x Отношенията на Иван Асен II към съседните държави през последните години от царуването му.

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Отношенията на Иван Асен II към съседните държави през последните години от царуването му.

След като унищожил съюза си с Никея, Иван Асен II побързал да подобри отношенията с двамата си непосредни съседи — с маджарския крал и латинския импера­тор, което той би могъл да достигне само при съдействието и посредничеството на папата. И наистина, той още в същата 1237 год., може би, веднага след смъртта на Иван де-Бриен, се обърнал към папа Григорий IX с писмо, в което изказвал своята преданост към римската църква и към папския престол и го молил да изпрати при него доверено лице за преговори по делата и положението на ла­тинската империя. Вероятно, сега Иван Асен II, след изчезването на своя съперник, искал е отново да изстъпи пред папата като защитник и покровител на Балдуин II и, доколкото може да се съди по едно писмо, адре­сирано до всички прелати в България и Влахия“, той обещавал или поне обнадеждвал папата да съедини църквите и по тоя начин отново се домогвал да възстанови влия­нието си в Цариград. Папа Григорий IX не се забавил да изпрати при Иван Асен епископите перуджийски и бивши боснийски, като в отговора си му обещавал пълно проше­ние на греховете му, ако той само избави латинската импе­рия от нейното стеснено и тежко положение. Резултатът от тия преговори бил не само сближението му, но и съюзът му с латинския император против никейците, в което много му помогнало почналото се тогава преселение на куманите. Нападнати от татарите, които с голяма сила се движели на запад, куманите, за да избягнат неприятелския меч, впуснали се да търсят спасение в държавата на Иван Асен II. „Като преплували Дунава на надути кожи, разказва Г. Акрополит, ако това и да не се допадало на българите, защото били много хиляди заедно с жени и деца, куманите завзели областта Македония; едни разпънали шатрите си около Хебър и по равнините там лежащи, а други — по долното течение на тая река, която се нарича Марица, т. е. куманите се поселили в днешна Южна Тра­кия, в Одринско. Те дотолкова ограбили и в късо време опустошили Македония, че я обърнали, според Акрополит, както казва пословицата, в скитска пустиня, като успели да завземат някои укрепени градове; с пленниците се отна­сяли твърде жестоко: продавали ги в големите градове, като, напр., в Одрин, Димотика, Виза, Калиопол и др., и оста­нало само това, което било заобиколено с непристъпни стени и се пазело от множество жители“.

Едва ли трябва да се мисли, че посоката на това страшно нашествие е била случайна. Няма съмнение, че Иван Асен II, като е искал,едно, да се избави от тая сган и, друго, да я употреби за охрана на държавата си откъм югоизточните си съседи, дал им място за поселение на южните граници на царството, за да служат като стража и страши­лище както за латинци, тъй и за никейци, и им предоставил пълна свобода в действията спрямо съседните там владения. И Иван Асен II не се излъгал в сметките си. Изплашени от опустошителното нашествие на дивите ку­мани, латинците, за ла предпазят и тъй разорените си вла­дения около Цариград, по настояването, очевидно, на па­пата, който в това време се намирал в приятелски отно­шения с българския цар, се обърнали към последния с предложение за съюз, едно, защото само чрез него те са могли да имат влияние върху куманите, и, друго, защото с това те искали да загладят по-раншната си вероломна по­стъпка (в 1229 год.). Иван Асен II собствено това и чакал: той приел на драго сърце предложението на латин­ския император и сключил с него мир и съюз, чрез което му се възвръщала възможността да прокара отново влиянието си в Цариград. Целта на тоя съюз била: не­забавно с помощта на куманите отново да изгонят никейците от Европа. Съюзниците, наистина, сполучили с разни подаръци и обещания да привлекат към себе си куманите и в скоро време била организирана грамадна и добре въо­ръжена армия, състояща от българи, кумани и латинци. Първият удар бил насочен против гр. Цурул (сег. Чорлу), който се намирал още от 1235 год. в ръцете на никейците и бил един от най-главните стратегически пунктове около столицата, отгдето никейците, поддържани от местното ромейско население, винаги са могли да държат цариградския император на щрек и да пакостят на латинците във всяко едно предприятие против тях. Съюзните войски в края на лятото или в началото на есента на 1237 год. се явили под тази крепост и я обсадили. „Иван Асен лично присътствувал тук с много хиляди скитски и български войски и с италиански машини“, забелязва Г. Акрополит. Иван Ватаци се намирал в голямо затруднение, защото добре разбирал,че ако изпусне тая първокласна крепост на полуострова, ще изгуби всичките си други вла­дения в Европа. Затова били взети усилени мерки за издър­жането на обсадата и отблъсване на враговете. Началникът на цурулекия гарнизон, Никифор Тарханиот, умело посрещнал многобройните неприятелски войски и юнашки отблъсвал всеки опит на неприятеля да завладее крепостта. Но Цурул едва ли би издържал обсадата докрай, защото не получавал никаква помощ от Никея, ако не се бе слу­чило едно обстоятелство, на което собствено се длъжало спасението на града — безвременното отстъпване на българския цар.

Докато траяла обсадата, според думите на Г. Акрополита, неочаквано дошло известие от Търново, че царица Анна (Мария) Маджарска и едно дете на Иван Асен II от нея, а също и търновският патриарх умрели от някаква епидемическа болест. „Като виждал в това, забелязва византийският историк, знак на божия гняв,Иван Асен II изгорил своите стенобойни машини и, колкото било възможно скоро, заминал за Търново“. Заедно с българския цар отстъпили и куманите; латинците, оставени сами, като не се полагали на своите незначителни сили, снели обсадата и се оттеглили в Цариград. По тоя начин Цурул бил спасен и войната с никейците прекратена. Обаче, надали трябва да се мисли, че Иван Асен II нарушил съюза си с ла­тинците и отстъпил от Цурул, подбуждан само от едно благочестие и от страх пред божия гняв; несъмнено, тук е имало и други причини много по-важни за Иван Асен II, защото веднага след оттеглянето си от Цурул той изменил политиката си в полза на православните си съседи. Какви са били тия причини, точно засега не може да се определи; но, вероятно, те трябва да се търсят пак в бързите завоевания на страшните татари, които вече опусто­шавали и завоевали Южна Русия и се приближавали до границите на българското царство. Като виждал,че съюзът му с латинците не ще му бъде полезен с нищо в пред­стоящата му борба с новите азиатски завоеватели, Иван Асен II, за да се осигури с безопасност откъм никейците, побързал да възобнови предишния мир и съюз с никейския император. Според думите на Г. Акрополит, Иван Асен II, след постигналото го нещастие, като виждал в него божие наказание за нарушението на предишните клетви и за разлъчката на дъщеря си със законния й съпруг Теодор, разкаял се и изпратил при никейския император пратеници, чрез които той обвинявал себе си в това безсрамно дело, като молил да се възстанови предишния съюз и да му се прости по-раншната постъпка. Иван Ватаци, като съзнавал всичката полза от приятелството си с българския цар, а особено в дадения момент, когато работите на латинската империя отново взели опасна за него посока, на драго сърце приел пратениците на Иван Асен II, без никакви разговори и уговорки потвърдил предишните клетви и съюз и дори изявил, заедно с императрицата, готовност да приемат обратно дъщеря му Елена пак за съпруга на своя син. Поради това, последната била отново изпратена при свекъра и мъжа си, и по тоя начин „мирът между българи и ромеи бил възстановен“, завършва Г. Акрополит. Впрочем, той на друго място по тоя повод пише: „Макар императорът и да сключил пак съюз с Асен и се съединил с него чрез роднински връзки, но Асен не твърде точно спазвал клетвените договори: той бил готов да ги наруши при най-малката изгода. Изобщо, той само на вид и лицемерно показвал обич и изпълнявал прия­тел ските задлъжения“. Възобновата на съюза с никейския император се отнася към последните месеци на 1237 год..

Тая постъпка на българския цар произвела твърде лошо впечатление на запад, а от нея най-много се почувствувал оскърбен пак папата, който сега се убедил в неискреното разположение на българския цар към католицизма и намислил да накаже Иван Асен II Още през януари 1238 год. Григорий IX изпратил писмо до маджарския крал Бела IV (1235—1270), в което той най-настойчиво искал от последния да предприеме кръстоносен поход против бъл­гарския цар, защото цар Иван Асен се оказал вероломен и, като отстъпил от единството на църквата и се отказал да принадлежи към стадото на апостол Петър, приема в своята земя и защищава еретиците, т. е. богомилите, с които, както се говорело, цялата му страна била омър­сена и препълнена тогава, когато същият папа най-усърдно ги гонел и унищожавал в Босна (патарени) и Франция (албигойци). А твоето кралство най-трогателно молим, пише папата на Бела IV, щото ти да възстанеш на помощ на твоя Христос, да възстанеш за съкрушението на тоя злонравен и нечестив народ, чрез който се нанасят много охулвания на християнското име, и така да се оградиш с твърда ръка и отворени гърди против тях, че както облаците се изгонват пред лицето ти от северния вятър, така и ти да поведеш нататък осветените свише боже­ствени опълчения против пагубните войски“. При това па­пата обещавал на маджарския крал, че никому няма да отстъпи българското царство, освен само нему. Бела IV обаче представил на папата следните условия: Ние искаме, пише той, щото легатската длъжност в земята на Асен да не се предоставя другиму, освен нам; да имаме власт да разграничаваме епархиите, да разпределяме църковните енории и да назначаваме там епископи със съгласието на прелатите и духовенството, както това бе предоставено на блаженной памяти нашия предшественик св. Стефан“. Освен това маджарският крал искал от папата да не се позво­лява никому да напада и завзема българското царство, освен на оногова, комуто той позволи. Папа Григорий IX отговорил утвърдително на всички тия искания, и Бела IV се съгласил да приеме предложението му. Между това, работата, неизвестно по какви причини, се забавила. Бела IV, като не се облягал само на своите сили, молил папата да убеди император Балдуин II да сключи съюз с него против българския цар. И наистина, папата писал на латинския император, щото тоя, заради собственото си спасение, въпреки клетвата, дадена на Иван Асен, да се съедини с кръстоносците против него. В Цариград обаче предпочели да имат приятелство, отколкото война с българите и с това пара­лизирали действията на маджарския крал. Не по-малко тук е попречило и приближаването на татарите към границите на Маджарско, които след покорението на югозападна заднепровска Рус, се готвели вече да нахлуят в държа­вата на Бела IV. По тоя начин тъй усърдно проповядваният от папа Григорий IX кръстоносен поход против Иван Асен II не можал да се състои.

Като наредил по тоя начин работите с Цариград и Никея, Иван Асен II обърнал погледите си и към другия си предишен съюзник — към солунския деспот. В Солун все още продължавал да управлява братът на пле­нения в 1230 год. Теодор Комнин, Мануил Ангел. Него­вото управление обаче не вървяло съвсем спокойно. Братанецът му Константин Ангел, незаконен син на епирския деспот Михаил, след смъртта на баща си, преследван от Теодор Комнин, успял да избяга от Солун, а след пленяването на Теодор се закрепил в старата гръцка област Акарнания, която останала незавзета от българите. Той възстанал против чича си и в 1237 год. завладял остров Корфу и част от Епир против волята или със съгласието на Мануил, който, може би, като не се уповавал на собствените си сили, съгласил се да го признае за свой васал. По тоя начин по бреговете на Адриатическо море изникнала още една отделна държавица от дома на Комнините, която просъществувала до 1318 год. Обаче, опасност заплашвала Мануил не от страна на братанеца му, а съвсем от друга, отгдето той, може би, най-малко е очаквал — от Търново.

След като се опитал да произведе при двора на Иван Асен II някаква си смута, за което бил ослепен от бъл­гарския цар, плененият Теодор Комнин, макар и да се намирал под строг надзор, успял чрез своите хитрини и лукавства отново да разположи Иван Асен към себе си и да се сдобие със свобода. Най-вече за тая цел той използувал любовните отношения на българския цар към по-малката му дъщеря, която се отличавала по своята хубост и величествена стойка. Работата дошла до там, че Иван Асен, без да гледа на старостта си и на кръвното роднинство по чича й, Мануил Солунски, който бил женен, както се каза, за незаконородената негова дъщеря, веднага след смъртта на жена си, царица Анна (Мария) Маджарска, в 1237 год. се оженил за красивата Ирина, от която добил три деца: Михаил,Мария и Теодор (Анна?). Това обстоятелство развързало ръцете на слепия Теодор Ком­нин, който сега намислил чрез зетя си да си възвърне солунския престол,като изгони от там брата си Мануил. Той получил не голяма военна помощ от Иван Асен II, която, впрочем, не му давала кураж да влезе в открита борба с брата си, и затова решил с хитрост да изгони Мануил от Солун: той се преоблекъл като Просек и влязъл тайно в града. Там той се открил на някои свои верни приятели, които бил привлякъл към себе си с разни благодеяния и разположил още през времето на своето цару­ване, и, като им разкрил за своите намерения спроти брата си, сполучил с тяхна помощ да завладее Солун с околните градове и области. Но поради слепотата си, той се отказал от властта и прогласил за император сина си Иван, комуто дал право да носи червени ботуши и да се подписва с червено мастило; сам се задоволил с титлата деспот и си оставил завеждането на обществените работи и правото да ръководи сина си в управлението.

След това Теодор заповядал да турят Мануил на една триера и да го отведат в гр. Аталия на южния бряг на мало-азийския полуостров,във владенията на турците-селджуци, а жена му Мария Белослава изпратил при Иван Асен. „Асен, забелязва по тоя повод Г. Акрополит, бил повече разположен към тъста си Теодор, отколкото към зетя си Мануил, защото страстно обичал жена си Ирина — не по-малко, отколкото Антоний — Клеопатра“ Както и да било, но Теодор Комнин умеел добре да използува тая обич на зетя си, като в същото време чрез това показвал и най-голяма преданост към българския цар. Мануил бил приет твърде човеколюбиво от турците-селджуци и, когато той им обявил,че има намерение да замине при никейския император, получил свободен пропуск и бил снабден дори с необходимите потребности. Иван Ватаци приел Мануил на драго сърце и се обещал да му помогне да си върне престола. Той му дал пари и шест кораба и, като взел от него честна дума за вярност, изпратил го във Велика Влахия (Северна Тесалия). Когато Мануил достигнал до областта на гр. Димитриада в Теса­лия, той разпратил оттам писмено известие за пристига­нето си на своите приятели и, като ги привлякъл с разни обещания, събрал около себе си доста значителна войска и завоевал Фарсал,Лариса и Платамон с техните области. Той скоро сключил съюз с третия си брат Константин, който управлявал Тесалия от името на слепия Теодор. Но и Теодор не се забавил,благодарение на дипломатическите си похвати, да се примири с двамата си братя, а по-сетне да ги убеди да скъсат сношенията си с никейския импе­ратор и да сключат настъпателен и отбранителен съюз с франкските князе на Атина, Ахайя и Евбея. По тоя на­чин съперничеството между Солун и Никея отново изпък­нало на сцената, щом Теодор Комнин се завърнал в Солун. Разбира се, Иван Асен II, за да се осигури с безопасност, стараел се да поддържа това съперничество, като в същото време се намирал в добри отношения както с единия, тъй и с другия съперник.

Изобщо към края на царуването си Иван Асен II, след като успял да се усили и да издигне високо автори­тета си дотолкова, че всеки от съседите му е ценил добре приятелството с него, стараел се да поддържа мира на Бал­канския полуостров, защото той е бил най-силният господар, който е ръководел цялата политика на европейския югоизток. Това същото се забелязва и в отношенията му към Сърбия, в която той успял, както видяхме, да за­крепи своя протекторат веднага след Клокотнишката битка чрез своя зет Стефан Владислав. Но особено се заякчили тия приятелски отношения благодарение на заляганията на св. Сава, който винаги е поддържал с Иван Асен добро приятелство; от своя страна и Иван Асен II умеел да цени разположението на сръбския просветител, който го често посещавал. Ето какво ни разказва неговото житие за последното му посещение на Търново, което е свързано с неговата смърт.

През зимата в началото на 1235 год., когато се връщал от Палестиня и пристигнал в Цариград, св. Сава поискал да споходи . Когато продължил пътя си по море и стигнал в град Несебър (Месемврия), той го известил за пристигането си на българска територия. Иван Асен II веднага изпратил свои близки хора с коне, които да го доведат от тоя град, и заповядал да се устрои тържествена среща на светителя в Търново, като и сам царят с патриарх Иоаким излязъл да го посрещне. Това било преди Богоявление (6 януари с. с.). Св. Сава бил приет и настанен в цар­ския дворец, гдето му били отредени особени и топли стаи, а също и хора да му служат. Както в навечерието, тъй и в самия ден на Богоявление светителят взел участие в тържествените църковни служби и сам прочел над све­тата купел , молитвата за освещение на водата, а също поръсил след това самия цар и всички, които били с него, и след службата обядвал наедно с царя и патриарха. В българската столица св. Сава останал дълго време, защото царт не го пущал поради суровата и тежка зима. Веднаж Иван Асен решил да отиде в пла­нината на лов; но, преди да тръгне, той повикал светителя и го молил да не си отива в неговото отсъствие, но да остане до Великден, докато измине студената зима, а на своите хора заповядал да го слушат и да му доставят всичко, каквото пожелае. Като получил благословия от све­тителя, царят заминал на лов с радост поради съгла­сието му да остане. Наскоро, обаче, след това, докато Иван Асен бил на лов, св. Сава се разболял сериозно. Понеже предчувствувал края на живота си, той събрал учениците си и други лица, които го придружавали в пътуването му, и, като им предал всички дарове, които носел от Палестиня, Сирия, Египет, Вавилон, Азия и Цариград, изпратил ги в сръбската земя с писмо и поздрав до крал Владислав и сръбския тогава архиепископ Арсений, а сам с неколцина само души и с една част от свещените по­даръци, които той подарил на българската патриаршия, останал в Търново. Като се приготвил по тоя начин, св. Сава почнал да се моли и да очаква, кога ще дойде последната минута.

В това време дошъл при него патриарх Иоаким и, като го видял на присмърт попитал не трябва ли да из­вести царя за неговата болест. Но светителят не позволил и го помолил да го остави насаме да предаде Богу дух. И през нощта на същия ден (14 януари 1235 г.) той се поминал спокойно. Патриарх Иоаким заедно с епископите и игумените и с началниците на столицата не знаели, где да погребат светия покойник, понеже той нищо за това не завещал. Тогава решили да известят царя за всичко и да го попитат, где да положат тялото на светителя. Иван Асен, като чул за станалото, силно възнегодувал срещу патриарха, загдето укрил от него болестта на св. Сава, и заповядал богато и тържествено да го погребат в

и да раздадат на бедните много злато. Патриархът устроил най-тържествено погребение и изпълнил точно цар­ската заповед. Когато пък Иван Асен се върнал от лов, той посетил най-първо гроба на светителя и заповядал „да иззидат гроба му и да турят скъп камък (плоча) върху гроба и, като го покрили с царски багър, поставили светилници и златоковани кандила над гроба в чест на светителя, за да осветляват гроба му. Такава вяра и обич царят показа към светителя приживе и след смъртта му, така че всички се учудват и хвалят Бога за царевото благочестие“.

След като се изминала една година, сръбският крал Владислав,по предложение на сръбския архиепископ Арсений, предвид на големите заслуги на св. Сава за сръб­ската земя и на това, че неприлично е да остави останките на светителя в чужда земя, намислил да ги пренесе в Сърбия. Той изпратил до тъста си писмо с просба да из­пълни желанието му. Но Иван Асен, като прочел писмото на Владислав, силно се наскърбил и му отговорил: „Ако светото тяло на светителя би лежало безчестно и изоставено, то вие бихте имали право да го искате, за да го погребете; но понеже светителят в Бога е приел успокоение у нас, както би било и у вас самите, и в божия църква с голяма почит, както виждаш,светото тяло лежи, защо, про­чее, причинявате трудове на светителя и на нас, като го искате?“ С такъв отговор царят отпустнал Владиславовите пратеници. Обаче, кралят повторил просбата си, като му писал следните думи: „Ако съм намерил благодат пред тебе, моя родител, не затваряй от мене бащиното благоутробие, не ме оставяй да потъвам в скръб през живота си! Дай ми светите останки на светия мой господин и баща да ги пренеса в отечеството си“. Иван Асен се намерил в крайно стеснено положение, защото много му се искало да остави тялото на сръбския светия в своята столица. На съвета с патриарха и целия църковен причт решено било, че ако отпуснат тялото на светителя, то целият град силно ще възнегодува, и затова царят отново отказал на Владислав, като го утешавал със следните думи: „Ако Бог е съизволил светителят да приеме успокоение у нас в Христа верните, мога ли аз да се противя на божията воля или да дръзна да разтърся гроба или све­тите мощи на светителя, па и сам светителт нищо не е завещал за своето пренасяне? Всичко, каквото искаш от мене да просиш, не ти е възбранено, сине мой; кажи, но не ме принуждавай да давам това, което не ми е удобно, и ми се забранява и подобно нещо ми се забранява и от па­триарх, и от велможи, и от целия град“. Като наградил богато пратениците на краля, царят ги изпратил обратно с тоя отговор. Но Владислав като видял,че царят е неумолим, решил сам да отиде в Търново и лично да моли цар Иван Асен.

С голяма свита от духовни и светски лица Влади­слав потеглил на път , като проводил напред хора, които да известят българския цар за неговото пристигане и които снабдил с много злато и други дарове за патриарха и царските съветници, та да ги разположи към себе си. Когато Владислав се приближавал до престолния град на Бълга­рия, Иван Асен II излязъл да го посрещне с чест и любов. Владислав веднага след пристигането си посетил гроба на св. Сава, гдето със сълзи на очи молил да му прости греховете, ако е съгрешил в нещо пред него. На другия ден Иван Асен II повикал патриарха и другите съветници и им разказал,че насъне видял самия образ на св. Сава, който му казал от име божие да отпусне останките. Всички видяли в това божия воля и решили, че светителт трябва да бъде отнесен в своята земя. Иван Асен повикал при себе си Владислав и, като му обяснил,каква е работата, разрешил му да вземе със себе си останките на светителя. Владислав,като чул това неочаквано, „от голяма радост паднал на земята, поклонил се на царя, защото наистина се обогатил с богатство много по-голямо от царските съкровища — със светителя“. Тогава била наредена богата трапеза и всички заедно с царя се утешили в голяма сърдечна веселба. След това, подир няколко дни, когато тялото било балсамирано и помазано с разни и много аромати, Владислав побързал да замине с него, за да не би царят да се отметне от решението си, защото отвсякъде измежду гражданите почнали да се чуват укори и негодувания, за­гдето царт отпуснал тялото. На прощаване Иван Асен II повикал Владислав на трапеза и му казал: „Понеже ти дойде и заплени от Бога даруваното ми съкровище — све­тителя и го изпрати в своя си, то насити се, след като получи желанието на своето сърце, а ние чрез неговите молитви нека получим милост, защото хранехме истин­ска обич към него приживе и след смъртта му“. Най-сетне, като се взаимно обдарили, и Иван Асен заповядал заедно с тялото на светителя да предадат и всички укра­шения, които той бе направил над гроба му, със слава и чест изпратил крал Владислав. Тялото на св. Сава било пренесено и положено в построения от крал Владислав манастир Милешево при Приеполя на р. Милешевка (жупа Црна Степа, стар. Херцеговина), гдето останало до 1594 год., когато турците, за да турят край на сръбската национална пропаганда в ония места, го пренесли в Белград и го изгорили. — В целия тоя разказ, колкото и да е той разкрашено написан, отношенията между Иван Асен и Владислав са предста­вени така, че в тях ясно проглежда тъкмо оня същия протекторат на първия към втория, който бе установен в Сърбия още след Клокотнишката победа и се продължавал до края на Иван-Асеневото царуване.

И тъй, Иван Асен II прекарал последните години на живота си в пълен мир със своите съседи. Съставителят на житието на св. Сава забелязва следното:

и т. н. Тук не трябва да се раз­бира веднага, след като тялото на св. Сава било пренесено в сръбската земя, защото дълго след това на празния гроб, който бил закрит отново с предишната плоча, и от пръстта в него ставали чудеса, като болни и недъгави по­лучавали изцеление, но колко дълго време се е изминало до смъртта на царя, не може да се установи. Георги Акрополит също така не дава точно годината на Иван-Асеневата смърт; той само говори за някакво си затъмнение на слън­цето и появяването на комета, шест месеца след която умряла никейската царица Ирина, а наскоро подир това се поминал и Иван Асен II. Нещо повече ни дава абат Алберик, който под година 1241 разказва следното: „Преди немного години пристигнал в Цариград един добър учител и мъдрец. По молбата на някои той чрез своите магосничества накарал демона (нечистия дух) да му отго­вори известното и верното (истинското); нему демонът дал такъв отговор:

Това като казал,демонът млъкнал и повече не отговорил. Но учителят, попитан за разтълкуване на стиха, казал: „Именно, вие сами чрез себе си скоро ще видите тълкуването и ще узнаете без съждението на някого“. Оба­че, вярва се, че това пророкуване е било изпълнено в напа­дението на куманите. Защото небесният цар ще погуби и унищожи беззаконните врагове на цариградската империя, именно, Ватаци и Асен, не чрез приятели, т. е. куманите, които са неверници, нито са пък приятели на Христа“. Това предсказание се скоро изпълнило. Според думите на същия Алберик, в същата година 1241 около празника на св. Иван (рождество на св. Иван Кръстителя, 24. юни, Енов-ден) цар Иван Асен II се поминал.

За да дадем по-пълна характеристика на тоя велик български цар, нека чуем какво говорят за него съвременниците и по-близките до неговото време известия. Съставителят на Синодиковия разказ за обновата на българската патриаршия ето какво пише за него: „Иван Асен цар ве­лик и благочестив,син на стария цар Асен, който имал голяма обич към Бога, прослави и просвети българското царство най-вече от всички български царе, които са били преди него. Той основа манастири и ги украси с много злато и бисери и камъни многоценни; и всички свети и божествени църкви с много дарове одари и чиста свобода за тях обяви, и всеки све­щенически чин, архиереи, иереи и дякони с много чести почете, а най-вече с голямо желание поиска и обнови на българското царство патриаршията. Сръбските извори го наричат „велик, благоверен и благочестив“, а византийският исторнк Георги Акрополит го характеризира така: „Между варварите (в смисъл „неромеите“) това беше превъзходен човек не само за своите, но и за чуждите; той приемаше радушно всички чужденци, каквито само и да са. идвали при него, особено ромеите, и с предупредителна любезност ги снабдявал с всичко необходимо”. Всички му се учудваха и го превъзнасяха, защото той никога не вдигал меч върху своите поданици, не е запетнявал себе си и с убийство на ромеите, както постъпваха бившите преди него управители на България, за което бе обичан не само от българите, но и от ромеите и от други народи“. По-късният византийски историк Г. Пахимер (XIV в.) казва, че Иван Асен II бил образец за всяко благородство. И наистина, Иван Асен II представя изключително явление не само между българите, но и между другите съвременни нему съседни господари. Неговият широк и предвидлив ум му помогна да разбере още от самото начало положението на България между другите балкански държави и да схване истинската задача на българския цар; със своя изкусен политически похват и военния си талант той смогна да обедини българските земи на Балканския полуостров,като образува едно силно и обширно българско царство, и заякчи националните връзки между тях , като възсъздаде автокефална народна църква и обнови българската патриаршия; най-сетне, със своя диплома­тически такт и умение бил в състояние да запази и укрепи силата и мощта на това царство в политическо и стопан­ско отношение,като издигна България до първенствуваще място между другите държави на европейския югоизток.

Като е съединявал всички тия качества на един истин­ски държавен мъж, Иван Асен II бил отличен, силен и мъдър управител на своето царство, което в негово време не представяло такова вътрешно национално единство, както това било при най-видните царе на първото българско царство, Симеон и Самуил: доста е само да си спомним, какви големи и съществени изменения станали в етническата физиономия на българските земи през времето на византий­ското владичество, за да се убедим, доколко в дадената епоха било много по-мъчно да се управлява българската държава, отколкото в X век; няма вече да говорим за политическите изменения, създадени чрез възникването на много държави и държавици на Балканския полуостров.

Като е живял в една кръвожадна епоха и сред един далеч още не тъй културен и просветен народ, Иван Асен II бил нечувано кротък и хуманен и не разделял фанатичната омраза на своите предшественици към ромеите – омраза, която играла, както видяхме, твърде съдбоносна роля в успеха на търновското царство. Това, обаче, никак не намалявало неговата мощ и суверенен авторитет, който главно се изразил в това, че българските боляри при него изобщо кротували и не смеели да проявят стремеж към партизански борби за власт или влияние в държавния живот.

Иван Асен II бил приятел на цивилизацията, която все още продължавала да прониква в народа му под ви­зантийско було, и влиянието на която оставило твърде явни и видни дири в изкуството (църковна архитектура и живопис), но в същото време той горещо бил предаден на националната църква, защото само чрез нея е било възможно да се задържи политическото и национално единство на обе­динения от него български народ. Затова той почнал да покрива царството си с църкви и манастири, одарени богато с неговите царски грамоти и украсени от неговите съкро­вища, да праща дарове на атонските манастири и изобщо да насърдчава духовенството с разни привилегии за просветното издигане на своя народ; но и при все това със своята благоразумна търпимост, достигнал до там, че при него си живеели мирно православни с католици и богомили, а това докарвало спокойствие и щастие в държавата.

Не по-малко се грижел Иван Асен II за издигане на своя народ в стопанско-економическо отношение. Недавна откритата златна монета — златица, сечена от тоя цар, най- добре доказва тогавашното благосъстояние на българската дър­жава, защото златните монети са най-ясният признак за финансовия и стопански напредък на една държава. Освен това трябва да се изтъкне и това обстоятелство, че тая златица по тегло и ценност не отстъпва на византийскиге златни монети — χρύσια νομίσματα, въведени още от Алексий I Комнин, следов., Иван Асен II е взел за основа на своите златни монети установения тогава международен курс на златото, защото златните монети са били в обръщение главно във външната търговия. На тая засега едничка златна монета от второто царство Иван Асен II е изобразен като победител, и затова едва ли може да има съмнение, че тя е сечена след клокотнишката победа в 1230 год., когато той значително засилил и външната търговия чрез това, че завързал търговски връзки със Западна Европа при посредството на малката славянска република гр. Дубровник. На своите „всеверни и любезни гости“, дубровнишките тър­говци, които играели у нас същата роля, както във франко-ромейските земи венецианците, под чието върховенство от 1205 год. се намирал гр. Дубровник, той позволил със спо­менатата по-горе грамота свободен и привилегирован достъп както в България, така и в земите на епирския деспотат. Но най-главното значение на дубровнишката и на новооткритата Ватопедска грамота е това, че те ни представят българското царство през това време като държава добре уредена в държавно-правно отношение. Що се отнася до другите страни на българския живот при Иван Асен ние нищо не знаем засега; обаче, налага се да признаем, че те несъмнено са хармонирали по своето устройство с цялата държавна уредба.

При такава политическа мощ, при такова стопанско-еко- номическо благосъстояние, при такава образцова държавна уредба на България само по себе си се разбира, че стремежите на Иван Асен II да се въдвори в Цариград са били твърде естествени; вече първенствуващето политическо положение на България на полуострова е давало право на нейния господар да бъде владетел на Босфорската столица И наистина, Иван Асен II бил едничкият български цар, който е имал най-голямо право и е притежавал всички необходими качества и способности не само да носи титлата „цар на българи и ромеи“, но и със слава и чест да седне на престола на източните императори.

Съдържание: