x Западното българско царство и неговото падане. Цар Самуил.

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Западното българско царство и неговото падане. Цар Самуил.

Западното българско царство обгръщало вътрешните части на полу­острова, главно Македония, Албания, северния Епир и северна Тесалия, Моравската долина, околностите на Видин и София. Западната и южната граница съвпадала току-речи с границата на Симеоновото българско царство. На север Дунава напоявал пределите на Шишмановите земи от Белград надолу далеч зад Видин. На изток границата се простирала до източното българско царство, а след падането му—до византийските вла­дения, приблизително от устието на Осъм покрай тая река до Траянови врата и до византийската погранична крепост Серес. Само на запад цар­ството достигало до море, при албанското и епирското крайбрежия1

Тая държава всъщност не била монархия, а тъй да се каже, конгломерат от наследствени княжества, владeни от потомците на ония славянски князе, които начело на своите племена още към края на VII век толкова често и напусто обсаждали Солун, или пък на български велможи от IX век. Центърът на Македония, страната на бърсяците с градовете Скопие, Прилеп, Битоля, Преспа и Охрид, бил наследствен имот на царската фамилия. В Перник, при полите на Витоша заповядвал храбрият болярин Кракрас, в Струмица — Драгомъж, в Мъглен — Илица, във воден — Драгшан, в Сервия — Николица, в албанския Белград (сега Берат) — Елемаг и т. н. Българската войска се състояла от войските на тия велможи или по-скоро областни князе.

Цар Шишман I, основател на новата държава и родоначалник на нова династия, избрал за своя столица изпърво града Средец (София), който още от римско време се смятал за пръв град в страната. Отпосле резиденцията била пренесена от Шишман или приемника му в Мъглен, Южна Македония, а оттам във Воден. Заедно със столицата местила се и резиденцията на западния български патриарх2.

Липсват сведения, на кого Шишман дължи царската си корона. Знае се само, че син му Самуил както Симеон и Петър, я получил от Рим3. И тъй шишмановци с отделянето си от източното царство въз­приели предишните отношения на Симеон с Рим, докато Петър влязъл в отношение с Византия.

Шишман умрял след кратко царуване (от 963 год. без малко до 969 год.4). Наследил го син му цар Давид. Той се опитал след смъртта на Петър (969) да завладее цялото царство, но, както видяхме по-горе, опитът не сполучил. Той не се намесвал при покоряването на източното царство от руси и византийци, като очаквал по-благоприятно време, което скоро настъпило. Между това той се мъчел да влезе в сношение със запад. През март 973 год. негови пратеници се явили пред император Отон I в Кведлингбург5.

Император Цимисхий умрял на 10 януари 976 год. Наследили го двама младежи от династията на Василий I Македонец, братята Василий II и съуправителят му Константин VIII. Веднага навред избухнали въстания. В Мала Азия се разбунтувал пълководецът Варда Склир, а след това и неговият другар Варда Фока. Борбата с тия бунтовници, които били подкрепяни от арабите, се продължавала 14 години — до 989 год.

Възползуван от тия обстоятелства, Давид не закъснял да влезе в борба с Византия. Войната се почнала с обсадата на пограничната крепост Серес. Българската войска се командувала от по-младия брат на Давид, Мойсей, който, обаче, скоро загинал, като бил ударен с камък, хвърлен от градската стена. Българите не превзели крепостта.

Наскоро след това царуването на Давид се прекъснало. Според един местен извор, той сам се отрекъл от престола, като го отстъпил на по-младия си брат Самуил и станал монах. Наскоро след това той се поминал и смъртните му останки били пренесени от неговата рези­денция Воден в Охрид. Той бил причислен към народните светци; в много български църкви може да се види образът му с надпис: „Святий цар български Давидъ“. Друго нещо разказва гъркът Кедрин, а именно, че някакви власи-скитници го убили в планинската страна между Кастория и Преспа при една гора, наречена „Красивите дъбове“ (Καλας δρΟς)6.

Цар Самуил, който взел в ръце управлението около 977 год., не само продължавал войната с енергия, но дори до смъртта си постоянно бил зает с нея, като към края водел, наистина, само отчаяна съпротива7.

Докато на изток византийците се борели с варда Фока, Самуил опустошавал Тракия и гръцките провинции, разположени край Егейско море. Жителите на предишното източно царство въстанали, изгонили византийците, които ги владеели около осем години, и се присъединили към свободното българско царство, което по такъв начин отново се простирало до устията на Дунава и до Понта. Петровите синове, затворени в цариградските дворци, се възползували от тоя момент и избягали (978). Бързи коне ги донесли до „планинския проход, който води за България“, т. е. до Траяновите врата. Напред вървял по-старият, цар Борис II, а подир него следвал Роман. В гората ги срещнали неколцина българи, които, поради гръцкото им облекло, ги взели за гърци и по тая причина на место убили Борис, навярно със стрела. Роман, обаче, като извикал кой е, бил приет радушно и бил заведен при Самуил, който го назначил за началник в Скопие на Вардара8.

Около 981 год. Самуил се обърнал с всичките си сили на юг към Тесалия и Елада, дето славянският елемент тогава още се намирал в пълна сила; малко преди това византийците били покорили славянските племена в Пелопонес. Като превзел най-първо пограничния град Лариса, той преселил жителите му в България. Една прекрасна гъркиня, която тука взел в плен, той си избрал за съпруга. От Тесалия Самуил се промъкнал в Атика и приближил до Коринтския провлак, който бил зает от пелопонеския стратег Василий Апокавк. Изплашен и съвсем слисан по случай болестта си, последният поканил при себе си св. Никона от Спарта. Никон се явил, излекувал стратега и при това още му донесъл вест, че българите се върнали вече на север9.

Между трофеите от тоя поход в Елада се намирали мощите на св. Ахилий, които Самуил заповядал да се пренесат от Лариса в новата му резиденция, която той преместил от Воден в Преспа.

Градът Преспа, името на който и до ден днешен е запазено в названието на езерото и областта, вече не съществува. В горното езеро се намира скалист остров, близо един километър ширина, който се издига до 20 метра над водата и който и сега още се нарича град или градище. Тук именно бил дворецът на Самуил. На южния край на острова се намира малък залив, който се именува Врата; навътре се виждат развалини от четири църкви и две здания; има и надписи, както предполагат, гръцки. Недалеч от там има втори, също такъв стръмен остров Мали град, също с развалини от църкви10. На трети плодороден остров, който и сега се именува Ахил, били погребани смъртните останки на св. Ахилий в един посветен нему манастир.        

Резиденцията, обаче, не останала дълго време на острова. Самуил се преселил по-нататък в Охрид, дето и сега още се изди­гат развалини от две кули над града и над великолепното езеро. По разпореждане на Самуил околните блата били изсушени чрез многобройни канали, които се изливали в Дрин11.

Император Василий бил твърде много зает с работите на изток, та не бил в състояние да се противи на Самуиловите успехи. Едва на десетата година от своето царуване (986) той предприел един поход, чийто подробности ние добре знаем от гръцки, арменски и арабски извори12. Главният свидетел Лев Дякон лично участвувал в тая експедиция.

От Пловдив императорът преминал през тесни и стръмни пътеки до древните Succi (Траянови врата), от там до Сердика, ще рече в един край, който 177 години не бил виждал византийска войска. Започ­нали обсадата на града, ала машините действували без успех, от ден на ден снабдяването на войската с храна ставало все по-мъчно, тя поч­нала да изпитва глад; научили по слухове, че Самуил се приближил с войски от цялата западна страна. След 20 дни византийците снели об­садата и бърже отстъпили назад. На първа дневна почивка войската спряла в един горист кът при вододелната линия между Дунава и Егейско море (при Вакарел). Войниците били смутени от мрачни предчувствия. На следния ден 17 август 986 год. достигнали до гористата ихтиманска котловина и, след като минали покрай кулата Стопонион или Щипоня (сега Ихтиман, изкачили се между клисури и в непроходима гора до висините на прохода „Траянови врата“. Когато бързали да се промъкнат през най-дълбокото място на котловината, тъжната до тогава тишина на гората била внезапно нарушена от шум на оръжие и военни викове. Бъл­гарска войска от две страни се подала от дъното на гората и с ужасен град стрели се хвърлила срещу изтръпналите от страх ромеи. Целият обоз, обсадните машини, императорските палатки и стотици прекрасни коне паднали в ръцете на победителите. „Стрелите на мизийците тържеству­ваха над копията на авзоните“. Повечето от войниците, които един ден преди това минавали покрай алпийските ихтимански ливади, паднали под мечовете и боздуганите на българите. Императорът дължал спасението си на отреда арменски пехотинци, които, като го взели в средата си, след това „agmine quadrato“ успели да се измъкнат на открито поле. Лев Дякон избягал на кон от котловината до върха на прохода при Ветрен и можем да си представим, колко ще се е зарадвал, когато пред погледа му се мернала тракийската низина. Това било прочутото сражение в българския проход (έη τη Βούλγαρέ κλείσε:); така се наричали тогава Sued у византийците. Български мародери (плячкаджии) си позволили то­гава да се явят в околностите на Цариград и се показали пред моста при Атира (сега Биюк Чекмедже).

През следните три години Василий до толкова бил зает с бунтовете в Мала Азия, с похода на русите срещу Корсун, със сицилийските и африканските араби и с императора Отон II, че не можел да мисли за война, с която да отмъсти на българите. Между това Самуил превзел крайморските градове Драч, който се опирал дори на Симеон, и Леш (Alessio), после преминал на север през сръбската земя до Дубровник (Рагуза). Сръбските племена, обединени доскоро от Чеслава, тогава живеели пак разделени политически. Тия племена се намирали номинално под върховната власт на византийците. Самуил покорил изпърво дуклянския княз Иван Владимир, когото по-късно направил свой зет; после също Травуния, Захлумие, южна Босна и същинска Сърбия. И тъй работите взели пак такъв обрат, в какъвто се намирали 70 години по-рано при Симеон13.

След това от адриатическия край Самуил се упътил отново за егейското крайбрежие, превзел на 989 год. македонска Верея (тур. Кара ферия), която владеела над изхода от долината на Бистрица (Халиакмон) и заплашвал Солун14.

Едва след като било потушено въстанието на Варда Фока (987—989), Василий II имал възможност да се опълчи повторно против българите.

На 991 год. той се упътил през Тракия и Македония за Солун и воювал с българите четири години. Успехите му впрочем се ограничили само с превземането на няколко кули; в превзетата обратно Верея византийците не се задържали15.

От тогава император Василий си поставил за главна цел на живота, не само да се бори систематично с българите, но и да ги пороби напълно. Опорните точки на военните му операции били Пловдив, Солун и Мосинопол в крайбрежната равнина между устията на Марица и Струма (рим­ския Максимианопол, сега развалини при Гюмурджина). Подобно на своя противник Самуил, Василий стоял лично на чело на войската. Като прекарал целия си живот в походи, той от млади години имал суров характер и бил бездушен. Начинът на живота му бил монашески; живеел без жена; месо и вино не се слагали на трапезата му. Обожаван от клира, той бил мразен от народа, който изнемогвал под бремето на постоянни военни тегоби. Той не приличал на учения си дядо Констан­тин Багренородни, презирал законите и образоваността. Неговият харак­тер се проявил напълно в изтребителната 28-годишна борба с българите.

На шестата година от войната (996) Самуил се решил да предприеме за втори път поход към Елада. Той победил при Солун гръцкия пълководец Григорий Таронит, родом арменец; по-нататък вървял през долината Темпе на юг и грабел дори и в Пелопонес. Никифор Вест тръгнал подире му с прясна войска, но трябвало да се спре при брега на силно разлелия се Сперхей, между Отрис и Ета. Българите побързали да се върнат през Термопилите и спрели на лагер срещу него на десния бряг. Бурният поток разделял неприятелските войски. През една нощ, когато българите, смятайки се в пълна безопасност, спели спокойно, гърците намерили брод и преминали потока. Нощното клане се свършило с пълно унищожаване на българската войска, Самуил, за първи път победен, с мъка избягал по височините на Пинд към укрепения остров на Преспа.

От тогава военното щастие изменило на Самуил. Тежка била за него последвалата наскоро загуба на Драч. Една Самуилова дъщеря се била влюбила в пленника Ашот, син на Таронита. Баща й склонил на ней­ната молба, омъжип я за него и изпратил зетя си управител в Драч. Ала младият арменец с помощта на гръцкото население предал Драч на византийската флота; жена му, българката, помагала при тая измяна на отечеството16.

Византийците се опитвали също тъй да сеят раздори между членовете на царската фамилия. Навярно през това време Самуил заповядал да накажат със смърт пренебрегнатия при отричането на Давид по-стар брат Аарон, задето влязъл в тайно споразумение с гърците.

След Сперхейската битка гърците преминали към настъпателни действия в големи размери. Нападението на императора на Софийската област останало безрезултатно (999). По-щастлив излязъл походът на патриция Теодорокан и протоспатар Никифор Ксифиа към Мизия (1000), която от това време до въстанието на асеновци (1186) останала под властта на византийците. Тогава именно паднали Великият и Малкият Преслав; само Бдин (Видин) още се държал. През третия поход (1001) императорът превзел Верея, Сервия, Воден и тесалийските кули; пленените гарнизони били заселени в прибрежния край Волер, около устията на Марица. Войводата на Воден Драгшан17, заселен в Солун, оженен за гъркиня, след два несполучливи опита бил заловен при третия опит да избяга и бил набит на кол; той оставил четири деца от гъркинята18. През четвъртия поход Василий II превзел Видин след 8-есечна обсада (1002). Между това Самуил сполучил в деня на Св. Богородица (15 август) да вземе неочаквано Одрин и да го ограби. От Видин Василий, разрушавайки българските кули, се упътил по Морав­ската долина за Скопие, дето Самуил след една нещастна битка изгубил и лагера, и града. Княз Роман, внукът на великия Симеон, предал града, който се намирал под негово началство, за което получил титлата патриций и бил назначен за комендант на Абидос. След това импера­торът заминал за Перник, пазен под Витоша от дълбокия Стримонски пролом. Ала началникът Кракрас доказал на гърците, че кулата не може да се превземе.

След тия четири похода от Самуиловото царство останали само: Западна Македония, Албания и планинските земи около София, при Витоша и Рила. Само новите войни с арабите и грузинците попречили на импера­тора да нанесе смъртен удар на България. Самуил дори успял през време на дългата партизанска война отново да заеме Драч и Воден.

След 11-годишни приготовления, на 1014 год. се почнала последната война. Самуил изпратил храбрия Несторица да обсади Солун, а сам потеглил към Стримон. Докато Несторица бил разбит при Солун от пълководеца Теофилакт Вотаниат, императорът напусто се мъчел да превземе с пристъп засеките на Самуил в проломите на Клидион и Кимпулунг, близо до Струмица19. На 29 юли 1014 год. Никифор Ксифий, пловдивски стратег, бърже обходил планината Беласица южно от проходите и нападнал българите в тил. След една отчаяна съпротива бъл­гарската войска била унищожена. Самуил с мъка се спасил в Прилеп. Когато след това един отряд гръцка войска достигнал до Вардар при крепостта Мацукион20, Теофилакт, солунският победител, бил изпратен към Струмица, обаче, в един пролом българите го срещнали с такъв град от камъни и стрели, че сам той и по-голямата част от вой­ската му загинали. Тогава императорът се завърнал в Мосинопол; по пътя още той превзел яката планинска крепост Мелник (Μελένικος) в Родопа.

Страшна съдба сполетяла 15,000 българи, пленени в битката при Беласица. Василий II заповядал всички да ги ослепят, като оставят на всеки сто души по един едноок да ги води и в такъв вид ги изпратил при царя им в Прилеп 21. Когато Самуил ги видял така безчовечно осакатени, паднал в несвяст. Като дошъл на себе си, той поискал вода, но щом изпил няколко глътки, усетил конвулсии в сърцето (καρδιαγμός) и след два дена, на 15 септември 1014 год. починал след 38-годишно царуване.

Самуил дори на смъртния одър тържествувал над своя противник, бездушния Василий; очите му се замъглили при вида на хиляди озлоче­стени съратници. Дори гърците, негови врагове, никога не говорят, че той набождал някого на кол или заповядвал да го ослепят, докато Василий често налагал такива смъртни наказания. Наистина, убиването на брата вика против Самуил, обаче, тая му кървава постъпка, която не прави изключение в аналите на средните векове, била предизвикана от измяна и опасност. За неговото добродушие може да се съди по това, как е постъпил с Владимир и с Ашота. Самуил се явява енергичен, мъжествен и хуманен господар, който, като успял с победи да издигне българското царство отново на оная висота, която то достигнало при Симеон, подир цели 24 години се държал мъжествено срещу превъзходните сили на византийците в нещастна борба с тях22.

Ослабналото българско царство просъществувало всичко четири години след смъртта на Самуил. Негов приемник бил син му от ларисчанката Гавриил, наречен също и Роман. Той спасил живота на баща си, когото придружавал навред, в сраженията при Сперхей и при Беласица. Той бил по-висок от баща си по ръст, но му отстъпвал по духовно величие.

Зарадван от смъртта на царя, Василий влязъл посред зима в Македония, изгорил царската кула в Битоля (Βουτέλιον23) и заповядал да завземат Прилеп, Щип и Воден. Напусто Гавриил предлагал мир. Гърците проникнали в планинската област Мъглен, при едноименната кула, чието местоположение точно не се знае. Българите оказали такава съпротива, че императорът трябвало лично там да отиде. Само когато реката била отбита от стените и запалените напълнени с дърва мини ги разклатили, началникът Илица се предал; заедно с гарнизона той бил изпратен на заточение в Армения.

След това била изгорена близката крепост Нотия, сега Ноте (Нъте), местожителство на цинцарите-мохамедани, едничките хора от латински произход, които изповядват исляма. Победата на Василий била ускорена от жестоките семейни разпри.

Самуиловият брат Арон оставил син Иван Владислав, който като баща си бил приятел на гърците. На един лов при Петърско, близо до Острово, през време на обсадата на Мъглен тоя Владислав убил братовчеда си цар Гавриил, както казват, по споразумение с императора Василий, без да се гледа на това, че само по молбите на тоя същи Гавриил той бил помилван при убиването на Арон. Злодеецът не се задоволил с една жертва. Той заповядал също да убият жената на Гавриил и да ослепят по-стария му син, а зетя му, сръбския княз Владимир поканил при себе си на гости (в Охрид или Преспа) и заповядал да го убият на 20 май 1015 г. По-късно Владимир бил признат за светец и бил погребан в Елбасан, в манастира св. Владимир; името му и до ден днешен е познато между албанците24.

Узурпаторът Иван Владислав тутакси почнал преговори, ала съпро­тивата на болярите, начело на които стоял Ивац (‘ϊβάτζης), го накарала да поднови борбата. Почнали с обсадата на Драч.

Между това Василий, грабейки и ослепявайки пленниците, преминал през Острово чак до Охрид, заел града на царете и искал вече да освободи Драч, когато един отред в Пелагония (битолската котловина) бил унищожен от Ивац; поради това императорът побързал да се върне в Солун. От тогава щастието почнало да изменя на Василий. Две експедиции срещу Струмица и София излезли несполучливи; превзета била само крепостта Бояна под Витоша. Също несполучливи били тримесеч­ната обсада на Перник (1016) и походът срещу Кастория (1017). Влади­слав тогава вече успял да сключи съюз със заддунавските печенези; но изглежда, че дръстърският стратег го развалил. Едно малко възнаграж­дение за тия несполуки дало ограбването на Южна Македония, дето били изгорени между другото кулата Бужиград на Дявол и дворецът на Самуил Сетина, под Нидже.

През пролетта на 1018 год. цар Иван Владислав отново се разположил на лагер пред Драч. Драч (албан. Дуррес, славян. Драч, древният Epidamnos или Dyrrhachion) в средните векове имал голямо значение като най-добър крайбрежен пункт между Котор и Корфу, поради което гърци, славяни, албанци, неаполитанци и венециянци непре­станно се борели за неговото завладяване. Днес, обаче, той е тесен старинен градец с 1000 жители, в който върлува треска; разположен е на един усамотен хълм, отделен от сушата с пясъчни дюни и лагуни. Тук именно, пред Драч през пролетта на 1018 год. паднал убит Иван Владислав, последният охридски цар, неизвестно от чия ръка. Според легендата на св. Владимира той бил убит от ангел; арабинът Алмекин пък разказва, че той бил умъртвен от един негов войник25.

Тогава България останала без господар. Между болярите се обра­зували две партии. Повечето искали да се подчинят на гърците, за да им признаят различни привилегии; водачи на тая партия били патриарх Давид, който играл неблаговидна роля в убийството на сръбския княз Владимир, царица Мария и пълководецът Богдан. Другата партия, макар и малобройна, се приготвила за отчаяна съпротива под предводителството на Владиславовия син Фружин (Προυσιανός), Самуиловия съратник Николица и енергичния Ивац.

Веднага щом получил вест за смъртта на Владислав, императо­рът потеглил от Цариград на запад. В Одрин български пратеници му явили, че Перник се подчинява с 35 градовце, разположени в околността. В Мосинопол той намерил пратеници от Моровизда (при Злетово), от Пелагония и от Липлян. В Серес го поздравили Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица. При Струмица патриарх Давид, придружаван от войводата Богдан, му предал писмо от царицата. През Скопие, Щип и Просек достигнал Охрид, дето в лагера пред града приел царицата и целия род на Шишмановци. В царското съкровище намерили, освен голяма сума пари, украсена с бисер корона, златотъкани дрехи и 100 центнера злато, което преминало в джобовете на византийските наемници.

Императорът утвърдил привилегиите на българското дворянство, а някои наградил с византийски почетни титли.

Партията, която искала да продължава войната, се оттеглила в албанските планини. Царският син Фружин с двамата си братя избягал на стръмния Томор (Тμωρός, 3080 м.) при Берат; ала когато планинските склонове били заети, той слязъл в Дявол и там се предал на импе­ратора, който го назначил за началник на придворната стража. Неукротимият Ивац заседнал в същата местност на непристъпната планина Врохота, наричана също и Пронища, дето имал кула с великолепна гра­дина. Когато със силата на оръжието не могли да се разправят с него, в един празничен ден го споходил Евстатий Дафномил, охридски стратег, и макар че бил посрещнат гостоприемно, заловил Ивац по един начин толкова смел, колкото и вероломен. Храбрият герой бил ослепен. След това и войводата Николица напуснал планините. Послед­ният свободен болярин Елемаг, господар на Берат, изявил своята покорност в Стаг на Пенея.

След 28-годишна борба (991—1018) България била най-после покорена. Победителят отпътувал за Атина. На бреговете на Сперхея му показали купища непогребани кости, страшния паметник на Самуиловото поражение, а при Термопилите — оная грамадна стена, която била издигната за отбрана против българите. В Партенона26, който в това време бил вече църква на Св. Богородица, Василий пренесъл благодарствена молитва за победата. Като прекарал зимата в Атина, той в началото на 1019 год. влязъл с триумф в Цариград. С необикновено тържество гърците празнували възвръщането на императора, който достигнал целта си, бидейки 64-годишен старец, и който заслужено получил прякора Българоубиец (δ Βουλγαροκτόνος) със златна, окичена с пера корона той влязъл през Златните врата в града; пред него вървели царица Мария, Самуиловите дъщери и пленените боляри.

Нямало вече българско царство!

Византийската империя се простирала от Истрия до Ефрат и от Драва до Кипър, понеже сръбските и хърватските князе също трябвало да признаят върховната власт на гърците, и дори в Сирмий имало визан­тийски стратези. От времето на Юстиниян I никога византийската мощ не била толкова яка на полуострова


1 Често цитираният от нас труд на Дрянов „Южные Славяне и Византiя в X вѣкѣ“ (Москва 1876, глава III) съставя епоха за началната история на шишмановци. За по-нататъшния ход на Самуиловите войни сравни Гилфердинг 1, 125 и сл. и особено най-новото съчинение на Ф. Рачки, Borba južnih Slovena za drzavnu neodvisnost u XI vieku, в Rad Jugoslav, akad. XXIV, XXV, XXVII, XXVIII, XXX, XXXI. Също и отделно, Загреб 1875, 8°, 333 стр.

2 Тия резиденции са споменати в грамотата на Василий II от 1020 год., у Голубинскiй, 261.

3 Вж. глава VIII, забележ. 21.

4 Родословие на македонските шишмановци:

Македонски Шишмановци

5 Pertz, Scriptores гег. germ. Ill, 62, 63. Тоя факт достатъчно свидетелствува за съществуването на втора българска държава на запад в 973 год., значи две години след завладяването на Източна България. Преди появата на Дриновите тру­дове мислеха, че Самуиловата държава възникнала само поради новата революция след смъртта на Цимисхия.

6 Само във фалшивата грамота на Пинция е казано, че уж цар Шишман бил убит от сина си Самуила. Редът, по който царете на западната държава вървели един след друг, личи от българските поменици: „По­мени, Господи, Шишмана, Давида, Самуила“ и пр. За смъртта на Давид ср. хрониката на Паисий (1762) (от местна, засега още неоткрита легенда) и Кедрин II, 495.

7 Давид бил още жив през 976 или 977 год., когато Мойсей паднал пред Серес (Дринов 117). А Самуил в 978 год. вече царувал.

8 Това се случило „през осмата година от тяхното пленяване“, ще рече през 988 год. според Ал Мекина (Georgii Elmacini Historia Saracenica, Iat, reddidit Thomas Erpenius, Lugduni Batavorum 1625 p 310), сирийски християнин, който съставил своята арабска хроника в Египет през XIII век от богати източни материали. У Кедрин бягството е изложено по същия начин.

9 Житiе св. Никона, съставено в 1142 год. Хопф 124, 137.

10 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, 139, 242. Григорович, Путешествiе, 134, Досега нито един пътешественик не е посетил тия острови.

11 Anna Comnena, у Stritter’a II, 633

12 За тая експедиция доскоро се знаеше само от разказите на Лев Дякон, 171 и Кедрин II, 436. Предишните наши сведения за тогавашните събития преди няколко месеца се попълниха значително от професор Василевски в съчин. му „Русско- византiйскiе отрьiвки“ (в Журн. Мин. Народн. Просв., Т. 184, II) с данни, почерпнати от него из неоценимото за хронологията съчинение на арабина Ал Мекин, от арменеца Асохик и от византийския поет Геометър, съвременник.

13 Критичен разбор на тия произшествия у Рачки, Rad XXIV 115. Според презвитера Диоклей (изд. Чричич, Краловица 1874 гл. 36 стр. 21 и сл.). Самуиловата дъщеря Косара се била влюбила във Владимир, когато тоя красив юноша се държал в плен „in partibus flchridae in loco qui Prespa dicitur, ubi et curia ejusdem imperatoris erat“. Ср. Гилфердинг I, 217, Дринов 143—145.

14 Верея била взета наскоро след появяване на една голяма комета, 7 април. 989 год.; Василевскiй 156.

15 Ал Мекин 314; Кедрин II 447.

16 Кедрин II, 451.

17 Δράξανος, ср. Драгшан Миклошич, Mon. serb. 12.

18 Кедрин II, 454.

19 Тия местности са твърде малко известни, та не може да се определи точно положението на тия проходи.

20 Сега село Мачуково с развалини, Hahn, Drin und Wardar, 180.

21 Ό δε βασιλεύς τοίς έαλωκότας τών Βουλγάρων τάς πεντεκαιδέκα, ώς φασιν. όντας χιλιάδάς άπετύφλωσι, καί έκάστην έκατονιάδα πεπηρωμένων ύφ’ένός μονοφθάλ μου δδηγεΐσθαι κελεύσας είς τόν Σαμουήλ άποπέμπει. Кедрин II, 458. Византиецът по-нататък иронично забелязва, че Самуил нямал сила да пренесе хладнокръвие (νεανικδς καί ένψύχως) това нещастие.

22 Неблагоприятните за Самуил отзиви дори у най-новите писатели са основани на погрешни данни.

23 Към забележката у Гилфердинг (I, 211) аз ще прибавя, че „Боутелски път“ в грамотата на Вирпинския манастир при Скопие, не е Битоля (Толи Манастир), а село Бутел при Скопие (вж. картата у Hahn). Името Радомир се дава на Гавриил само у презвитер Диоклейски.

24 Бележито е, че според гръцката легенда убийците на Владислав и неговата съпруга били богомили. ’Ακολουθία τοῦ άγίου Ίωάννου τοὐ Βλαδιμήρου. Venetiis 1858.

25 Elmacinus 328.

26 Hopf (85) 126.

Съдържание: