x Първоначална история на хуно-българите до края на V век

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Първоначална история на хуно-българите до края на V век

Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония среноазиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописи и хуни (Χουνοί, Οδννοι, Hunni) у европейските автори, защото често името Βούλγαροι — българи у средновековните писатели се иден­тифицира с името Οδννοι, а у византийските автори от VI век, които повидимому не познават  името Βούλγαροι, се приброяват  към тъй нареченитя Ούννικά еνη тъкмо такива племена, които по-сетне стават  известни под име „българи“, както това ще покажем по-нататък.

За първоначалната история на хунските народи, докато те са живели в Средна Азия по съседство с китайската империя ни съобщават  само китайските летописи. Поради вътрешни смутове и несполуки в сблъскванията си с Ки­тай, хуните се разделили на северни и южни. Северните хуни воювали с китайците и с поддалите се там южни хуни до края на I век (ок. 93 г.) сл. Хр., когато държавата им се разпаднала, и те били принудени от туигузските Сян-би (Sien-pi) да потеглят  към запад. Отначало те заседнали твърдо в степната страна Юг-бан (Jue-pan) (между Тарбагатай и средни Тяншан) и основали там нова държава, за която обаче китайците не дават  почти никакви известия. В първата четвърт на II век сл. Хр. хун-ну предприемали още често пъти нападения чак в провинцията Шен-си (Sen-si). Още при китайския император Hiao-huon-ti (ок. 151 г. сл. Хр.) те правили нахлувалия на Хами (Hami), но от тогава вече не се споменуват  в китайските летописи, защото те били принудени от Сян-би повторно да се запътят  по-нататък на запад  през  Кан-гюй (северно от средна и долна Съръ-Дария) и Киргизските степи към р. Урал. В първата половина на II век гео- графът  Марин Тирски знае хунит (Χουνοί) вече на евро- пейските граници, и Птолемей (при импер. Марк Аврелий (161 —180) нарича р. Урал вече с турското му име Δάϊξ = Δαΐχ, у Менандра тур. Jajyq.

И тъй към средата на II век хунските народи, движейки се на запад под напора на тунгузите, стигнали до границата между Европа и Азия. Тук, източно от р. Урал, те останали за дълго време. Не по-късно от пър­вата четвърт на IV век хуните покорили аланите между Волга, Дон и Кавказ и стигнали до Азовско море. В 376 г., както е известно, те прекрачили тая преграда и, след като покорили ост-готите и отблъснали вест-готите в пределите на източната империя, турили основа на обширната си държава в днеш. Южна Русия; тук те се закрепили за известно време и разширили властта си от северните брегове на Черно море на запад над днешно Влашко и източно Маджарско.  През  първата половина на V век хуните вече съседели с византийската империя и почнали да я нападат , като си прокарвали път за по-нататъшно движение на запад, което те извършили начело със своя велик вожд Атила в петия десетък на V век, от когато се почва нов  период в историята на западните хуни.

Ако се обърнем сега към съдържанието на нашия домашен паметник, към известния „Именник на първите български князе“, ще видим, че приведените тук главни факти от историята на хуните  през  периода от до V век сл. Хр. се схождат  с данните на Именника. За означения в началото му пръв български господар, Авитохол, се дава един период от 300 лунни години, именно от 146 год. до 437 год. сл. Хр. Тоя първи в историята на българите период, чието начало напълно съвпада с появяването на хуните на границата между Европа и Азия, а краят  му ясно посочва на друго не по-малко важно събитие в тяхната история, а именно на тяхното разпадане на две самостоятелни държави, както това ще покажем по-нататък, ние ще наречем период на окончателна закрепа на българите в оная територия, дето ги е заварила историята  през  втората половина на V век, а именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон). Каква е била историята на българите  през  тоя период, ние не знаем; не я знаел, както се види, и съставителят  на Именника; сащо не ни дават  за нея никакви известия и чуждите извори. Очевидно, тя се крие в общата история на хунските народи, защото самото име Βούλγαροι, Bulgari (-es) става известно в книжовните извори, както и известия за съдбата на отделни хунски племена почват  да се срещат  тепърва след потеглянето на Атила към запад. След това събитие настават  и нови политически отношения между хунските народи в земите на техните доскорошни местоживелища.

Хунското нашествие в Европа въ 376 г. увлече, както е известно, подире си само хунските племена от западния клон, някои от които скоро след това достигнали до долното течение на Дунав и се опитали да поведат  само­стойна политика спрямо източната империя, ала силната ръка , на хунските владетели можала да ги удъръи в тъй наре­чения хунски съюз, което отчасти ще трябва да се постави в свръзка с последвалото наскоро пренасяне центъра на хунската държава по-нататък на запад. Но от друга пък страна, когато западните хуни се впуснали от Южна Русия за нови завоевания в пределите по-напред на източната империя, а сетне и на западната и скоро след това основали новата си държава по равнините в областта на р. Тиса и средни Дунав, хунските народи, които по-рано може би са влизали в съюза и сега останали в областта на Черно море, почувствували се съвсем свободни и, както се види, се отказали да признават  властта на Атила. Така, според свидетелството на Приска, Атила е можал да задъръи под властта си големия и силен народ акацири (Άκάτζιφοι), от хунски произход, които са живели в припонтийска Скития заедно с други народи, само след като назначил за владетел над тях най-големия си син, после едно несполучливо опитване на ромеите да сключат  съюз с тоя народ в 448 г. Изобщо може да се каже, че държавата на Атила не се е простирала на изток по-нататък от р. Дон. Между това хунските народи от източния клон, следвайки по стъпките на своите събратия от западния клон, се запрели на изток от Дон и Азовско море. Те постепенно се разширявали по степните пространства между Волга и Дон, Азовско, Черно и Каспийско море, като се спуснали и на юг към предгорията на Кавказките планини. Дали тия хунски племена са се намирали в някаква политическа зависимост от хунския владетел, докато центърт  на хунската държава се намирал в Южна Русия, това остава неизвестно; обаче едно, което може да се твърди с известна достоверност, е това, че още докато Атиловите хуни живеели в степите на Южна Русия, а може би и от по-рано, източнитея хуни, които населявали непосредствено страната веднага на изток от р. Дон и Азовско море и в областта на р. Кубан и се делили така също на орди и племена, са образували една голяма държава, или по-право, един политически съюз начело с един владетел поне в дадената епоха, както това ще ни покажат  следните данни.

Прокопий в съчинението си за Готската война, като прави географски преглед на източните брегове на Черно море и дава характеристика на племената, които са ги насе­лявали в негово време, пише следното:

Зад абасгите, зихите „живеят  сашни, а примор­ската им част владееха ромеите от старо време. Като построиха две прибрежни укрепления Севастопол и Питиунт, които отстоят  едно от друго на два дена път, ромеите отдавна държаха там свои военни гарнизони…“

„По-горе от сагините обитават  много хунски народи. От там и до тъй нареченото Меотийско блато (езеро) и река Танаис, която се влива в блатото, страната се нарича Евлисия (Εύλυσα), а нейните жители — варвари владеят   крайбрежието и вътрешната земя (μεσόγειον). Това блато прави своите изливания във високия бряг на Понта Евксински. Жителите, които сал живели там, в старо време се именували киммерийци, а сега се наричат  утшури. По-нагоре от тях в северна посока обитава безбройният народ анти. А до (паралелно на) тая страна, отдето се почва изливането на блатото, се поселиха готи, наречени тетраксити "

„Някога си (πάλαι) тия области населявала една голяма орда (δμιλος) унни, наричани тогава киммерийци, за които току- що споменах, и един цар стоял начело на всички…“

При внимателно четене и съпоставяне на приведените тук три пасажа не е трудно да се убедим, че хунските народи, които са обитавали на север от Кавказ и на изток от Азовско море и р. Дон, са образували „някога си“, отдавно вече, в сравнение с времето на автора, т. е.  през  V век, огромна орда, или държава, начело на която стоял един (εις) самодържавен цар, под чиято власт се намирали споменатите „много хунски народи“; с други думи, тук имаме същия политически съюз между тия народи или племена, какъвто представяла и Атиловата държава. Обаче в тая съюзна държава настъпили наскоро и важни промени, както се види от по-нататъшния разказ на Прокопия.

„Някога си, разказва Прокопий, у едного у тях (само- властните царе), който имал властта, се родили два сина, единият  на име Утигур, а другият  — Кутригур. Когато баща им умрял, двамата разделили властта си и дали името на своите подвластни, защото и в мое време едни се наричат  утигури, а други — кутригури. Те всички (т. е. едните и другите) тук живеели наедно, имайки едни и същи общи учреждения, без да се сношават  с други хора, които обитавали в отвъдната страна на блатото, (т. е. на западната страна на Азовско море) и на тамошния ръкав (τής Ινθένδε έκροης, т. е. Керченския пролив). Понеже те никога не преминавали тия води, нито подозирали, че  през  тях се минава, страхувайки се от най-удободостъпното, те никога не се опитвали и съвсем не се погрижвали за преминаване. Отвъд блатото Меотида и (изливащия се) от него ръкав веднага на самия му морски бряг живеели по-рано готи, наречени тетраксити, за които по-горе споменах. Много по-нататък от тях били се настанили готи (т. е. ост-готи), визиготи, вандали и други готски народи. В по-стари времена те (жителите) се наричали и скити, защото всички народи, които заемали тамошните области, изобщо (έπΐ κοινής) се казвали скитски, едни от тях савромати или меланхлени, или някак иначе се наричали“.

„След време разказвали, ако само разказът  е истин­ски (δγιής), че няколко млади киммерийци (разб. утигури и кутригури) прекарвали времето си на лов, а една сърна, която бягала от тях, скочила в тия води. Дали младежите били обладани от честолюбие, или от съревнование, или пък някой демон ги е подбуждал, но те подгонили тая сърна и по никой начин не я оставили, докато заедно с нея не дошли на отвъдния бряг (т. е. западния). Това, което било подгонено, тозчас изчезнало. (Мене ми се струва, че това се е явило там не за друго, освен да се не случи лошо с поселените там варвари). Младежите, разбира се, не достигнали ловът , а само намерили предлог за война и плячка. Защото, когато те се върнали, колко е било възможно по-скоро, в бащините си живелища, съобщили на всички киммерийци, че водите са проходими за тях. Те веднага се уловили всенародно (πανδημεί) за оръжие и неза­бавно преминали на противоположния материк (έν rig άντιπείρας ήπε’ρψ), след като вандалите се били вече вдигнали оттам и здраво заседнали в Африка, а визи-готите — в Испания. След като нападнали внезапно живущите в оная равнина (т. е. на запад от Азовско море) готи, избили много от тях, а всички останали прогонили; тия пък, които сможали да избягат , вдигнали се оттам с жени и деца, напуснали праотеческата страна и, като преминали Дунав, дошли в ромейското царство . . . (По-нататък се раз­казва за съдбата на ост-готите на Балканския полуостров и завършва със заминаването им при Теодериха в Италия). „Хуните, след като едни от тях (готите) избили, а други накарали да се изселят , завладели страната. След това кутригурите извикали при себе си децата и жените си и се поселили там, дето те и днес още живеят . Те всяка година получават  от императора големи дарове и, преминавайки Дунав, нахлуват  в императорските владения, бидейки в едно и също време и съюзници, и врагове на ромеите“.

„Утигурите пък се върнали обратно със своя владетел, за да живеят  там сами занапред. Когато дошли близо до Меотийското блато, те се срещнали с готите-тетраксити. Готите отначало, като се оградили с щитовете, застанали насрещу настъпващите, за да се защищават , уповавайки се на силата си и на якостта на позицията, защото те са най-силни от варварите на оная страна; а ръкавът  (т. е. Керченският  пролив), който иде от Меотида, в самото (си) начало, дето готите-тетраксити тогава обитавали, обра­зувайки един полумесецообразен залив, ограждал ги оттам по най-добър начин, като оставял за нападателите един и при това не твърде широк вход. По-сетне обаче (понеже нито хуните искали тук да губят  време, нито пък готите не могли в никой случай да разчитват , че ще бъдат  в състояние да противостоят  по-дълго време на неприятелското множество) те (утигури и готи) влезли помежду си в споразумение, щото, като се съединят, да правят  преминаването задружно и заедно, а готите отпосле да се поселят  на противоположния материк на самия бряг на ръкава (т. е. на днешн. Тамански полуостров, при Керченския пролив), дето и днес още обитават , и, като станат  за в бъдеще приятели и съюзници на утигурите, да заживеят  с тях занапред за вечни времена на едни и същи взаимни права. Така тия готи твърдо засед­нали там, и докато кутригурите, както казах, останали в земята, която се намира отвъд (т. е. на запад от ) Меотийското блато, страната (на изток от него) владееха само утигурите, които не причиняваха на ромеите никакви неприятности, защото живееха далеч от тях, и, отделени с много находящи се помежду им народи, бяха спрямо тях (ромеите) в една против волята си бездейност“.

В приведения тук разказ на Прокопия, очевидно, трябва да се различават  два елемента: легендарен и исторически, чието разграничение се явява необходимо, за да може да се определи и историческата стойност на целия разказ. На първо място, разбира се, стои приказката за сърната, чиято легендарност е дотолкова очевидна, че няма нужда особено да се изтъква. В нея обаче има друга една страна, която по своята важност не може да се мине без внимание.

У Прокопия тая приказка е разказана по повод дви­жението на хунското племе кутригури на запад от Меотида и в свръзка с изселването на ост-готите от Южна Русия в пределите на източната империя. Приказката за сърната така изкусно е приплетена в двете тия събития, че на пръв поглед едва ли би се някой осъмнил в съвременността им. Обаче Прокопий изпуснал из-предвид това обстоятелство, че към времето на ост-готското изселване, а следователно и на движението на кутригурите отсам Азовско море, хуните вече били отдавна преминали Дон и били влезли в сношение с жителите не само на отвъдната — западната страна на Азовско море, но и много по- надалеч на запад, тъй че надали може да се допусне, какво тая легендарна сърна е играла такава важна роля в движението на кутригурите и изселването на ост-готите. Очевидно, Прокопий е заимствувал приказката от друг някой книжовен извор, дето тя е била разказана в свръзка с друго по-ранно събитие. Кой е бил тоя извор, не е мъчно да се установи.

Готският  историк Йордан (също от VI век) е знаел така също приказката за сърната, чието съдържание той ни предава доста близко с прокопиевото. Обаче той я свързва с първото нашествие на хуните, именно на западните хуни, в 367 год. и с изселването на вест-готите на Балканския полуостров; освен това, преди да изложи съдържанието на приказката, той цитира „Priscus istoricus“, от чиято Ιστορία Βυζαντική той, очевидно, я заимствувал: Но Приску (от  V. в.) не са били познати, повидимому, нито кутригури, нито утигури, защото, докол­кото може да се съди по запазилите се до нас откъслеци от историята му, които достигат  до 471/2 година, той нийде не споменува тия имена, или пък е разбирал същите племена под други имена, следов. и у него приказ­ката за сърната се е отнасяла към събитията от 376 г.

Че занимаващата ни легенда няма никакво отношение към движението на ост-готите от Южна Русия, се доказва и от свидетелството на Агатия. Като говори накратко за първото нашествие на хуните в Европа, Агатий също така споменува за сърната, но се отнася твърде скептически към нейната роля в историята. Наистина, под влияние ли на Прокопия, или пък защото веднага след това разказва за грандиозния поход на кутригурския хан Завергана (558 г.), Агатий, като говори за разните хунски народи, именува и кутригури и утигури, но редом той назовава и ултизури (Ούλτίζουροι) и вуругунди (Βουρούγουνδοι), които принадлежат , както по-горе казахме, към западните хуни, и само за тях Агатий е могъл да пише, че „те не мислили за дълго да останат“ (ήμελλον δέ άρα ουκ έπΐ μακρότερον διαμένειν) в завзетите след нашествието земи. Всичко това право издава, че и у Агатия приказката за сърната се отнася към времето на вест-готското изселване на Балканския полуостров.

И тъй, и Йордан, и Прокопий, а може би и Агатий са имали в случая един и същ общ извор, именно, историята на Приска, който от своя страна е черпал, оче­видно, от някое народно предание, може би готско, само с тая разлика, че Прокопий произволно отнесъл приказката към събития от по-късно време, от V век, а оттука и причините за движението на кутригурите ще трябва да търсим другаде.

При такова едно заключение за отношенията на Прокопия към своите извори неволно се поражда въпрос: дали всичко, което той ни разказва за кутригури и утигури, е исторически вярно? — Че са съществували такива две хун­ски племена в VI век, независимо от това, отде са те получили името си, това е несъмнено, защото за тях говорят и други автори след Прокопия — Агатий и Менандър, които ги поместят тъкмо там, дето ги посочва и Прокопий; също така е вън от всяко съмнение и това, че по-рано те са живели наедно и са имали едни и същи общи на­редби, или с други думи, те са образували един народ, както се подтвърдява и от Менандра, който влага въ устата на утигурския хан Сандилха следните думи: „Било би не­прилично и при това беззаконно съвсем да се изтребят нашите едноплеменници (думата е за кутригурите), които не само говорят един и същи с нас език и са наши съ­жители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар и подвластни на други вождове. Ако изтъкнатата тук етническа общност между кутригури и утигури се е запазила и се е съзнавала между тях, дори и след като те са живели дълго време отделен политически живот (горните думи Сандилх е казал в 558 г.), то ясно е, че те някога наистина са образували един народ, една държава с един владетел, за какъвто ни говори, както видяхме, и Прокопий. Ако това е така, то няма съмнение, че в първо време, преди разпадането си на две части, те са имали и едно общо име, но какво е било то, никой от съвременните византийски автори от VI век не ни съобщава. Прокопий, както видяхме, като говори вкупом за едните и за другите, употребява старото име киммерийци, или пък общото племенно име θύννοι, което и Агатий, и Менандър, обикновено прибавят към собственото им име—θύννοι Κουτρίγουροι, θύννοι Ούτίγουροι. Обаче техни съвременници при случая употребяват и друго име за тях.

Описвайки народите между Балтийско и Черно море в свое време, Йордан, след като определя мястоживелищата на вендите (Venetharum natio) — славини и анти — по горното течение на p.p. Висла и Днепър, отбелязва, че в делтата на Висла седели видиварии (Vidivarii), след тях брега на Океана (Балтийско море) дъръели ести (Aesti, разб. като събирателно име); на юг, или по-право, на ю.-из. от тях живеел силният народ акацири (Acatziri), а зад тях се простирали живелищата на българите (Bulgares) по северния бряг на Черно море. По-нататък Йордан поместя хуни (Hunni) — име, което той употребява в събирателно значение, защото, според него, от тях са произлезли два диви народа, които впрочем били разделени: единият алциагири (Altziagiri) близо до стария гр. Херсон, които летом се скитали по обширните полета на Южна Русия, за да съ- бират храна за стадата си, а зимно време си отивали пак на Черно море, и другият — савири (Saviri), които, според Прокопия, заемали страната на с.-из. от Кавказ към Кас­пийско море. Все там Йордан поместя и хунухури (Ηιι- nuguri), които са били известни по това, че от тях идела търговията със самурени кожи.

И тъй, според тоя географски преглед на Йордана, народът българи, които в VI век граничили на с.-из. с акацири, на изток—със савири, са заемали северните брегове на Черно море от долни Днепър на изток зад Азовско море до границите с племето савири. Обаче Йордановото определение местоживелищата на алциагирите, които се съвпадат с ония на кутригуритее, е накарало Zeuss’a, а след него и Marquart’a, които сближават Altziagiri с Cutziagiri, да заключат, че под „ Altziagiri “ трябва да се разбират прокопиевите кутригури, а под „Hunuguri“ — Прокопиевите утигури. Ако тая идентификация е приемлива, па даже и без нея, а само по това, че Йордан поместя българите тъкмо там, дето Прокопий поставя кутригурите и утигурите, ще трябва да призиаем, че името „българи“ е употребено у Йордана като общо име за двата клона на един и същия народ — западен кутригури, които са живели на запад от Азовско море, и източен утигури на изток от същото море, и се поставя редом с друго общо име „хуни“, само за да се не смесват „българи“ със „савири“, които така също са хуни, но не са българи.

Името „българи“ срещаме и в друг един съвременен на двамата казани автори паметник — в една сирийска историческа компилация, която неправилно се озна­чава като „Църковна история на Захария Ритор“, дето в края е поместен списък на северно и южно-кавказските народи, писан в 555 г. В тоя списък подир страната Бацгун (Bazgun), или Абасгия, или Абхазия в широк смисъл, която се простирала чак до портите на Кас­пийско море (или още „Каспийски порти“, арм. Чор, източния кавказски проход Дербент), веднага се преминава към народите в страната на хуните и се отбелязва, че „отвътре (т. е. към север) на портите (се намират) Бургаре (Burgare) със собствен език, един езически и варварски народ, който има градове;“ след това, като споменува аланите и други планинци, списъкът изброява следните 13 хунски народа: „Унугур, чергарски народ, Угур, Савир, (или Bulgar). Куртургур, Абар, Казир, Дирмар, Сарургур, Багарзик (или Барзелк), Холас, Абдел, Ефталит.“ Всички почти тия имена са известни от византийските писатели, но ние ще се спрем тук само върху ония, които имат право отношение към нашата задача.

Едвали може да има каквото и да било съмнение, че в Kurtargar или Kurturgur и в Saber или Sabit трябва да виждаме Κουτούργουροι или Κουτριγοϋροι на Прокопия, Агатия и Менандра и Σάβιροι или Σάβειροι на Приска и същите автори; в такъв случай, като имаме предвид, че тия народи са наредени в списъка от изток към запад, народте Burgar (или Bulgar), който е поставен между кутригурите и савирите не може да бъде никой друг, освен Οότοόργουροι или Ούτιγοϋροι на същите автори. Тези народи са живели, както видяхме, в VI век на изток от Меотида в областта на р. Куфис (Кубан), дето по-сетне в края на VI и в нач. на VII век възниква тъй наречената ή μεγάλη или още ή παλαιά (πρώτη) Βουλγαρία. Ако сега се обърнем към народа Burgdre, който според списъка се намирал в съседство с абхазия и отвътре, т. е. северно, или по-право с.-з. от Каспийските порти (Дербентския проход), то очевидно става, че както Burgar, тъй и Burgârê са имена на един и същи народ, с тая може би разлика, че последнето е употребено повидимому в събирателно значение, т. е. че под това общо име се разбират всички отделни орди или колена, които са съста­вяли тоя народ и от които едно — именно Ούτιγοροί-те са държали в даденото време властта или игемонията над другите, и затова тяхното име е било известно на визан тийските писатели в VI век.

Тъй или инак, но докато у Йордана името „Bulgares", както видяхме, се простира върху двата клона на един и същи народ, в списъка на сирийската компилация под същото име се разбира само източния клон — утигурите. Впрочем ние имаме данни, от които се ясно види, че името „българи“ се е употребявало и за западния клон — кутригурите. Така, пръв по време, който дава името «бъл­гари“, е Еннодий, епископ на гр. Павия (f 521), в един панигирик към готския крал Теодериха за победата му над някого-си български воевода, а после Кассиодор, първият министър на същия Теодерих, който така също възхваля победите на последния над българите. От другите латински писатели споменува за тях под собстве­ното им име Марцеллин Комис от първата половина на V век, а от византийските писатели Иван Антиохийски от началото на VI век. Всички тия автори, както и техните известия за българите се отнасят към втората половина на V или началото на VI век, следов. името „българи“ за тая епоха е било употребително и общоизвестно, но главното е това, че у поменатите автори то се употребява изключително, когато говорят за кутригурите, т. е. западния клон, макар че за авторите от VI век — Прокопия, Агатия и Менандра—то остава неизвестно; у писателите пък от VII век, напр. у Теофилкта Симоката, както и ония от VIII век, напр. у Paulus, продължителя на Евтропия, у Павла Дякона, то отново се явява дори там, дето се говори за събития от VI век.

Приведените до тук данни, мислим, ни дават достатъчно основание, за да направим следните заключения:

1. името „българи» има събирателно значение и е било общо както за кутригури, тъй и за утигури — име, което те са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава, затова кутригурите ще наречем западен, а утигурите — източен клон на българите и

2. в историята на българите наистина е имало момент Преди VI век, когато те са се разпаднали на отделните си главни съставни племена, които, според Прокопия, били две и се наричали по името на своите владетели — кутригури и утигури, когато всъщност това са били две групировки на българските орди или колена, начело на които са стояли тия две главни племена. Това събитие, според нас, е и послужило за временното изчезване на общото им име „българи“ у някои византийски писатели от VI век, които строго са различавали единия клон от другия поради различната политика, която цариградското правителство е трябвало да води с тях тъкмо в тоя век, както това ще видим по-нататък. Що се отнася до времето, когато е станало това разпадане, то донейде се определя по друга една промяна в живота на кутригурите — именно, по тяхното преселение на запад от Меотида.

Разказвайки, как е станало това събитие, Прокопий, както видяхме, от една страна посочва, че всенародното движение на хуните (т. е. на· кутригурите и утигурите) против ост-готите е станало, след като вандалите се били вече вдигнали оттам и здраво заседнали в Африка, а визи-готите — в Испания“, т. е. след 429 г.; от друга пък страна той го свързва с изселването на ост-готите от днешна Южна Русия, т. е. преселението на кутригурите се отнася към не по-късно от 454 г., а пък към това време те ни се представят вече като отделени от техните съплеменници — утигурите, следов. самото им раз­падане е станало след 429 г. и по-рано от 454 г., но към коя година от тоя 25-годишен период, ще ни покажат данните на Именника.

Означеният в него под името на Ирника 150-годишен (лунен) период в българската история се напълно съвпада с периода, когато българският народ се разпаднал на две части, на два клона, а понеже началото на тоя период, според Именника, се отнася към 437 г., то и самото събитие ще трябва да отнесем към същата година. В именника то е отбелязано като събитие, което е произвело важна промяна в политическия живот на българите, затова и втория период от най-старата българска история ние ще наречем разпадане на българския народ, което се е изра­зило във възникването на две племенни държави — кутригурска и утигурска, които от 437 г. заживели отделен самостоятелен политически живот, всяка начело със свой независим повелител или хан.

Към тоя период, както видяхме, се отнася съвместното нападение на кутригури и утигури против ост-готите, което според Прокопия, е имало за сетнини, от една страна, из­селването на ост-готите от черноморските им живелища към средни Дунав в Панония, а от друга — преселението на българите-кутригури на техните места, на запад от Меотида към Днепър, отдето те отчаст покорили, отчаст отблъснали на с.-и. племето акацири, които (по-голямата част) до тогава признавали властта на Атила и на сина му Еллака; също така тогава още те разширили властта си и върху Таврическия полуостров, като завладели и гр. Боспор (Керч). Утигурите пък, когато се връщали от общия поход със своя предводител, за да отидат в старата си родина, влезли в споразумение с живущите там готи-тетраксити, понеже последните не се чувствували в състояние да им противостоят и заедно с тях преминали  през  протока (Керченски). На готите-тетраксити те отредили да се поселят на Таманския полуостров и станали с тях в мирни и съюзни отношения.

Както изселването на ост-готите от припонтийските земи, тъй и преселението на кутригурите на техните места са поставени у Прокопия във взаимна свръзка, като второто се изтъква за причина на първото; но няма съмнение, че и двете тия събития се намират в права зависимост от голямото въстание на покорените от Атила народи по средни Дунав начело със силните гепиди против Атиловите си­нове в 454 г. Това въстание, което се свършило с разту­рянето на Атиловата държава, със завземането западната поло­вина на Дакия от гепидит и с поселението на ост-готите в панония като федерати на източната империя, Предизвикало две противоположни народни движения: от една страна ост-готите и кутригурите, според Прокопия, се дви­жели на запад, а от друга — според Йордана, след смъртта на най-големия Атилов син, Еллака, в сраже­нието с гепидите, другите му братя побягнали към бреговете на Черно море, дето по-рано седели готите, когато една част от западните хуни се прехвърлили на Балкан­ския полуостров в разни посоки, като искали от ромейското правителство земи за поселение.

Така, едни се поселили в Иллирия, други — в малка Скития и долня Мизия, трети — двамата Атилови синове, Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по pp. Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с ост-готите, тъй и с ромеите, и само една малка част сполучила да избяга в Скития. Също така безуспешно останало и опит­ването на Атиловия син Денгизих с помощта на четири хунски колена (Ultzinzures, Angisciri, Bittugures et Bordores), които успял да събере около себе си, за да отмъсти на готите и да си върне предишната власт. Най-малкият пък син Атилов, Хернак (Hernac) заедно с друга част хуни се оттеглил направо в най-крайния кът на Малка Скития. По-сетне (ок. 466 г.) намираме Денгизиха заедно с братията му, събрани на север от долни Дунав, отдето те пратили посолство при императора Лъв I (457 — 474) с предложение да се прекратят рредишните несъгласия, и да се сключи мир, като се възобновят и търговските им отношения с ромеите. Но това посолство останало без успех. Тогава (ок. 468 или 469) Денгизих намислил, братията да отворят война на ромеите; обаче брат му Ирнах (или Ирна) се възпротивил на това негово намерение, защото домашна война го отвличала от война с ромеите. След това Денгизих се явил на Дунав с войска, за да нападне на източната империя, но императорът отговорил, че той на драго сърце ще направи всичко за хуните, ако те са дошли с цел да му бъдат покорни; защото той обича ония, които преминават от враговете му, за да сключат с него съюз. Какво е последвало след тоя отговор, Приск нищо не ни съобщава, или по-добре, до нас не е дошло от историята на Приска, обаче от друг извор по-късен узнаваме, че Денгизих бил убит от ромейския воевода Анагаста, който донесъл главата му в Цариград. Също така Приск не обяснява, каква е била тая „домашна" война, която е попречила на Ирнаха да вземе участие в кроената от брата му война против империята: било ли е това война между синовете на Атила, или пък думата „домашна“ трябва да разбираме в по-широк смисъл, т. е. че това е било война между отделните хунски племена, респективно между западните хуни и българите-кутригури, които сега са стояли в непосредствено съседство.

Както и да било, но от приведените известия на Приска и Йордана може да се заключи, че към края на 7-мия десетък на V век остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно. Според Маркварта, който в Атиловия син Ήρνάχ (Ηρνα) вижда Ирника от Именника, което поддържа и Бйори, би трябвало да приемем, че Ирнах е сполучил да покори и присъедини западните българи — кутригурите, а също и източните — утигурите и да ги съедини под властта си, като образувал една голяма държава. Обаче да правим подобни предположения не ни позволяват данните на Именника: 1. Преди всичко тук Ирник е означен като потомък на стария български царски род Дуло; ако да беше той син на Атила, то сигурно това щеше да бъде отбелязано, и наопаки, щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло. 2. Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът“ на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнеса само към западния им клон — кутригурите, които, след изселването на ост-готите от бреговете на Черно море, заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следов. станали са почти в непосредствено съседство с ирнаховите хуни, а от всички е при­знато, че основателите на българската държава на Балкан­ския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури. 3. Неприемливостта на такова сближение на тия две имена, а оттука и лица, както и сближението на Авитохола с Атила, както предлага Маркварт, и което Бйори така също допуща, се доказва и от самата хронологическа дата за покачването на Ирник на престола — 437 г., т. е. че Ирник (респек. Ирнах) е станал български господар преди смъртта на баща си Атила или преди поселението си в Малка Скития, което е съвсем недопустимо, защото, доколкото може да се съди от разказа на Приска, Атила никога не е отлъчвал от себе си любимия си син Ирна.

По тоя начин остава да приемем, че идентифицира­нето на нашия Ирник от Именника с присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица, и по род, и по поло­жение, и по време. Напротив, ние имаме доста основание да мислим, че в дадената епоха по северните брегове на Черно море е станало нещо, съвсем противоположно на това, което Маркварт предполага.

Към 80-те години на V век изпъква у съвремените писатели името не на хуните, а на българите. Така, Иван Антиохийски ни съобщава, че в 482 год, когато ост-готите нападали на придунавските провинции, император Зинон (474—491) се видял принуден да повика на помощ „за пъри път тъй наречените българи”. Еннодий, епископ на гр. Павия, който е живял между 473 и 521 г., в панигирика си към Теодериха Остготски казва, че той още на млади години се прославил с победите си над непобедимите до тогава българи. Същият Еннодий споме­нува и за друго едно сражение на готите с българите, което е станало пак в Теодерихово време, но в което сам Теодерих не взел участие поради старите си години. Кассиодор, първият министър на същия Теодерих, ни е запазил два документа от канцеларията на ост-готския крал Аталариха, внук на Теодериха: с единия се награж­дава някойси Толвина с патрицианско звание, задето той на млади години се отличил в една война с българите, която станала около гр. Срем (Sirmium), а с другия се дава същата награда на някогоси Киприяна, който така също воювал с българите. Няма съмнение, че тия две сражения, за които говорят еннодий и Кассиодор, са едни и същи и са станали преди още ост-готите да се изселят в Италия, следов. преди 487 — 488 г. — обикновено ги отнасят към 485 год.4), и, очевидно, българите тук са действували против готите по покана на византийския император. Едно кръвопролитно сражение е имал Теодерих, когато заминавал за Италия, в областта на Срем (Sir­mium), с гепидите и техните съюзници българи, които се намирали под началството на своя господар Буза.

Приведените тук известия ясно свидетелствуват, че към средата на втората половина на V век българите почват от черноморските си живелища да играят първенствуваща роля в областта на средни и долни Дунав и дотолкова се засилили, че съвременниците ги смятали за непобедими, а византийският император, както и близките им съседи ги викат на помощ против германските си врагове, като са разчитали както на тяхната сила, тъй и на старата им вражда с ост-готите. Това засилване на българите-кутригури може да се обясни само с присъеди­нението на върналите се с атиловите синове хунски пле­мена към черноморските брегове. Освен това изчезването на името „хуни“ и изпъкването на името „българи“ в устата на съвременниците още по-ясно доказва, че хунската власт била вече изчезнала в дадената епоха, и на нейно място изстъпала властта на българите-кутригури, чиито владения с присъединението на остатъците от западните хуни се вече допирали до границата на източната империя, и затова те са могли да предприемат такива далечни походи в Панония.

След такова обяснение политическите отношения на българите-кутригури към остатъците на Атиловите хуни, ще ни стане ясно, защо писателите от следващата епоха, VI век, често бъркат имената на тия два народа и ги употребяват едно вместо друго, или пък само общото родово име предпочитат пред племенното. Тук ще трябва да отбележим още и това, че присъединението на хуните към българите е станало, след като кутригурите, т. е. западният клон на българите, се били вече отделили от източния — утигурите, които останали, както видяхме, на изток от Меотида и живеели съвършено отделно и самостойно. Историята на утигурите в дадената епоха се е развивала, вероятно, в отношенията им само към близките сродни и съседни племена, но не и към източната империя, както това признава и сам Прокопий, който пише, че утигурите, които останали да живеят в родната земя, не причинявали на ромеите никакви неприятности, защото те живеели далеч от тях и, отделени с много, находящи се помежду им народи, били спрямо тях (ромеите) в една против волята си бездейност“.

С разцепването и отделното развитие на историческия живот на тия два клона от българския народ  през  дадената епоха се обяснява, както посочихме, и изчезването на общото им име „българи“ под перото на писателите от следващата епоха. То пак ще се яви, както ще видим, на страниците на историята, когато тия два клона, които ние ще наричаме хуно-българи, като етнографски термин, (в противоположност на славяно-българи), се съединят под властта на един господар към средата на втората половина на VI век, а до това време главна роля в историята на Югоизточна Европа играе западният клон — кутригурите, които, съединени с атиловите хуни, образували силно хуно-кутригурско царство по северните брегове на Черно море  през  втората половина на V век, а от края на същия век се почват и техните нападения на източната империя.

Съдържание: