x Отношенията на Калоян към латинци и ромеи

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Отношенията на Калоян към латинци и ромеи

Колкото и да били маджарите, а с тях и сърбите враждебно настроени против цар Калоян, колкото отноше­нията му към тях и да били неопределени, българският цар в даденото време не се тревожил. За него опасността била много по-голяма откъм новите му съседи — западните рицари кръстоносци, които след завоеванието на Цариград на 13 април 1204 год. основали на .мястото на ромейската империя тъй наречената латинска империя. Тая промяна и ново положение на работите на Балканския полуостров по­глъщали всичкото внимание на енергичния Калоян, който сега намислил да се възползува от новите събития за разшире­ние и закрепа на държавата си.

След завземането на Цариград от латинците един от главните водачи на кръстоносците, Балдуин, граф Фландърски, бил вече избран за император и тържествено коронясан в св. София. Според договора от март 1204 год.,той получавал четвърт част от империята, а трите четвърти се разделяли поравно между Венеция и кръстоносците. Императорът получил земите в Мала Азия, а в Европа само Ца­риград, брега на Черно море от Босфора до гр. Мидия и Агатопол и градовете Виза, Чорлу и Теодорупол в околностите на столицата; най-добрите земи в Тракия получили венецианците: Одрин, Българофигон, Хераклея, Родосто, Галлипол, Аркадиопол и някои други и освен това по-голямата част от Пелопонес, Етолия и Акарнания, една част от Тесалия и Епир и много острови; поради това и венецианският дож приел тържествено титлата „quartae partis et dimidiae totius imperii Romaniae dominator“, т. е. „господар на четвърт и половина от цялата империя Романия“, или на 8/8 от нея. Останалите земи преминали в ръцете на кръстонос­ците. От тия земи наскоро след завоеванието на гр. Солун било образувано отделно Солунско кралство с някои градове в Тесалия и Епир, начело на което застанал граф Бонифаций Монфератски. В едно дълго послание до папата, като описва завоеванието на Цариград от кръстоносците и своето избиране за император, Балдуин I убеждавал Инокентий III между другото да свика вселенски събор за вечното възсъединение на Новия Рим със стария. Папата, като възхваля не­говата преданост към римската църква, приел го под своето особено покровителство и му обещал помощ за за­щитата на латинската империя, В същото време Инокентий III писал и до венецианския дож. Като се отзовава на просбата му, изказана от последния, както в писмото му, тъй и чрез пратениците му, папата великодушно го прощавал за покорението и разрушението на Задър и се съгласявал да избере за цариградски католишки патриарх венецианеца Тома Морозини, и църквата св. София била дадена на венецианското духовенство.

След това Балдуин I предприел веднага една експе­диция по новооснованата си държава и градовете в Тракия и Македония един след друг му изявявали покорност . В началото на експедицията, докато Балдуин I още се намирал в Тракия, при него се явили пратеници от българския цар с мирни предложения, като се определят изобщо отноше­нията между двете съседни държави. Но гордите рицари от­говорили, че той (Калоян) е длъжен в своите писма да се обръща към тях не като цар към равни на себе си приятели, а като роб към господарите си; те искали, щото той да сложи оръжие и да се откаже от престола, като го заплашвали, че в противен случай ще се вдигнат против него, ще опустошат и обърнат на пепел цяла Мизия, която, той владеел не по право, като изгонил оттам ромеите нейните законни владетели, а него ще повърнат в предиш­ното му робско състояние. Така ни представя работата Никита Акоминат. Обаче сам Калоян в писмото си до папа Инокентий III, което било писано през пролетта или началото на лятото 1206 год., писал,че „когато той чул за превзема­нето на царствуващия град, той изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи с тях мир; но те му отгово­рили най-гордо, какво те няма да сключат мир с него, ако той не върне земята, принадлежаща на цариградската империя, която той твърде силно бе нападал. Той им отговорил,че владее тая земя по-правилно, отколкото те владеят Цари­град, защото той отново завзел земята, която прародителите му бяха изгубили, когато те завзели Цариград, който твърде малко им принадлежи. Когато Калоян правел своето пред­ложение за приятелски отношения с латинската империя, той несъмнено е искал да се възползува от новото положение на работите на полуострова: неговият план сега бил,след като успял да обедини всички български земи, да влезе в съглашение с латинците и по мирен начин да раздели с тях византийските владения на полуострова и да определи строго пограничната линия. Той е бил повече от сигурен в успеха на своето предложение, понеже към това време имаше вече на своя страна римския първосвещеник. Обаче надменният отговор на рицарите му показал,че той не ще може да осъществи плана си, и че войната с новите му съседи става неизбежна. Но на първо време Калоян не се решавал да се обяви против латинския император, едно, за­щото вървели още преговорите му с папа Инокентий III по църковната уния и признаване царското му достойнство, и, друго, защото той решил да чака, какъв обрат ще вземат работите в самата латинска империя. И наистина, наскоро след това самите обстоятелства му показали, как той ще трябва да се държи спрямо кръстоносците.

След завоеванието на Цариград и основаването на латинската империя, латинците никак не щадели религиозното и национално самолюбие на ромеите в завзетите от тях градове: те се надсмивали на тяхната вяра и обреди, нрави и обичаи, имали намерение да въвеждат в чисто ромейски земи чужди на византийците понятия и наредби, посягали върху свободата и съвестта на византийското духовенство. Освен това, спо­ред думите на съвременника, когато много ромеи, а това са били повечето лица от знатен произход, известни с воен­ното си изкуство, а по мясторождението си — граждани от градовете на Тракия, се обръщали към Бонифация и Балдуин, като им предлагали своите посилни услуги и молели да ги приемат на служба, последните отговаряли, че нямат нужда от ромейски войници, и отказвали на всички за служба у тях. Каква е била целта на тракийската ромейска аристо­крация, когато е правела подобни предложения на кръстоносците: мислила ли е тя, че с такива постъпки ще сполучи само да подобри отношенията на латинците към ромейското население в бившите европейски владения на Византия, или е кроила някой друг план, за нас това остава неизвестно. Съвременният историк само отбелязва, че, след като по­лучили отказ от Бонифация и Балдуин да бъдат приети на служба, знатните ромеи „се обърнали веднага към Иван, възпитаника и чедо на Хемските планини, който бе разорил и съкрушил със своите враждебни нападения почти всички западни области на ромейската държава, опустошил ги бе със скитски (кумански) нахлувания и омаломощил с разни бед­ствия. Той на драго сърце ги приел. Но и тук Никита Акоминат не се доизказва. В неговите думи ясно проглежда едно учудване и дори негодуване, дето ромейската аристокра­ция се обърнала към оногова, който тъй неотдавна безпо­щадно бе разгромил западните области на византийската империя, и, очевидно, умишлено замълчава да спомене за най-главното, именно, за предложенията, които тракийските ромеи били направили на българския цар, при своето обръщане към него. Вече заключителните думи на Никита Акоминат, какво Калоян „ги приел на драго сърце“, ни подсещат, че тия предложения са били сгодни и благоприятни за българския цар, но тежки и недопусими за неговото (на Никита) национално чувство и унизителни за неговата византийска гордост .

Обаче това, което византийският историк не се решил да съобщи на потомството, ние узнаваме от друг съвременник и непосреден участник в тогавашните събития, именно, от маршал Жуфроа Вилардуен, който в мемуарите си за завоеванието на Цариград ни разказва следното. Когато Людовик Блуаски, един от главните кръстоносци, и Хенрих, братът на императора Балдуин, воювали в Азия, а Бонифаций Монфератски напусто обсаждал пелопонеските градове Навплия и Коринт, „гърците, като виждаха, пише Вилардуен, че франките се бяха пръснали по областите защото всеки действуваше за своя сметка, намислили, че ще могат да им изменят. Те събраха тайно пратеници от всички градове на страната (разб. Тракия) и ги изпратиха при Иван, краля на Влахия и България (qui ere rois de Blaquie et de Bogrie), който бе воювал против тях и постоянно воюваше; и те (пратениците) му съобщиха, че ще го направят император, ще му се предадат всички и ще избият всички франки; и после те ще му дадат клетва, какво ще му се подчиняват като на свой господар, и той да им се закълне, какво ще се отнася към тях като към свои. — И тъй, клетва била дадена от едната и другата страна“. Такова едно предложение от страна на тракийската ромейска аристокрация към българския цар, когото тя доскоро нари­чала „презрян роб“ и го считала като бунтовник-узурпатор, на пръв поглед не може да не се окаже странно. Обаче доста е да хвърлим един кратък поглед върху положе­нието на ромеите в дадения момент, за да си обясним тоя крут обрат в отношенията на тракийските ромейски вел­можи към цар Калоян.

Не е трудно да се разберат причините, които са отблъсвали ромейското население на полуострова от латинските ри­цари; надменното обръщане на последните със случайно победените и техните цивилизаторско-католически планове не са могли да внушат към тях доверие и разположение в нравствено развалените наистина, но горди и искрено предадени на православието ромеи. Оставени сами на себе си, лишени от всякакъв център, около който биха могли да се групират и да се приготвят за борба, тракийските гърци сега забравили племенната си вражда и кръвопролитните войни с българите; те предпочели своите домашни стари врагове, като по-малко опасни, пред новите чужди и обърнали погледите си към силния български цар и у него потърсили спасение от гнета на омразните латинци. — Доколко тракийските ари­стократи са били искрени в предложенията си към Калоян, ще видим по-нататък. Но в дадения момент тяхната цел била, очевидно, да привлекат на своя страна българския цар, като са искали, от една страна, да се възползуват от над­менния отговор на кръстоносците към последния, а, от друга, — да отклонят и предупредят ново сближение на Калоян с латинците при посредството на папата, който току що бе признал,както видяхме, неговото царско достойнство и бе изпратил в Търново своя легат да го короняса; за­щото, ако се съди по събитията, с които Вилардуен свързва изпращането на представителите на тракийските градове в Търново, това последното ще трябва да отнесем към късна есен на 1204 год.; а с обещанието на императорската корона, която те несъмнено са противопоставяли на кралския венец, изпратен сега Калояну от папата, те са искали да го откло­нят от западната църква и да го спечелят отново за пра­вославието, защото несъмнено са знаели, че в дадения мо­мент Калоян не бе получил от Рим това, което той ис­кал да получи.

Обръщането на тракийската аристокрация към българ­ския цар с посоченото предложение крие в себе си още един и при това твърде важен въпрос, а именно: дали ини­циативата за тая постъпка принадлежи изключително на тра­кийските ромеи, или пък ще трябва да я поставим в непосредна връзка с онова антилатинско движение в Мала Азия, което бяха успяли да възбудят някои предприемчиви знатни византийци, избягали от Цариград през времето на катастро­фата, начело с умния и енергичен Теодор Ласкарис, — движение, което малко по малко създаде две доста силни държавици зад гърба на латинците — Трапезунтската и Никейската, на които се падна да играят не маловажна роля, особено на втората, в по-нататъшната борба на ромеите с латинската империя. Прави данни за разрешението на поста­вения въпрос в едина или другия смисъл нямаме. Но по всичко изглежда, че тракийските ромеи в случая съдействували самостойно, както това може донейде да се заключи, първо, от думите на Вилардуена, който представя, както видяхме, тракийското политическо движение съвсем отделно и дори случайно и го свързва с обстоятелството, че всички почти военни сили на кръстоносците били пръснати в това време по разни места и действували съвършено отделно едни от други, и, второ, от това, че в дадения момент никой не е можал да предвижда, че малоазийското антилатинско движение ще може да има успех, защото тъкмо тогава е вървяла борба за ромейската императорска корона между няколко претенденти от византийската аристокрация, които бяха сполучили да се закрепят в разни малоазийски градове. Тоя възглед до известна степен намира подкрепа в стария постоянен антагонизъм между европейските и малоазийските ромеи, който след 20 години достигна своята кулминационна точка с основаването на солунската империя в противовес на никейската и се изразил в тъй наречената в историята гръцка схизма.

Както и да било, но тракийската ромейска аристокрация постигнала целта си. Цар Калоян, както се изразява Никита Акоминат, „на драго сърце“ приел предложението. Причините за бързото съгласие на българския цар същият историк съзира в това, че Калоян„подозирал високомерните замисли на латинците и се страхувал от техните копия, като от огнен меч“, а главно в техния надменен отговор на Калояновото предложение за мир и приятелство. Няма съмнение, че Калоян е съумял да оцени важността от на станалите враждебни отношения между ромеи и латинци, за­щото сега му се представял благоприятен случай да си от­мъсти на гордите кръстоносци за нанесената нему обида и да ги принуди да го респектират, още повече че той бил вече признат и коронясан от Рим като законен господар на България. Това настроение на Калоян спрямо латинците из­пъква най-ясно в благодарителното му писмо до Инокентий III, в което, както видяхме, Калоян право предупреждаваше па­пата с думите: „ако те (латинците) случайно се повдигнат против моето царство и биха го незачели, и то бъде напад­нато от тях , нека ваше светейшество да не придиря моето царство, но всичко да бъде свободно“.Но, от друга страна, надали може да се отрича, че Калоян тук не е действувал и по чисто властолюбиви и егоистични цели. Примамливото предложение на ромеите силно поласкало неговото често­любие, и у него се създала идеята не само да си отмъсти на латинците, но и съвсем да ги съкруши и дори да ги изгони от Балканския полуостров; а пък предлаганата от тракийските ромеи императорска корона явно вече насочвала пътя му към Цариград. Към съставянето на такъв широк план са го подбуждали в дадения момент, от една страна, пълното му съзнание на военното му надмощие на полуострова тъй като, освен своите войски, той е имал на разположение и много съюзни кумански тълпи, към които сега се присъе­динявало раздразненото ромейско население на Тракия, а, от друга, — убеждението за сигурен успех в общото пред­приятие, защото в края на 1204 год. почти всички военни сили на кръстоносците били съсредоточени в Мала Азия, тъй че латинските владения на полуострова заедно с Цариград били оставени почти без всяка защита.

Калоян обаче не се решил веднага да се обяви против латинската империя и да пристлпи към военни дей­ствия, едно, защото настъпвала вече зима, и, друго, което било по-важно, не бил готов за такова голямо и сериозно пред­приятие. Най-първо трябвало да си обезпечи съюза с куманите и да осигури тяхната поддръжка. Но в същото време се приготвял и друг един съюз, за който се научаваме от писмото на Хенрих, брата на император Балдуин, до папа Инокентий III от 5 юни 1205 год. Като описва сраже­нието при Одрин и обстоятелствата, при които е станало по­робването на латинския император, и каква е била съдбата на последния, Хенрих, между другото, там пише: „Но ето още какво се е случило, от което се бояхме и което донасяше обществената мълва: от писмото на самия влах (т. е. цар Калоян), което бе уловено от нас заедно с пратениците му, се научихме за съюза му с турците и другите врагове на кръста Христов; ние го препратихме на ваше апостоличество на едина и на другия език“.Това известие не оставя никакво съмнение, че Калоян още преди одринското сражение е влизал в сношение за съюз с малоазийските турци-селджуци, които представяли в това време една зна­чителна сила, и, както се види от думите на Хенрих, съюзът бил сключен, но неосъществен. Целта на тоя съюз, който, вероятно, е влизал в споразуменията с тра- кийските ромеи, е очевидна, макар условията му и да остават неизвестни: турците да отвличат вниманието на кръстоносците в Мала Азия, и по тоя начин българи и ро­меи да останат свободни в действията си.

За всички тия мероприятия било потребно време, а за да не изпусне удобния момент и да прикрие на първо време участието си в общата акция и сношенията си с турците, Калоян наредил да се приготви повсеместно и общо възстание във всички тракийски градове, които били под властта на кръстоносците. „Поради това, пише Никита, той заповядал на прибегналите към него ромеи (т. е. на представителите на тракийските градове) да се върнат в родните си градове, постепенно да ги подготвят за въстание и, колкото е възможно, да вредят на латинците, докато той сам им дойде на помощ“. Твърде е възможно, че на някои от тия представители да е било възложено воденето на преговорите с турския султан от името на българския цар, защото те са могли да бъдат едничките посредници между двете страни. „Когато се върнали в отечеството си, продължава Ни­кита, те, наистина, с помощта на българите успеха да възбунтуват градовете на Тракия и Македония. Сетнина от това било туй, че латинците, които бяха завзели тамошните градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяват с бягствс в Цариград“.

Въстанието избухнало най-напред в Димотика. Тук след смъртта на граф Хуго Сен-Пол,пожизнения владетел на тоя град, местните жители, които дали клетва на българския цар да изменят на франките, нападнали на кръстоносците, от които едни избили, а други заробили, и само малцина сполучили да избягат в Одрин, който тогава дър­жали венецианците; но и тоя добре укрепен и богат град се възбунтувал. Понеже венецианците се отнасяли твърде лошо с одринци, последните влезли в сношения с околните гра­дове и крепости и с тяхно съгласие изпратили пратеници при българския цар с просба да им помогне. Той обещал да изпълни просбата им. Тогава одринци предложили на вене­цианския гарнизон да напусне техния град, като го заплаш­вали в противен случай с безпощадна смърт. Венециан­ците, като съзнавали своето безсилие, както и техните пар­тизани от ромеите, били принудени да бягат от там. Те търсили защита в императорския град Цурул (сег. Чорлу); подкрепени с намиращите се там войски, те се върнали назад във венецианския град Аркадиопол (сег. Люле-Бургас), който сполучили отново да завземат, ала когато се научили, че близо до града се намирала вече ромейска и бъл­гарска войска заедно с кумани, те очистили Аркадиопол и пак се оттеглили в Цурул; но и тук не останали задълго: страхувайки се да не би жителите да им изменят, защото „последните били клетвено свързани с българския цар“, избягали в Цариград. Тук вече било получено известие за повсеместното въстание на ромеите и за избиване на фран­ките. Към това време избухнало въстание и в Пловдив, от който заедно с областта било образувано херцогство, предадено за владение на белгиеца Рене де Три, който се явил там със 120 отлични рицари. Местните жители го прие­ли на драго сърце и му се подчинявали като на свой господар. Те се нуждаеха, пише Вилардуен, твърде много от помощ, защото българският крал Иван бе им отворил жестока война. И той им помогна твърде добре и завладя голяма част от страната; обаче по-голямата част,която държеше страната на Иван, се обърна против него“. И наистина, в Пловдив се образували две партии: бъл­гарска, която се обърнала към цар Калоян, и латинска, която търсила покровителство и защита у Балдуин. Рене де Три трябвало да води голяма борба с възстаниците, но скоро бил напуснат от родния си син, брат, племенник и зет, които заедно с 30 рицари побягнали за Цариград, но по пътя били настигнати от възстаналите ромеи, разбити, взети в плен и предадени на българския цар, по чиято заповед всички били обезглавени.

Успехът на ромеите, поддържани от българите, почнал да внушава страх на латинците за техните владения на полуострова, па и за самата столица. През пролетта на 1205 год. водителите на кръстоносците набързо се събрали в Цариград и на съвета решили да потеглят за Тракия с всички, колкото имали на лице, войски.Градовете Виза и Чорлу се покорили без бой, и само Аркадиопол се опитал да даде отпор; обаче ромеите и техните съюзници, които успяли да завземат града през нощта, при приближението на латинската войска не могли да го удържат: в даденото отвън града сражение защитниците му потърпели пълно пора­жение, и латинците отново завзели Аркадиопол. „Тогава, пише Никита, се открило печално и жалко зрелище: без да дадат някому пощада и колейки всичко с меч, латинците напоили земята с кръв, и никой от падналите не се удостоил с погребение“. Най-сетне дошел ред и на Одрин, който бил силно укрепен от ромеи и българи, а, според Вилардуена, на стените му се развявали знамената на бъл­гарския цар. На 25 март 1205 г. потеглил сам импера­тор Балдуин с граф Людовик Блуаски и подир тях венецианският дож Енрико Дандоло, всеки със своите отреди. Кръстоносците на 29 март с. г. обсадили Одрин, но поради своята малобройност не се решавали да го атакуват. Затова, като окопали лагера си с окопи, те поста­вили обсадни машини и почнали да бомбардират града, а под стеиите му били турени мини. Жителите се от­бранявали храбро, но скоро захванали да чувствуват недостиг от храна. Изпратеният на рекогнисцировка граф Людовик Блуаски по възстаналата страна не сполучил в нищо, а между това на помощ към Одрин бързо се приближавал българският цар Калоян с голяма армия и 14 хиляди съюзни кумани. Като оставил Вилардуена в лагера при Одрин, император Балдуин I с цялата си войска по­теглил против Калоян .

Българският цар се спрял на пет лйо от импера­тора и изпратил на 13 април един кумански отред към латинския лагер със заповед да нападнат на стадата добитък за прехрана и на стадото коне, които се пасели по тамошните ливади, „като искал с такъв стратегически опит да узнае характера на неприятелите и похватите на техните военни действия“, пише Никита. Щом се появил отредът на куманите, рицарите с ярост се нахвърлили върху тях, и те отстъпили; на доста далечно разстояние рицарите ги преследвали, но в това време, според своята тактика, нео­чаквано куманите се обърнали назад и изгонили тежко въоръжените рицари с големи загуби. Тогава последните се убедили в своята безразсъдност и решили да чакат напа­дението на българите върху завзетата от тях позиция. Между това Калоян се разположил с войската си в околните на града долища и се прикрил зад хълмистата местност,така че противникът не забелязал присътствието му. След това той изпратил по-голям кумански отред под началството на Коча със заповед да нападне отново на латинския лагер. На 14 април куманите нападнали по обяд, и граф Людовик Блуаски с проклятие станал от софрата, седнал на коня и със своите рицари се спустнал срещу куманите. Тия отстъпили и увлекли подире си рицарите, които ги преследвали, до назначеното от Калоян място, после веднага се обърнали назад против латинците и заедно с българите, които били скрити в засада, заобиколили ги от вси страни, като „някой черен и сгъстен облак“, така че на латинците не била дадена и най-малка възможност нито да продължат сражението в боен ред, нито да отстъпят. Смелият граф Людовик Блуаски получил смъртоносна рана, и почти всичките му рицари били избити. Балдуин I, без да обръща внимание на предпазванията и убеж­денията на умиращия граф, с 200 души отбор-рицари се хвърлил в боя, като предпочел смъртта пред позора. Заобиколен обаче от неприятелите отвсякъде, императорът бил уловен жив и веднага доведен при Калоян. Сраже­нието се продължило до вечерта късно, когато българите и куманите се оттеглили назад, а Балдуин I бил изпратен в Търново, гдето, окован във вериги, бил хвърлен в тъм­ница. В тоя знаменит бой, според думите на Роберт де Клари, „загинал цветът на латинското рицарство“, а спо­ред Никита, „най-отборната част от латинската войска, известна със силата на своите копия“. Оная част от кръстоносците, която бе избягнала меча и копието на неприятеля и се бе върнала в лагера, гдето палатките били осветени и пред тях накладени огнове, за да заблудят неприятелите, изплашена от съдбоносния изход на сражението, начело с венецианския дож, който не взел участие в боя, като из­губила всяка надежда да се удържи при Одрин, още през същата нощ избягала и сутринта на 15 април стигнала в Памфилон, а на 16 април била вече в Редесто, а оттам— в Цариград, накъдето потеглил подир тях и маршал Вилардуен, който беше вече снел обсадата на Одрин В Цариград бил назначен за управител на империята извиканият от Мала Азия брат на Балдуин I, Хенрих, който, обаче, приел титлата не. император, a moderator im­perii, понеже чакал известие за съдбата на пленения си брат. А Калоян по-сетне за тая победа писал на папата, че „Бог, който се противи на горделивите, а на смирените дава благодат (Иакп IV, 6), му дал тъкмо неочаквана победа, която той отдавал на блажения Петър, княза на апостолите.

Одринското поражение поставило кръстоносците в отчаяно положение както в Европа, тъй и в Мала Азия: това е бил удар, сетнините от който латинците никога не могли да унищожат. Колко е било критично положението на ла­тинската империя след тоя удар, се види от споменатото писмо на Хенрих до папата от 5 юни с. г., в което ето как той описва сражението при Одрин.„Случи се, че гърците, които по вродено злонравие и обично вероломство, след всякакъв род безопасност и уверение, се явяват всякога наклонни на измяна, веднага след изпращането на последните пратеници до вас, открито показаха измяна, която преди това те бяха замислили, като вдигнаха въстание против нас. Когато това узна моят брат и господар- император, придружен със случайно намерените немного хора, (защото повечето от нас бяха пръснати по укрепления и провинциални гарнизони), потегли от царския град с намерение да отмъсти против главата на въстанието, именно Одрин, твърде укрепен гръцки град, съседен на българския народ само с междинните планини. После, когато българският господар Иваница, когото гърците бяха повикали на помощ, тайно обаче, за да причиняват повече вреда, чул,че латинците обсадили гореказания град с толкова незна­чителна войска, неочаквано той, оня влах Иваница, нападнал на нашите с безбройно множество варвари, българи, кумани и други. Когато нашите излезли насреща им твърде непредвидливо и (ги) преследва ли πο-далеч, отколкото трябвало, и били заобиколени най-после от неприятелските засади, о, тежко ми! моят господар-император, граф Л(юдовик), Стефан де Пертико и други някои барони и рицари, което не съм в състояние да пренеса без изблик на кървави сълзи, притиснати от такова множество, обаче не без загуба от тяхна страна, били изловени от неприятелите. Наистина, ние не знаем, кои са. пленени и кои са избити. Получихме, обаче, от надеждни наши съгледвачи и от достоверен слух, че нашият господар-император е здрав и жив,за когото се грижи самият Иваница, както се твърди, засега достопочтено, заедно с някои други, които, обаче, досега не знаем да ги назовем точно по име. Нека знаете също, че от деня, когато навлязохме в гръцките предели и до деня на тая нещастна битка, каквото множество и да е нападало нас и нашите, макар понякога нашите да са бивали твърде малко, обаче всякога са се връщали с триумф и победа. А ние вярваме, че неоцени­мата загуба, която тогава ни опечали и порази, е станала по­ради необмислената смелост на нашите и по вината на нашите грехове. . . Като направихме преглед на нашите сили, ние почнахме да укрепяваме градовете и крепостите, които, както изглеждаше, ще могат да издържат против гръцкото въстание и между действие заминахме за Цариград. И тъй, макар загубата на хора и да ни причинява тежка скръб, обаче надяваме се на Господа и смело вярваме, че ще можем да издържим по-дълго, по воля Господня, засадите и набезите на нашите неприятели и дори да очакваме отдалеч под­крепа и помощ“. И наистина, в края на писмото, като говори за опасността, която заплашвала кръстоносците, Хенрих моли папата да разпрати по Италия, Франция, Германия и другите западни страни легати, които да проповядват нов кръстоносен поход „in auxilium nostrum et subventionem“ и за освобождението на Балдуин I от пленство.

Участта на латинската империя сега се намирала за няколко време в ръцете на българския цар. Напразно папа Инокентий III се опитвал да предотврати явната й погибел. Той побързал да даде на Калоян приятелски съвет, да се примири с латинците, докато време не е минало, като го заплашвал в противен случай с неизбежна погибел, когато нападнат върху него, от една страна, рицарите, а, от друга маджарите „Когато ти получи кралска диадема и военно знаме от нас през легата на апостолския престол,щото твоята държава специално да принадлежи на блажения Петър, ние старателно поискахме да се погрижим, щото ти, свободен отвсякъде от неприятелски нападения, да се радваш на спокоен мир. Знай, прочее, писал Инокентий III, че от западните страни ще потегли за Гърция огромна войска, освен оная, която недавно пристигна. Оттука ти трябва да се погрижиш твърде много за себе си и за своята земя, за да сключиш, докато можеш, мир с латинците, защото ако слу­чайно те, от една страна, а, от друга, маджарите решат да те нападнат, то ти лесно не ще можеш да противостанеш на покушенията от двете страни. Затова ние подсещаме ваше величество и съветваме по права вяра, щото ти, понеже казваш, че държиш пленен Балдуин, цариградския импе­ратор, така да се погрижиш за себе си, че чрез неговото освобождение ти да сключиш верен и траен мир с ла­тинците, та и те да се успокоят съвсем от нападението на тебе и твоята земя“. Едновременно Инокентий III писал и до търновския архиепископ, българския примас, старателно да увещава Калоян и да го склони да освободи пленения император; а Хенрих папата съветвал,„като старателно се стреми към освобождението на брата си, да утвърди верен и траен мир с неговия дражайши син Калоян, светлия крал на българи и власи, така че постоянно да има верно и здраво приятелство между българи и латинци. Накъсо пишем, защото трябва повече работа, отколкото приказки. Впрочем приятелството би могло да бъде много полезно за двете страни.

Но въпреки тия залягания на папата, войната между българи и латинци вървяла със страшно ожесточение. Латинците, за да избягнат плен и смърт , очистили цялата одринска област . Българите пък, заедно със своите съюзници — куманите, наводнили цялата страна до стените на Родосто, Силимврия и Цариград, като извършвали навсякъде страшни опустошения, особено куманите, които убивали, грабили и опожарявали по най-варварски начин, а най-красивите пленници принасяли в жертва на боговете си. Гдето не достигали българите и кума­ните и което щадили, от своя страна латинците унищожавали в отмъщение за коварната измяна, за съчувствието към бъл­гарите и въстанието; на морето пък разбойничали латински пирати. Калоян бил на върха на своята мощ и слава и вече бил убеден, че латинската империя преживява последните си минути. Но да удари право на Цариград той все още не се решавал,едно, защото съюзниците му кумани с на­стъпването на летните горещини си отишли обратно в степите и, друго, защото зад гърба му стоял все още силен и опасен неприятел — солунският крал Бонифаций Монфератски, Затова от Мраморно море Калоян потеглил на­право за Солун, като мислел да се възползува от отсътствието на Бонифация, който в това време обсаждал завзетата от Лъв Сгур, тогавашния владетел на Коринт и други гра­дове, пелопонеска Навплия. По пътя си на запад той се приближил до гр.Сяр, който се защищавал от силен гарнизон от кръстоносци под началството на Хугон де Колеми. Калоян обсадил града и скоро го превзел,при защитата на който сам де Колеми паднал убит. Смъртта на последния довела до отчаяние гарнизона, който се спасявал в самата градска крепост, която се наричала Кула. Калоян опожарил града и разрушил стените му; а след това обиколил крепостта от всички страни. Отначало той предложил на латин­ците да се предадат и да получат свободен излаз; но те, очаквайки помощ от Бонифация, по никой начин не се съ­гласили. Тогава Калоян засилил обсадата:той приставил големи обсадни машини и почнал да бомбардира крепостта. При такова безизходно положение латинците решили да пре­дадат крепостта на условие, да им бъде позволено свободно да излязат от нея с оръжието и конете си. Но сега Калоян не искал и да чува за подобно условие; тогава те молили да им се позволи да се върнат на родината си, под надзора на водачи до границите на Маджарско. На това условие бил сключен договор. Но Калоян не си сдържал ду­мата: на всички здрави и силни той заповядал да отсекат главите, а отпуснал само ония, които не били способни за военна служба, като ги лишил предварително от целия им имот.От там Калоян потеглил направо към Солун, но още преди пристигането му градът, но не и крепостта, бил лесно завзет от един влах, т. е. българин от северна България, на име Ециисмен (и още Ецигмен), което, може би, да отговаря на българско-куманското име Цузъмен или Чъсмен, управител на крепост Просек и околностите му, подвластни на Калоян. Жената на Бонифаций, Маргарита, която поради един бунт на солунци била принудена да се затвори в градската крепост, съобщила на мъжа си за за­плашващата опасност Бонифаций незабавно побързал от Пелопонес да й дойде на помощ; но преди да пристигне в Солун, той получил друго известие от жена си, че враговете са победени и изгонени, а в града е възстановено спо­койствие. Зарадван от това известие, Бонифаций намислил да потегли право на север за Скопие с намерение да от­мъсти на Калоян за нападението му, но тъкмо в това време получил известие за смъртта на граф Людовик Блуаски и за пленяването на император Балдуин, което го принудило да се откаже от намерението си, и бързо се върнал в Солун. След оттеглянето си от Солун, българите се пръснали по македонските градове, които Бонифаций не се осмелил да защити. Калоян се възползувал от това, дето всички градове-крепости били оставени без гарнизони, като Веррое и други принадлежащи на солунския крал градове и сполучил окончателно да закрепи властта си в югозападните български земи (сег. Македония) Безвременното, обаче, напущане на Тракия било капитална грешка от страна на българския цар. Щом опасността за столицата изминала, в Цариград се събрали на съвет всички водители на кръстоносците, за да определят по-нататъшните си действия. Главният предмет на тоя съвет бил въпросът за унищожението съюза на Калоян с тракийските ромеи, а това те са могли да достигнат само с война, и то изтребителна война против тях . Всички единогласно решили да продължат войната и да пратят войска против възстаналите и отметнали се тракийски градове, като искали да се възползуват от господствуващето още в по-голямата част на войската въодушевление, а главно от това, че Калоян напуснал ромеите и бил зает с други войни, и в тях било отвлечено сега всичкото му внимание Впрочем, това не е било война, а поголовно изтребване на ромейското население както по бреговете на Мраморно море, дето действувала ве­нецианската флота, тъй и навътре в страната между Цари­град и Одрин. В късо време градовете Чорлу, Аркадиопол и Виза били отново покорени от латинците. Най-сетне потеглил и сам управителт на империята Хенрих. „Като мина покрай Аркадиопол, пише Никита, понеже в него бе останал да живее един само вятър, той навлезе в гр. Айри и без­пощадно нападна жителите му, като ги изтрябваше по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християнско об­щество, макар че те бяха преминали на страна на българите не толкова по добра воля, колкото по необходимост и по невъзможност да се съпротивят. Тоя терор, който, очевидно, имал за цел да унищожи ромео-българския съюз, силно изплашил тракийските ромеи, които веднага напуснали всички градове в Тракия и се затворили в най-яките крепости Одрин и Димотика.

Първом Хенрих се явил пред Одрин и го обсадил. Той укрепил лагера си с висок окоп и обявил на обсадените, че ще снеме обсадата и ще си отиде само тогава, ко­гато градът бъде превзет или по капитулация, или със сила. Но одринци, раздразнени само от един помен за капиту­лация, отговорили, че между ромеи и латинци не може да има никакво споразумение, защото доста са известни вероломството и безчовешката жестокост на латинците. Градът бил силно укрепен, и Хенрих съзнавал,доколко ще му бъде мъчно да го превземе, но решил,каквото и да стане, да го завладее. Двете отчаяни атаки били храбро отблъснати. Обсадените на­правили излаз от града и произвели страшно клане в ла­тинския лагер. Българи и кумани отрязвали привоза на храна. В лагера на латинците се появила страшна язва, от която войниците почнали да се разбягват. Бежанците попадали в ръцете на българи и кумани, които всички ги избивали. Най-сетне Хенрих бил принуден да снеме обсадата и да отстъпи към Димотика с надежда, че по-лесно ще я превземе ; разливът, обаче, на р. Марица го накарал да се оттегли в Памфилон, отгдето назначил гарнизони в разни градове- крепости и се върнал в Цариград. Но въпреки тоя успех ромеите оттука почнали да подготвят отмятането си от българския цар, като мотивирали по-сетне постъпката си с това, че Калоян във войните си с латинците не правел раз­лика между тях и ромеите, т. е. еднакво унищожавал едните и другите.

За унищожението на ромео-българския съюз от 1204 год. се полагали усилия и от друго място. При завръщането си в Европа през пролетта на 1205 год. Хенрих сключил с Теодор Ласкарис примирие, от което последният се възползувал за закрепа и засилване на новооснованата в Никея ромейска държава. Благодарение на личните си способ­ности, той в скоро време сполучил да подчини под хеге­монията си всички ромейски претенденти на престола в Мала Азия. В Никея, гдето към това време бяха почнали да се събират все повече и повече членовете на ромейската ари­стокрация, на висшето духовенство, на предишната ромейска армия, съборът на държавните чинове избрал за импера­тор Теодор Ласкарис, който в следната 1206 год. бил коронясан от цариградския патриарх Михаил Авториан (1206—1212), приемника на Иван Каматир, който се бе отказал от патриаршеския престол и останал в Димотика, гдето и се поминал. По тоя начин възникнала тъй нарече­ната никейска империя, която се считала като продъл­жение на византийската. Възникването обаче на никейската империя, както и нейната закрепа се дължи изключително на българския цар, или то е било втора близка сетнина от Од­ринското поражение на латинците; защото, ако да не бе Ка­лоян предприел своя поход срещу Одрин овреме и не бе разгромил силата на латинците, то едва ли Теодор Лас­карис би успял да се закрепи в Никея. Тъкмо това съби­тие дало възможност сега на всички ромеи да обърнат погледите си към последната:от сега Никея почнала да става център на ромейските тежнения, и от Никея наченали да очакват освобождение от латинските завоеватели. Начертавайки тая задача за никейските императори, Теодор Ласка­рис не е могъл да гледа спокойно успехите на българския цар, който вече се изпречвал на пътя му; не по-малко го е смущавало и обещанието на тракийската аристокрация да про­гласи Калоян за ромейски император. Всичко това правело за Т. Ласкариса като необходимост унищожението на ромео- българския съюз от 1204 год., и агитациите против бъл­гарския цар и в полза на никейския император се почнали веднага след заминаването на Калоян от Тракия. Така било хвърлено семето за едно антибългарско движение в тракийските градове, което скоро се обърнало и в открити действия против българите и техния цар. Латинците собствено това и чакали и не се забавили да променят политиката спрямо тракийските ромеи. Като посредник на ла­тинците в това дело послужил византийският пълководец Теодор Врана, — синът на известния вече нам визан­тийски пълководец Алексий Врана, съперника на Исаак II Ангел,  който бил женен за сестрата на френския крал Филип II Август и държал страната на франките. За тая цел той получил гр. Апри от Хенрих като владение и станал във васални отношения спрямо латинския император.

Антибългарското движение най-първо избухнало в Пловдив. В тоя град, както вече се каза, вървяла постоянна борба между двете партии: българска и латинска· През първото време на съюза, макар околното ромейско население и да бе възстанало против латинците и дър­жало с българите, все пак градът оставал в ръцете на латинците, тъй като много от пловдивските ромеи били на страна на владетеля-рицар Рене де Три. Обаче в дадения момент, когато се започнало сближението на ромеи с латинци, ромейското население на града почнало да се групира около византийския пълководец Алексий Аспиета, и се образувала още една трета партия — ромейска, която явно изказвала своята враждебност против българския цар. Но това движение не изплъзнало от вниманието на хората от българската партия. Докато Калоян още действувал в Македония, при него се явила, според думите на Вилардуен, една депутация, изпратена от пловдивските жители, които били павликяни (Popelicans), с предложение да се яви пред Пловдив или да изпрати силна войска, и те ще му предадат града. Когато Рене де Три се научил за оти­ването и целта на депутацията от павликяните, като се боял да не падне в ръцете на българския цар, изгорил павликянския квартал и побягнал със своите само 15 рицари в близката непоистъпна крепост Стенимаха (юни 1205 г.), гдето той бил обсаждан дълго време. След избягването на латинския водител, Пловдив преминал в ръцете на ромейското население, което веднага прогласило пълководеца Алексий Аспиета за свой господар и чрез това явно декла­рирало нарушението на съществуващия дотогава съюз с българския цар.

Калоян веднага разбрал,към какво клонили дей­ствията на пловдивските ромеи, и не се забавил да се въз­ползува от предложението на павликянската депутация и да си отмъсти на пловдивци за отдавнашното им упорство да се покорят под властта му. „Отдавна вече той беше озлобен, пише Никита, против тоя град и чакаше само слу­чай да го завладее, като се силно сърдеше на жителите му, задето те нито му се съвсем подчиняват, нито го признават за цар, но се отвръщават от него като от „мъж на кърви“; и тогава душата му бе особено пламнала от вар­варска гордост , задето (пловдивци) бяха прибрали при себе си Алексий Аспиета и му се подчиняваха като на началник,и нападенията на Калоян с оръжие няколко пъти отблъс­ваха“. Калоян на връщане от Македония се явил пред Пловдив,скоро го завладял с измама, предал го на грабеж и го разрушил,а по-голямата част от жителите му изтребил. „Градът бе разрушен до основи, пише Никита, и обърнат в широки развалини: само едно нещо поразяваше очите на зрителите — на висок кол обесен за краката висеше Аспиет на въже, прокарано през жилите на петите“. Освен това, според Вилардуен, Калоян заповядал да убият архиепископа на града, по-видните и златни граждани да изгорят живи, на други пък да отсекат главите, а останалите отпуснал само по едни ризи.

Тая жестока разправа с Пловдив ясно говори за голямата опасност , която се криела във въстанието на пловдив­ските ромеи против българския цар. Че това не е било дело само на Алексий Аспиет с пловдивци, а е било подготвено от всички тракийски ромеи в съгласие с латинците и с поддръжка от Никея, ни показват по-нататъшните действия на тракийските ромеи, посветени в самото дело. „Съмишлениците на Аспиета, които бяха спомогнали да го издигнат до височината на царската власт  не се укриха от Калоян, и поради това подозирайки, че ще бъдат наказани като непостоянни, отцепват се открито. След като скъсаха с него всякакви връзки, едни от тях преминаха към Теодор Ласкарис, управителя на източните градове, другите пък, като се събраха част в Одрин, част в Димотика, влязоха в преговори с латинците и изпратиха при тях пратеници с просба да им назначат за пълководец Теодор Врана“.

ΓΙο същия начин обяснява измяната на тракийските ромеи и Вилардуен, който, впрочем, се старае да прикрие участие­то на латинците в това дело. „Когато гърците, пише той, които бяха във войската на Калоян (т. е. ония, които бяха му се предали и възстанали против франките), видяли това и че той им събаряше кулите и градовете и че не спазваше никакъв договор с тях,тогава те се счетоха за погубени и измамени. И те говореха помежду си и казваха, че той ще постъпи също така и с Одрин и Димотика, когато се върне; а, ако и тия два града съсипе, то и Романия ще загине зави­наги. Тогава те си избраха пратеници тайно и ги изпратиха в Цариград при Врана. И те го молеха да иска милост от Хенрих, брата на императора Балдуин, и от венецианците, та да сключат мир с тях , и те да му (на Врана) дадат Одрин и Димотика, и че гърците всички ще преминат на негова страна, и по тоя начин гърци и франки биха могли да бъдат в добро съгласие. Държа се съвет, гдето се говори на много начини, но краят на съвета беше такъв,че Одрин и Димотика с всички техни притежания се подаряват на Врана и на императрицата, негова жена, която беше сестра на крал Филип френски, и че той ще служи с тях на императора и империята. По тоя начин бе направен и сключен договорът и мирът между гърци и франки“.

Но и това било малко. За да прикрият явното наруше­ние на съюза, тракийските ромеи се опитали да отвлекат вниманието на българския цар и по друг начин.След разгрома на Пловдив Калоян бил принуден, според Никита, да се върне в България, за да уреди вжтрешните си работи. Кои са били причините за това бързо отиване на Калоян в Търново, византийският историк нищо не споме­нува, както всякога, когато известен факт може да компро­метира неговите съотечественици. Обаче, несъмнено се явява това, че в Търново било подготвено и избухнало въстание против Калоян при съдействието на ромеите, защото същият историк по-нататък съобщава, че „подир непродължително време, след като наказал там (в Търново) изменниците със страшни казни и новоизнамерени видове смърт, Калоян решил да почне непримирима, убийствена и безпощадна война с ромеите, думайки, че той не е вече в сила по-нататък да пренася тяхното коварство, вероломство и ежеминутна променливост “И, наистина, за Калоян сега вече станало повече от ясно, откъде е идела тая бърза промяна в отно­шенията на тракийските ромеи, чието сближение с латинците и сношения с Никея му явно посочили вероломното унищо­жение на съюза от 1204 год. Затова и предприетата от него в 1206 год. война била насочена колкото против латин­ците, толкова и против тракийските ромеи, които се явявали в неговите очи едничките виновници за осуетяването на обширните му планове.

През пролетта на 1206 год. в голямото си озлобение Калоян изпратил в Тракия, според думите на Никита, необозрими рояци скитски войски, които по многобройността си съперничели с количеството на пролетните цветя“. Една част от куманските войски се явила пред Одрин и го обса­дила, а други силни отреди потеглили към Мраморно море. При кр. Русион (Rousse и Rossa) куманите разбили от засада и унищожили един отборен латински отред, състоящ се от великани и храбреци под началството на Тиери de Tenremonde, connitable de Romanie, който собствено оказал най-голям отпор. Друг един многоброен отред кумани достигнал до гр. Апри, който те завладяли без съпротива и го разру­шили, а жителите му отчаст избили, други откарали, за да ги продадат в робство, а трети изгорили. След това куманите насочили маршрута си към морето срещу Редесто; по пътя си те срещнали Теодор Врана, който водел за Одрин един изпратен затам латински отред и го обърнали в бягство заедно с войската. Куманите завзели гр. Редесто с пристъп, жителите му откарали в робство, а града из­равнили със земята, .защото те бяха възприели, казва Никита, от българите непримирима вражда към нас и я предаваха от деца на деца, от век в век“. От тук те се на­хвърлили върху Панион (Panedor), Хераклея (Arecloie, стар. Перинт) и Даонион (Dain), отгдето откарали в плен цялото население и градските стени разрушили. Но не по-малко по­страдали и градовете, които били по-далеч от морето. Така Аркадиопол, Месина (Мусинопол), Чорлу „злополучно завър­шили своето съществувание“ заедно със селищата в тяхната област, както и селищата в околностите на самия Цариград не могли да избягнат разрушението на куманите. Осо­бено грозна била участта на кр. Атира, жителите на която, след като влезли в преговори с куманите да се откупят със злато, приели връщащия се от Редесто отред на Теодор Врана с надежда, че той ще ги защити от неприятеля; обаче още през нощта латинците напуснали града, за да избягнат срещата с куманите, но при река Регий(стар. Regina, сега Еркене) те се натъкнали на други кумански отреди и били повечето избити. След заминаването на латинците, кума­ните същата нощ се прехвърлили през стените на града и произвели страшно клане, без да пощадят и малките деца; от тия, които се опитали да се спасят с бягство към морето едни били изловени, а други били изклани, трети пък се издавили и само твърде малко се добрали до корабите.

След това куманите се пръснали на отделни тълпи по цялата страна, като ограбили и разорили почти всички насе­лени места с изключение само на градовете Виза и Силимврия, които уцeлeли благодарение на своето непристъпно мeстоположение, на яките си стени и на латинския гарнизон. Според Акрополит, който съобщава, че опустошенията и разо­ренията на българския цар се простирали не само върху градо­вете в областта на Мраморно море, но и достигали до брeговете на Бяло море — разрушени били, според него, градовете: Ираклия, Панион, Редесто, Хариупол (сег. Айребол), Траянопол (сег. Енос), Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион (при залива на сегашния Буругйол) и много други, — изведените от тия разорени градове жители Калоян поселил по брeговете на Дунава. „Той отмъщавал, пише Акрополит, по тоя начин, както сам казвал, за ония злини, които император Василий II бе причинил на българите, и както тоя се казвал Българоубиец, така оня (Калоян) наричал себе си Ромеоубиец“. Също така в едно решение на синода при Охридската архиепископия се споменува, че имало пресе­лени нещастно през времето на българското владичество в областта на Дунава и жители от македонския град Верея. В Цариград очаквали появяването на неприятеля под самитe му стени и се готвели за обсада. „Паднали съвършено духом, пише Никита, при такъв успех на неприятелите, латинците се наврeли в Цариград, като в някоя пещера, и всичкото си внимание обърнали, как да приготвят средства за из­държане на обсадата, като раздeлили за тая цел помежду си градските стени откъм морето, а на ромеите предоставили пълна свобода да се изселват от столицата, накcдето искат. Между това куманите доста дълго време още останали в околностите на Цариград: често те подхождали до самите стени, завързвали битка, а понякога дори, за да покажат своята храброст и, може да се прибави, щастие, което ги придружавало в тия случаи, в твърде малък брой се вмъквали в тъй наречените врата на св. Роман и избивали тамошната стража, но после незабавно отстъпвали назад. Най-сетне те (куманите) пак с всичката си войска си отишли назад в своята страна, като карали пред себе си пленници на цели стада като някои животни, а коне и разни други домашни животни — в такова безбройно множество, както са безбройни и звездите небесни“.

Не се минало много време след това, и цар Калоян сам потеглил през юли 1206 год. в поход с добре приготвена и многобройна войска. Най-първо той поискал да завладее Одрин и Димотика, като мислел,според думите на Никита, че „завоеванието на тия градове ще бъде достойна награда за цялата война и в същото време виждал в него осъществение на своето желание съвършено да изгони ро­меите от Тракия и да я обърне в живелище на дивите зверове“. Калоян най-първо се явил пред Димотика и вед­нага поискал, щото жителите да го пуснат да влезе в града, както това правели другите градове. Но те му отка­зали, като казали: „Господине, когато ние ти се отдадохме и се възбунтувахме против франките, ти ни се закле, че ще ни пазиш искрено и ще ни избавиш. Ти това не стори, а разори Романия; също ние знаем добре, че ти ще постъпиш с нас тъй, както и с другите“. И когато Калоян чул това, той обсадил Димотика, като поставил 16 бойни големи машини, и почнал да опустошава цялата страна наоколо. Той сполучил да отбие р. Марица, която през разни тайни канали снабдявала града с вода, и постепенно разрушавал градските стени с огромни военни машини. Димотичани му предлагали да се предадат, да изявят покорност пред него и да го признаят за свой цар, като поставяли само едно условие — той да не влиза в града. Но Калоян не се съгласил на това условие, защото той добре знаел,че то не е искрено, и решил с пристъп да завладее града. Той засилил бомбардировката на стените от каменнометните оръдия, но срещнал упорита отбрана от страна на обсадените, които измисляли разни средства, за да намалят силата на ударите, и при всеки опит на българите да направят пристъп на пробитите в стената брешове или да притеглят машините за изкачване на стените, димотичани всякога храбро ги отблъсвали, като нанасяли под влияние на отчаяние­то и въодушевението такива вреди, каквито сами търпели от него. Обсадата се продължила много без никакъв успех. Най-сетне Калоян се видял принуден да снеме обсадата и, като изгорил своите бойни машини, се оттеглил в България, „подбуждан не толкова от своя неуспех, казва Никита, колкото поради достигащето отвсякъде и пре­дава ще се от уста в уста известие, че скоро трябва да при­стигне на помощ на обсадените силна и добре обучена ла­тинска войска“.

И наистина, на постоянните молби от одринци и димо­тичани в Цариград за помощ латинците след дълги коле­бания най-после решили да излязат от Цариград и да им се притекат на помощ. През Атира, Силимврия, гдето оста­нали няколко дена, за да си набавят храна, и Виза, Хенрих с войската си пристигнал в Одрин, гдето населението ги посрещнало тържествено и с голяма радост . Латинците се разположили на лагер пред града и, след като сключили военен съюз с ромеите и обиколили няколко пострадали от нашествието на куманите градове, възстановили ги, докол­кото позволявало времето, и се впуснали да преследват не­приятеля. Щом се получило известие за приближаването на латинците, Калоян веднага отстъпил от Димотика и потеглил назад по долината на р. Арда, защото пътят му Димо­тика—Одрин—Верроя бил вече завзет от латинците. Ко­гато дошло известие в франкския лагер, че Калоян станувал при крепост Rodestuic (неизвестно), още на следния ден франките потеглили и очаквали да влязат в бой с цел да му пресекат пътя на отстъпването. Обаче Калоян снел лагера си и потеглил за своята земя. Латинците го преследвали цели пет дена (до 3 юли), и той вървял всякога пред тях. Те навлезли в Родопската област и на 5-ия ден стигнали до едно хубаво място при крепост Ефраим (Le Fraim), гдето останали три дена. Тук един малък отред от най-добри рицари на брой 50 предложили да продължат преследването, като мислили, че другите няма да посмеят да останат всред неприятелската страна. След един съвет с бароните си Хенрих приел предложението, и те стигнали до една красива долина пред крепост Мънияк (Moniac), разположена на р. Арда, която му се предала. Там те останали пет дена (до 14 юли), а споменатите рицари казали, че ще отидат да помогнат на Рене де Три. Хенрих обаче не се решил на такова опасно всред Родопите предприятие и останал в кр. Мънияк, а рицарите начело с Конон Бетюн и Ж. Вилардуен заминали за Стенимах. По долината на Арда, през днеш. Кърджалии и по долината на Чамъ-дере към днеш. Тополово рицарите стигнали до крепостта Сте­нимах, отгдето на 17 юли (1206 г.) освободили защищаващия се там геройски цели тринайсет месеци пловдивски владетел Рене де Три с неговите петнайсет верни рицари. Ба­роните се разположили в самия град в полите на кре­постта. Те съобщили, че много пъти чули, какво император Балдуин умрял в тъмница у Калоян, но не вярвали; обаче, когато сам Рене де Три потвърдил,че това е вярно, тогава те повярвали и се твърде опечалили. Те прекарали само една нощ в града и на сутринта напуснали Стенимах. На третия ден (20 юли) те дошли в лагера при кр. Мънияк при Хенрих, комуто съобщили за смъртта на Балдуин. След това латинците отново се върнали в Одрин и, като оставили там силен гарнизон под началството на Теодор Врана, върнали се в Цариград, защото тъкмо в това време се получило достоверно известие за жестокото убийство на пленения при Одрин и държан в затвор в Търново латински император Балдуин I.

Известията за смъртта на последния са крайно разноречиви, защото тя твърде отрано станала предмет за разни легендарни разкази. Но колкото легендарен характер и да носят известните засега разкази за последните дни на Балдуин I, все пак едва ли може да има съмнение, че той е станал жертва на Калояновия гняв в Търново, както това се потвърдява от самото време на погубването му. То е ста­нало през пролетта или в началото на лятото на 1206 г., тъкмо тогава, когато Калоян бил най-вече зъл не само против латинците, които вече се бяха съвзели след одрин­ското поражение и бяха успяли да възстановят, както видяхме, своята власт в Тракия, но и против тракийските ромеи поради тяхната коварна измяна, и когато той се готвел да предприеме отмъстителната си война против своите вра­гове, може би, след като бе изпратил там „необозримите рояци скитски войски“, във всеки случай преди сам да потегли в поход през юли в 1206 г. Само тогава Калоян намерил за добре да отговори на Инокентиевото писмо от август или септември 1205 г, в което папата го съветваше, както видяхме, чрез освобождението на пленения цариградски император да сключи по-скоро мир с латинците. В това писмо Калоян лаконически отговаря, че той не е могъл да освободи казания император нито по свое решение, нито по заповедта на папата, „защото той (императорът) заплатил плътския си данък (т. е. се поминал), когато се държал в затвор“, от което би могло да се заключи, че Бал­дуин I е умрял от естествена смърт, но Калоян не е могъл иначе да пише на папата. Едновременно с Балдуин I били избити тогава с най-немилосърдна смърт и други ромейски пленници, без да се обръщало внимание на техните жалби и молби. В техния брой бил и логотетът на дрома Константин Торник. След завоеванието на Цариград от кръстоносците той постъпил по неволя на служба при импе­ратор Балдуин и, като избягал от плена, в който бил взет от куманите на война, преминал на страна на българския цар. Калоян, който го познавал от по-рано като член на разни византийски пратеничества, го приел под свое покро­вителство и го държал на почит, понеже много му помагал във войната с латинците. Но, без да гледа на всичките му заслуги, заповядал да го насекат на парчета, и го лишил дори от погребение. Избиването обаче на ромейските плен­ници едва ли може да се отдаде само на Калояновата жестокост и да е било без причина: то е било предизвикано от антибългарското движение през 1205 год., което не се забавило да се прояви и между пленниците в самата България; вероятно, имало е опити за въстания, защото Калоян бил принуден, както видяхме, да се върне в България, за да усмири някакво въстание.

Но българският цар не се задоволил само с тия мероприятия. Наскоро след смъртта на Балдуин I той изпратил нови български и кумански войски в Тракия с решително намерение да доведе до край подчинението й. Българските войски тоя път превзели и разрушили Димотика, опустошили околностите й, заграбили голяма плячка и откарали много пленници. След това се обърнали към Одрин и го обсадили. Но известен за това от одринския гарнизон, начело с Теодор Врана, Хенрих, който след смъртта на брата си бил вече прогласен за латински император (20 август). След като управлявал империята година и четири месеца с титла moderator imperii, бързо се явил на помощ. Ко­гато той се приближил до Одрин, Калоян, щом се научил,че идел императорът, веднага се оттеглил от града към българските предели. Хенрих се разположил на лагер отвън града, гдето се явила депутация от одринци, които му съобщили, че Калоян откарал мъже, жени и жи­вотни, че той разрушил Димотика и опустошил цялата околна страна и че българският цар се намира на един ден път оттам. Хенрих решил да се срази с него, за да избави пленниците и се впуснал да го преследва на че­тири дена път. Той навлязъл в България до Крън и Верроя (Veroi), чиито жители избягали в планината, щом узнали за приближението на императора; там латинците намерили много храни и други блага. Императорът разположил вой­ската си пред града и разпратил хора да ограбят околната страна, отгдето били откарани доста стада от волове, крави и биволи и голямо количество други животни. След два дни той потеглил оттам и пристигнал в град Блисм, който така същобил напуснат от жителите си; там латинците също така намерили изобилие от всички блага. Тук се по­лучило известие, че на три ле оттам се намирали пленниците в един дол, които Калоян бе откарал с техните стада, кола и каруци. Хенрих назначил един отред, начело с брата си Евстахия, който, като стигнал на мястото, влязъл в битка с Калояновите хора и сполучил да ги разбие. Тогава били освободени от пленство до 20 хиляди мъже, жени и деца и три хиляди кола с багажа им. Императорът след това се върнал в Одрин. Но Хенрих не се ограничил само с това. През есента той събрал войската си и навлязъл отново в България. Той достигнал до гр. Терми (LaFerme, при днеш. Айтошки бани, с.-з. от Бургаз, превзел го и се настанил в него. Там латинците останали три дена и оплячкосали цялата страна и разрушили гр. Аетос (Aquile при сег. Айтосъ). На четвъртия ден те потеглили от Терми, който, въпреки че бил хубав и приятен и там се нами­рали, според Вилардуена, най-добрите на света бани, императорът заповядал да го разрушат и изгорят. Латинците се върнали отново в Одрин, гдето остана ли до 1 ноември, понеже не могли да воюват с настъпването на зимата. Сам Хенрих се върнал в Цариград, където го викали работите на изток.

Докато Хенрих бил зает с войната в Европа про­тив българите, никейският император Теодор Ласкарис, увлечен в успешната си борба с трапезунтските Комнини, един от които — Давид, за да получи помощ от ла­тинците, се признал за васал на Хенрих, нарушил прими­рието от 1205 год. и сполучил не само да надвие съперника си, но и да завладее твърде важната крепост Печи на Хелеспонт. Засилването на Никея обърнало вниманието на енер­гичния Хенрих, който побързал още през есента на 1206 год. да изпрати силна войска в Мала Азия. Латинците успели не само да си отвоюват отнетата крепост с помощта на един славянин Варина и неговите съмишленици и да завладеят няколко ромейски градове, но и замисляли вече да нападнат такива важни градове, като Пруса и Ни­кея. В това стеснено положение Теодор Ласкарис потърсил съюза на българския цар. Според Вилардуена, той чрез свои пратеници съобщил на Калоян, че всички войски на Хенрих били прехвърлени в Азия и императорът е останал в Цариград с малко хора; че сега той може да му отмъсти, като го нападнат двамата: той от една страна, а Калоян — от друга, и че Хенрих имал толкова малко войска, че не би могъл да се защищава от тях двамата. Предложението на Т. Ласкариса, както изглежда, било прието, и съюзът се е състоял, защото и по-сетне латинците са смятали никейския император и българския цар като прия­тели и че си помагали взаимно чрез войната. В силата на тоя съюз през март на 1207 г. Калоян събрал набързо, кол­кото можал, българи и кумани и навлязъл в Тракия. Той изпратил напред куманите, за да грабят близките окол­ности на Цариград, а в началото на април (1207 г.) сам обсадил Одрин и почнал да го бомбардира с 33 метателни машини. Обсадата се продължила цял месец. На две места стените и кулите били пробити до земята, така че обсадителите се сражавали с обсадените с копия и мечове. Одринци се защищавали отчаяно; от двете страни имало много убити. Но щастието помогнало на обсадените. Куманите, обогатени от голямата плячка, награбена в околностите на града, отказали повече да стоят при Одрин и се върнали в земята си. Калоян, като не се надявал на другите си сили, снел обсадата и се върнал в България. Щом се научил за новото нападение на българите в Тракия, Хенрих веднага сключнл исканото от Т. Ласкариса примирие и тръгнал на помощ на Одрин; но понеже той не намерил там не­приятеля, нахълтал от своя страна в България на 4 дена път и на 5-ия ден той дошел до полите на Стара планина в един град, на име Авлин (Eulin), който Калоян отново населил с хора. Жителите на тоя град избягали в пла­нината, накъдето Хенрих, след като латинците ограбили околната страна, изпратил отреди да ги преследват; обаче, разбити от българите в планинските проходи, латинците били принудени да се върнат в Одрин, а оттам Хенрих се върнал в Цариград. След това българите отново на­хълтали в Тракия, като преследва ли, от своя страна, ла­тинците.

Около това време Бонифаций Монфератски предприел от Сяр обиколка до Мосинопол и навсякъде получавал клетва за вярност; оттука той поканил императора да се срещнат в Кипсела (La Quipesale), за да поговорят за общи действия против българите. Срещата се състояла, и те ре­шили в октомври с. г. да съединят силите си в Одрин и оттам да тръгнат в поход против българския цар. В края на юли двамата господари се разделили: Хенрих се върнал през Одрин, гдето бил оставен Конон Бетюн с 100 рицари, в Цариград, а Бонифаций — в Мосинопол, за да замине незабавно за Солун. Но в Мосинопол, увлечен от думите на ромеите, какво неприятелите правели на­паденията си недалеч, той влязъл в близките планини — в Родопите, гдето попаднал в българска засада. Бонифаций, смъртоносно ранен и оставен от своите, попаднал в плен; главата му била отрязана и донесена на Калоян, чиято радост нямала граница, тъй като „най-добрият, най-храбрият и най- щедрият рицар се простил със света“. Така и вторият от най-главните дейци на четвъртия кръстоносен поход загинал в борбата с българите. След смъртта на Бонифация Монфератски начело в управлението на солунското кралство за­станала жена му Маргарита като регентка за малолетния си син Димитър; обаче, властта се намирала в ръцете на конетабла на кралските войски Амадея Буфи и граф Оберто III Биандрате, които не само не искали да признаят върховната власт на Хенрих, но и мечтаели под управлението на една вдо­вица и едно дете да се разпореждат произволно по свое усмо­трение и окончателно да се отцепят от Цариград. Обаче на първо време те трябвало да се погрижат за своето самосъ­хранение, защото Солун отново се заплашвал от българите.

Смъртта на Бонифаций Монфератски била за българския цар най-сгоден момент, за да възобнови войната против солунското кралство. Калояну, разбира се, не са били неизвестни промените, които са станали в Солун, и той твърде добре разбирал, че тъкмо сега, когато управлението на кралството се намирало в ръцете на една слаба жена с малолетния й син, той ще може много по-лесно да се разправи и унищожи тая латинска държава, която в лицето на маркиза Монфе­ратски представяла най-силен отпор при осъществяването на плановете на българския цар, и изобщо да се закрепи здраво властта му в югозападните български земи. Затова, щом се научил за смъртта на Бонифаций, Калоян събрал многобройна армия и през август потеглил в поход. Той скоро се явил пред стените на Солун и го обсадил. Ето как поетично ни описва тая обсада съставителт на 27-то чудо в чудесата на св. Димитър Солунски. „Българският цар Иван се устремява към солунския град с неудържим стремеж с войска, по-голяма от водния пясък, от българи, дромати, татари, хазари, гърци, алани, руси — цяло семейство от всякакъв род, каквито храни северната страна. . . Там имаше копиехвъргачи, стрелци, шлемоносци, щитници, пращници, копиеносци и всяко друго изобретение на бойното опълчение. Пред него (царя) дойде воеводата на войската, Манастър, — той беше най-воинственият в боя — като настаняваше безбройната войска и я разположи на лагер за кратко време при река Галик на тревенисто поле. След него и българският цар разпъва палат­ката си с толкова военна сила в Лагадин, — това място отстои недалеч от града — и доста му беше да достави за конете вода и трева в преголямо количество. И тъй, събират се войските от Галик и Лагадин, и града на великия (мъченик), Солун, увенчава венецът на нужда, но не на прослав, заобикаля се отвсякъде с войска; полкове изпъл­ниха наоколо, всички хълмове се изравниха, а земята долу се тресеше от конските въоръжения, а въздухът отгоре изпущаше противен глас от цвиленето им (на конете) и тропот, подобно на гръм, удряше и влагаше трепет в сърцата на гражданите. . . Когато пък царят се приближи с многобройните тия войски, враждебно настроен, откъм север- ните високи хълмове, отдето се представя целият град, той, като от височина гледаше и виждаше величавите и хубави къщи и честните църкви, разпитваше и изучаваше; а когато видял и дома на великия Димитър, попита и узна, че това е църквата на Димитър Мъченик, веднага той слезе от коня и се поклони и така рече: „Св. Димитре, — подобава без приструвки от чест да каже варварският глас — ако пре­взема тоя град, ще ти изградя добър манастир“. Против светлия тоя град се взема лукаво решение, което Бог свише не утвърди, като унищожава решенията на народите: да раз­руши града на мъченика, да го изпразни от всички оби­татели негови, които биха избягнали острието на меча, и да го събори наравно с земята до основи, като хвърли в запустение благонарочития, славния и най-красивия от градовете (град) и искаше да почернее и да стане поле без следи.

Но ти, Димитре, добрий мъчениче, градопазителю, отечестволюбче, великий военачалниче на божието опълчение, като се надсмееш на неговото учудване и се подиграеш със сует­ното му решение, изостри своето оръжие против него. Обаче, той (св. Димитър) се въздържаше, като му (на царя) даваше време, след като благоразумно се разкае, да отстъпи от злобата и суетата, която замисляше. Но той (царят) не, а колкото можеше скоро, изпраща разузнавачи около целия град и да изброят поотделно всички кули и (да измерятъ) всичките разстояния на стените между тях, всички зъбери. Набързо цялото старчество на оня полк заседава на съвет за това, и съветът нарежда боя: към всяка кула на града един отред от войската му да се приближи и всеки отред да донесе по две стълби; като всички войски около града наедно и изведнаж действуват, да се придържат о закона за боя и с вик само и лесно ще го преодолеят; и той (градът) трябваше да излезе на дело, но де градът при толкова безбройно множество войски имаше вътре способни за бой люде, ако да не беше издигнал силата си пак великият пазител наш и военачалник всякога победител, който язди спасително за града яздене“.

Но на Калоян не било съдено да довърши почнатата обсада, защото през нощта срещу деня, когато била назна­чена обща атака на града, той скоропостижно се поминал. Внезапната смърт на Калоян под стените на Солун и обстоятелствата, при които тя се случила, скоро станала предмет за народни приказки, които се оформяват в 27-то чудо от чудесата на великомъченика Димитър, патрона на града. Ето какво се разказва там за нея. „Докато българският цар Иван от вечерта бе наредил всяка хитрост и целия си съвет и полк и бе приготвил панцири, оръжия и лъкове, цялото друго нареждане (а именно), още от сутринта на разсъмване, когато слънцето се покаже от изток, да обиколят града за бой и воюване, се обърнало на сън, за­щото настъпила нощта на неговото умъртвяване. И не стана, както приличаше, нищо друго, освен това, за което нощем се мечтае (а именно), че пълковете му завземат града, че по стълбите се качват на стените, че вижда мъжеубийства, че чува метеж, че с голяма гордост влиза вътре в града. Обаче това за него беше само до полунощ, след като бе заспал. Докато още свещи му осветяваха нощната тъмнина в палатката, когато юноши предстояха и бодърствуваха и стража пазеше, както е обичай, пред него, тогава, тъкмо тогава твърде рано в края на нощта Бог допусна на своя меч на отмъщението да заблистае и го наострил, като на точило, чрез ревността на мъченика. И бодърствуващият, наистина, страж и защитник на нашия град, великият на великия цар войник, Димитър конник, на бял кон внезапно се явява на българския господар и поразил веднага клетника в сърцето. Последният, като силно завикал,почнал да хока главния началник на войската, Манастра, какво той е наранен тъкмо от него, защото нему се показало, че видял, какво той, възседнал на породистия и бял кон, на който обикновено яздил, дошъл вътре в палатката и забил в сърцето му копието, което той (Манастър) обикновено носел. И той (Калоян) пак продължаваше да укорява тогова и така често, че тоя (Ма­настър), разбуден от виковете, скочил от постелката си, защото палатката била съседна нему, влязъл, видял, явил се и чул: Ди, който беше дошел тук преди малко, въз­седнал на белия си кон, ме прободе с копие“. (Военачалникът) се силно изплашил и казал: „Не, царю! Съжали се, смили се I Не е възможно това, не! Теб ти се е причудило, не е истина!“ Оня (Калоян), понеже бе получил дълбока рана, страшно се превивал, викал и стенел. Така той бе справедливо прободен в корема, и голямо количество чиста кръв се изля навън, за да се потопи кракът ти, Димитре, в кръвта на твоите врагове, заради тоя твой град. И поч­нал да изнемогва. Като видял това главният военачалник на войската му, Манастър, колкото било възможно скоро, турил го възнак и безогледно се спуснал да бяга; като се спасил с хитрост , с такава бързина отстъпил, а подир него и с него и цялата оная безбройна войска, така скоро, като че ли някои бореади гонели тях съкрушените. Страх и трепет нападнал на тях като пред някой чужди обхват. Обаче и тоя (Калоян) не проживял дълго, но в същия още ден на залез-слънце, както еднодневното животно в Библията, умрял насилствено. Така клетникът пожънал плодовете на собствената си злоба и суета, като изпил до дъно гърнето на яростта и чашата на гнева Господен, и когато божественотб острие се опило, той бил подложен на изпитание. Защото неговото усилие се обърна върху главата му и неговата неправда достигна до върха; той падна сам в ямата, която бе приготвил: едно само копие на (велико)мъченика било достатъчно, за да отмъсти за неговите многобройни злини, и справедливата кръвна неговите вътрешности изтича в замяна за многото несправедливи кърви“.

Тая легенда, несъмнено, е била съставена в Солун наскоро след оттеглянето на българските войски от стените на града и, може би, още в същия ден, щом се разчуло за смъртта на Калоян. Отначало тя е ходила като слух, а после послужила като основа за 27-то чудо от чудесата на св. Димитър, което е било съставено от самия Иван Ставракия, дякон при църквата св. Димитър в Солун, близък съвременник на самото събитие, защото той е живял в XIII век. От съчинението на Ив. Ставракия, тя се разпро­странила навсякъде, както се види от разните приписки и прибавки към ръкописите на историята на Никита Акомината. Така, в един ръкопис, гдето се говори за превземането на Варна от българите, се чете: „О, най-безбожний между човеците Иване! Ти по справедливост си бил наречен от тогавашните християни Скилоиоан (Σκυλοϊώννης) — Кучеиван, защото никой не е причинил повече от тебе злини на нещастните ромеи. Когато наскоро след превземането на многострадалния Цариград ти се опълчи срещу Солун, ти явно бе убит от великомъченика Димитър, о безбожниче! както е писано в неговите чудеса“; на друго място стои: „Този е безбожникът, наречен по-сетне Кучеиван, когото великомъченик Димитър погуби, когато той се опълчи срещу Солун, както е писано в неговите чудеса; или пък там, гдето става дума за убийството на Балдуин, се чете: „най-безбожний от човеците, Скилоиоане българино, и какъв най-див звяр извърши това? Твоята престъпна душа да не намери никога какво да е успокоение“. Също по 27-то чудо и биографт на св. Сава Сръбски, Теодосий (от края на XIII и начало на XIV в.), който пише следното: „Калоян, цар Загорски, се вдигна и като разори много гръцки градове по цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава царуваха франките и владееха Константиновия град, без да скърбят за разорението на другите градове, понеже не ги смятаха за свои, той, като ги намери празни и безсилни, разоряваше. Дойде той с много войски, както в старо време Сенахерим срещу божия град, срещу до край земя прославения богохраним голям град Солун, срещу родината на св. великомъченик и страстоносец Димитър, — в него град лежат и честните му мощи, от които тече миро, — без да се посрами от светостта на светеца, нито пък да се стресне от чудесата, които стават от него при светия му ковчег чрез мироизвиране, и мислеше, както дру­гите градове, тъй и Солун да разори и да го докара в край­но запустение. Но чрез горещото предстателство на светеца пред Бога той се отказа от суетния си помисъл, не изсипа тул стрели, нито извади оръжие, а заедно с пристигането си при града по божия присъда от невидима рана в сърцето си получи смърт , неочаквано се помина. И тъй, чрез молитвите на светеца Бог запази града невредим. Дошлите войски, обхванати от ужас, боейки се от светеца, намислили да бягат, но началствуващите воеводи не искали да оставят своя цар за поругание на гражданнте и за ядене на зверове и птици, а като имаха вяра към него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му, като изва­диха всичките му вътрешности и тялото му обсолиха, отне­соха го в своя си“. В последния пасаж Теодосий значи­телно се различава от Ив. Ставракий и, трябва да се пред­полага, че това са негови изменения и съображения, защото такъв славен цар не е могъл да бъде напуснат от войската и пълководците си след смъртта му.

Подобен на 27-о чудо разказ за смъртта на Калоян намираме и в историята на Георгия Акрополит, но той, както изглежда, не иска да вярва на чудото. Ето какво той пише. Когато достигна до самия Солун, Калоян умрял там, схванат от бодежи в страната (πλευρ£τιδι νόσφ), а някои казвали, че смъртта последвала от божия гняв към него. Защото на сън му се показало, че един въоръжен мъж го нападнал и го ударил с копие в плеврата. И наистина, никога от някого не са се нанасяли на ромейската земя толкова злини, (както от него), поради което било му турено име, с прозвището от куче: той бе наречен от всички Скилойоан.Защото, като присъединил към себе си народа на скитите, встъпил в роднински връзки с тях и усвоил характера на зверската им природа, той се гордеел с убийствата на ромеите“. Легендата за смъртта на Калоян намираме у западните писатели. Така Алберик само отбеляз­ва: „3а Иваница, краля на България, ние чухме, че, когато отивал против Солун, бил убит от св. Димитър“. Нещо повече ни дава Роберт де Клари, който се счита за един от най-надеждните западни писатели за латинската империя след Вилардуена. Той разказва, че след смъртта на мар­киза Монфератски, Калоян обсадил Солун, в който мар­кизата и рицарите заедно с другия народ, които защищавали града, се затворили. Като не се уповавали на своята сила и на здравината на градските стени, рицарите и.жителите се обърнали с молба към св. Димитър, покровителя на Солун, да ги избави от неминуемата погибел, и той послушал молитвите им. Една сутрин, когато Калоян спал в па­латката си, при него се явил св. Димитър и го поразил в сърцето с копие. Когато неговият народ и куманите се научили, че той е мъртъв, те се пръснали и се върнали в земята си.

От съпоставката на всичките тия известия за смъртта на цар Калоян се явява въпрос: има ли в основата на легендата нещо фактично, нещо истинско, или изобщо умрял ли е Калоян от естествена или насилствена смърт? Ако близкият по време византийски историк, Георги Акрополит, се отнася скептически към разказа на чудото, че св. Дими­тър е убил Калоян, и е готов по-скоро да приеме, че по-следният е умрял от естествена смърт, то това ясно го­вори, че тук е нямало никакво чудо, а реално убийство на Калоян, което извършил в палатката му някой от неговите близки. В разказа на чудото, както видяхме, фигурира една личност , която, очевидно, е историческа, именно Калояновият главен военачалник Манастър, чието име явно сочи на неговия кумански произход. В последната минута на живота си Калоян него настойчиво обвинява в нараня­ването си. Това обстоятелство едва ли може да бъде изми­слица на Ив. Ставракия, който върху тоя истински факт е построил целия разказ на чудото, изложено тъй картинно от него, следов., че Калоян е умрял от насилствена смърт, т, е. че убийството му е плод на някой заговор, в това не може да има никакво съмнение. Това ще се докаже, ако се обърнем към събитията, станали веднага след смъртта на Калоян в Търново.

Георги Акрополит разказва следното: „И тъй, когато (Калоян) по тоя начин умрял, завладял властта над българите синът на сестра му, на име Борил,след като взел за жена вуйна си скитянка, а сина на Асен Иван, който бил още в детска възраст, някой, като го грабнал тайно, казал,че отишъл при скитите“. Изтъкнатите тук два факта — женитбата на Борил за жената на Калоян куманка и отвличането на сина на Асен I, Иван Асен, пра­вия наследник на престола, който не бил излязъл още от детската възраст, — ясно показват, че Борил завзел престола не по право, а узурпаторски в силата на един заговор, жертва на който станал Калоян. Тоя заговор не­съмнено е излязъл из средата пак на куманската болярска партия, защото в него главни действуващи лица били кумани: царицата куманка и главният военачалник Манастър. Куманите боляри, недоволни, може би, от това, че Калоян не изпълнил дадените от него обещания при завземането на престола в 1197 г. и ползувайки се от последните военни несполуки на своя цар, решили да се разправят с него също тъй, както с по-старите му двама братя, Петър и Асен. Както в 1196 год. изтъкнаха в заговора против Асен I Стари неговия братовчед Иванко, така и сега те привлекли на своя страна неговия сестриник Борил, комуто, очевидно, обещавали да го направят така също цар, ако застане начело на заговора; затова и Стефан Първовенчани в житието на св. Симеона (баща си Ст. Няман) го нарича

Тук не по-малко е спомогнала и царицата, която, сама, може би, недоволна от мъжа си, е държала страната на куманската партия и, от своя страна, е обещала на Борил да се ожени за него като средство да се закрепи на престола. Погубването на Калоян било възложено върху пълководеца Манастра, който е принадлежал на куманската партия и е бил, очевидно, един от главните съзаклятници. При такова едно положение на работите съвсем понятно става и изчезването на правия наследник на престола. Като се бояли, да не би при узурпацията на властта синовете на Асен I, Иван Асен и Александър, да ги постигне някоя зла участ от страна на братовчеда им Борил и неговите съмишленици, българските боляри, приятели и роднини на царствуващата династия, намерили за добре да ги скрият от очите на узурпатора вън от държавата; те били отначало тайно държани, а после от­ведени, както ще видим, в Русия (περί τά τών ‘Ρώσων), гдето останали през цялото царуване на Борил. Затова и тоя, който ги грабнал,за да маскира тяхното отвличане, казал, че Иван Асен отишъл при куманите. Дали заговорът от 1207 г. е имал някаква връзка с въстанието в 1205 г., което бе извикало Калоян в Търново, когато той се насла­ждаваше с бляскавата си победа над ромеи и латинци, не може да се установи. Едно е вън от всяко съмнение, а именно: че, ако в 1205 год. цар Калоян сполучил своевременно да усмири въстанието и строго да накаже начинателите и съучастниците им, то в 1207 год. той не можал да пре­дупреди злото: той станал жертва, както и двамата му по-стари братя, Асен и Петър, на козните на куманската партия.

Така завършил своя живот цар Калоян, един от най-видните царе на второто царство, който в България въз­креси паметта на цар Симеона, а на ромеите напомни за времената на тоя страшен за тях български цар. Българ­ският синодик представя Калоян като такъв, който е „удържал много победи над гърци и франки“, а патриарх Евтимий в житието на св. Филотея характеризира него и неговото царуване така:

И наистина, Калоян бил добър пълководец и войник — качества, които били необходими за българския цар в дадената епоха, за да осъществи идеята, за­вещана от неговите предшественици и братя Асен I Старий и Петър, именно, идеята за окончателната закрепа на полити­ческата независимост и църковна самостойност на възобно­вената българска държава. И цар Калоян сполучи да осъществи тая идея. Изпратените нему от папа Инокентий III знакове на царското достойнство и неговото тържествено ко­ронясване от папския легат му донесоха законно място между коронованите господари на Европа и правата му на престола били осветени и признати, според тогавашния обичай, от властта и авторитета на римския първосвещеник. С тия предимства той отстранявал претенциите на Маджарско, Византия и латинската империя върху България и се закреп­вало престолонаследието за неговата династия. Наистина, Калоян не сполучил да даде на българската църква пълна самостойност и равноправност с другите големи църкви, до което той се домогвал, но за него на първо време било достатъчно и това, че с издигането на търновския архиепископ в сан примас на царството, България се освобожда­вала от властта на цариградския патриарх.

Но с това не се изчерпвала задачата на Калоян. Преди всичко, българските земи не били още събрани под скиптъра на търновския цар. За да обедини под една власт частите на българския народ, той трябвало да се представи като равен и по власт, и по значение на ромейския по-напред, а после и на латинския императори; той трябвало да се сдобие с ви­сокото положение на оня свещен и от Бога помазан βασιλβύς или imperator, под властта на когото всички съсловия и народи в държавата трябва да се подчиняват безприкословно, за да може на законно основание да разшири пределите на царството в неговите естествени граници. Завоева­нието обаче на Цариград от кръстоносците и основанието на латинската империя дали потик на Калоян да разшири политическите си планове. Той съумял да оцени новото по­ложение на работите на Балканския полуостров и, като се облягал на собствените си сили, намислил да осъществи идеята, която въодушевяваше царете от първото царство основаване на българо-византийско царство със столица Цари­град. Той обаче не можал да прокара и да осъществи тая идея при всичките благоприятни обстоятелства, защото бил лош дипломат и политик. Увлечен от мисълта, че нему съдбата е определила да седне върху престола на източните императори, той малко си давал отчет, дали народът му, който наскоро преди това едвам бе смъкнал от себе си чуждото иго, бил подготвен политически и културно, за да изнесе на плещите си тая привлекателна и грандиозна, но мъчна задача; Със сключването съюза с най-върлите и вековни вра­гове на българския народ — тракийските ромеи, той отстъпил от традиционната национална политика на своите предше­ственици и сам изменил на себе си; поради това той не мо­жал да използува сложилите се тъй сгодно за него събития на полуострова след превземането на Цариград от латин­ците, и неговите бляскави победи и обширни завоевания ста­нали жертва на ромейското коварство, вероломство и измяна.

Що се отнася до вътрешната дейност на цар Калоян, почти нищо не знаем. Известно е само, че той по примера на брата си Асен I за прослав на престолния град през времето на своите войни пренесъл мощите на следните светии: 1. на св. Иларион Мъгленски и били положени при цар Ив. Асен II в църквата Св. 40 мъченици; 2. на св. Филотея и поло­жени били в църквата св. Богородица Темнишска; 3. на св. Михаил воин от Потука и били положени

и 4. на св. Иван от Поливот, донесени от Месина (или Моси­нопол, но де са били положени, патриарх Евтимий не посочва, както пък за другите мощи не казва, отде са били донесени. Няма съмнение, че от голямата и разнообразна плячка, която отнасяли със себе си куманите, известна част е отивала в полза на българския цар, но от нея са се ползували само болярите, когато економическото положение на народа, който трябвало постоянно да воюва, едва ли е било цветущо; това най-добре се доказва от почналото се в Бъл­гария след смъртта на Калоян богомилско движение, в което стопанско-икономическият въпрос е играл всякога твърде важна роля. Поради изключителното политическо по­ложение, в което се намирала България в дадената епоха на Балканския полуостров всичкото внимание и грижа на Калоян, както изглежда, били съсредоточени в укрепяване на градове и възстановяване на стари разрушени, а главно за уредбата на добра войска и снабдяването й с отлични за онова време оръжия и обсадни и други оръдия. При него българите побеждават враговете не само в планинските про­ходи, но и на открито поле и превземат яко укрепени градове. С тая добре уредена армия цар Калоян достигал чак до самите стени на Цариград, навождал страх и трепет както на ромеи, тъй и на латинци, богати и укрепени градове обръщал в купища развалини; навсякъде той носел със себе си смърт и опустошение. Ето как съвременникът описва плачевното състояние на латинска Тракия през великденските дни на 1206 год.

„Справедливо може да се каже, че никога окото не е видело, ухото не е чувало и не е дохождало до човешкото сърце това, което извършиха куманите и българите през времето на тия нашествия. Обширните, знаменити и много­людни до тогава градове, красивите около градовете села, отлично обработените полета и ливади, цветущите градини, които изобилваха с плодородие от напоението на непресъхващи рекички, високите дворци, великолепните, артистично иззидани и разписани с разноцветни багри палати, баните с всички удобства, обвисналите с плодове лозя, обилните с жетва нивя и хиляди други предмети, които произвеждат различните времена, които радват земята и правят нашия живот на нея приятен, сладък и многожелан, — всичко това, след изтребването на населението, стана живелще за едни само таралежеци и диви животни. Ако да можеше някой да хвърли само един поглед върху това, то той, обхванат, разбира се, от най-голяма скръб и удряйки се в гърдите, със сълзи на очи би казал, че вижда разрушението на вселената или поне възобновението на онова състояние на света, когато Бог заповядал да израстат от недрата на земята зеленина, трева и всякакви растения, които посяват семе от своя род и по подобие, а човекът не съществуваше още, за да се ползува от всичко това. Де ще намеря за своя език такова богатство от изрази, които да бъдат доста­тъчни за подробно и пълно изброяване на толкова много злини? Или отде да взема доста силен и висок глас, за да предам описваното в слух на далечните потомци? Колко е нещастен писателят, който, подобно на мене, е принуден да говори за толкова безбройни злополуки и да препълни речта си с описания на своите и на съотечествениците си страдания! В състояние ли е някой с пълно равнодушие да гледа победни паметници, подобни на тия, които са въз­дигнали нашите неприятели? В старо време победителите от чувство на хуманност и от нежелание да запазят спомен за враждата навеки, издигали са победни паметници от дърво, или от неголеми камъни с такава цел, щото те, като престоят няколко време, да изчезнат после като свиде­телства и залози не на приятелство, а на вражда и кръвопро­литие. А варварите, на които сега Господ ни е предал за нака­зание, оставиха като дири на победите си над нас развалини на градове и на навсякъдешно запустение. Но тям това бе малко. Те непременно искаха да достигнат най-крайния върх на жестокостта, — да се опият с кървава свирепост , — ето, когато някой от тях умирал от естествена ли смърт или на война, те, като заравяли с умрялите боевите им коне, на които те яздели, лъковете с тетевите, двоеострите им мечове, в същите гробове заравяли живи и пленените ромеи. Кой би могъл тук да откупи, кой би могъл да спаси клетниците?! Така варварите не знаят нито мярка, нито граници на безчеловечието. Когато се изсипаха (върху нас) тия злочестини и тоя невидим и нечуван ужас, бяха великденските дни на деветия индикт (вариант: на девети април),шест хиляди седемстотин и четиринадесета година (6714 = 1206). Така всяко място, гдето преминавал някой кумански отред, едновременно с пеене на победни химни църквите се огласяваха със силен стон на победените: писъци, викове и плачове заглушаваха празничния шум и в туй време, когато верните възпяваха опустението на гробовете, разрушението на ада, въстанието от мъртвите, цели многобройни градове потъвали в преизподнята земна или в страшните и мрачни селения на ада. И тук влекат в плен; на друго място грабят; тук хвърлени на улицата малки деца; там копаят изнемощял и старци. Но кой има толкова сили за скръб ридание, за да може достатъчно да оплаче всичко това и да го напои със сълзи? Не току тъй и не случайно, разбира се, беше и това, гдето преди нашествието на скитите налетяха по полетата на Тракия огромни ята от врани и гарги — едните от север, а другите от юг — срещнаха се на едно място, сбиха се, и враните, като надвиха, изгониха прилетелите от юг гарги!“.

Тая страшна картина, нарисувана тъй живо от Н. Акомината, не може да не остави най-тежко впечатление. Всеки, който я прочете, ще си състави твърде неласкаво мнение, както за българите в XIII век, тъй и за техния цар който е допущал такива жестокости. Колкото и да искаме да си представим тая картина преувеличена, колкото и да считаме разказите на византийците за жестокостите на цар Калоян и тогавашните българи за пристрастни, все пак трябва да се признае, че в тях все има нещо, и то не малко, истинско. Ние не можем да оправдаем цар Калоян за неговите безчовешки и кървави постъпки, но всеобщите бедствия и злини, които се приписват нему, не са справедливи, защото вече от самите думи на Никита се вижда, че те се отдават изключи­телно на неговите съюзници — куманските пълчища. Не трябва да се забравя още и това, че и самите латинци не са отстъпвали по своята жестокост на куманите. Никифор Григора пише: „Македонските и тракийските градове бяха разорени до край, след като изнесоха в късо време много страшни нахлувания ту на латинци, ту на българи и скити. Какво само не бяха направили на християните скитите — тоя кръвожаден народ — като ги измъчвали безчовечно? А латинците не само не били по-умерени от скитите, но още и далеч ги надминавали по жестокост . И не веднаж, не дваж, не три пъти, а много пъти на тия нещастници се па­дало да изпитат ужасите на грабителството от единия и другия народ“. Както и да било, но цар Калоян бил страшилище за ромеите, тъй както два века преди това бил Ва­силий II Българоубиец за българите, затова и Г. Акрополит, като изтъква прозвището на последния, както видяхме, нарича Калоян Ромеоубиец (Τωμαιοκτόνος), а самото му име обръща в ΣχυλοΙωάννης — Кучеиван, както го нарекли ро­меите, вмясто Καλοϊωάννης, както сам се писал и неговият народ го наричал.

Съдържание: