x Българският църковен въпрос след цариградския събор в 869-870 г.

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Българският църковен въпрос след цариградския събор в 869-870 г.

Българският църковен въпрос, както вече се изтъкна, имал колкото църковен, толкова и политически характер. Обаче какви са били отношенията между България и Византия след неговото приключване, това засега остава неизвестно; едничко, което може да се каже с положителност, е това, че в 870 г. били възобновени условията на договора от 864 г. и бил възстановен желаният от двете страни “дълбок” мир, който е просъществувал в течение на цели 30 години между двете съседни държави. До известна степен тия мирни отношения се определяли вече от поведението, което римската курия държала спрямо България след 870 г.

Няма съмнение, че от разрешението на българския църковен въпрос римският първосвещеник не е могъл да остане доволен; напротив, при оная покорност и удовлетворение, които той получил от византийската църква и правителство на събора в 869—870 г., папа Адриан II чакал само сгоден момент, за да повдигне отново въпроса за юрисдикцията в България, като се надявал, че при настаналите отношения между Рим и Цариград ще може отново да подчини българите под властта си. И такъв повод наистина скоро му се представил.

Когато през 871 г. император Василий I и патриарх Игнатий за премахването на някои неуредици в цариградската църква се обърнали с писма към Адриан II да искат милост и снизхождение в полза на посветените от Фотий духовни лица, римската курия намислила да се възползува от тоя случай, за да упражни папския авторитет за отменение решението на българския въпрос. В отговорното си писмо от 10 ноември с. г. до императора папа Адриан II право повдига тоя въпрос. “Освен това, пише той, и друго едно нещо, чрез което се доказва, че първите дела на вашето благочестие и знаковете на предишната благосклонност към апостолския престол въпреки нашата надежда са обезцветени, се явява от самото основание унищожено, именно дето с ваше благоволение нашият брат и съепископ Игнатий се осмелил (praesumpsit) да посвети в българската страна предстоятел (antistitem), на което ние се учудваме, и сме твърде поразени, задето вие сте се отвърнали от вашето благочестиво залягане (intentione). Ho при все това, молим, поне сега обуздайте (coercere) със спасителни увещания казания вече досточтим предстоятел (praesulem Игнатий) от посегателство в оная страна; в противен случай и той сам не ще избегне каноническото отмъщение (ultionem), и ония, които си присвояват там името на предстоятелството или на някоя друга длъжност, ще бъдат чрез отлъчка, с която те вече се държат вързани, низвержени (лишени) от своя сан.” А пък в писмото си до патриарха, доколкото може да се разбере смисълът му по запазения от него откъслек, Адриан упреква Игнатий, задето тоя се разпоредил в 870 г. да бъде изгонено от България “с голям позор и безчестие” латинското духовенство, без да е бил папата обвиняван в нещо и да е последвала някоя присъда от страна на патриарха; от друга страна пък намира напълно основателна разпоредбата на предишния папа, дето забранил в 866 г. на гръцките свещеници да свещенодействуват в България, защото тия последните били привърженици и съобщници на Фотий, на които не само в България, но и в цялата църква Адриан забранил и забранява да свещенодействуват. Затова Игнатий, като е знаел това, не трябвало да извърши подобни работи.

Изисквайки по тоя начин от Василий I да въздействува върху Игнатий, за да се откаже от България, Адриан II не привеждал никакви мотиви, а се основавал изключително на своя авторитет, като заплашвал, че ще упражни своите права както върху самия патриарх, тъй и върху духовенството в България. Обаче като се вземе пред вид, че той се обявил непреклонен към просбата на императора и патриарха за снизхождение спрямо посветените от Фотий духовни лица, не е мъчно да се съгледа, че от негова страна това било един сондаж дали в Цариград не биха се съгласили на компромис в смисъл, че той би удовлетворил тяхното желание само ако те се откажеха от България. Но в Цариград, както изглежда, узнали скритата мисъл на папата и на всичките искания на Адриан II относно България решили да отговорят с красноречиво мълчание. В такова положение останали работите па българския въпрос до смъртта на Адриан II в края на 872 г. (между 13 ноември и 14 декември).

Новият папа Иван VIII (872—882), тоя колкото деятелен и решителен, толкова и хитър и лукав дългогодишен архидякон при римската курия, се заел по-енергично да поведе българския въпрос, като се надявал в скоро време да поправи грешките на своите предшественици. Наскоро след покачването си на папския престол (872 дек. — 873 септ.) той изпратил до Борис писмо, в което, като изтъква, от една страна, че оная част от църквата, която бог постановил да бъде най-първа и да се нарича престол на ап. Петър, съвсем няма нито петно, нито бръчка или нещо подобно, а, от друга, като съобщава, че той подлага на низложение патриарх Игнатий като неукротим и безразсъден във въпроса за юрисдикцията в България и че гръцките епископи и свещеници, които се намират там, подлага не само на низвержение, но дори и на анатема, защото те повечето били посветени от Фотий и са негови съучастници и съмишленици, заплашва Борис и българите, че ще ги свърже със същите вериги на анатемата като отстъпници, беглеци и нарушители на своите обещания и че тяхната част ще тури заедно с оногова, комуто те подражавали — дявола, който “отначало е лъжец и в истината не стои” (Йоан, VIII, 54— 55), като предполагал да подготви почва за по-решителни действия и по тоя начин да привлече България отново към Рим. Зает обаче с работите на Запад поради изтегнатите си отношения с Людовик Немски, Иван VIII от време на време обръщал погледите си и към Изток. През февруари 874/875 г. той отново писал до Борис, върху когото той искал непосредно да повлияе, за да се откаже доброволно от Цариград. И в това писмо папа Иван VIII, като изтъква още веднъж приемството на римския първосвещеник от Христа чрез ап. Петър, неговото главенство, а оттука и власт над всички други патриарси, която била приложена в свалянето на Фотий и възстановяването на Игнатий, прокарва мисълта, че за посегателството си върху България Игнатий навлякъл върху себе си осъждането на апостолския престол и затова последният не приема ония, които били назначени от гърците за България, в числото на епископите; напротив, той низлага и предава на анатема тях и ония, които ги пращат, ако те се не опомнят, та по тоя начин да се не покажат истински епископи, за каквито те се считат, ония, които отказват да се успокоят чрез спасителни увещания.

Във всички тия залягания на папата да докаже незаконността на гръцкото духовенство, особено на епископите, ясно проглежда целта на папата да въздействува върху Борис да се откаже от него и отново доброволно да се обърне към Рим. Едновременно (септ. 874 — 2 май 875) Иван VIII писал до императора писмо, в което му съобщава според донесението на много лица, какво Игнатий “не се поколебал да вдигне глава против св. апостолска църква, от която той получил епископското достойнство, защото въпреки запрещенията на всички отци намислил с безразсъдна смелост да присвои новия български народ, който е свише просветен чрез молитвите на блажения Петър, ключар на царство небесно, и на Павел, учител на народите, и от пратеници на апостолския престол е обърнат в Христовата вяра и умит със св. кръщение”. Затова папата счел за необходимо да повика Игнатий в Рим, за да се представи на апостолския престол и да даде отчет за поведението си, понеже той не бил доволен от своите предели и заграбил чужди граници чрез присвоение. В същото време всичкото внимание на Иван VIII било насочено към това, как да се избави от друг не по-малко опасен противник и съперник по папския престол — Формоза. Когато последният поискал да се намеси в неговата църковна политика и един ден дори се явил при него да иска позволение, писма и парични средства, за да замине за България, Иван VIII не само му заповядал да кротува и му дал да разбере, че и без него работата ще се свърши, но и сполучил да се отърве от него: подозрян като участник в явно насоченото против папата шумно дело на силните тогава в Рим братя Григорий и Георгий Авентински, Формоза бил лишен от сан и отлъчен от църквата (април 876 г.) “главно за неговите престъпни хитрости, с които той си служел, както казвали, за да разврати българския княз”.

Между това събитията в самата Италия принуждавали папа Иван VIII временно да измени политиката си спрямо Цариград. Когато след смъртта на Людовик Немски (авг. 875 г.) държавата му се разпаднала и почнали вътрешни раздори Италия се лишила от своя деятелен защитник; освен това поради постоянната и непримирима вражда между италианските князе тя се оказала не в сила да се бори против страшните араби, които застрашително нападали бреговете й. При такива обстоятелства за Иван VIII, който бил стеснен от всички страни ставало необходимо да потърси помощ от източния император, чието влияние върху делата на Южна Италия все повече се засилвало благодарение на успешната му борба с арабите, особено след освобождението на гр. Бари в декември 875 г., когато византийското правителство настойчиво предлагало на. италианските князе съюз против мюсюлманите. Когато въпреки всичките си залягания пред император Карл Плешиви (869—877) Иван VIII се убедил най-сетне, че не ще получи от Запад никаква помощ, той на 17 април 877 г. се опитал чрез беневентския епископ да предаде на византийския пълководец Григорий, който тогава пристигнал в Беневент, едно писмо и да издействува у него да изпрати колкото е възможно по-скоро военни кораби в помощ на папата; в писмото си до Григорий Иван VIII изказвал настоятелно същата молба и се осведомявал също за здравето на император Василий, “богобоязливия защитник на истинската вяра”; той изказвал радостта си, задето Григорий изпратил против враговете на кръста Христов една силна флота и силна войска с такъв деятелен пълководец за тая експедиция, и го убеждавал, че той би постъпил напълно с желанието на своя господар, ако би изпратил десет хеландии в поддръжка на римската църква, която тъй много се обезпокоява от арабските пирати, че той би могъл скоро да очисти с божия помощ папските брегове от тях.

Император Василий I, до когото несъмнено достигнало своевременно съдържанието на папското писмо до стратега Григорий, не се забавил да използува както стесненото положение на Иван VIII, тъй и неговото дружелюбно настроение към Византия, за да повдигне отново въпроса за премахване ненормалното положение в църковните отношения. През втората половина на 877 г. Василий I изпратил писмо в Рим, в което — доколкото съдържанието му може да се разбере от отговора папски, той молел папата да изпрати пратеници в Цариград за умиротворение на църквата и за възстановяване ред в цариградския патриархат. Иван VIII на драго сърце посрещнал просбата на императора и за пратеници назначил епископите Евгений Остийски и Павел Анконски, но те поради разни политически пречки могли да заминат за Цариград само след една година, като при това били снабдени със седем писма от 16 и 28 април 878 г.: три за Цариград — две до императора и едно до патриарх Игнатий, и четири за България.

В първото си писмо до императора Иван VIII възхваля ревността на Василий I към църковния мир, което доставяло на папата голяма утеха в това безбожно време, и съжалява за разцеплението и преследването на духовни и монаси във Византия. Папата трябвало толкова по-дълбоко да чувствува това, защото той носи бремената на всички обременени, или по-добре, в него ги носи св. Петър. Затова императорът поискал от апостолския престол пратеници, които трябвало да изкоренят раздора и да насадят мир, любов и съгласие, като разследват какво е било извършено в Цариград против божията поля, какво е извършено против предимствата на апостолския престол и въпреки обичаите, установени от римската църква. Папата се извинява, че не праща желаните от императора пратеници, понеже били възпрепятствувани, но препоръчва двамата епископи като мъже изпитано верни и блестящи със знание. Най-сетне той моли Василий I да нареди, щото същите пратеници да могат с безопасност да отидат при българския княз и да се върнат оттам, но без да посочва целта на тяхното отиване в България, а го представя само като едно посещение на вежливост и за поздрав. Във второто писмо с дата от 28 април, като се възхваля императорът за неговата мъдрост, благочестие и любов към римската църква, папата го моли да изпрати помощ против нейните врагове, а препраща досежно посегателството върху нейните привилегии и права да изслуша устните обяснения на пратениците, на чиито изявления императорът може да вярва, тъй като че ли папата сам му говори за всичко. За всичко това той ще има за помощници светите апостоли, а за посредник пред бога винаги самия папа.

Съвсем от друг характер било папското писмо до патриарх Игнатий. В него Иван VIII, като съобщава на патриарха, че вече два пъти му напомнял с писма да бъде доволен от правото си на цариградския диоцез и да не прекрачва определените от каноните и от св. отци граници, че българската страна до нахлуването на езичниците се управлявала в църковно отношение от апостолския престол, както това се потвърждава от разни исторически документи, които се пазят в архивата на римската църква, Иван VIII пише: “Но ти, почтенейший брате, всичко това си прочел със затворени очи и постановленията на св. отци си потъпкал с безразсъдна пета, забравил си многобройните благодеяния, (оказани) теб от предстоятелите на апостолския престол и си се подигнал против същия св. престол, като заграбваш старата област, установена в българската страна, с непозволено проникване и се съгласяваш да пращаш сърп на чужда жетва против божествените закони.” Като изтъква, че трябвало съгласно с думите на ап. Павел след първото и второто напомняне да прекъсне всякакво общение с патриарха и само от желание за неговото направление това не направил, папата заявява: “Ето за трети път канонично чрез пратеници и писма напомняме, увещаваме и публично заявяваме: незабавно да изпратиш в страната на българите способни мъже, които, като пропътуват по цялото им отечество, да доведат без всяко отлагане всички, които се намерят там и за които се казва, че са получили посвещение от тебе или от твои подчинени, тъй че в течение на 30 дни никакъв епископ, никакво духовно лице, които са под твоята власт или, по-добре, безвластие, да се не намери във всички български предели. Защото ние не търпим, щото ония, които ти си поставил там без позволение и които, както е известно, са отлъчени от апостолския престол тъкмо за това, да заразяват сърцата на новите господни раби със заблудата на твоето вероломство,” когато първенството в просвещението на българския народ принадлежи на римската църква. “Затова, продължава папата, ако в течение на 30 дена ти не изведеш от пределите на цялата българска страна всички, които ти или твоите епископи сте посветили в някой църковен сан, и ако не се откажеш сам от всяко църковно право над нея, след два месеца ти ще бъдеш лишен от св. тяло и драгоценната кръв на господа наш Исуса Христа, като се почне от деня, в който ти ще получиш това писмо, дотогава, докато ти, който упорствуваш на тия наши постановления, не преклониш врат за послушание.” Най-сетне папата заплашва Игнатий, че ако той ще продължава все тъй да упорствува, ще бъде лишен от патриаршеското достойнство, което той получил по папска благоволение, и ще му се отнеме всяка привилегия на висшето свещенство.

Предназначените за България писма били адресирани: 1. до всички гръцки епископи в България, 2. до българския княз Михаил, 3. до болярина Петър и 4. до един български велможа.

1. В първото писмо, като осъжда гръцките епископи, задето са навлезли “в Илирийската провинция, която сега владее българският народ”, против постановленията на св. отци, и доказва историческите и съвременните права на римската църква над България, Иван VIII ги обвинява, че някои от тях дошли в България по таен жребий, а други — от пустославие и алчност, канени и неканени, и че те въвели там въпреки каноните многобройни правила и поради това той ги отлъчил и те са отлъчени. И затова папата пише: “Който от вас в течение на 30 дена, откак стане известно това апостолско постановление без да се подчини на интересите на българската страна, се осмели упорито да извършва в нея каквато и да е наредба и разпоредба през казаното време, той се лишава от длъжността си в силата на авторитета на св. отци и по решението на нашия съд няма да избегне, ако не се опомни, наказание и да не се надява някак на снизхождение. А който от вас, покорявайки се смирено и послушно на тия наши спасителни увещания, отстъпи катедрата в българския диоцез, той нека знае, че ние сме решили да му се възстанови епископството, за което би се установило, че той го е заемал по-рано в гръцката област (църква); ако ли пък никога не е заемал, да му се даде вакантно, стига само той да е такава личност, на която не е в състояние да попречи в това никое правило на отците.”

2. Писмото си до Борис Иван VIII почва с това, че като посочва, какво гърците, от чието лукавство той бил излъган, обикновено тънат в разни ереси и схизми, съветва го да избягва техните лъжи и обещания, та да не би, когато те съгрешат, и той да съгреши и когато те се обърнат към богохулство, и той да се окаже хулител на правата вяра и тогава няма да се намери кой да го оправи и изведе от греха. “Ето за какво, повярвайте ми, драги сине, ние скърбим; ето защо денем и нощем се тревожим га вас. Не слава или почест, или приход без съмнение от вас очакваме, когато ние се стараем да спечелим по-скоро вас, отколкото вашите (блага); защото желаем да достигнем не управлението на отечеството (ви) и кормилото на държавата, а искаме отново да получим по стар обичай грижата и уредбата на епархиите (диоцеза) в същата страна,” т. е. в България. Очевидно тук папата отдалеч намеква на старата папска идея за стремежа на византийския император чрез църквата и политически да подчини България под властта си. Затова по-нататък папата продължава: “И тъй, обърнете се към блажения Петър, първия от апостолите, когото вие обикнахте, когото избрахте, когото се постарахте да намерите, чиято защита получихте в нуждите и водите на учението спасително и прилично възприехте и на чието покровителство вие заедно с всичките си поданици се връчихте и предадохте.” След това папата отново се обръща към еретичеството на византийците. Той се отказва да твърди, че те нямат една и съща вяра, едно кръщение и един бог (Ефес. IV. 5—6), но понеже у тях често бива, че след като цариградският патриарх или императорът, а в повечето случаи единият и другият станат основатели на някоя ерес, твърде много хора, които са под тяхна власт, от лъст или очевидно от страх тръгвали подир тях; тогава тежко на ония, които са последвали тяхното общество. За да потвърди изказаната тук мисъл, папата привежда някои исторически примери. “И тъй, кажи, питам, драги сине, какво ти би направил или твоят народ, ако през времето на духобореца Македоний, цариградския предстоятел (342—348 и 350—360), когато и безбожният Констанций там управляваше, вие бихте се наслаждавали от тяхното общество: не бихте ли вие, богохулствувайки заедно с тях против св. дух, последвали неговото учение? Тоя грях по свидетелството на господа няма да му се проста нито на тоя век, нито в бъдещия (Мат. XII. 31—32). Ако да имахте тяхното осквернено съобщество, не щяхте ли да имате при все това и криво учение, а чрез това и вие заедно с тях като снопове, събрани за унищожение, не бихте ли (били) запазени за вечния огън в деня на страшния съд? Вярваме прочее, че вам не е неизвестно, какво апостолският престол на блажения Петър не е бил порицаван от другите престоли (в текста sensibus вм. sedibus), когато сам, порицавайки всички други твърде често и особено цариградския, или ги е освобождавал от заблуда, или пък е осъждал със съда на своето решение ония, които не са искали да се опомнят. И тъй, недей следва гърците, драги сине, защото те всякога си служат с лукави доказателства и се домогват с коварни извъртания, та да не ви постигне някак това, което постигна готския народ. Когато тоя (народ) пожелал да се освободи от езическата заблуда и да се присъедини към Христовата вяра, попаднал на един епископ, който, имайки образа на благочестието, но отричайки неговата истина, докато ги освобождавал от езичеството, оплел ги в Ариевите богохулства. Така те, докато искали непредпазливо (безгрижно) да избягнат заблудата, впадат в заблуда; следвайки сляп водач, те, станали заедно с него слепи, загинват в пропастта на Ариевата порочност. Ето защо ние (ви) наставяме, че трябва да се пазите от съучастие с гърците. Защото лоши беседи, казва ап. Павел, развращават добрите нрави (1 Кор. XV, 33). Макар те понякога и да говорят добри неща, недей се учудва, защото и демоните признаваха сина божи (Марк. I, 23—27; Лук. IV, 33—36); но той ги предупреждавал по-добре да мълчат, та да не би някой да ги чува (като) истински проповедници, а да последва заблуждаващи.” Папата отново подканя Борис да се обърне към ап. Петър, който “е заслужил властта тук (на земята) да свързва и разрешава, а там (на небето) да пази ключовете на царството небесно”, и му дава такива обещания: “Ако ни послушате и се върнете пак в лоното на св. Петър, ние ще ви приемем като най-обични синове с разтворени обятия, с голи ръце ще ви прегърнем и ще ви имаме всякога в недрата на Христовата любов; и ако има нещо свето, нещо спасително, нещо съгласно, няма да пропуснем да поднесем и приложим вам и за вас.” В края на писмото Иван VIII съобщава, че изпратеният някога си (quondam) по монаха Урс подарък той получил с благодарност и че по тоя случай въздал хвала богу, “който те е научил да ни го поднесеш предано, а тебе самия скоро, както вярваме, цял и съвършен ще ни предаде.” Обикновено това място се привежда като доказателство, че Борис не бил съвършено скъсал сношенията с Рим и че той от време на време изпращал там дарове, както споменатия тук, изпратен по монаха Урс. Но това мнение само по себе си пада сега, когато вече знаем, че папата Иван VIII непосредно помимо Византия се е сношавал с Борис преди 878 г., както например в 872/873 г., когато вероятно ще да е дохождал нарочно епископският монах Урс с разгледаното по-горе писмо; това се подтвърждава и с употребената от папата дума “quondam” = някога си, преди години. Оттук ясно става, че не Борис е поддържал сношения с Рим, а сам папата се опитвал да завърже такива, на което българският княз Борис отговарял не с писмо, а само с подаръци от вежливост, защото той очевидно не искал да остане във враждебни отношения с Рим. Едновременно с това Иван VIII предупреждава Борис да знае, че евнухът Сергий е низложен от него чрез авторитета на князете апостоли и на свещените канони, защото той, понеже по произход бил славянин и оплетен с много порочности, завзел с измама свещенството; след това се разкрило свръх другото, че той бил открит и изобличен в нарушения, за което бил тогава разпопен от своя епископ; но после той съвсем недостойно бил издигнат на белградското епископство от Георгий, “който с лъжа си присвоява името епископ. Това обявяваме както на вас, тъй и на цялата ваша общност съгласно с каноните, за да не се приемат ония, които са отхвърлени от другите (I Ник. с. пр. 5), та ония (т. е. които ги приемат), да не се държат свързани заедно с тях, което ние не желаем, с подобно наказание на съда.”

3. Писмото си до болярина Петър Иван VIII почва така: “Изпращайки писмото на нашето апостолство до любезнейшия наш син, най-християнския княз Михаил, ние счетохме за достойно да напишем също и до твоята чест и да отговорим на стоновете на нашето сърце, които постоянно търпеливо пренасяме, въздишайки и учудвайки се с твърде голямо смущение как най-мъдрият княз и вие сами можахте да се отвърнете и да се отклоните от правата пътека, а също да се откажете от престола на блажения Петър, най-висшия от апостолите…” “И тъй, ние пишем на тебе като на близък и драг нам, защото ти беше в това дело с божия помощ първият предтеча и водач за самия княз; ти като посредник тича между него и нас и благодарение на бога всичко, което бе направено за спасението на тоя народ, не без твоя подвиг е направено, а ти сам добре знаеш и какви трудове предприехме за вашата уредба. И вие добре се радвахте между нас и се наслаждавахте с духовни радости и успехи; но ние не знаем кой ви е излъгал прочее; кой, след като станал оръдие на дявола, който някога си прелъстил Ева чрез змията, ви е отклонил от правия път с хитро убеждение, поради което немалко скърбим и не току-тъй се разтревожихме.” Папата подканя болярина Петър постоянно да напомня на своя княз да се върне към истинската вяра, която била открита от Христа на ап. Петър, когато му казал: “Аз се молих за тебе, Петре, за да не оскудее вярата ти” (Лук. XXII, 32). Тая вяра ап. Петър донесъл в Рим и на нея закрепил римската църква, след като управлявал дълго време апостолския престол, и за тая вяра приел смъртта. Така ап. Петър посветил и обрекъл на господ бог св. римска църква, основана в тая вяра чрез собствената му кръв, заедно с Павел, който от Ерусалим до Илирската област, тъкмо в която сега българите живеели, разпространил евангелието; чрез тая вяра в късо време римляните дотолкова повярвали и процъфтели, че славният прелат апостол скоро след това, изглежда, в началото на своите писма въздава благодарност богу за нея и предвещава прослава (Рим. I, 1—7). “И тъй, пише папата, убеждавай, драги, благочестивия княз всякога да следва (fugere) тая вяра и нея да жажда; нея недей търси на друго място освен в Рим, дето тя е насадена и вкоренена от блажения Петър, който истински я познавал и истински проповядвал; защото, както никога не може да се намери вода на друго място тъй чиста или тъй бистра, както в извора, отдето влече началото си, тъй и вярата никога не ще може да се намери на друго място тъй чиста и тъй ясна, както във водоема (vivario) на нашата църква, дето тя е събрана не от покриви капещи, с които се сравнява свадлива жена, т. е. еретическата порочност, а изобилно и най-чисто от оня ключар на небето, който я почерпал от самия жив извор свише и раздал най-светла запазена.” В края папата отново подканя болярина Петър да въздействува върху Борис и завършва писмото със следните думи: “Ние пък, ако ни послушате, ще се радваме на вашата печалба и твърде много ще се възхищаваме, понеже ви обичаме с най-голяма любов като братя и синове; ако ли пък не, ще кажем на цялата църква и както учи господ (Мат. XVIII, 17), ще ви считаме за езичници и митари и тогава вие ще видите, когато изпаднете в разни греховни изпитания.”

4. В писмото си до българския велможа Иван VIII буквално повтаря същото, което пише и до болярина Петър в първата половина на писмото с малки съкращения, и след това се обръща със следните думи: “И тъй, нека най-християнският княз се върне към престола на блаженейшия Петър с весело сърце; както елен, след като приеме нещо вредно, копнее за водни извори (Пс. 41,2), нека тъй да копнее неговата душа за спасителните води на неговото (Петровото) учение. В името на него благочестивия нека твоето благоразумие (solertia) преди всичко да приложи голям труд не само да припечелиш най-драг брат, но и сам да наследиш наградата на наградите за спасението на всички ваши. Защото нищо не е повече угодно богу, отколкото ония, които правят хората да се отвръщат от греха или които наставляват повечето (хора) на правда.” В края папата му съобщава, че за такъв свет подвиг той ще получи прошение на много грехове и че ще го счита в числото на най-преданите синове и непрестанно ще го препоръчва в молитвите си към апостолите-князе.

От съдържанието на разгледаните тук папски писма, които били предназначени за България, не е мъчно да се установи, че колкото строг и категоричен се явява папа Иван VIII в исканията си към гръцкото духовенство в България, толкова мек и благосклонен той се държи спрямо българския княз и неговите велможи, очевидно с цел да покаже, от една страна, силата на своя църковен авторитет, а, от друга, чрез това да разколебае Борис и неговите приближени и да повлияе върху тях за ново доброволно отцепване от Византия. Но и тоя път, както изглежда, папата не можал да постигне целта си, защото двамата епископи Павел Анконски и Евгений Остийски, както се казва, пристигнали в Цариград само към края на 878 г. и заварили положението променено: Игнатий вече бил умрял (23 октомври 877) и на патриаршеския престол бил отново покачен патриарх Фотий (877—886). Ходили ли са след това папските легати в България съгласно с искането на папата в писмото на императора и изобщо дали горните писма са достигнали до своите адресати, остава неизвестно. Обаче новата промяна на патриаршеския престол, на която Василий I се решил, след като се убедил, че извършеният от него преврат в църковния живот на Византия не донесъл никаква полза нито за държавата, нито за църквата, не е могла да не окаже влияние и в по-нататъшното развитие на българския църковен въпрос.

Повдигнат наново от папа Адриан II и засилен още повече от Иван VIII, тоя въпрос не е можал да получи някое удовлетворително разрешение при второто патриархуване на престарелия Игнатий, който при настаналите след 869 г. неопределени и натегнати отношения между патриарха и папата не бил в състояние не само да почне решителна борба, но дори най-малко противодействие: той бил принуден, както видяхме, на всички папски искания и заплахи да отговаря само с мълчание и няма съмнение, че ако папското писмо от 16 април 878 г. с неговата строга присъда бе заварила Игнатий жив, то разривът между Цариград и Рим за България би отново избухнал и може би с много по-голяма сила, отколкото по-рано. С издигането обаче на Фотий, на оня същия Фотий, който в 867 г. се бе противопоставил с такава смелост против папското всевластие и бе повдигнал решителна борба за защита на историческите права на цариградската църква върху Балканския полуостров от посегателството на римския папа, спорът между Рим и Цариград за България влязъл в нова фаза. Само Фотий със своята енергия, опитност, ум и обширни познания бил в състояние да извлече византийската църква и държава от онова унижение, в което те били изпаднали след събора в 869/870 г., и да нанесе решителен удар върху неспиращата се пред никакви пречки римска курия. Император Василий I добре схващал смисъла на събитията и не закъснял да поддържа Фотий, като в същото време се е стараел да избегне нови усложнения в отношенията си към Рим.

Макар че възстановяването на Фотий не могло да изненада никого във Византия, защото всички съзнавали, дори и някои бивши негови противници, че той е бил едничката личност, която би била в състояние да въдвори тогава църковния мир и спокойствие, все пак то не е могло да стане без съгласието на папата, а главното било това, че както Фотий бил свален и осъден в силата на едно съборно решение, тъй и узаконяването на възстановяването му трябвало да стане пак чрез такова съборно решение, което да анулира жестоката присъда, произнесена над Фотий на събора в 869—870 г., а също да освободи както императора, тъй и всички епископи, които били подписали актовете на тоя събор. Затова в Цариград било решено да се свика нов събор и още през 878 г. били изпратени от императора пратеници както до източните патриарси, тъй и до папата, за да ги поканят да присъствуват чрез свои представители на проектирания събор за потвърждение избирането на Фотий. В писмата си до Иван VIII императорът му съобщавал за общото желание, щото папата да влезе в църковно общение с Фотий, та чрез това и цариградската църква да постигне желания мир; а Фотий известявал папата, че вторичното му покачване на патриаршеската катедра станало не по негово лично желание, а по настояването на императора и на цялата източна църква, защото всички епископи били на негова страна и само неколцина се държали против избирането му.

Няма съмнение, че от промяната на патриаршеския престол Иван VIII не бил доволен, а още повече от предложението на Василий I и Фотий, защото да го приеме това значило би за него да се примири с най-върлия враг на папството, да анулира всички решения и присъди, произнесени от неговите предшественици върху Фотий, и изобщо да се откаже от всичко, което дотогава било постигнато за папското надмощие на Изток. Но и при все това Иван VIII се видял принуден да отстъпи от своите позиции и да изпълни желанието на императора и на цариградската църква, защото условията и обстоятелствата, при които са действували неговите предшественици, коренно се изменили в самия Цариград, а главното било това, че императорът сега поддържал самия Фотий; па и сам той се намирал в твърде стеснено политическо положение: през първите месеци на 879 г. папските владения в Италия били застрашени както от сарацините, тъй и от отделните италиански князе; където и да се обръщал Иван VIII за помощ на Запад и каквито други временни мерки да предприемал за отблъскване на надвисналите опасности, отвсякъде той получавал отказ и всичките му усилия не се увенчавали с успех. Обаче решавайки се под натиска на окръжаващите го събития да признае издигането на Фотий, Иван VIII не изпущал из пред вид възможността да извлече съответната полза за себе си. Преди всичко той се надявал, че срещу отстъпката си той ще получи военна помощ против своите врагове, главно против сарацините, и че ще сполучи да убеди императора да му възвърне юрисдикцията на римската църква в България. Затова още от момента, когато Иван VIII решил да се отзове с положителен отговор на поканата от Цариград, той не се забавил да подготви почвата и в самата България.

Още в началото на май 879 г. Иван VIII писал до хърватския княз Седеслав следното: “Понеже слухът за твоята любезност, доброта и вяра в бога достигна до нас, смело напомняме на вашето сиятелство и препоръчваме да разпоредите от любов към св. апостоли Петър и Павел, вашите закрилници, щото настоящият легат, когото изпращаме при българския народ, здрав и невредим да отиде при нашия любим син, техния (на българите) прославен княз, и каквото му е необходимо за храна и облекло, оказвайте му от божия любов. Нека твоята любезност се постарае за това, за да може да получи награда за вечен живот.” И тъй, от Рим бил изпратен в началото на май (между 2 и 6) нарочен пратеник през Хърватско за България. На тоя пратеник папата предал да отнесе в България две писма: едно до българския княз Михаил и другото до съветниците му.

Съдържанието на първото писмо е следното: “Понеже всемогъщият бог благоволи чрез дара на своето безкористно милосърдие да повика вас и вашия народ към познаване неговото име, вие трябва да си спомните онова, което господ казва на блажения ап. Петър: “Ти си Петър и върху тоя камък ще съградя църква” (Мат. XVI, 18); нему в самото начало на вашето християнство вие доверихте да бъдете управлявани и на неговите приемници — да се покорявате. Обаче не зная с кой ум вие се отцепихте от неговото главно наставничество по лукавството на някой си, тъй че ще кажем заедно с апостола: “Кой ви прелъсти, та не се покорявате ономува, комуто сте преклонили врат?” или вие сте повярвали на ония (нека кажем с позволението на гърците), които всеки ден се объркват в нови и разни учения и догмати? Но моля, драги сине, без бавене с разумна любов (amore mentis), след като бъдат оставени излишествата и съблазните на измамите, да върнете себе си и вашия народ в лоното на св. ваша майка, римската църква, която по божие постановление е глава на всички църкви, разпръснати по целия свят. Защото дотолкова ви обичаме с бащинско разположение, че ние желаем да бъдете в утробата на Исуса Христа. И ето готови сме да ви спечелим и каквото е било погрешено недавна поради помрачението на нашите легати, да изправим начисто и да се погрижим за възстановяването на всичко твърде бързо; и ако (това) се сбъдне, ние няма да се откажем не само да страдаме и скърбим заедно с вас, но дори да умрем за спасението на вашите души, думайки с ап. Йоан: “Понеже бог е положил душата си за нас и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята” (1 Йоан, III, 16). Обаче вашата преданост трябва всякога с радушна любов да се съгласявате с отческите напомняния и да се вслушвате в нашите увещания, защото оня, комуто били поверени от господа ключовете на царство небесно, да свързва и отпуща, всеки ден и непрестанно простира ръце и радостно ви чака да се обърнете към него: поради това нека той ви върне на вечния пастир, одарени с вечно блаженство, от когото той е научил чрез служенето на своето апостолство да изкупува вашите души.”

Сравнявайки съдържанието на това писмо с онова на предишните писма на Иван VIII до Борис, не е мъчно да се забележи, че папата оставя настрана теорията и преминава на практическа почва: той вече не се впуща да изтъква историческите права на римската църква върху България и не се простира нашироко да доказва где се намира чистата и истинска вяра, в Рим или Цариград, а направо се обръща към близкото минало и върху него гради своите напомняния и придумвания към Борис да се върне заедно със своя народ в лоното на св. римска църква-майка. Той вече пише за някакви грешки, станали “поради помрачението на папските легати”. Какви грешки и на кои папски легати той има тук пред вид: съгласието ли на легатите на събора в Цариград през 869/870 г. да приемат решението на българския църковен въпрос в полза на Византия, или действията и държането на папските мисионери спрямо Борис през 867—869 г., Иван VIII не дава в писмото си да се разбере. Но както и да разбираме тия недоизказани от него мисли, едно е ясно от съдържанието на писмото — именно че папата вече отивал към отстъпки: той е готов да поправи всичко, каквото било погрешено, и да го възстанови в скоро време, т. е. да изпълни обещанията на предшествениците си, стига само Борис да се съгласи на неговото предложение. За Иван VIII в случая било важно да изтръгне от българския княз поне само едно обещание, за да може с него да излезе пред готвещия се в Цариград събор и по тоя начин да бие с него всеки отказ от страна на императора и патриарха за връщането на България под властта на римската църква.

В същия дух било написано и другото писмо, адресирано до велможите-съветници на българския княз начело с болярите Петър, Зергобула и Сондоке, които очевидно Иван VIII лично е познавал, когато те идвали по-рано в Рим: “Най-сетне пише папата, подканям предаността на всички ви, щото с постоянни увещания и подсещания да долагате на нашия любим син, славния княз Михаил, вашия господар, да се възвърне и вие с него да се върнете пак в лоното на св. римска църква, която ви желае да бъдете съучастници на вечното блаженство; да не допуснете по съветите на някои си с извратено учение гибелта и унищожението, не дай бог, на вашата душа, защото ние сме свързани с такава обич към вас, че каквото и да поискате справедливо и угодно богу, вие непременно ще получите от нас и ние искаме безпречно да изпълним вашите просби. Повторно и повторно подканяме към това и обявяваме в името на ловото Христос да побързате изцяло да се върнете при нас; защото, както ние се боим, че ще съгрешим, ако не ви приведем в лоното на св. ваша майка, тъй и вие ще съгрешите в бога, ако изпуснете да послушате нашия глас.” Готовността на папата да направи известни отстъпки се прокарва в това писмо още по-ясно и по-категорично: той се предоставя в пълно разположение на българските боляри и е готов да изпълни безпречно всичко, каквото те справедливо и угодно богу поискат, стига само да въздействуват върху своя княз да се върне към римската църква.

Но и тия две писма не могли да достигнат своето предназначение поради станалите в това време събития в Хърватско. Споменатият по-горе хърватски княз Седеслав (или Сдеслав), от рода на княз Терпимир, около 878 г. сполучил с помощта на император Василий I да изгони синовете на княз Домагой (864—876) и заграбил властта в Хърватско. Той сам ходил в Цариград, дето признал върховната власт на императора, който го утвърдил за княз. Заедно с това Седеслав скъсал всякакви връзки с римската църква и папата, който малко преди това (874/875 г.) влязъл бил в сношения с Домагой, като го подканял да признае своята област за принадлежаща към панонската архиепископия на св. Методий, и преминал в цариградската патриартия. В 879 г. Иван VIII, изпращайки своя пратеник в България с горните писма, поискал да се възползува от случая, за да възобнови сношенията си със Седеслав и отново да се опита да го привлече към римската църква. Обаче папският пратеник не можал да завари Седеслав жив: последният бил убит в май с. г. от някой си Бранимир с неизвестен произход, който завзел княжеския престол. Но понеже не е могъл да не очаква, че Василий I няма да остави безнаказано убийството на византийския подръчник и съюзник, Бранимир, поддържан от дякон Теодосий, който управлявал нинската епископия, но не бил още посветен за епископ, решил да търси покровителството и съюза на папата. Няма съмнение, че в това тяхно бързо решение немалко влияние и въздействие оказал и току-що пристигналият от Рим в Далмация на път за България папски пратеник, който сега предал на Бранимир адресираното до Седеслав папско писмо и не се забавил да използува тая промяна в управлението на Хърватско, за да го повърне отново в лоното на римската църква.

Но кой е бил тоя папски пратеник, Иван VIII не споменава името му нито в писмото до Седеслав, нито в писмата, предназначени за България. Обаче особените грижи, които той полага пред Седеслав, като го моли да нареди, щото пратеникът здрав и невредим да отиде при българския княз и да го снабдява с всичко необходимо за храна и облекло, ясно посочват, че това ще да е била личност, към която папата особено благоволил и искал да направи пътуването му за България съвършено удобно и сигурно. Тъкмо от това високо положение на пристигналия папски пратеник сега поискали Бранимир и Теодосий, който вече бил избран на вакантна епископска катедра на гр. Нин. тогавашната столица на хърватска Далмация, да се възползуват, за да възобновят сношенията си с Рим. Те веднага изпратили писма до Иван VIII, в които изказвали горещо желание да преминат под властта на римската църква. По кого са били изпратени тия писма, не се знае, защото те не са запазени; но в отговора си до Теодосий папата, като съобщава, че получил и прочел писмата им, и изказва радостта си, задето той се обърнал към апостолския престол, пише, че и почтеният презвитер Иван, който дошъл от негова страна, му доложил устно за неговата доброта и търпение — качества, които трябва да се ценят твърде много в един Христов служител. И тъй като посредник за Бранимир и Теодосий пред папата се явява някой си презвитер Иван, който очевидно донесъл писмата им в Рим и бил несъмнено самият папски пратеник, защото те надали биха могли да намерят по-близък човек до Иван VIII, който да бъде по-заинтересуван от самото им дело и по-добър довереник, който да може да им помогне да постигнат желанието си. Затова и Иван VIII се изразява за него “de vestra parte veniens”, като в същото време е искал да изтъкне още по-ясно доброволното подчинение на далматинския княз и на бъдещия нински епископ под римската църква, за да има това като най-силен аргумент против цариградската църква, ако последната предяви някои претенции за Далмация. Че презвитер Иван бил тъкмо същият папски пратеник, който отивал за България, се потвърждава и с това още, че той след един месец, както ще видим по-долу, след като бил уреден въпросът за присъединението на хърватска Далмация, отново бил изпратен от Иван VIII като такъв пак през Далмация за България.

Що се отнася до въпроса, кой е бил тоя същият презвитер Иван, то той не може да бъде друг освен придворния свещеник на моравския княз Светополк, Иван Венециански — привърженик на латино-немското духовенство в Моравия, който в 874 г. водил преговори с крал Людовик във Форхайм от името на Светополк и в началото на 879 г. бил изпратен в Рим да даде разяснения по делото на св. Методий, повдигнато от латино-немската партия. Той ще да е пристигнал в Рим от Моравия през пролетта на 879 г. , защото през май бил вече в Далмация, и то в един момент, когато папата, както видяхме, се намирал в твърде стеснено положение. Дохождането на тоя тъй горещо предан на апостолския престол презвитер в Рим било за папата повече от желано и Иван VIII не се забавил да се възползува от услугите му. Като изпитан дипломат и познавач на славянския език той бил замолен, както се види, от папата да му помогне в уреждане отношенията спрямо другите славяни и преди всичко непосредно да въздействува върху българския княз, тъй както това той бе сполучил да постигне спрямо Светополк, за да се върне отново към римската църква. Тази е била първоначалната цел, когато папата наредил неговото заминаване за България заедно с разгледаните писма до Борис и съветниците му; но понеже пътят му бил през Далмация, Иван VIII му възложил да се опита същото въздействие да окаже и върху Седеслав. Обаче когато пристигнал в Далмация, презвитер Иван вече намерил почва не само да въздействува, но и да постигне пълното присъединение на хърватска Далмация към римската църква, като се заел сам да довърши това дело, което не търпяло отлагане. Затова той временно отложил първоначалната цел на своята мисия и се върнал, както видяхме, в Рим, като носел писмата на Бранимир и Теодосий до папата и изобщо като посредник в хърватското дело.

Иван VIII бил особено много доволен от постигнатия в Далмация успех и не само побързал да отговори на своите новопридобити духовни чеда, за да им изкаже своята голяма радост и ги закрепи в тяхното решение, но и искал да използува тоя случай за доброволно отмятане от цариградската църква пред българския княз като добър пример за подражание. Затова той намерил за нужно, щото презвитер Иван да довърши своята предприета, но прекъсната мисия. Към средата на юни 879 г. ние отново намираме презвитер Иван на път за България, и то пак през Далмация, където той отнесъл три писма — отговори на папата: до Теодосий (от 4 юни), до Бранимир и до хърватските свещеници и народ (и двете от 7 юни), в които Иван VIII изказвал своята радост за възвръщането им в лоното на римската църква и ги убеждава да останат завинаги верни нейни синове. В писмото си до Бранимир между другото той пише: “И понеже ние познаваме тоя същия презвитер Иван за истински верен на тебе и на нас във всичко, ние му дадохме нашето апостолско писмо да го отнесе на българския княз. Затова молим, щото той от любов към св. Петър и към нас да извърши с твое позволение това наше пратеничество без закъснение, та и поради това да имаме многобройни благодарности към твоята привързаност.” Писмото до Борис с дата 8 юни с. г., за което става дума тук, гласи следното:

“Кой би имал достатъчно сила да разкаже, драги сине, с щедростта на каква своя любов (pietatis) и съжаление всемогъщият бог ви обикнал, когато той чрез вливане на своя св. дух във вашето сърце милостиво благоволи да ви открие своя единороден син, чрез когото той създаде всичко видимо и невидимо, а вашия ум да озари със светлината на своята светлост и пожела да (ви) изведе от тъмнината на истинска светлина и да (ви) научи със своето учение на истинската вяра? Също чрез откриването на неговата благодат вие изпратихте през времето на нашия предшественик господин Николай, блажения предстоятел, своите пратеници Петър, вашия роднина, Иван и Мартин при престола на блажения Петър, княза на апостолите, който (престол) е глава и управител (magister) на всички божи църкви и от който всички царе и князе са получили словото на истината, за да приемете и вие църковното учение и каноничните институти оттам, дето Христос е положил върховната власт над цялата църква, което, разбира се, съгласно с вашето желание заслужихте (да получите) от същата св. римска църква. И тъй, сега ние ви посещаваме като собствена овца от стадото господне, поверена нам в името на същия княз на апостолите, като най-драг наш син с писмата на нашето апостолство и духовно (ви) прегръщаме в нашите апостолски обятия, като в свещените си молитви постоянно препоръчваме на господа вас и целия ви народ, та оня, който ви е дарувал на земята славна върховна власт, да (ви) сподоби и след смъртта с царство небесно и всегдашна слава. Затова подканяме вашата чест (gloria) да се върнете с предан ум и на драго сърце (libendi animo) към св. ваша майка, римската църква, та да можете, подпомогнати от молитвите на светите апостоли, лесно да надделеете както видимите, тъй и невидимите врагове; а понеже ние много ви обичаме, както се каза по-горе, желаем да изпратим при вас легат заедно с посещението на апостолския престол и да ви споходим, както пастир спохожда повереното нему стадо на своя господар, щом ние узнаем вашето желание, че искате да приемете посолството на апостолското посещение. Ако това вие бихте пожелали, погрижете се, драги и любезни сине, да ни отговорите по тоя почтен презвитер Иван, нашия верен под поръчителство на вашите писма. Всемогъщият бог, който ви показва пътя на истината и възблаговоли да просвети сърцето ви със светлика на своята светлина, нека ви запази невредим сега и винаги във всяко благополучие и здраве.”

И това писмо носи в себе си известна промяна в тактиката на римската курия в сравнение с предното: тук Иван VIII вече не говори за “грешки” на предишните пратеници и се въздържа да изказва каквато и да било готовност за отстъпки; сега главно и изключително напира на това, че както при папа Николай Борис по божие указание доброволно изпратил пратеници в Рим, за да приеме оттам християнското учение и закони, той и сега доброволно да се върне към майката-църква, което би посрещнал с отворени обятия. Но освен това в туй писмо се забелязва у папата една увереност, че това възвръщане на Борис и неговия народ като че ли непременно ще последва, защото той посочва и способа, по който то би могло да стане: Иван VIII предлага на българския княз да се съгласи да бъде изпратен от Рим в България нарочен папски легат, с когото Борис да влезе в споразумение по тоя въпрос. Отде е произлизала тая увереност у Иван VIII: дали той е бил убеден, че презвитер Иван със своя дипломатически талант и със знанието на славянски език ще успее непосредно да въздействува върху Борис, като му представи големите успехи на папството в другите славянски земи, в Моравия и Хърватско, или пък той е разчитал, че постъпката на Бранимир ще бъде достатъчна да убеди Борис да последва неговия пример, мъчно може да се установи; обаче от това писмо едно става очевидно — папата искал вече от думи да премине към действия и затова той подканя Борис да му отговори по неговия довереник презвитер Иван непременно с писмено поръчителство, ако той приеме предложението му. По тоя начин презвитер Иван и в българската си мисия, както и в хърватската се явява само като посредник между папата и Борис; неговата задача била, както се каза, да се опита непосредно да убеди българския княз да се върне отново към римската църква или в краен случай да изтръгне от него писмено обещание в това. Но, както изглежда, той не успял нито в едното, нито в другото; доколкото може да се съди от следното писмо на папата, Борис се е отървал и тоя път с едно само обещание, че сам ще изпрати пратеник в Рим с искания от него писмен отговор. В същност обаче той се ограничил само с изпращане на дарове и поздрави до папата от уважение и почит по някого си Функтик, без тоя да е бил снабден с някакви писма или пък да е бил упълномощен да обяви формално преминаване на България към римската църква. На това Иван VIII побързал да отговори със следното писмо:

“До любезния и духовен син Михаил, славния български княз.

„На ваше царско величие (regiae excellentiae) поднасяме много благодарности, защото ти като най-драг син, изпълнен с божествена любов, си се погрижил да посетиш нашето бащинство чрез вашия отличен довереник Функтик и да (ни) почетете с изпратените дарове; от него като чухме за благосъстоянието на вашето здраве и за благополучието на всички твои верни твърде много се зарадвахме. Ние пък, изправяйки се с нашите ревностни молитви пред светейшето тяло на блажения Петър, княза на апостолите, винаги препоръчваме ревностно тебе, всички твои боляри (principes) и целия ти народ на господа Исуса Христа и благославяме тебе, целия твой народ и цялото ти царство, щото ти, свободен от видими и невидими врагове и подпомогнат от божия помощ, да бъдеш винаги победител над неприятелите си и в слава да достигнеш (pertingas) до палмата на висшето призвание. Нека оня, който с щедростта на своята благодат ти дарува земното царство и чрез просветяване очите на твоя разум показа пътя на истината и (те) изведе от тъмнина към истинска светлина, нека благоволи твърдите в тая света вяра и добри дела гда изведе докрай здрави и невредими, та да можеш след края на сегашния живот при посредничеството на св. апостоли Петър и Павел да постигнеш царство небесно; в него само ти ще получиш заедно с всички светии всички ония блага, които око не е видяло и ухо не е чуло, които не са проникнали (ascenderunt) в човешкото сърце и които всемогъщият господ е приготвил за ония, които го обичат (1. Кор. II, 9). Обаче не с малка скръб, о, драги сине, ти ни изпълни, задето ти напусна престола на блажения Петър, ключаря на царство небесно, който ти се бе явил в открито видение и оказа навременна помощ, макар че тоя престол е глава и учител на всички божи църкви, към основателя на който, блажения Петър, било казано от господа: “Паси овцете ми” (Йоан. XXI, 15—17), и комуто са предадени ключовете на царството небесно, та каквото е свързал на земята, да остане свързано и на небето (Мат. XVI, 19). Върни се вече, най-обични сине, към св. твоя майка, римската църква, която те е родила от свещена утроба, чрез която ти си получил образа (formam) на цялата вяра и истина при посредството на нашия предшественик, предстоятеля Николай, която държи върховната власт (principatum) над всички народи и при която народностите на целия свят като една майка и единна глава се събират. Недей напуща повече твоята майка, защото тя не те забравя; напротив, той (Николай) я обича по-скоро като едничка и винаги си спомня за тебе пред бога. Защото не бе позволено на гърците да присвоят чужда енория (parochiam), тъй като св. отци най-ясно това забраняват. Поради това те държат наши диоцези против каноните, основани от божия дух и осветени от уважението на целия свят. Ако да не беше нашата към тебе обич, ние с едно апостолско определение вече бихме ги принудили да си отидат оттам.”

След всички направени опити и усилия непосредно да повлияе върху българския княз, да го спечели заедно с народа му за римската църква Иван VIII най-сетне трябвало да се убеди, че ако Борис все още поддържа сношения с него, това той прави само от уважение и почит, а не че е имал някакво намерение да се откаже от Византия. Към такова заключение ни довежда съдържанието на горното писмо. Папата, както се види, се отказал вече от всякакви предложения за способа как да премине България повторно към Рим и отново се обръща към обичните си теми, че както Борис първоначално е получил познание на вярата и истината от римския престол, тъй той ще се удостои да постигне пълно спасение само чрез посредството на ап. Петър, неговия основател; че римската църква държи върховната власт над всички народи, които се стремят да се съберат при нея, и главно че гърците си присвоили противозаконно един принадлежащ на римския престол диоцез, и завършва, какво само голямата му обич към Борис го задържала да ги накара с едно само апостолско решение да напуснат страната — една мисъл, която най-релефно изтъква съзнанието на папата в безсилието си непосредно да въздействува върху българския княз, а оттука и в невъзможността да закрепи властта си в България.

Не повече се оправдали надеждите на Иван VIII да разреши българския въпрос в своя полза и във Византия. Отговаряйки на императорската покана да изпрати свои легати на предстоящия събор в Цариград за възстановяването на Фотий, той не пропуснал в писмото си до Василий I (от 16 август 879 г.) да отбележи между другите условия, при които той се съгласявал да признае Фотий за патриарх и да влезе в общение с него, и това: цариградският патриарх трябва да се откаже от всякакви претенции относно България, която папа Николай по просбата на княз Михаил просветил чрез християнството, трябва да не посвещава за нея никакво духовенство, нито да изпраща палиум, намиращите се там духовни лица от неговата епархия да извика обратно и тоя диоцез да предостави на римския престол. А пък на Фотий той право писал: “Освен това, както вие от своя страна се стараете, щото вашата воля да получи сила, тъй и ние искаме, щото нашият български диоцез, който апостолският престол чрез трудовете на светейшия папа Николай отново получи и през времето на също блаженейшия предстоятел Адриан го владя, колкото е възможно по-скоро да ни се върне назад; и ние забраняваме за в бъдеще с апостолски авторитет всяко църковно посвещение в тоя същия български диоцез от страна на предстоятелите на цариградската църква. Ти пък трябва да се погрижиш, щото посветените там епископи и всички други духовни лица от по-долен ранг да се оттеглят оттам и да се въздържат съвсем от нападение на нашия български диоцез. Ако ли пък им дадеш палиум или извършиш каквото и да било посвещение, ти ще бъдеш подложен на равна с тях отлъчка.” Подобно искане относно България папата поставя и в писмото си до цариградското духовенство, именно “да му възвърнат енорията на българския народ, който с божие съдействие при посредничеството на блажения ап. Петър и при залягането на неговите предшественици бил обърнат в Христа, след като бъде премахнато посвещението, което те са извършили непозволено”. Най-сетне деветата глава на инструкциите (Commonitorium), които били съставени на предварителния събор в Рим и предадени на папските легати в Цариград, гласи: “Ние искаме, щото пред събора да кажете на гореказания Фотий, светейшия патриарх, да не праща в България палиум, нито да посветява някого в тая провинция. Ако пък направи това, ще го съдим според свещените закони.”

И наистина още на второто заседание (17. XI.) на открития в началото на ноември 879 г. Цариградски събор папският легат, свещеник-кардинал Петър, който пристигнал в Цариград малко преди откриването на събора и донесъл папските писма, съгласно с инструкциите на римската курия и в съгласие с другите двама Павел Анконски и Евгений Остийски, които били дошли в Цариград още в края на 878 г. и били задържани за събора, повдигнал въпроса за юрисдикцията в България още след прочитането на писмото до императора и станалите по него разсъждения, когато папските легати се обърнали към членовете на събора с въпрос: приемат ли те това писмо на папата с всичките му подробности? Вече заличало в какъв смисъл ще бъде разрешен българският въпрос, защото съборът отговорил на поставения въпрос със следните думи: “Всичко, което се отнася до признанието и прославата на църквата и на Фотий, нашия светейши патриарх, ние приемаме; обаче това, което се касае до императора и управлението на държавата ние предоставяме на неговия авторитет.” Последната уговорка ясно показва, че тя се отнася до въпроса за юрисдикцията в България, който папата, както видяхме, така също засяга в писмото си до императора. Само след прочитането и на писмото си до Фотий, в което съборът узнал какво папата иска от патриарха по същия въпрос, легатът Петър заявил, че на него е възложено да поиска от Фотий да не праща палиум в България и да не посвещава за тая страна духовни лица. На това Фотий отговорил, че той високо цени мира и любовта предпочита пред всичко, че от своя страна той е готов всичко да даде и да подари; уверявал, че макар и да е могъл да се възползува от правото си и от примера на другите (м. б. на Игнатий), той все пак не е пращал палиум в тая страна, нито пък е посвещавал за нея духовни лица както по-рано, тъй и сега, макар той и да заемал вече от дълго време архиепископската катедра; той изобщо е готов да подари на приятелите си дори свое собственото, доколкото това зависи от него и не нарушава старите закони; а пък едно разширение границите на неговата църковна област, без някой закон да заповядва, би значило нищо друго освен увеличение на трудовете и грижите. Легат Петър, както изглежда, се задоволил от такъв един неопределен отговор и похвалил Фотий, като казал: “Ти правилно мислиш и добре постъпваш; поради това пазиш истинската любов, защото любовта побеждава всичко.” След това Фотий прочел една извадка от предишното си писмо до папа Николай, в което се казвало, че той не се домогвал да си подчини българската страна. Обаче двама от присъствуващите митрополити, Прокопий Кесарийски и Григорий Ефески, най-добрите оратори на събора, знаейки изобщо настроението на събора по българския въпрос, за да турят по-скоро край на тоя въпрос и да му дадат такава постановка, че по-нататъшните разсъждения по него да станат излишни, обявили следното: “Трябва да се надяваме, че бог ще помогне на нашия император да подчини под властта си всички страни (в това число ще трябва да се разбира и Италия) на света и тогава той ще направи нова разпредяла на диоцезите (църковните области) и ще удовлетвори желанията на всички висши йерарси.” Съборът се съгласил със заявлението на ораторите и решил, че не е работа на събора да определя границите на патриаршиите и че това трябва да се предостави на времето. Под такъв един благовиден и изкусен начин било дадено да се разбере, че исканията на папата няма и не могат да се удовлетворят.

На това решение папските легати нищо не възразили, защото те се надявали, както се вижда, при друг случай отново да подигнат тоя въпрос. И наистина, когато на третото заседание на събора (19. XI.), след като било прочетено по предложение от легата Петър папското писмо до цариградския клир, в което папата искал, както видяхме, така също да бъде повърната България на римската църква, кардинал Петър се обърнал към събора с въпрос: приема ли той това, което е написано в папското писмо? Членовете на събора отговорили, че приемат Фотий за патриарх. Обаче когато легатът конкретизирал въпроса в смисъл, дали всичко ще бъде изпълнено тъй, както е написано в писмото, като е имал пред вид юрисдикцията на България, съборът дал същия отговор, както и по-рано: “Това, което се отнася до славата на божията църква, ние направихме, приехме и приемаме; а всичко друго, което се касае не до нашата компетентност, а до управлението и решението на нашия велик и висок император, ние предоставяме на неговата грижа и разум.” Кардинал Петър се опитал да изкаже своето незадоволство от тоя отговор, като се изразил, че в прочетеното писмо няма нищо неоснователно; обаче на това не било обърнато внимание и съборът преминал към обсъждане на друг въпрос. Към края на същото заседание по желанието на легата Петър били прочетени инструкциите на римската курия към легатите, дето 9-и пункт, както видяхме, така също се отнасял към българския въпрос; обаче папските легати не могли да запитат по него, защото всичкото внимание на събора се съсредоточило върху съдържанието на 10-и пункт, който анулирал всичките решения на събора от 869—870 г. и отхвърлил и самия събор.

След като получавали такива изврътливи отговори, от които ясно ставало, че съборът не искал да удовлетвори претенциите на папата досежно България, както и по други въпроси, от разрешението на които не били доволни, папските легати най-сетне решили да се опитат още веднъж да предложат тия въпроси на обсъждане от събора, като се надявали да получат по-определени решения. Затова те предложили на четвърто заседание (24. XII с. г.) на събора едно изложение, състоящо се от пет пункта, по тия въпроси, които най-много интересували римската курия. В първия пункт бил поставен въпросът за България. “Предстоятелят на цариградската църква се казвало там, не трябва да посвещава духовни лица за България, нито да праща там палиум.” Но и тоя път членовете, на събора не казали повече от това, което било произнесено на предните заседания, а именно че тоя въпрос не е от компетенцията на събора и ще трябва да бъде отложен за друго време; че тая работа трябва да бъде решена от императорската власт, при което епископите се задължили да ходатайствуват пред императора да се заеме с разглеждането на тоя въпрос. В същия дух се изказали и отделните оратори. Прокопий Кесарийски между другото казал: “Трябва да се надяваме, че благочестивият император (Василий) по божие благоволение и чрез молитвите на светейшия Фотий със силата на оръжието ще възстанови старите граници на империята и ще придобие власт над цялата земя; когато пък това стане, тогава императорът по свое усмотрение ще определи границите на патриархатите, тъй че между патриарсите няма да възникват никакви спорове, а ще царува мир както в това, тъй и в другите отношения.” Това подкрепил и митрополит иконийски Теофил с прибавката, че “папата тогава ще получи много повече от това, което той сега иска и желае, защото Фотий питае голяма обич и почит към папата”. А пък смирненският митрополит Никита развил мисълта, че нямало защо много да се грижат за разграничение на патриархатите римски и цариградски, защото “любовта и духовното братство между светейшия римски първосвещеник и светейшия патриарх Фотий били тъй големи, че те, съставлявайки като че ли една душа, ще смятат предадения тям народ и подчинените тям страни за общо благо и всеки от тях ще вижда собствената си печалба в печалбата на своя брат и приятел”. След тия думи епископите извикали:

“Всичко това ние знаем и същото казваме.” С това се завършили всички разсъждения по българския въпрос, който вече не се повдигал до свършването на събора. Така трикратният опит на папските легати да се сдобият с едно по-сгодно или поне по-определено решение от събора останал без резултат и домогването на папата да си върне България и тук претърпяло пълна несполука.

Цариградският събор в 879—880 г. свършил, както е известно, с пълното възтържествуване на патриарх Фотий, а заедно с това и с тържеството на цариградската църква и на другите източни църкви над домогванията на папите до всесветско владичество. И папа Иван VIII, разбира се, не е могъл да бъде доволен от решенията на тоя събор; най-тежко за него било тъкмо това, че той не могъл да постигне най-главната си цел — връщането на българския княз и народ отново в лоното на римската църква, в преследването на която цел той направил големи жертви, като отстъпил от църковната политика на предшествениците си, влязъл в компромис с византийския император и се помирил с най-върлия враг на папството — патриарх Фотий. Но на първо време той скривал своето незадоволство, едно, защото политическите му работи, вместо да се подобрят, все повече се влошавали, особено спрямо арабите, за борбата с които той все още се нуждаел от помощта на византийския император, и, друго, защото той мислел, че надеждата за България все още не била окончателно изгубена.

Когато след завръщането на папските легати в Рим през август 880 г., които му донесли съборните актове, придружени с писма от императора и патриарха, се научил за решенията на събора, Иван VIII поискал да се възползува от неопределеното решение за юрисдикцията в България, като го представи, че императорът априорно е решил тоя въпрос в негова полза. Затова в отговора си до Василий I от 13 август 880 г. той твърде много благодарил, задето императорът от любов към него позволил, както това изисквала справедливостта, да притежава българския диоцез. В писмото си до Фотий папата нищо не споменава за България, което се явява твърде понятно, защото съборът, както видяхме, обявил българския въпрос като стоящ вън от компетентността на църквата. От друга пък страна, понеже неговите искания не били взети под внимание на събора, Иван VIII трябвало да се покаже верен изпълнител на заплахата с отлъчка, която той бе изказал към Фотий в писмото си от 16 август 879 г. Обаче от такава кримна мярка го удържали още обещанията на императора, както и очакванията му за помощ от неговата флота, която тъкмо тогава била сдържала бляскава победа над арабите. Но все пак, за да защити своето достойнство, Иван VIII се решил да протестира в Цариград против незачитането на неговите нареждания от събора. С изпълнението на тоя протест той натоварил епископ Марин, бившия дякон на римската църква, който на събора в 869—870 г. бил един от главните обвинители на Фотий и чието приятелство в даденото време последният се опитал да спечели.

Същевременно Иван VIII не изпущал от вниманието си и България. В същата 880 г. той се опитал още веднъж да въздействува върху Борис помимо Византия. Като посредник тоя път папата избрал току-що посветения от него за нински епископ Теодосий, сътрудник на княз Бранимир в делото за присъединението на Хърватско към римската църква. Предположението, какво Иван VIII се надявал, че живият техен пример като на отцепили се от Византия и преминали под властта на Рим ще подействува върху Борис, се явява твърде вероятно; но едва ли ще трябва да се изпусне из пред вид още едно обстоятелство, на което папата не по-малко ще да е разчитал. Както е известно, условието, при което хърватска Далмация преминала към римската църква, било, че хърватската епархия или църква начело с минския епископ Теодосий се отделяла като независима от сплитската латинска митрополия и признавала само върховната власт на папата, което напълно съвпадало със стремежите на Хърватско и църквата му към национална самобитност и независимост. Решавайки да изпрати епископ Теодосий като папски пратеник, Иван VIII, комуто било добре известно, че същите тия стремежи въодушевявали българския княз, очевидно е искал, щото минският епископ да разкрие на Борис тъкмо ония автономни отношения, в които тогава се намирали както Моравия, тъй и Хърватско към римския престол и да му изтъкне предимствата на църковната зависимост от Рим, в основата на която лежи строгото запазване на националния принцип, а заедно с него и политическата независимост особено за славянските държави — една политика, тъкмо противоположна на византийската, която преследвала според схващанията на папата тъкмо обратното.

С такава мисия епископ Теодосий бил изпратен в България несъмнено след пристигането на папските легати от Цариград, когато папата се научил за несполуката си по българския въпрос на Цариградския събор. Той ще да е пристигнал там към края на лятото или началото на есента 880 г. и, както изглежда, е имал известен успех: при личната си среща с Борис той сполучил според думите на папата да го убеди на първо време да изпрати с него свои пратеници в Рим; но Борис отменил това решение и му обещал да изпрати такива по-късно. Теодосий се върнал в Рим, може би напълно убеден в сполуката, което, разбира се, немалко зарадвало Иван VIII; но понеже не доверявал на Борис, който и по-рано му е давал обещания и не ги изпълнявал, той, след като изминало известно време, побързал да му напише в края на 880 г. следното писмо:

“До любимия и духовен син Михаил, достославния княз, български. Благодат вам и мир от бога отца и господа Исуса, Христа!

Чудим се, задето, след като се измина вече толкова време, вие не сте изпратили вашите пратеници при св. римска църква, вашата майка, и при нас. И наистина, както ни донесе досточтимият епископ Теодосий, ти си се обещал да изпратиш с него свои пратеници, но защо си пропуснал да ги изпратиш, не знам. Поради това вече вие трябваше да знаете длъжни ли бяхте с пълна преданост да се обърнете към пастира и първосвещеника на вашите души; поради това чрез това наше апостолско писмо вам, като драги синове, напомняме и ви подканяме да се не колебаете и тозчас да ни изпратите ваши надеждни пратеници, за да се накърмите от гърдите на вашата майка, св. римска църква, и да се изпълните с всякакво благо. Защото ние по бащински обичай ви обгръщаме с прострени ръце и като овци Христови, поверени нам, готови сме да ви накърмим и спасим според това, което господ казва на блажения Петър: “Паси моите овце”; понеже, каквото и да ви пращаме, можете напълно да вярвате, че незабавно желаем да предприемем и да извършим всякога за вашето спасение. Пожелаваме ви добре да пребъдвате в Христа сега и всякога.”

Но всичките напомняния и подканвания на папата и тоя път не дали никакви резултати. Решението на Цариградския събор относно претенциите на Иван VIII върху България, което не ще са закъснели в Цариград своевременно да съобщят на българския княз, освобождавало Борис от изпълнение и на даденото от него обещание и той наистина не изпратил очакваните от папата български пратеници в Рим.

Не по-сполучлива излязла и мисията на епископ Марин. Той заминал през есента на 880 г. за Цариград, както се предполага, с пълномощие, след като разследва цялата дейност на събора и особено всичко, което било решено във вреда на римския престол и главно по българския въпрос, решително да протестира. Марин изпълнил задачата си с голяма неустрашимост, но без всякакво въздействие, защото Фотий, след като постигнал целта си — признанието му от папата, вече нямал намерение да прави отстъпки и император Василий I намерил за добре да арестува римския епископ, който само след 30 дена бил освободен и в първите месеци на 881 г. се завърнал в Рим. С това се турил край на водените от двете страни видимо добри, а в същност престорени и изкуствени отношения между Рим и Цариград. Макар за Иван VIII всеки конфликт с Византия и да не бил желателен в даденото време поради все още тежкото му политическо положение, обаче тоя горд папа не можел да претърпи нанесеното му оскърбление. Затова наскоро след завръщането на епископ Марин Иван VIII решил от своя страна да скъса всякакви по-нататъшни връзки с Цариград: още същата 881 г. от амвона на църквата “Св. Петър” с евангелие в ръка пред многоброен народ и с голяма тържественост той изрекъл анатема върху патриарх Фотий. Така свършил първият акт на оная пълна с всесветско значение трагедия във вселенската църква, която завърши в средата на XI век и е известна под името “разделение на църквите”.

Въпреки пълната си несполука в своите домогвания да си върне България чрез Византия папа Иван VIII залягал и след това да поддържа сношенията си с българския княз. От времето след Цариградския събор в 879 г. известни са само две писма до българския княз, от които едното е цяло, а от другото — един фрагмент. В първото писмо, което очевидно се намира във връзка с последното от ноември 880 г., като изхожда от мисълта, че “в добрите хора трябва да се хвали не толкова началото, колкото краят”, папата благодари на всемогъщия бог, задето е запазил Борис “в твърдостта на истинската вяра” и е просветил добродушното му сърце за спасението на много хора; той благодари на бога още, задето Борис се погрижил, както показал краят, т. е. последните му сношения с Рим, да запази верността към римската църква — майка и глава на всички земи; задето българският княз от началото на покръщането и дотогава я считал като защитница на всякогашното си спасение чрез посещението на св. апостоли и чрез искане на тяхното одобрение. Но в същото време Иван VIII се вайка, задето Борис не останал докрай такъв, и му напомня думите на Христа, че “претерпевшый до конца спасен будет” (Мат. Х, 22). Той му напомня за неговото клетвено обещание. “Защото, пише папата, ако някой е обещал нещо богу, това той е длъжен и да изпълни; много повече вие трябва да се стараете да изпълните докрай това, което доброволно сте обещали на св. римска църква, знаейки добре, че блаженият апостол Петър е получил от господа Исуса Христа ключовете на царство небесно и се е удостоил с властта да отваря на всички верни, а на другите да затваря. И тъй ние, ползувайки се от тая власт, както и нашите предшественици, макар и недостойни, сме принудени, ако не поправите това, което сте извършили, сега да ви достойно порицаем в тоя век и да не допуснем, колкото това от нас зависи, щото вие да се изпълните с хули в бъдещия. Поради това, драги ми сине, побързайте да поправите това, което сте извършили неправилно; при всеки случай и незабавно кажете ни чрез ваш пратеник какво желаете да поправите свръх това; ние пък с божия помощ ще изпълним всяко желание за вашето изправление и копнеейки да бъдете спасени душевно и телесно, ще залягаме да уредим работата съгласно с Бога.”

Така Иван VIII, изтъквайки, че е настъпил крайният момент да се реши въпросът за юрисдикцията в България, като че ли за последен път подканял Борис да изпълни даденото още в 867 г. доброволно обещание да остане верен на апостол Петър, като в същото време, от една страна, го заплашвал, че ще упражни върху него дадената нему чрез апостол Петър власт, а, от друга, го подсещал, че той бил готов да изпълни всяко негово желание, ако само побърза чрез свой пратеник да поправи това, което той е извършил неправилно, т. е. да се върне отново в лоното на римската църква. Колкото прикрито и да се изказва Иван VIII в това писмо, все пак от него ясно личи, че понеже разрешението на въпроса за връщането на България към Рим в даденото време зависело само от българския княз, той решил да го постави ребром пред Борис. Какъв отговор е последвал от България и изобщо отговорил ли е Борис на това писмо, ние не знаем; но дори да допуснем това последното, все пак можем с положителност да кажем, че отговорът е бил отрицателен. Разбира се, папата не е могъл да остави безнаказан Борис, който, от една страна, искал да бъде в добри отношения с римската курия, а, от друга, държал с Византия. Предавайки Фотий на анатема и скъсвайки всякакви сношения с Цариград, той не е могъл да не измени отношенията си и към българския княз. Споменатият фрагмент от последното, както изглежда, писмо на Иван VIII до Борис, което е било написано след анатематствуването на Фотий, а с него и на цариградското духовенство, гласи: “Ако ние приемете каквито и да било тайнства от ония, които ние считахме за отлъчени, явно е, че вие сте повидимому напуснали идолопоклонството не за да бъдете католици (православни), а за да станете схизматици.“ За жал съдържанието на цялото писмо е загубено завинаги за нас; обаче самият тоя пазаж показва, че чрез него папа Иван VIII изпълнил своята заплаха, като безпощадно изобличавал и укорявал Борис, а може би и да го е отлъчил от църквата за неговото непослушание и непокорство и за неговото предпочитане на цариградската църква пред римската, с което и турил край на сношенията си с българския княз и България.

Така папа Иван VIII, който бе пуснал в ход всички средства за да спечели България и българите за римската църква, не само не можал да поправи грешките на своите предшественици, както той мислел при завземането на папския престол, но и след като претърпял ред несполуки и унижения, дотолкова се отчуждил от българите, че България останала за дълги години свободна от западното — църковно, политическо и културно — влияние, за да може вътрешно да се уреди според обичаите на източната църква, да усвои принципите на византийската цивилизация и да създаде нов културно-исторически тип — славянобългарския, който стана като образец за всички славянски и неславянски източноевропейски държави, намиращи се под културното влияние на източната църква.

Съдържание: