x Борбата на цар Самуил с император Василий II

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Борбата на цар Самуил с император Василий II

С прогласяването на Самуил за цар почва нова фаза в дългогодишната борба на българите с Византия за отстояване на своята независимост.

Самуил погледнал сега по-широко на своята задача. Той предвиждал, че при онова ожесточение и настойчивост, с които се водела тая борба от страна на Василий II, той ще може да противостои на византийската мощ само ако успее да присъедини към държавата си и другите славяни на полуострова и със задружни сили да се противопостави на византийския император, защото за Самуил било ясно, че Василий II, който се стремил да възстанови империята на Юстиниан I, се домогвал не само да унищожи бългерската държава, но и да покори под властта си всички балкански славяни. Но преди да пристъпи към новата си задача, Самуил трябвало да разбере какви ще бъдат по-нататъшните действия на императора спрямо него.

След сперхийската победа в Цариград мислели, какво Самуил е толкова съкрушен, че той задълго ще остави империята на мира, докато се оправи от голямото поражение. Обаче прекратяването на преговорите за покорност, а още повече прогласяването на Самуил за цар съвсем не оправдали очакванията на ромеите; тям не оставало сега нищо друго, освен да предизвикат българския цар на война и преди той да събере сили, след едно ново поражение окончателно да го унищожат. Затова по заповед на Василий II магистър Никифор Уран още в същата 997 г. навлязъл от Солун в българска територия. Но Самуил не се поддал на тоя капан и не оказал никакъв отпор. Никифор достигнал “до средата на българските страни” и като ги опустошавал в течение на три месеца, напуснал България и се върнал в Цариград с убеждението, че българският цар станал вече безопасен за империята. Самуил собствено това очаквал. Без да тревожи и дразни ромеите с нови нападения и ползувайки се от това, че тъкмо в това време Василий II бил зает с работите на изток, Самуил обърнал погледите си тъкмо на северозапад към сръбските земи и хърватска Далмация, където тогава, както изглежда, византийското влияние било силно, а следователно и опасно за България. Ние не знаем дали Самуил предварително се обръщал към сърби и хървати за съюз или за признание на неговата върховна власт; във всеки случай Дуклянският презвитер, който е засега едничък извор за отношенията на Самуил към тях, представя тия отношения след прогласяването му за цар съвсем враждебни.

Най-първо Самуил в 998 г. навлязъл в сръбските области. Въстанието, повдигнато от побягналия из Преслав в 931 г. едничък тогава претендент на сръбския престол княз Чеслав Клонимирович, завършило с прогласяването на Сърбия за независима от властта на българския цар. Под върховната власт и покровителство на ромейския император, който се стремил да създаде от Сърбия постоянен и силен съюзник, враждебно настроен към българите, Чеслав успял в скоро време да събере под своята власт всички сръбски области и около 950 г. той се явява твърде силен княз, който заемал доста високо по-ложение на полуострова. Обаче мощта на обединена Сърбия била свързана само с личността на Чеслав. След смъртта, му, която се отнася към 960 г., сръбската Чеславова държава се разпаднала на своите съставни части; за живота на тия отделни области в течение на тридесет години нищо не се знае. Към края на Х век трите южни жупанства Зета, или Дукля, Требине и Захълмие били съединени под властта на зетския княз, който по това време бил младият Иван-Владимир, според Скилица “мъж праведен, миролюбив и придържащ се към добродетел”. “В това време, разказва Дуклянският презвитер, се издига в българския род някой си Самуил, който заповядал да го наричат цар и завързал много сражения с гърците и ги изгонил от цяла България, така че в неговите дни гърците не смеели да се приближат до нея” … “А юношата Владимир, след като получил княжеството (на бащи си), растял, украсен с всяка мъдрост и святост. И тъй в това време, когато Владимир бил млад човек и управлявал вместо баща си, гореказаният Самуил, български цар, след като събрал голяма войска, навлязъл в далматинските страни против земята на княз Владимир. Но князът, който бил свят мъж, и не искал, щото някой от неговите да загине във войната, оттеглил се смирено и се покачил на планина Облика (qui Obliquus dicitur) заедно с целия си народ. След това пристигнал царят (Самуил) с войска и като видял, че не ще може да надвие княза, една част от войската си той оставил в полите на планината, а другата, като повел със себе си, пристъпил към обсадата на град Дулциний … Между това царят изпратил пратеници при княз Владимир (да искат), щото той да слезе от планината заедно с всички, които били при него. Но князът не се съгласил. Обаче жупанът на това място, като се уподобил на Юда предателя, пратил при царя с думите: “Господарю, ако е удобно на твоето величество, аз ще ти предам княза.” Царят му отговорил: “Ако си в състояние това да извършиш, то знай, че ти ще бъдеш от мене обдарен и твърде великолепно.” Тогава князът, като свикал всички, които били с него, казал им така: “Драги братя, както виждам, аз трябва да изпълня оня стих от евангелието, който казва: “Добрият пастир полага душата си за своите овци.” По-добре е, братя, аз да положа душата си за всички ви и да предам тялото си на мъчение или убийство, отколкото вие да загинете от глад или от меч.” Тогава, след като им казал това и много друго и като се простил с всички, отишъл при царя. Царят го изпратил в изгнание в страните охридски, в място, което се казва Преспа, дето се намирал дворецът на същия цар. След това, като събрал войската, обсаждал дълго време Дулциний, но да го превземе по никакъв начин не можал. Разгневен, той се вдигнал оттам и почнал да разорява, пали и граби цяла Далмация.”

Самуил потеглил най-първо към Котор (Decatarum) и го превзел, а сетне настъпил и към Дубровник (Lausium) — аристократическа градска република, един от най-богатите и мощни далматински градове, чиито жители още от втората половина иа IX век въртели оживена търговия и имали многобройна флота. Но и Дубровник поради своето добре укрепено положение Самуил не можал да превземе, а се ограничил с това, че изгорил всичките му предградия и околни села, така че “страната, казва летописецът, изглеждала да е без жители”; оттам той тръгнал на северозапад по далматинския бряг покрай Сплит и Трогир, опустошавал всичко по пътя си и достигнал чак до град Задар (Jadram). Тоя успех на Самуил в хърватска Далмация ще трябва да обясним с настаналите в Хърватско след смъртта на крал Стефан Държислав (969—997 г.) междуособици между синовете му. Но и при все това той не отишъл по-нататък в хърватските земи, а от Задар потеглил на североизток, навлязъл в Босна (по горното течение на р. Босна) и през Рашка (соб. Сърбия) върнал се в своята резиденция. Към времето на тоя поход, не по-късно от 999 г., се отнасят и сношенията на Самуил с маджарите, които той ще да е отблъснал от българската област Срем между реките Сава, Драва и Дунав и е сключил мирен договор с тях, скрепен с брака на неговия син Гаврил-Радомир с дъщерята на маджарския крал св. Стефан I (997—1038); дали при това е бил сключен някакъв политически съюз, това мъчно може да се каже; напротив, имаме основание да твърдим, че подобен съюз с маджарския крал не е могъл да съществува, като се вземат пред вид големите приятелски отношения между св. Стефан и византийския император, на което вероятно се дължи и нетрайността на мирния договор с Маджарско, изразена в скорошния развод на Гаврил-Радомир с дъщерята на маджарския крал и изгонването й из България. В какви отношения са станали сърби и хървати спрямо българския цар след тоя поход на Самуил, точно не се знае; но колкото опустошителен и страшен да се описва тоя поход от Дуклянския презвитер и от дубровнишките историци, все пак може да се каже, че Самуил, предприемайки го, не е имал завоевателна цел. Това най-добре се види от следния разказ на Дуклянския презвитер за съдбата на зетския княз Иван-Владимир в българския плен.

“Между това, пише летописецът, Владимир се държал във вериги, като денем и нощем прекарвал времето в пост и молитви. Нему се явил във видение ангел господен, който го укрепявал и му предизвестявал какво ще стане с него, как бог ще го освободи от затвора и как чрез мъченичество ще достигне царство небесно и ще получи венец неувяхващ и блаженството на вечния живот. Тогава блаженият Владимир, подкрепен от ангелското видение, още повече се предавал на пост и молитви. Един ден цар Самуиловата дъщеря на име Косара, трогната и въодушевена от св. дух, отишла при баща си и поискала от него да слезе със слугините си и да умие главата и нозете на затворниците и пленниците. Това й било позволено от баща й. И тъй тя слязла и извършила добро. Между това, като забелязала Владимир и видяла, че той бил на вид хубав (красив), смирен, кротък и скромен и че бил изпълнен с разум и мъдрост господня, тя се спряла и заговорила с него; неговата реч й се показала по-сладка от мед и сот. Тогава тя не от плътска страст, а защото почувствувала състрадание към неговата младост и красота и защото чула, че той е княз и произлиза от царски род, полюбила го и като го приветствувала, излязла. След това, имайки желание да го освободи от веригите, тя отишла при царя и като се хвърлила в нозете му, казала така: “Татко мой и господарю! Аз зная, че ти имаш намерение да ми дадеш мъж, както е обичай; тогава, ако е угодно на твоето величество, или ми дай княз Владимир за мъж, когото ти държиш във вериги, или знай, че по-скоро ще умра, отколкото да получа (да се оженя за) друг мъж.” Като чува това, царят, понеже много обичал дъщеря си и знаел, че Владимир е от княжеско потекло, силно се зарадвал, съгласил се да изпълни просбата й и като изпратил веднага за Владимир, комуто, след като бил окъпан и облечен в княжески дрехи, заповядал да му се представи и гледайки го благосклонно и целувайки в присъствието на болярите от царството си, предал му дъщеря си за жена. След като била от-празнувана сватбата на дъщеря му по царския обичай, царят възвежда Владимир за княз, върнал му земята и княжеството на отците му и цялата драчка земя. После царят изпратил хора при Драгомир, княз Владимировия чичо (да му кажат) да слезе (от планината) и да получи земята си Требине, да събере пак народа и да насели страната (земята). Това било направено.”

Приведеният тук откъслек от житието на св. Иван-Владимир явно разкрива каква е била целта на Самуиловия поход в 998 г. След завръщането си от похода Самуил се отнесъл твърде дружелюбно към пленения зетски княз: той не само го оженил за дъщеря си Теодора-Косара, но му върнал и княжеството, дори част от Драчката област (вероятно северната) присъединил към него; а чичо му Драгомир също въдворил в Требинско-Захлъмската област. Колкото романтично житието и да ни представя женитбата на Косара с Владимир, няма съмнение, че тук имаме един политически брак, чрез който Самуил искал да привърже към себе си владетелите на сръбските земи като свои васали, та по тоя начин да парализира там всяко византийско влияние, от една страна, а, от друга, да има винаги в тях свои съюзници против ромейския император. В какви отношения Самуил станал след това към хърватска Далмация, остава неизвестно; във всеки случай той надали е могъл да простре върховната си власт и над нея, защото тъкмо тогава поради вътрешните междуособици в Хърватско при краля Светослав (997—1000) южнодалматинските градове потърсили и получили покровителството на Венеция. По същия начин, т. е. чрез брачни връзки, Самуил мислел да закрепи властта си в град Драч. Скилица разказва, че Самуил оженил дъщеря си Мирослава за пленения при Солун в 996 г. Ашот, сина на солунския дука Григорий Таронит, след като го освободил от веригите, защото дъщеря му, влюбена в него, заплашвала, че ще се лиши от живота, ако не бъде свързана законно с Ашот. Самуил, както изглежда, не се решил да откаже на дъщеря си и изпълнил желанието й. След като сватбата била направена, той изпратил Ашот заедно с дъщеря си в Драч и му поверил отбраната на Драчката област, без обаче да подозира, че с това дело подготвял почва за най-отвратителна измяна.

Към последната година на Х век, след като разширил границите на държавата до хърватското кралство и определил политическите си отношения към северните и северозападните ей съседи, Самуил се издигнал до върха на своята мощ. Това било време, когато българското царство достигнало най-широк обем, така че съставителят на приписките към старобългарския превод на Манасиевия летопис отбелязва, че при Самуил Доколко е бил силен Самуил в това време, показва това обстоятелство, че с него влизали в политически връзки много видни ромеи и дори преминавали на служба у него. Така в 999 г. магистър Павел Вов, един от солунските първенци, и протовестиарий Малакин, известен по своята мъдрост и красноречие, наклеветени, че те са благосклонно разположени към българите, били изпратени на заточение — Павел в Тракийската равнина в Мала Азия, а Малакин — в Цариград. Изплашени от тая участ на солунските първенци, някои от одринските жители, знатни и отлични военачалници, заподозрени така също в някакви връзки с българите, избягали при Самуил, от които единият, Батаци, с цялото си семейство, а другият, Василий Глава, сам, за което императорът затворил сина му и го държал цели три години. “Тия два примера, твърде справедливо забелязва Ф. Рачки, ясно показват, от една страна, натегнатостта в международните отношения между двете съседни държави и техните поданици, а, от друга страна, и това, че във византийските погранични градове, от които Солун и Одрин заемали първо място, имало е знатни хора, които не са скривали съчувствието си към тежненията на българския народ и цар.” Тъкмо тия напрегнати отношения между двете съседни държави, тъкмо това съчувствие в ромейските политико-обществени среди към стремежа на българите да си запазят политическата независимост и най-сетне голямото засилване на Самуил през последните години на Х век правели неминуемо и дори ускорявали новото сблъскване на двамата великани — сблъскване, което трябвало да разреши дългогодишната им борба.

Но Василий II, който през тия години се намирал в Азия и бил зает с работите на Сирия и Армения, могъл е да пристъпи към изпълнение на заветната си мечта — покорението на България, само след като се завърнал оттам в 1001 г. Яхъя пише: “И когато стана примирие между императора и ал-Хаким, императорът се върнал в България за война и останал там четири години и одържал над българите пълна победа, убивайки и пленявайки. И избягал пред него Комитопулът, техният цар. И завладял той много от техните крепости и разрушил някои от тях, а другите задържал за себе си.” Мирният договор с халифа ал-Хаким, третия от египетските Фатимиди, известен като най-жесток и безпощаден гонител на християните, бил сключен за десет години в началото на 1001 г., следователно Василий II е почнал войната против българите през пролетта на 1001 г. с едно нападение според Скилица—Кедрин през Пловдив, дето оставил патриция Теодоракан да го пази, към Средец, много от крепостите около който разорил и след това се върнал в Мосинопол. Това нападение Скилица отбелязва като станало преди 13-и индиктион 6508 (= 1. IX. 999 — 31. VIII. 1000) година или още в 999 г. и към същата тая година отнася похода на същия Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифий отвъд Стара планина за завоеванието на Северна придунавска България. Като имаме пред вид хронологическата последователност и точност на Яхъя, и в тоя случай ние му даваме предпочитание пред Скилица, който и тук не е запазил никак хронологическия ред на събитията. Поради това нито едното, нито другото от посочените тук две събития не могат да се отнесат към означените години, едно защото Василий II тогава не се намирал в Европа, а пък едва ли е допустимо, щото Теодоракан и Ксифий да са продължили своя поход в Северна България в неговото отсъствие. Освен това и двете събития у Скилица стоят съвсем отделно едно от друго, като че ли нямат нищо общо помежду си, когато вече обстоятелството, че те са разказани непосредно едно след друго, макар хронологически, както изглежда, и да са отделени, вече посочвана тяхната вътрешна и тясна връзка; няма да говорим, че в тях действува една и съща личност — патриций Теодоракан. Най-сетне нападението на императора нямало строго определена цел, а това ясно показва, че ще да е имало второстепенно назначение по отношение към похода в Северна България. Пред вид на горните данни и съображения ние мислим, че в двете тия известия имаме две действия в едно и също предприятие.

След завръщането си от Азия през първите месеци на 1001 г. Василий II си съставил вече систематически план, за да се разправи окончателно със своя противник. Според тоя план той най-първо трябвало да покори отново Северна България и изобщо покрайнините на българското царство и после с все сили да удари на центъра му. И в 1001 г. той съсредоточил вниманието си на отвъдбалканска България; но за да маскира главната цел на тоя поход и да не даде на противника си възможност да се приготви за отпор, Василий II предприел своето нападение през Пловдив, дето оставил Теодоракан да пази града, към Средец, докато протоспатарий Никифор Ксифий със своята силна армия, предназначена за поход в Северна България, прехвърли Стара планина, най-страшната пречка за византийските пълководци, и почне действията против главните български крепости. След това императорър, “като разорил много от крепостите около Средец”, върнал се в Мосинопол, дето е чакал вероятно да види какъв ще бъде резултатът от похода отвъд Стара Планина, Според Скилица походът излязъл напълно сполучлив, понеже византийските пълководци сполучили “да превземат Велики Преслав и Мали Преслав и Плисков (Плиска) и ромейската войска се върнала невредима и победоносна.” Към времето на тоя поход ще трябва да отнесем и завладяването на Доростол (Дръстър), защото по-късно той се намира в ромейски ръце, а също и другите крепости по Дунав поне в тая част на Северна България, която бе покорена от Иван Цимисхий.

С покорението на Северна България Василий II обезпечавал своя тил и затова на следната 1002 г. той насочил военните действия към южните покрайнини на българското царство, за да завладее югоизточните и южни български крепости и чрез това отново да закрепи властта си в Тесалия. В 1002 г. той потеглил отново на война против българите и през Солун се озовал пред крепостта Верея, която след 996 била завзета от българите. Началникът на крепостта Добромир, женен за Самуиловата племенница, без всякакъв отпор преминал на страната на императора и му предал града, за което бил почетен със сан антипат (проконсул). Следната крепост, която така също без кръвопролитие минала в ръцете на Василий II, била Колидрон. Защитникът й Димитър Тихон, понеже не искал да предаде града, счел за прилично да предложи на императора да се оттегли заедно с войската си оттам. Императорът се тайно оттеглил, а нему позволил да отиде при Самуил с цялата си войска. И тъй падането на крепост Колидрон било резултатът от личните споразумения между Василий II и Димитър Тихон.

Силен отпор ромеите срещнали при нападението на крепостта Сервия (сега Селфидже). Нейният отбранител — воевода Нико(у)лица, когото наричали ласкателно така поради късия му ръст и комуто била поверена защитата на града след Димитър Полемархий, завоевателя му в 989 г., юнашки издържал наложената му обсада и храбро се противопоставял. Обаче когато императорът проникнал в града, крепостта заедно със самия Никулица попаднала в ръцете на неприятеля. След като изселил българското население от тая важна крепост, Василий II поставил там ромейски гарнизон, след което той заедно с Никулица заминал за Цариград, дето го почел с титлата патриций. Но Никулица не искал да се прослави като изменник на отечеството: той избягал от столицата и тайно се върнал при Самуил, с когото отишъл отново да обсаждат Сервия. Но императорът набързо се явил отново под Сервия, освободил я от обсадата, след като принудил Никулица заедно със Самуил да бягат; наскоро след това Никулица попаднал в една ромейска засада и уловен и доведен при императора, окован във вериги, бил изпратен в Цариград, дето бил хвърлен в затвора.

Сам Василий II насочил пътя си в Тесалия, дето той поправил много разрушени от Самуил крепости, а други отнел от българите чрез обсади, като при това българското население изселил във Волерон, областта между долните течения на Марица и Места по брега на Бяло море. След като оставил във всички тесалийски крепости силни гарнизони, императорът на връщане се явил под Воден, една от най-важните български крепости в Югоизточна Македония, която защищавала пътя от Солун за Битоля и по-нататък за Преспа и Охрид. Крепостта Воден била разположена “на висока и отвесна скала, от която падала водата от Островското езеро, която тече скрито под земята и там пак се скрива”. При всичко че Василий II се опитвал да завладее и тая крепост без кръвопролитие, обаче жителите по никой начин не искали доброволно да се предадат; и тя била завладяна само след дълга обсада. Воден се намирал вече в българска територия и се явява крайно непонятно защо Самуил не се явил на помощ на този толкова важен пункт в държавата. Там императорът оставил силен гарнизон, а българите, които го отбранявали, изселил така също във Волерон, а сам заминал за Солун. Воденският защитник, воевода Драгшан, човек храбър и решителен, който така също попаднал в ръцете на византийците, поискал и получил позволение от императора да остане да живее в Солун, дето от 1000 г. управлявал патриций Иван Халд, или Халдиа, солунски дука, вместо Никифор Уран, преместен, както се казва, в Антиохия. В Солун Драгшан със съгласието на императора се оженил за “дъщерята на първия от епитропите на църквата Св. Димитър” и от нея имал две деца. По-сетне обаче той избягал, за да се притече на помощ на отечеството си, но уловен, по просбата на тъста си бил освободен от наказание. Скоро след това той отново избягал и уловен, бил пак пуснат на свобода и оставен в Солун, дето той живял в семейството си и имал още две деца; обаче това не му побъркало да побегне и трети път, но бил отново уловен, но вече бил наказан по най-жесток начин: забит бил на кол.

Със завладяването на първокласните крепости Воден, Верея, Колидрон и Сервия Василий II отново осигурявал току-що възстановената си власт в Тесалия. Затова в следната вече година той отново пренася театъра на военните действия в Придунавска България с цел да завърши окончателно покорението й.

Войната през следната 1003 г. Василий II почнал с обсадата на главната придунавска крепост Бъдин. Градът бил добре защитен и укрепен, па и самите български военачалници показали голяма опитност при отбраната, “защото, като натрупвали твърде много мидийски огън в един съсъд, с него унищожавали всичко”. Докато императорът бил зает с обсадата на Видин, Самуил, като стъкмил добре въоръжена войска, навлязъл във византийска територия и скоро достигнал до Одрин. На 15 август, в деня на Успение Богородично, когато в Одрин ставал ежегодно голям събор (панаир), българите нападнали неочаквано града, завладели го и като награбили голяма плячка, върнали се в своята страна. Целта на това неочаквано и бързо нападение на българския цар е очевидна: Самуил искал да отвлече вниманието на императора от Видин и изобщо от северозападните български земи и да го извика отново на изток. Но, както изглежда, тая военна диверсия не успяла да постигне целта си, защото Василий II продължил обсадата и само след изтичане на осем месеца можал да превземе с пристъп града и крепостта. “Императорът пък, четем у Скилица, като укрепил твърде добре Бъдин, тръгнал невредим за столицата, опустошавайки и разорявайки през време на преминаването всички български крепости, които му попаднали по пътя.

Но от Видин Василий II потеглил не направо за Цариград, а на югозапад, защото очевидно той бил известен, какво Самуил тръгнал от юг против него и по долината на Морава се спуснал на юг през Ниш и в скоро време се озовал пред Скопие. Там той намерил Самуил, който бе разположил лагера си на десния бряг на Вардар, недалеч от града. Василий искал по-напред да отблъсне българската войска и после да настъпи към самия град Скопие. Ако може да се вярва на Скилица, Самуил и тук пострадал по същата грешка и непредпазливост, както и при Сперхий. Той разказва, че понеже било есенно време, Вардар тъй много придошъл и се разлял, че Самуил, като се уповавал на пълноводието на реката и на това, че тя в това време ще бъде непроходима, безгрижно нощувал. Обаче един византийски войник изнамерил брод и императорът преминал реката с войската си. Самуил, поразен от това неочаквано нападение, едвам се спасил с бягство; много българи загинали, а целият български лагер заедно с царската палатка паднал в ръцете на ромеите. След това поражение и град Скопие не можал да се удържи: той бил предаден на Василий от скопския управител, който според Скилица бил Роман-Симеон, цар Петровият син.

По-горе ние показахме, че това последното известие за Роман-Симеон е не само съмнително, но и недопустимо пред вид на това, че според Яхъя тоя същият Роман бе вече умрял в 997 г. От същата стойност историческа според нас е и целият разказ за поражението на Самуил при Вардар, защото Самуил, който е добър стратег и военоначалник, едва ли би допуснал да се повтори същата грешка и непредвидливост, както в 996 г.; освен това Вардар при Скопие е твърде широк и дълбок, особено при пълноводие, тъй че едва ли е могъл да се намери такъв лесно проходим брод, какъвто го представя Скилица. Тая невероятност на тоя разказ очевидно трябва да се постави във връзка с невъзможността на известието за предаването на град Скопие от Роман-Симеон. Но с това ние не отричаме самия факт за поражението на българите при Скопие, дето последните се опитали очевидно да запрат движението на Василий II към юг, и то трябва да се свърже с безбойното предаване на самия град; от друга пък страна, това поражение имало твърде голямо значение, защото завладяването на Скопие предавало в ръцете на ромеите цяла Северна Македония и се отварял пътят по долината на р. Вардар; обаче императорът, за да може да задържи във властта си Скопската област, трябвало да завладее друга една не по-малко важна артерия на Македония — р. Струма. Поради това от Скопие Василий насочил своя маршрут към горното течение на тая река, именно към крепостта Перник, която била в същото време ключът на Средец, който все още се намирал в ръцете на българите. По пътя Василий II не срещнал, както изглежда, никаква съпротива, обаче при Перник, който той обсадил, срещнал и физически, и морален отпор от страна на неговия защитник воеводата Кракра, “мъж опитен във военното дело”. Крепостта била силна и от природата защитена, което я правело непристъпна. Василий II я обсаждал немалко време без всякакъв успех и много от войниците си изгубил. Когато се убедил, че не ще може да завладее крепостта с пристъп, императорът употребил ония средства, с които други крепости му отваряли вратите си: той се помъчил с ласкателства и други примамливи обещания и предложения да накара Кракра да се предаде, обаче воеводата останал непоколебим и не се поддал на никакви съблазни, защото той все още вярвал в силите на своя народ, за да се бори със своите противници. Като видял, че обсадата не ще може да донесе никакви резултати, императорът най-сетне дигнал лагера си и потеглил, вероятно по пътя през Самоков, обхождайки Средец, направо за Пловдив, отдето наскоро се вдигнал и пристигнал в Цариград.

Времето, когато Василий II се върнал в столицата, Скилица точно не дава, а всичко подвежда под един и същи индиктион — 15-ия (1002 г.), именно: обсадата и превземането на Видин, похода на Василий II от Видин към Скопие, поражението на Самуил при тоя град, обсадата на Перник и пристигането на императора през Пловдив в столицата. Обаче едва ли е възможно да се мисли, че всичките тия събития са могли да станат в една само година. Като се вземе под внимание само: 1. че Видин бил превзет след осеммесечна обсада и 2. че обсадата е почнала най-рано от март, то императорът не е могъл да напусне Видин, който той след превземането укрепил наново и снабдил с нужния гарнизон, не по-рано от края на ноември или началото на декември, и то не на 1002, а на 1003 г., както по-горе показахме. Настаналата след това зима едва ли е позволила да се предприеме такъв далечен и мъчен поход от Видин към Скопие, и то в една неприятелска страна, дето той несъмнено е срещал и съпротива, защото според думите на Скилица той опустошавал и разорявал през време на преминаването всички български крепости, които му попадали по пътя. Най-сетне пълноводието на р. Вардар, за което се споменава, ясно сочи, че времето, когато е ставало събитието, било по-скоро пролет, отколкото зима. Всички тия съображения ни карат да приемем, че както поражението на Самуил, тъй и завладяването на Скопие трябва да се отнесат към пролетта на 1004 г. След завземането на такъв от първостепенна важност център, какъвто бил Скопие, Василий II несъмнено е останал там немалко време за военно-административната организация на тоя град и на цялата му област, така че движението на императора към Перник ще трябва да се отнесе към лятото на същата 1004 г.; а понеже обсадата на Пернишката крепост продължила немалко време, то Василий II ще да е потеглил от Перник не по-рано от есента на 1004 г., когато той се е завърнал в Цариград.

Още в същата година, може би веднага след оттеглянето на Василий II от Перник към Пловдив, цар Самуил направил ново нападение към Солун и сполучил със засади да хване жив излезлия против него солунски дука, патриций Иван Халд. Обаче тоя Самуилов успех не донесъл никаква промяна в положението на българите; напротив, широките завоевания на ромеите през четиригодишната война силно повлияли върху вътрешните отношения в самата България. Към това време именно се отнася измяната на Самуиловия зет Ашот, управителя и отбранителя на Драчката област. Ашот, след като се настанил в Драч, влязъл в сношение с драчките гърци и особено с най-влиятелния от тях, именно с протевона на Драч на име Иван Хрисилий, тъста на Самуил, и като сполучил да придума и жена си Мирослава да измени на баща и отечество, избягал с нея на един от византийските кораби, които обсаждали това българско пристанище, и се върнал в Цариград при императора, когото известил за измяната и начина, по който Драч ще може да бъде отново завоюван. За тая постъпка Василий II почел Ашот със сан магистър, а жена му Мирослава със званието “зости” (придворна дама). При това Ашот донесъл и писмо от драчкия протевон Иван Хрисилий, в което последният обещавал да предаде Драч на императора, ако той и неговите синове бъдат почетени със сан патриций. Василий II на драго сърце приел това предложение и също чрез писмо наградил двамата Хрисилиеви синове с желания сан, но не и самия Хрисилий, защото към това време той вече се поминал, а градът бил предаден на началника на византийския отряд, патриций Евстатий Дафномил.Това станало в 1005 г.

След завземането на Драч Василий II не оставил цар Самуил и българите в покой. Ако може да се вярва на Матей Едески, “Василий през 455 г. (1006—1007) отново събрал всичките сили на империята си и тръгнал против българите. Той останал дълго време в страната им, зает със страшна за тях война.” Че войната между ромеи и българи продължавала и след 1005 г., свидетелствува и известието от житието на св. Никон Метаноите, в латинския превод на което се споменава, че “владетелят на българския народ, известният непобедим по сили и твърдост Самуил, бил разбит с многобройно множество българи и победен от него (Василий II) при Крета в 1009 г., която се намирала източно от Солун, между тоя град и крепостта Рентина или Рендина при езерото Болбе. Най-сетне сам Иван Скилица това потвърждава, като констатира, че “императорът не пропускал всяка година да навлиза в България и да изтребва и опустошава всичко, каквото му попадне по пътя”. Вече краткостта на това известие показва, че тия нападения на Василий II не са носели характер на систематични войни, а са били отделни нахлувания, които са имали за цел или постоянно да тревожат българите и техния цар и по тоя начин да не им дадат възможност да се засилят с отвоюване на отнетите им земи, или пък да отблъсват нападенията на Самуил, насочени против Солун или друг някой византийски укрепен пункт. Да поведе борбата по такъв начин през дадения период (1005—1013 г.) се налагало на императора от самите обстоятелства: тъкмо в това време вниманието на Василий II било отвлечено от събитията в Италия, дето отначало той трябвало да воюва с арабите, чиито нападения ставали все по-опасни за тамошните византийски владения, а после и против избухналото в град Бари и Апулия от 1009 г. въстание, за потъпкването на което трябвало да се напрегнат всички сили на империята. Само в 1013 г. град Бари бил отново завоюван, властта на императора възстановена и смелите главатари на въстанието били принудени да бягат в Беневент.

След като се освободил от тия опасни и мъчни войни в Италия, Василий II отново обърнал погледите си към България и българите с намерение, както изглежда, да свърши с тях веднъж завинаги. Самуил, който след загубата на толкова важни и обширни области в Северна и Североизточна България и такава коварна измяна вече чувствувал своята слабост, през целия тоя период гледал само да запази останалите части на своето значително намалено царство или пък при удобен случай да си отвоюва наново някои важни крепости, като например Воден. В края на 1013 г. той не е могъл да не предвижда намеренията на Василий II и поради това почнал да се готви за нова война, но война решителна за живот или за смърт. “Самуил, пише Скилица, бидейки не в състоянието нито да се разположи на лагер под открито небе, нито да противостои на императора в открит бой, а отвсякъде разбиван и лишаван от силата си, решил с окопи и прегради да му препречи входа в България.” Понеже знаел, че императорът обикновено правел нахлуванията си през тъй наречения Кίμβα λόγγος и Кγείδιον, т. е. през Серското дълго поле, простиращо се между езерата Бутково и Тахинос, и през клисурата в долината на р. Струмица между планините Огражден и Беласица, която клисура се наричала Клидион — име, което е нищо друго освен превод на съществуващото там и днес село Ключ, “Самуил се заел да прегради това тясно място и да затвори входа за императора, като построил голяма нашир дема (стена-преграда) и поставил на нея силна стража”. Както от това съобщение на Иван Скилица, тъй и от по-нататъшното му изложение за преградите в тесните места южно от град Струмица не е мъчно да се разбере, че Самуил избрал тъкмо Струмишката крепост, построена на един твърде висок връх югозападно над днешния град, заобиколен от всички страни с дълбоки долове, и наричана от византийците “задоблачна”, защото “хората, които седят на стените, ако се гледат от равнината, виждали се като птици”, като важен и недостъпен стратегически пункт и като възел на пътищата за Солун на юг, за Овчеполе — Скопие на север и на изток по долината на реките Струмица и Струма за Южна Тракия, за отбрана на юг и изток, отдето той предполагал, че ще бъде нападнат. И наистина Самуил не се излъгал.

В началото на лятото 1014 г. Василий II потеглил в поход. През Мосинопол (дн. Гюмюрджина), Драма и Сер, отдето повърнал на север и през Валовища (Демирхисар) и Рупелския проход той навлязъл в долината на р. Струмица. Но пред демата в Ключовската клисура той бил принуден да спре, защото при опита да завладее входа на демата защитниците й оказали силен отпор и произвели страшно поражение. Едновременно вървели военни действия и на друго място. Още при навлизането на императора в България Самуил изпратил от Струмица голяма войска под началството на Несторица, “един от най-мощните български велможи”, против Солун вероятно с цел да отвлича вниманието на Василий II от Струмишката долина. В Солун тогава управлявал приемникът на Давид Арианит, Теофилакт Вотаниат, дядо на по-сетнешния император Микифор Вотаниат (1077—1081). Той излязъл заедно със сина си Михаил и като се ударил с Несторица, разбил съвсем българите, заграбил голяма плячка и много пленници и ги откарал при императора, който обсаждал демата в Ключовската клисура. Между това обсадата в Ключовската клисура вървяла твърде несполучливо: всички удари на ромеите били отбивани от стражата с големи за тях загуби. Така че да се превземе и премине демата ставало невъзможно вече за императора дори и след пристигането на Теофилакт Вотаниат. Но въпреки това Василий II не се отказал от предприятието; напротив, той изпратил своя съратник, пловдивския управител Никифор Ксифий заедно с неговия отряд да намери нейде от друга страна път, по който да се направи обход и по тоя начин с хитрост да се направи възможно преминаването на демата. Сам Василий останал в Ключовската клисура, като не престанал да насиля преградата. И наистина Никифор Ксифий отстъпил заедно с отряда си назад и като обиколил твърде високата планина, която се намирала южно от с. Ключ и се наричала Беласица, по стръмни и почти непроходими места на 29 юли, 12 индиктион, 1014 г. неочаквано се явил с вик и шум отгоре в тила на българската стража, която отбранявала Ключовската преграда. Изплашени от тая изненада, войниците малко се грижели за отбраната на укреплението; те гледали само да се избавят от явна гибел и скоро се обърнали на бяг. От това обстоятелство се възползувал Василий II, който сам веднага нападнал на демата и като я разрушил и преминал, спуснал се да преследва бягащите към Струмица войници. В станалото може би при с. Макриево според народното предание сражение, в което взел участие и цар Самуил, излязъл вероятно от Струмица със сина си и друга войска на помощ на отстъпващите, българите претърпели пълно поражение, в което паднали много убити и още повече били взети в плен. Самуил едвам смогнал да избегне опасността при съдействието на сина си Гаврил-Радомир, който юнашки посрещнал нападателите и като го метнал на коня си, отнесъл го в безопасно място — в крепостта Прилеп, отдето Гаврил скоро се върнал в околностите на Струмица, а Самуил преминал в Преспа.

След тая бляскава победа Василий II потеглил към Струмица, но той не можал да превземе тая непристъпна крепост, защото станалото наскоро събитие, както ще видим, го принудило не само да се откаже от обсадата на тоя важен стратегически пункт, но и да отстъпи от него. По пътя си към Струмица императорът сполучил “да завладее крепостта, наречена Мацукион, която се намирала близо до Струмица”. Едва ли трябва, па и можем да търсим тая крепост във и при дн. с. Мачуково, защото последното, колкото и да стои близо до името си, се намира не близо и не по пътя на Василий II до и към Струмица, а далеч на юг от нея и на югозапад от Дойран на левия бряг на Вардар. За да се избегне тая невъзможност, тук може да се направят следните предположения: или през средните векове е имало крепост Мачуково близо до Струмица, чието население по една или друга причина, например при завоеванието на турците, било принудено да я напусне и да се пресели на мястото на днешно Мачуково, като го нарекло на старото име на крепостта, или пък у Скилица погрешно е дадено името на друга крепост, например на крепостта при днешното с. Макряево, която наистина се намирала наблизо до Струмица и по пътя на Василий II от Ключовската дема за същия град.

Едновременно с превземането на тая крепост Василий II изпратил намиращия се все още при него солунски дука Теофилакт Вотаниат с войска и със заповед да премине хълмовете при град Струмица, т. е. силно изрязаната местност южно от тоя град, известна днес под името Чам, да изгори демите по пътищата в тях и да прокара удобно проходим за императора път, който води за Солун. Когато пристигнал на мястото Вотаниат безпречно бил пропуснат от българските местни стражи да навлезе навътре; обаче когато поискал да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедта му, той попаднал в разставени в същата местност засади и българите го причакали тайно в една дълга теснина. Това навярно е бил тесният проход между Беласица и Плауш планина, който през Костурно се спуща на юг към Дедели. Като влязъл в теснината, заобиколен отвред и обсипван от височините с камъни и стрели, без да може някой да го защити поради теснината и непроходимостта на мястото, сам паднал убит, без да може да се отбранява, след като Гаврил-Радомир го пробол в корема с копието, което носел, и се изсипали вътрешностите му, и голяма част от отряда му също загинала.

Известието за поражението и смъртта на Теофилакт Вотаниат, който бил според думите на М. Аталиат най-близкият и най-добрият военачалник на Василий II, не само изпълнило императора с голяма скръб, но и разстроило и всичките му планове. Ожесточението му против българите поради това поражение било дотолкова голямо, че той заповядал да извадят очите на пленените в сражението при Беласица български войници, които според Скилица били около 15 хиляди, а според Кекавмен 14 хиляди, и “да оставят на всека стотица от така осакатените един с по едно око, който да ги води, и в такова положение ги изпратил при царя им Самуил.” Сам Василий II след това не се решил да отиде по-нататък, особено след новото появяване на Гаврил-Радомир при Струмица, и като снел обсадата на тая недостъпна крепост, отстъпил на изток. През Ключовската клисура той отишъл в областта “Загория, дето се издигала най-силната крепост Мелник и вар., изградена на една скала, обиколена отвред със стръмни и твърде дълбоки пропасти”. В това време българското население от околностите потърсило прибежище в тая крепост, вероятно още в началото на войната при навлизането на Василий II в България, и малко мислело за ромеите. Императорът, като видял, че крепостта, защитена тъй недостъпно от самата природа, е мъчно превзимаема, решил да се опита с хитрост да я завладее. Той изпратил при затворилите се в Мелник българи едного от най-близките си спалници, скопеца Сергий, който се отличавал с извъртливост и хитрост в речите, за да узнае тяхното настроение. Когато Сергий се явил в града, той говорил много и тъй убедително, че населението, като сложило оръжие вероятно под влиянието на известието за пълно поражение на българите и техния цар при Беласица, предало себе си и крепостта. Василий II приел града и се по казал твърде много и достойно благосклонен към населението. Наскоро след това през октомври, като оставил в крепостта достатъчен гарнизон, заминал за Мосинопол.

Войната в 1014 г. била особено съдбоносна за България и българите. Поражението при Беласица било за тях силен удар, който не можел да се изкупи с погубването на Теофилакт Вотаниат и на неговия отряд. Загубата на Мелник бил втори удар, не по-малко чувствителен, защото това била най-силната и важна българска крепост, която служела като опорна точка за отбраната на Кресненския проход и изобщо пътя на север към Средец. И най-тежък и съдбоносен удар за изнемогваща България била смъртта на цар Самуил. Иван Скилица разказва, че когато Самуил видял пристигащите ослепени 14 хиляди свои войници в такъв брой и такова жалко положение, той “не бил в състояние да понесе юнашки и спокойно страданието: завил му се свят, причерняло му и той паднал на земята. Присъствуващите с вода и благоуханни масла (μυροις) му възвърнали дишането и направили малко да се съвземе. Като дошъл на себе си, Самуил поискал да пие студена вода, но щом взел и сръбнал, той бил обхванат от болест в сърцето (καρδιαγμψ = разрив на сърцето) и след два дена се поминал” на 6 октомври, 13 индиктион 1014 г. в своята първоначална резиденция “на блатистия остров Преспа”, т. е. на днешния остров Ахил или Аил, дето вероятно бил и погребан.

Така трагично било определено да завърши своя живот цар Самуил, един от най-видните господари през Първото царство. В течение на 45 години (969—1014) той стоял начело в българската държава: 28 години като ръководител на нейните държавно-административни работи и 17 като цар на българския народ, и водил непрекъсната и тежка борба с византийския император за отстояване и запазване независимостта на своя народ с такава енергия, че дори враговете му го характеризирали като “човек войнствен, който не знаел никога почивка”. Той служил с беззаветна обич и неотменна преданост на отечество и народ и високо ценил най-висшето благо за всеки народ — политическата свобода, та поради това той не можал да понесе страданията на ония 14 хиляди свои нещастни войници: в тях той предвиждал бъдещите мъки на целия български народ. За жалост ние познаваме цар Самуил само като войник и пълководец, но не и като господар; освен че той се явява като добър и милостив баща, ние не притежаваме никакви данни за неговата вътрешна дейност, в която може би биха се открили още много други симпатични черти в неговия характер. Обаче главното значение на цар Самуил в нашата история се заключава не само в това, че той отстоявал независимостта на българите и продължил съществуването на българската държава още близо на половина век, но още и в това, че той в тия 45 години, през които той ръководил съдбините на българския народ, той сполучил чрез своята многогодишна и упорита борба с Василий II да възпита и развие своя народ в духа на свободата, като се противопоставил на чуждото разрушаващо влияние, и да вдъхне в него силна омраза към безпощадната и жестока завоевателна на България— Византия, и към всичко византийско — една заслуга, на която немалко се дължи несъмнено запазването на народността на българския народ през време на тежкото византийско владичество.

Съдържание: