x Идване на българите

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Идване на българите

С изключение на укрепените крайморски градове и техните околности, дето гърците се задържали под покровителството на византийците, и на недостъпните планински области, в които, както по-преди, обитавали свободните албанци и ромъни, целият полуостров бил заселен със сла­вяни. От нос Матапан до далматинските пристанища и до устията на Дунава нямало област без славянски поселища. Обаче, въпреки тяхната многобройност и опитност във военното дело, те не успявали да се съединят в едно политическо цяло. Отвреме-навреме само общата опасност ги свързвала; обикновено разединени, съседните области се борели по ред помежду си. Ето защо византийците могли да си подчинят малко по малко голяма част от славянските племена, особено в крайбрежните страни и в Елада. Ние вече споменахме за неславянското племе българи, които в VI век предприемали грабителски нападения от отвъд Дунава на другата страна на реката. Те именно, като покорили в 679 год. разединените славянски племена, основали отчасти със силата на оръжието, отчасти с мирни съюзи, малко по малко мощна държава, която, макар и с промеждутъци, в течение на повече от седем века имала толкова силно влияние върху съдбините на полуострова.

За първобитната история на българите, преди тяхното пристигане на полуострова, до нас са дошли два разказа, един туземен, друг гръцки. Туземният разказ, недавна открит, е до толкова интересен, доколкото и неясен, Текстът му, макар и да е славянски, но е примесен с необ­ясними досега думи от съвсем забравения език на коренните, неславянски българи. Той съдържа в себе си списък на българските князе от първобитно време до 765 год. Изглежда, че той първоначално бил начертан с гръцки букви, а след това вече е включен в славянските летописи1. Гръцкият разказ се намира в хрониката на цариградския патриарх Никифор (815 год.). Двата разказа в много отношения се различават помежду си.

Откъслекът от туземното предание се начева с царуването на двама князе, които уж достигнали до старостта на библейските лица, понеже царуването на единия се продължавало 300 години, а на другия 150. След Авитохола и Ирника, които произхождали от династията Дуло, наследил един узурпатор от коляното Ерми, който носил славянско име Гостун и царувал не повече от две години. После отново царували двама Дулоиди, Курт 60 год. и Безмер 3 год., след което народът се преселил на юг през Дунава. И тъй, в течение на 515 години на север от Дунава царували само 5 князе (164—679 след Р. Хр.). Курт е известен също тъй на византийските хронографи, у които той се нарича Куврат или Кроват. Той свалил игото на аварите и сключил дружествен съюз с императора Ираклий (около 634—641 год.). За синовете на Куврата подробно говори Никифор. Според неговите думи, българите след смъртта на Куврата, през времето на Константина IV (668—685), се разделили на 5 орди под петте сина на умрелия княз. Първата орда на най-стария син Батбан останала в коренните жилища по крайбрежието на Азовско море и при реката Кубан; втората под началството на Котрага преминала уж през Дон; третата се заселила в аварска Панония; четвъртата проникнала до Италия, а петата, предводителствувана от Аспаруха, се утвърдила в Бесарабия. По-сетнешните византийци преписвали разказа на Никифора, който се смятал досега за достоверен. В него, обаче, лежи значителен анахронизъм. Разделянето на българските орди било много по-рано от VII век. Зер съществуват ясни свидетелства, че българите много по-рано скитали като чергари в земите край Дунава.

Готският историк Иорнанд (552 год.) съобщава, че около половината на V век те се помещавали на северозападния бряг на Черно море и били източни съседи на славяните, които обитавали в Дакия. От там те рано предприемали грабителски нападения в дунавския край. Касиодор (468—575), министър на остготския крал Теодорих (487—526), и неговият съвременник Енодий, епископ Тицински, говорят за две победи на техния крал над българите, народ многоброен и смятан за непобедим. Първото от тия сражения, в което младият Теодорих показал своя героизъм, последвало още преди преминаването на остготите от Панония в Италия (487 год.), а може би, след като, според гръцките известия, българите били повикани на помощ против готите от император Зенон (482 год.). Във второто сражение, което станало някъде около Сирмия, при източната граница на готското царство, кралят, поради старческа слабост, не могъл вече лично да участвува (507 г.). Между това българите често нахлували в полуострова и ограбвали особено Тракия (499, 502 г.г.). Отпосле те трябвало да се подчинят на върховната власт на аварите2.

Около половината на VII век български княз на дунавската орда бил Исперих, наричан от гърците Аспарух. Жилищата на тая орда по старославянски се наричали ъгъл, а у гърците Онглос се наричал кътът между Днестър, Дунав и Понта, доскоро още именуван с татарското название Буджак, което също тъй значи ъгъл. Отсетне там живели сла­вянските угличи.

От тия жилища се започнали нападенията на българите през Дунава в Мизия и дори през Хем в Тракия. За наказание на безпокойните съседи, император Константин Погонат предприел против тях на 679 г. поход по сухо и по море в посока към устието на Дунава, но резултатът от тая експедиция не оправдал неговите надежди. Тоя поход излязъл несполучлив, а българите, като се убедили в безсилието на византийците, в същата година се преселили на десния бряг на Дунава. Исперих със своите пълчища бързо проникнал до Варна. Мизийските ниви, обиколени отпред от стръмния и непроходим Хем, отзад от широкия Дунав, на изток от бурните вълни на Черно море, били твърде пригодни за за­селване. Гърците и не мислели за по-нататъшна съпротива, за която също тъй не достигала сила и у дунавските славяни. Преди всичко българите изтикали племето северани от местността пред Берегавския проход в Балкана по-нататък на изток и разположили тук своята главна квартира; Преслав, днес Ески Стамбул при Шумен, станал столица на техните князе. Другите седем славянски племена също тъй трябвало да се покорят на българските завоеватели3. По всяка вероятност славяните били доволни от тая промяна, която ги освободила от омразното византийско владичество. Пределите на новата българска държава се простирали из­първо от Варна само до предишната граница между римските диоцези Тракия и Илирик; на запад от Осъм до границата на аварската земя българското владичество дълго време било само номинално; още в 818 г. славяните на Тимок били независими, а Сердика до 809 год. принадлежала на византийците. От края на VIII век и особено от въвеждането на хри­стиянството българската държава бързо пораснала повече чрез мирното присъединяване на славянския запад. Славянските племена, които запазили своите стари княжески фамилии—боляри, воеводи и князе, малко по малко се слели под новото владичество в един народ, който приел назва­нието на своите владетели—българи, запазено до ден днешен. Владетелният народ, силен по мъжество, но слаб по число, скоро се отказал от чергарския живот и, като заседнал, съвсем се смесил със своите славянски поданици; след няколко века вече нямало два народа, които говорят на различни езици, а имало само българи, които се изразяват на славянски език.

А каква е била съдбата на другите четири български орди? Една от тях, а именно най-силната обитавала по-сетне по горна Волга и Кама, дето образувала мощна държава Велика България със столица Болгар. Историята на волжските българи няма нищо общо със съдбините на техните придунавски роднини. За тях могат се намери много известия у приятелите им араби и у закоренелите им врагове руси. На 922 год. те приели ис­ляма. Езикът им, според арабските известия, бил хазарски с тюркски елементи; хазарите принадлежали към угорския клон на финското племе4. След страшна борба могъществото им било унищожено от татарите през XIII век. Предполагат, че чувашите около Казан са останки от волжските българи.

Друга българска орда живяла в Маджарско между аварите. Като се скарала с тях, тя, на брой 9,000 мъже със семействата си, преминала към франките, но почти цялата била изменнически изтребена от последните. Останалите избягали в Италия; тук лангобардският крал Гримоалд им отстъпил и жилища в Молизската област, близо до Бояна и Изерния. Още през времето на Павел Дякон (около 800 год.) българският език бил там в употреба, макар всички да разбирали италианския език5.

За нравите и бита на старите българи се запазили много известия, от­части у византийците, отчасти у арабите, а особено във въпросите, предло­жени от българите на папа Николай I, когато те възнамерявали да приемат християнството6.

В Мизия българите заемали по всяка вероятност днешна Добруджа и крайбрежието на Понта. От там те веднага след пристигането си изти­кали славянските северани. До X век центърът на българското царство бил в долината на Камчия и равнините на Добруджа ; в Преслав на Голяма Камчия била резидененцията, в Дръстър (Силистра) държавната крепост. В тия места и до ден днешен преобладават селищата на господствуващото османско племе.

Всички походи на византийците против българите през VIII и IX векове били насочени не към запад, през Пловдив за София или за околностите на Търново, а към устията на Дунава и за околностите на Варна.

Старите българи имали, ако не много, то поне две жени. Като зестра на годеницата служило злато, сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем. Относно облеклото ни предават, че мъжете и жените носили широки гащи (шалвари) и че жените, подобно на мохамеданките, си забулвали лицата. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и според източния обичай си туряли чалми (Iigatura lintei, quam in capite gestatis), която не снемали дори в храмовете. Според Свида, българите се обличали по аварски.

Храната им била предимно месна. Обаче, хранели се с месото само на ония животни, които смятали за чисти и при убиването на които се про­ливала кръв. Когато искали да приемат християнството, всякога любопитствували да знаят числото на постните дни.

Ако някой заболявал, лекували го със суеверни средства. На болния около шията завързвали ленти и давали, вместо лекарство, камъчета, на които приписвали целебни сили. Според разказите на арабите, труповете на знатните или се изгаряли заедно с техните близки, или пък се заравяли в гроб, в който затваряли също и техните слуги и жени, които там се задушавали7.

Съдопроизводството им било варварско. Ако изобличеният в кражба или грабеж не се признавал доброволно в постъпката, в която бил обвиняван, съдията го биел по главата с тояга или го бодял с железни шишове в бедрото, докато се признае. Кражбата на добитък и роби жестоко се наказвала. Смъртното наказание не било рядкост. Благородните, които участвували във въстание, се лишавали от живот, а техните имоти, деца и роднини също тъй се изтребвали.

Придворният етикет имал азиатски характер: князът обядвал на особена маса, дори съпругата му не могла да седи до него. Придворните обядвали на известно разстояние около княза, като седели на столчета или се свивали на пода. Човешки черепи им служили за чаши. Лявата страна била почетна. Когато сключвали договори, давали клетва над изваден меч, при което разсичали кучета.

Старите българи водели войнствен живот и изобщо били суров народ. Границите на тяхната държава се пазели с много стражи и никой, бил той свободен или роб, не смеел да се изсели от страната. Ако някой сполучвал да се промъкне тайно, пограничните стражари се преда­вали на смърт. Според арабските известия, цялата страна била заобико­лена с трънести засеки с дървени прозорци. В частните села нямало стобори. За знаме служила конска опашка, подобно на турския бунчук. Имало дни, когато се забранявало да се сражават: в известни не­благоприятни дни трябвало да се избягват битките. Преди да влязат в сражение, началниците поръчвали на най-важните и най-умните воини да прегледат оръжието и конете. Горко на оногова, у когото не намирали всичко в изправност; той веднага бивал наказван със смърт. Преди на­чалото на борбата се занимавали с чародейство, с игри, песни и предсказания (incantationes et joca et carmina et nonnulla auguria). Избягалият от сражението бивал варварски наказван; на подобно наказание се подлагал и онзи, който не искал да слуша началника.

Според разказа на арабина Масуди (956 год.), у старите българи нямало ни златни, ни сребърни монети; всичко се изплащало с говеда и овце. В мирно време те продавали на гърците славянски момчета и момичета за роби в Цариград.

Старобългарската държава била с аристократическа уредба. Князът се наричал хан. След княза висша власт имал съветът на шест души знатни, наричани βοιλάδες, βολιάδες; от тая дума някои произвеждат славянското болярин, болрин, дума, която се намира в употреба само у русите и българите, от които е преминала у ромъните и албанците. Съгласно с придворния етикет, византийският пратеник при българския двор преди всичко разпитвал за здравето на княза, на жена му и децата му; след това за здравето на булиас тархана (маджарското tar е хазна) и конартикина, също както и на шестте велики боляри; по-нататък за здравето на другите боляри, вътрешни и външни, т. е. живеещи при двора и в страната, и най-подир за здравето на целия род. От дворянските родове в приведения туземен откъслек са споменати фамилиите: Ерми, Угайн, Укил или Вокил и княжеския род Дуло. Много дворянски имена окончават на бул; от това произвеждат старославянското был (боляр).

Такива били нравите и обичаите на българите, когато те под начал­ството на Исперих се заселили в Мизия на 679 година. Различието, което съществува между тоя народ и старите славяни, които живеели на полу­острова през V и VI векове, както ги описват Прокопий и Маврикий, а тъй също различието между бита на испериховите българи и на славяните, които сега се наричат българи, позволява да се усъмним в това, че исперихо­вите българи били славяни.

Напусто бихме се опитвали да открием славянски звукове в гореприведения списък на княжеските имена. Само в азиатските езици можем намери аналогия с древнобългарските лични имена като Курт, Батбай, Котраг, Цериг, Тербел, Телец, Цигат, Баян, Умар, Кардам, Крум, Омортаг, Сурсувул, Алобоготур, Токтус и пр. и пр. Опитвали се понякога да ги сравняват със славянски имена, но това правели без научно разбиране, а затова съвсем несполучливо.

Учението на Мохамед почнало също тъй да се вкоренява у дунавските българи. Волжските българи били обърнати в ислям от арабите. Мохамедански мисионери се появявали също и в дунавските страни. В гра­мотата на папа Николай (866 год.) се споменава за сарацински книги у бъл­гарите (libri profani, quos a Saracenis vos abstulisse ac epud vos habere perhibetis); папата заповядвал да ги изгорят. За български мохамедани се говори също и в българския номоканон от XIII век8. Във византийскит исторически извори славяните се явяват като различен от българите народ. В житието на св. Димитрий Солунски (VIII век) четем, че между съветниците на българския княз имало мъже, които владеели езиците: гръцки, български и славянски. У аналистите от VIII век ясно се различават славянските отреди от българските при Тервел, Крум и други князе.

Руският летописец Нестор също тъй не причислява българите към славяните, но ги поставя наред с хазари, маджари и обри. Той казва: „Словѣнску же язьту…. живущю на Дунаи, придоша от Скуф, рекше от Козар, рекоми и Болгаре, сѣдоша по Дунаеви, насилници словѣном быша“ 9.

Досега още малко се знае за отношението на славянските староживелци в Мизия към техните български господари. Но, както изглежда, българският елемент е имал малко влияние върху характера и нравите на славянския народ; образованите славяни по-скоро били учители на варварските пришелци, отколкото наопаки. Българските князе живеели в дружба със славянските старейшини. Държавните длъжности били общи.

Крум пирувал в обществото на славянските боляри; на 812 год. един от българските пратеници имал славянско име Драгомир; а около поло­вината на IX век се срещат членове от царствуващата фамилия със сла­вянски имена. Трябва да се предполага, че смесването на малобройния владетелен народ с масата покорени славяни последвало доста бърже.

Изглежда, че при покоряването на Мизия повечето славянски собстве­ници до известна степен били превърнати в крепостни. Поне личното кре­постно състояние у българите е по-старо, отколкото у другите славяни. В проповедите на българския епископ Константин, ученик на славянските апостоли (894), четем: „сице оучими брате по всьѧ неделѧ, аще и не по всѧ дьни за настоящая работьi властел оунѣише боудем, тъгда бо свѣтлѣише боудем i мьзда болши наложена боудет, егда и властелскоу работѧ оутѧжим и божию слоужьбоу съвършiмъ“10.

Много полемични статии сж писани за народността на испериховите българи и техните отношения, както към коренните мизийски славяни, така и към днешните българи11. Към края на миналия век били обнародвани две теории относно тия въпроси. Според двете, днешните българи се признават за потомци на испериховата орда. Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; други мислят, че и едните, и другите сж славянски народ. Немските издирвачи Тунман (1774) и Енгел (1796) до­казвали, че дружината на Исперих била по произход татарска и поради това смятали днешния българския народ за пославянени татари, без да имат точни сведения за неговия характер и език. Сърбинът Раич (1794) и русинът Венелин (1829) следвали по обратния път. Като узнали по собствен опит, че днешните българи са славянски народ, те обявили, че техните прадеди, българите от времето на Исперих, не могли да не бъдат също славяни12.

Но работата е там, че между старите и днешните българи няма ни­каква родствена връзка. Тоя забъркан въпрос биде решен от Шафрик в неговото съчинение „Slovanské Starožitnosti “ (1837).

Според неговия възглед, коренните българи, т. е. ордата, която заела Мизия под предводителството на Исперих в 679 год., също както и род­ствената ней орда при Кама и Волга, принадлежала към уралското, т. е. чудското или финското племе, следователно, е близка по родство на вотяци, черемиси и зиряни13. „Предводителите, пише Шафарик, на немногобройни, но храбри и опитни във военното дело пълчища нападнали на земите на миролюбивите, занимаващи се със земеделие и селско стопанство славяни, подчинили ги на своята върховна власт и, като се заселили между тях и вкусили веднъж удобствата на благоустроения живот, в кратко време до такава степен се сближили с новите си поданици, че възприели накрай техния език, техните нрави и начин на живеене и приели дори заедно с тях християнската вяра, при което, обаче, съвсем изгубили своята народност, като се превърнали от уралски фини в задбалкански славяни“. Тоя възглед бе приет почти от всички уважавани славянски и неславянски учени14. У днешните българи при обсъждането на тоя въпрос обик­новено преобладава липса на научна критика или превратно понятие за на­родната чест. Повечето се придържат о мнението на Венелин. Само в най-ново време учението на Шафрик намери усърден защитник в ли­цето на Дринов. То и нам се струва вярно и исторически основателно.

И тъй, прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови бъл­гари, които завладели в 679 година една част от придунавска Мизия, но славяните, които много по-рано се заселили, както в Мизия, тъй и в Тракия,

Македония, Епир и дори почти по целия полуостров. Кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове в съ­щинската българска страна между Дунава и Балкана, както се вижда, от­давна се изпарила.

За смесването на владетелния народ с подчинения достатъчен бил един период от 250 години. Владетелният народ, финските българи, като съединил всички славянски племена в една мощна държава, макар и да възприел техния език и нрави, но предал своето название на подчинените славянски области.

Покореният народ, словени, както те сами се наричали, макар и да погълнал владетелния другоезичен род, но затова се лишил от своето старо име. И тъй, всички обитатели на една и съща държава се означавали с названието на изчезналия владетелен народ — блъгаре, Βούλγαροι15. Старобългарският фински език нямал влияние, върху славянския. Което ни само поразява в новобългарското наречие от произход, както бе по­казано, трако-илирийски, то е това, че фински елементи не съществуват в езика на славяните, които живеят при Хем, Родопа и Шар.

По такъв начин ние срещаме в България етнографското явление, което се повторило в руската държава около 200 години по-късно. Тук една малка дружина варяги дали на разединените племена твърда полити­ческа уредба и своето национално име, след което сама се пославянила. В подобно отношение се намирали германските франки и лангобарди към романците в Галия и днешна Ломбардия. И защо да дирим толкова далеч аналогии. Най-близките съседи на българите предали на забрава своето славно някога име Еλληνες и от давни времена се наричат по името на своите владетели — Ρωμαίοι, макар че римската кръв не е била примесена към староелинската. Но названието на държавата е всякога по-силно от името на народа.



1 А. Попов, Обзор хронографов русской редакции. Москва I. 25. Гильфердинг, Собранiе сочиненiй I. 20.

2 Дринов, Заселеше 91 и неговата статия „Унни-ли сме ?“ в Периодическото списание на българското книжовно дружество в Браила V и VI, 223.

3 Nicephorus patr. 40, Theophanes I, 549. Шафарик II, 172 и след. Дринов. За­селеше 152, Происхождане 41 и след.

4 Roesler, Rom. Stud. 249, 251.

5 Paulus Diaconus V, 29. Roesler 235. Дринов, Происхожданье 64.

6 Nicolai pontif. responsa ad consulta Bulgarorum in Labbei et Cossartii Sacro- sancta concilia. Par. 1671. VIII. 516—540. Cp. Roesler, Rom. Stud. 240, дето се говори доста обширно за дунавските и волжските българи. Арабски известия за Борджаниа у Ель-Гарами (ок. 845 г.) ed. Barbier de Maynard, Le Iivre des routes d’lbn’Khordad- begh. Paris 1865, 224 и у Масуди (956 г.) изд, от Kremer’a в Sitzb. d. Wien. Аkad. 1850, 210; прекрасна оценка на тоя труд вж. у Котляревскш, О погребальных обычаях языческих славян. Москва 1868. Прибавленiе 06 и след.

7 Котляревскiй op. cit. 59—62.

8 Вук Караджич, Прим]ери српско-славенског ]езика 7. Inc,: „Аште кто в Блъгарѣх бъдет в Бохмитѣхъ“ и пр.

9 Летопис по Лавр. списку, С. П. 1871 стр. 10.

10 Горскiй и Невоструев, Описанiе рукописей Моск. синодальной библ. II. 2, 227. Ягич в Starine Jugoslav, Аkad. V. 34.

11 Различните теории за произхода на българите най-сполучливо са съпоставени от Дринов в съчинението Поглед врьх произхожданьето на българскiй народ и началото на българска исторiя. Bieka 1869, 80 и след. ср. Časopis ěes. Musea 1871, 87.

12 Двете партии забравили едно много важно обстоятелство. Българите на Исперих и неговите приемници заемали не повече от една четвърт от онова про­странство, което сега се заема от говорещия по славянски български народ. Едва след като изтекли два века, тяхното владичество се разширило отвъд Балканите в Тракия и Македония, които в 679 год. били още отдавна славянизирани. Вече поради това българите, които в 679 год, заемали Мизия, не могат се смята за прадеди на целия днешен български народ.

13 Шафарик, Sebrané spisy II. 176. Куник, Тохтамыш и Фиркович (С.Б. 1876) 39, смята за доказано, че българските ханове, които преминали Дунава в VII век и покорили седем славянски племена в Мизия, били от тюркски произход.

14 Разсъждението на руския историк Иловайски за славизма на прабългарите (1874) досега не сме имали случай да видим.

15 В средните векове пишели обикновено Блъгарин. Сега така изговарят само в Тракия; но в другите местности и в книжовния език народното име е Българин, откъдето латинското Bulgarus, гръцк. Βούλγαρος, руск. Болгарин.

Съдържание: