x Граждански войни. Цар Константин Асен. Узурпаторът Ивайло. Татарско владичество

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Граждански войни. Цар Константин Асен. Узурпаторът Ивайло. Татарско владичество

След смъртта на Калиман II болярите се събрали на събор, за да изберат нов цар. Изборът паднал върху сърбина Константин — син на Тих и внук на Стефан Немана1, храбър и умен човек, чийто наследствени владения се намирали близо до София, в подножието на Витоша. За да запази наследственото си право, той се оженил за дъщерята на император Теодор Ласкарис, внучката на Асен II, и приел името Константин Асен2. Първата си жена, с която се развел, изпратил в Никея като залог за мир, в което, според византийската нравственост, никой не можал да намери нищо за укор3.

Между това Никейската империя, макар от година на година да ста­вала все по-силна, била принудена да води кръвопролитни войни с епирците. Тамошният деспот Михаил II заел, в съюз със сърбите, цяла Западна Македония (1254); в Прилеп той обсадил военачалника и историка Акрополит и го взел в плен. Главната му опора били французските му зетове Вилхелм Вилхардуен, княз Ахайски, и крал Манфред, който по него време току-що бил почнал да се закрепва в Албания след превземането на Корфу, Драч, Валона и Берат. След разбиването обаче на съюзената епирско-мораитска войска във ворилската гора при Прилеп4, съкрушено било могъществото и на това деспотство (1259).

Теодор II Ласкарис умрял (в август 1258 г.) и го наследил неговият син Иван IV, шурей на новия български цар, но само след една година това момче било свалено от престола и ослепено от Михаил VIII — първият Палеолог. Енергичният узурпатор веднага влязъл в приятелски връзки с българите; Акрополит, около Коледа 1260 г., се явява в Търново и бива най-бляскаво там приет5. На следната година се изпълнило и заветното желание на Никейските византийци. На 25 юни 1261 г. военачалникът Алексий Мелисен Стратегопул неочаквано превзел и завзел без кръв Цариград, а Балдуин II избягва в Евбея. От това време франкските железни рицари изчезват вече от тракийските равнини, но споменът за тях и досега е жив в приказките на българския народ. И досега още той разказва за „латините“-исполини, три пъти по-големи от обикновените смъртни.

През първите години от царуването си цар Константин трябвало да насочи цялото си внимание към север. Там все още не спирали продължителните войни с маджарите. Още в 1260 г., през която маджарите воювали с чехския крал Пшемисл Отокар II, българите нападат северинския банат, но били разбити от магистър Лаврентий и лишени от плячката. За да внуши страх, победителят заповядал да бъде избесена част от пленниците по продължението на Дунавския бряг6. Между 1260 и 1264 г. г. княз Стефан, комуто било поверено да управлява Седмиградско, предприел против българите пет похода, два от които били под негово лично началство, и успял да превземе Бдин. Под началството на магистър Егидий маджарите стигнали дори до стените на Търново7. Тогава Стефан организирал и един поход „contra Paleoiogum imperatorem graecorum“, подробностите на който поход са неизвестни, но в резултат на който били опустошени много византийски области.8 Като завзел кралския престол (1270) той постоянно се наричал „гех Bulgariae", — титла, която и неговият баща Бела IV е употребявал, само не тъй често9. От тогава си водят началото по-сетнешните претенции на маджарската корона върху България.

На юг вървяла също сериозна борба. По внушението на царица Ирина, дълбоко ненавиждаща Михаил VIII, гдето по престъпен начин бе отнел престола на брат й Иван IV, Константин обявил война на импе­ратора, но тя се свършила безуспешно за него. Току преди това той завладял голяма част от Тракия и Македония, в последната главно Ско­пие, Пореченската област, Полога и околностите на Прилеп10, а сега бил принуден да отстъпи на византийците не само Пловдив и Станимака, но и важните градове Месемврия и Анхиало. Обиден и недоволен от това, Константин се съюзил със селджукския султан Изедин, намиращ се в Енос при устието на Марица, и даже с татарите от Южна Русия, които (1265) тъй опустошили Тракия, че, както разправят, дълго след това земледелец не се е мяркал по полето Българското цар­ство тогава окончателно се лишило от македонските си области. Още от края на XII век в Македония по ред господарували византийци, българи, латинци, епирци и сърби, докато най-сетне последните — към края на XIII век — почнали да вземат вече връх в нея. С въвежда­нето на ленната система стремежът към формиране на национални дър­жави изчезнал и по-големите държави на полуострова се разложили на много отделни аристократии, понякога почти съвсем независими, които, в местности, гдето често се водели войни, обикновено се присъединявали към по-силния.

След смъртта на Ирина (1270) Константин се оженил за Мария, племенница на Михаил VIII. Като зестра уговорено било Византия да върне на царя Месемврия и Анхиало; а когато Палеолог отказал да изпълни обещанието си, Константин почнал да се готви за война, и само благо­дарение на съюза с хан Ногай, пълководец на Златната орда, пред чиято мощ треперел целият край около Понта и Дунава, императорът сполучил да отблъсне разсърдените българи.

Но византийците заплашвал много по-опасен удар от друга страна. Честолюбивият и енергичен Карл I, първият неаполитански крал от династията Анжу, при чийто двор бяха намерили прибежище изгоненият латински император Балдуин II и слепият Иван IV Ласкарис, се готвел за поход с цел да въстанови Латинската империя. На 23 май 1267 г. във Витербо бил сключен договор между Карл и Балдуин; при това Балдуин му подарявал провинциите, които още се намирали в неприятелски ръце. Здрава опора на полуострова той намерил в заетите още от Манфредовите рицари градове Драч, Валона, Канин и остров Корфу, които се предали на Карл. В скоро време му се подчинили и албанските планински области, дори Никифор, епирският деспот, дал даже клетва за вярност на Неаполитанския крал. Обаче грубостта на неаполитанските чиновници, насилственото въвеждане на католицизма и лошото държане към албанските заложници в италианските земи пречили, щото да се хареса франкското владичество на албанците.

За това пък в българите и сърбите Карл Анжуйски намерил тъкмо желаните съюзници. Много южни славяни постъпили на служба при неаполитанския крал и дори се преселили на италианска почва. На остров Исхия възникнала българска колония, в Неапол се споменава „vicus qui vocatur Bulgarus“ (1323), а в неаполитанските документи (1270—1401) че­сто се срещат имена на лица с имена Slavi, Sclavoni, Sclavelli, Bulgari, Bulgarelli12. В Сърбия усърдна защитница на неаполитанските интереси била жената на Стефан Урош I кралица Елена, дъщеря на Балдуин II, която чак до самата си смърт е влияела много върху сръбската поли­тика през цялото управление на нейния мъж и синовете й Драгутин и Милутин. В богатите неаполитански архиви се срещат много сведения за преговорите на Карл с южнославянските владетели. Още през септември 1271 год. кралят очаквал пратеници от Сърбия и от „империята Загора“ (България)13. В 1273 г. пристигнали в Неапол сръбски и бъл­гарски пратеници с по 60 конника, и рицарят Николай де Сент Омер, франкският владетел на беотийската Тива, ги придружил на обратния път в отечеството им като кралски пратеник. Разбира се, че с по-близ­ката Сърбия са се водили повече преговори, отколкото с по-далечната България.

Михаил VIII не можал да избегне приближаваща се буря. Императорът не сполучил да спечели на своя страна сърбите (1272)14 и те му обявили война. За да унищожи едно съвместно нападение на неаполитанци, сърби и българи, той решил да отпочне преговори за уния с папата. На събора, свикан за тая цел в 1274 г. от Григорий X в Лион, византийските пратеници се отрекли от схизмата. Хитрият Палеолог мислил при тоя случай с помощта на папата да унищожи славянските църкви в Търново и в Печ (Ипек). За тая цел с Хрисовул от 1272 г. той възстановил елинизираната вече охридска патриаршия в границите, които е имала в 1020 г.; с това трябвало да се отнеме правото за съ­ществуване на новите църкви — сръбска и българска15. Пратениците му изтъквали в Лион, че тези църкви са основани без разрешението на папата и то в онова време, когато гърците в съюз със славяните вою­вали с латинците и следователно, без всяко право; настоявали още да се въстанови мнимата стара Юстинианова охридска църква, към епар­хията на която спадала по-голямата част от тогавашна Сърбия и Бълга­рия16. Обаче преговорите с папата възбудили голямо и силно недовол­ство в целия Цариград, което довело скория край на унията. Сестрата на император Евлогий подържала противниците на унията и си намерила дейна помощница в лицето на дъщеря си — българската царица Мария. Многобройни пратеници (монаси) постоянно пътували между Търново и Цариград и носели разменените между майка и дъщеря писма. Цари­цата се опитала, макар и без успех, да въвлече във война срещу Михайла VIII даже египетския султан.

Пак по това време се случило едно незначително събитие, което трябвало да стане съдбоносно за България. Цар Константин си счупил крака и болестта му се развила в такава тежка форма, че не е могъл даже да се движи. Тогава Мария взела при себе си малолетния си син Михаил „Багрянородни“ за съуправител, взела цялата власт в ръцете си и с интригите си докарала големи нещастия за страната (1277)17. В същото това време в България живеел и друг един княз, който поради болестта на царя и поради непълнолетието на престолонаследника би могъл да стане опасен съперник. Някъде в Балканите, вероятно на запад, господарувал полунезависимият деспот Яков Светослав, потомък на руско семейство. Пръв път за него се споменава в 1262 г.18. Може би дължал е властта си на маджарите, които бяха поставили за управител на Мачва (близо до Белград) васалния си княз Ростислав, също русин. В 1271 г. при сключване на мира между Пшемисл Отокар II и Стефан V, маджарския крал, наред със сръбския крал Урош взел участие Svetislavus imperator Bulgarorum19. Палеолог му дал за жена втората сестра на ослепения Ласкарис и така той станал баджанак на цар Константин. От този именно Светослав Мария се опитала да се избави с едно небивало коварство20. По нейна покана и с обещание да му се даде свободен път Светослав пристигнал в Търново. Тук — в църква — през време на молитвите на свещениците и при блясъка на свещите се разиграла следната сцена: царицата разтво­рила мантията си и прегърнала с една ръка сина си Михаил, а с дру­гата Светослава и с това тя публично осиновила последния, макар и отдавна той да не е бил вече юноша. Скоро, обаче, излъганият княз станал жертва на „майчините“ си интриги (1277). Също тъй много други предани на царя боляри станали жертва на гръцките лукавства на цари­цата; но заедно с успехите й от ден на ден се усилвала и омразата против нея, особено в Търново.

А докато в столицата били заети с най-безсрамни византийски интриги, цялата страна била безпречно изложена на нападения от страна на татарски разбойнишки отряди. Тогава се явява на сцената хайдукът Ивайло, по-рано овчар 21 хитър и буден човек; прякорът му бил Бърдоквата (маруля), което в превод на гръцки е предадено с думата „лаханас“. Смелият този авантюрист разправял, какво уж на сън разговарял със светците, и пръскал различни пророчества, че е пратен за велики дела. В малко време той събрал около себе си доста зна­чителна войска. Почнал да се облича като княз, препасал меч и гордо излизал на кон пред пълчищата си. След като два пъти успял да разбие татарите, към него се присъединили вече цели области и даже много боляри. Цар Константин, който поради болестта си и поради поведе­нието на жена си бе изгубил почти всичките си привърженици, с мъка успял да събере малко войска и дал сражение на Ивайло. С един упорит натиск царските войски още в първото сражение били разпръснати и сам царят, изоставен без защита в колесницата си (поради болестта си не е могъл да седи на кон), бил убит през зимата на 1277 г. Целият народ се стекъл под знамената на този храбър мъж, на чиято страна било и военното щастие, а сам той се завзел да покорява градовете.

Тези събития предизвикали голямо смущение във Византия. Почнали да се страхуват смелият узурпатор да не възобнови нахлуванията на Асен I и Калоян. Император Михаил побързал в Одрин, та да е по-близо до границата. Отначало се опитал да привлече Ивайло на своя страна, но скоро решил да издигне като претендент за престола под името цар Иван Асен III някой си Иван от рода на асеновците23, когото оженил за дъщеря си Ирина. Ако този опит не сполучи, Иван си запазвал титлата византийски деспот. Гръцките войски потег­лили за България да се сражават за Ивана против Ивайло и Мария, която се затворила в Търново. На страната на новия цар били привлечени с подаръци и обещания много от болярите.

Мария, против която били както търновските граждани, тъй и гърците, па и Ивайло, искала на всяка цена да запази короната за себе си и за сина си Михаил и се предала на Ивайло. Узурпаторът надменно изслушал пратениците й и им отговорил, че той няма защо да приема като дар онова, което почти му е вече в ръцете благодарение на военната му сила; нека знаят, че ако той все пак, за да се избегне излишно проливане на кръв, приема миролюбивите предложения на царицата, то това е от негова страна милост към нея. Тогава портите на Търново се отворили за пълчищата на царя-бунтовник и Мария отпразнувала с Ивайло сватбата и коронацията си (през пролетта на 1278 г.). Но грубият планинец-герой скоро омръзнал на възпитаната в гръцка изтънченост царица. Освен това, от две страни нападнали двама непримирими врагове: татарите и гърците. Всеки ден се проливала кръв; храбрите българи побежда­вали с внезапни нападения. С ужас гръцките войници влизали в бой, защото Ивайло не знаел пощада. Макар Търново да е бил почти от всички страни обграден от гърци24, войната при все това продължила безкрайно дълго. В началото на 1279 г. в Търново изведнъж се пръснал слух, какво Ивайло е убит в едно сражение с татарите. Търнов­ските граждани веднага отворили вратите, предали на гърците Мария и сина й, и радостно посрещнали новия цар Иван Асен III. Скоро след това пристигнала и неговата жена. Забременялата от узурпатора Мария била докарана в Одрин. Българите не й се сърдели, но докато в българските църкви се пеело „вечная памят“ за всички покойни царици, считали я недостойна за тая чест.

Иван Асен III, човек с несамостоен характер, неможал да се задържи. Най-много привърженици през това време е имал Георги Тертер (Τερτερής) 25. По произход той бил отъдворянски род, бил в родствени връзки с най-влиятелните родове и бил обичан, защото бил храбър и умен. Асен, като виждал опасен противник, искал да го привърже към себе си с роднински връзки; назначил го деспот и му дал сестра си за жена. Затова пък Тертер трябвало да изпрати в Никея, като заложници, първата си жена българка и сина си Светослав.

Тъкмо тогава неочаквано пред вратите на Търново начело на голяма войска отново се явил Ивайло, когото считали за умрял, и завзел всички изходи на града. Покръстеният татарин Каспмбек (Τζασίμπαξις), който не много преди това бе дал клетва за вярност на Иван Асен III в качеството си на протостратор (главнокомандващ на Бъл­гария) и после бе изчезнал от Търново, сега се явил заедно с Ивайло като негов протостратор. Император Михаил незабавно изпратил 10,000 души помощ на зет си под началството на византийския пълководец Мурин. Ивайло обаче го разбил напълно на 17 юли 1280 г.26. След няколко само седмици, на 15 август, същата участ сполетяла и втората войска от 5,000 души, изпратена на помощ под предводителството на Априн; тя била унищожена някъде в Средна гора. При та­кива обстоятелства за Тертер никак не било мъчно да отклони болярите и войската от неблагоразумния цар и да ги привлече на своя страна. Иван Асен III не се считал в безопасност в Търново и тайно избягал през Месемврия в Цариград, като предварително изпразнил държавната хазна. Малодушната постъпка на Асен разсърдила твърде много Михаил, който дотогава го покровителствувал; всичките му усилия да свърже България с Византия отишли напразно27. При голяма радост на народа Георги Тертер I бил коронясан за цар (края на 1280 г.).

След издигането на Тертер Ивайло разбрал, че силите му ся слаби да си върне престола и затова отишъл да моли помощ от стария хан Ногай, който господарувал в края на XIII в. над Южна Русия. Съседните страни — Русия, Литва, Маджарско и България — доста често са изпитвали върху себе си тежестта на неговата власт. При двора на хан Ногай Ивайло се срещнал със своя противник Иван Асен III. И двамата молили помощ против Тертер. Ногай ги посрещнал с еднаква любезност, приел даровете им, наобещал им много, но не направил нищо, само ги развеждал със себе си и с лагера си по южноруските степи. Накрай, веднаж, във време на един пир, пияният хан заповядал да прережат гърлото на Ивайло и на неговия приятел Касимбек. Асен III успял да се спаси само бла­годарение на Ефросиния, незаконна дъщеря на император Михаил, която живеела в харема на царя на степите като жертва на дипломатическите отношения.

Тъй свършил живота си интересният цар-овчар и селянин Ивайло I Името му се ползувало с голяма почит сред народните маси. Когато в 1294 г. се явил лъже Ивайло (псевдо Лахан), при него се събирали тълпи български жители от византийска Тракия, за да се сражават под знамето му против малоазиатските турци; скоро обаче и този авантюрист намерил смъртта си, но не от турците, а в един затвор на недоверчивите византийци.

Тертер I не бил приятел на византийците. В съюз с него и със сърбите Карл I неаполитански отпочнал отдавна още подготвяната от него настъпателна война против византийците. Отбрана 8000-на войска от франки, араби и албанци обсадила Берат, но била изтребена в април 1281 г. от дошлите на помощ гръцки войски28. Карл I не се уплашил от това и в същата още година привлякъл в своя съюз и венецианците. В юни и юли 1281 г. пристигнали в Неапол пратеници „magnifici principis, imperatoris Bulgarorum“; с тези пратеници тръгнали за Бъл­гария двама неаполитански рицари Гираций де Никотера и корфиот Иван-Испан, за да завършат от името на своя крал преговорите29. Тертер се опитвал да влезе във връзка с тесалийския княз Иван, против ко­гото император Михаил повикал на помощ Ногай30. В следната година, обаче, сицилийската вечерня разрушила всички планове на Карл I да въстанови латинското владичество на изток, а на 11 декември 1282 г. умрял и Михаил VIII.

От съюза против византийците спечелили само сърбите. Там от 1281 г31. управлявал хитрият и неуморим Стефан Урош II, с про­звище Милутин. Още през първата година на управлението си той завзел цяла Северна Македония, Полог под Шар пл., Скопие с околностите му, Овчо поле, Злетово и Пиянечко; до тогава византийската граница достигала до крепостта Липлян на Косово поле. Нападенията му се простирали до Серес и до Влахиотската земя, т. е. до Епирското деспотство. Скоро под негова власт преминали Кичево, Дебър и Порече; от 1286 г. му се покорявала цяла Босна. Брат му Стефан Драгутин царувал в Сирмий и Мачва. Албанците също тъй му дали клетва за вярност, а в 1296 г. той превзел и Драч. Благодарение на посредничеството на майка си Елена Франкска той бил в приятелски отношения с папата и с династията Анжу. Към католиците се отнасял благосклонно, църквите им надарявал със земи и бил даже поставен под покровителството на св. Петър (1291). Едва след смъртта на Елена (1314) в Рим разбрали, че преданността му към апостолския престол про­изхождала само от невероятната му за онова време веротърпимост. В съвета му в Катаро (1305) наред с двамата източни епископи заседа­вали и двама католически и даже и „дедът“ на босненските богомили32. В брачните дела „светият крал“, както го наричали след смъртта му, не се стеснявал много; женил се четири пъти, след като три пъти отстранявал предишните си жени. Третата си жена, дъщеря на Тертер, той, без да му мисли много, предал на византийците след сключването на мира в 1298 г., защото искал да се ожени за Симонида, дъщеря на император Андроник старши. Милутин има големи заслуги за издигането на Сърбия: поддържал търговията, издал нови за­кони и основал много болници, манастири и църкви. През четиридесет­годишното му управление Сърбия достигнала такова положение, че съдбините на полуострова оттогава се решавали не вече във Византия или в Търново, а при сръбския двор.

Андроник старши, приемникът на Михаил, сключил с Тертер мир (1284), според който последният, отлъчен от българската църква зарад втория си брак, изпратил сестрата на Асен III в Цариград, а сам получил обратно първата си жена.33 В 1291 г. папата Николай IV напразно се опитал отново да привлече към уния „императора Георгия“ и патриарх Иоаким III; сръбската кралица Елена уговаряла за това тъста на своя син.34

Между това могъществото на Ногай взимало застрашителни размери.

В 1285 г. татарите нахлули едновременно в Маджарско и България. Те преминали Балкана и опустошили Тракия и Македония. Понеже имало опасност, че влашките овчари, които катунували тогава между Цариград и Виза, ще се присъединят към татарите, византийците решили да ги преселят в Азия. Много хора и стада станали жертва на суровата зима, когато се изпълняла тая наредба. Тертер не можал да устои срещу натиска на тия варварски орди, които опустошавали на малките си коне като скакалци в няколко дни големи страни. За да запази престола си, принуден бил да ожени дъщеря си за сина на Ногай Чоки.

Държавата почнала да се разпада. В Бдин и в цяла Западна Бъл­гария управлявал самостойно княз Шишман, родоначалник на послед­ната българска династия, който бил в роднински връзки, както и тертеровци, с придошлото куманско болярство. Начело на български и татар­ски пълчища той нападнал неочаквано Сърбия и, опустошавайки страната, проникнал до Хвостно, гдето искал да ограби богатата архиепископска църква в Печ (Ипек). Но, както разправят, огнено сияние на небето изплашило и разпръснало войската му, след което Милутин превзел Бдин. Шишман успял своевременно да избяга през Дунава в маджарския северински банат. Според мирния договор той получил назад земи и се оженил за дъщерята на сръбския жупан Драгош35.

Заплахите на татарския хан принудили Тертер да бяга от опус­тошената си страна. Молил да бъде приет от византийците, но Андроник не се съгласил, защото и той се страхувал от гнева на Ногай. Нещастният цар се криел тогава в околностите на Одрин, докато най-после византийците не го пратили на заточение.

Татарският хан поставил на българския престол (ок. 1292) като цар — данник, болярина Смилец, (Σμίλτζος), женен за гъркиня, дъщеря на севастократор Константин и внучка на император Андроник IIЗ6. Земите му се намирали край р. Тополница, гдето и до днес още при с. Акиджи между Татар Пазарджик и Ихтиман могат да се видят развалините на „Смилецовия манастир“, построен, според намиращия се там надпис, „от княз Смилец“ в 1286 г. в царуването на Георги Тертер37.

Ногай готвил същата участ и за сърбите, но Милутин съумял да предотврати нещастието, но затова трябвало да изпрати в ханския лагер като заложници сина си Стефан и неколцина боляри38.

Между това Ногай се скарал с Токтай, комуто сам бе помогнал да получи първенство в Златната орда. След дългогодишна борба той бил ранен в едно сражение около днешната Одеса и умрял през време на бягството (1293)39. Син му Чоки (Τζακας) с остатъците от бащината си войска потеглил против България. Цар Смилец поискал помощ против него от сърбите, затова омъжил дъщеря си за княз Стефан, който бе успял да избяга от татарския плен40. Скоро обаче Смилец трябвало да отстъпи на Чоки, който заявил наследствените си права над България, като зет на Тертер и се готвел да я завладее; за това предприятие той се сговорил с шурея си Тодор Светослав (Όσφεντίσϋλαβος или Σφενδοσθάβίς), същият, който бе прекарал детските си години заедно с майка си в Никея като заложник. Този именно Светослав, който през време на последните безредици бе загубил цялото си имущество, поискал ръката на Ефросиния41, дъщеря на някойси Манкус, чиято кръстница била жената на Ногай Ефросиния, и получил съгласието на настойника на Ефросиния — богатия търговец Панталеон. Като получил голяма зестра, помогнал на Чоки да превземе Търново. Изведнъж обаче променил действията си. Татарският узурпатор неочаквано бил хванат, хвърлен в тъмница, и там бил удушен от палачи евреи. Светослав изпратил главата на Чоки на враговете му в Крим. Патриарх Иоаким III, отдавна заподозрян като привърженик на татарите и в измяна на отечеството, пак по Светославова заповяд бил хвърлен от една от крепостните скали на Тър­ново. След тези си решителни действия Светослав, като освободител на отечеството от азиатските чергари, завзел престола на асеновци42.


1  „Св. Симеон Неман, моят дядо“, казва той в една грамота. Шафарик, Pam., 23. „Калоян севастократор, братовчед на царя, внук на св. Стефана, краля на сърбите“, четем в един надпис от 1259 г. в Бояна под Витоша (Гласник, VII, 189). Няма съмнение, че това родство е било по женска линия.

2 Константин Асен и в двата цитирани надписа.

3 Тъй е описано възцаряването на Константин у Акрополит, който, като византийски пратеник, се запознал лично с новия цар в 1260 г. Съвсем другояче съобщава за това по-късният историк Георги Пахимер (живял от 1242—1308 г.) Според него, зетят на Асен II и шуреят на Теодора Ласкариса Мицес (Μυτζής) безуспешно се бил против гърците и затова станал дотолкова нелюбим между многото и силни боляри, че те повикали на престола полусърбина Константин. Константин няколко години водил борба с Мицес, догдето последният не избягал в Месемврия, предал града на гърците (1265), за което получил земи при Скамандър. Такъв приблизително е и разказът на още пο-късния историк Никифор Григор (1295—1360). След смъртта на бездетния Михаил Асен неговото място било заето от мъжа на сестра му, Мицес, изнежен човек, изгонен от Константин, наречен Тих. Местни летописи от това време, за жалост, няма. Този Μυτζής, на български Мицо, бил никой друг освен Михаил Асен. По-новите исто­рици в него виждат един нов цар между Калиман II и Константин. Палаузов в статията си „Ростислав Мачевскiй“ (Журн. Мин. Нар. Просв. LXX1), понеже смесва и трите тeзи съобщения, само забъркал тоя въпрос (Palacky, Radhost II, 259 и Голубинскiй, 219).

4 Fallmerayer, Gesch. von Могеа, II, И и сл.; Hopf, 283.

5 Аcropotita, гл. 84.

6 Грамота у Файера, IV, 2 р. 60, 199.

7 Сведенията за това са ограничени. Най-много има в грамотата на Сте­фан от 1270 г. Fejer, IV. 3, 54. Usque ad castrum Turnow, ib. IV. 2. 525. За прев­земането на Бдин споменава Thurocz (Schwandtner, Script rer. hung., I, 188).

8 Fejer, IV. 2, 344, 469; 3, 54.

9 Вж. стр. 198. 1260 (Fejer, IV, 2, 9), 1261 (ib. 48) 1263, 1270 (544).

10 Хрисовулът на Константин, даден на манастира св. Георги във вирпинската планина при Скопие (Шафарик, Pam., 1. с.).

11 Pachymeres, 1, 210, 349; Gregoras, I, IV с. 6, p. 99.

12 Макушев, Италяскiе архивы) и хранящiеся в них матерiалы для славянской исторiи, С.-П. б. 1871, II, 29,70—72. Пак от него: Славяне в Албанiи (стр. 78), и сл.

13 Виж глава XXV, 1.

14 Pachymeres у Stritter, 195 и сл. Годината е според Муралт, Chronographie byz. II (Bale, 1873), 425.

15 Грамотата (от авг. 6780) е дадена у Голубински, 259. В 1273 г. (6781) Ми­хаил утвърдил също тъй и правата на отдавна вече престаналата да съществува църква „Justiniana prima", която фалшиво се отъждествява с охридската. Един лош превод на оригинала, направен вероятно от някой влах или грък, се намирал в препис от XVI или XVII в. у проф. Григорович. Извадки от текста има в книжата на покойния Шафарик.

16 Подробно у Дринов; Българската и сръбската църкви пред Лионския събор в 1274 г., в Браил. Период. Списание 1873 г., VII. Ср. Capacelatro, Storia del regno di Napoli (1840), 350 —355.

17 Pachymeres y Stritter, 763. Записаното в българския кодекс под г. 6785—1277 е издадено от Ханка в Čas. Česk Musea, 1851, 154 и от Даничич в Starine, I, 86.

18 Свѧтслав изратил в 1262 г. на Киевския архиепископ Кирил III един препис от номоканона, като приписал: „Всея рускьыя земли благодержавнаго рода моего, их же отрасл и корѣн аз бых святых отьц моихъ“, Востоков, Описанiе рук. Румянц. библiот., С.-П. б. 1842, 290.

19 Emler, Regesta Bohemiae et Moraviae, II, 302.

20 Pachymeres ed. Bonn. I, 430.

21 Под това име досега той нигде се не споменава. Аз се основавам върху приписката в едно евангелие, написана в 6787 г. (1 септ. 1278—1 септ. 1279): „в дни царѣ Ивайла и при епискупѣ Нишевсцѣм Никодимъ в лѣто 6787 индикта 7, еги стояху Гръци под градом Тръновомъ“ (Гласник, 20, 245). Тук се говори за обсадата на Търново от византийците, когато искали да поставят на престола Иван Асен III. Ивайло в никакъв случай не може да бъде цар Асен III, както мисли Голубинскi (12), тъй като никога не е бил обсаждан от гърците. Κορδοκού- βας κεκλιμένος, τδ δ’δνομα ή Ελλήνων γλ&σσα εις λάχανον έκλαμβάνεί, καί Λαχανάς έντεθεν φημίζηται. Pachymeres, I, 431. Спред Срезневски (Бесeда, 1857, II, тук, вероятно, трябва да се чете Βορδοκούβας (λάχανών — по български бърдоква). Името Λαχανας се среща и във византийската история; ср. Никита Акоминат, 372, 374.

22 За Ивайло вж. Pachymeres, I, 430, 466. Nicephorus Gregoras, I, 130.

23 Разправят, син на Мицес. Вж. гл. XVII, заб. 6 и XVIII, заб. 3.

24 Pachymeres. I, 446: πολλαίς μέν οῦν ταίς άμφί τδν Άσάν δυνάμει περ:εστοχίζετο. Тук се отнася и цитираната по-горе старобълг. приписка от първата поло­вина на 6787 г.: „когато гърците бяха под град Търново“·

25 Аз пиша Тертерий: Тертерiя стараго. Поменикът у Раковски, Асен, 62. Τερτερήζ έκ Κομάνων ήν. Pachymeres, II, 265.

26 Έπί τφ Διαβαινα (неизвестно где се намира). Pach,f 446; втората битка κατά τδν εξω ζυγόν, ib.

27 Потомците на Асен III заемали във Византия, чак до падането на империята, високи държавни длъжности (Άσάν).

28 Hopf, 324 и сл.

29 Макушев, Итал. Арх., II, 28.

30 Pachymeres у Stritter, 787. Hopf, 329.

31 Някои погрешно смятат, че се е възкачил на престола в 1275 г. От заключителната забележка в един съвременен нему ръкопис (Miklosich, Mon serb. 561. Starine, V, 31) се вижда, че годината 6794 (1 септ. 1285—1 септ. 1286) е петата, година от царуването му. Милутин е роден в 1253 г. (Muralt, Chron. byz. II, 471). Иван Павлович в сборника си от летописи под заглавие „Житiя краль србьскыхъ“ (Белград, 1877) 1,200, изказва известни съмнения относно нашата поправка: вж., обаче, и моята рецензия в Čas. českeho musea, 1876, 652. В 6785 г., инд. V=1276/7 години е царувал все още Стефан Урош I (личи от една приписка в ръкопис от онова време, Starine, IX, 234), а в 1281 г. царувал вече крал Стефан Драгутин над цяла Сърбия.

32 Рачки, Bogomili i Patareni, Rad. VII. 168—174. Mon. Serb., 69.

33 Pachymeres, ed. Bonn., II, 57.

34 Theiner. Mon. Slav . 375, 377. Голубинскiй, 83.

35 Данаил, 117—119. Грамотата на Милутина е дадена в пътешествието на Григоровича, 44. Шафарик, Gesch. der siidslav. Liter; 111, 22, отнася това събитие към 1292 година.

36 Родословна таблица на Тертериевци и на първите български родове:

terterovci

    А Pachymeres, I, 406.
    Б id.. 446.
    В Данаил 124.
    Г Синодикът (Раковски, Асен, 52).
    Д Stritter, 781, 786.
    Е Cantacuzenus, 1, 13. Gregoras (Stritter, 812).

37 Захариев, 76. Името Смил, Смилко и досега се среща в България.

38 Данаил, 120 и сл.

39 Според Muralt’a, II 462, 1293 г.; според Hammer, Gesch, der Gold. Horde, Pest, 1840, 273—1299 год.

40 Данаил, 124.

41 В българския поменик е наречена така. Според Пахимера нейното име било Έγκδνη.

42 Pachymeres, II, 264 и сл. Вж. също Източните известия у Хамера, I. с. Той пише Čоке, čuке, но най-често čοκi.

Съдържание: