x Епоха на вътрешни междуособици и външни опасности

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Епоха на вътрешни междуособици и външни опасности

През  есента на 739 г. се прекратил родът на Исперих—Дуло. Кой се е покачил след това на българския престол, византийските хронисти нищо не отбелязват. Като едничък извор, който ни помага да попълним и тая праз­нота, се явява пак Именникът. Според него, след Севара управлявал Кормисош. Че е имало в България хан с такова име, свидетелствува и Теофан, който го нарича Κορμέσιος δ πάλαι κύριος αύτών (Βουλγάρων) и ни го представя като тъст на хан Сабина; също за него узнаваме и от западната хроника на Сигеберта, който го поставя като непосредствен приемник на Тервел. Кормисош е бил непосредствен приемник на Севара, последния хан от рода Дуло, обаче обяснението, как е взел властта Кормисош, ще зависи от това, как трябва да се разбира думата „измени.“ Според едно отдавна вече изказано мнение, тя може да се разбира двояко: Кормисошъ или е „сменил рода Дуло“, или пък буквално „изменил на рода Дуло“. Разликата между тия две разбирания се състои в това, че според първото тълкуване, Кормисошъ е сменил рода Дуло, т. е. след като се прекратил царствуващият род, той е наследил властта или по право, или пък по избор, следов. смяната на дина­стията станала по мирен начин; във втория пък случай ще трябва да разбираме противното, — че той е изменил на Дуловци, т. е. узурпирал по един или друг начин властта, следов. покачването на Кормисоша на престола е станало поради някакъв държавен преврат. Кое от тия две тълкувания трябва да приемем, ще ни покаже следният кратъкъ преглед за състоянието на България в дадената епоха.

Колкото Тервел със своята умна и предвидлива пополитика, със своя твърд и смел характер можа да из­дигне България политически много високо, толкова неговите близки преемници, изглежда, не са били достойни да продължат делото му за напредъка на младата държава. Вече отсътствието на всеки спомен за тях у византийските хронисти ясно говори, че те не са направили нищо за усил­ването на държавата пред Византия, па и в самата България не са били в състояние да държат авторитета на ханската власт на оная степен, на която я оставил Тервел. Те скоро изпаднали под влиянието на знатните хуно-български родове или на боилите, които вече като отделно съсловие и по-близки до държавния глава, не се забавили да си присвоят известни права и привилегии за сметка на ханската власт и да определят по-точно отношенията си спрямо хана. В какво се състояли тия права и привилегии и в какво се изразявали тия отношения, за нас остава неизвестно; обаче, ако се съди по по-сетнешната роля на болярството в България, като един от главните фактори в държавата, може да се мисли, че българските боили или боляри още в дадената епоха се стремили да ограничат властта на хана със своя съвет и чрез това да си запазят първенствуващо положение в държавата спрямо отделните представители на славянските племена, влезли в състава на държавата, които от своя страна не ще да са закъснели така също да изявят домогванията си за участие в управлението. Към тия влиятелни и силни родове ще трябва да отнесем и родът Вокил, чийто представител Кормисош сполучил да се издигне при преемниците на Тервел, а след  смъртта на Севара да завладее властта и да стане родоначалник на нова династия. В тоя смисъл, според нас, ще трябва да разбираме израза на Именника „измени род Дулов“. Обаче постъпката на Кормисоша не могла да не възбуди завист у другите подобни нему боили, които не по-малко от него ламтели за престола, и да не ги въоръжи против него. Твърде е възможно, щото незадоволство от страна на боилите да се е появило още на първо време, но Кормисош ще да е успел, както се види, да предупреди всекакви вътрешни размирици и да запази тишината в страната. При все това враждебното чувство у боилите от противната на Кормисоша партия не било съвсем унищожено, и при пръв удобен случай, както ще видим по-долу, последната успяла да прояви своите противодействия против рода Вокил.

За политическите отношения между България и Византия при Кормисоша ние нямаме прави известия, обаче от косвената бележка на Теофан може да се твърди, че и при него мирният договор от 716 год. е бил спазван от Лъв III Исавра и е бил подтвърден при покачването на Константина V Копроним в 741 год. Това миролюбие от страна на императорите-исаврийци произли­зало от самата им държавна политика, която имала за задача да засили централната власт и да издигне отново значението и мощта на Византия пред нейните съседи.

Завзет както с усилната борба против арабите, които тогава станали особено опасни за империята, тъй и с вътрешните си реформи и особено със знаменитата църковна борба, известна в историята под името „иконоборство,“ която от основа разклатила вътрешно цялата византийска империя, Лъв III се видял принуден, както вече посо­чихме по-горе, строго да пази мирните отношения с евро­пейските си съседи — българите. Обаче бързото разши­рение и закрепване на българската държава чрез присъеди­нението на византийски области, заселени със славяни, от една страна, а от друга — планът на ринхинския княз Пребънда да се отцепи като самостоен и опитът на маке­донските славяни в течение на две години (735—737 г.) да завладеят Солун, зад което се криел исконният им стремеж, след  като се отцепят от империята и провъзгласят своята пълна независимост, да турят основата на особна държава, не са могли да изплъзнат от внима­нието на императора. На Лъв III се налагало в силата на него­вата държавна политика да тури край на едното и на другото, но понеже първото в дадения момент е било невъзможно, а второто едвам  успял да предотврати със силата на оръжието, той прибегнал към други мероприятия, чиято цел проглежда в неговата законодателна дейност. 

Нeма съмнение, че с издаванието на своята „Еклога на законите“ — кратък сборник на действуващото право, първите императори-иконоборци се домогвали между другото да свържат по-тясно с центъра крайните провинции на Византия, които през VI и VII век претърпели коренни промени както в частния, тъй и в обществения живот на империята, и чрез това да запазят целостта й. Осо­бено релефно изпъквала тая цел в техния „Земледелски закон (νόμος γεωργικός), който уреждал отношенията на земленаимателите към землевладелците и вътрешните отно­шения на свободните селски общини във владението на земята; при това, според тоя закон, земленаимателите и селяните, в противоположност на старите прикрепени към земята колони, се ползували с лична свобода.

Съществува отдавна вече мнение, че основните прин­ципи на Земледелския закон — общинското землевладение наред с частната дребна собственост и личната свобода на селското население, — били от славенски произход, и че появяването на Землед. закон се намирало в права зависимост от онова силно влияние, което настанилото се в областите на империята славенско население бе оказало върху наредбите, живота и съдбините на самата Византия; защото тоя закон не е предизвикал промените в по-раншните аграрни отношения, а е бил наложен, след  като самият социален преврат бил вече направен, и само признал това, което вече е съществувало в живота. Обаче кои са били причините, които са принудили императорите-иконоборци да се поддадат на това силно славянско влияние, да усвоят обичайното право на славяните и да го приемат в държавното, като го облекат в законодателна форма, е един въпрос, който и до днес не е достатъчно разяснен.

Предположението, че общинското землевладение, което проглежда в землед. закон, се намирало в свръзка с рим­ската фискална система, не може да се приеме, защото фискалната система на римските, а след  тях и на византийските императори е твърде много спомогнала за затвърдяването на колоната или крепостното право, тъй като тя е изисквала солидарна отговорност на земледелците общинари за редов­ното постъпване на данъците; също така и мнението, че обяснение на произведения социален преврат с издаването на Землед. закон трябва да се търси в някакви си „либерални идеи“ на императорите-иконоборци, свойствени на средневековния еллинизм, е твърде несполучлив, защото едвали може да се допусне, че Лъв III по произход исавриец, или по-верно сириец, е могъл да се въодушевява от съвсем чуждия нему „еллинизъм“; напротив, неговото иконоборство иде да потвърди тъкмо противното, няма вече да говорим, че в своя стремеж да засили централната власт, той надали е търсил под­крепа в наредбите на едно население, което не е искало дори да признае императорската власт и се е домогвало да запази политическата си независимост, каквито са били славяните. Очевидно, причините на това отстъпване на императорите-иконоборци от традициите на старото римско-византийско право ще требва да търсим другаде, и ние ги съзираме в новите политически отношения, които се създали на Балканския полуостров към началото на VIII век.

Първата епоха на новооснованата българо-славянска федеративна държава, преминала както видехме, в пълен успех. Благодарение на честите промени на византийския престол, които се придружават и с кървави граждански войни, българските господари не само успели дотолкова да се засилят, щото те почнали да се намесват във вътрешните работи на империята, но и продължили славянския обединителен процес по двата брега на Дунав в областите на дакийските и горнемизийските славяни. Вече при Тервел, както видяхме, границите на България стигнали в западна посока северно от Дунав до големия му завой при Турну-Северин и отвъд р. Тимок, а в южна посока те прехвърляли Стара планина и обхващали северната част на Тракия — славенската област Загорил. Главните при­чини, които са подбуждали славяните да се отказват от Византия и да постъпват в българския съюз и по тоя начин са спомагали за разширението на българската държава, лежали, както вече посочихме, в самите условия на съюза между българи и славяни, именно 1. в това, че и двата народа се задължавали съвместно и взаимно да защищават своята независимост както от омразните тем авари, чиято мощ все още се чувствувала в това време в областта на средни и северно от долни Дунав, тъй и от Византия, сблъскването с която още предстояло, щом като византийският император поиска окончателно да под­чини славяните под властта си и да ги направи свои покорни поданици, и 2. в това, че славяните, влизайки като съюзници в българската държава, запазвали пълна самостойност във вътрешния си живот и оставали да живеят отделно по своите нрави, обичаи и право. Вече тая първоначална цел и основен принцип на българо-славянския политически съюз не са могли да не обърнат вниманието в Цариград. Лъв III схванал голямата опастност от тая организация на българи и славяни за целостта на империята, обаче да почне открита борба с нея в даденото време за него, както казахме, било невъзможно. Затова той се заловил да подготви по мирен начин почва за свое­временното отстранение на опасността от тая страна.

За да отвлече вниманието на имперските славяни от при­мамливия за тях българо-славенски съюз и по тоя начин да парализира по-нататъшното разширение и засилване на българската държава за сметка на византийските области, и по-тясно да ги привърне към империята в държавно отношение, Лъв III трябвало преди всичко да им гарантира същото онова самостойно социално-икномическо положение, което техните събратя получавали, присъединявайки се към българската държава, а това той би могъл да постигне, ако приеме тяхната вътрешна наредба, тяхното обичайно право и го санкционира с въвеждането му в държавата по законодателен ред. Ето де, според нашите схващания, трябва да търсим причините, които са принудили императорите-иконоборци да предпочтат и да узаконят обичай­ното право на славяните с издаването на Землед. закон. И Василевски е прав, като казва, че „именно за новото (славянското) население на империята е бил предназначен предимно тоя закон, който повече е съответствувал на неговите възгледи, обичаи и навици, отколкото традициите на старото римско право за личната собственност и по-късните учреж­дения на римската империя — колонатът или прикрепяването към земята“. А. Ив. Успенски дори вижда „в тоя закон не паметник на византийското право в славянска обвивка, а паметник на славянското право на гръцки език“. Че Землед. закон е имал право отношение тъкмо към македонските славяни се доказва и с това, че по-сетне, когато тия славяни били присъединени към бъл­гарската държава, той е бил възприет и усвоен и от българските господари, а при цар Симеон е влязъл в състава на тъй наречените „книги законныя“.

Както изглежда, Лъв III постигнал целта си: дви­жението на македонските славяни било потъпкано, а с усил­ването на почналото се по-отрано разпространение на христи­янството между тях заедно с въвеждането на новото зако­нодателство се турил край на всеки опит за отцепването им от империята. Наистина, и след това македонските славяни продължавали да възстават против империята, обаче тия движения не са имали самостоен характер, а се нами­рали, както ще видим, в непосредна свръзка с държавната политика на българските господари, които от втората по­ловина на VIII век изстъпват вече като освободители и обединители на балканските славяни. Обаче синът и наследник на Лъв III, Константин V Копроним (741—775), не се задоволил само с постигнатия резултат. Като е смятал, че императорската власт над славяните е доста закрепена, той се заловил да изпълни втората задача от балканската политика на баща си: да се освободи от склю­чения в 716 г. позорен мир с българите и да нанесе съкрушителен удар на българската държава. И наистина, към края на Кормисошевото управление Константин Копроним пръв изстъпва като нарушител на мира с българите, за отношенията към които византийските хронисти до това време не дават никакви известия в течение на цели 36 години.

Като причина за възобновата на враждебните действия между двете съседни държави се привожда от една страна това, че Константин Копроним почнал да строи по бъл­гарската граница в Тракия крепости, в които поселил еретици-павликяни — сирийци и арменци от гр. Теодосиупол и Мелитина, като при това им доставял охотно средства за живеене, а от друга — това, че българите поискали да сключат с императора договор заради по­строените крепости и да получат данък. Няма съмнение, че и двете тия причини се попълват взаимно. Издигането на нови крепости по тракийската граница, а главно поселението на сирийци и арменци, назначението на които е било да защищават границата на империята от българите, било явно нарушение на договора от 716 год., следов. бълга­рите имали право да искат удовлетворение или поне да подновят и попълнят договора. Но Константин Копроним отказал да изпълни искането на българския хан; той дори се отнесъл с презрение към неговия пратеник, чрез което явно показал, че той изобщо се отказвал да се придържа о договора от 716 год.

Тоя смел отказ на императора се обяснява с поло­жението, което последният заемал в дадения момент. Около това време Константин Копроним достигнал най- високата точка на своята мощь: той сполучил да победи арабите, които нападали Опсикийската област, да съкруши съперника си по престола, зетя си Артавасда, а в 754 г. се считал пълен победител над почитателите на иконите след  събора в Цариград. При такива едни успехи Кон­стантин Копроним не е могъл да претърпи срама, който му се нанасял сега с искането на българския господар. Българите пък от своя страна не могли да понесат неговия надменен отказ и веднага му отговорили с това, че потег­лили в поход. В 755 г. те нахълтали в Тракия и, като насочили маршрута си право към Цариград, достигнали до тъй наречената „Дълга стена” на импер. Анастасия I. Тук обаче българите били пресрещнати от ромеите и потърпели тежко поражение, след което побързали да отстъ пят от столицата с големи загуби.

Тая победа била достатъчна за Копронима, за да раз­шири плана на действията си против северните си съседи. Сега той решил завинаги да се освободи от всякакви задължения спрямо българския хан и да накара българите да прекратят нахлуванията във владенията на империята. За тая тъкмо цел той наскоро предприел грандиозен поход против България, за който Никифор забелязва, че станал „малко време след това” (μετ’ ού πολύ), т. е. след нападението на българите в 755 год., следов. тоя поход ще трябва да отнесем не по-късно от следната 756 година. Копроним намислил да нападне на България от две страни: той въоръжил една флота от 500 ко­раби, която трябвало да отплува към устието на Дунав и да нападне на българите от тила, а сам императорт по суша с голяма войска потеглил през Тракия към южно българските граници. Флотата наистина потеглила по Черно море и пристигнала при устието на Дунав, но повидимому докараната от нея византийска войска не навлезла навътре в страната, а се ограничила с това, че опустошила с пожар българските придунавски области, вероятно До­бруджа, и откарала много пленници. От тия действия на византийците се ясно види, че това е било една демонстрация, направена с цел да се отвлече вниманието на българите от южната им граница, и по тоя начин победата на Копронима да бъде обезпечена. Обаче и в Тракия византий­ците не направили повече от флотата. Императорт се срещнал с българите при крепостта Маркелли, близо до българската граница, дето ги разбил и накарал да бягат. Това поражение изплашило българския хан, който побързал да предложи мир, като изпратил предварително за заложници некои български синове, и чрез това успял да предупреди нахлуването на византийците в българските предели.

Макар византийските хронисти и да не споменават за резултатите от тия преговори, но, по всичко се види, предложението на българския хан било прието, и мирът бил сключен, защото след това войната се прекратила. Също така нашите автори умълчават и за условията на мира; но несъмнено те са били несгодни за българите, за­щото след такава победа Константин Копроним не ще да се е забавил да отмени договора от 716 г. и да се избави от свързаните с него задлжения спрямо тях, — а това е било главната цел на похода в 756 г. За териториални отстъпки от страна на българите надали може да се предполага, защото Копроним не можал да направи никакви завоевания, както това се подтвърдява и от местонахождението на Маркелли южно и близо до българската граница — по пограничния окоп на върха Бакаджик при с. Войник (Ямболско), но, вероятно, при сключването на мира българите се задължили между другото да не предприемат никакви военни действия против империята.

При кой български хан е бил сключен току-що разгледания мир: при Кормисоша ли, или при неговия приемник, византийските хронисти така също не споменуват. Според хронологичните данни на Именника, Кормисош е управлявал 16 лун. год. и 4 мес., или от 9-ия мес. на 62 лун. год. до 1-ия мес. на 79 лун. год. от Б. Е., или от октомври 739 год. до септември 756 год. от Хр. И тъй смъртта на Кормисоша се отнася към септември на същата 756 год., в която е бил сключен и мирт с Константина Копроним; обаче, като имаме предвид от една страна продължителността на големия Копронимов поход, а от друга — и това, че Кормисош не би се решил тъй лесно и скоро да се откаже от договора от 716 год., за спазването на който той наруши мирните отношения с Византия, ние имаме пълно основание да твърдим, че походът на Копронима е бил почнат при Кор­мисоша, но мирт е бил сключен вече от неговия приемник, който, според Именника, бил Винех от рода Укил или Вокил, следов. той е бил от рода на своя предшественик и наследвал по право и мирно българ­ския престол.

И тъй Винех почнал своето царуване със сключването на един несгоден за българите мир с Византия. Обаче Константин Копроним не се задоволил от условията на тоя мир. След тия успехи, които му ясно показали, че българите могат да бъдат победени, той решил сега съвсем да покори България под властта си, — мисъл която го е блазнила през целия му живот. И наистина, Теофан ни е запазил едно известие, което явно разкрива тая цел на Копронима. Под 6250 от С. М. = 758 год. от Хр. той отбелезва: „В тая година Константин оплени македонските славяни, а останалите направи свои поданици“. А след  това под 6251 от С. М. = 759 год. от Хр. пише: „Императорът се опълчил против България и, когато той дошъл при клисурата Верегава, българите излезли на­среща му и много от хората му избили, между които и Лъв, патриций и стратиг, тракисийски, и другия Лъв, логотет на дрома, и много народ, и им взели оръжието. И така той (императорът) безславно се върнал назад“. Надали можем да се съмняваме, че тия две известия ще трябва да се турят в свръзка едно с друго.

Мирното привличане на славянските племена в бъл­гарския политически съюз и разширението на българската държава на югозапад в областта на македонските славяни били, както вече имахме случай да посочим, главния стремеж и задача в политиката на първите български госпо­дари за борбата им с Византия. При Тервел, който всецяло бил погълнат с разширението границите на държавата в западна посока и с делата на самата Византия, като че ли било отвлечено вниманието на българите от тая страна, поне ние немаме никакви известия за отношенията на тоя хан спрямо македонските славяни; може би договорът от 716 год. да му е свързал ръцете за каквито и да било действия в тая посока. В същото положение се на­мирали и двамата му близки преемници, при които мирът се спазвал от двете страни, което се подтвърдява и от еднодушното мълчание на нашите автори за събитията през тяхното управление. Обаче това не се продължило за дълго време. При Кормисоша, особено в края на управлението му, и при Винеха българите отново обърнали погледите си към югозапад, като че ли искали да възнаградят несполу­ките си, потърпени през последните години, а може би и да отвлекат вниманието на Константина Копроним от България. Както и да било, но движението между македонските славяни, което несъмненно е предизвикало похода на Копронима, се намирало, очевидно, в непосредствена свръзка с политиката на българския хан. Това най добре се доказва с туй, че императорът, след  като усмирил македонските славяни и ги отново подчннил под властта си, веднага се обърнал против българите, с които почнал вече настъ­пателна война. Тая негова постъпка при съществуването на мира от 756 год. разкрива намерението му да се разправи с тях по същия начин, както с македонските славяни. И наистина, в 759 год. той нахълтва, както се види, нео­чаквано със силна войска в българската земя, но, причакал при входа във Вергавската клисура, бил съвсем разбит и с големи загуби в хора позорно се върнал в цариград. Ала и след тая чувствителна несполука Копроним не се отказал от мисълта си да покори България, още повече че самите събития, които наскоро след това се развили в самата България, закрепвали у него тая мисъл и все повече и повече го убеждавали, че било възможно осъществението й.

Колкото и да било силно поражението на византийците в последния поход на Константина Копроним, все пак българите не могли Да извлекат от него никаква полза, за да възнаградят големите загуби, които бе потърпяла България  през  царуването на хан Винеха, и между които най-съществената била унищожението на договора от 716 г. Освен това, след като се закрепили отново авторитетът и властта на императора между македонските славяни, отнемала у българския хан всяка възможност за разширение границите на държавата в посока към югозапад. Най-сетне българите не могли да не предвиждат, че Копроним няма да остави без отмъщение нанесеното нему поражение при Верегавската клисура, следов. сега България се заплаш­вала с не малка опасност и от южната си съседка — Византия. Всички тия обстоятелства били доста, за да раз- клатят положението на слабия и неспособен винех, а също и на неговия род Вокил. Боилите от враждебната на Кормисоша партия били крайно недоволни от това, дето Винех след такава бляскава победа над императора не продължил войната против Византия, за да възстанови предишните отношения към империята. Затова те сега искали тъкмо да използуват несгодното положение на страната, за виновник на което провъзгласили Винеха, за да си отмъстят на рода Вокил и дори да го смъкнат от престола.

И наистина,  през  ноемврий 761 г. в България произ- лязъл преврат, който бил насочен срещу царствуващия тогава родъ. И Теофан, и Никифор ни разказват, че българите (у Ник. унно-българите) „възстанали и избили тия, които по наследство имали властта над тях, и поставили някого си Телеца, мъж злонравен, на 30 години, който още от младини показвал смелост". Няма съмнение, че тук под „българи,“ и още по-точно под „унно-българи“ ще трябва да разбираме не изобщо само дошлите „хуно-българи“ в противоположност на „славяно-българите,“ а в тесен смисъл — българските боили, които соб­ствено застанали начело на въстанието тъй, както това станало по-сетне при Телерига, а в IX. век в бунта против Бориса. Но за нас от първостепенна важност е известието на нашите автори за друго едно събитие, което се поставя от тях в непосредствена свръзка със ста­налия държавен преврат.

В това време избягали от България много славянски родове (Σκλαβηνών γένη), на брой, според Никифор, до 208 хиляди души. Те напуснали земята си и доброволно се предали на императора, към когото се обърнали с просба да им даде прибежище. Константин Копроним ги приел на драго сърдце и им дал место за поселение в Мала Азия при р. Артана в областта Витиния, при това изрично се отбелезва, че тия славяни преми­нали Евксинския Понт, т. е. Черно море, следов. те не са минали Босфора, а са избегали, вероятно, най-напред в близката до българските граници ромейска черно­морска област, отдето на кораби, изпратени от Цариград, били прекарани направо в М. Азия. Както и да било, но от думите както на Никифор, тъй и на Теофан се ясно види, че тия славяни са били от ония, които са влизали вече в българския съюз, и че причина на тяхното изселване е бил държавният преврат в България, защото Никифор говори за тоя последния поради тяхното бягство, а Теофан поместя последнето веднага след преврата на Телеца. Като се има предвид, че в тоя преврат имали успех българите, респективно българските боили, то несъмнено тия славяни ще да са били прину­дени да напуснат България, защото ги е застрашавала опасност от страна на тържествуващите боили.

Поради това ние сме наклонни да вярваме, че в борбата на боилите с рода Вокил славяните са играли немало­важна роля: на тях ще да се е опирал Кормисош, когато е узурпирал властта, а по-сетне се е окръжил с представителите на славянските племена, като точно е следвал завещаната от Исперих политика, че само с помощта на славенското население държавата би могла да бъде силна и да издържи борбата си със Византия. Разбира се, за бъл­гарските боили такава политика спрямо съюзните славяни в дадената епоха не е била по угодата, защото, ако те допуснат славяните до управлението, до престола, те са рискували от една страна да изгубят първенствуващото си положение, а заедно с това и властта в държавата, а от друга — да се лишат от непосредственото си влияние върху хана и от възможност да насочват дейността му в своя полза; защото всеки хан, опирайки се на славяните, би бил винаги в състояние да държи боилите в ръцете си и да бъде свободен от тяхното натрапено настойничество. Оттука ясно става, че враждебността на боилите против Кормисоша и неговия род е почивала не само върху узурпацията му на властта, но още и върху това, че той се опирал и се държал с помощта на славяните, които несъмнено са съзнавали своето значение, защото на тяхното множество се е градила силата на държавата, и които са се стремили да вземат непосредствено участие в държавните работи. Че Винех, както и неговият род се е опирал на славен­ските комити или племенни князе, показват и неговите отношения, както видехме, с македонските славяни, целта на които (отношения) е била да привлече и други славянски племена към съюза и по тоя начин да засили славянския елемент в държавата. Тая цел той би могъл да постигне само по миролюбив начин, като избягвал постоянни сблъсквания с Византия, — политика, право противоположна на исканията на българските боили.

Славяните, които повече от два века се намирали в непосредствен допир с Византия, успели били по-отблизо да се запознаят с ромеите, да изучат техната политика и да се убедят, че тъй лесно не ще да могат да съсипят империята, и че само по мирен начин те ще могат да запазят своята самобитност и да принудят цариград­ското правителство да признае техната самостойност върху бившата ромейска територия. Освен това последвалите към това време реформи във византийската империя, които се изразили, както видехме, в законодателството на императорите-иконоборци, предизвикано главно от оня етнически и социален преврат, който бил произведен от славяните на Балканския полуостров, показали на българските славяни, че рано или късно византийското правителство ще бъде принудено така също да се примири с настаналия нов  ред след  основанието на българската държава и да го признае като факт свършен, стига само да се даде на византийците да разберат, че българите нямат намерение да завоюват Цариград и да унищожат империята, а това, разбира се, би могло да се постигне, ако биха се поддържали винаги постоянни миролюбиви отношения спремо Византия. Тая тъкмо политика усвоил и Винех и, поддържан от славянските князе, искал е да я приложи, с което се обяснява отказването му да продължи войната с Византия след  успешното отблъсване на Копронима в 759 г. от България.

Такава миролюбива политика на рода Вокил, която се е ръководила от славянските му съветници, разбира се не е допадала на българските боили. Убедени след  политическите успехи на Тервел в слабостта на империята, без да вземат под внимание реформите на Лъв III Исавра и резултатите от тях, и във възможността да се завоюва източната столица от една страна, а от друга — влечени от ламтеж да се обогатят за сметка на безбройните богат­ства на Византия, те мислили, че само с постоянни войни против ромеите ще могат не само да запазят независимостта си от византийските императори, но и да засилят младата държава и дори да разнебитят самата империя. От тука и изтича тяхното убеждение, че всеки български хан, който се стреми да има мир с Византия, е искал да под­чини България на ромеите, — мисъл, която те по-сетне не рядко са. изказвали като укор на всеки хан. който се отказвал да върви по угодата им и да поддържа поли­тиката им, и тая мисъл несъмнено е послужила като един от главните мотиви за свалянето на рода Вокил от престола в 761 год.

По тоя начин от времето на Кормисоша в България се образували две течения, две партии между самите хуно- българи, които, макар и да са изникнали на чисто политическа почва, в основата си имат етнически характер, затова ние ще ги наречем българска и славянска, защото почналата се към средата на VIII век между тях борба трябвало да реши, кой от двата съставни етнически елемента в държавата — българският ли, или славянският — ще вземе надмощие в образуването на българската народност. И тъй ние видим, че славяните не са играли някаква си пасивна роля в живота на младата българска държава, както обикно­вено се предполага; напротив, самите вътрешни разпри между българските боили са ги повикали още от начало да вземат непосредствено участие в съдбините на младото царство и да влияят върху ризвитието на събитията в България.

Резултатът от държавния преврат в 761 год. бил, както видяхме, това, че българските боили избрали из сре­дата си нов  хан, на име Телец (761—764), за когото в именника се забелязва, че бил от рода Угаин, и се прибавя: и син иного рода, т. е. родът Угаин се противо­поставя на Вокил или Укил като два враждебни рода. Като избраник на боилите, новият хан се обещал да упра­влява по угодата им, а пък и самият му характер, като млад, 30-годишен, лекомислен и смел, го предавал в ръцете им. И наистина, съгласно с войнствената политика на боилите от българската партия, Телец наскоро след покачването си на престола възобновил нападенията върху съседните ромейски области и крепости. Тая смелост и дързост, според думите на Никифор, принудили Константина Копроним да предприеме в 763 год. нов  поход против българите.

На 17 юни Копроним потеглил по суша и по море: той изпратил една флота от 800 кораби, по 12 конника във всеки, следов. 9600 души конница, по Черно море към устието на Дунав, а сам с другата си войска покрай брега потеглил към гр. Анхиал. Щом се научил за тоя поход по море и суша, Телец веднага потеглил в същата посока, „като имал на помощ, според Никифор, немалко количество и славяни“, а, според Теофан, „като взел на помощ до 20 хиляди души от окол­ните племена, и, като ги поставил в укрепени места, оградил се с безопасност в планината на с. от Анхиал. Между това Копроним пристигнал тук и се разположил на лагер на Анхиалското поле. На 30 юни в четвъртък 763 год. тук било дадено кръвопролитно сражение, което траело почти цел ден Телец потърпял пълно пора­жение и бил обърнат на бяг, с голяма загуба от убити и пленени, между които имало и много знатни българи.

След  тая бляскава победа обаче Константин Копро­ним не се решил да продължи настъпателното си дви­жение навътре в България, а поискал да си устрои триумф в столицата. От Анхиал той се върнал в Цариград, като влязъл тържествено в пълно въоръжение и с вой­ската, акламиран от народа. Това търъествено шествие било украсено с българските военнопленници, оковани в дървени мъчителни машини, и с плячката, награбена в България. След  това всички пленници-българи Констан­тин предал на народната тълпа, която ги избила вън от Златните врата, а награбената плячка императорът  раздавал като награда на устроеното по случай тържеството конно състезание на ипподрома.

Анхиалското поражение било съдбоносно за Телеца. И двамата наши автори разказват, че българите след това възстанали и убили Телеца наедно с боилите му и поста­вили на негово място „едного от своите боили“ на име Сабин (Σαβΐνος, Sabinus), зет на Кормисоша, давнишния техен господар) Надали ще трябва да се съмняваме, че в това въстание на българите, което се е свършило с убийството на Телеца и неговите съветници-боили, трябва да видим един контрапреврат от страна на противната партия, която ние нарекохме славянска, — преврат, който е имал аналогична цел с първия в 761 год., т. е. да свали поставеника на българската партия. И наистина, ние тук срещаме същата разправа, както и при свалянето на Предишния род Вокил или Укил след убийството на Винеха. Че в тоя контрапреврат са действували превърженците на Кормисошевия род, показват роднинските връзки на новия хан Сабина с Кормисоша, чиято партия сега искала да се възползува от несполуките на Телеца, за да си отмъсти и, като вземе връх над противниците си, да върне престола на рода Вокил. Това събитие, според данните на Именника, ще трябва да отнесем към октомври 764 г.

Настаналите нови безредици в България отново обър­нали вниманието на Константина Копроним, който не се забавил да ги използува. Още на следната 765 година ние го виждаме отново в поход против българите. И сега Копроним се опълчил по суша и море.  През  юни той въоръжил една флота от 2600 транспортни кораби, които напълнил с моряци и войници от разни войскови части и области, и ги изпратил покрай градовете Анхиал и Месемврия към българските брегове. Сам императорът с голяма отборна сухопътна войска потеглил на север и, като навлязъл в българските предели, достигнал до Верегавската клисура, дето се и разположил на лагер. Когато Сабин се научил за това многобройно движение, като се е чувствувал, че не ще може да се противопостави на тия огромни сили, още повече като виждал, че Копро­ним искал да нападне на българите от две страни, обърнал се веднага към императора с предложение за мир, което повидимому не било прието, понеже Копроним бил повече от уверен в сполуката си. Обаче тоя път. той останал излъган. Като че ли самото Провидение защищавало независимостта на България и определило, че не е още настанало време за българите да довършат с това историческата си задача. Докато Копроним чакал при Верегавския проход, щото морските му сили да направят десант на българските брегове, и по тоя начин да нападне от две страни на българите, на морето станала страшна катастрофа. Византийската флота при самите български брегове потърпяла голямо коработрушение от силен северен вятър, в което всичката почти византийска войска потъ­нала във вълните на морето, тъй че императорт заповядал да ловят труповете на удавените войници с ри­барски куки и да ги погребват. Това нещастие, което уни­щожило половината от византийската армия, спряло по-нататъшните военни действия на императора: на 17 юли Копроним „безславно“ се върнал в столицата, Сабин не можал да се възползува от не­щастието на противника. Като е бил убеден, че България при такова вътрешно разнебитено положение не ще бъде в състояние да поведе решителна борба с Византия, той останал верен на политиката на своята партия — да поддържа мирни отношения с южната си съседка, като мислил, вероятно, мирно да използува затруднителното положение на императора. Затова наскоро след  несполучливия поход, още в следната 766 год., той влязъл в отношения с Константина Копроним, като изпратил пратеници в Цариград да иска траен мир с императора. Бил ли е сключен след  това такъв мир и на какви условия, нашите автори нищо не говорят; но най-ясно те изтъкват, че тая постъпка на Сабина съвсем не се харесала на бъл­гарите, т. е. на противните нему боили, които не се заба­вили да се възползуват от нея, за да го свалят и от­ново да поставят на престола свой кандидат. На свикания от тях събор (κομβέντον) с цел да осъдят постъпата му, те обявили въстание, като го укорявали и каз­вали: „чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите“. Тоя бунт, както се види, е бил твърде опасен за Сабина, защото последният, като не се чувствувал в сила да се бори с боилите, които, вероятно, успели да побунят и населението против него, решил да се откаже доброволно от престола. Научен от съдбата на предшествениците си и боейки се да не би и него да сполети същата участ, Сабин  през  юли 766 г. избягал тайно в Месемврия, а от там търсил прибежище в Цариград, дето Копроним го приел на драго сърце. Скоро след това императорт изпратил в България някои сръчни и пъргави мъже, вероятно лица, които са избягали заедно със Сабина, и на които заповядал да намерят жените си и скрилите се роднини и да ги доведат в Цариград при Сабина.

Напущайки България Сабин предал властта на някого си Умара или Умора, който, според Именника, бил от рода Укил или Вокил, т. е. от рода на Кормисоша, следов. от хуно-български произход, като мислил чрез това да отнеме от боилите, негови противници, всеки повод за недоволство. Но и това не спасило положението, защото Умар не можал да се удържи дълго: след 40-дневно царуване, както се научаваме от Имен­ника, той бил свален от боилите и в Август 766 г. избрали на негово място нов  хан Токту, „мъж българин“ и брат на някого си Баяна, което ясно показва, че новият хан е бил кандидат на боилите от противната на Кормисошевия род партия.Тая бърза промяна на работите в България в полза на българската партия донесла лоши сетнини за българите, защото те дали възможност на Константина Копроним да се иамеси направо във вътрешните им дела. Сега Копроним се въоръжил против българите, задето те лишили Умара от властта и назначили Токту за хан. Изтъкнатата тук причина ясно показва, че Копроним е предприел тоя поход по настояването и под влиянието на ексхана Сабина, който, вероятно, е искал с византийска помощ отново да върне престола на рода Вокил и да отмъсти на боилите за своето про­гонване. Затова изпратената в България византийска войска отишла несъмнено за подкрепа на Умара и на неговите привъръеници, които сега вече почнали открита борба с политическите си врагове. В България избухнала между­особица, в която българската партия била отново победена. Токту и боилите, противници на Умара, били принудени да отстъпят и се скрили в горите при Дунав, в които ще трябва да видим днешния Дели-Орман, като изгубили много от своите, и в това число били убити Токту и брат му Баян.

Междуособицата се свършила, вероятно, в следващата 767 год., както се види, с пълна победа на славянската партия, която поставила нов  хан на име Паган.За да може да отклони намесата на императора във вътрешните дела на държавата и да спаси България, новият хан вед­нага влязъл в преговори с Копронима за мир; но предложението било отхвърлено от императора, който, според Никифор, веднага потеглил в поход. Тогава българите укрепили труднопроходимите места на планината около тях. Паган изпратил пратеници до Копронима с просба лично да се яви при него, за което и получил съгласие. След  като се сдобил с честна дума за личната си безопасност от страна на византийците, Паган пристигнал със своите боили-съветници. Копроним приел българския хан заедно със свитата му тържествено в едно събрание, на което присътствувал и избягалият Сабин. Какви са били предложенията на българите и какъв характер е носило това представление на българския хан, за нас остава неизвестно. От това, което ни дават нашите автори, може наверно да се каже, че българите са искали мир, и че Копроним е играл ролята на примирител във вътрешните работи на българите. На тая среща той укорявал българския хан и боилите му за безредиците в страната им, а главно за омразата им към Сабина. Както и да било, но Паган с успех изпълнил мисията си: мирът бил сключен. Обаче тоя мир, както забелезва Теофан, бил присторен (έποίησαν xb δοκέίν ειρήνην) тъй като наме­рението на Константина Копроним било съвсем друго.

Мисълта да покори България бе станала за император Константина V, както видяхме, една от главните му цели. Наистина, опитванията му в 759, 763 и 765 г. г. се ока­зали несполучливи, но това не отнело у него надеждата, че той ще постигне целта си. Почналите се размирици в България още повече усилвали в него тая надежда. Той несъмнено зорко следял чрез своите хора за всичко, що ставало в България, и е чакал повидимому само сгоден момент, за да наложи ръка върху нея. Прибегването на Сабина под негова защита не само облекчавало постига­нето на целта му, но му и дало възможност да се на­меси, както видехме, във вътрешните работи на българите. Сега пък, когато видял пред себе си българския хан да моли за мир, а сам се изстъпвал като покровител и пазител на тишината в България, Копроним решил, че е настъпил вече най-сгодният момент, за да пристъпи към осъществяване на заветната си идея.

Докато Паган и боилите му се намирали в Цариград и водели преговорите за мир, Константин V намислил да се избави от най-опасните за себе си личности, които могли да му попречат в по-нататъшните му действия против България. Той изпратил тайно хора в България, които хва­нали „Славуна, княза на северите, който бил причинил много злини в Тракия, а също и Християна, християнски ренегат и началник на скамарите“. Целта, която гонил императорът с тия политически арести, е очевидна. С премахването на Славуна, княза на най-силното славянско племе, северите, които влизали в съюза на българите и в състава на държавата и завзимали най-важните проходи (източните) на Стара планина, Константин V искал да отнеме у българите един от най-главните им и силни съюзници-славяни, чрез което значително би ослабил българите и би си подготвил свободен достъп  през  планинските проходи. Що се отнася до другата личност, Християна, когото Теофан ни представя като άπό Χριστιανών μαγαρίτης, т. е. отметник от християните, той е бил главатар на „скамарите“, т. е. на разбойническите шайки, които върлували в империята по друмовете и заедно с отметането си от християнството ще да е преминал към българите и признал върховната власт на българския хан, следов. и тая личност наравно със Славуна се явявала опасна за Византия. Каква е била съдбата на Славуна след неговото откарване в Царигрид, Теофан не споменува; но надали ще да е била по-добра от участта на Християна, чийто труп, след като били отсечени ръцете и краката му в пристанището на св. Тома, още жив бил предаден на лекарите, за да им послужи като материал за изучване на човешкото тяло, и най-сетне бил изгорен. Във всичките тия действия на Константина Копроним ясно се изтъква политиката му спрямо българите: от една страна той сключва присторен мир с българския хан, от друга — изстъпва като покровител и пазител на спокой­ствието в България, а от трета — приготвя почва за по­робването й. Че такива са били намеренията на Копронима спрямо българите, се вижда от по-нататъшние му действия.

Наскоро след като Паган, уверен в настаналите мирни отношения с Византия и в отстранението на всяка опасност откъм последната, се завърнал с боилите си в България, Константин Копроним в 768 г. внезапно потеглил в поход срещу българите. Като се възползувал от това, че намерил планинските проходи оставени без прикритие, защото българите въз основа на токо-що склю­чения мир не предполагали никаква опасност от юг, нахълтал в България. Византийците достигнали до Цика или Чика (έως τοΟ Τζίκας, usque ad Tzicas у Анастасия Б.), дето хвърлили огън „в αύλάς — дворците, които там намерили“. Това неочаквано нападение на византийците отнело у българите всяка възможност за отпор. Паган бил принуден да търси спасение във Варна, но тук според думите на Никифор, бил убит от собствените си слуги. Надали ще трябва да се съмняваме, че това ненавременно убийство на хана е било дело на българските боили, които не ще са се забавили да го обвинят като главен виновник за всички злини, които сполетели България по­ради неговата миролюбива политика с Византия. Тоя факт ни ясно рисува настроението на враждуващите тогава в България политически партии: дори в най-критичния мо­мент тe не се отказвали да се възползуват от премах­ване на противника си.

Но и при такива успехи Копроним, след  като подпалил резиденцията на българския хан и много места разорил, не се решил да продължава настъпателното си движение, за да покори цялата страна. Той побързал да се върне назад, както забелязва Теофан, „със страх, без да е направил нещо важно“, понеже се боял, вероятно, да не би българите да му отрежат пътя на отстъпле­нието в планинските проходи, още повече че неговият успех се длъжал на измама, с която той подвел българите. Но не един само страх е принуждавал Копронима бързо да напусне България; не по-малко са при­вличали вниманието му и вътрешните работи на империята. Това е било най-бурното време в борбата му с иконопочитателите, когато неговите жестокости и зверства били насочени не само против монасите, които не пропущали нищо, за да обвинят императора за всички нещастия в империята, но и против много видни мъже, които считал за зломисленици против царското величество. Освен това морските разбои и грабежи на македонските и тесалийските славяни, които върлували в това време по цялото Егейско море и островите му, станали до толкова опасни за империята, че Константин V бил принуден в  768  год. да влезе в споразумение със славенските князе (άρχοντες) и да изкупи пленниците — християни, откарани от о-вите Имброс, Тенедос и Самотраки за 2500 копри­нени дрехи. Най-сетне борбата с арабите в М. Азия и особено жестокостите на аббасидите спрямо християнското население в пограничните области принуждавали Копронима да държи там постоянно големи войски. Всички тия обстоятелства накарали императора да остави на мира България за цели пет години, без обаче да се откаже от заветната си мисъл.

Съдържание: