x Граници на царството

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Граници на царството

„Пределът“ на царството често се менявал. Асен I и Петър нахлували до Серес. Калоян отместил граничната линия близко до Цариград и до Солун и навътре в Македония, включително с Охрид. Разширението на Търновското царство достигнало крайните си предели при Иван Асен II (1218—1241); синовете, обаче, на Иван Асен II загубили всички му завоевания. Константин още веднъж завзел горна Македония, но за късо време; след него нито един цар не е могъл да разшири властта си върху тези страни.

Северната граница образувал Дунав, източната — Черно море, а южната граница твърде често е минавала Балкана и Средна гора. На запад асеновци владеели Белград и Браничево, както изглежда, от Калоян до Константин1. При Калоян (1196 — 1207) българска стража стояла от 1203 г. на местото на по-сетнешното Смедерево2 против маджарската крепост Кеве (сега Кубин); той пак е владял и Прищина, Скопие, Вел­бъжд и Ниш. Не е известно, кога точно Ниш е преминал в сръбски ръце за дълго; може би, след битката при Велбъжд 1330 г.

На запад в началото на XIII в. българите граничили: от към юг със сърби, от към север — с маджари, които дълго време владели Браничево и областта Мачва по Колубара. След превземането на Брани­чево от сърбите, те само остават западни съседи на българите; от тогава пограничната линия от към тази страна останала непроменена до наше­ствието на османите. През XIV в. сръбско-българската граница имала своя начален пункт при Оршова, обхващала цялото Тимошко течение заедно с крепостите Сврълиг3 и Соколец (сега Баня), минавала през Болванския проход (крепостите Болван и Липовац са били сръбски), през план. Озрен, проход Куновица (Пирот е бил български, а Ниш сръбски), към Суха планина в областта Знеполе (Снегполе при Трън) и достигала до Струма при сръбската крепост Землин. По-нататък Струма била погранична река; Велбъжд бил сръбски, а Стоб при устието на Рилската река — български.

Крайморските градове Месемврия и Лнхиал, както и съседният край в подножието на Балкана между морето и Тунджа с градовете Айтос, Росокастрон, Диампол и т. н. вечно били ябълка за крамоли между ви­зантийци и българи. От Амадеевата експедиция (1366) до февруари 1453 год. в Месемврия и Анхиал господствували византийците. Пловдив през първата половина на XIII в. бил повечето под българска власт, по-късно (в 1322) за късо време го завладял Тертер II, а в 1344 г. Александър за продължително време. Много кръв се е проляло също тъй и за родопските крепости, предимно за Цепина и Стенимах (Станимака).

На нищо не е основано мнението, какво властта на първите асеневци се простирала и над Влашко, тъй като смесването на българи с власи, царската титла и появата на власи (цинцари) в българската войска не могат да служат в дадения случай като доказателства. На север от Ду­нав в XIII в. господарували намиращите се в тесни приятелски връзки с асеновци кумани, а след оттеглянето им — маджарите, след което (ок. 1300 г.) на изток от Алута почнало вече да възниква ромънското воеводство.



1 Известието на сръбските летописи, че св. Сава (около 1220 г.) основал в Белград и Браничево епископства (Pam. 60) се опровергава от най-стария списък в същия летопис (ib. 54). В 1232 г. и в двата града имало български епис­копи. Theiner, Mon. Hung. 1, 103.

2 Theiner, Mon. Slav. I, 34: castrum, quod vocatur Keve, ubi solo Danubio mediante regnum Cingarie a Bulgarorum provincia separatur. Ср. стр. 177, 183 и забележките.

3 В 1279 г. бил съставен в Свърлиг сръбски кодекс, в заключителната бележка на който се споменава не сръбският крал, а българският цар (Гласник 20, 245). В XVII в. Свърлиг и Кладово влизали във видинския санджак, който, вероятно, съвпадал с областта на последния цар Срацимир. За границата при Болванския проход вж. Константин, Гласник 42, 307; ср. Heerstrasse 87, 107.

Съдържание: