й цел — Палестина от хитрите венецианци, бил слепият дож Енрико Дандоло, непримирим враг на византийците. Тридесет години по-рано, когато той през време на войната пристигнал като пратеник в Цариград, той злодейски бил ослепен пред входа на приемната зала с помощта на едно изпъкнало огледало, което силно отразявало слънчевите лъчи1. Цариград бил превзет не в един ден; бор­бата, с успех ту на едната, ту на другата страна, продължила девет месеца. В обсадения град императорите били възкачвани и сваляни един след друг. Три пъти прекрасната и горда източна сто­лица потъвала в пламъци и то все от огньовете на обсадителите. Най-сетне, на 13 април 1204 г. кръстоносците станали господари на града след жестоко клане и ужасни грабежи. Граф Балдуин Фландрски, благочестив и храбър герой, но лош политик, получил императорската корона в цър­квата Св. София. Завоевателите веднага се заловили да доразрушат Рим­ската империя; една година им стигнала, да си постигнат целта. Само на три места още гърците отстоявали независимостта си: в Трапезунт — в новата империя на Алексий Комнин, в Епир — в току-що основаната държава на Михаил Ангел, и в Никея, в която византийски бежанци се събрали около император Теодор I Ласкарис. Всички останали части на империята били вече под франкска власт. Венецианците завзели много острови и пристанища. Бонифаций, благородният Монфератски маркграф, основал свое полунезависимо кралство в Солун. Върху древната класи­ческа почва на Елада възникнали нови княжества; Атинско, Ахайско, Наксоско и др., в които френско и италианско дворянство вече господствувало от новопостроените си рицарски замъци над местното гръцко население. Нигде в Европа тогава не е могло тъй свободно да се развива рицарството, както в тези нови източни латински държави. Много недостойни членове на дворянството се стичали там, та в непрекъснати борби с гърците да водят романтичен, пълен с приключения живот. Дори и латинските свещеници, за възмущение на гърците, ги придружавали и в бойни ризници и на коне участвували във всички походи.

Чрез тоя преврат изведнъж се променило и положението на Калоян. Още през време на обсадата на Цариград от латинците той им обещал (през февруари 1204 г.) да им се притече на помощ със 100,000-на войска, стига да го признаят за крал на България и да му дадат корона. Предложението му, обаче, било отхвърлено2. Между това папа Инокентий III изпратил в Търново кардинала Лъв с кралска ко­рона. В крепостта Кеве (Кубин при Панчево) на Дунава Лъв, с нетърпение очакван на другия бряг от тълпи българи, по заповед на Емериха бил задържан от маджарите и освободен по настояването на папата3. Кардиналът по такъв начин пристигнал в Търново и на 7 ноември 1204 г. ръкоположил архиепископ Василий за примас на България; преславският и велбъждският митрополити получили палиум, а епископите бдински, нишки, браничевски и скопски — митри4. На следния ден (8 ноември) била извършена от кардинала и тържествената коронация на Калоян. Освен корона той получил от папата още скиптър и знаме с образа на св. Петър, а също и позволение да сече пари със своя образ. В благодарителното си писмо новокоронясаният крал молел папата да се яви като посредник в спора му с маджарите, а също и с цариградските латинци, с които той прекъснал дружеските си отношения; в случай че едните или другите предприемат нещо срещу него, той слагал от себе си всяка отговорност.

Това е унията, която дала повод на по-новите православни писатели да опозорят Калоян. Заплашван от маджари и латинци, той бил принуден по този път да търси, щото титлата му да бъде потвърдена и приз­ната. Впрочем, същата постъпка предприел няколко години след това и сръбският княз Стефан Първовенчани; та нали и албанският княз Димитрий бе се видял принуден да се обърне към римската църква5. Неотдавна Голубински доказа, колко умно и хитро е използувал Калоян връзките си с папата. Калоян искал да му се даде императорска или, което е същото, царска корона. Инокентий му дал крал­ска титла и му пратил кралска корона (regium diadema). Калоян с благодарност приел короната, но не пропускал да се подписва цар (император). Същото станало и със сана на Василий, за когото искали от папата титлата патриарх. Василий получил само титлата примас под предлог, че двете титли са от еднакво значение6; а в бла­годарителното си писмо до папата той пише, че кардинал Лъв го ръкоположил „in patriarcham“. Преписката между Рим и Търново страдала не само от липса на безопасност по пътищата, но и от това, че нямало преводачи, които еднакво добре да познават, както българския, тъй и латинския език; всички грамоти най-напред се превеждали на гръцки, а след това вече на латински език. Унията не повлияла ни най-малко нито в църковните работи, нито върху обредите и догмите. Кало­ян, щом получил кралската корона, скоро видял, че латинците не са непобедими и от тогава малко внимание обръщал, както на папата, тъй и на обещанията си7.

През юли 1204 г. императорът Балдуин заминал към земите край българската граница, да приеме клетва за вярност от тракийските градове. Стигнал по такъв начин в Одрин, и тамошните гърци доброволно го признали. Калоян от своя страна му предлагал да сключат приятелски договор, отишъл да го посрещне и се установил на две левги от латинския лагер. През време на преговорите Калоян поканил на гости Петър де Брасийо (de Bracieux), един от най-добрите ри­цари. Придружен от трима други рицари, Петър на отличен боен кон отишъл в българския стан, гдето бил сърдечно приет и угостен от самия цар и болярите му. В разговор с латинците българите се учудвали на тяхната „bonne chavalerie“ и поискали да узнаят, какво ги е под­тикнало да дойдат от толкоз далечни страни тук за завоевания. „Та нима не сте чували, как бе разрушен великият град Троя?“ отговорил Петър. Преданието за падането на Троя, разбира се, е било познато и на бълга­рите и на куманите, и много се зачудили, като чули от рицаря, че латин­ците са потомци на троянците и че дошли при тях отново да завземат наследството от прадедите си. След тази „аventure“ Петър де Брасийо се върнал в лагера си8.

Преговорите скоро били прекъснати. Според гръцкия историк Ни­кита, на Калояновите предложения латинците надменно отговорили, че Калоян дори не би трябвало да се обръща към тях като крал към свои приятели, а само като служител към своя господар, толкоз по­вече че претенциите му за власт над страната нямат законно основание. Положително е известно само това, че Бонифаций, като се оженил за вдовицата на Исак, бил готов да се съюзи с маджарите и след няколко недели наистина предполагал да воюва с българите, като се старал да придума за същото и император Балдуин.

През ноември 1204 г., тъкмо когато Калоян бил коронясан вече от папския легат, фландрецът Рене де Три (Renier de Trit), току-що издигнат във васален пловдивски херцог, влязъл в Пловдив със свита от 120 рицари. Гърците граждани, постоянно безспокоещи се от близостта на Калояновите войници, посрещнали рицарите като освободители. Такова е било маловажното наглед начало на борбата. Сблъскването между българи и франки станало вече неизбежно9.

Повод за война с латинците дали самите гърци, понеже пови­кали Калоян на помощ: завоевателите навсякъде с презрение и с оскърбление се отнасяли към гръцките граждани и архонти, като към хора, които, въпреки всяка клетва, от вродена злоба и верломство били ви­наги готови за измяна. А когато латинците били доста заети в Мала Азия и Пелопонес, всички тракийски градове изпратили пратеници при Ка­лоян, повелителя на толкоз омразните им по-рано българи, и му пред­ложили, ако той ги освободи от чуждото иго, императорска ко­рона и му дали клетва за верноподанство10. Българският цар обещал, че ще им дойде на помощ с всичките си сили, и то колкото се може по-скоро. Войната почнала с избиване на франкския гарнизон в Дидимотихон от самите граждани и поради това франките бърже се от­теглили и от Одрин. След един месец император Балдуин се явил пред Одрин, но по стените и кулите се развявали вече бъл­гарски знамена. Докато франките обсаждали града, Калоян със силна вой­ска от българи и кумани се приближавал на помощ на обсадените. Решителният бой станал в четвъртък, на 14 април 1205 г. Куманският предводител Коцас нападнал франкския лагер, но изведнъж се обърнал в престорено бягство. Макар предишната вечер и да било решено на военния съвет, още при първа поява на неприятелски конници, да посрещнат нападателите не инак, а в сгъстен боен ред, все пак Людвиг граф де Блуа с отряд смели рицари се хвърлил да настигне куманите и попаднал в засада; веднага след това те били заградени от вси страни от врагове като от рой пчели; отвсякъде летели стрели и копия. Стегнатите в железни брони рицари нямали възможност да се движат свободно под тежестта на въоръжението си и падали един след друг. Балдуин се завтекъл да помогне на своите хора, отчаяно се отбранявал със секирата си, докато изведнъж изчезнал в ожесточената битка. Граф де Блуа, 300 рицари и много войници паднали на бойното поле. Маршал Вилхардуен и Дандоло до залез слънце отблъсвали всички нападения на българи, гърци и кумани върху лагера пред Одрин и събирали бегълците. През нощта франките запалили много огньове по аванпостовете си и, преследвани от Калоян, отстъпили в боен ред към морето и в неделя сутринта стигнали до Родосто. Балдуиновият брат Хенрих, храбър и благороден юноша, бил избран за „байло“ (управител) на осиротялата империя; след няколко недели умрял и Дандоло.

И тъй, след изтичането само на една година, от Латинската империя в Тракия останали само Цариград, Родосто и Силиврия; Рене бил съв­сем откъснат в Пловдив11.

За участта на Балдуин дълго време никой нищо не знаел, пък и до наши дни тя не е напълно изяснена. Два месеца след битката Хенрих, писал на папата, че Балдуин е жив и здрав в плен и че Калоян се отнася доста добре с него12. Папата искал от българския цар да сключи мир с латинците и да пусне на свобода императора, иначе би се натъкнал на много неприятности от страна на латинци и маджари; но Калоян, изглежда, посрещнал папския пратеник не с обикновеното уважение и отказал да изпълни желанието на папата13. Балдуин в същата година умрял и не се знае как. Маршал Вилхардуен нищо не говори как е умрял той. Той бележи само, че на бароните било съоб­щено, че „император Балдуин умрял като пленник у Калояна“. Роберт де Клари разправя, че императорът изчезнал през време на бит­ката и че от тогава никой нищо не е чувал за по-нататъшната му съдба. Гъркът Никита разказва, че, когато тракийските гърци минали на страната на латинците, Калоян, разсърден, заповядал да изведат Балдуин от затвора, в който той се мъчел дълго време в окови, да му отсекат ръцете и краката и да го хвърлят в един трап, в който той умрял след тридневни страшни мъки. По-късният историк Акрополит възпро­извежда стария разказ за Крум и за черепа на императора Никифора: Калоян уж също тъй заповядал да му направят чаша от черепа на венценосния му пленник. Алберик14 пък разказва, че Калояновата жена куманка, след безуспешни опити да прелъсти красивия пленник и да сломи целомъдрието му, наклеветила го и че по Калоянова заповед той бил же­стоко насечен на парчета; този разказ, обаче, много напомня библей­ската история на Йосиф с жената на Пентефрия. Двадесет години след това във Фландрия се явил псевдо Балдуин и си намерил много привърженици, докато не бил наказан със смърт в Лил.

През същото време Шишман (Έζυϊσμένος), Калоянов наместник в Просек, отгдето не много преди това бил изгонен Стрез, възползуван от отсъствието на крал Бонифаций, обсадил в съюз с гражданите гърци кралица Маргарита в солунската крепост. Още през лятото Кало­ян дошъл на помощ на обсадителите. Бонифаций бързо се върнал от Пелопонес и при все, че успял да спаси Солун, трябвало да отстъпи на българите почти цяла останала Македония. А пък и от по-рано още Кало­ян бил да завзел Охрид и други градове и крепости на запад, когато в тях нямало нито латински, нито византийски гарнизони15. От Македония Калоян потеглил към Пловдив, в който на повечето от населението, особено пък на павликяните, омръзнала франкската власт.

Рене изгорил павликянския квартал и отстъпил в станимака, на север­ния склон на Родопа, гдето издържал тринадесетмесечна обсада.

Не се минали и няколко месеци, и растящата мощ на българския цар внушила вече на гърците страх за тяхната свобода и народност. Най- близък повод за бунт дали куманите, които не щадели гръцките селища и принасяли в жертва пред идолите си и пленници. В Пловдив въстанал Алексий Аспиет, гръцки узурпатор, който, обаче, нямал достатъчно сили за борба с българите. Калоян го победил и жестоко му отмъстил. На много знатни лица главите били отсечени, дворците опожарени, стените разрушени и красивият до тогава град бил почти изравнен със земята. След това Калоян се върнал в България, да усмири избухналото там въстание16.

През пролетта на 1206 г. войната се възобновила. Калоянови кумани грабели около Пропонтида и дори пред самите Цариградски врати. Хиляди гърци-пленници били заселени от българите край Дунава в села, които били наименувани с имената на разрушените в отечеството им градове и села17. Историкът Никита дава израз на скръбта си за цветущите някога градове, превърнати в негово време в купища разва­лини, и за разкошните полета и градини, запустели сега до там, че само диви зверове ходили по тях вместо хора. Калоян смятал себе си за призван да отмъсти за злодействата на император Василий II; щом Василий е наречен българоубиец, искал него пък да го нарекат „ромеоубиец“18. Почти цяла Тракия била в негови ръце, с изключение на Виза и Силиврия, които принадлежали на франките, и Одрин с Дидимотихон, гдето управлявал гъркът Теодор Вранас — франкски ленен владетел19.

През юли 1206 г. управителят на империята принудил Калоян да снеме обсадата на Дидимотихон и отишъл в Одрин, гдето бил посрещнат с възторг от страна на местните жители. От тука предприел поход нагоре по долината на Арда, преминал през родопския гребен и освободил обсадения в станимака Рене, чиито войници се хранели вече само с конско месо. Калоян от друга страна пак се приближил към Дидимотихон, превзел и разрушил града, но на връщане бил застигнат при Верея (Стара Загора) от Хенрих, който му взел около 3,000 обозни коли с всички свои пленници. След това фран­ките победоносно потеглили по-нататък по полите на Балкана, раз­рушили Анхиало на Черно море и близкия град Терма, а Бонифаций пък на свой ред превзел градовете Серес и Драма в Македония. Понеже сега с положителност вече узнали от Рене за смъртта на Балдуин, то байло Хенрих, към когото и гърците били разположени, бил коронясан за император20.

През следната зима Калоян, комуто гръцкото отцепване повредило много, се надявал да може да поправи станалото чрез съюз с Ласкарис. През пролетта 1207 год. обсадил Одрин с 33 метателни машини, но тъй като куманите неочаквано се върнали в становете си, принудил се да снеме обсадата. След куманите от него се отделил и Ласкарис, който още през юни бил се помирил с франките, а преди това пък папата съветвал Калоян да се примири с тях21.

Хенрих, използувайки неблагоприятното Калояново положение, нападнал крепостта Авли, в околностите на Сливен22, но бил отблъснат при опита си да навлезе в прохода. В юли крал Бонифаций се срещнал с императора при Ипсала край Марица и изработили заедно един план за голям поход против българите. На връщане предприел от Мосинопол (Гюмюрджина) поход към Родопа, попаднал, обаче, на една българска засада и бил пронизан от стрела. Донесли главата му на Калоян, който твърде много се зарадвал от смъртта на храбрия крал.

Бонифанций оставил непълнолетен син Димитър. Калоян, без да се бави, настъпил към Солун и поставил пред стените му обсадните си машини. Тук, обаче, неочаквано го настигнала смъртта. Вероятно подтикнат от царицата-куманка, пълководецът му куман Манастрас една нощ влязъл в царската палатка, ударил с копието си спящия цар в бедрото и се скрил. Тежко ранен, Калоян завикал за помощ. Мана­страс пак се завтекъл от съседната палатка и се престорил учуден, но царят го обвинил в убийството. Манастрас уверявал, че всичко това се е присънило на царя. На следния ден привечер Калоян умрял в страшни мъки. Бързо се разнесъл слух, че сам св. Димитър, солунският покровител, със собствената си ръка убил страшния цар23.

Тъй през есента (може би, на 8 октомври) 1207 г. завърши живота си царят, от когото византийците толкова се бояли, че го на­рекли „Скило Иоан“, т. е. кучето Иоан. Колкото и да са пристрастни разказите на гръцките и на латинските летописци за него, все пак онова, що пишат, не е лишено от основания. Името му, наистина, е помрачено от многото му кървави дела, които не могат да бъдат оправдани, но могат да бъдат обяснени само с близкото му общуване с куманите. Както и да е, българите с почит се отнасяли към паметта на своя „велик и благочестив“ цар. Той живее дори и досега в разказите на тракийските българи под името „цар Калиянчо“24.

Понеже се лишили от предводителя си, българите снели обсадата и се върнали в отечеството си, като взели със себе си ковчега с обсоления труп на своя цар. В Търново завзел престола Борил (Βορίλας, Burile, Burus по франкски), Калоянов сестрин син, вероятно и един от виновниците за убийството при Солун; женитбата му за Калояновата вдо­вица оправдава това предположение. Законният престолонаследник, младият още Асенов син Иван-Асен с брат си Александра избя­гал в Русия25. Голямото царство почнало да се разпада. С помощта на сръбския велик жупан, по-сетнешния крал Стефан, Немановия син, Стрез изгонил Шишман от скалистата му крепост край Вардар и възстановил държавата си26. Слав (Εθλάβος, Esclas), Бориловият братовчед, поставил основите на едно ново княжество в Родопа в планинската крепост Мелник; с вродената си хитрост, той се присъединявал ту към българи, ту към франки или към епирци, без да се подчини комуто и да било от тях, а имайки пред очи само собствените си изгоди27. Борил, по примера на вуйка си, искал да продължи войната с франките и затова сключил съюз с Ласкарис. Но войските му били разпръс­нати при Верея (Стара Загора) от император Хенрих, а той сам с 33-хилядната си войска бил напълно разбит (31 юли 1208 г.) при Пловдив от 18 хиляди франки. Пловдив отново подпаднал под властта на франките и в него господарувал един роднина на Рене—Жерар де Стрем. Направо от бойното поле победоносната франкска войска потег­лила към границите на Славовите владения. Повелителят на Родопската област се явил в лагера при крепостта Кричим, целунал ръката и обувката на императора и бил признат за васал, като му обещали дори цялата „lа grande Blaquie“, т. е. България. В края на същата година Слав пристигнал в Цариград и там получил, като важен съюзник, не само титлата дрспот, но и ръката на незаконната дъщеря на императора. Дружина франкски рицари под предводителството на императоровия брат Евстахий го придружила до родината му28.

Едва франките престанали да се страхуват от Калояновите нападе­ния, ето че почнали пък да се карат помежду си. Бландрат и Буфа, настойници на солунския непълнолетен крал Димитрий, се споразумели с ломбардските дворяни в Македония, Тесалия и Елада, да основат една голяма държава, която да се простира от Пелопонес до Драч и Плов­див. Императорът, когото те не признавали, през декември 1208 г. потеглил за Македония под предлог, че отива срещу българите. В последва­лата след това междуособна война серският ломбардски гарнизон повикал на помощ Борила, но поради измяна от страна на гърците-граждани императорските войски нахлули в града. Едва в 1210 г. настъпило успокоение, когато четиримата врагове на империята — Борил Български, Ласкарис Никейски, Михаил I Епирски и Стрез Просекски побързали да използуват вътрешните й безредия.

В това време в България се развили много важни събития. Богомилството се засилило извънредно много. Ясна представа за развоя на ересите в началото на XIII век29 можем да си съставим по съчиненията на италианеца Ренеро Сакони, който бил дълго време патаренски проповедник, но после се отрекъл и, като член на доминиканския орден, станал дори инквизитор. От Атлантическия океан до Понта имало цели 16 „ecclesiae Catharorum“ ; три от тях били в Франция, седем в Се­верна Италия и три в славянските земи. Тук към двете споменати вече от нас епископии (Българската и Драговичската) се присъединила още една нова в Босна (Sclavoniae), чийто бан Кулин, златното време на когото и досега се помни и споменава в южнославянските пого­ворки30, въпреки голямото противодействие от страна на маджарите и папата, с миролюбивата си политика дал на богомилите по-добро прибежище, отколкото другите с кървавите си войни. В малоазиатска Фи­ладелфия имало гръко-богомилско епископство. В самия Цариград имало две религиозни общини: „ecclesia Latinorum et ecclesia Graecorum“, по-ста­рата от които била онази на местните жители, а по-новата на ломбардци и френци. Борил повдигнал гонение против богомилите. Издадена била заповед да се изловят по цялото царство всички проповедници и по-видните привърженици на лъжливото учение. Ha 11 февруари 1211 г. царят свикал „събор“ от духовни лица и боляри в Търново. От заловените някои се отрекли от изповядваното от тях учение; упоритите били наказани според църковните закони и над богомилското учение търже­ствено била произнесена анатема. Освен това, по заповед на царя бил преведен от гръцки на славянски език „синодика“ — съборник на законите против богомилите.

Още не е добре изяснена същинската причина, която подбудила Бо­рил да вземе такива необикновени мерки31 срещу тъй силната секта. Предшествениците му не само че не я преследвали, но по наше мнение тя дори е играла важна роля във въстанието на Асен и Петър, а също тъй и във въстанията през XI век32. Изобщо сведенията ни за вътрешното състоя­ние на тогавашна България са много оскъдни33.

Щом затихнали гоненията против богомилите, Борил отпочнал не­приятелски действия против латинците. През април 1211 г. с голяма войска той причакал при Русион (сега Рускьой или Кешан) импера­тора Хенрих, когато последният се връщал от Солун в Цариград, но бил принуден да се оттегли. В същото време Стрез нападнал солунските франки, но бил съвсем разбит от тях в Битолското поле с помощта на Михаил Епирски, който една година преди това плячкосвал заедно със Стрез из Южна Македония. През следната есен им­ператор Хенрих бил зает с работите в Мала Азия; на 15 октомври 1212 г. гърците там били победени, а вън от това дошло и радостно за франките известие, какво и Борил, който се опитал да се възползува от отсъствието на императора, бил съвсем разбит от латин­ците с помощта на Слава34.

Тези победи много засилили и закрепили мощта на Хенрих. Българите вече завързват приятелски сношения с латинците и, за да потвърдят мира, тържествено отпразнували сватбата на императора с Мария, прочута с красотата си Борилова дъщеря (около 1213 г.35). Още повече закрепили положението на Латинската империя браковете на две Хенрихови племеници с Ласкариса и с Андрей II Маджарски.

От това време българи и латинци са вече съюзници. Те преди всичко действуват срещу сръбския велик жупан Стефан, учения Неманов син, който взел страната както на Бориловия, така и на Хенриховия враг. И двамата дошли до Ниш, но трябвало да отстъпят, без да си постигнат целта36. Стрез, впрочем, успял отново да се помири с латинците и българите ; като променил изведнъж политиката си, излязъл да воюва със Стефан, който след Калояновата смърт му бе помогнал, за да си възвърне властта над западна България. Стефан изпратил напразно брата си Сава, йеромонах, а по-късно архиепископ, при нарушителя на мира, та да го успокои. Стрез в това време бил внезапно убит от едного от приближените си. Легендата, разбира се, пак предава, че злодеят Стрез бил убит от св. Симеон (т. е. от Немана, почитан като светия) или пък от ангел, също както Калоян бе убит от св. Димитър37.

Стрезовите владения по средното течение на Вардар още дълго време се смятали като едно цяло. Дори в 1228 г. се говори за „terra, que fuit de Straces"38. Българите пеели в църквите си 39 многолетствие за „севастократора Стрез“, а сърбите го считали за безбожен злодей.

В 1215 г. Хенрих за втори път потеглил срещу сърбите, а Андрей II от друга страна се приближавал от към Маджарско. Стефан, обаче, сполучил да се помири с маджарския крал в равна (сега Кюприя), а след това убедил на една среща в Ниш и латинския император да се оттег­ли. Целият въпрос бил в един спор за границите на Стефановата държава, както откъм маджарско, така и откъм България40.

Император Хенрих умрял на 11 юни 1216 год. С тази смърт и Борил, когото всички асеновци считали за узурпатор, се лишил от единствената си опора. Законният престолонаследник Иван-Асен се върнал от заточение с руски дружини, намерил още много привърженици, разбил царя и го принудил да се затвори в Търново. След дълга обсада Борил се опитал да избяга, но бил настигнат и ослепен (1218)41.


1 Hopf. 190.

2 Robert de Clary, cap. LXIV, LXV (ed. Hopf, Chroniques grecoromaines стр. 51, 52).

3 Theiner, Mon. Slav, merid., I, 34.

4 Ср. списъка, макар и непълен, на българските епархии, според ръкописа от XIII век у Weidenbach, Calendarium historlco-christianum, Regensburg, 1855, 276.

5 Голубинскiй, 264— 285. Hopf 224.

6 Apud nos haec duo nomina primas et patriarcha paene penltus idem sonant, cum patriarchae et primates teneant unam formam, licet eorum nomina sint diversa. Theiner, Mon Slav., I. 25.

7 Преписката на Калоян с Инокентий III е запазена само в латинския й пре­вод; славянският оригинал е изгубен. Theiner, Mon. Slav, mer., I 15 — 39. Migne, Innoc. Ill opera (Paris, 1855). По-обстойно и по-пълно описание има у Голубински 264—280. Ср. Дринов, Исторiя болгарской церкви, 68 — 80; Макушев, op. cit., 18—26,

8 Robert de Clary, гл. CVI. Пак към това време се отнася и разказаният епизод, според мнението на Klimke, Die Quellen zur Geschichte des vierten Kreuzzuges, Breslau, 1875, 18.

9 За преговорите, вж. Никита, 809; за Бонифаииевите планове: Ville-Hardouin, § 276; за Renier de Trit, id., § 304, 311.

10 Макушев, 35 и сл. Ville-Hardouin, Мém., ed Wailly, Par. 1872, стр. 211 и сл. гл. 80, 81.

11 Ville-Hardouin, гл. 140 —145. Clary, гл. 112. Макушев, 37, Hopf, 214. Epistola Henrlci imperatoris (до папата) от юни 1205 г. Theiner, Mon. Slav., 1, 41. Никита, 812.

12 Quod dominus meus imperator sanus, teneatur et vivus, qui ab eodem loan-nitio satis, ut asserunt, pro tempore honorabiliter procuratur, cum quibusdam aliis, quos tamen adhuc expresse nescimus nominare. Theiner, 1. c.

13 Ibid. № LXIV и LXVIII.

14 Писал е около 1241 r. Ed. Leibnitz, Hannover, 1698, 444.

15 Сърбина Теодосия живот Немани, у Павловича, Домаѣи извори за српску историjу (Београд 1876), I, 88.

16 За Рение у Ville-Hardouin, ed. cit. 239, 262; Никита, 829, 830,

17 Аcropolita (Stritter, 711); Hopf 217.

18 Acropolita, I. c. Гърците насмалко щели изцяло да минат на страната на латинците.

19 Hopf 216 и сл.

20 Ville-Hardouin, гл. 101 и сл. За похода в долината на Арда вж. Heerstrasse, 97; историята на стария град Терма, ib. 108.

21 На 25 май 1203 г., Theiner, Mon. Slav. 1 № LXV1I1.

22 Ville-Hardouin, гл. 113. Αδλή, Кедрин, 2, 596.

23 Същата легенда е предадена и у Роберт de Clary, в житието на Неман, съ­ставено от син му крал Стефан, гл. XVII (изд. Шафарик, Pamаtky), у Алберика, 442, в житието на св. Симеон (Неман) и св. Сава, изд. Даничич, Белград, и в разказа на сърбина Теодосий у Павлович 1, 85. Подробен разказ за Калояновата смърт има и у Ставрикий (в бон. изд. на Акрополита, стр. 236).

24 Захариев, 60,

25 Rcropolita, гл. 13 и 20.

26 Крал Стефан, I. с.

27 Rcropolita, I. с. 24. Според Хопф преиначеното му от франки и гърци име трябва да се чете Светослав (на старобълг. Свѧтславъ), обаче, за правилността на нашето четене — Слав свидетелствува Поменикът (вж. гл. XIV, пр. 30): Славу деспоту вѣчная памѧт (Раковски, Асен, 51); Totam terram de Sclave в грамотата от 1228 г. (Ljubid, Monumenta spectantia hist. Slav., mer. Ill, 402).

28 Hopf, 220. Макушев, 51. Acropolita, XXIV. Henri de Valenciennes, г. II, IX, XI (Ville-Hardouin, ed. Wailly, 309, 331).

29 Bibliotheca maxima patrum, T. XXV, стр. 269. Cp. Рачки, Jugoslav, akademije, VII, 1869, 161; географските му определения са точни, освен Филаделфия (т. е. Алашехир), която той взема за Пловдив (Филипопол).

30 Вж, Даничич, Пословице, (притчи), Загреб, 1871, № 1882.

31 „До неговото царуване никой не е свиквал такъв православен събор“, четем в запазения и до днес Синодик (Раковски, Асен, 49).

32 Рачки (Rad VIII, 178) предполага, че самото правителство, както във Визан­тия и в Сърбия, е устроило това гонение. Палаузов, издателят на Синодика (Москва, 1855) обяснява действията на Борил с неговата привързаност към пра­вославието. Дринов (Исторiя болгарской церкви, 83), осланяйки се на Алберик, който споменава за изпращане на един кардинал от Рим при Борила, подозира, че във всичко това има пръст самият папа; но знайно е, че този кардинал е бил изпратен при царя след съюза му с император Хенрих (quidam cardinalis a domino papa ad eum est transmissus).

33 Крал Стефан в биографията на баща си Неман нарича Борил мъчител, „чиято душа се радва, като пролива кръвта на своя народ; той е избил безбройно много други хора, като че ли е искал с това да унищожи земята и морето“ (глава XXII). С това, навярно, се намеква за кървавото избиване на богомилите. Стефан изобщо дава не особено добри отзиви за Борил.

34 Hopf, 243, 244.

35 Id. 246; Clary § 116—118.

36 Крал Стефан, гл. XVI. В другите извори нищо се не споменава за този поход; може би, повод за него да е дала помощта, която кралят изпратил на Стрез. Ср. Павлович, 1, 83: „сего (Стрез) искуще придоше на ме“, пише Стефан.

37 Hopf, 243 ; Макушев 12. Крал Стефан 1. с. (с риторическа натруфеност). „И в тази нощь ангел Божи го прониза с копие“, пише Доментиан, изд. Дани­чич, Белград, 1865, 209. Едно приказно житие на Стрез има в Гласник, VIII, 144. Ср. Също и по-късния Данаил, 183.

38 Ljubic. Monumenta III, 402.

39 Раковски, Асен, 51 (Поменик).

40 Стефан, гл. XX. Той нарича Хенрих „царя грчьскаго Ерика Филань дра“ (Enrico di Flandria). В хронологично отношение трябва да приемем, че походът е извършен след смъртта на Михаил I Епирски (1214 г.) и преди смъртта на Хенрих.

41 Акрополит (Stritter 722) говори за една седемгодишна обсада, но тя едва ли е продължила повече от седем месеца. Според един надпис в Търново, Иван Асен II се възкачил на престола в 1218 г.

Съдържание: