x Държавно и международно право

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Държавно и международно право

Държавният глава носел името цар, което по значение е тъждествено с византийското βασιλεύς и латин­ското imperator. Това име е от латински произход, понеже е образувано от caesar още в ония далечни времена, когато славяните са били в сно­шения със самите римляни. В най-старите паметници се чете цесар, по- късно цьсар1. Царят за себе си никога не е писал „аз“ или „ние“, а „царство ми“, следвайки според византийски израз „βασίλεια μου“; същото е и у сърбските крале „кралевство ми“ и у ромънските воеводи — „господство ми“ (domnia mea).

Императорската титла на българския господар била призната и от всички чужденци, не само сърби и руси, но и от гърци и италианци. Визан­тийците го наричат βασιλεύς; във венецианските, генуезските и неаполитан­ските грамоти—imperalor. Папата само и маджарите употребявали тази титла в твърде редки случаи2. След въстанието в 1186 г. Петър и Асен се коронясали със златна корона и обули червени ботуши — знак на импе­раторско достойнство у византийците (Ιρυθρά πέδιλα)3. Вече в 1189 г. Петър се именува император не само на българи, но и на гърци; от Фридрих I, обаче, той не получил подтвърдение на своята титла4. Неговият приемник Калоян, по примера на Симеон, Петър и Самуил, се обърнал към папата и получил от него кралска корона, обаче, въпреки това, той се именувал постоянно цар. Пълната титла гласяла: „в Христа Бога благовѣрный царь и самодеръжецъ всѣм Блъгаромъ и Гръкомъ“5. С името „цар на гърци“ се титулували, както ясно личи от грамотите, надписите и монетите, всички царе от Петър до Иван Шишман III; само Константин, съпругът на Мария Палеолог, във всички паметници се име­нува просто „цар и самодръжец Блъгаромъ“6.

Титлата imperator Bulgarorum et Blacorum намираме само в някои латински Калоянови писма до папата от 1202 и 1203 г. г.; по-нататък у Villeharduin’a (Roi de Blaquie et de Bougrie); в славянските извори няма никаква следа за това.

Монетите ни дават по-основателни сведения за знаковете на царското до­стойнство, отколкото писмените паметници7. „Столътъ“ или „престолътъ“8 е изобразен на най-старите монети във вид на седалище с два крака, украсено с бисери; по-късно се явяват и облѣгала, а често и същински трон. Короната наричали диадема (διάδημα)9. Петър се коронясал със златна корона. Калоян получил от папата „regium diadema“, скиптър и хоругва с образа на св. Петър. На монетите короната е изобразена в най-разнообразни форми. Обикновено тя е ниска диадема с бисери, от която се спускали покрай слепите очи две ленти, украсени с бисери и със скъпоценни камъни; Иван Асен II и Светослав носят полушарообрана корона, украсен и снабдена отгоре с топка; Михаил Асен — зъбчеста по западен образец, Михаил Шишман — корона-шлем със споменатите по-горе ленти, Срацимир — проста шапчица без бисери. На големия образ на цар Александър във ватиканския ръкопис на българския превод от Манасиевия летопис виждаме, разделено на шест полета и украсено полу­кълбо с гребен отгоре и с бисерни ленти от двете страни. Коронацията обикновено ставала в построената от Аceн и Петър църква Св. Димитър в полите на Трапезица. „Скиптърът“ (σκηπτρον) бил от различна дължина и снабден на горния край с кръст (при Срацимир — с лилии), а на долния — с топка. Едва на монетите на Асен II се появява образа на държавата във вид на кълбо с кръст. На монетите между царя и царицата обикновено стои хоругва; понякога местото й заема кръст.

Държавният герб бил лъв; на средновековните монети и печати, наистина, такъв няма, обаче, за него се говори в по-новите известия на XVII век.

В тържествени случаи, като напр. на събори, царят се явявал в пурпурна одежда, наричана багреница (багра, πορφύρα)10. Това било пъстра и със злато щита одежда, която била обшита на шията, на ръкавите и по долния си край с бисери и скъпоценни камъни и се допирала до земята. От шията до долния край виси украсен стола. С камъни и бисери блести и поясът, единият край на който (както у византийците) се спуска на монетите по лявата ръка, опряна на хълбока, а дясната държи скиптъра. Асен II, според образите на монетите, върху тази дреха е наметнат с широка богато украсена мантия, предната страна на която изпълва голяма лилия; дясната страна е открита отгоре до долу за дясната ръка, която държи скиптър, а лявата, която се подава само под края на мантията, държи държава. Това царско облекло било, подобно на сръбското, в по-голямата си част копие от византийското императорско облекло.

В съкровището се пазели като най-скъпоценни трофеи златните одежди и знаците на царското достойнство, които победеният от Асен и Петър Исак Комнин оставил в лагера като плячка за победителите (1190).

Иван Асен III, оръдие в ръцете на византийците, бидейки принуден в 1280 г. да бяга, тайно прибрал цялата тая плячка в чували, а също и всичко, което лесно могло да бъде изнесено от съкровището, и заповядал да изнесат всичко това нощем от Търново, след което и сам той изчезнал.

Що се отнася до престолонаследието, то в България нито през време на първото (до 1018 г.), нито в епохата на второто Търновско царство, никога не е бил в сила старославянският закон да се избира човек от целия царски род, а правото на първородството. Само в началото на Второто царство Петър наследил не непосредствено Асен II, синът на Асен I, а брат му Калоян, при което, вероятно, решително значение имали малолетието на престолонаследника и нуждата от енергичен пълко­водец. Ако царят умирал бездетен, то наследявал го неговият брат, както напр. Михаил Асен Калиман I. По византийски обичай най-старият син, понеже по право е бил престолонаследник, наричали го също цар и гледали на него като на съуправител. Такъв е бил при Константин неговият син Михаил „порфирородни“ (πορφυρογέννητος), при Александър — и трите му сина един след други, при Срацимир — неговият син „юный цар“ Константин. През малолетността на царя управлявала майка му. Подялба на царството срещаме само в края на старобългарската исто­рия. Ако се прекъсвала мъжката линия, болярите избирали някого от своята среда. Тъй напр., след прекъсването на асеновци бил избран сърбинът Константин, който, като братовчед на сръбския крал Владислав, зет на Асен II, бил роднина на старото царско семейство. С избор били издигнати на престола Михаил и Александър. Отвън били поставени за царе само двама: Асен III — от гърците и Смилец — от татарите.

Женското потомство било лишено от правото да наследства престола. Обаче, новоизбраният цар обикновено се е оженвал за някоя княгиня от стария царски род, та по такъв начин да предаде на възцаряването си вид на наследственост; такъв е случаят с Константин и с Михаил. Същото направили и узурпаторите Борил, Калиман II и Ивайло, които се оженили за вдовиците на убитите от тях предшественици.

Името „Асен“ звучало толкоз приятно, че когато от тая династия останали живи само неколцина изродени вече потомци, прекарващи живота си във Византия, царете от други родове си го присвоявали: Тъй постъ­пили Константин, Александър и синът му Михаил.

В международно отношение българите се намирали във връзки във византийци, маджари, сърби, с източните франки, с неаполитанци, генуезци и венецианци. Търновските царе се сношавали и с египетските султани; известната Мария подкокоросвала тамошния султан против Михаил VIII, а в един арабски ръкопис в Миланската библиотека от 1376 г. се намира образец за писмо от страна на султана до господаря на сърби и българи11.

Важен въпрос за държавното право съставят претенциите на маджарската корона върху българското „кралство" като върху предишна част от маджарското царство. Маджарските претенции върху България си водят началото от походите на Бела III против византийците и тогавашното завземане на български градове в Моравската област, Белград, Браничево и др. Крал Емерих,братът на Бела, отворил война за тези земи против българите (вж. стр. 171, 177, 183). Андрей II бил ту във враждебни, ту в дружески връзки с Иван Асен II, своя зет, и го наричал дори imperator12. Стефан V нахлувал пет пъти в България, известно време владял Видин и приел титлата rex Bulgariae, която от него време оста­нала в маджарската кралска титла, макар и без какво да е фактическо основание, ако не смятаме петгодишното владеене на Видин от Людвиг Анжу.



1 Ср. Miklosich, Leh. palaeoslov. Ясно е, че думата не е от καiσαρ и Kaiser. Чески cisaf, полски — cesarz.

2 В папските актове до 1204 r. nobilis vir dominus Bulgarorum“. В 1291 r. като изключение: „imperator Bulgarorum illustris“ (Theiner, Mon. Hung. I, 375). В 1337 rex, вж. заб. 29.

3 Nicetas (Stritter II, 674) говори само за коронацията на Петър.

4 Аnsbertus, 44: Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Thracie dominus,qui se imperatorem et coronam impеrialem regni Grecie ab eo (от Фридрих) sibi imponi efflagitat. Id. 54; Kalopetrus Blacorum dominus itemque a suis dictus imperator Grecie,

5 Ср. виз. έν, Χριστφ τφ θεφ πιστδς βασιλεύς  αύτοκράτωρ.

6 Вирпинската грамота, боянския надпис, писмото на Светослав, бележката от 1273 г. у Миклошич, Lex. palaeoslov. X.

7 Ljubič Opis Jugoslav, novaca, Zagreb 1875.

8 Грамотите от 1262, 1347 и 1378 г. г.

9 Грамотата от 1378 г.

10 На синода в 1211 г. Борил се явил „със светлож багрьницеж“.

11 Издаден от Богишич, Rad jugosl. akad. 182. Почва тъй: „продължи, о Боже, живота на Вашия господар, сяйния, почитания, славния, великодушния, като лъв храбрия герой, пълководеца на Ангел Комнин N. N., стълба на християнството, краля (малик) на сърби и българи, славата на християнските народи, гордостта на Хрис­товата вяра, мореплавателя, закрилника на градовете и на крайграничните земи“.

12 Cum Rzeno Bulgarie imperatore. Писмото на краля е дадено у Theiner, Mon. Hung. I, 21.

Съдържание: