x Гражданските войни в България и сетнините от тях

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Гражданските войни в България и сетнините от тях

Болезненото състояние, в което бе изпаднал цар Константин след счупването на крака си, все повече се усил­вало и отнемало всяка надежда за поправка. Това обстоятел­ство не малко плашило гордата царица Мария, едно, защото син й Михаил бил още несъвършенолетен, и друго, за­щото в страната се почнал някакъв кипеж на духовете. Мария, за да осигури престола за сина си, а също, за да удър­жи положението и влиянието си върху държавните работи, тържествено коронясала сина си Михаил за цар, а поради малолетството му сама взела в ръцете си властта и управле­нието. Това е станало не по-късно от 1273 год., защото в приписката на търновското евангелие, писано в тая година, Михаил е означен като съуправител на Константин, а в приписката от 1277 г.той е наречен вече „порфирородний“. Тогава той е бил на три години и нещо. Сега се откривало широко поле за интригите на хитрата и властолюбива царица. Първата грижа на Мария била да се разправи и да се избави от ония силни личности в държавата, които тя считала за подозрителни и опасни за своята власт. Такъв на първо място бил, както ще видим, деспот Яков Светослав.

След маджарския поход в 1266 год. Яков Светослав, както видяхме, преминал отново на страната на мад­жарите, като признал под натиска на самите обстоятелства върховната власт на маджарския крал и станал негов васал, което се изразило в това, че Бела IV отново вмъкнал в титлата си rex Bulgariae. В същите отношения Яков Светослав останал и след смъртта на стария крал, при Стефан V (1270—1272), както това се види от договорната грамота на последния с чешкия крал Отокара II от 3 юли 1271 год., гдето той е поставен между приятелите и васалите на маджарския крал под името Swetizlaus imperator Bulgarorum, а неговата .Bulgaria“ между васалните „regna“, т. е. царства на Стефан V, който така също приел титлата „rex Bulgariae“ която оттогава останала за винаги в титулатурата на маджарските крале. Но скоро в политическото положение на Яков Светослав произлязла нова промяна. След преждевременната смърт на Стефан V (август 1272 г.) маджарския престол завзел 10-годишният му син Влади­слав IV (1272—1290), за малолетството на когото управлението преминало в ръцете на майка му Елисавета, куманка. Веднага се образували враждебни партии между необузданите и жадни за власт маджарски магнати, и в държавата избухнали въ­трешни смутове и междуособици, които се продължили с го­дини и докарали бързото падане на маджарската политическа сила. От това разбъркано вътрешно положение в Маджар­ско не се забавил най-първо да се възползува Яков Светослав, за да постигне това, докато той се домогвал още от 1265 г. — да се освободи от маджарската зависимост веднаж завинаги, а, при растещата слабост на търновския цар и при разбърканото вътрешно и външно положение на българското царство, да се обяви и за самостоен владетел. Това най-добре се доказва от неговата титла „цар“, която не само се среща в маджарските грамоти, но и у визан­тийския историк той се нарича с това име, както и в домашните наши паметници. Тая титла вече ясно изразявала независимото му положение и от търновския цар.

Едновременно с прогласяването независимостта на Яков Светослав ще трябва да поставим освобождението и отцепването на браничевската област от маджарската власт. През 1272—73 г. браничевската област все още се управлявала от маджарски бан на име Григорий (Gregorius banus de Boronch [Браничево] et Kuchou [сег. гр. Кучево]. Обаче наскоро (може би в 1273 год.) той бил изгонен оттам от двама братя, Дърман и Куделин, кумани по произход, излезли от средата на българското болярство, които по примера, а можеби, и със съдействието на цар Яков Светослова основали отделно независимо кня­жество. Те заседнали в скалистата теснина Ждрело по горното течение на р. Млава (сега Горначка Клисура), гдето се намирала и тяхната непристъпна крепост. Оттам те със своите нахлувания почнали оттогава да заплашват не само съседната Белградска област, но и самото Маджарско; про­тив тях напразно били насочени всички маджарски уси­лия. „В успешните сблъсквания, пише П. Ников, които имал с тях (маджарите), Дърман уловил няколко души маджарски знатни в плен.Владислав IV се принудил да иска мир и за тая цел сам той се отправил при Дърмана, за да преговаря с надежда да сключи едно мирно спо­разумение. Обаче преговорите се разбили о чрезмерните ис­кания на Дърмана; войната се разгоряла отново, и на маджа­рите се удало да пленят един от другарите на Дърмана. Магистер Георги (един от най-храбрите маджарски пълководци) потеглил начело на една войска, съставена от седмоградци и кумани против неприятеля“, но браничевските князе, както изглежда, го разбили и ставали все по-силни и опасни.

По тоя начин, след загубата на югозападните българ­ски земи и югоизточните през 1263 год., сега една след друга се отцепвали и северозападните области от царството и образували отделни политически единици, чиито владетели чрез това не само ослабвали силата на държавата, но и някои от тях застрашавали и самата управляваща династия. В това отношение най-опасен се явявал цар Яков Светослав. Заедно с прогласяването си за напълно независим владетел с титла „цар“ той се поставял вече на равни права и значение с доскорошния си суверен — търновския цар, а това му отваряло път към по-големи стремежи — да се яви и като съперник на цар Константин, респективно на неговия син въз основа на роднинските връзки с дина­стията на Асеневци.

Както вече знаем, Яков Светослав бил женен още в 1261 год. за третата сестра на ослепения Иван IV Ласка­рис, внучка на Иван Асен II, след., той е имал еднакви с Константин права на българския престол и много по-големи спрямо неговия син и наследник Михаил от вто­рата му жена Мария, която е нямала никакво отношение към Асеневския род. От тия предимства на мощния Яков Светослав се бояла сега царица Мария: поради безнадеждно бол­ния Константин тя се страхувала и дори подозирала, да не би след смъртта на царя, Яков Светослав да се яви като претендент на българския престол. Затова тя сега решила да се отърве от тоя опасен за нея и нейния син човек, за което избрала най-низкото и коварно средство. През 1275 год. тя изпратила при Яков Светослав пратеници, за да го поканят да й дойде на гости, като с клетва уверявала, да не мисли, че го очаква нещо лошо. Уповавайки се на тая клетва, Светослав се явил в Търново. Какви са били разговорите между Мария и Светослав, ние не знаем; известно е само, че като последица от тая среща било осиновението на последния от царицата. Пахимер казва, че след пристига­нето си в Търново Светослав сам, без да гледа на старостта си, поискал да го осинови Мария; но няма никакво съмнение, че работата е станала по взаимно съгласие от две­те страни. Очевидно, Мария е искала да осинови Яков Светослав, като го постави на второ място след сина си и чрез това да осигури наследственото право на своя син Михаил, както това се види и от самия обред на осиновението, което било извършено най-тържествено в църквата. Когато све- щеникът при пълно осветление на църквата произнасял надлежното молитвословие за царя и неговия дом, Мария с двата края на своята мантия едновременно обвила от едната страна сина си Михаил, а от другата — Светослав, чието име ще да е било произнесено заедно с царските имена, и чрез това осиновила пред Бога последния. След като се извършила церемонията Яков Светослав се върнал във владенията си под името син на българската господарка (деспина) след Михаил. Обаче не се минало много, и целта на разиграната в Търново комедия станала явна: „тая коварна майка, казва Пахимер, убива оногова, който повярвал,че е осиновен от нея“. Тогава също пострадали и много от болярите, които в очите на кръвожадната царица се явявали подозрителни.

Но, ако с убийството на Яков Светослав царица Мария сполучила да се избави от най-опасния за себе си и своя син човек в държавата, то с другите си политически убийства и изобщо с тиранията си тя успяла да въоръжи против себе си мнозина други, които търсели случай да й отмъстят. Докато Мария се занимавала със своите задку­лисни интриги, омразата на населението към нея все повече растяла. Цар Константин поради своята политическа и фи­зическа немощ не бил в състояние нищо да предприеме, за да прекрати своеволията на жестоката царица, а пък всички нему предадени боляри се бяха вече отдавна отмет­нали от него. Като не срещала от никого от около нея стоещите някакъв отпор и всецяло предадена на своите вла­столюбиви стремежи, царица Мария и нейното правителство съвсем не се грижели за отбраната на държавата от тата­рите, които, в силата на сключения с Михаил VIII съюз против българите, почнали постоянно да нахлуват в бъл­гарските владения и да оплячкосват страната. Най-сетне тираническото управление на Мария станало дотолкова непоно­симо, че в държавата избухнало въстание, и то от оная срeда, отгдето тя най-малко очаквала, от средата на най-дол­ния обществен клас — от свинарите. Начело на въстанието застанал някой си Бърдоква, на което име, според ду­мите на Пахимера, на елински език отговаряла думата λάχανον, и затова той се наричал още Лахана (Λαχανας) . Няма съ­мнение, че нито едното, нито другото име не било собственото име на инициатора на въстанието, а е било само негово проз­вище (прякор) и е бил наречен така поради това, че той се хранeл, както ще видим по-долу, само с тоя плод. Но тогава как е било собственото му име? При разрешението на тоя въпрос ни иде на помощ приписката към тъй наречените „Свърлижски листове“ от евангелски текстове, които се намират в библиотеката на Сръбската академия на науките (№ 63); прeписката гласи следното:

И тъй, от тая приписка се вижда, че в 1279 г. български цар в Търново бил Ивайло, т. е. тъкмо тогава, както ще видим по долу, и нашият Бърдоква или Лахана бил вече провъзгласен за български цар и се бе противопоставил на изпратените в България ромейски вой­ски против него, следов., личността, която застанала начело на въстанието в България през 1277 г. се казвал Ивайло с прозвище Бърдоква или Лахана. Издигането на тоя човек до историческа личност представя в нашата история едно твърде интересно и рядко явление, като едничко в своя род, макар и да се дължи изключително на случайно стеклите се обстоятелства.

Ивайло е излязъл, както се каза, от най-долния клас на съвременното нему българско общество; първоначално бил прост наемен свинар. За неговото минало, т. е. преди да изстъпи като историческа личност , ето какво ни разказва Пахимер: „Този човек, като се грижел за свинете, за себе си и не помислял: той не се грижел нито за храна, нито за дрехи, а се хранел с един само хляб и диви плодове, изобщо живеел скромно и бедно. Но в разговора си с други такива пак бедняци той открито изказвал за себе си странни мечти, на които те отговаряли повечето със смях, отколкото с увереност. Като се въодушевявал от някакви си, не зная отгде взети надежди, той станал по-внимателен към себе си и, както можел,молел се на Бога; защото где би могъл той да научи на памет божествените молитви, когато в простата си направа той е живял почти между същите такива диви хора, каквито са били и пасените от него свине! Като се опивал от подобни мисли, той наистина си втълпил в главата, че промисълът го назначил за някаква си власт, и за това често приказвал със селяните и свинопасите, като твърдял,че нерядко му се явявали светии и го подбуждали да извърши вълнение в народа, за да почне сам да управлява. Като слушали много пъти неговите раз­кази за това, хората най-после почнали да му вярват и вече инак почнали да гледат на него, отколкото по-рано; защото „предназначението, казал той, е близо вече към времето, когато да се осъществи“. Един ден, като обявил,че по­лучил знак да пристъпи към изпълнението на своите на мерения, той веднага поканил своите съседи да му съдей- ствуват, и те му се покорявали, като че ли са в надежда да извършат нещо велико. Ето те тръгват по страната и навсякъде разгласят името на свинопаса, като твърдят, че нему е дадено повеление от Бога да стане управител. Техните думи произвеждали силно впечатление, и броят на неговите привърженици постоянно се увеличавал. Сега Бърдоква се понаредил: облякъл тънки дрехи, препасал меч, седнал на кон и юнашки се впуснал в делото, което над­минавало неговите сили“.

Ето кой е бил Ивайло и как е достигнал да стане водач· на въстанието в България в 1277 год. Обаче едва ли трябва да мислим, че неговото появяване на историче­ската сцена е само една случайност: несъмнено, него са. го създали самите исторически събития, самата епоха, в която той е живял, самата среда, в която той се е въртял. Както обикновено бива, в такива времена на своеволие и же­стока тирания най-голям ропот, най-много негодувания се чуват в народната маса, защото всичката тежина на тираническия гнет пада винаги върху нея: тя всякога е най-чув­ствителното мерило за всички промени в политическия и социален живот на един народ. По-заможните слоеве на обществото, отгдето би трябвало да се очаква собствено ини­циатива за противодействие на произвола, в такива случаи, благодарение на по-обезпеченото си материално положение, се оказват по-толерантни и по-износливи, едно, защото всичко ненормално те считат за кратковременно и чакат естестве­ното му падане, и, друго, защото, поради изключителното си по­ложение в държавата, която ги туря под най-строг надзор на силните на деня, и поради вродения си егоизъм, който винаги възбужда у тях властолюбиви стремежи, се стараят да запазят своите сили, за да грабнат при удобен случай властта. Обаче, народът, масата, лишена от всяка възможност да мечтае за власт, изложена винаги на най-големи и ужасни бедствия, не търпи, или пък търпи, докато чашата се прелее: в нея най-първо се проявява чувството за самоза­щита, от нея най-първо излиза гласът за противодействие на произвола, стига само да се яви решителен мъж, въодушевен от същите идеи, за да я поведе. Нещо подобно се забелязва да е било в България през разгледваната епоха.

И наистина, непоносимата тирания на властолюбивата царица Мария и безпределният произвол на нейното правителство, които вече бяха парализирали със своите политически убийства всяка опозиция откъм по-видните болярски семей­ства, от една страна, и, от друга, — опустошителните и без­наказани нападения на татарите най-сетне напомнили на на­рода, че той сам трябва да се защити; навсякъде в народа, дори и в последните колиби на свинопасите, се чували него­дувания против тежкия гнет на несносното Мариино управ­ление и вече се заговорило за свалянето му. Хитрият и буен Ивайло, с явно авантюристически наклонности, внимателно се прислушвал към тия народни негодувания, към готовността на народа да възстане против тираническото прави­телство, докато един ден той не обявил на своите дру­гари, че е призван от Бога да извърши великото дело на народа, да го избави от тежкия режим на царица Ма­рия. Това било достатъчно, за да се разпали оня огън, който изкуствено се таил в средата на народа; и като гръмоте­вица се разпространило по страната известието за високата задача на свинопаса Ивайло. Народът вярвал в неговото предназначение за туй, защото той едничък се явил като негов защитник в най-тежки времена и скоро го поставил начело на своите тълпи. Ето защо ние трябва да гледаме на Ивайло като на народен герой, защото той е изникнал из самия народ, бил е проникнат от неговите идеи и е бил изразител на неговите желания и стремежи. От друга пък страна, надали ще трябва да отричаме, че Ивайло е действувал до известна степен и от егоистични подбуди, но във всеки случай на първо време тези егоистични подбуди не са отивали така надалеч, както по-сетне са го издигнали са­мите събития. Наистина, той навсякъде и непрестанно говорел за призванието си от Бога, но не да стане цар, а да подобри положението на простия народ и себе си да извади от тежкото социално положение на овчарите, на последния клас в държавата. Това най-добре се види от първите му действия като исторически деец.

Като се облякъл във войнишки дрехи, препасал меч и седнал на кон, за да поведе събралите се около него тълпи, Ивайло най-първо обърнал внимание върху външните врагове на своя народ — татарите, които все още продължавали нападенията и грабежите си. В няколко дена той сполучил да ги отблъсне и съвършено да ги разбие, като ги изгонил от пределите на царството. Този пръв успех бил достатъчен при оная бездейност на българското правител­ство, за да му спечели всеобща слава на народен герой. Под неговото знаме сега се стичали от всички краища на цар­ството хора, за да застанат в редовете на неговите народни тълпи, защото всички се убедили, че той като избраник божий, прекрасно ще поведе работата, за да се освободят и от несносния произвол на царица Мария. „Не се минавал ден, казва Пахимер, щото броят на неговите привърженици да се не увеличи сравнително с предния и щото той да не се отличи с някой нов подвиг“. Дори цели области се отмятали от официалната власт и се предавали на Ивайло. „Повечето българи, презирайки своя цар, пише Пахимер, се присъединяваха към него“.

Растежът на славата и увеличаването на привържениците и тълпите на Ивайло най-сетне обърнали вниманието на търновското правителство. Цар Константин ясно видял,че всичкото зло излизало от тиранията на жена му, и че духовете са настроени право срещу него, защото не вземал ни­какви мерки за премахването на Марииното своеволие, и само сега, когато голяма опасност заплашвала самия му престол,той се решил да действува против бунтовника. Но вече било късно. Той не можал да намери поддръжка нито у болярите, защото ония, които по-рано действували в негова полза, какъвто бил Яков Светослав,били изтребени от коварната Мария, а тия, които били останали живи, те или са били заподозрени в неприязнени замисли, или наистина злоумишлявали, защото отдавна се били отметнали от него и се явно обявили против него, нито у търновските гра­ждани, които поради тиранията на Мария били най-враждебно настроени и чакали само момента, за да си отмъстят за всички злини, които били потърпели през времето на Марииното регенство, така че Константин в даденото време се оказал сам саминичък, поддържан само от привържениците на жена си, т. е. от враговете на народа. Между това Ивайло ставал все по-силен и дори почнал да презира царя. Най- сетне с голям труд цар Константин кое-как сполучил да събере една незначителна войска, която той сам повел в кола против бунтовника. „Той намирал унизително за себе си, пише Н. Григор, гдето един нищо и никакъв човек, като събрал в късо време голяма войска, не само причинявал често големи злини на българите, но и заплашвал с голяма опасност и цялото им царство“. Още при първата среща на двете партизански войски, обаче, Ивайло не­очаквано нападнал и разбил царската войска; сам цар Константин попаднал в плен и веднага бил убит от Ивайло уж за това, че не извършил нищо достойно в сра­жението, за да бъде все още цар. Останали без цар и пълководец, сега всички царски войници минали на страната на народния воевода. След това всички по-силни градове поч­нали един след друг да се предават на Ивайло и да признават неговата власт , с изключение на яката столица Търново, гдето царица Мария заедно с малолетния си син— който след смъртта на баща си ставал самодържавен цар под регентството на майка си, — и своите привърженици се бе затворила. Тъй като след смъртта на цар Константин фактически владетел на страната станал Ивайло, то и на­родът, който гледал на него като на едничък избавител от жестокия режим на омразнатз царица, не се забавил да го прогласи за български цар. По тоя начин в това време България имала двама царе. Това било през късна есен и зимата на 1277 год.

Бързите промени, които ставали в България, не могли да не обърнат вниманието на ромейския император, особено възрастващата сила на Ивайло, който почнал да внушава страх с военните си успехи и доблести. Разбира се, новият български народен цар със своите войнствени наклонности не е могъл да бъде приятен за цариградското правителство, защото той би държал винаги нащрек своите южни съ­седи, па и в Цариград не било известно, дали народният цар няма намерение да поведе войските си и по-нататък в пределите на империята, защото Ивайло е знаел,че тата­рите нападали на България в силата на съществуващия техен съюз с Михаил VIII; но, от друга страна пък, Михаил VIII Палеолог виждал в появяването и издигането на Ивайло най-доброто средство, за да се отърве веднаж за винаги от своя заклет враг, царица Мария; за него било достатъчно да се сближи само с българския народен цар. Затова им­ператорът, след като получил известие за първите сполуки на Ивайло, веднага изпратил войски на българската граница, за да завземат пограничните крепости, а сам отишел в Одрин, за да може по-отблизо да наблюдава за всичко, ка­квото ставало в България. Императорът, пише Н. Григор, „се боял не само за настоящето, но и за бъдещето, пред­виждайки завоевателните замисли на Лахана, и казвал: .малко по малко той ще достигне такава голяма сила, че на самите ромеи ще бъде мъчно да я надвият.Тия, които искат да живеят спокойно, трябва да предупреждават и предотвръщат опасностите; трябва още сега от корен да се изтръгне ра­стението, което току-що начева да расте, а да не се бави с отмъщение за лоши работи, и да не се чака докато то бъде съединено с опасност , ако може да се отмъсти още сега без всяка опасност “.

Но щом получил още по пътя за Одрин вестта за поражението и убийството на цар Константин, Михаил VIII Палеолог веднага променил политиката си. Той веднага съобразил,че сега е най-сгодният момент, за да се разправи с царица Мария. Незабавно той изпратил тайно свои хора в България, за да разузнаят, дали Ивайло е в състояние да върви със същия успех и по-нататък, след като е достигнал така лесно такова величие. Императорът дори намислил да го направи свой зет, като му предложи дъщеря си за жена, ако само на пратениците му се покаже, че той е способен да управлява българския народ. Обаче чрез своите съображения Михаил VIII Палеолог скоро се убедил в противното. „Той помислил,пише Пахимер, за непостоянството на щастието, което понякога благоприятствува до крайност, а понякога, като наклонява везните на другата страна, отнема и това, което човек отдавна е притежавал: една само добродетел заключава всичко, каквото съществува, и има надежда да получи това, което още не съществува“. Не е известно, от какво Михаил VIII е заключил,че именно тая добродетел, която той считал като най-необходимо каче­ство за един управител, е липсвала у Ивайло, обаче той „силно заподозрял щастието на Лахана, и то в това, да не би някак то да отнеме по-скоро своите дарове, отколкото да ги даде; защото, гдето няма добродетел, там тия дарове бързо повяхват и не позволяват да бързаме нито с учуд­ване, когато те се получават, нито със съжаление, когато те биват отнемани“. Такива разсъждения влага Пахимер в устата на ромейския император за Ивайло,—разсъждения, които, ако трябва да им се вярва, са направени въз основа на до­несенията на върналите се от България негови пратеници.

Но и тия разсъждения не спряли хитрия Михаил VIII, който по никой начин не искал да изпустне без полза за себе си настаналите в България бъркотии. За него било твърде ясно, че България не може да остане при двама царе (Михаил и Ивайло), от които нито единият, нито другият не могли да разчитат на трайност.На съвета, свикан от него, за да обсжди тоя въпрос със своите приближени, той решил на Ивайло да противопостави Иван, сина на Мицо, който в това време не бил между живите, понеже бил убеден, че „на първия дава право за власт само щастието, храбростта и благоприятният вървеж на работите, то той счел последния за по-достоен да управлява България, защото неговото право било утвърдено от неговия род и роднински отношения“, т. е. като внук на Иван Асен II по женска линия, Иван Мицо имал много по-голямо право на българския престол,отколкото Ивайло, който бил от съвсем долен произход. В същност обаче, намеренията на императора, когато той изтъквал Иван Мицо като кандидат на българския престол, били съвсем други: ако той спо­лучи да постави на българския престол Иван Мицо, то тоя ще длъжи това изключително нему и дори ще се счита като негов васал,защото първото условие което му било пред­ложено, както ще видим по-долу, било с клетва да се обе­щае, че ще бъде винаги съюзник на ромеите, т. е. че той завинаги минавал в сферата на византийската политика и се задлъжавал да пази строго политическите интереси на Византия; от друга пък страна, като ожени дъщеря си за Иван Мицо, съгласно с даденото на баща му обещание, и я направи българска царица, той винаги ще има възможност непосредно да влияе и върху вжтрешните работи на Бълга­рия. Такива изгоди намислил Михаил VIII Палеолог да извлече от настаналото в България двуцарствие, и затова сега решил да изстъпи само за вид като защитник на наследствените права на Мицовия син, „прадедите на когото кротко управлявали българския народ“. При това той изказал пълно уверение, че щастието, което покровителствувало Ивайло, скоро ще му измени, стига само да се появят ромейски вой­ски в България, пред които той ще изгуби надежда и ще се побои, да не би да попадне в плен, и сам ще избяга. Мария пък, заедно със сина й, търновци на драго сърце ще предадат, защото злините, които тая царица им бе причи­нила, се представят не такива, които лесно могат да се забравят. Този план бил одобрен от съвета и подкрепен от патриарха и императрицата. След това императорът веднага извикал в Цариград Иван Мицо от имението на баща му в Мала Азия на р. Скамандър, при стария град Троя, гдето той живеел издържан достатъчно от императора, облякъл го в царски дрехи и го нарекъл свой зет и български цар. Заедно с това, дадено му било името на дядо му Асен, и това било обявено най-тържествено на цялата му свита, която била определена за него като на цар, под страх на тежко наказание, ако някой по стар навик би го нарекъл иначе. Това било наредено, докато императорът се намирал в Одрин, в началото на 1278 год.

Съставянето на тоя толкова опасен за България и българите план може да се счита като криза в политическата дейност на Ивайло. Докато народът вървял с него и му помагал, за да се отърве от тежкия режим, като го славел и почитал за свой цар, българските боляри се дър­жали на страна и кроили, как да осуетят делото на Ивайло, защото то вървяло в разрез с техните политически и со­циални интереси. И наистина, какво би било тяхното положе­ние, ако народният цар само с помощта на народа би влязъл в Търново и би седнал на българския престол? Тогава би произлязъл коренен преврат както в политическия, тъй и в социалния живот на българите, и не е мъчно да си представим, каква би била участ та на предишните боляри, на които народът гледал като на притеснители. Болярите несъмнено предвиждали всичкото зло, което ги очаквало, но те сами не били в състояние да станат явно във враждебни отношения против разярената тълпа и безпощадния й водач. Всичко това не е могло да се изплъзне от вниманието на Михаил VIII Палеолог, който постоянно е имал свои предани хора в България и прекрасно е знаел за настроението на болярите. Известени за намерението и ре­шението на императора, болярите се уловили сега за неговия план, като за едничко средство да заграбят отново властта и да завземат предишното си положение в държавата, а главно било това, че те, като имат под ръка един такъв претендент на българския престол, какъвто бил Иван Мицо, който във всеки случай имал много повече и законни права да бъде цар, отколкото бившият свинопас Ивайло, с помощта на ромейски войски лесно ще се разправят с бунтовника, който само свирепствувал по страната и не обещавал никакви надежди да се задържи трайно на постигнатото високо положение. Затова на всичките предложения на императора да признаят зетя му за цар, те се отзо­вали с пълна готовност , защото той им обещавал раз­лични благодеяния; и докато той се намирал още в Одрин, някои от тях по негова покана се явили в Одрин, да преговарят с него и да получат обещаните награди. При това Михаил VIII засилвал в тях надеждата, че те ще блаженствуват, ако се откажат от Мария и сина й и при­знаят Иван Мицо за цар и ги подканвал с други обеща­ния, да разположат и другите към новия кандидат на престола.

Като наредил по тоя начин работите в България, Михаил VIII незабавно се върнал в Цариград, гдето той трябвало по-скоро да отпразнува сватбата на дъщеря си Ирина с Иван Мицо, когото вече величаели с името бъл­гарски цар, и, като го снабди с войска, да го изпрати в България, за да завземе престола на своя дядо. Сватбата била извършена най-тържествено. Пахимер забелязва, че Иван Асен бил облечен в пълна царска премяна и носел всички царски знакове; само понпоните на конете му били от вълна, във всичко друго той с нищо не се отличавал от императора. При това Иван Мицо дал клетвено обещание, че ще носи титлата цар, само ако сполучи с помощта на византийски войски да се настани в Търново и да бъде в съюз с ромеите; в противен случай той ще си остане пак верен служител на императорите като „деспот на ромейската империя“. Но Михаил VIII не се ограничил само с това. За да не даде време на царица Мария, поради заплашващата България опасност откъм Византия, да на­прави някои постъпки, които да подобрят положението й и по тоя начин да осуети всичките му планове, .той изпращал при нея много хора не толкова за неприязнени действия, казва Пахимер, колкото кротко да разположат българите да предадат Мария и да приемат царските деца“. Мария твърде добре съзнавала, че се намира в стеснено положение, че я заплашвало зло от две страни: от една страна, все още буйствувал Ивайло, който вече бе завзел близките окол­ности на Търново, а, от друга, — вече настъпвали към българските граници ромейски войски, което още повече въоръжавало населението против нея; а пък болярите, колкото и да са били разположени към политиката на императора, гледали с неудоволствие към окупирането на страната от чужди войски, което заплашвало с външно разорение на на­рода. Най-сетне Мария, която се твърде много бояла за себе си и за сина си, като се убедила, че не е в състояние да се бори нито с едина, нито с другия неприятел, решила, вероятно не без съдействието на привързаните към нея боляри, които така също разбрали, накъде клоняла работата, да умилостиви едина от тях , който й обещае повече изгоди. Най-естествено било за нея, разбира се, да се обърне към Михаил VIII Палеолог и от него да чака помощ срещу бунтовника. „Към това я задлъжавало, пише Пахимер, и приличието, което изисквало от нея целомъдрие, и дългът пред покойния й мъж, който й забранявал да влиза във връзка с неговия убиец; по-добре би било да търси спасе­ние у оногова, от когото бе получила царското достойнство“. Така я убеждавали болярите и пратениците на императора, па и тя самата намирала това за справедливо. Обаче гордата и упорита царица и в тая критична минута не поискала да тръгне против личните си убеждения: личната омраза към най-върлия й враг — вуйка й, а главно мисълта, че тя, както и нейният син Михаил ще бъдат принудени да се откажат завинаги от царския престол и властта, и неиз­вестната съдба, която я чакала в близко бъдеще, правели неприемливи предложенията на ромейския император. Кол­кото и да й било тежко и невъзможно да иска съюза на един бивш свинопас на условия, щото той да й предостави упра­влението на страната, Мария най-сетне решила да презре и паметта на покойния си мъж и осъжданията на хората и да се предаде на такъв прост човек, стига само да не по­падне в ръцете на вуйка си и да запази своите и на сина си интереси!.

Докато пратениците на императора се намирали още в Търново, Мария тайно изпратила хора при Ивайло с предложение, че е готова да му се предаде и да му отвори вратата на столицата и на царството, ако той се съгласи да встъпи в брак с нея и да живее с нея като с царица. Ивайло, като изслушал желанието на царицата чрез пратениците й, отначало показал гордост и неуважение, като казал,как той е длъжен да й подари власт, която още не е успял да достигне с меч и прекрасна война; но по-сетне той приел условието за брачния съюз, но при това, забелязва Пахимер, „твърде лукаво и двусмислено, да не би някой да го зачете за женолюбец и охотник до женските спални“. Той гордо обявил на царицините пратеници, че приема нейното предложе­ние само от миролюбие и от желание да избягне кръвопро­литие в междуособна война. Обаче в тоя горд отговор на Ивайло в същност изпъква характерът на неговата лич­ност и великата идея, в името на която той действувал. Едва ли може да се мисли, че нему не е бил известен планът на Михаил VIII Палеолог: той разбирал каква страшна опасност очаквала неговия народ и отечество, ако ромейски войски нахълтат в България в момента, когато в нея върлувала междуособна война, и ако византийският император успее да въдвори своето влияние в страната. За него в тоя момент не оставало нищо друго, освен да прекрати вътрешните междуособици, и врагове и приятели да се съединят наедно, за да действуват единодушно с всички сили против общия отечествен враг, опасен и за двете вра­ждуващи страни. Ето какво собствено принудило Ивайло да приеме предложението на омразната царица и да се примири с най-върлия си враг, а не че се боял,да не би някой да го зачете за женкар, както ни го представя Пахимер, защото той бил напълно уверен, че ще успее скоро да за­воюва и Търново. След това сключени били от двете страни клетвени договори, и вратата на българската столица била от­ворена за народния цар. След тържественото влизане на цар Ивайло в Търново Мария отпразнувала сватбата с новия цар, и с това всенародно изпълнила желанието на на­рода. Това било през пролетта на 1278 год. Обаче тя скоро трябвало да разсее всичките си илюзии, че с тая отстъпка пред Ивайло е намерила в него достатъчна опора за противодействията си против своя вуйка император.

Когато пратениците на Михаил VIII се върнали в Ца­риград и донесли известието, че царица Мария отблъснала предложението му и предпочела да се предаде и да търси защита у един варварин, императорът се силно смутил, защото той видял,че всичките му кроежи, всичките му уси­лия и жертви, които принесъл, за да постави на българ­ския престол своя кандидат, потърпели пълна несполука. Той се излъгал в надеждите си, казва Пахимер, до­стойнството му било оскърбено, и изсипвал цял куп укори върху Мария, като казвал,че тя със своята постъпка обезчестила техния род и предала властта на един нищо и никакъв човек “. Но Михаил VIII дори при такива неблаго­приятни обстоятелства не се ограничил само с думи. Сега той намислил друг план: от една страна, да въоръжи против Ивайло своите съюзници — татарите, които, според неговото мнение, незабавно и още по-охотно ще тръгнат про­тив него, с цел да му отмъстят за предишните пораже­ния, защото, както предполагал императорът, те знаели, че той имал много врагове в самата България, а, от друга страна, да изпрати Иван Мицо с византийски войски едно­временно в пределите на царството и по тоя начин да съ­круши силите на непризнатия български цар, когото византийците наричали сатрап. Той го (Иван Мицо) изпраща, пише Н. Григор, с голяма войска, за да освободи българ­ското царство от тиранията на Лахана и заедно с това да получи българския скиптър, който принадлежал нему, като на законен наследникъ“. Ивайло сега разбрал каква голяма грешка направил, гдето се съгласил с Марииното предложение и се повел по ума на една горда и властолю­бива жена. Положението му се забърквало и от ден на ден се затруднявало; отвсякъде той се виждал заобиколен от врагове: на северните граници се появили татарите, а на южните — ромейски войски. Той се убедил,че вмясто да при­несе полза на своя народ, като избягвал междуособната война, той още повече усилил опасността откъм външните врагове на царството. Като приписвал всичкото зло на ковар­ствата и интригите на Мария, Ивайло още повече намразил в душата си тая жестока и покварена жена. В туй време, когато тя чакала и искала от него съпружески нежности, той почнал явно да изказва своето презрение към нея, карал се постоянно с нея и дори я биел. Не до съпружески нежности му било сега и особено с тая омразна нему жена, която му застанала сега на пътя към великото му дело; едничката му грижа сега била, как да отблъсне страшната опасност, която заплашвала държавата от двете противоположни покрайнини.

И наистина, Ивайло най-първо обърнал вниманието си към североизточните врагове — татарите, в борбата с които, както изглежда, той имал успех и, може би, да ги е изгонил от пределите на царството. Много по-мъчно било за него да се противопостави на ромейските войски, които на­хълтали в България от юг под началството на известния пълководец Михаил Глава Тарханиот. За тоя поход на последния против Ивайло се научаваме пак от споменатата вече поема на Мануил Фила, който изброява много градове и места, завладени от Михаил Глава. Трябва да се предпо­лага, че той потеглил от Цариград с войската на кораби, със задача да превземе гр. Варна, но след като не сполучил в това, направил десант в Галата при Варна, защото в поемата описанието на военните му действия се почва от тоя пункт. От Галата (Κάλαvος) Глава завзел крепост Пе­трич  (Πέτριον, при ж. п. ст. Гебедже); оттам навлязъл навътре в страната и дохожда в Проват  (τò Πpόβατος, бъл. Овеч, при сег. Провадия), след това отново минава към морския бряг и завзема Бича (Βύτζα, при устието на р. Голяма Камчия); по-нататък той завзема целия Емине (τόν Αϊμονος … πάντα … τόπον), отгдето превзел крепост Козяк (Κόζιαχος, при с. Гозикен), гдето станало кръвопролитно сра­жение, понеже Глава .боядисал меча си с български кърви“; също от там Глава завладял равнината Кариа (τδ Καρύας πέοον, при сег. с. Старо и Ново Оряхово, южно от устието на Г. Камчия), после Стенос и мястото Пацимиск или Пачемиск, засега неизвестни, но все пак те ще да са се намирали в областта на р. Г. Камчия. Тия завоевания са имали за цел или да се закрепи ромейската власт по цялото българско черноморско крайбрежие до Варна, или пък да се обезпечи тилът на ромейските войски откъм морето, защото Глава след това навлязъл навътре в страната, за да завземе по-главните крепости при проходите и чрез това да обезпечи лесното преминаване на ромейските войски през Стара планина.

Тук, обаче той се натъкнал на български пълководци- боляри, воеводи на отделни крепости, с които трябвало да влезе в борба. Такива били Куман (Κόμανος), Кънчо (Καντζής), Момчил (Μομτζίλας), а най-силният и смелият бил Стан (Στάνος), който изсмуквал тогава Загора“, и най-сетне Дамян от Белград, една крепост западно недалеч от Преслав. Всички тия противници на Глава, Мануил Фил нарича враждебни отстъпници, крадци, изтребители“ и „дракони, излезли от дълбините на земята“. Глава ги поразил и завладял следните им крепости: Овчага (Ούτζάγχα, старобълг. име на днеш. с. Ченге на Луда Камчия), Върбица (Ούρβίτζιον, при днеш. с. Върбица в Герлово) с околностите, Козяк (Κοζίαχο;, на с.-из. от Котел на пътя за Върбица), Девина (Δίαφαιν«, на западната страна на Котленския проход при Железните врата), Грамена, Инок, Петро­вун (Петрова могила и връх), Теофилакт (и четирите са непознати имена; според нас, това са по-скоро имена на местности, отколкото на някои крепости), Ичера (Άτζεράς, при сег. с. Ичера, южно от Котел и Жеравна), Гологлед Γολογλέντος, старобълг. Гологалд — неизвестно, но и то ще да е име по-скоро на местност; ср. названието Голям Голеж по пътя от Преслав за Върбица, при с. Иваново), Тича (Άvίτζα, при сег. с. Тича при горното течение на Г. Камчия) и най-силната крепост Белград (τδ κραταιδν άστυ τών Βελλεγράδων, западно от Преслав на северния склон на Преславската планина) и най-сетне Студена (Στούδαινα, при сег. Студински балкан, сев.-зап. от с. Мокрен). След това се споменува Пиргицион с цялата страна (Πυργίτζιον δέ καί τò παν τούτου μέρος; Иречек го сближава със с. Бургуджии, сег. Горно Александрово на кръстопътя, гдето се пресичат пътищата от Сливен до Карнобат и от Ямбол за Преслав, при из­хода на Мокренския проход, гдето Глава, както изглежда, разбил сатрапа Лахана. Оттам той минал Камена (Κάμαινα, бълг. Камъни — това са, несъмнено, сег. Сините ка­мъни при Сливен) и Сотирград (Σωτί]ρος πόλις, при сег. с. Сотир, изт. от Сливен) и завзел Мокрен-Пачово (της Μοχρεάνους τόν τόπον τίς Πατζόβου — двойно име на крепостта при с. Мокрен в средата на прохода), а оттам минал през креп. Ктения (τδ Κτενίων άστυ, която Иречек се отказва да установи; ние мислим, че това е старата креп. Голое при днеш. с. Комарево, защото, според М. Фил, Глава е възобновил крепостта) и завзел креп. Айтос (τδν ’Αετόν при днеш. гр. Айтос), гдето Глава „хранил“, т. е. настанил много птенци, като родителят ястреб, т. е. пленници, които извел от Устие (вероятно Устието на р. Тича при Пре­слав), от Проват и Преслав и „от вдълбочената при тях страна“, защото те не били здраво населени от враговете· Завземането на изброените по-горе крепости и места е имало за цел да се обезпечи с безопасност изходът на Верегавския (Чалък авакския) проход, както и Котленския във всичките им пътища, за да не бъдат през тях ромеите изненадани с някое нападение откъм Северна България.

От Айтос Михаил Глава преминал с войската си в долината на Горна Тунджа. През Червезище (Τζερβεσίσvα (?) непознато място, но несъмнено западно от гр. Сливен) дошел в Твърдица (Βερδίτζα, при сег. с. Твърдица на пътя от Сливен за Елена) и оттам завзел крепостите Мъг­лиш (Μογχλίζιον, при с. Мъглиш, източно от Казанлък) и Крън (Κρινός и Κρηνός, на запад, според Иречека, от Ка­занлък при с. Голямо село); оттам Глава се върнал във Верроя (Βερρώ, Βερρόη, бълг. Боруй, сег. Стара Загора) и за­взел и креп. Колина (Κώλινα, при с. Колена сев.-изт. от Ст. Загора, έχ Βεαντίτζης неизвестно). Тия неприятелски крепости, според Мануил Фил, били недостъпни, но Глава ги завладял твърде лесно, за да осигури, очевидно, безопасното пре­минаване на другата ромейска войска, която пристигнала заедно с Иван Мицо в Боруй и се присъединила към войската на Глава, за да минат заедно Стара планина през Тревненския проход и да се отзоват през късна есен на 1278 год. недалеч от Търново.                                                                                                    И тъй, според поемата на М. Фил, Михаил Глава имал само една среща с Ивайло през времето на своя победоносен поход в България, именно при креп. Пигрицион, гдето го съвсем разбил; а между това Пахимер ни съобщава за времето преди влизането на Иван Мицо в Тър­ново следното: „Нападан всекидневно отвън, той (Лахана) бил принуден да се сражава по неволя, защото, макар и варварин, той знаел,че при всяко неразположение към война, да воюва му заповедва самата необходимост . Поради това смелите му битки излизали сполучливи, и тия, които се противопоставяли на неговия безреден стремеж, не били в сила да го удържат, така че и добрите войници се бояли да се срещнат с него, защото знаели, че тежко на оногова, ко­гото той надвие. Да попаднеш в ръцете на Лахана било все едно да се изложиш, поради жестокостта му, на смърт , защото никой не бе видял,щото неговото сърце да се смекчи със състрадание. Поради това смелостта на нашите войници често била задържана от представата за ужасите, ако той вземе някого в плен, и затова те като да са действували не с пълни сили“. От тия думи на Пахимера ясно личи, че изложеният поход на Михаил Глава не бил тъй победоносен и без отпор от страна на Ивайло, както ни го представя Мануил Фил,който означава едничка победа на Глава над Ивайло, а последният всякак се стараел да отбива и отбивал нападенията на ромеите, така че едва ли може да се отрича, че Ивайло се е противопоставил на Михаил Глава, и то много пъти с успех.

Обаче, докато Ивайло тъй упорито и безпощадно водел борбата си с външните врагове, в самата негова столица се подкопавало неговото положение, и броят на вътрешните врагове бърже се уголямявал. Гордата Мария не могла да понесе презрителните отношения на новия си мъж; тя скоро се убедила, доколко се излъгала в надеждите си, да остане пак господарка на положението и след като се омъжи за Ивайло, когото тя мислела да омотае в мрежите си. Грубо оскърбявана и незачитана за нищо, тя почнала в отсъствието на Ивайло да прави интриги и против третия си мъж между търновското болярство, като искала да подкопае доверието към Ивайло. Но, като пущала всевъзможни интриги против мъжа си, Мария с това същото подготвяла и края на соб­ствената си власт. От настаналите неприязнени отношения между Мария и Ивайло сега решили да се възползуват болярите, които дотогава водели двусмислена политика. Задъл­жени, или по-правилно подкрепени, както видяхме, от ромейския император с различни подаръци и всевъзможни обе­щания, те, разчитайки на византийска помощ и поддържка, решили, че сега при тия враждебни отношения между царя и царицата е най-удобният момент, за да се отърват завинаги както от едина, така и от другата и отново да си върнат предишното влияние в държавата. Болярите показвали вид, че се поддават на царицините интриги и дори взели нейната страна, за да могат да премахнат по-напред Ивайло. Те почнали тайно да настройват враждебно търновското насе­ление против Ивайло, като казвали, че сега не може да се очаква от него нищо добро, понеже той се съединил с омразната Мария и че те двамата водят страната към погибел, защото те са главната причина за окупирането на цар­ството от ромейски войски. Тъкмо в това време се пръснал слух, че Ивайло бил разбит от татарите и че не е известно, каква е била съдбата му. Търновци, под влиянието на тоя слух и вече достатъчно наелектризирани от боля­рите против Ивайло, веднага се отметнали от него, а вра­ждебно настроени от по-рано против Мария, те не се заба­вили и нея да предадат на императора. Убедени от боля­рите, че от двете злини трябва да се избира по-малката, т. е. или доброволно да признаят Иван Мицо като внук на слав­ния цар Иван Асен II, комуто, следов., по право принадлежи българският престол, или пък да оставят страната да стане жертва на чуждото завоевание, сетнините от което и за държава, и за народ лесно било да се предвидят, тър­новци най-сетне през февруари 1279 год. отворили вратата на столицата за ромейските войски начело с Михаил Глава, които се намирали, както видяхме, недалеч от Търново заедно с Иван Мицо, когото признали за свой цар, известен в нашата история под името Иван Асен III. Мария сега узнала всичката измама, която болярите й бяха пригот­вили, но вече било късно: тя била предадена на ромейските полководци и, бременна от Ивайло, заедно със сина си Михаил била откарана в Одрин, гдето бил отново пристигнал Михаил VIII Палеолог, и била турена под най-строга стража. След това Иван Асен III безпречно влязъл в Търново и бил приветствуван от населението като цар, а подир няколко време по същия начин пристигнала и ца­рица Ирина, заобиколена с голяма свита.

Най-сетне болярите възтържествували отново. Българския престол завзел сега тъкмо такъв цар, какъвто собствено им трябвало и когото те би имали в ръцете като играчка. Иван Асен III се оказал човек слабохарактерен, без всякакви способности да управлява България, особено в такова бурно време, когато на българския цар предстояло още много борба, докато доведе държавата в нормалното й положение. Разбира се, фактически властта сега преминала в ръцете на болярите, които и доведоха Иван Асен III на престола. Между тях в това време се издигнал особено един родовит българин, от кумански произход, на име Георги Тертерий, човек умен и храбър, който се ползувал с голяма почит и уважение между населението. Михаил VIII Палеолог със съжаление гледал на неспособността на своя зет да управлява и силно се боял,да не би да стане и той жертва на болярските интриги и домогвания за власт Твърде подозрителен се показал нему Георги Тертерий, който особено силно посягал към царската власт и между болярите най-вече се домогвал до висше значение в дър­жавата. За да отстрани всяка опасност за новия цар от страна на тоя човек, Михаил VIII, признавайки в него дър­жавни способности и като виждал властолюбивите му стре­межи, решил да го привлече на своя страна, като му даде най-първото място подир царя и го обвърже с особени задлъжения спрямо последния; а за да може по-сигурно да за­крепи отношенията между зетя си и Тертерия и сам да запази косвеното си влияние върху българските работи, импе­раторът намислил да ги сроди. Той обещал на Тертерия, че ще го издигне в деспот и ще го постави начело в управ­лението на държавата, ако този се съгласи да се ожени за сестрата на Иван Асен III. Разбира се, Тертерий виждал в това предложение достигане на своите властолюбиви стре­межи, именно да стане дясна ръка на неопитния цар; но нему бъркало това, че той бил вече женен и имал дори син Светослав, а пък жена му, която била българка, — защото, според Пахимер, Светослав по майка бил българин, а баща му бил куманин, — по никой начин не искала да се разстане с мъжа си. Обаче настойчивите искания на императора, от една страна, а, от друга, — съблазнителното бляскаво бъдеще накарали Тертерия да скъса брачните връзки с първата си жена, която била изпратена под стража заедно със сина си в Никея, гдето се държала под строг надзор, а Георги Тертерий се венчал с Керамария, сестрата на Иван Асен III, и двамата били удостоени с титлите „деспот“ и „деспина“.

Но с въдворението на Иван Асен III в Търново като цар неговото положение не е могло да се счита напълно закрепено: Ивайло бил жив и свободен, и всяка минута е могъл да се яви с войска пред Търново. Затова новата задача на Михаил Глава била да отиде против Ивайло и да го унищожи. За да не му се даде възможност да заседне в някоя важна крепост, Глава завзел отново Преслав и други по-големи и важни крепости, като Ловеч (Λωφτζόν, при сегашния гр. Ловеч), Червен (Τζερβενός, при днешното село със същото име, южно от Русе)и Видин (Βυδίνη, сегашния Видин) и преминал Дунавската равнина, отгдето с меч прогонил пак самия опасен отстъпник Лахана“, който най-сетне избягал и се затворил в крепост Пристрия (тò Πριστρίας φροόριον, което трябва да се чете, както се досеща Иречек, Δριστρία, и да видим в него Δρίστρα, старобъл. Дръстър, сегашна Силистра), гдето Глава го обсаждал в течение на три месеца. Според М. Фила, пълководецът непременно би превзел крепостта, но налегналата го тежка болест и повикан от императора, той бил принуден да се върне в Цариград. След заминаването на Михаил Глава от Северна България, настъпилата сурова зима убила духа в ромейската войска, и тя била принудена да снеме обсадата на града, а това развързало ръцете на Ивайло, който, след като се освободил от обсадата, не се забавил, както ще видим по-долу, да се противопостави на своя съперник Иван Асен III.

Нетрайното положение на Иван Асен III се показало още на първо време. Като поставеник на императора и поддържан главно от Цариград, той не оправдал надеждите на българите, па и самите боляри, които го доведоха в Бъл­гария, гледали с недобро око на нагнездилите се в страната ромейски войски, които щяли да останат там, докато уж я усмирят и самият Иван Асен III се закрепи на престола. Обаче и това не спасило и тъй непопулярния нов цар; напротив,когато опасност се показала откъм Ивайло, той окончателно се убедил в несигурното си положение в България и бил принуден да търси спасение в бягство. Докато в Търново се радвали и приветствували новия цар, към когото сега преминали много войници на Ивайло, и докато Михаил Vin Палеолог се стараел да закрепи положе­нието на своя зет , Ивайло не губел надежда, ако не да отърве народа от болярите, а България от ромейския император, то поне да им отмъсти за коварната постъпка с него. През зимата на 1279—80 год. в североизточна България, в До­бруджа, той събрал,отгдето можал, войска, за да я поведе против Търново. Той не губел надежда, защото неговата популярност в народа не бе още съвсем изчезнала, макар че болярите бяха пустнали слух, че той уж загинал в борбата с татарите, и наверно все още е имал привърженици, с които се намирал във връзка. Ивайло дори успял да привлече на своя страна едного от най-близките хора на Иван Асен III, именно покръстения татарин Касим-бег, когото сам императорът удостоил с титла „протостратор за неговата преданост към зетя му. Поддържан по тоя на­чин от Касим-бега и от самото население на североиз­точна България, Ивайло в началото на 1280 год. неочаквано се явил с голяма войска под стените на Търново и го обсадил .

Иван Асен III затреперал от страх на престола, когато видял своя съперник пред столицата. Ромейската войска в България била няколко пъти разбита от Ивайло и съвсем разнебитена. Щом се научил за обсадата на Тър­ново и за унищожението на ромейската войска от бунтов­ника, Михаил VIII Палеолог побързал да подкрепи зетя си. Той изпратил от Цариград 10-хилядна армия под на­чалството на протовестиария Мурин, който трябвало да уни­щожи бунтовника. Ивайло, като се научил за нахлуването на тая армия, снел обсадата на Търново и веднага потеглил с всичката си войска против протовестиария Мурин. Те се срещнали при креп. Девина в Котленския проход, гдето на 17 юли 1280 год. било дадено генерално сражение. Ромеите били съвършено разбити и повечето изловени в плен. След тази победа ожесточеният Ивайло дал пълен простор на отмъстителното си чувство: едни той безпощадно убивал на мястото, казва Пахимер, а други откарвал в плен и после ги предавал на най-страшна смърт“. Наскоро след това императорът изпратил в България друг пълководец, Априна, с пет хиляди души, но и тоя път ромеите били също съвсем разбити на 15 август, нейде пак в плани­ната, а сам Априн паднал жертва на Ивайловия меч.

Подир всички тия военни успехи на Ивайло, без да очаква нещо добро на българския престол и като се страхувал за живота си, понеже в Търново почнали да поговорват за свалянето на чуждото влияние, към което сам съуправителят, деспот Георги Тертерий, почнал да под­бужда българите, малодушният Иван Асен III намерил за най-добре да напустне страната и да бяга във Византия. След като ограбил българското държавно съкровище, в което се пазели всички драгоценности още от времето на Асен I Старий, и всичко друго, което било удобно за но­сене, той заедно с жена си една нощ излезли вън от столицата тайно, за да не се върнат вече. Като се преоблекли в обикновени дрехи, те се впуснали да бягат, кол­кото имали възможност скоро. Когато стигнали в Месемврия, гдето те се считали вън от всяка опасност, двамата отново облекли царските си дрехи, за да не видят в тях беглеци, седнали на един кораб и се упътили за Цариград. Когато пристигнали при манастира св. Архангел в предместието Ананъл (в Босфора при с. Арнаут кьой), те изве­стили императора за своето бягство; Михаил VIII няколко деня наред не ги приемал и силно се сърдел за тяхната постъпка, като ги укорявал за тяхната страхливост и ма­лодушие, чрез които те за късо време изгубили плодовете от много трудове и походи и понеже не било възможно да ги върне назад, той им дозволил най-после да влязат в града и да му се представят. Позорното бягство на Иван Асен III дало на болярите най-добър случай, за да се освободят най-сетне от византийското влияние. То било достатъчно за тях, за да оправдаят пред императора всяка своя по-нататъшна самостойна постъпка за сдобиването си с законен цар, което и не се забавили да изпълнят. Докато Михаил VIII се гневял на зетя си и не го допущал пред очите си, в дадения момент не бил никак в състояние да върне Иван Асен отново на българския пре­стол, понеже вниманието му било обърнато към италианските му врагове, болярите, като заплашвали търновските граждани с лошите последици, които биха настанали за бъл­гарския престол и за България, ако императорът отново се яви с войски, за да върне зетя си на престола, сполучили най-сетне да ги убедят да се съгласят да предадат властта на Георги Тертерия.

Обаче с това държавата все още не е могла да се счита напълно успокоена. Ивайло бил още жив и едва ли би се смирил пред омразните му боляри и би признал техния поставеник, когато той все още съзнавал своите законни права на българския престол,като народен избраник, и своите заслуги за храбрата си борба против ромеите и византий­ското влияние; но, от друга страна, той твърде добре разбирал,че едва ли е бил в състояние да си върне изгу­бения престол с ония сили, с които в дадения момент е разполагал. Затова той решил да търси външна помощ. Ивайло се обърнал към предишния си враг — хан Ногая, при когото се явил с покорност и го молел да му помогне против българските боляри начело с Георги Терте­рия. Това обстоятелство, обаче, не се изплъзнало от наблюда­телното око на Михаил VIII Като нямал възможност да окаже поддъръжка на зетя си и в същото време като изгубил вече надежда, сам да му върне доброволно напустнатия престол, императорът незабавно снабдил Иван Асен III с богати дарове и злато и го изпратил така също в ордата на хан Ногая, като го молeл в силата на роднинските си връзки и в името на своето приятелство с него, да не остави без внимание наследствения български княз, но да му по­могне като на брат, който се нуждае от помощ, за да за­щити своите права. При двора на хана се срещнали двамата врагове — претенденти на българския престол — Ивайло и Иван Асен III, от които всеки искал помощ против Георги Тертерия и болярите и доказвал своите права на българ­ската корона. Хан Ногай приел твърде благосклонно както единия, тъй и другия. Той изслушал и двамата и им приел на драго сърце подаръците, но с това той се поставял в едно деликатно положение. Тогава ханът решил да ги за­държи при себе си под строг надзор, без да им даде окончателен отговор, но само гледал с разни обещания както на единия, така и на другия, да печели време, докато намeри изход от затруднителното си положение. Между това и двамата изгоненици раболепствували пред хана, слушали всяка негова заповед и изпълнявали всяко негово желание с надежда, всеки да го разположи към себе си и да се сдобие с желаното. Но благодарение на роднинството с Ногая, подаръците, интригите и наговорите, в които се вижда несъмненото участие на императора, Иван Асен III най-сетне сполучил да оклевети пред хана Ивайло, който и станал жертва на татарския меч. Веднаж ханът устроил богата гощавка, на която присътствували и двамата съперници и Касим бег. Когато гостите се доста понапили, Ногай, сам вeроятно под влиянието на виното, заповядал на своите хора прехладнокръвно да извлeкат Ивайло от трапезата, и едвам успял да каже: Тоя човек е враг на моя баща — императора и е достоен не да живее, а да бъде заклан”, и те му извили ръцете назад и всеки забил ножа си в гърлото на Ивайло. Същата участ постигнала и Касим бег, неговия предан привърженик. Иван Асен III, като видял тая же­стока и страшна сцена, сам затреперал на мястото си, за­щото мислел,че и него ще сполети същото; но той бил спасен по ходатайството на Евфросиния, жената на хан Ногая, която веднага го изпратила в Цариград. Там Ми­хаил VIII снел от него царската титла и го нарекъл «дес­пот на Ромеида“ поради предишните договори с бащата му).

Така изменически загинал народният цар Ивайло, когото съдбата щадяла в толкова страшни и опасни сражения, които той юнашки издържал в непрекъсната борба за подобрение тежкото положение на своя народ от необузданото бъл­гарско болярство и за защита политическата му самостойност от посегателствата на външните му врагове — ромеи и та­тари. Издигането на Ивайло, както вече се каза, из народната маса било естествено явление: Ивайло бил създаден от онова непоносимо политическо и социално-економическо положение, което българите преживявали в средата на вто­рата половина на XIII век, и като такъв,той със своята тригодишна дейност е оказал не малко влияние върху вър­вежа на самите събития. И наистина, Ивайло бил,както видяхме, главният фактор при свалянето на тираническото управление на царица Мария и привърженипите й, макар сам и да станал жертва на това падане; той бил оная опозиционна сила, която не позволи на византийското влияние, в което се оплитало само българското болярство, окончателно да се закрепи в България, като разби и разнебити ромейските окупационни войски и накара византийския поставеник на престола да бяга от Търново. Обаче, Ивайло, увлечен от самите събития, които ги обикаляли не можал да достигне първоначалната си цел, защото чист и откровен, както и самата идея, за която се борел,не бил подготвен политически и държавнически, за да противостои против тънките похвати и подмолни интриги на византийската поли­тика както в самата България, тъй и вън от нея; там пък, гдето работата се свързвала с неговите лични достойн­ства, гдето той е могъл да развие и да докаже своето патриотично чувство и искрено желание да помогне на своя на­род, Ивайло винаги е вземал надмощие над своите вра­гове. Поради това неговата политическа дейност съставя само един епизод в нашата история, без да е оказала каквото и да било решаващо влияние върху развитието на следващите събития, или, по-право казано, без да е отклонила историче­ския живот на българите от оная наклонена плоскост, по която те били тръгнали след смъртта на цар Иван Асен II. Споменът за него в паметта на нашия народ се е запазил само в това, че и до днес в много кътове на България с гордост се приказва, как един прост овчар от еди-кое-си село станал някога си български цар, в което, може би, ще трябва да видим разложение на епическите някогашни български песни, в които се възпявали Ивайловите юнашки подвизи, каквито песни в свое време не­съмнено са съществували.

След убийството на Ивайло в ордата на хан Ногая у българския народ угаснала всяка надежда за осъществява­нето на онова велико дело, за което се борел неговият храбър цар. Уморени физически и отпаднали материално и нравствено от дългите вътрешни и външни борби, бълга­рите сега били принудени да се примирят с настаналия ред на работите в държавата, едно, защото те не се чувствували в сила да се борят със силните боляри, които бяха вече здраво заловили властта и бяха станали еднички госпо­дари на положението в страната начело с фактическия управител Георги Тертерий; освен това и отношенията спрямо ромейския император не бяха окончателно определени, макар че слабохарактерният Иван Асен III не представяше вече никаква опасност , защото той не можал да получи от хан Ногая това, за което той бе ходил при него, а пък на Михаил VIII Палеолог не позволява да се застъпи за не­способния си зет , в когото той бе изгубил всяка надежда, отново повдигналата се сериозна опасност откъм неаполи- танския крал Карл Анжу. Затова народът решил да се присъедини към търновските граждани и да признае за свой цар избрания вече от болярите Георги Тертерия, който след това бил прогласен и коронясан за законен господар на България в 1280 год).

Със завземането на българския престол от Георгия Тертерия в България се въдворила нова династия от кумански произход, чрез което се турял край на всички злоупотребения с жалките остатъци от предишната династия на Асен I Старий, а заедно с това бил нанесен тежък удар на нейните привърженици, т. е. на болярите от българ­ската партия. Най-сетне болярите от куманската партия възтържествували.

Съдържание: