x Кубрат, основател на Стара велика черноморска България

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Кубрат, основател на Стара велика черноморска България

Според данните на Именника, вторият период от старата българската история, начело на който е поставен Ирник се свършва в 600 лун. или в 582 слънч. година. След това списъкът на князете се продължава с точно определени години на царуванията, а това веднага ни подсеща, че със следния княз се почва вече нов  период в историята на приазовските българи, — период, за който съставителят на Именника е имал вече под ръка уста­новени известни хронологически данни.

Начело на тоя период, според същия Именник, стои някой си Гостун от рода Ерми, който носи епитет „наместник сый“ и е управлявал всичко две години (582 — 584), а веднага след него иде Курт, който бил от стария български царски род Дуло и управлявал 60 лунни или 58 слънчеви години (584 — 642). Няма никакво съмнение, че в тоя Курт ще трябва да видим Кубрат (Κούβρατος, Κούβρατος Κροβάτος и Crobatus, Chudbadr и Chu- braat’, Qetrades) на другите исторически извори; поне до сега никой не се е изказал против. За тоя Кубрат знаем, че той бил племенник на някого си Органа и господар на пле­мето уногундури и че той е бил основателт на известната под името „стара велика България.“ Но кой е бил Органа (Όργανας), нито един от изворите, дето той се споменува, не дава нищо повече за него; обаче, ако авторът на известието намерил за нужно да отбележи, че Кубрат бил негов племенник, то очевидно е, че Органа е бил личност известна и важна в историята на българите. Съ­поставяйки от една страна Гостуна и Курта на Именника с Органа и Кубрат на патр. Никифор и Ивана Никиуски от друга — човек неволно се натъква на предположението: ако Кубрат и Курт са една и съща личност, то дали Органа и Гостун не са така също една личност.

Идентичност на Органа и Гостуна се установява вече от еднаквото им историческо значение и съвременността им, а главно от близките им родствени отношения към Кубрат или Курта: според Именника, Курт се явява приемник на Гостуна, който е управлявал не като хан по право, защото той произлиза от друг род Ерми, а като „наместник“, разбира се, на хана, който в случая не е никой друг освен Курт, т. е. Кубрат; това ясно посочва, че приемството на Курта и наместничеството на Гостуна са могли да почиват само на роднински връзки, т. е. Гостун се явява спрямо Курта в същите отношения, в каквито, Органа към Кубрат, според Иван Никиуски и патр. Никифор. Впрочем тук не може и дума да става за приемство между Гостуна и Курта или Органа и Кубрат, защото краткостта на наместничеството ясно показва, че то е било временно, докато законният хан, в случая Кубрат, е завзел ханския престол; ако пък вземем във внимание, че Кубрат е царувал 60 години, т. е. че той се е покачил на престола доста млад, то би могло да се посочи на него­вото малолетство като на причина за наместничеството на вуйка му Гостуна или Органа. В каква връзка се намира етимологията на името Гостун с оная на Органа, или нао­паки, ние не се вземаме да обясняваме; тук ние само ще забележим, че в етимологическо отношение Гостун от Именника се отнася към Органа у Никифор и Ивана Никиуски също тъй, както Курт и Безмер от Именника се отнасят към Κουβρατος (Κροβατος или Choubraat) и Βατβαϊάς (или Bathahias или Βαϊανός) в другите извори.; защото историческите основания за идентичността на лицата в едина и в другия случай са едни същите. Тъй или инак, но тия две личности Органа (Гостун) и Кубрат (Курт) са играли несъмнено важна роля както при освобождението от турците, тъй и при възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан. При какви обстоятелства са станали тия две събития, ние нямаме никакви прави данни; обаче кратките сведения, които ни дава за Кубрат хрониката на Ивана, епископа на гр. Никиу в долни Египет (живял в средата на VII век, т. е. бил по-млад съвременик на Кубрат). Съпоставени с отношенията на Византия към турския хаган при император Тиверия, особено след неуспешното посолство на Валентина в 576 г., ще ни дадат възможност да си поясним поставения въпрос.

Ето какво пише епископ Иван Никиуски: „Кубарт … беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при импе­раторския дворъ“. На пръв поглед това известие би ни се показало твърде невероятно, обаче доста е да си спомним историята на кутригурския хан грода, за да ни стане понятно и покръстването на Кубрат. И наистина, ние вече видяхме, че в царуването на турския хаган Силзивула ок. 567 г. българите от източния клон бяха подчинени под властта на турците; също така имахме случай да посочим, че тия българи не без отпор загубили полити­ческата си свобода; най-сетне изтъкнахме и това, че българите-утигури, т. е. българите от източния клон се нами­рали винаги в добри и дори приятелски и съюзнишки отношения с Византия още от времето на Юстиниан I, и всякога са държали нейната страна, или по-добре, визан­тийската политика винаги е сполучвала да ги има на своя страна в борбата си с варварите. Тъй беше, както знаем, при утигурския хан Сандилха. Няма съмнение, че от своя страна и утигурските ханове в критически моменти така също са обръщали погледите си към Византия и са търсили защита и убежище при императорския двор, що се явява твърде естествено при установените от години добри и приятелски отношения.

При такова положение на работите ние сме наклонни да приемем, че при покорението на утигурската държава от турците, управляващият тогава хански род е избягал в Цариград да търси закрилата на императора, а може би и помощ против турците. Твърде е възможно, че тъкмо в това време и Кубрат, който е произлизал от стария български царски род Дуло, още като малко момче, заедно с вуйка си Органа (Гостуна) да е пристигнал в Цариград, дето е намерил добър прием, бил е покръстен и израсъл при императорския двор. О подобна политика спрямо варварските беглеци или изгнанници-упра- вители, които са търсили убежище в столицата на импе­рията, винаги се е придържало византийското правителство, като е имало покръщането им за първо и сигурно средство да ги привърже към себе си и да ги държи на свое раз­положение, а като ги облагодетелствува, да прокарва чрез тях политическите си планове. Така бе постъпено с хан Грода, както знаем, същото е било сторено и с Кубрат. Може би една от причините, дето след смъртта на хан Силзивула неговите синове (респек. Турксант) са били враждебно настроени към Византия, е било тъкмо това покровителство, което византийският император е оказвал на техните врагове. Това най-ясно проглежда в укорите, които Турксант, владетел тъкмо на покорените български земи, изказал в речта си към византийския пратеник в 576 год. Когато обаче избухнали междуособици в турското царство, император Тиверий II, който не малко се боял от несполуката на Валентиновото посолство и особено от новите успехи на турците при Боспор, не ще се е забавил да се възползува от настаналите благоприятни моменти и да изпрати Кубрат, който, очевидно, е имал наследствени права на българския хански престол, в земята на бившата утигурска държава, като го е, вероятно, снаб- дил и с нужната подкрепа под ръководство на вуйка му Органа. Че освобождението на българите и покачването на Кубрат на българския хански престол са станали при несъмненото участие и съдействие на византийското прави­телство, се обяснява и доказва и с по-нататшните прия­телски и съюзнишки отношения и постоянни отношения на тоя български господар с византийския император.

Кубрат, както видяхме, се представя от изворите и като господар на уногундурите, името на които по тоя случай се явява за пръв път в историята на българите; но обстоятелството, че тяхното име се придру­жава с общото име „българи“ и се поставя отделно и редом с Κότραγοι, в които несъмнено трябва да видим остатъците от старите кутригури, ясно показва, че уногундурите представят отделно племе или орда от групата Burgаrе, които, според псевдо-Захария, са живели, както видяхме, в средата на VI век на север от Кавказ, в областта на Меотида и р. Куфис, и представител на които тогава били утигурите — племе, което бе изгубило властта при покорението им от турците; освен това самото положение, че уногундурите са същите Приск и Агатий, Теоф. Симоката, псевдо-Захарий и Йордан от VI век, които се поместят също на Казказ между племето Barsalia (кавказките алани) и савирите, а тяхното отечество — patria Onogoria (Равенски географ) се описва като съседно на най-високата част в областта на Меотида, вече ни посочва, че техните живелища ще трябва да търсим по северните склонове на средни Кавказ. И тъй племето — уногундури е принадлежало към българите от източния клон, живяло е по склоновете на средни Кавказ и в даденото време е заместило утигурите, като заедно със своя господар е застанало начело на движението против тур­ците и по-сетне е заело първо място между обединените български племена или орди при образуването на „стара велика България“ в същата област.

Времето, към което ще трябва да отнесем тия съ­бития, не е мъчно да се определи. Смъртта на великия хан Силзивула се случила около или в 576 г., а вътрешните междуособици, които се бяха почнали в турското царство не по-рано от 580 г., били прекратени след 582 г., когато българските земи били вече освободени, защото великият турски хаган Тарду, който бе успял да възстанови значението и силата на великото хаганство, след като се разправил със своите противници не по-рано от 583 год., в писмото си до император Мавърикия по този повод се нарекъл „повелител на седем рода (народа) и господар на седем зони на вселенната, т. е. на седемте нему под­чинени ханства и области, когато, според Менандра, след смъртта на Силзивула държавата му се разпаднала на осем части, следов. в 583 г. турската държава е била с една област по-малко, която несъмнено е била освободилата се вече от турската власт приазовска и прикавказска бъл­гарска земя. И тъй, възстановяването на българската държава в областта на Меотида и р. Куфис, което несъмнено се намирало в непосредствена свръзка с турските междуособици, се отнася към 582 г., що напълно се схожда с данните на Именника. Според нашите изчисления, управлението на ханския наместникъ Гостуна (Органа), вуйката на Кубрат, с когото се почва нов  период в исто­рията на българите, както по-горе посочихме, се отнася към 582—584 г., т. е. движението както по освобождението, тъй и възстановяването на българската държава се отнася към първите години от царуването на император Мавърикия.

Какви са били отношенията на Кубрат към Византия при приемника на Тиверия — император Мавърикия (582— 603) и узурпатора император Фока (603—610), не е известно; поне засега нямаме никакви известия. Но може да се предполага, че те са продължавали да бъдат мирни и приятелски и че първоначалната дейност на Кубрат се е ограничавала в борбата с доскорошните владетели на българските земи — западните турци, тъй и във вътрешната уредба и засилване на държавата му, което се е изразило 1. в обединението на българските племена или орди от източния клон, които по-рано са влизали в състава на предишната утигурска държава и 2. в присъединението на остатъците от предишните кутригури между Дон и Днепър и по-нататък на запад, които бяха признали както видяхме, властта на аварския хаган и в даденото време били известни под името котраги, и на други близки хунски племена. Впрочем това последнето се отнася към царуването на император Ираклия (610— 641), при когото Кубрат става в особено близки отношения към империята и почва да играе немаловажна роля.

Иван Никиуски ни съобщава, че „Кубрат завързал нечувана дружба с Ираклия, който го обсипал с благодеяния“, а патриарх Никифор пише, че Кубрат „възстанал против аварския хаган и, като се отнесъл твърде надменно към неговия народ (войска), който той държал там, изгонил го (я) от собствената си земя. И изпраща пратеници до Ираклия и сключва с него мир, който те запазили до края на живота си; понеже (Ираклий) му изпратил подаръци й го почел с титлата патриций“. Въста- нието, което Кубрат, според Никифор, е вдигнал против аварите, могло е да стане само при присъединението земите на кутригурите, т. е. на българите от западния клон, които се намирали до тогава под властта на аварския хаган, и от там той е могъл да изгони аварския гарнизон; иначе мъчно може да се допусне, щото Кубрат, след свалянето на турското иго, доброволно да е признал зависимостта си от аварския хаган; а пък да се предполага, че последният го е отново покорил под властта си, за това нямаме никакво основание, макар че, според гръцките извори, аварите в това време били разширили властта си над славянските племена и над хуните на Черно море, обаче наред с непосредно подчинените славяни имало е и такива, които се сматряли като съюзници. Както и да било, но с присъединението на остатъците от кутригурските и други хуно-български орди Кубрат завършил обединението на българските племена, които са  живели по бреговете на Черно и Азовско море и на север от запад­ния Кавказ; той станал по тоя начин основател на известната у Теофан и патр. Никифор ή παλαιά μεγάλη Βουλγαρία. Всички тия успехи на Кубрат Иван Никиуски приписва на „силата на светото животворно кръщение, което той бе получил“ и чрез което „той победи всички вар­вари и езичници“.

Що се отнася до времето, когато е станало обеди­нението на българските земи, то то се намира в права зависимост от определението хронологията на другия факт, за който едногласно говорят и двамата автори, — за сближението на Кубрат с Ираклия и за сключване между тях съюз. И двете тия събития несъмнено се намират в свръзка с политиката на византийския император, както ще видим по-долу. Но патриарх Никифор ги поставя под 635 г., което разбира се, не може да се приеме, понеже към това време Ираклий вече не се нуждаел от външна помощ както против аварите, които, след жестокото им поражение под Цариград в 626 год., станали безопасни за империята, тъй и против персите, над които Ираклий тържествувал след бляскавата си победа в 627 г. при Ниневия. Същият обаче автор ни съобщава друго едно известие, което право ни посочва, към коя година ще трябва да отнесем съюзния договор между Кубрат и Ираклия.

Между събитията от 619 год. Никифор ни разказва следнето: „Господарят на хунският народ пристигна във Византия (Цариград) заедно със своите архонти и копиеносци и искаше от императора да ги наставят в християнското учение. (Императорт) го приел на драго сърце, а ромейските архонти — хунските архонти и техните жени: съпругите на тия самите се родиха чрез божествения купел. Тогава (императорт) обдари наставените в божественото учение с царски дарове и почести, понеже той беше вече почел тоя вожд с достойнството патриций, и благосклонно ги изпращаше в хунските живелища.“ В това известие Никифор, който несъмнено се е ползувал от извори по-стари и може би съвременни на самото събитие, не спо­менува, как се е наричал тоя господар на хунския народ. Обаче, като имаме предвид: 1. че имената θύννοι и Βούλγαροι у Никифор са две равнозначещи, т. е. употребяват се в един и същи смисъл за българите както от Кубратовата държава, тъй и от Испериховата; той дори Теофановия израз Ούνογουνδοΰροι Βούλγαροι е разделен на две — Οδννοι καί Βούλγαροι, следователно, в никифоровите Οδννοι ще трябва да видиш» Теофановите Ούνογουνδοΰροι тъй, както това се най-ясно доказва у съвременния на събитието Ивана Никиуски; 2. че, според известието на Ивана Никиуски, Кубрат се покръстил още в детинската си възраст, което намира пълен отглас в приведеното Никифорово съобщение, защото в него става дума за покръщането само на свитата на Хунския господар, следователно, последният е бил вече покръстен, и затова за него се казва, че бил по-рано почетен с титлата патриций, с каквато титла Ираклий, според същия Никифор, бе почел и Кубрат, и 3. че пак у Никифор на друго място Кубрат, 6 τών Ούνογουνδούρων κύριος, ни се представя като съвременник на Ираклия, който се намирал с него в прия­телски отношения и дори съюзен договор сключил с него; а от съдържанието на приведеното Никифорово изве стие не е мъчно да се разбере, че тогава тъкно е ставало подобно нещо в Цариград, защото наивно би било да се предполага, че тоя хунски господар е идвал в столи­цата само да покръсти свитата си, — та като имаме предвид всичко това, не е трудно да се убедим, че под „господар на хунския народ“, не трябва да разбираме дру­гиго някого, освен Кубрат, чието име Никифор не ще да е внесъл в разказа си може би за това, защото за първо­началния автор на известието, както и за неговите съвременници, според тълкуването на Ю. Кулаковски, било съвършено ясно, де са живели тия именно „хуни“, т. е. че тоя широк етнически термин имал е също частно племенно и териториално значение.

Тая напълно възможна идентификация на въпросния хунски господар с българския хан Кубрат ни дава доста основание да приемем, че сближението, както и съюзния договор с Ираклия, за формалното сключване на който Кубрат е дохождал в Цариград, а не само за покръщането на свитата си, ще трябва да отнесем към 619 г., а не към 635 г., а оттука и свалянето на аварската власт и изгонването на аварските гарнизони от земята на българите от западния клон се отнася към по-ранно време съгласно с реда на събитията у Никифор. Освен това, ако си спомним, че тъкмо към 619 г. Ираклий се е намирал в най-стеснено положение — това било време, когато, според съвременния хронист, „славяните бяха отнели от ромеите Гърция, а персите — Сирия и Египет и много други провинции“, — лесно ще си обясним, защо той именно тогава е търсил съюза на българския хан: Кубрат, който се е намирал на върха на своята мощ, тъкмо в това време би могъл да му бъде полезен както против европейския му враг — аварския хаган, който бе почнал да става особено опасен за империята откъм Балканския полуостров, тъй и против азиатския — персийския цар, за отчаена война с когото Ираклий бе почнал тогава да се готви. В силата на сащия тоя съюз Кубрат, вероятно, не малко е спомогнал Ираклию в гигантската му борба против съюзените авари и перси, които в 626 г., както е известно, се опълчили против византийската империя с цел да я унищожат.

Какви са били след това отношенията на Кубрат към Византия и изобщо каква е историята на Кубратовото царуване, засега нищо не знаем. Наистина Иван Никиуски ни съобщава, че в Цариград предполагали, какво Кубрат бил уж замесен след смъртта на Ираклия в семейните интриги и борби на неговия род, което хронистът обяснява с това, че Кубрат „от признателност бил привързан“ към втората жена на Ираклия, Мартина, и към децата й. Обаче, в какво е била изразена тая при­знателност конкретно, не е отбелязано, па и изобщо Куб­рат нийде повече не фигурира, нито пък се споменува нейде, защото сам наскоро след това в 642 г. умрял, както ще видим в следващата глава.

Съдържание: