x Успехът на християнството и засилване на славянското влияние

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Успехът на християнството и засилване на славянското влияние

Когато изчезнал измежду хората, (Омортаг,) свършил живота си при трима синове, от които по старият се именувал Енравота (Ένραβωτάς), вторият — Звиница (Ζβϊ]νίτζης), а третият — Малломир (Μαλλωμηρός); последният наследил властта на баща им“. Така ни представя приемството на българския престол Теофилкт Охридски след смъртта на Омортаг, което се подтвърдява и от други извори и особено от достигналите до нас епиграфически паметници, дето името на новия хан се явява във форма Μαλαμήρ. И тъй непосредствен приемник на Омортаг бил най-малкият му син хан Маламир (831—836). Причината за обхождането на двамата по-стари синове Омортагови в полза на най-малкия в престолонаследието Теофилкт не ни пояснява; обаче траге­дията, която се разиграла в ханския род наскоро след покачването на Маламира, ни дава възможност донейде да търсим причината в общото развитие на вътрешните събития в България.

Теофилкт разказва, че Енравота, който се наричал още Воин (Вοίνος), не дълго след смъртта на Омортаг си спомнил за затворения Кинам и помолил брата си Маламира да го изнамери и да му го изпрати. Маламир не оставил без внимание просбата на брата си: той извадил кинама от тъмницата, дето го намерил гладен, кирлив, побледнял, отслабнал и, като го очистил и натъкмил, доколкото било възможно, изпратил го на Енра­вота. Когато последният го видял тъй изменен, че от­начало дори не можал да го познае, попитал го за при­чината на промяната. Кинам, след като му разказал за мъчението си в тъмницата и веригите, отговорил му, че едничката причина на всички страдания била вярата в Христа, и че „каквото претърпял за нея, не го смятал за страдание, а го имал за голямо удоволствие и наслада“. Кинам останал да живее при Енравота, който го много обикнал и постоянно в разговорите си го разпитвал за вярата в Христа. Резултат от това сближение с осво­бодения Кинам било туй, че Енравота, „като изучил ве­ликата тайна на благочестието и сравнил чистотата й с мръсотията на българската религия и якостта на Божието слово с гнилостта на българското безумие, погнусил се от безбожието, прегърнал богопочитането, повярвал и приел кръщение“.

Когато Маламир се научил за това, той бил твърде ядосан. Той повикал брата си и поискал от него вед­нага да се отрече от „чуждия бог“, като го заплашвал в противен случай със смърт. Но Енравота отказал да изпълни заповедта на брата си, като предлочел да умре за името Христово, отколкото да живее беззаконно с не­честивите. Тогава Маламир веднага обявил смъртното му наказание. „Когато Енравота бил доведен на местото, дето трябвало да бъде убит, разказва Теофилкт, той се изпълнил от божествения дух и заговорил пророчески за бъдещето: „тая вера, за която сега умирам, ще се разпространи и умножи по целата българска земя, макар вие и да мислите да я притиснете с моята смърт. Във всеки случай ще се въдвори знакът на кръста, и навсякъде ще се построят църкви Божии, и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог, и ще се поднесат „жертвы хваления и исповедния“ на животворната Троица. Идолите пък и жертвениците и нечистите им храмове ще се сгромолясат и ще се преобърнат в нищо, като да не са съществували. Па и ти сам (обърнал се към Маламира) подир не много години зле ще изхвърлиш нечестивата си душа, без да получиш нещо в награда за своята жестокост“. След като предрекъл това тържест­вено, Христовият поборник наклонил глава пред джелатина и от меч приел живоносна смърт, като предал чистата си душа в ръцете на Бога“.

Така ни разказва Теофилкт за мъченическата смърт на Енравота. Доколко съ верни подробностите, с които е окичен този разказ мъчно може да се провери; във всеки случай той съдържа достатъчно основни данни, които ни дават възможност да си обясним истинската причина за обхождането на Енравота в престолонаследието. И наистина, голямата заинтересуваност на най-големия Омортагов син веднага след смъртта на баща му от съдбата на за­творника Кинама, а също и неговото настояване за осво­бождението на последния от тъмницата, послe приемането на християнството от него под въздействието на Кинамовите проповеди и най-сетне неговата мъченическа смърт — всичко това ясно показва, че Енравота, още при живота на баща си, почнал да изказва наклонност към християнската вяра. Разбира се, българските боили, в чиито ръце се намирала властта, не са могли да бъдат доволни от поведението на Енравота, защото чрез него новата вяра би лесно проникнала в ханския двор, а това би значило пълното тържество на славянската партия, чиято страна, очевидно, Енравота ще да е държал вече по си­лата на своите симпатии към християнството. Затова, може би, още докле е бил жив Омортаг, те са го принудили да лиши Енравота от наследство и да назначи за свой приемник най-малкия си син Маламира, когото, като свой поставеник, боилите не се забавили да хванат добре в ръце и да го направят свое оръдие. По тоя начин при новата промяна на престола българската партия успала да удържи власта в ръцете си и да запази същата на­сока в общата политика на България, както било при Омортаг.

Известия за времето на хан Маламира имаме твърде оскъдни. Освен споменатото известие на западния аналист, че в 832 год. български пратеници ходили с да­рове при император Людовика Благочестиви, за да известят за покачването на новия хан и да подтвърдят установените при Омортаг мирни отношения с франкската държава, еднички извори за царуването на Маламира се явяват дошлите до нас три епиграфически паметника от него, макар че и те не ни дават много данни. От тях ние узнаваме, че Маламир, вероятно поради своята младост, е управлявал под ръководството на своя „стар болярин“, кавхан Исвула, който е играл, както се види, важна роля през царуването на тоя български хан. Така, според един надпис, кавхан Исвул се завзел, очевидно по своя инициатива, да прокара някакъв си водопровод и с помощта на населението и аристокрацията, (боилит и багаинит) сполучил да достигне целта си. След свършването на водопровода той го предал на хан Маламира, който тържествено го открил и от благодарност дал от своя страна голямо угощение на българите, т. е. на населението, което е взимало най-голямо участие в постройката на водопровода, а на боилите и багаините — големите и малките боляри, които не по-малко съ съдействували за прокарването му, направил големи подаръци; името пък на кавхан Исвула, като на главен виновник за постройката на водопровода и като негов съуправител, било записано наедно с името на хана в надписа, и нему се изказват същите благопожелания, както и на Мала­мира — да проживee сто години.

Не по-малко важна роля е играл кавхан Исвул и във външните отношения на държавата. Пълното мълчание на византийските хронисти за каквито и да било военни действия между българи и ромеи през това време показва, че Маламир е спазвал сключения от баща му 30-годишен мир с Византия. Това се подтвърдява от Шумен­ския надпис. Според възможните в него попълвания се разбира, че Маламир е „живял добре с гърците“ и поради тия добри отношения са били довършени някои мирни спогодби относително отстъпената на Омортаг територия. Съгласно с 30-годишния договор ромеите, както може да се заключи от надписа, се задължили да изпразнят укрепените пунктове в отстъпената територия; обаче някои крепости в Пловдивската област, а може би и самия Пловдив византийците или не са изпразнили своевременно, или пък трябвало да изпразнят след изтичането на известен срок. Чрез това те са искали да принудят българите неотстъпно да пазят 30-годишния мир, който е бил особено потребен за империята поради усилената борба с арабите в Мала Азия. В замяна на това българите са завзели или са задържали от по-напред окупираните крепости, като Проват, Скутарион и други укрепени пунктове около Одрин, които, според договора, трябвало да останат на византийска територия. При Маламира тоя срок, който очевидно е съвпадал с навършва­нето на второто десетилетие на договора в 834/5 г., ще да е изтекъл, и българите, като предали на ромеите завзетите или задържаните техни крепости, влезли във владение на цялата южнобалканска област до Родопите; тогава ще да е била и по-точно определена и родопската граница. По тоя случай Маламир устроил всеобщо тържество и отишъл, вероятно за първи път, в Пловдив, а кавхан Исвул в случая изправил или възстановил наново ста­рата, според договора, българска граница.

Това ще да е било последното важно събитие в царуването на хан Маламира, защото наскоро след това на българския престол се явява нов хан. Какви събития са ставали в самата България към средата на 30-те години на IX век, ние не знаем по липса на данни; обаче сви­детелството на Теофилкта, че „след това (посичането на Енравота) животът на Маламира, като се продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на Божието правосъдие“, — това от една страна, а от друга — ряз­ката промяна във външната политика на България, послед­вала в 837 г., както ще видим по-долу, ни дават пълно основание да мислим, че в 836 г. е станала нова промяна на българския престол. Според известието на Констан­тина Багренородни, около това време бил български госпо­дар Пресиям или по-верно Пресиян (836—852), който бил син на Звиница, а братанец и приемник на Ма­ламира. Към управлението на тоя хан се отнася бързото разширение на българските граници в посока към югозапад, в земите на македонските славяни, с което се намират в тясна връзка първите отношения на българите с маджарите и сблъскването на първите със сърбите.

Със сключването на 30-годишния мир между Омортаг и Лъв V византийското правителство сполучило да отвлече вниманието на българите от славенските области на полуострова, поне за през времето на Омортаг и Маламира ние нямаме никакви известия за отношенията им със славяните в империята. На това не по-малко са спомогнали и вътрешните борби, в които българските боили се домогвали да унищожат славянското влияние в държавата, като на­сочвали държавната политика в диаметрално противоположна страна — на североизток и северозапад. Обаче нито едната, нито другата причина не можали да отклонят българската държава от естественото й развитие. От края на 30-те години на IX век се забелязва, че идеята за назначе­нието на българския господар като обединител на българ­ските славяни, — идея, която бе временно заглъхнала след Крум, отново се възродила. Тая нова насока в политиката на България несъмнено се намирала във връзка с надделяването на славянското влияние в управлението на стра­ната, което проявило своето въздействие веднага още щом на престола се покачил хан Пресиян.

Според едно известие на Симеон Логотета, в 837 г. българският владетел, в когото ще трябва да видим тъкмо Пресияна, предприел някакво движение към Солун. Каква е била целта на това движение и от какъв характер е било то, хронистът нищо не отбелязва, а само в непосредствена с него свръзка поставя завръщането на ромейските пленници в отечеството им (вж. по-долу). Обаче едва ли може да има съмнение, че това движение на Пре­сияна във вътрешността на Македония към Солун ще трябва да се постави в зависимост от тогавашните арабо-византийски отношения. Това е било време на най-опасните и отчаяни войни на Византия с арабите: тъкмо към 837 г. император Теофил бил зает с големия си поход в Мала Азия, дето били съсредоточени всички военни сили на импе­рията. Очевидно Пресиян побързал да използува тия благоприятни за него обстоятелства, за да окупира земите на македонските славяни, дето българското влияние, както видяхме, още от края на VIII век все повече се засилвало и да ги организира като съставни части на държавата си; оттука ясно става, че това българско движение не е носило характер на война и завоевание, понеже срокът на 30-годишния мир не бил още изтекъл, а мирно разширение границите на българската държава на югозапад в съгласие с местното население. Че с такава цел и от такъв характер било това движение на Пресияна в Македония, може да се заключи, 1. от това, че хронистът не говори за никакви военни действия нито от страна на българите, нито против тях, па изобщо избягва да даде каквито и да било подробности по него и 2. от това, че цариград­ското правителство се почувствувало принудено да се опита по друг начин да отвлече вниманието на българския го­сподар от югозапад. Зает изключително с войната против арабите, Теофил не е могъл да предприеме никакви сериозни мерки за противодействие на българите, па и по­ради утесненото положение на империята едва ли е искал открито да наруши мирния договор с тях. Затова той решил да използва почналото се тъкмо тогава движение между ромейските пленници в отвъддунавска България.

Трако-македонските пленници, които Крум в 813 г. бе настанил в Южна Бесарабия между р. р. Серет и Прут като военни поселенци в такова голямо количество (10 хи­ляди) и в такова близко съжителство, тъй че те всякога са били в състояние да образуват една компактна въоръжена сила, според думите на Симеон Логотета, никога не губили надежда да се върнат в Романия, т. е. в родната земя. Тая надежда се усилвала все повече, и през не съвсем спокойното управление на Маламира, когато вътрешните борби поглъщали вниманието на всички, решено било да се пристъпи към осъществението й. В 836 г. те влезли тайно в сношение с цариградското правителство, от което поискали и помощ. Начело на движението застанал техният воински началник Кордила. Като предал временно воденето на делата на възрастния си син Варда, той заминал скришом за Цариград, дето с някаква си хитрост сполучил да се представи на императора и да му изложи желанието на съотечествениците си да се върнат в отече­ството си. Теофил го приел на драго сърце и му обещал, че ще изпрати кораби, за да прекарат пленниците ромеи в Цариград. Обаче последните, когато се научили, че българският владетел потеглил към Солун, без да дочакат пристигането на императорските кораби, почнали със семействата и имота си да преминават реката (Дунав и вероятно близо до устието му в Северна Добруджа) и да се събират на мястото, дето трябвало да стане товаренето (837 г.).

Местният управител (κόμης) на Добруджа, изненадан от това неочаквано движение, веднага преминал отвъд Дунав с цел да го осуети още в началото със силата на оръжието. Тогава „македонците“ отчаяни избрали си за главатари Цанца и Кордила и дали сражение, в което бъл­гарите били разбити, много избити, а някои взети в плен. В тая критическа минута българите, които нямали възможност да преминат реката обратно, решили да търсят външна помощ. Т се обърнали към наблизо живеещите ухри (τοΐς Οδγγροις, въгром = маджари), които веднага дали съгласието си. Между това пристигнала и византийската флота към устието на Дунав. Но тъкмо тогава се пока­зали маджарите в голямо количество, a те (македонците), като ги видели, със сълзи се провикнали: „О Боже, св. Адриане, помогни ни!“ и се наредили в боен ред. Отначало маджарите им предложили да предадат целия си имот, като им обещали, че ще ги пуснат да вървят, където искат. Но „македонците” отхвърлили това предложение и в течение на три дена стояли готови за бой. На четвъртия обаче ден, когато семействата им почнали да се качват на корабите, маджарите нападнали „македонците“; сраже­нието, което се продължило до вечерта, се свършило с победа за последните, които обърнали маджарите в бягство и ги дълго преследвали. На другия ден маджарите повторили нападението си, но отново били отблъснати и пре­следвани. След това, като се върнали от преследването, пленниците спокойно се покачили на корабите и благополучно пристигнали в Цариград, отдето те били разпра­тени по родните им места.

Тая демонстрация от страна на императора, макар и да се свършила щастливо за самите пленници, не могла да даде никакви резултати, защото с повикването на мад­жарите въстанието, което се ръководило от Цариград и е имало за цел, очевидно, да запре навлизането на бълга­рите в западните области на империята, било осуетено и не могло да вземе широки размери. Не по-малко тоя неуспех се дължил и на това, че от Цариград не било възможно да се окаже своевременно исканата помощ, за­щото само след победоносното си завръщане от големия си поход в Мала Азия, който се свършил с превземането и унищожението на арабската крепост Заперта (Забарта), Теофил можел да обърне по-голямо внимание към делото на пленниците, като изпратил византийска флота към устието на Дунав. Но и след това той не бил в съ­стояние да окаже някой решителен отпор против мирното разширение на българската държава в посока към югозапад, защото през 838 г. вниманието му, както и всички военни сили на империята били отвлечени от гран­диозния и твърде опасен за Византия поход на арабите против Аморея, родния град на царствуващата в това време във Византия династия, който турил империята в такова тежко положение, че Теофил бил принуден да търси съюза на Венеция и на западния император, за да може да спаси империята откъм арабите (838—839). При такива благоприятни обстоятелства е вървяло мирното разширение границите на българската държава в нача­лото на Пресияновото управление и постепенно се закрепвала властта на българския владетел. Що се отнася до въпроса, кои именно области били присъединени към България в това време, то нито един от византийските хронисти нищо не споменува както за българската окупация, тъй и за окулираните земи, защото от страна на Византия не бил оказан никакъв Активен отпор нито в едното, нито в другото, и поради това Мъчно е да се определят точно. Но и при все това, като имаме предвид, 1. че след присъединението на Поморавието и след завоева­нието на Сердика и нейната област при Крум властта на българския господар се здраво закрепила в северна и североизточна днеш. Македония; 2. че при приемника на Пресияна — Бориса границите на българската държава вече се простирала далеч във вътрешна Македония, чак отвъд Охрид, а пък за някои завоевания на тоя български владетел в тая посока нищо не се знае, и 3. че още през първите години от царуването на Бориса границата между българи и сърби била Раса (сег. Нови пазар) на р. Рашка — ние мислим, че към даденото време се отнася присъ­единението на днешна централна и западна Македония, областта между горни и средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле и на юг до Охрид и Прилеп, а също и част от областта на племето стримонци или струмци по средното течение на р. Струма.

Бързото обаче и мирно разширение на България в посока към югозапад не е могло да не внушава страх, както на цариградското правителство, тъй и на другите съседи, и като непосредствена сетнина от него се явява и първото сблъскване между българи и сърби. Константин Багренородни разказва следното: „До Властимира българите живеели мирно със сърбите, обичали се едни други като съседи, понеже се намирали в робство и подчинение спрямо ромейските императори и били облагодетелствувани от тях. През управлението на тоя Властимир, българският княз Пресиян отишъл с война против сърбите, като искал да ги покори. Но след тригодишна война той не само нищо не направил, но дори погубил повечето си войска“.

И тъй, според това известие, българи и сърби като съседи живеели в мир и, както се види, отношения между тях са съществували много отрано, защото се намирали под властта на Византия. Но подобно твърдение не може да се приеме, защото българите никога до тогава не са били нито в робство, нито в подчинение у ромейските импе­ратори, а пък сърбите саъ признавали само върховната власт на византийския император, и то в даденото време само номинално. Няма съмнение, че тоя мир между бъл­гари и сърби и това подчинение под властта на византийските императори, за които споменува Константин багренородни, се отнасят към по-ранно време, именно, когато съседните на сърбите български славяни не били още влезли в състава на българската държава и се считали поне в Цариград като поданици на императора. Не по-малко непо­нятно и дори странно се явява и това обстоятелство, че бъл­гари и сърби живеели дълго време мирно и приятелски, и изведнъж се явява у българския княз мисъл да подчини сърбите под властта си. Очевидно, това сблъскване не е могло да стане без причина, тъй както ни го представя К. Багренородни; такава несъмнено е имало, и ние я нами­раме пак в политиката на Византия.

Безспорно, в делото за териториалното разширение на българската държава във вътрешността на днешна Македония най-много е била заинтересувана Византия, защото сърбите до тогава не били показали никаква активна дейност в съдбините на Балканския полуостров, и само от първата половина на IX век почнали да се явяват у тях признаци за държавен живот. Това закъснение на сърбите се обяснява с оная разлика в начина на поселението на двете славянски групи — славино-антската и сърбо-хърватската, която оказала съществено влияние и върху нееднаквото развитие на техния исторически живот още от самото начало.

Докато с основанието на българската държава на Балканския полуостров през втората половина на VII век се туряло начало за политическото обединение на славяните от славино-антската група и в течение на един и половина век постепенно с влизането си в българската държава отделните племена получавали своя държавна организация и укрепвали в своето племенно единство, което се изразило в общото име българи, получено от техните обединители и организатори; докато в постоянните борби на тия така обединени славяни с Византия за политическа независимост се изработвал малко по малко приципът на държавната им политика и се подготвяла основата на тяхната бъдеща културно-историческа роля в Югоизточна Европа, — сръбските племена, след като се настанили в източната половина на Иллирия и южната част на Далмация и в същото време признали над себе си върховната власт на византийския император, за дълго не могли да излязат от своя племенен бит: поради планинския характер на страната, дето се поселили, те продължавали да се делят на дребни родови единици — жупи или жупанства, от които всяко за себе си живеело отделен затворен живот; у тях за дълго време племенните стремежи и интереси винаги надделявали, а оттука всякога владеела мисълта за децентрализация на властта.

Освен това, осланяйки се на покровителството на византийския император от една страна, а от друга — оградени откъм франкската държава с такива защитници, каквито били хърватите, които водили постоянна и неравна борба съ франките за политическа иезависимост, сърбите били гарантирани от всяка външна опасност. Затова у тях не е могъл да се приложи оня същия принцип за образуването на средневековните държави — принцип на обединение от чуждо племе, който намерил място у нас и у други европейски народи. По-нататък. Християнството, макар и на два пъти да било насаждано между сърбите, веднъж в VII век при поселението им на полуострова при Ираклия и после в IX век при Василия I Македонец, все пак не могло да послужи като фактор за тяхното държавно-политическо обединение, не само защото то било враждебно посрещнато, но и защото, при отсътствието на една държавна власт, нямало на какво да се опре за своята закрепа и да изиграе такава културно-политическа роля, както това станало у нас. Затова през първия период на своя исторически живот сърбите не били в състояние да се сплотят и да образуват една държава и още от самото начало след поселението си на полуострова не могли да вземат самостойно участие в политическите работи на Югоизточна Европа; напротив, те са се държали съвсем отделно от другите славяни на полуострова, защото са принадлежали към друга славянска група, а оттука и по произход, и по език, и по политически интереси се различавали от тях.

Обаче, когато от началото на IX век се почнало бързото разширение на българската държава чрез обединението на едноплеменните български славяни и особено след присъединението на днешна западна Македония, поло­жението на сърбите се твърде много изменило: те веднага се почувствували откъснати от своята покровителка — Византия и не могли да не очакват, че разширението на България в югозападна посока няма да се докосне и до тях. На тая тъкмо опасност откъм българите се дължал и опитът на княз Властимира да обедини сърбите под една власт, след като сполучил да присъедини някой сръбски племена към Раса или соб. Сърбия. От това несгодно положение на сърбите сега поискал да се възпол­зува император Теофил.

Завзет с грижата, как да спаси империята от опас­ните араби, които вече замисляли обсадата на Цариград, Теофил не бил в състояние явно да наруши мира с българите и да почне открита война с тях, а пък самите обстоятелства го принуждавали след несполучливото въстание на ромейскитe пленници отвъд Дунав да търси средства, ако не да противодействува на Пресияна, то поне да отвлече вниманието му от западните области на импе­рията. За тая цел той се обърнал към сръбския княз Властимира. В силата на все още съществуващия в това време протекторат на византийския император над сър­бите, а още повече с обещанието, вероятно, да признае пълната независимост на сърбите от Византия, понеже това събитие се отнася обикновено към времето на Власти­мира, Теофил е искал, очевидно, да направи от сръбския княз верен съюзник на Византия и постоянен враг на българите, като поддържал Властимира в делото за обе­динението на сръбските племена и изтъквал заплашващото сърбите бързо усилване на България.

Възможност на едно въздействие от Цариград върху сръбския княз се доказва и от агресивността на Пресияна спрямо Сърбия. За последния стремеж на Властимира да обедини сърбите е могъл да бъде важна причина да побърза да съкруши тая нова сила, която под натиска на Византия един ден би могла да застрашава самата България. По тоя начин мисълта да покори сър­бите се налагала на Пресияна от желанието му да пара­лизира византийското влияние в Сърбия. Да смятаме войната на Пресияна с Властимира като дело на византий­ската политика ни кара още и това обстоятелство, че тая война, която се продължавала три години от 839 — 842, се съвпадала с ново движение между славяните в импе­рията. Констатин Багренородни ни отбелезва, че „славяните на Пелопонеската тема в дните на императора Теофил и сина му Михаил, като се отцепили (от империята), станали съвсем независими и извършвали опустошения, заробвания, грабежи, подпалвания и кражби“. Колкото, и кратко да е това известие, все пак въстанието на пелопонеските славяни не може да не се счита като отглас на оная промяна, която станала в живота на македонските славяни — мирното им отцепване от империята и присъединение към бъл­гарската държава, а може би да е било дело на Пресияновата политика в противовес на византийската в Сърбия.

Както и да било, но Теофил посгигнал целта си: Пресиян, завзет в течение на три години с оойната против сърбите, бил принуден да се откаже от отношенията си със славяните в империята, още повече, че вой­ната вървяла за него несполучливо. Как се е свършила тя, Константин не споменува нищо, а само отбелязва, че Персиян не успял нищо да извърши, а само изгубил пове­чето от войската си. Обаче това безрезултатно за двете съседни държави прекратяване на войната, очевидно, ще трябва да се свърже със смъртта на императора Теофил, последвала на 20 януари 842 год.: тя от една страна освобождавала Властимира от задлженията му спрямо императора, а от друга — и на Пресияна давала възможност отново да обърне погледа си към юг, защото на­дали ще може да се отрича, че едно такова събитие, като смъртта на Теофил и покачването на малолетния Михаил III (842 — 867) на престола, не е прозвело нова про­мяна в отношенията на славяните в западните области на империята, особено когато е известно, че в това време от Цариград все още не били предприети никакви решителни мерки против тях. Това дало възможност на българския хан, докато във Византия били завзети с въз­становяването на православието, да продължи обединител­ното дело. Към това време ние отнасяме отцепването на днешните македонски области Битолско и Охридско с дявол от империята и присъединението им към България (842/3).

Това тацитно нарушение на 30-годишния мирен дого­вор от двете страни ясно показало, че мирните отно­шения между България и Византия не могли по-нататък да се продължат, а пък и срокът на договора се приближавал към своя край, тъй че почването на открити враж­дебни действия ставало неизбежно за двете съседни държави. От една страна въстанието и отцепването на пелопонеските славяни в последните години от царуването на Теофил и безбойното присъединение на по-голямата част от македонските славяни към българската държава на­лагали на византийското правителство, начело на което стояла императрица Теодора като регентка (842 — 856) на малолетния си син Михаил III, да вземе час по-скоро сериозни мерки за възстановяването на императорската власт в западните области; от друга пък страна и Пресиян, който не е могъл да не очаква въоръжено опитване от към Византия да си повърне изгубените владения на по­луострова, трябвало така също да почне открита война, чрез която да може окончателно да закрепи присъедине­нието на окупираните от него славянски земи.

И наистина във Византия, след като правителството сполучило към края на 845 год. да възстанови мирните отношения с азиатските араби, почнали да мислят и за промените, които донесли последните години на Балканския полуостров в ущърб на византийския сюзеринитет и мощ. Обаче от Цариград могли да почнат усмирението на пелопонеските славяни само от 847 год. Тогава бил изпратен против тях назначеният за стратег на Пелопонеската тема протоспатарий Теоктист Вриенний с пълно­мощия и с голяма войска, която била съставена от тра­кийци, македонци и войници от другите западни теми. Те­октист най-сетне успял да ги надвие и да покори всички славяни в Пелопонес, които станали от това време обикновени поданици на императора и административно били подчи­нени на Коринтския стратег, с изключение на езерци и милинги, които са живели в непристъпните местности по склоновете на Тайгет около Лакедемон и Елос; впрочем и те се задължили да плащат на императора известен данък, а техните князе били поставени под ведомството така също на Коринтския стратег. Тоя поход, с който се турило началото на бързото погърчване на славяните не само в Пелопонес, но и в стара Еллада и Тесалия, се отнася обикновено към 847 — 850 год.

Но и Пресиян не останал в това време в без­действие. Още в 845 год., когато изтичал срокът на 30-годишния мир, той побързал да се осигури откъм франкската държава, като изпратил пратеници при Людовика Немски (826—876) в Падерборн с цел веро­ятно да поднови и закрепи мирните отношения, установени още при баща му Людовика Благочестиви. Освен това съ­битията в Сърбия се развивали в негова полза: след смъртта на Властимира, която последвала към средата на 40-те години, неговите синове, Мунтимир, Строимир и Гойник, разделили помежду си сръбските земи и наскоро се почнала междуособна борба между тях. Не по-малко благоприятно за Пресияна било и това, дето византийските войски били изтеглени от западните теми в Пелопонес за усмирение на отцепилите се тамшни славяни. По тоя начин за българите се представял твърде сгоден момент за една сполучлива война, която Пресиян не се забавил да почне. От 847 год. българите започнали цял ред нахлувания във владения на империята с цел да довършат присъединението на оная част от Трако-Македонската тема, населена така също със славяни, която още оставала под властта на Византия, в днеш. Югоизточна Македония, в областта на западните Родопи. Пресияновият план сега бил да се спусне към Егейско море и, след като излезе и се закрепи на морския бряг, да откъсне съвсем от империята окупираните от българите западни области и да принуди цариградското правителство да признае разширението на българската държава в югозападна посока на полуострова за факт свършен. И наи­стина предприетият през това време поход в областта на славянското племе смолене или смоленци, конто са живели по средното течение на р. Места и на изток от нея в днешната покрайнина Ахъръ-Челеби по горна Арда, под началството на стария кавхан Исвул бил напълно сполучлив: българите успели да проникнат далеч на юг между pp. Струма и Места до морския бряг на Орфанския залив.

Тия бързи успехи на българите принудили управниците в Цариград да обърнат сериозно внимание на тях, защото те заплашвали да разкъсат византийските владения на полуострова. Правителството на Теодора, като не било в състояние да окаже непосредствен отпор на българите, решило неочаквано да нападне България по тра­кийската граница с цел да спре българското движение на юг и да извика Пресияна от Източна Македония Тоя план, към който ромеите често прибягвали в критически моменти, се оказал целесъобразен: нахлуванията на постоянните гарнизони от пограничните византийски крепости в българските земи, — нахлувания, които се при­дружавали с избиване и поробване на българското мирно население, принудили най-сетне Пресияна да пренесе вой­ната в Тракия, защото той едвали би оставил безнака­зано ромейските неочаквани и опустошителни нападения в държавата му (849 или 850 г.). Какъв е бил резултатът от тия нападения, хронистът нищо не споменува; но от известните нам засега данни за по-късно време може да се заключи само, че след това между двете съседни държави се настанали временно мирни отношения, които се продължили до смъртта на Пресияна в 852 г., при което, трябва да се предполага, земите между долните течения на pp. Струма и Места са били върнати под властта на императора, защото при Бориса те си оставали византийски.

С това се изчерпват всички известия за външните отношения на България при хан Пресияна. Що се отнася до вътрешната му политика изобщо и в частност до от­ношенията му към християните в държавата, то нам не е известно нищо. Обаче липсата на каквито и да било известия за преследване на христянството при тоя хан, а също и станалото при сина му Бориса покръщане на българите, ни карат да предполагаме, че Пресиян ще да е прекратил гонението против християните; по всичко из­глежда, че той бил толерантен във верския въпрос, защото това му се налагало от самата му политика спрямо славяните на полуострова, между които новата вяра била пуснала вече дълбоки корени. Тъй или инак, но великото дело, на което Борис се решил по-сетне, ясно говори, че е предхождал период, който е подготвил добра почва за това толкова важно в историята на нашия народ събитие.

Ние достигнахме в историята на българската държава до един момент, когато държавната политика на българ­ските ханове получила широко приложение. Към средата на IX век пределите на България се простирали от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до Албания; в нейния състав влизали повечето славянски племена от славино-антската група, а именно: дакийски, поморавски, ми­зийски, тракийски и по-голямата част от македонските. Обаче едно само политическо обединение на българските славяни не било достатъчно, за да се гарантира трайност на държавата, още повече че властта все още оставала в ръцете на господствуващото племе — българите. България в даденото време е имала широка територия и строго определена организация, но ней е липсвало едно от главните и съществени условия за трайно съществуване: лип­свало й вътрешно единство, вътрешна свръзка; липсвало й това, което днес наричаме култура, която да обединява всички етнически и племенни части на обширната, но географски разкъсана територия. Смело може да се каже, че през първия период на първото царство имало бъл­гарска държава, но нямало още български народ със строго определени културни начала, битова особеност, които да го отделят като едно цяло, като особна народност и в същото време да очертават същността на неговата исто­рическа задача. Изработването на тия културни начала в свръзка със сливането на двете c понятия „българска държава“ и български народ“, в чийто състав славянският елемент имал значително надмощие, се почнало тепърва от средата на IX век, когато е била турена здрава основа на българското политическо и национално единство.

Съдържание: