x Аспарух, основател на придунавска България

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Аспарух, основател на придунавска България

След смъртта на хана Кубрат в 642 г. и последвалото наскоро (в нач. на 643 г.) разпадане на държавата му на отделните й съставни български племена — орди, начело на всяко от които застанали неговите синове, третият по възраст син Исперих (още Есперих, Испор, Аспарух, Άσπαρούχ под натиска на хазарското нашествие, както видяхме, напуснал приазовското си отечество, вероятно към средата на VII век, и с падналата му се орда — уногундури потеглил на запад с цел, от една страна, да избегне игото на новите завоеватели, които заплашвали народа му, а от друга — да търси земя за поселение. Според Арменската география, Исперих побягнал от Хиппийската планина, която на друго място в същата география е наречена Българска планина, дето вероятно ще трябва да търсим и местоживелището на Испериховата орда до заминаването й на запад.

Под Хиппийска планина (Ιππικά δρη) по-рано се разбирала планинската верига, която образува вододела между Черно море и Каспийско и се простира от най-високия върх на Кавказ, Елбрус, между pp. Кума и Кубан към север. Напослъдък обаче Кислинг, даде ново определение. Той посочи, че макар на Птолемеевата карта Ιππικά δρη и да са означени паралелно на р. Волга и се почват там, дето тая река се най-вече доближава до р. Танаис (Дон) и след  това се чупи към Каспийско море, следов., в такъв случай тая планина напълно би съвпадала с днеш. бърдо Ергени, което се простира от чупката на Волга при г. Сарепта на юг близо до източни Манич, все пак местностите и племената, които се отбелязват у старите писатели около тая планина, показват, че Хиппийската планина е съставяла част от Кавказ, именно, най-високата и най-широката му част, от Елбрус до Казбек, дето Кераунските планини (Дагестан) се скопчват, и между Ставрополската равнина и дълбокото поле при г. Фазис (близо до сег. Поти), дето се излива р. Хиппос (Ιππος), сег. геор. Ченискали (C’cheniscqali), т. е. Конска река, името на която, очевидно се намира в известна свръзка със самата планина. Маркварт напълно усвоява определението на Кислинга, като посочи на областта при изворите на pp. Терек, Чегем и Баксан. Без да отричаме точността на Кислинговото определение, което се подтвърдява още и с това, че тъкмо в споменатата част на средни Кавказ се намирали местоживелищата на Испериховата орда — уногундур-българ, ние все пак мислим, че, когато арменският географ е определял местоживелището на Исперих, той едва ли се е ръководил според имената на кавказските народи; несъмненно той е имал предвид по-скоро очертанието на Птолемея, от когото той се е главно ползувал. Затова под Хиппийска пла­нина той ще да е разбирал, ако не тъкмо означената част на средни Кавказ, то поне южната част на бърдото Ергени, именно там, дето тя се скопчва с предгорията на средни Кавказ. Както и да било, но безспорно се установява, че Исперих и ордата му са заемали територия отвъд Азовско море и при това една от най-източните области на Кубра­товата държава, което не само напълно се съгласява с известията на византийските хронисти, но и обяснява, защо именно Исперих първ е бил принуден да напусне оте­чеството си.

Пътят, по който е вървял Исперих на запад от Хиппийската планина, трудно е да се посочи по липса на данни. И двамата наши хронисти, Теофан и Никифор, които се явяват също еднички извори за историята на Исперих, говорят, че той е преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунав; за Дон нищо не споменуват. Тая непълнота в известието може двояко да се обяснява: или защото Днепър е споменат като западен краен предел на Кубратовата България, с преминаването на който Исперих е излязъл и напуснал държавата, или защото той съвсем не е минавал р. Дон, а се е прехвърлил по Азовско море или  през  Керченския проток и Крим е достигнал до Днепър. Оттука  през  долни Днестър се спуснал към Дунав, или по-право, към устието на Дунав, в днешна южна Бесарабия. Как е било извършено това движение, така също е неизвестно; ако се съди по споменатото вече писмо на хазарския хаган Иосифа, който пише, че, когато българите „напуснали земята си и побягнали, хазарите ги преследвали, докато ги отблъс­нали към река Дуна (Дунав)“, ние би трябвало да мислим, че движението е било бързо и непрекъснато; но това едва ли е възможно, особено при такова масово движение или изселване. Очевидно, Исперих се е движел бавно, като е отстъпвал заедно с разширението на хазарските завоевания или според това, както си е пробивал път по чужди територии. Съмнително се явява и това обстоя­телство, че хазарите преследвали българите чак до Дунав, защото техните владения, дори в периода на най-голямата хазарска мощ не са достигали никога до тая река. Твърде е възможно, че Исперих се е задържал доста дълго време в южна Бесарабия, дето той ще да е закрепил властта си, защото, както ще видим по-долу, той е могъл да мине Дунав не по-рано от началото на 660-те години.

И тъй, като преминал pp. Днепър и Днестър, според нашите автори, Исперих достигнал до Дунав, дето се поселил в една местност, която се наричала Огъл (Ογλος). Но де се намирал тоя "Ογλος и какво трябва да разбираме под тая дума?

Под влиянието на четенето "Ογκλος (Onclos) Шафарик, като взима във внимание думите на Никифор „наричано на техния език“ и като счита, че Онклос, според Теофан, бил река, дава следното описание: „Онклос или Онглос е собствено старославянският ъгол (аg’l), полск. wеgiel, лат. angulus, рус. „угол,“ т. е. част от земя, която се намира между Прут, Дунав и Понт и се наричала по-сетне Буджак, т. е. част от земя. Поради големия авторитет на Шафарика това определение било прието по-сетне от всички историци, които го приравниха с днешна Бесарабия. Обаче в сегашно време, след като се установи четенето "Ογλος, тая дума не може вече да се приравни на старобъл­гарската ъгъл а оттука и самото определение и сравнение с татар. Буджак и днеш. Бесарабия стават неприемливи.

И наистина, от самия текст на нашите автори вече се види, че "Ογλος е бил местност, тъй като Исперих го „завзима,“ следов. той не може да бъде река. Освен това, според Никифор, Исперих се поселил около Дунав, а Теофан определя по-точно, де именно: между Дунав и пο-северните му реки. Тук под βορειότεροι το Δανουβίου ποταμοί надали ще трябва да разбираме някой от северните притоци на Дунав; очевидно е, че тук се разбират устията на Дунав, именно, северните, като се смята най-южното за самия Дунав. Че така трябва да разбираме тия думи се види от по-нататъшното описание на мястото. То било защитено и непроходимо от всички страни, а именно: отпред, според Теофан, то било блатисто, а от другите страни заобиколено с реките,“ а според Никифор, „отпред то е защитено с недостъпна местност и е при това блатисто, отзад пък укрепено като със стени от непроходими стръмнини.“

За да можем колко-годе да си представим описа­ната тук местност, ние ще трябва да обясним, какво значат термините „отпред“ и „отзад.“ Тук на помощ ще ни дойде пак Арменската география, дето четем следнето: в Тракия има две планини и реки, от които едната — Дунав, като се дели на шест ръкави, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраата, който побегна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място“. Тук вече ясно се посочва не само това, че Испериъ се поселил на един от островите, образувани от шестте ръкави на делтата Дунавска, но дори и името на тоя остров — Пюки, в което трябва да видим несъмнено старогръцкото му наз­вание ή Πεύκη и латинското Реuсе, следов. въпросът се свежда към определението на тоя о-в Певки, което ще ни даде след това пълна възможност да установим и мястото на Испериховото поселение с неговата орда.

Тоя остров, на който в старина е живял цял народ бастарни или певкини, бил добре познат на класическите географи, които различно ни го описват. Според тях, той педставял остроъгълен триъгълник, бреговете му били стръмни и пресечени, бил най-прочут, най-голям и най-южен от островите в делтата на Дунав. По-късно през времето на народните движения и дори в VI век, както названието, така и определението му останали същите; и ако арменският географ говори само за остров Пюки или Певки, без да споме­нува за другите или да даде подробно описание за поло­жението му, това се обяснява с туй, че той се е ползувал от географията на Птолемея, в която се споменува само за тоя остров при същото преброение на шестте ръкави, а оттука ясно става, че арменският географ, като е определял мястото на Испериховото послание и е посочвал остров Пюки или Певки, имал е несъмнено предвид определението на Птолемея. И наистина по-рано, като се ръководеха по Птолемеевата география, търсеха острова в днешната делта на Дунав, именно св. Георгиевския остров, между Сулинското и Георгиевското устие; сега обаче се оказва, че данните на Птолемея са сбъркани: той смесил най-южното устие, наричано в старо време Свещено (‘Ιερόν), с днешното Георгиевско, когато в същност най- южното Свещено устие е било друго, което днес не съще- ствува, но следите от него са твърде ясни. То се е поч­вало малко по на запад от днешния град Исакча (Novio-dunum), взимало е посока на ю.-и. и се вливало в лиманите Головица и Змейка между езерата Синйо и Разимг а протокът Портица е неговото устие. О-в Певки, следов., е обемал крайния североизточен кът на днешна Добруджа, именно Бабадатската издигната област.

Щом се установява сега; де се е намирал о-в Певки, то не е мъчно вече да посочим, как трябва да разби­раме термините „отпред“ и „отзад“ в описанието на Теофан и Никифор, именно те са употребени според движението на Исперих. Тогава блатистата местност „от­пред“ ще бъдат лиманите Головица и Змейка, а също около езерата Синйо и Разим, а изразътъ „от другите страни оградено с реки“, според Теофан, означава другите ръкави на Дунавската делта; най-сетне в израза на Никифор „отзад пък укрепено като със стени от непро­ходими стръмнини“ виждаме Исакчанските и Тулчанските издигнатини, които наистина се спущат стръмно към Дунав. И тъй, според определението и на нашите автори излиза, че Исперих се е поселил тъкмо на стария о-в Певки, който днес вече не съществува. Че тук трябва да търсим поселилия се с племето или ордата си Исперих, още по-ясно се види от описанието похода на Константина Погонат. Войската, която императорт повел на кораби против българите, излязла на материка при Огъл и Дунав, а корабите пристанали при близкия морски бряг, следов. византийската войска се срещнала с българите при устието на Дунав, дето тъкмо се намирал, както видяхме, завзетият от тях Огъл. След това българите се затворили в някакво си укрепление, което несъмнено така също се на­мирало близо до морето и при това в тоя същия Огъл, защото те оттам могли да наблюдават за всичко, каквото се вършило в лагера на ромеите; а пък присътствието на блатата, които собствено пречили на ромейската войска да влезе в бой с българите и да нападне на тяхното укрепление, така също посочва, че действието е ставало при устието, в делтата на Дунав.

Като установихме по тоя начин, де се поселил Испе­рих, нема съмнение, че и въпросния Огъл ще требва да търсим тъкмо на о-в Певки. Но какво означава името Огъл: дали то е име на местопоселението, т. е. на острова, или под него трябва да разбираме друго нещо? от текста на нашите автори, както видехме, излиза, че Огъл се на­ричало местото, което е завзел исперихъ с ордата си. Обаче от по-нататъшното изложение може да се разбере съвсем друго. И Теофан, и Никифор ни разказват, че българите, като видели големата, излезла на брега, визан­тийска войска не се решили да влезат в бой с нея, а „избегали в своето укрепление;“ Теофан при това към думата έχύρωμα — „укрепление“ прибавя τό προλεχθέν — „гореказаното,“ а пък той за никакво друго укрепление и изобщо за некакъв друг пункт по-рано не говори, освен за Огъл, следов. с това име се е наричало не местото на поселението, а самото укрепление. Нема съмнение, че в това укрепление не требва да видим некой стратегичен пункт, специялно укрепен за отбрана против неприятеля, защото самото появяване на византийската войска е било за българите неочаквано, па и едвали в онова време те са упо­требявали като нашите съвременни укрепления. Очевидно, тук под „укрепление“ се разбира самия стан, лагер, на Испериховата орда, който е бил заобиколен с широк и висок окоп, каквито са били аварските „хрингове“ в маджарските полета и какъвто го намираме днес при с. Абоба, насипан неколко години по-сетне от същите тия българи. Поради тоя окоп и българският лагер е могъл да се покаже на византийците като укрепление. Че Огълът и укреплението, а оттука и лагерът на българите е едно и също нещо, ни показва и самото значение на думата огъл. Никифор, както видехме, казва, че българите на своя език наричали така мястото, дето се поселили, следов. тая дума е хуно-българска и несъмненно ще требва да я сближим с думата от турско-кавказкото наречие агъл, което означава „двор“, „плет“, „оградено место“ и което в гръцката си транскрипция се обърнала в δγλος — огъл.

Тогава де именно на острова се е намирал тоя агъл — това укрепено, или по-право, окопано место? По-рано К. Шкор­пил, въз основа на изследванията на румънския археолог, Точилеско посочи на „голямото землено укрепление близо до г. Исакча, което обгражда (във вид на кръг,) големо про­странство около селото Николицела“, и „в северната част на окопа, според Точилеско, имало крепост“. Въз основа на нашето определение значението на δγλος и на тия данни, ние дойдохме преди няколко години до несъмненното за­ключение, че тука имаме тъкмо агъла — стана, лагера на Испериховата орда, защото Николицелският окоп се е намирал тъкмо в северозападната част на стария о-в Певки и на юг от днеш. гр. Исакча. Новите не- давнашни непосредствени изучвания на Николицелския лагер от К. Шкорпила не само подтвърдиха горния наш извод, като поставиха вън от всяко съмнение хуно-българския произход на тоя лагер, но и дадоха точна представа за неговата форма и верни данни за неговия пространствен обсег. Оказва се, че целият лагер е обграден с външен окоп във форма на отъпен триъгълник, чиято основа е обърната към ю.-из. и отъпеният връх към с.-з., а страничните му стени са обърнати към с.-из. (Исакчанското поле) и към ю.-з. (долината на р. Таица). Цялото, оградено с окопа пространство на лагера възлиза на 48,3 кв.км. В това пространство се различава и друг тъй наречен вътрешен лагер, който състои от три окопни укрепления, съединени помежду си с окопи, с изключение на северозападната страна, дето се намира друго отделно малко укрепление. Пространството на тоя лагер достига до 0.875 кв.км.

При такова едно ограничено местопоселение на Испериховата орда не е трудно да се убедим, че тя е била сравнително малобройна. Разбира се, всяко опитване да се определи количеството на семействата поне приблизително, па дори и на мъжкото население, способно да носи оръжие, било би невъзможно, па и излишно. Но като имаме предвид изобщо числеността на по-раншните български орди ;напр. за три такива орди се смятали 10 хиляди души), то не можем да не признаем, че на тоя о-в Певки в посоченото окопано място не са могли да се поселят стотина хиляди души, а само десетки и то не твърде високи; няма съмнение, че една част от ордата ще да е останала в Бесарабия.

И тъй, от гореизложеното явно става, че в разказа на нашите автори Теофан и Никифор, за движението на Исперих и ордата му от приазовското им отечество към устието на Дунав се открива една голяма блязна: те не дават никакви сведения за пребъдването на Исперих в южна Бесарабия, а след преминаването му през Днепър и Днестър право говорят за поселението му в днешна Северна Добруджа. А между това вече установяването времето за разпръсването на Кубратовите синове – най-късно в края на 40-те години на VII век – налага да се признае, че Исперих, преди да се прехвърли на мястото на стария о-в Певки, ще да е останал известно време на север от устието на Дунав. Наред с хронологията това се потвърдява и от археологически паметници. Съществуващият и днес тъй наречен южно-бесарабски пограничен окоп, който се почва от р. Прут при с. Вордулуй-Исак, върви в източна посока и се свършва при ез. Кундук и чийто строеж явно издава неговия хунно-български произход, ще трябва очевидно да се отнесе към дадената епоха, защото както ще видим по-нататък, той е оставал като граница на Испериховата държава и след  това. Тоя окоп несъмненно трябва да се постави в свръзка с галашкия окоп, който се почва от левия бряг на р. Серет, 12,5 км. от устието й близо до с. Старо-Сърбещи, и във вид на дъга от 27 км., изпъкнала към с.-з., достига до северния край на ез. Братеш при с. Тулучещи, и е така също от хуно-български произход. Ако изказаното напоследък мнение, че простран­ството, затворено между тоя окоп (от с.-з.) и pp. Серет (от ю.), Дунав (от ю.-из.) и Прут с ез. Братеш (от и.), е представяло също такъв хуно-български укрепен лагер, какъвто е бил и Николицелският, също с вътръшен лагер-укрепление на местото на днеш. Галац, се докаже при по подроброто му изучване, то ще трябва да се приеме, че тук ще да се е поселил Исперих, след  като преминал pp. Днепър и Днестър. Самото прокарване и насипване на тия окопи вече показва, че Исперих е проживял тук едно продължително време и че ще да е предполагал да остане на това место може би завинаги.

В новото си местоживелище обаче Исперих, както изглежда, не ще да е постигнал главната си цел. Вече изтъкнатото от нашите автори обстоятелство, че, когато той е заемал о-в пПевки, е търсил безопасно и недостъпно место за поселение, издава, че неговото разположение между долните течения на pp. Серет, Дунав и Прут не му е осигурявало търсената от него пълна безопасност както откъм хазарите, от които той бягал, тъй и откъм аварите, чиято мощ все още се е чувствувала в областта на средни и северно от долни Дунав и с които е пред­стояло на българите и техния вожд тепърва да се борят. Освен това запирането и укрепяването на Исперих за известно време в Южна Бесарабия не може да се сматря като нещо случайно: при по-раншните приятелски и съюзни отношения между приазовска България и Византия то е могло да стане само със знанието и съгласието на византийското правителство, което очевидно е искало да изпол­зува Исперих и неговата орда като стража на североизточната граница на империята. За никаква враждебност от страна на Исперих спрямо Византия не може и дума да става, защото, ако българското движение към устието на Дунав е имало враждебен и завоевателен характер или пък е било съ цел за грабеж, каквато имали по-раншните хуно-кутригурски нахлувания, то надали би се ограничило със запирането и закрепата си на кръстопътя на варвар­ските движения: то несъмненно би се продължило и по-нататък на юг от Дунав, на полуострова, особено като се вземе предвид, че тъкмо в това време североизточните покрайнини на полуострова били оставени без всека защита.

По тоя начин, чувствувайки се от една страна недостатъчно гарантиран с безопасност в новото си мяестоживелище, а от друга — слаб поради малобройността на ордата си, за да може, след  като промени отношенията си спрямо империята на враждебни, да си задава някои обширни завоевателни планове, Исперих се видял принуден да търси нова земя за поселение и при това такава, която би могла да го обезпечи от всяка външна опасност и да му запази неговата вътрешна самостойност, но която сам да завоюва и да удържи той не бил в състояние. Затова той отново обърнал погледите си към Византия, която го е привличала не толкова със своите богатства, колкото със своята организация и с оная безопасност, която тя гарантирала на своите народи, и каквато Исперих сега търсил. Не малка роля е играл в тоя стремеж на Исперих към Византия и респектът пред византийския император, който ще да се е породил у него още през времето на приятелските отношения на баща му с Ираклия, когато Кубрат се е ползувал от дружбата и благодея­нията на тоя император. В силата тъкмо на отдавна съще­ствувалите между Византия и неговото племе още от времето на Юстиниан I приятелски и съюзни отношения, засилени особено при баща му, Исперих сега се обърнал към император Констанса II да иска земя за поселение на византийска територия на съюзнически начала, с което било свързано и признанието от страна на българите и техния вожд върховната власт на византийския император.

Обръщането на Исперих ще да е било посрещнато на драго сърце в Цариград поради своята навременност: Това е било време, когато навсякъде на Балканския полуостров се бяха вече настанили славяните, които безнаказано и свободно кръстосвали по целия полуостров и плячкосвали богатите центрове, без да признават властта на визан­тийския император. Предприетият от Констанса II в 658 г. поход против „Славиния“, т. е. западно от Струма, наистина се свършил с усмирението на една част от македонските славяни и с откарването на не малък брой от тях в плен, обаче тоя първи опит за покорението им под императорската власт не можал да съкруши славянската сила на полуострова. Освен това обширните планове на тоя император както да запре бързите успехи на арабите, които особено силно застрашавали в Сирия и Африка, тъй и да осъществи своя политически блян — възстановяването на византийската императорска власт в Италия — му налагали да се погрижи да обезпечи империята с безопасност от север на Балканския полуостров. В обръщането на българите и техния вожд, тия отколешни верни съюзници на Византия, да им се отстъпи место за поселение на византийска територия, енергичният Констанс II виждал възможност сега да използува тая готова войска, с помощта на която той е предполагал да прекъсне притока на варварите откъм североизток и изобщо да защити тая покрайнина на империята, та да може да обърне всичкото си внимание към другите й по-опасни врагове.

Че такова е било намерението на византийския император, когато той се съгласявал да приеме Исперих под свое върховенство, показва и самото место, определено за негово поселение на византийска територия — местото на стария о-в Певки, защото оттука българите са могли най-добре да защищават оня същия пункт на Дунав, който е представял най-удобно место за лесно преминаване на тая естествена преграда — при днеш. Галац — още от най-старо време. Тук ще да е минал дунав Александър Велики в похода си против гетите; през тук са ми­навали отпосле римски войски във войните против даките и разни народи през времето на варварските нахлувания на полуострова, като бастарни, готи, хуни и др., и през тук са вървели всички нападения на хуно-кутригурските орди и особено през големото нашествие на хан Завергана в 558 г., когато той прехвърлил своята пехота и конница по замръзналия Дунав; през тук най-сетне е преминал несъмненно и сам Исперих със своята орда. Затова тоя пункт всякога е бивал най-грижливо отбраняван: тук в римско време била издигната силна крепост Диногеция, известна по-сетне под името Турис, която Юстиниан I предлагал на славяните-анти да я завземат и заселят, като им обещавал да им дава голяма парична сума с условие, щото те, като сключат съюз с империята, за в бъдеще постоянно да пречат на хуно-кутригурите, щом тия поискат да опустошават ромейските владения.  Същата цел е гонил в даденото време и Констанс II: определяйки стария о-в Певки за място на Испериховото поселение, като място най-близко до означения пункт на Дунав, той имал несъмнено предвид тъкмо неговата стратегическа важност и затова възложил на българите задлжението да го пазят и защищават от нови вар­варски нахлувания на полуострова.

Всичките тия съображения ни довеждат до заключение, че преминаването на Дунав от Исперих и неговата орда е станало мирно и при това със съгласието на византийското Правителство, което е и определило място за поселение на стария о-в Певки. Що се отнася до времето, когато е ста­нало това събитие, то не може точно да се определи засега. Обаче, като имаме предвид, че Констанс II ще да се е нуждаел най-вече от българската помощ тъкмо в момента, когато той, след като сключил мир с арабите в 659 г., почнал да се приготвя за големия си поход в Италия, ние приемаме, че настаняването на Исперих със своите българи в днешна Северна Добруджа е могло да стане не по-рано от 60-те години на VII век, във всеки случай преди 668 г. — преди смъртта на Констанса II.

Обаче развитието на събитията не донесло очакваните в Цариград резултати от поселението на българите при устието на Дунав. На първо време Исперих повидимому пазил строго задлженията си спрямо империята, поне докато е бил жив Констансъ II. Но в същото време почналата се в 662 г. безуспешна война в Италия против беневентските херцози, която извикала скоро Констанса в Сиракуза, това от една страна, а от друга — избухналата отново в 665 г. война с арабите, така също несполуч­лива, както в Африка, тъй и в Мала Азия, съвсем отвличали вниманието на императора от северните граници на империята. Това давало пълна свобода и възможност на Исперих здраво да се закрепи в своето ново местоживелище с изграждането на николицелския укрепен лагер. Обаче след убийството на Констанса в Сиракуза в 669 г. Исперих не останал спокоен. Още от първите години в царуването на Константин IV Погонат (668-685) империята преживявала един от най-критичните моменти на съществуването си. Най-първо новият император трябвало да осигури престола за себе си от появилия се в Сицилия узурпатор, а от 669 г. да поведе отчаяна борба против засилно застрашаващите араби, когато и самият Цариград се намирал в опасност: арабите си съставили план да нападнат византийската столица от суша и море и да я превземат. В такова обсадно положение те държали Цариград до 677 г., когато най-сетне били принудени да снемат обсадата.

Ползвайки се от това критическо положение на империята, Исперих прекрачил стария о-в Певки и почнал да разширява областта си в Добруджа. Той достигнал до най-тясното място между Дунав и Черно море. Това се доказва с един от съществуващите в това място и днес окопи, именно южния, чийто трап се намира откъм юг и постройката на който ще трябва да отнесем към това време, както ясно свидетелства съобщението от апокрифното видение на пророк Исая. С издигането на тоя окоп Исперих право показал, че оградената с окоп територия между Дунав и морето е считал за своя собствена земя и в същото време, че той се отказвал да признава властта на византийския император.

Всички тия действия на българите и техния вожд, разбира се, не останали неизвестни в Цариград. Обаче император Константин IV Погонат не е бил в състояние да предприеме нищо против тях, докато Цариград се застрашавал от обсадата на арабите. Щом последните се оттеглили в 677 г. от столицата, първата му работа била да се освободи откъм новия си съсед. „Когато император Константин, разказват нашите автори, се научил, че неочаквано някакво си мръсно и нечисто племе се раз­положило на лагер отвъд Дунав в огъл (Ник.: около Истър) и нападало и ограбвало близките до Дунава земи, т. е. владяната от тях (българите) страна, а тогава владяна от християните, силно се обезпокоил и заповядал на всички теми (провинциални войски) да преминат в Тракия (от м. Азия). Като стъкмил сухопътна и морска войска, той потеглил против тях с намерение да ги изгони с война (у Ник.: тръгнал против тоя народ, за да се защити)“. Императорт поискал да нападне българите в самия център на безбойно завладяната земя и затова той насочил своя маршрут право против огъла — техния укрепен лагер на о-в Певки, недалеч от който той извадил сухопътната си войска, а корабите пристанали на близкия морски бряг.

Обаче походът, предприет от Константина Погонат с горната цел, донесъл съвсем противоположни сетнини. Неудобствата и недостъпността на местността, в която трябвало византийската войска да действува против българите — в блатата на о-в Певки — правили войната трудна и бавна, а пък скрилите се в укрепения лагер българи не давали възможност да се предприемат никакви решителни мерки от страна на императора и държали византийците в напрегнато състояние, което ги силно изто­щавало. Но не стигало и това. „Тъй като императорт страдал от подагра и бил принуден да се върне в Месемврия, за да прави бани, заедно с пет бързи кораби и със своята свита, той оставил стратезите и войската, като им заповядъл да се оттеглят и да принудят българите да излязат от укреплението и да отворят бой срещу тях, ако би те да излязат; ако ли пък не излязат, да заседнат срещу тях и да ги причакат от укреплението.

Със заминаването на императора пръснал се слух, че той бяга и това било достатъчно да накара войниците да се обърнат и те на бяг при всичките инструкции на императора, като оставили неприятеля, без да могат да му причинят някоя вреда. Ободрени от тая случайност, българите не се забавили да се възползват от това бягство: те се впуснали веднага да преследват бягащите безредно войници към корабите и сполучили да им нанесат големи загуби. С това се и свършил целият поход на Константин Погонат – поход, който имал твърде важни сетнини за българите.

Тая безбойна победа сега насърчила българите и отворила път на Исперих във владенията на императора. И Теофан, и Никифор ни разказват, че наскоро след това Исперих заедно с ордата си преминал окопа и достигнал до областта на гр. Варна, дето и решил да се посели, защото тук „те намерили място, находящо се в пълна безопасност, отзад с река Дунав, а отпред и от страните с клисури и Понтийско море. Обаче надали може да се допусне, че движението на Исперих навътре на полуострова е вървяло тъй бързо, както ни го представят нашите автори. Наистина, българите по пътя си през Добруджа, както се види, не срещнали повече никакъв отпор от страна на византийците, което се обяснява с това, че в даденото време в тая покрайнина, която все още е влизала в състава на империята, фактически византийската власт била твърде слаба, ако не и съвсем унищожена; защото страната на север от източна Стара планина била вече завзета от славяни, които, макар и да живеели на византийска територия, все още сами не са се смитали като поданици на ромейския император, който тепърва би трябвало да ги покори под властта си. Оттука ясно става, че, ако Исперих би се решил да продължава навлизането си навътре в страната, требвало би да си пробива път през завзетите от славяните земи, с други думи, сега му предстояла борба вече не с византийци, а със славяни. Но ние имаме доста основание да мислим, че при по-нататъшното движение на Исперих работата не дошла до въоръжено сблъскване между българи и славяни. Това най-ясно се доказва от отношенията, в които застанали българите спремо славяните при основанието на държавата.

И двамата наши автори ни разказват, че българите, след  като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господаруват над зава­рените тук славенски племена, от които едно — северите те преселили от преднята Верегавска клисура на изток, за да защищават близките до ромеите места, а останалите седем на юг и запад, за да бранят близките към аварите страни. При това Теофан изрично забелезва, че те били όπό πάκτον, т. е. „под договор.“  — В какво се състоял тоя договор? От думите на Теофан се види, че българите са изместили само северите, които те поселили на изток, т. е. към източните старопланински проходи, Лопушненския и Гулишкия, а сами завзели тяхното место, т. е. устието на Верегавския, днеш. Чалъкавакския или Ришския проход, като взели върху си отбраната му. Другите пък седем рода (γενεαί) или племена славянски се поселили на югозапад, за да защищават страната от аварите. Вече това разпре­деление за защитата на завзетата от двата народа територия ни показва, че между българи и славяни е бил сключен някакъв договор за взаимна защита от съседите, и няма съмнение, че при сключването на тоя договор са били уговорени известни права както за едните, така и за другите, но какви именно, засега остават за нас неизвестни. Във всеки случай, надали ще трябва да се съмняваме, че отношенията, в които се поставили двата народа, не са били отношения на победители към победени; напротив, като имаме предвид централното положение, което сега завзели българите между славенските племена, а също и първенствуващата роля, която първите играли в по-нататъшните събития, пада се да признаем, че славяните са влезли с българите в отношения федеративни, съюзни, първоначалната цел на които била да запазят независимостта си, и може да се пред­полага, че във вътрешната си уредба и двата народа оставали отначало съвършено самостойни и са живели отделно един от други. Че в такива отношения се поставили двата тия етнически елемента първоначално, се види още и от това, че дълго след официалното признание на новоосно­ваната държава византийските писатели строго различавали в нея българи и славяни, а в първите съвместни походи срещу Византия славяните се представят в еднакви с българите отношения спремо българския хан или княз. Така Тервел, отивайки на помощ на Юстиниан II Ринотмета, потеглил с целия подвластен нему народ, българи и славяни. Освен това, ако да беха славяните покорени, поробени, и да не беха си запазили вътрешното самостойно положение, те не биха могли така лесно да се отцепват от българите, както направили при покачването на Телеца; дори и в тая същата епоха, в средата на VIII век, те се явяват повечето като съюзници, отколкото като един покорен народ. Така, когато Телец почнал война в 863 г. с византийския император, той излязъл против него в съюз със славяните.

Още по ясен ще ни стане тоя извод, ако разгледаме условията, в които се намирали в даденото време двата народа на Балканския полуостров. Самото положение на новопридошлите българи изисквало, щото те да влязат в съюзни отношения спрямо завареното тук славянско население. Ние видяхме, че войната с константина IV Погонат се свършила, без да се определят политическите отношения между него и Исперих; напротив, те останали враждебни, тъй като императорт не можал да достигне целта си от една страна, а от друга — самото нахлуване и настаняване на българите в пределите на империята още повече усил­вали тая враждебност. Исперих, като чувствувал своята слабост поради малобройността на ордата си, разбирал твърде добре, че само ако успее да привлече славянското население на своя страна, той ще може да устои против византийското оръжие и да запази независимостта си; следов. за него било от първостепенна важност да има добри и мирни отношения със славяните, а не да ги въоръжава про­тив себе си.

От друга пък страна и славяните се намирали почти в същото положение. Ние видяхме, че славяните в Мизия, макар и да се бяха настанили на византийска територия и да считали завзетата от тях земя за своя, все още не бяха определили политическите си отношения към Цариград и, разбира се, не можели да очакват от там нищо добро за себе си: рано или късно те щели да бъдат при­нудени да се покорят и да станат поданици на импе­рията. Сега обаче, когато при тях се явявало едно варварско племе, враждебно настроено към Византия, те предпочели да признаят неговото първенство и да влязат в съюзни отношения с него, за да действуват наедно против общия враг. Освен това, като били разцепени на малки отделни племена и общини, без да могат да образуват една компактна сила, славяните надали биха устояли срещу добре организираната орда на Исперих, ако биха се обявили против нея, защото тя като по-голяма численно спроти всяко племе отделно и при това стояща много по-високо в държавно и военно отношение, лесно би ги победяла едно след  друго и обърнала в покорен народ — едно поло­жение, което те тъкмо се стремели да избягнат по отно­шение към Византия. Следов. и за славяните било много по-добре да влязат сега в приятелски и съюзни отношения с българите, та не само да се запазят от тех, но и да могат да разчитат на помощ в предстоящата им борба с Византия, още повече че при такива отношения славяните запазвали своята вътрешна свобода и национална индивидуалност. За да влезат в такива отношения е способствувало още и това обстоятелство, че българите не са били някой непознат за славяните народ: задържането на Исперих в Бесарабия несъмнено е въвело българите в контакт с дакийските славяни, с които те и по-рано са се намирали, вероятно, в отношения, за съвместна борба против аварите.

Затова славенските племена, които са вече населявали страната на север от Стара планина, не оказали никакъв отпор, когато Исперих заедно с ордата си нахлул тук, за да разшири владенията си. Дори нещо повече. Ние сме наклонни да верваме, че самото движение на Исперих навътре в страната е станало със знанието на самите славяни и че са се водили преговори за поселението на българите между тях по-рано, когато те се бяха вече настанили в Добруджа. Въз основа на тия преговори е и възникнал, според нас, съюзният договор, сключен между двата народа за взаимна помощ и взаимно действие против Византия. Както и да било, но свободното навлизане и закрепяване на Исперих и неговите българи в старата област Мизия не е представяло нещо, подобно на хунското или аварското нашествие, а е станало по взаимно съглашение със завареното там славянско население, както ще ни покаже по-нататъшното развитие на политическите им и социални отношения.

Що се отнася до местността, дето се поселил Испе­рих с ордата си, след  като потеглил от устието на Дунав, то и двамата наши автори я опредлят между Варна и „прилежащата вътрешна земя“, понеже тая местност се намирала в пълна безопасност: българите видели, че тя била оградена „отзад с река Дунав, а отпред и от страните с клисури и Понтийско море “. От тия данни ясно се види, че Исперих от Добруджа потеглил право на юг, и то по ниските места близо до морето, и се запрял на север от Варна в добричките полета, които не само по своята безопасност и ограденост от север с Дунав, от юг с предгорията на източна Стара планина и от изток с Черно море, но и със своя степен характер и обширни пасища, подобни на ония в азовско-кубанското им отечество, са представяли за българите най-сгодно за поселение място. Посоката на Испериховото движение на юг по източната страна на Добруджа и поселението на ордата му близо към морския бряг, се явяват твърде естествени предвид на това, че след несполучливия поход на византийския император при устието на Дунав, Исперих е могъл да очаква нови нападения от страна на византийците само откъм морето. Обаче по-сетне, когато сключил отбранителен съюз със съседните славяни и се определили отношенията му спрямо последните, той трябвало да вземе по-централно мястоживелище между съюзните славяни и своите българи, та изместил, както видяхме, северите от устието на Чалъкавакския проход към източните Лопушненски и Гулишки, а сам със своите боили и други длъжностни лица и с постоянната охранителна дру­жина се разположил на Каспичанското издигнато плато, дето с основания от него около днешното с. Абоба „агъл“ или стан, който заема едно пространство около 23,3 кв. килом. и е бил заобиколен с висок окоп, турил основата на бъдещата първа резиденция на българските ханове или князе, която отпосле става известна под име Плиска.

Като си осигурил отбранителния съюз с мизийските славяни и се запознал с положението на работите в страната, Исперих твърде добре е разбирал, че, за да се закрепи окончателно в новото си отечество, ще трябва да се определят веднъж завинаги отношенията му спрямо Византия, с други думи, той трябвало да накара византийския император да признае неговото поселение на Балканския полуостров и съюза му със славяните като факт свършен. С тая цел той почнал да напада, разбира се, с уча­стието вече на съюзните нему славяни, върху близките византийски области и крепости на юг от Стара планина и да откарва много пленници. Тия чести нападения, които се придружавали с разорения и опустошения, принудили най-сетне слабия Константина Погонат да сключи мир с българите в 679 г. под условие да им се плаща ежегоден данък. Тоя позорен мир, за който Теофан силно укорява Погоната, защото „чудно било за далечни и ближни да чуват, че тоя, който бе подчинил като поданици всички (народи) на изток и запад, на север и юг, бе победен от тоя мръсен и новоявил се народ“ — тоя мир бил равносилен с официално признаване новата държава върху територията на империята. Затова и новооснованата българска държава била наречена от византийците Βουλγαρία — България, по името на оня народ, който бе застанал начело в организацията на тоя отначало поли­тически съюз, а сетне и политическа и национална единица на Балканския полуостров.

И тъй основанието на българската държава ще трябва да отнесем към 679 г. от Хр., а понеже с това събитие се почвала историята на придунавските българи, то наскоро след  това тая знаменита дата била взета от тях като основа за своя собствена ера и почнали след  нея, т. е. от 680 сл. или 701 лун. (700 л. г. — 679 с. г.), своето летоброение, като запазили начина на по-старото си летоброение съ 12-годишен цикъл и с лунни години. В образуването на тая нова държава, както видяхме, взели еднакво деятелно участие и мизийските славяни, върху които собствено се опирала силата на организаторите-българи; следов. славянският елемент е бил също така главен фактор при основанието на държавата. Само по себе си се разбира, че и в по-нататъшното развитие на държавния живот тоя етнически дуализъм на основните елементи, които са имали еднакво важно значение при осно­ванието на държавата, не би могъл да се задържи: единият елемент рано или късно би трябвало да отстъпи место на другия, а пък в силата на еднаквото им значение в държавата сблъскването им е било неизбежно, щом еди­ният е поисквал да надделее над другия. Обаче на първо време, докато не били се още определили точно политическите и обществени отношения на тия два елемента, и всичко вървяло в рамките на съюзния договор, не е могло да изникне никаква явна борба между тях, следов. за сливането им на първо още време не е могло да се мисли. Но тук се изпречили много други исторически събития, които издигнали славянския елемент, за да по­гълне и претопи в себе си българския.

Едновременно с движението на Исперих и неговата орда от с.-и. навътре на Балканския полуостров, с цел да се закрепи и да основе държава във владенията на импе­рията, е вървяло, друго едно подобно движение от с-з. на полуострова почти със същата цел, в което главна роля играл така също един българин със своята дру­жина. Ние тук разбираме българина Кубер, за когото вече по-горе споменахме, като го изтъкнахме за четвъртия син на Кубрат и който се бе поселил в Панония, като признал властта на аварския хан и станал негов васал.

Кубер обаче не останал спокоен в новото си оте­чество. Наскоро след  поселението му в панония, в Аварската държава се почнало едно силно брожение между потомците на многобройните ромейски граждани, откарани в разни времена в плен от аварите. Според разказа в чудесата на св. Димитра Солунски, тия пленници се смесили с българи, авари и други народности, и тяхното поколение образувало „безброен и грамаден народ“, който чрез православната вяра и животворното кръщение възприел и пазил традициите и стремежите на своите ро­дители, които разправяли постоянно за своето отечество и по тоя начнн предавали и поддържали в новото поколение своето силно желание да се върнат в старото си отечество,

В такова положение на работите се изминали 60 и повече години, и възникнал нов  народ, по-голямата част от който станала съвсем свободна поради отслабването на аварската власт и поради своята по-висока култура. Аварският хаган, считайки това население на държавата си като особен народ (ώς ίδιον Ιθνος), според обичая на неговия народ, назначил му за княз (άρχοντα) споменатия българин кубер. Към началото на 670-те години брожението между ромейското население се особено усилило, и последното почнало вече да крои планове за освобождение от варварската власт. Щом Кубер узнал от някои близки свои хора за това брожение и желание на населението да се върне в бащините градове, решил да го използува лично за себе си. Той вдигнал „цялото пленено ромейско население «заедно с другоплеменници (μετά καί έτέρων έθνικών), с покъщнината им и оръжието“ и възстанали против хагана, като се отцепили от него, и скоро напуснали живелищата си в Панония. Когато хаганът узнал за това, пуснал се подире им да ги гони и, като претърпял няколко пора­жения (в пет шест сражения), бил принуден да се от­тегли с войската си назад в държавата си. След като се освободил от хагана, Кубер с цялото население преминал Дунав, спуснал се на юг в пределите на византийската империя и завзел битолското поле, наричано тогава Керамисийско поле (Κεραμήσιον κάμπον), дето е вече живяло в това време славянското племе драгувити, без да срещне някой отпор от страна на Византия, което се обяснява с това, че тъкмо тогава арабите обсаж­дали столицата на империята

След  като се настанили тук хората на Кубер, осо­бено християните, почнали да настояват да бъдат пуснати, за да си разотидат по родните места: едни искали в Солун, други в Цариград, а трети по останалите тракийски градове. Подобно едно искане, разбира се, не могло да се допадне на Кубер, защото в такъв случай той губил всяка почва под нозете си. Затова той се опитал да па­рализира това опасно за него движение, като наредил да се агитира между населението, щото никой от желаещите да се върнат в отечеството си да се не пуща, но сам Кубер да ги държи под властта си и да им стане княз и хаган (τούτων άρχοντα καί χάγανον γενέσθαι). „Защото, забелезва агиографът, ако той би се опитал да излезе против оногова, комуто от Бога се бе паднало да царува над нас, последният, след  като би пленил и разпръс­на л целия му народ, би му отнел всяка власт.“ Затова Кубер намерил за добре да влезе непосредно в спора­зумение с императора, за която цел изпратил пратеници да преговарят на следните условия: да му се разрешало да остане на завзетата територия „заедно с населението, което се намирало с него, като искал да бъде заповядано на близките драгувитски племена да му доставят при­паси в достатъчно количество.“ Условията на Кубер били приети, понеже цариградското правителство не е имало ни­каква възможност да води борба и не искало да въоръ­жава против себе си тоя неканен гост. Кубер останал с народа си на Керамисийското поле доста дълго време, защото новите поселенци получили името керамисийци, които се сматряли като нещо отделно.

По тоя ничин ние виждаме, че едновременно на двете противоположни покрайнини на Балканския полуостров възникнали две малки варварски държавици, начело на които стояли представители на една и съща нация — българска, и чието образуване, може би, ще трябва да обясним само със затруднителното положение на империята в даденото време. Надали може да се предполага някоя връзка между двете варварски движения — Исперихово и Куберово — от двете противоположни страни на полуострова. Общо между тях е това, че те са искали да се възползуват от едни и същи обстоятелства за стремежите си, които в края на краищата се свеждали към една цел. Обаче, условията и средствата, при които и с които са действували двамата главатари, са били съвсем различни; затова както резултатите от тяхната дейност, тъй и личната съдба на всекиго от тях са били също така различни, както ще видим по нататък.

Съдържание: