x Отношенията на Калоян към Маджарско и църковната уния с папа Инокентий III

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Отношенията на Калоян към Маджарско и църковната уния с папа Инокентий III

Възобновата на българската държава произвела, както видяхме, на Балканския полуостров голям преврат в държавно-политическите отношения,—преврат, който бил най- чувствителен за Византия. В Цариград най-сетне били при­нудени да признаят независимостта на възобновена Бъл­гария, но там все пак не преставали да гледат на нея като на подчинена държава, което най-ясно се проявило при сключването на мира в 1202 год.: Алексий III Ангел отказал да признае царското достойнство на българския цар, следов., междудържавното положение на България, като независимо царство, далеч още не било признато от Византия и отношенията й към последната все още не били ясно определени. Не по-добри са били отношенията на търновското цар­ство към другите съседни държави, главно към Маджарско, което в дадения момент влиза за пръв път в конфликт с България поради своите претенции върху северозападните български земи.

Каква е била съдбата на северо-западните български земи — Поморавието с Ниш, Браничевската и Белградската области,—след като в 1194 год. цар Асен I сполучил да освободи и присъедини към държавата гр. Средец и областта му: дали византийската власт и след това се е за­държала там, или тия области са били присъединени към свободна България, засега нищо не се знае; известно е само, че тогавашният маджарски крал Емерих (1196—1204), след като закрепил влиянието си в Сърбия чрез свалянето на великия жупан Стефан Първовенчани (1196—1228) и изди­гането на великожупанския престол брат му Вълкан а като свой васал,нахлул в казаните български земи и в съюз със сърбите, докато цар Калоян бил зает с работите в Тракия и Македония, през 1202 год. успял да окупира Браничево и Белград, а на сърбите предоставил Ниш. От­тогава Емерих притурил в кралската си титла и rex Bulgariae. Това самоволно разпореждане на Емериха с българските земи не е могло да не обърне вниманието на цар Калоян, който не се забавил да се противопостави на маджар­ския крал и да тури край на неговите аспирации към Бал­канския полуостров. Щом сключил мир с Византия, още в началото на 1203 год. той, ползувайки се от междуособи­цата между Емерих и брат му Андрей, с голяма и силна войска от българи и кумани навлязъл в тия области и в късо време принудил сърбите да напуснат Ниш, а след няколко сблъсквания нейде по р. Морава с Емерих той сполучил да изгони и маджарите от Браничево и Белград, защото веднага след това там са били поставени българ­ски епископи. От тия успехи на българския цар крал Емерих, който не гледал с добро око на засилваща се България и не искал дори да признае Калоян за цар, бил крайно недоволен, защото те донесли връщането на Стефан Първовенчани отново на великожупанския престол и унищо­жението на маджарското влияние в Сърбия, отношенията с която си останали нормални и мирни през царуването на Калоян. Оттогава Емерих виждал в Калоян най-големия си враг, и се почнали големи спорове между двамата, от които, както ще видим по-нататък, победител излязъл Калоян, благодарение на това, че последният положително се отзовал на предложението на папа Инокентий III (1198—1216) да мине в лоното на римската църква, което той използувал за признанието и консолидирането на своята държава.

От достигналата до нас преписка между Инокентий III и Калоян, в която е изложен вървежът на преговорите между тях за преминаването на България към римската църква, първото писмо, което трябва да се отнесе към началото на 1200 година, принадлежи на папата до Калоян, от което не само не може да се заключи, че Калоян по-рано се обръщал с някакви предложения към папата, но и по-скоро може да се приеме, че до Инокентий III е дошел слух отстрани за намерението на българския цар да премине в католичество, и той поискал да се възползува от тоя слух, за да подчини България на римския престол. Инокентий III почва писмото си така: „Господ милостиво поглед­на на твоето смирение и на предаността, която ти си имал досе­га, както е известно, към римската църква и сред военните тре­воги и опасностите на войните не само твърдо те защитил,но и дивно и милостиво ущедрил. Ние пък, като чухме, че твоите прадеди водили потеклото си от благородното поколение на града Рим и че ти си придобил от тях благородството на кръвта и разположение за искрена преданост към рим­ския престол, която ти оказваш като че ли по наследствен дълг, отдавна бяхме вече решили да те посетим с нашите писма и пратеници. Но отвличани с разни грижи за църквата, досега не можахме да изпълним нашето намерение. Сега, обаче, между другите наши грижи натоварихме се и с тая, че трябва да се предприеме, не, тя трябва да се извърши по-скоро, като вече предприета, за да те поддържаме в похвалното намерение чрез нашите прате­ници и писма и да заякчим предаността към апостолския престол. И тъй, Инокентий III, обръщайки се към българ­ския цар със своето предложение, си послужил със същия мотив,с който обикновено започвали своите сношения с православните господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданост към римската църква, но в дадения случай папата се научил по слух (audito) и за нещо повече-за неговото римско потекло. Няма съмнение, че Инокентий III тук е използувал титлата на търновския цар. В папската канцелария вече е имало сведения, че там, на Балканския полуостров,имало един народ „власи“, който говорел език близък на латинския; за неговото съществуване вече са знаели в Италия, а, може би, и в Рим още от времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — с тях е имал работа Боемунд Тарентски в Тесалия през 1083 год.; освен това, още в XI век е съществувало мнение, че тия власи са потомци на изселници от Италия. Затова, понеже от кръстоносците на третия поход в папската канцелария са знаели, че търновският господар се наричал, според тогавашната географска тер­минология, цар на „власите“, т. е. на българите от северна България, Инокентий III не се забавил да изтъкне в пър­вото си писмо до Калоян като най-силен мотив неговия римски произход.

По-нататък папата казва, че отдавна той се канил да посети Калоян със своите писма и пратеници, но отвличан от грижите за църквата не можал да изпълни това си намерение. По-ясно доказателство от това, че инициативата в  преговорите с българския цар принадлежи на папата, а не на Калоян, не може да бъде, защото, ако да беше обратното, т. е. че Калоян се обърнал пръв към папата, то последният по никой начин не би пропуснал случая да изтъкне в писмото си, че той се явява като изпълнител на неговото вече изказано желание — да премине към римската църква; напротив,той пише, че предприема и тая грижа, която впро­чем счита вече за предприета, т. е. че Калоян няма да от­каже на предложението му, и затова „тя трябва да се извърши по-скоро“, т. е. българският цар да стане син на римската майка-църква. Поради това Инокентий III изпратил при Калоян лично любимия си син Доминика, добър познавач на гръцкия и латинския езици, архипресвитера на гърците (разб. униати) от Бриндизи, чиято мисия била, според самия папа, „както самия него (Калоян), тъй и прекарващия под него християнски народ да ги укрепи в предаността към апо­столския престол и да го (папата) осведоми относно чистотата на вярата и искреността на предаността им“. Затова папата „моли негова знатност (nobilitatem tuam) и увещава в Господа, както и му заповядва по апостолските предписания, щото той, приемайки го (Доминика) смирено и предано, да се отнесе (pertractes) почтено и благосклонно и по него да му изложи по-пълно своята преданост “, т. е. какви условия той ще постави срещу неговото предложение. Затова папата в заключение предупреждава Калоян, че само след като му стане известно чрез Доминика искреността на неговото намерение и разпо­ложението към преданост , щял да нареди да се изпратят при него по-важни пратеници или легати, които да утвърдят него и неговите в любовта към апостолския престол и да го уведомят за папското благоволение. Колкото и да бил уверен, че Калоян няма да откаже неговото предло­жение, все пак Инокентий III, като не знаел какъв ще бъде отговорът на Калоян, се обръща в надписа на пис­мото си не като към владетелен господар, а като към частно лице — nobilis vir — „знатен мъж“ и нищо не го­вори за управлявания от него народ, а употрябява думата „твоитe“ (tarn te quam tuos), като чрез това, може би, му е наеквал,че той е готов да изпълни желанието на неговите предшественици — да признае независимостта на българската държава и църква.

Кога е пристигнал папският пратеник Доминик в Търново, не се знае; папското писмо било написано в самото начало на 1200 год., а отговор на него Калоян изпратил за­едно със същия пратеник през ноември 1202 год., следов., Доминик престоял в България почти цели три години, което, според нас, едва ли е възможно; писмото, може би, е било писано в началото на 1200 год., но то е било отнесено от Доминика не по-рано от 1201 год., когато Калоян бил зает с въстанието на своите съюзници Добромир Хриз и Мануил Камица и с откритата си война с Византия. Само по себе си се разбира, че Калоян не е могъл да се отнесе с пълно доверие към неочакваното появяване на Доминика, който бил грък, или, както сам Калоян пише в отговора си до папата, „заподозрял го в нещо, защото мнозина до­хождали в царството му със замисъл да го лъжат; той, обаче, знаел добре да се предпазва от всички“. Очевидно, Калоян подозирал,да не би това да е било някаква измама от страна на ромеите. Както и да било, на първо време българският цар не само не обърнал внимание към мисията на Доминика, но дори не го приел лично. Обаче, не е била само тая подозрителност у Калоян, която го е накарала да се от­несе с недоверие към папския пратеник. Калоян се намирал в това време в момента на най-големия разгар на борбата си с Византия, когато трябвало да се определят най-сетне отношенията на България към последната. Той не е могъл така лесно да се реши на такава важна постъпка, защото едва ли може да се мисли, че папското предложение е било прието без всяка опозиция от българското духовен­ство, особено висшето, което при тогавашното неопределено положение на българската църква след самоволното прогла­сяване на нейната автономност едва ли би се съгласило тъй безрезервно да се откаже от православието, особено пък като не е знаело, при какви условия щял о да стане преми­наването към римската църква; че е имало такава опозиция от страна на българското духовенство, се доказва с това, че в 1203 год., както ще видим по-нататък, само двама митрополити — Анастасий Велбуждски и Сава Преславски и четирма епископи — Марин Скопски, Авраам Прищински, Кирик Нишки и Климент Видински се обърнали към папа Инокентий III с молба да изпрати pallium за новопосветените двама митрополити, а пък в това време в България едва ли е имало само тия епископски катедри; не се споменуват епископите на такива стари катедри, каквито са средешката, дръстърската, ловешката, овешката, белградската, които, оче­видно, не са споделяли все още църковната политика на своя цар, но са се въздържали от всякакви явни протести по­ради строгия и суров характер на Калоян. Освен това, и сам Калоян на първо време очевидно все се е надявал,че при едно сключване на мир с Алексий III неговото царско достойнство и независимостта на българската църква ще бъдат признати от Византия. Но неговата надежда не се оправ­дала: както видяхме, при сключването на мира в 1202 год. византийското правителство признало независимостта само на държавата, но не и царското достойнство на българския цар и самостойността на българската църква. След това той се почувствувал с развърнати ръце: отказът на императора и на патриарха му давал достатъчно основание да се обърне със същото предложение към Рим; същият тоя отказ не­малко е спомогнал за отстранението на несъгласието от страна на ония лица от българското духовенство, които са били против унията с римската църква и са се присъеди­нили само на същите условия. Затова веднага след сключ­ването на мира с Византия Калоян приел папския пратек и решил да отговори на папското писмо.

Като се извинява с писмото, задето Доминик не се върнал скоро, Калоян пише, че, за да го приеме, той получил „свидетелството“, т. е. гаранция за него от някого си Претаксата. Кой е бил тоя Претаксат, от писмото Калояново не може да се разбере. Обаче в едно писмо на капелана Иван Каземарински (loannis de Casem(arino)) до папата, който още в декември 1202 год. бил изпратен за България, но му било възложено да уреди по-напред църковните работи в Босна и Маджарско, като се говори за работите в Босна, се съобщава за някакво дарение на църквата от страна на nobilis mulier Sibilia, uxor quondam Praetextati Constantinopolitani T. е. „на знатната жена Сибилия, съпруга някога си на Претекстата Цариградски. Ако Praetaxatus и Praetextatus е една и съща личност , което е твърде приемливо, защото въпросното писмо е писано през май и предхожда третото писмо на Калоян от август 1203 год., а папският отговор на това писмо е писан през септемврий с. г., то Претекстат е бил същосъвременник на цар Калоян, както и Претаксат. И тъй, тая знатна госпожа Сибилия била католичка и живяла някога (quondam) в Босна с мъжа си Претекстат, който е бил същоnobilis vir, както го нарича папата във 2-то си писмо до Калоян и е бил също католик. Що се отнася до народността му, то той едва ли е бил грък и царогражданин, както приема Е. Голубински; епитетът Constantinopolitanus бил по-скоро негов прякор, а сам той е бил чист бошняк. Въз основа на тия данни и на предполаганата идентичност на Претаксата и Претекстата ние си представяме цялата работа така: понеже Калоян дълго време не искал да приеме Доминика, под влиянието на опозицията на българското духо­венство, за което последният не се забавил да съобщи в Рим, както и за подозрението на българския цар към него като към грък, Инокентий III се видял принуден тъкмо да из­прати от Босна знатния мъж Претекстата, който като славянин, говорещ на език близък на българския, да увери Калоян, че наистина Доминик е папски пратеник (тъкмо поради това Претекстат по никой начин не е могъл да бъде грък и при това царогражданин) и да въздействува върху него, за да премине към римската църква. Че Претекстат бил папски човек, се види от това, че Калоян в писмото си не дава никакви сведения за личността му, следов., той е бил добре познат на папата, който го нарича сам nobilis vir.

В отговора си, който бил изпратен не по-късно от ноември 1202 год., защото отговорът на папата се отнася към 28 декември с. г. (V Kalen. Decemb.), Калоян, като съ­общава на папата, че получил „свещеното му писмо“, което той „счел по-горе от всяко злато и какъвто и да било скъпоценен камък“, пише, че възнесъл много благодарности към Бога, задето го посетил,милостиво погледнал на не­говото смирение и „му припомнил за кръвта и неговото оте­чество, от което произлизал“. „И сега, продължава той, светий отче, като добър пастир и глава на всички верни хри­стияни, желаейки да съберете синовете на св. католишки и апо­столски престол в едно, изнамерихте нас отдалечените телом“. Тия думи ясно свидетелствуват, че папата пръв се обърнал към известното вече нам предложение. На преду­предителната бележка на папата, какво той отдавна искал да влезе във връзка с него, но го задържали грижи по цър­квата, Калоян отговаря: „макар моите покойни братя от­давна и да искаха да пратят пратеници до ваше светейшество, обаче те не можаха да стигнат до вас, поради многото наши врагове; и ние също така, опитвайки се веднаж, дваж и трети път да делегириме при вас, не можахме да извлечем плод от това, за което копнеехме“. Доколко тия уверения са верни, не може да се провери по липса на данни; наистина, Петър и Асен още в 1189 год. се домогваха да се сдобият от германския император Фридрих I Барбароса с признание на царското им достойнство, но за някакви техни сношения със западната църква засега поне не се знае; също така и твърдението, какво самият Калоян се е опитвал три пъти да завърже сношения с папата, не може да се приеме за верно, защото до последен момент той е очаквал,че това признание ще получи от Византия. По-нататък Ка­лоян съобщава на папата, че заедно с неговия пратеник Доминика той изпраща и благочестивия браничевски, верен пресвитер Власия, „които ви носят от наша страна благодарност , приятелство и покорност като на духовен отец и върховен първосвещеник“; а търновският архиепископ Василий в писмото си до папата за двамата пратеника пише: „това, което биха ви съобщили те, защото на тях нашият господар, цар Калоян, е доверил свои тайни, и това, което те ще ви кажат и нашето писмо, имайте го за сигурно“· Какви са били тия тайни на българския цар, не е мъчно да се отгадаят при неговите уверения в благодарност , прия­телство и покорност , т. е. че той възприема предложението на папата — да премине към римската църква, както това се доказва и от искането му от апостолския престол „да бъде утвърден в римската църква като в майчина синовност “ (sicut matris filialitate). Но Калоян изтъква като първо и непременно условие за това — „римската църква да му из­прати корона и почест “, т. е. да признае царското му достойн­ство, което са имали старите български царе: „единият беше Петър, другият беше Самуил и други, които ги предхождали в царството, както ние намерихме писано в нашите книги“. Изтъквайки имената на коронованите царе от първото българско царство, Калоян с това е искал да покаже, че и прогласеното от братята му царство с център Търново не е нищо друго, освен продължение на първото, и затова той не иска нещо незаконно. Като обосновава по тоя начин своето историческо право да носи царска корона, Ка­лоян, очевидно, чрез това е искал да отстрани у папата всяко съмнение в това си право. Затова той в заключение по тоя въпрос пише: „А сега, ако е угодно на ваше светей­шество да допълните в нас това, което считаш, че трябва да се прибави към нашето царство, то то ще бъде изпълнено за прослава на Бога и на римската църква“, с други думи, ако папата приеме поставеното от него условие, то това ще бъде за прослава на Бога и римската църква. В края на пис­мото си Калоян моли папата, ако му е угодно, да прати „важни (magnos) пратеници“, за които той му съобщил в писмото си.

Калояновият отговор бил придружен с писмо от българския архиепископ Василий до папата. В това писмо, в чийто надслов архиепископът нарича папата „наш духо­вен отец“, Василий, както и Калоян, възнася за изпратения архипресвитер Доминика благодарност към Бога, „който не презря нас, смирените и недостойни свои раби, алчущи и жаждущи милост и благословение от св. католишки и апо­столски престол,защото нашите господари-царе и ние от много години насам искахме да пратим при вас, но не можахме, и сега по волята на всемогъщия Бог и на ваше светейшество вие направихте твърде добре, дето изпратихте на нашия господар-дар молитва и благословение. Ние пък научавайки това от царя, който ни повика издигнахме ръце към небето заедно с целия народ, казвайки така: „Господ ни напомни това, за което ние и не помислихме“. Колкото възвишено, но и неясно да се изразява в горния пасаж архиепископ Василий, все пак от него не е мъчно да се раз­бере, че той напълно споделя решението на цар Калоян за преминаването му към римската църква. Обаче, и той изтъква като първо инепременно условие — Калоян да получи царска корона. „Затова, пише той, ние, малки и големи, като добри синове, молим ви, като добър баща, щото нашият господар-цар да получи от вас това, което иска, понеже той е достоен това да получи; защото сам той и цялото негово царство имат добра преданост към римската църква, като наследници, произлизащи от римска кръв “. В края на пис­мото и Василий моли папата да побърза с назначението на своите пратеници.

Кога са тръгнали двамата пресвитери Доминик и Власий от Търново, остава неизвестно; знае се само, че Власий не можал да достигне до Рим и бил принуден да се върне от пътя поради „мъчните пътища“, според папата, а в същност , може би, поради развиващите се в това време съ­бития по западните брегове на Балканския полуо-в — военните действия на кръстоносците от четвъртия поход Пресвитер Доминик пристигнал в Рим не по-късно от ноември месец на 1202 год. и поради благоприятния отговор на цар Калоян и на архиепископ Василий Инокентий III решил по-напред да осигури своята работа — да закрепи по-напред своята духовна власт в България. Затова той решил още през декември с. г. да отговори на Калояновото и Василиевото писма. В писмото си до царя папата, като из­тъква принципа на апостолския престол,съгласно с думите на Христа към ап. Петър: „ако ме обичаш, паси овцете ми“, постоянно да се грижи за събирането на християните в една църква, която, като обща майка, за тая цел спохожда синовете си било чрез пратеници, било чрез писма, пише: „имайки това предвид ние решихме, че трябва да посетим преди всичко твоята знатност чрез пратеник и наше писмо и, след като се разбере силата (effectu) на предаността, която ти имаш към римската църква, твоята майка, тогава да изпратим при тебе по-важни пратеници (таj ores… nuntios), които да пасат със слово и пример както тебе, който казваш, че си произлязъл от знатен римски род, тъй и прекарващия под тебе народ и да известят за благоволението и милостта на апостолския престол“. По-нататък, като споменува за първоначалното съмнение в мисията на архипресвитера Доминика и за отстранението на това съмнение при посредничеството на „знатния мъж“ Претаксат и като му напомня, че Калоян сметнал първото папско писмо за скъпоценно, по-горе от всяко злато и какъвто и да било скъпоценен камък и отправил към Бога големи благодарности, задето го счел за достоен да го посети, папата продължава: „Ти прибави също, че макар ти, следвайки примера на покойните твои братя, след като си се опитвал да изпратиш при нас пратеници веднаж, дваж и трети път , но не си можал да изпълниш това, за което си копнеел,сега, обаче, подкрепен от нашето писмо, ти си определил В(ласия), пресвитер браничевски, с нашия пратеник, ако той и да не можал да пристигне при нас поради мъчните пътища“. Няма съмнение, че с това повтаряне главните точки в пис­мото на Калоян папата е искал да му напомни още веднаж, че въпросът за преминаването на България към римската църква е за него въпрос свършен и един вид го преду­преждава, за да няма по-сетне от негова страна никакви колебания и отмятане, както се види от следния пасаж: „Ти поиска смирено, щото римската църква да ти отпусне ко­рона, както се чете в твоите книги, че отпуснала на славной памяти Петър, Самуила и на други твои прародители. (Тук папата изместя въпроса за короната, защото Калоян в пис­мото си пише, както видяхме, какво Петър, Самуил и други негови предшественици са носили царска корона, а не че те са я получили от папата). И тъй, за да бъдем по-добре осведомени за това, ние заповедахме внимателно да се прегледат нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчи­нената теб земя имало много коронувани крале (reges). Освен това в тях се съдържало, че през време на доброй памяти папа Николай, нашият предшественик, българският крал (rex Bulgarorum), на чиито допитвания той твърде често отговарял,заедно с цялата поверена нему държава (cum toto regno), за негова прослава бил покръстен, и самият крал поискал от него архиепископ. Също пратеникът на Михаил, българския крал, представил кралско писмо с кралски подаръци до папа Адриана, нашия предшественик, и поискал от него да разпореди за избиране на някого от кардиналите за архиепископ, когото след тяхното (на бъл­гаритe) одобрение, като се върне при апостолския престол,отпосле той да посвети. И когато същият Адриан назначил затам един иподякон с двама епископи, българите, съблаз­нени от гръцки дарове и измамени с обещания, изгонили римските свещеници и приели гръцки. Макар споменът за такова непостоянство и да ни доведе до такава предпазливост,че да не пращаме при твоето присътствие никого от нашите. братя, т. е. кардиналите, все пак решихме да назначим при тебе обичния си син, капелана Иван“. Припомняйки по тоя начин за сношенията на княз Борис-Михаил с папата в IX вeк, които впрочем не съвсем пълно и точно са изло­жени, Инокентий III, от една страна, го предупреждава да не се повтаря същата история, а, от друга, — ползува се от случая, за да изтъкне на Калоян, че, ако и да признава пра­вото му да носи корона, но тая корона не може да бъде царска (imperialis), защото в неговите очи той не е impe­rator — цар, макар сам да се нарича така, а само кралска (regalis), защото той признава само един импера­тор — западния римски император. Затова в писмото си, както видяхме, папата нарича предшествениците на Калоян reges coronaii — коронувани крале, но не и imperatores, както Ка­лоян сам ги нарича, и затова Калоян може да бъде само rex coronatus. — Макар че споменът за българското непостоянство в миналото го накарал да бъде предпазлив до. там, че сега не изпраща никого от кардиналите, все пак папата решил да изпрати свой близък човек (familiaris), капелан Иван Каземарински, за легат на апостолския пре­стол; а за да се избягнат някои нови недоразумения и подозрения, папата дава за него отлична рекомендация: той бил „мъж прозорлив и таен, когото под заслона на неговото благочестие и добросъвестност между другите наши капелани ние и нашите братя прегръщаме крепко в обятията за осо­бената привързаност към Господа; върху него също въз­ложихме нашите власти (vices nostras), за да изправи в цялата ти земя ония духовни дeла, които той намeри, че трябва да се изправят, и да установи това, което съгласно с Бога би трябвало да се установи. Но с това не се свършвала ми­сията на капелана Иван. „По него също, продължава папата, определяме за архиепископа на твоята земя pallium, т. е. знака за пълнотата на първосвещеническата длъжност, който трябва да се надене според формата, която изпращаме в наша булла. На същия напг легат също поръчахме, ако някои в твоята земя случайно би трябвало да се повишат по длъжност или да се посветят за епископи, той чрез съседните католишки само епископи да назначава, които трябва да се назначат, и да посвещава, които трябва да се посвещават“. Очевидно, с тая разпоредба папата е искал чрез ръкоположение и издигане на духовни лица от неговия пратеник да има в България повече свои привърженици между духовенството при окончателното разрешение на въпроса. „На­товарихме същия да издири по-внимателно истината относно короната, която била доставена на твоите прародители от римската църква, както по старите книги, тъй и по други до­кументи, и да поговори с тебе за всичко, което би трябвало да се обсъди, така че, когато ние чрез него и твоите пра­теници бъдем осведомени за всичко, ще отидем напред по- благоразумно и по-зряло, според както трябва да се върви напред. Полезно е, прочее, за тебе, както за временната ти слава, тъй и за вечното спасение, щото ти да бъдеш римлянин както по род, тъй и по живот (imitatione), а народът на твоята земя, който твърди, че произлязъл от римска кръв, да следва наредбите на римската църква, така че и в божествения култ обичаите да се чувствуват отечески“ В отговора си до архиепископ Василий Инокентий III, като уверява, че, когато се освобождава от грижите за църк­вата, всякога промишлява за отдалечените си братя и съепископи, които, ако и да отсъствуват тялом, но той ги счита за духом присътствуващи, заякчава в това, което се касае до тяхното спасение и църковното единство, така че, като по­викани да вземат участие в грижата, да бъдат подкрепени с неговите съвети, развива теорията, че църквата като едно тяло в Христа може да има само една глава и тая глава след Господа може да бъде само апостол Петър, когото Исус Христос поставил за свой заместник и дори го нарекъл глава, особено след като му поверил да пасе не­говите овце с думите: „паси моите овце“; а оттука папата заключава, че Господ него макар и незаслужил,поискал да бъде негов заместник и наследник на княза на апостолите, с други думи, че римският първосвещеник чрез княза на апостолите Петър станал заместник на Господа в църквата, следва, той е едничкият глава на църквата. — След това папата обяснява целта на мисията на първия си пратеник Доминика в България. „За да покажем силата на отеческата обич към църквата на българи и власи, която, както казват, произлязла по плът и кръв от римляните, чрез действието на делото, ние решихме, че по-напред трябва да назначим обичния си син, архипресвитер бриндизски при присътствието на обичния си син, знатния мъж Калоян, господаря на българи и власи, който (архипресвитер) да укрепи както него самия, тъй и прекарващия под него християн­ски народ в преданост към апостолския престол и да ни осведоми относно чистотата на вярата и искреността на предаността му“. — По-нататък папата се радва и одобрява благоразумието на Василий в Господа, задето той, като при­знава върховната власт на апостолския престол,писал,че жадува за милостта и благословението на св. католишка и апо­столска църква и че въздал Богу благодарности, задето Ка­лоян бил удостоен да бъде посетен от неговото писмо. .Затова, продължава папата, като желая при това по-пълно да укрепя тебе и поверената ти църква в църковното един­ство и предаността към апостолския престол,решихме да назначим при тебе и при поменатия знатен мъж (т. е. Ка­лоян) любимия си син Иван, капелан и наш близък, за легат на апостолския престол“ и по-нататък повтаря същото, което писал в писмото до Калоян за рекомендацията на капелана Иван и за мисията му в България.

Снабден с тия две писма на папата, капелан Иван Каземарински потеглил от Рим още през декември 1202 год. за България, но понеже по пътя си затам трябвало да се отбие в Маджарско и Босна за уредбата на някои цър­ковни дела, той много се забавил и стигнал в България само през август на 1203 год а между това в югоизточна Европа, около и на Балканския полуостров,ставали събития, които не са могли да не привлекат вниманието на цар Калоян.

Папа Инокентий III, който искаше високо да издигне и далеч да разшири властта и влиянието на папския престол,съумял отново с организирана проповед да въодушеви за освобождението на гроба Господен, колкото благочестиво, толкова и войнствено и готово за жертви франкско рицарство. Главната цел на папата била със силно нападение на Александрия и Египет, който владeел тогава Палестина, да по­рази в самото сърце турската държава. Във Венеция се съ­брали франкски и фландърски кръстоносци, за да водят пре­говори с дожа на силната по море република за превозване на войските. Но предвидливият и хитър дож Енрико Дандоло, който се домогвал да възстанови предишните търгов­ски интереси във Византия, урязани от императорите Комнини, се грижил да поддържа най-добри отношения с Египет поради търговските интереси на републиката: религиозните цели, които си представял папата и които въодушевявали благородните франки, били, разбира се, за дожа съвсем чужди и безразлични. Освен това, на 24. май 1201 год. умрял най-въодушевеният от идеята за кръстоносен поход водач, граф Тибо Шампански, и маршал Вилардуен прокарал избора на маркграф Бонифаций Монфератски, голям враг на ромеите, който преследвал само политически цели. Още през март 1201 год. Енрико Дандоло сполучил да подчини всецяло на своите интереси и планове рицарите-кръстоносци, които и без туй зависели в финансово отношение напълно от републиката, след като сключил с тях договор, по който те трябвало да изпълняват неговите разпоредби. Инокентий III разбирал много добре своя противник-дожа и се съгласил да одобри договора само под условие, че по- ходът не трябва да бъде насочен против християните; Венеция, обаче, решително се отказала да приеме това задължение. Но случаят помогнал на венецианците да премахнат тая пречка. Синът на сваления и ослепен император Исаак II Ангел,Алексий, сполучил с помощта на пизанци да избяга от замъка Дамокрания, когато придружавал им­ператора в похода против протостратора Мануил Камица през лятото на 1202 г., на запад. Папата се оказал дотол­кова коректен, че не го приел,но зетят на Алексий по сестра, Филип Швабски, който бил женен за Ирина, дъще­рята на Исаак II Ангел,това направил на драго сърце. Между кръстоносците имало много от рейнските области и маркграф Бонифаций се намирал с Филип в добри отно­шения. Затова желанието на византийския екс-наследник да бъде възстановен на престола с баща си, — желание, което напълно отговаряло на Дандоловите планове, било благосклонно прието в лагера на кръстоносците. Протестът на Инокентий III не бил чут, а против легата му Дандоло излязъл с такава енергия, че полека-лека станало всекиму ясно, че положението на работите се намира в ръцете на силния и безпощаден дож; и той използувал това положение според силите си. По тоя начин четвъртият кръстоносен поход бил насочен, вместо към освобождението на гроба Господен, към завоеванието на византийската столица — Цариград.

В началото на октомври 1202 г. кръстоносната флота по­теглила на път, и първият град, който станал жертва на търговско-политическите интереси на Венеция, бил град Зара (Задър) на далматинския бряг, принадлежащ на маджарския крал Емерих, също кръстоносец. Папата за тая постъпка отлъчил от църквата венецианците и обявил на кръстонос­ците, че не е тяхна работа да наказват ромеите и техния император за греховете им. Но наследникът Алексий обещал 200 хиляди среб. марки, 10 хиляди души помощна войска за война с неверните за през цяла година и уния с римската църква, след като завземе византийския престол. Повечето кръстоносци все още искали да потеглят за Египет. Обаче изкусните убеждения на дожа и маркграфа и преди всичко надеждата за богата и голяма плячка смекчили, с малки изключения, рицарите, от които повечето се нами­рали в стеснено финансово положение. Дандоло и Бонифаций ржководили предприятието с голяма и достойна за учудване предпазливост Авангардът на венецианската флота завзел на 20 април 1203 год. Диррахий (сег. Драч), а на 26 май те напуснали о-в Корфу, отдето цялата кръстоносна войска насочила маршрута си право към византийската столица. На 27 юни флотата с 40 хиляди войници хвърлила котва пред Скутари (стар. Халкидон), на малоазиатския бряг срещу Цари­град, който се намерил пред явна опасност. Застрашен от кръстоносците, император Алексий III, поради своето не­хайство и малка заинтересуваност, сега почнал да мисли за отбраната на столицата; обаче предприетите набързо мерки за противодействие се оказали твърде незначителни, и всекиму било ясно, че градът не ще може да издържи обсадата. То­гава Алексий III решил да потърси външна помощ, каквато в даденото време той е могъл да намери само у българския цар, с когото се намирал в мирни и дори съюзни, както знаем, отношения след сключването на мирния договор в 1202 год. Затова отначало той излратил тогавашния цари­градски патриарх Иван Каматира в Търново, дето имал среща с българския цар и българския архиепископ, на което направил едно предложение, в което и император, и патриарх бяха отказали на Калоян в 1202 год., а именно, че те са готови да го коронясат с царска корона и да признаят независимостта на българската църква начело с патриарх, стига само той да им се притече на помощ в тая критическа минута. С това неочаквано предложение цар Калоян бил поставен на голямо изпитание: от една страна, като не получавал дълго време отговор от папата на пър­вото си писмо, той не знаел,дали папата приема първото му и непременно условие за преминаването на България към римската църква — да го короняса за цар и дори признава ли изобщо правото му да носи корона, когато тук той е могъл да постигне своето желание веднага и без някакви особени задължения и жертви в политическо и църковно отношение: касаело се само до една военна помощ; от друга пък страна, ако премине на византийска страна, той ще се намери между двама силни противници: от северо-запад маджарския крал, който бил настроен крайно враждебно против него, задето Калоян току-що бил изгонил маджарите от северо­западните български земи, а тъкмо в това време били изпра­тени пратеници от Калоян до маджарския крал, както из­глежда, за да уредят окончателно пограничните въпроси, а, може би, и да сключат мирен договор; от югозток пък застрашавали кръстоносците, които бяха почнали блока­дата на Цариград Калоян, като е бил добре запознат със слабото положение на Византия, не е могъл да не предвижда, че византийската столица едва ли ще издържи обсадата. За­това, като не знаел, как ще се развият събитията около Цариград, Калоян решил да изчака и. както се види, не дал на патриарх Иван Каматира някой категоричен отговор.·

Между това кръстоносците се прехвърлили на европейския бряг на Босфора и засилили блокадата на столицата по суша. В началото на юли те сполучили да завладеят укреплението в Галата при входа в Златния Рог, а от 11. с. м. усилено почнали да нападат старата част на града, като про­извеждали страшни пожари. Алексий III, като виждал успехите на кръстоносците и като се боял от народна смута против него за бездействието, вместо да окаже нуждната, макар и не­посилна съпротива на нападателите, намерил за добре доброволно да напусне престола в деня на най-главната атака, по­следвала на 17 юли. През нощта от 17 на 18 с. м., след като ограбил императорското съкровище в пари и драго­ценни предмети, избягал с голяма бързина в гр. Девелт към българската граница, дето той предварително си приготвил убежище. На 18 юли кръстоносците завзели столи­цата и още същия ден прогласили Алексий, сина на Исаак Ангел,за ромейски император. От Девелт Алексий III влязъл веднага в сношение с българския цар с предложение да му помогне да вдигне тракийското население против своя съперник Алексий IV, който с баща си владеели само сто­лицата, но не и провинцията. Издигането, обаче, на Алексий IV на престола и при това с помощта на кръстоносците, ясно показало на Калоян, че делото на Алексий III е изгубено съвсем, и българският цар окончателно отхвърлил пред­ложението на екс-императора и решил да поведе самостоятелна политика, още повече, че цар Калоян, докато вървяла още обсадата на Цариград от кръстоносците, т. е. през първата половина на 1203 год., сполучил да завземе византийските владения на запад от Средец до тесалийската граница с градовете Призрен, Скопие, Охрид и Верроя (Бер), т. е. всички югозападни български земи. Към това време ще трябва да се отнесе завземането на крепостта Просек и назначението за неин и на околните земи управител воевода Цузъмен или Чъсмен (гръц. Ециисмен). След това Алексий III заминал за Пловдив,но жителите му не го приели, и тогава отишел в Мосинопол, дето мислил да се установи за дълго, но и оттука бил принуден да се отстрани в Солун, дето го заварило завоеванието на този град от кръстоносците.

След като скъсал окончателно сношенията с беглеца Алексий III и отказал да приеме предложението му, цар Калоян, като не получавал отговор на първото си писмо от папата, решил сам да му напомни за себе си и му изпратил през юли с. г. следното интересно писмо:

„Калоян, цар на българите, до светейшия Господин, патриарх на християнската вяра от изток чак до запад, папа римски. Аз ти пращам писмо (chartam), като се радвам, ако моят пратеник те намери здрав и весел заедно с всички, които са с тебе, и с всички роднини и приятели твои. Аз съм здрав с помощта на Господа и блажената Дева, и по молитвите на свв. апостоли Петър и Павел и по твоите свети молитви. Аз, Калоян, цар на българите, виждам, че ти имаш власт от Бога да свързваш и развързваш, както е имал блаженият апостол Петър, комуто Господ казал: .каквото свържеш на земята“ и пр. (Мат., XVI, 19), така и върху тебе е пренесъл същата милост, от­тука когото свържеш, той е свързан, и когото развържеш, той е развързан. Съобщавам на твое светейшество, че из­текоха шест години, откак аз веднаж, дваж и трети път пращам при вас, но моите пратеници не можаха да дойдат при твое светейшество и да предадат моето слово и да ми донесат твоето утешение. Господ внуши на твое светейшество, да ми прати Доминика, архипресвитера бриндизски, от когото разбрах, че ти не си забравил мене, твоя раб; него аз почетох като твой човек и му дадох писмо, което да отнесе на твое светейшество; дали го е отнесъл,или не, Бог знае. От него гърците узнали това, изпратиха ми патриарха, и императорът (казал): „дойди при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти направим (= поставим) патриарх, защото царство без патриарх не може да бъде“, но аз не пожелах; напротив,аз прибягнах към твое све­тейшество, защото искам да бъда раб на св. Петър и на твое светейшество; и нека знае твое светейшество, че аз изпратих при тебе моя архиепископ с цяло нареждане и пари, копринени материи, восък и сребро, коне и мулета, за да отдаде на твое светейшество почит вместо мене, твоя раб. И моля (rogo) с молитвите на блажения апостол Петър и твоите свети молитви, да изпратиш кардинали, на които твое светейшество да предпише, да ме коронясат за цар и в моята земя да направят (= да поставят) патриарх, за да бъда твой раб през времето на моя живот“.

Като не знаел,кои са били причините за дългото мъл­чание на Инокентий III, Калоян в горното писмо, след обичайните поздрави и благопожелания, най-първо му излага, че го признава за наследник на ап. Петър с всичката широка власт на земята; по-нататък той уверява отново папата, че уж от самото завземане на престола той няколко пъти вече се опитвал да му прати свои пратеници, но че те не могли да стигнат до него; съобщава му, след това, че му пратил писмо по Доминика, но не знае, получил ли го е, или не; а за да накара Инокентий III да изпълни по-скоро жела­нието му, той му съобщава, че византийците му предложили чрез своя патриарх да го коронясат за цар и да издигнат неговия архиепископ в патриарх, защото царство без патриарх не може да бъде, но че той отхвърлил това предложение. Всички тия аргументи Калоян привеждал,за да покаже на папата, че той твърдо стои на решението си — да мине в римската църква. Като смятал, че за да получи царска корона, трябва да влезе с папата във формален църковен съюз и, вероятно, като желаел с тържествеността на пратеничеството да поласкае самолюбието на Инокентий III, той назначил тоя път за свой пратеник самия български архиепископ Василий, и затова в края на писмото отново най-настойчиво иска, първо, за себе си царска корона и, второ, за което той не споменуваше в първото си писмо, — патриар­шески сан за архиепископа си. Василий с голяма свита и много ценни подаръци за апостолския престол потеглил от Търново на 4. юли 1203 год., но и той не можал да изпълни мисията си. Ето как сам Василий описва причините, които са го принудили да се върне от пътя си, в писмото си от края на 1203 год. до папата: „Моето смирение потегли през юли, четвърти ден, 6711, индикт VI, към светия и най-славен наш отец Инокентий, папа римски, и след трийсет дена бях в Диррахий на морето. И когато поисках да вляза в кораба, за да премина морето, тогава ме задър­жаха гърците и не позволиха да премина, и ме задържаха в Диррахий осем дена, и благодарение на многото ми молби към Бога и блаженейшия Петър, княза на апостолите, и по твоите свети молитви латинците ме отпратиха, защото ония (гърците) бяха взели решение да ме хвърлят в морето, обаче изтръгна ме Господ и твоята света молитва. А, като излязох от града, отидох във вилата, наричана Каватохори, и там прекарах петнайсет дена; оттам изпратих двама добри мои човеци в Рим при твое светейшество, но дали са преминали или не, Бог знае“. Тия двама добри негови придружници били верните на царя (български) болярин-воевода (comestabularius) Сергий) и пресвитер Константин, на които било въз­ложено да изложат истината, както пише Василий в при­бавката към писмото на Калоян, което той трябвало да от­несе на папата и в което накратко излага причините, дето той не можал да изпълни мисията си. Между това, през август с. г. пристигнал в Търново папският легат капелан Иван, който дошел от Маджарско, придружаван от пратеницнте на Калоян, с които се бе срещнал при маджарския крал, с изложените по-горе писма до царя и архиепископа. Калоян незабавно с писмо извикал Василий от Драч, като му писал:.върни се бързо, защото тук пристигна кардинал от господина папа“. Василий се върнал в Търново в самото начало на септемврий. Иван Капелан, след като връчил папските писма на Калоян и архиепископа, веднага пристъпил към изпъл­нение на възложената нему широка мисия. Най-първо, съгласно с папското предписание, заедно с благословението на папата възложил на Василий палиум ad plenitudinem pontificalis officii на 8. септемврий, в деня на Рождество Богородично и бил възведен в сан примас на България. „И аз, като приех палиума, пише сам Василий, с голямо предано сми­рение, представих покорност за вярност в присътствието на епископите, които пишат на ваше светейшество, и на нашия господар (principe nostro) и на много други, които помагат в църквата“. В какво се е изразила дейността на капелана Иван в подробности, не знаем; но, несъмнено, той е действувал в духа на папските поръчки и широките си права които, както Калоян, тъй и архиепископ Василий по­срещнали безпрекословно, защото от папските писма за тях станало повече от ясно, че папата най-първо искал да оси­гури и закрепи своята власт в България, което се изразило в изпращането на палиум за архиепископа, а въпроса, който най-много интересувал Калоян, за коронясването му с царска корона, папата оставя на заден план и го представя като такъв,който не бил за него достатъчно ясен и изучен; но все пак той не пропуснал да му намекне, че той признава правото му да носи корона, но че тая корона не може да бъде царска, а само кралска, от което в Търново не са могли да не разберат, че папата не се отказвал да изпълни желанието на Калоян, но че това ще стане, само след като бъде сключен формален църковен съюз с българския цар и архиепископ.

Докато това ставало в Търново, пратениците на архиепископ Василий, пресвитер Константин и болярина-воевода Сергий от Драч благополучно пристигнали в Рим и връчили на папата писмото на цар Калоян и прибавката към него на архиепископ Василий. От това писмо Инокентий III вече се убедил,че Калоян е окончателно спечелен за него, а главното е това, че, ако българският цар, изхождайки от принципа, че царство не може да бъде без патриарх, искал от папата да му изпрати кардинали, освен да го коронясат, но и да поставят в земята му патриарх, това показва, че Калоян се убедил,какво, за да бъде изпълнено желанието му, той ще трябва да подчини българската църква на апос­толския престол. Затова Инокентий III побързал да отговори още на 10. септемврий (IV Id. Septembris) с. г. както на архи­епископ Василий, тъй и на Калоян. В писмото си до първия повтаря съдържанието на писмото си, което бе пратил по капелана Иван, и в края, като одобрява изпращането на пресвитера Константин и болярина-воевода Сергия, увещава го и го предупреждава съгласно с апостолските писания, че, ако някога му се случи да дойде, да не се представя пред лицето му с голяма свита, защото неговият господар е възложил само върху него отиването при папата и го натоварил с бремето на своето пратеничество. „Защото ние вярваме, пише папата, че ще бъдем дотолкова уведомени от тебе относно това, за което искаме да бъдем осведомени, че не ще потрябва да очакваме, може би, връщането на гореказания легат (капелана Иван); напротив, ние бихме могли с тебе да назначим наш легат, чрез когото по-пълно да се удовлетвори жела­нието и просбата на българския господар“; най-после, папата го съветва, да отплува за Апулия, защото оттам той щял да се разпореди да бъде сигурно доведен при него и да бъде изпратен от друго място или по море, или по суша под сигурно водачество, тъй че не трябва да се съмнява относно връщането си. — Писмото му до Калоян съдържало почти същото, както и писмото до архиепископа; само в края прибавил следното: „И тъй, когато сам архиепископът ще дойде при нас, както се надяваме, ние ще се съгласим с твоите и неговите просби, доколкото ще можем с Бога и нашата честност, както предполагаме, щото както ти, тъй и народът да бъдете поверени на неговата юрисдикция, а той да (ви) закрепява в католишката вяра, и вкоренява предаността към апостолския престол, както и да почита твоята личност като особен син на църквата. При това увещаваме и по-вни­мателно уговаряме твоята знатност, да се стараеш да сключиш мирен договор с обичния син, знатния мъж Вълка; да не би в случай на несъгласие, твоята земя или неговата да се подложи на непоправима загуба“. Тук под „знатния мъж Вълко“ се разбира сръбският велики жупан Вълкан, братът на Стефан Първовенчани, който завзе великожупанския престол с помощта на маджарите и бе преминал към римската църква. След изгонването на сърбите от Ниш, отношенията на Калоян към него, както и към ма­джарите били неприязнени, и сега Инокентий III със заплаха посредничи за премахването на всяка враждебност между двамата съседи. Обаче едва ли това е станало, защото още в същата година (през лятото на 1203 г.) Вълкан бил свален от великожупанския престол.

Макар и да нямаме никакво известие за връщането на пресвитер Константин и болярина-воевода Сергий от Рим, трябва да се предполага, че и двете тия писма са попад­нали в ръцете на своите адресати, и то докато капелан Иван се намирал в Търново и изпълнявал възложените нему задачи. Последният заминал от България към края на 1203 год., снабден с писма до папата от Калоян, от архиепископ Василий и от българските епископи. След обичните пожелания за здравето на папата и на всички карди­нали, Калоян, като излага историята за несполучливото оти­ване на архиепископ Василий в Рим, както и на другите му пратеници, известява на папата, че пратеникът на апостолския престол,капелан Иван, възложил „върху архиепископа на цялата българска страна и на общата света и велика църква в Търново“ изпратения от него палиум и го прогласил за примас и архиепископ на цяла България и Влахия. След това Калоян излага своите просби и, най-първо, за архиепи­скопа и за църквата иска следното: „И прося и умолявам, пише той, твое велико светейшество, да изпълни желанието на моето царство и да прати пастирски жезъл за събиране на овцете и други неща, които обикновено има един патриарх, и да издигне сегашния примас в патриарх в светата и велика църква на Търново, първият град на цяла България, и самата църква да има и след смъртта на същия патриарх завинаги патриарх по заповед на твое светейшество. И по­неже, поради далечината на пътя и човешката война било би мъчно след смъртта на всеки патриарх да се прибягва към римската църква, то нека бъде предоставено от рим­ската църква на търновската църква, да може тя да си избира и посветява патриарх, та да не би при неговото отсъствие тая земя да остане без благословение, а твоето посвещение да остане несъвършено, и грехът да се простре върху твое светейшество. Също молим да се приготвя по заповед на твое светейшество миро в светата и велика църква на град Търново за миропомазване на християните. Нека знае твое светейшество, че когато узнаят в Рим (вм. Цариград), какво ние сме получили посвещение от твое светейшество, няма да ни дадат миро“. За себе си пък Калоян иска следното: „И за друго моля твое светейшество: да изпратиш кардинал при царството ми или същия, който е дошел при мене, или друг от апостолския престол и да му дадеш диадема и скиптър заедно с благословението на апостолския престол и на княза на апостолите, и да пратиш утвърди­телна грамота, скрепена с златен печат, за да се пази един екземпляр от нея завинаги в търновската църква; и всичко това нека дадат на моето царство и да посветят и коронясат моето царство“. И тъй, понеже Калоян разбрал от предните писма на папата, че последният съвсем не е на- клонен да му даде царска корона и скиптър, в което, вероятно, и капелан Иван не ще да е пропуснал да го убеди, тук той вече иска само венец (diadema) и скиптър, без да определя, какви те трябва да бъдат по качество и зна­чение, за да не дразни, очевидно, папата. По-нататък съоб­щава му, че изпраща бившия пресвитер, а сега вече епископ браничевски Власия като свой пратеник, „за да може да до­несе това, което папата ще напише със собствената си ръка“, и го моли да се отнесе с пълно доверие към това, което каже еп. Власий, защото той ще говори от негово име. За отношенията си към маджарския крал Калоян пише след­ното: „А колкото до границата между Маджарско и България и Влахия, предоставям на съда на твое светейшество, да обмислиш това дело правилно и справедливо, за да няма грях душата на твое светейшество, и по тоя начин царството ми да има притежания над България и Влахия, както маджарският крал има притежания над Маджарско, та да престанат убийствата на християните заради мене и заради него. Нека знае още твое светейшество, че на царството ми принадлежат петте епископства на България, които бе нападнал и владее маджарският крал с притежанията (т. е. имотите и доходите) на църквите; а самите епископства са унищожени, и справедливо ли е това да става?“ От тия предупреждения към папата ясно личи, че отношенията между крал Емерих и цар Калоян не ще да са били нормални. Българските пратеници, с които се бе срещнал капелан Иван при маджарския крал през м. юли с. г. и с които после бе пристигнал в България, както изглежда, не донесли очакваните мирни резултати. Вероятно, капелан Иван от името на папата се е опитал да повлияе върху Калоян за уреждането на пограничните въпроси, но понеже в даде­ното време все още оставали някои български области под маджарска власт,напр., Сремската, а Калоян искал, щото маджарският крал да владее само маджарски земи, но не и български, та той предоставя на папата правилни и справедливо да разреши целия спор. — Архиепископ Василий пък в писмото си, след обикновените поздрави, изказва своята радост, че на осемнайсетата година, откак той се отказал да признава властта на духовното си византийско началство заедно с избухването на въстанието в 1185 г., той се удостоил, с благословението на престола на блажения ап. Петър и негово светейшество“, т. е. с узаконението на положе­нието му като български свещеноначалник чрез възлагането на палиума и прогласяването му за примас на цяла България, По-натътък излага с всички подробности историята за несполучливото си отиване за Рим и завръщането си от Диррахиум, а същоразказва, кога и как е станало неговото посвещаване за примас, и моли папата, „да се разпореди и да допълни църковната наредба“ и да му посочи, „как трябва да управлява кошарата (т. е. църквата), която му била доверена от Бога и от него“. Повтаря просбата на царя за св. миро: „Ние нямаме св. миро, пише той, и при това от гърците го получавахме; но гърците мразят нас, както и вас. И знайте, господарю мой, всичко това остана върху твое светейшество и то трябва в всичко да се разпореди и да ни научи за све­тото миро, как трябва да кръщаваме народа, та да не остане народът без свето миро и да няма грях“. Както е известно, приготвянето на св. миро е право на самостойните църкви и, очевидно, както Калоян, тъй и Василий са искали да сдобият своята църква и с това право. В края на писмото си архиепископът иска от папата палиуми за двама новопоставени от капелана Иван митрополити — преславския и велбуждския и „каквото друго знае папата, което е потребно ad plenitudinem pontificalis officii“.— Българските пък епископи, а именно: митрополитите Анастасий Велбуждски и Сава Пре­славски и епископите Марин Скопски, Авраам Прищински, Кирик Нишки и Климент Видински в писмото си молят папата да благоволи „да изпрати pallium ad pontificalis olficii plenitudinem (вероятно за новопоставените двама първи митрополити), та да не престанат през всичките дни на живота си да се молят за неговото велелепие“.

Заедно с горните писма капелану Ивану била връчена и следната грамота от страна на Калоян: „Во имя Отца и Сина и святаго Духа, амин.Тъй като било угодно на Гос­пода наш Исуса Христа да ме направи господар и цар на цяла България и Влахия, аз изследвах писанията и книгите на нашите прадеди (antiquorum) и законите на покойните царе, нашите предшественици, отде са. те получили бъл­гарското царство и царско утвърдение (firmamentum imperiale), корона на главата си и патриаршеско благословение, и, гриж­ливо като издирвахме, намерихме в техните писания, че покойните ония царе на българи и власи, Симеон, Петър и Самуил,и наши предшественици, царската си корона и патри­аршеско благословение получавали от светейшата божия римска църква и от апостолския престол и от княза на апостолите Петър. Но и моето царство пожела да получи бла­гословение и царско утвърдение на короната за главата на своето царство и патриаршеско благословение от римската църква, от княза на апостолския престол,апостола Петър, и от светейшия наш отец, всеобщия папа Инокентий III. И от когото и да бъде дадено в града на моето царство Тър­ново патриаршеско благословение и заповед (mandatum?) да бъде отстъпена от господин папа да се назначават и посвещават архиепископи, митрополити, епископи и останалите църковни свещени послушания (obsecutiones), моето царство се съгласява, щото те да имат най-пълна власт в всяко tenimento и границите (pertinentiis) на моето царство. Защо­то всички църкви на цялото ни царство и tenimenti и моят патриарх митрополитът, епископите, архиепископите и всички свещеници да бъдат под римската църква и да държат закона, обичая и послушанието, които са държали покойните царе на цяла България и Влахия, старите ония наши пред­шественици, и ние, които вървим по стъпките им. А моето царство подписва своята грамота за сигурност на това, че самото ми царство никога няма да отстъпи от римската цър­ква, от апостолския престол, княза на апостолите Петър, нито другите князе на моето царство няма да се отлъчат (disgregabuntur); но ще бъда наречен обичен син на све­щения апостолски престол, на княза на апостолите Петър. И после, каквито земи християнски или езически придобие моето царство, те ще бъдат под властта и заповедта на същата свещена римска църква и на апостолския престол. А за да има настоящата грамота (chrysobolum) на царството ми законна сила и трайност, дадох моето царство в ръцете на почтенейшия мъж Иван, легата на свещения римски пре­стол,капелана на господин папа, който и нашето благочестиво и от Бога издигнато царство подписа на 6712 (= 1204) година, индикт VII“. Тая грамота, както сам авторът я нарича, не е нищо друго, освен едно писмено изложение, разбира се, по искането на капелана Иван, че Калоян формално подчинява българската църква и земя на римската църква и че сам той и неговите князе-боляри никога няма да отстъпят от последната; но главно е това, че царят дава задлъжение, че и всички християнски или езически земи, които в бъдеще Калоян ще присъедини към България, ще минат също под властта на римската църква, което, както обикновено се тълкува, било насочено против Византия и се имали предвид ромеите и славяните на Балканския полуостров, но не по-малко и куманите, които тогава действували в съюз с Калоян.

Снабдени с тия писма и изложение капелан Иван, от когото Калоян, както изглежда, е бил доволен, защото, както видяхме, него предлага на първо място в писмото си да бъде оня кардинал, който да го короняса, и браничевският епископ Власий, който носел следните дарове за папата: три двойни копринени материи, една златна купа, четири либри иперпери, три сребърни чаши и един обкован със сребро антифонарий, заминали от Търново за Рим в края на 1203 год. Между това, в Цариград събитията взели съвсем зловеща за Византия посока.

След като опитът на Алексий III за въстание в Тракия бил осуетен с голяма жестокост от кръстонос­ците, доброто съгласие между латинци и ромеи, след въз­становяването на Исаак II Ангел и сина му Алексий IV на престола било непродължително. Понеже кръстоносците ис­кали изпълнение на дадените обещания, главно изплащането на голямата сума пари, което Алексий IV не бил в състояние да стори, те почнали да се разпореждат самоволно и крайно безсрамно; един от съветниците на младия император, Алексий Дука Мурзуфл,роднина на Ангелите, който застанал собствено начело в управлението на империята, почнал да подбужда Алексий IV за война против кръстоносците; но като не сполучил,той решил да го погуби, като мислел с това да спаси империята. Измамнически той уловил Алексий IV и го хвърлил в затвор, а на 5 февруари 1204 год. той бил тържествено коронясан от патриарха за импера­тор като Алексий V. Веднага след това той заповядал да удушат нещастния Алексий IV, а баща му Исаак II, щом се научил за смъртта на сина си, скоро умрял от скръб. Новият император отказал да изпълнява условията, на които Алексий IV беше се задлъжил спрямо кръстоносците, и поискал дори, последните да напуснат околностите на сто­лицата; на това, обаче, кръстоносците не се съгласили и вой­ната станала неизбежна. Кръстоносците отново обсадили Ца­риград и, понеже били убедени, че ще го завладеят, то, за да отстранят всякакви недоразумения по-сетне, те съставили и сключили през март 1204 г. договор за раздялата на ромейската империя (Partitio Romaniae) между Венеция и кръ­стоносците, чиито главни точки били следните:„след превземането на града в него ще бъде установено латинско пра­вителство; цялата заграбена плячка трябва да бъде поделена от съюзниците помежду им съгласно с условието; после образуваният от шестима венецианци и шестима френци съвет ще избере за император оногова, който, според тях , по-добре ще може да управлява страната „за Слава на Бога и светата римска църква и империя“; на императора ще принад­лежи една четвърт от завоеванията в столицата и вън от нея, а същои два столични двореца; останалите три чет­върти от завоеванията трябва да бъдат поделени наполо­вина между Венеция и рицарите; разполагането с църквата св. София и избирането на патриарх ще бъде предоставено на оная страна, от която няма да се избере император; всички рицари, които получат едри владения и по-малки паеве, ще трябва да дадат на императора феодална клетва; само дожът Дандоло ще бъде освободен от каквато и да било клетва на императора“. — Алексий V се затворил зад стените на Цариград и сам ръководил защитата на града с голяма предвидливост и безстрашие. Обаче той не можал да издържи главния и най-силния пристъп на 12 април с. г. и, когато видял,че всичко е изгубено, под укорите на цари­градското население, той избягал през Златните зрата, а на 13 април кръстоносците завзели Цариград и го предали на меч и грабеж. Според думите на рицаря Роберт де Клари, очевидец на описаните от него събития, българският цар Калоян още през февруари 1204 год. предлагал на кръстоносците една 100-хилядна армия против Алексий V за завоеванието на Цариград, ако те му дадат царска корона и признаят царското му достойнство; но рицарите решително отхвърлили предложението му), и тогава Калоян решил да чака отговора от папа Инокентий III.

Кога са пристигнали в Рим капелан Иван и епи­скоп Власий, не се знае; във всеки случай, през януари или февруари 1204 год. те са били вече там, защото отговорите на папата са били написани през месец март. В Рим посрещнали с голяма радост писмата от Бъл­гария, от които Инокентий III можал окончателно да се убеди, че той напълно постигнал целта си — България вече била подчинена на римската църква, и затова спокойно могъл да пристъпи към изпълнение желанието на българския цар и да уреди българската църква по образеца на другите католишки църкви. Така, в отговора си до Калоян, който искаше в последното си писмо утвърдителна грамота, подпечатана с златен печат (privilegium bullatum aurea bulla), папата намерил за добре да се ограничи само с едно писмено официално съобщение, че го поставя за крал. Затова той адресира вече писмото си: „до славния крал на българите и власите и до неговите потомци, които ще го наследят както на царството, така и в предаността към апостолския пре­стол завинаги“. „Тъй като нам е възложено, пише Инокен­тий III, да пасем по заповед на Господа овцете му (и това папата се старае да докаже на дълго и широко в първата по-голяма част на отговора си), желаейки да се грижим с отеческа грижа за народите български и влашки, които от много време бяха отчуждени от гърдите на майка си, в духовните и временните работи, опирайки се върху авторитета на оногова, чрез когото Самуил помаза Давида за крал, ние те поставихме за крал над тях и по обичния син Лъв, пресвитер-кардинал на Св. Кръст, легат на апостолския престол, мъж предвидлив и почтен, приятен нам между другите наши братя, ти изпращаме скиптър за царството и кралски венец (sceptrum regni ас regium… diadema), за да се възложи на тебе от неговите като че ли от нашите ръце, след като получи, от тебе клетвено задлъжение, че ти ще останеш предан и покорен нам и на нашите приемници и на римската църква, и че ще спазваш всички земи и народи, подчинени на твоето царство, в покорност и преданост към апостолския престол“. По-нататък папата излага, как и от кого ще се коронясват приемниците на Калоян. „Нашият почтен брат, търновският архиепископ“, комуто той дал предимството на приматството, „и неговите прием­ници ще коронясват твоите впоследствие наследници, след като получат от тях подобна клетва, чрез авторитета на апостолския престол; в твоята земя те ще държат приматското достойнство · митрополитите, поставени в областите както на България, тъй и на Влахия, нему да се подчиняват и според каноническия образец да отдават длъжимата на примаса почит и уважение. Тъй да признаваш милостта, за­вършва папата писмото си до Калоян, която оказва апостолският престол,твоята майка, тъй да въздаваш нам за всичко, което ти дадохме, тъй да укрепяваш твоето царство в покорност и преданост към апостолския престол,че когато то бъде основано под блажения Петър върху твърдостта на неговата скала, за която апостолът казва: „ка- мъкът беше Христос (I Кор., X, 4), то да се не бои нито от потоците дъждове, нито от напъна на ветрове, нито от прииждането на реки, а ти освен помощта на апостол­ския престол,която ти ще чувствуваш в сегашно време според своята преданост , да преминеш от временното цар­ство в вечното царство.

Освен знаковете на кралското достойнство, които ис­кал Калоян в писмото си, той възложил на своя пратеник, епископ Власия, 1. да изпроси лично от папата пра­вото да сече пари със  своя образ, и 2. да му изпрати знаме. „По просбата на почитаемия наш брат Власия, браничевския епископ, когото ти си назначил при апостолския престол,ние ти разрешаваме свободно да сечеш обществена монета, украсена с твоя образ“. А за знамето той пише: „Освен знаковете на кралското достойнство, които ние отправихме на твое величество по обичния син Лъв, пресвитер-кардинал на Св. Кръст, легат на апостолския престол, мъж предвидлив и почтен, по същия решихме да пратим знаме, което да употребяваш против ония, които почитат Разпя­тието с устните си, а сърцето им е далеч от него, по просбата на почитаемия брат Власия, браничевския епи­скоп“. На това знаме били изобразени кръст, чрез който Христос, след като победи, управлява и царува, и двоен ключ, т. е. ключовете на ап. Петър, който издържал кръст за Христа и получил ключовете от Христа. „То (знамето) представя ключа двоен, едина за различаване, другия за власт, така че, пише папата, когато ти ще различаваш доброто от злото, светлината от тъмнината, светото от простото, да упражняваш дадения ти материален меч за наказание на злосторниците и за похвала на добрите и да се вземаш за оръжие и щит против ония, които не са взели Бога за свой помощник, а доверявайки се на своята дивотия и множество, наемат се да ритат против остен“. Папата съветва Калоян да употребява знамето „в сърдечно смирение“, да се явява с него между бойните редове, помнейки страданието Господне, и да признава властта на оногова, комуто Господ сам казал: „Ти си Петър и върху тая скала ще изградя моята църква и вратата адови не ще я надделеят; и ще ти дам ключовете на царство небесно“ (Мат., XVIII, 19). „Така и твоите неприятели, завършва папата, не само не могат да те надделеят, но и няма да даде Господ, да издържат пред лицето ти“.

В писмото си до търновския архиепископ, което същотака носи общ характер и затова е адресирано: „До тър­новския архиепископ, примаса на българи и власи, и до него­вите приемници, които канонически ще бъдат назначени и ще наследят в преданост към апостолския престол за­винаги“, Инокентий III официално го поставя за примас на българи и власи и определя неговите права и функции. След като повтаря доказателствата си, че на папата е възложено да пасе по заповед на Господа неговите овце, както в пис­мото до Калоян, папата продължава: „Тебе същопоставихме за примас в царството на българите и власите, като даваме на търновската църква чрез настоящата грамота предим­ствата на приматията, така че ти и твоите приемници, които ще те наследят в предаността към апостолския престол, ще надминавате другите митрополити на България и Влахия чрез качеството на приматията, и те да оказват на тебе и на тях (приемниците) според каноническия образец дължимата на примаса почит и уважение, като искаме твоето братство да знае, че у нас тия две имена — примас и патриарх означават почти съвършено едно и също, тъй като патриарсите и примасите държат един вид (образ), макар имената им да са различни“. Това, което тъй настойчиво Калоян искаше да получи начело на българската църква — патриарх, папата категорично отказва да даде, както и да признае цар­ското достойнство на Калоян; мотивът му, обаче, е несъстоятелен, защото примас и патриарх по сан, може би, да са еднакви, но не и по значение и власт , тъй като патриархът стои начело на съвсем независима църква. — По-нататък папата продължава: „Също чрез настоящата грамота даваме на тебе и чрез тебе и на твоите приемници свободна власт да помазвате, благославяте и коронясвате впоследствие кралете на българи и власи. А когато се поминеш ти, сегашният при­мас на поменатата църква, никой (друг) да не се предпочете там по някаква измамлива хитрост, освен оня, който бъде избран канонически за нея съгласно с утвърдения обичай. Избраният пък тържествено да се посветява за епископ от митрополита и другите викарии на същата църква, които биха могли да присътствуват. Посветеният пък да праща при апостолския престол свои пратеници, които да поискат палиум, взет от тялото на блажения Петър, т. е. знака за пълнотата на първосвещеническата длъжност, при приемането на който той ще представи на нас и на нашите приемници и на римската църква, както другите примаси и митрополити ни представят, клетва съгласно с общия обичай, па и ти сам пред­стави при приемането на палиума; нейната формула, означена в нашата булла, ние определихме за постоянно помнене, като изтъкнахме в нея, че, когато те ще коронясват за крал някого от приемниците на гореказания крал (Калоян), те ще получават от него предварително представена клетва. А когато някой от митрополитите, които се теб подчиняват по право на приматията, би се спуснал в пътя на общата плът, ти ще утвърдиш тържествения канонически избор на способното лице и ще посветиш избраното лице за епископ. За палиум ти ще пращаш свои пратеници с пратеници от църквата, в която той предстои, при апостолския престол,и ние ще ти го препратим по тях свободно и на драго сърце, за да се достави чрез тебе на митрополита епископ според формата на нашата булла, обаче така че, ако се случи да присътствува наш легат или пратеник, ти ще извършиш това заедно с него“. И тъй, от горните думи става ясно, че всеки посветен български епископ може да свешенодействува, само след като получи утвърждение от папата чрез палиума, така че всички епископи в България били непосредно подчинени на римския първосвещеник, а българският примас в случая бил само един посредник, комуто са били подчинени само в силата на приматията.

Що се отнася до св. миро, за което както Калоян, тъй и архиепископът тъй настойчиво молеха, папата дава право на търновската църква сама да си приготвя такова, но с из­искване да се приложи непременно обичаят на римската църква да се помазват духовните лица. „Миро и масло за оглашените или неутвърдените ние позволяваме да се приготвя (fieri) всяка година в деня на тайната вечеря (in coena Domini, на страстния четвъртъкъ), както в твоята църква, тъй и в всяка църква на (България и) Влахия, според обичая на рим­ската църква, така че, колчем бъде необходимо, да се кръщават ония, които трябва да се кръщават, и да се миропомазват ония, които трябва да се миропомазват; посвещението на епископите и назначението на свещениците поради недостатък от тоя род нито съвсем да се възпрепятствува, нито да се отлага за по-дълго, защото, макар до сега нито пресвитерите при своето назначение, нито епископите при своето посвещение у вас обикновено не са приемали свещено помазване, ние, обаче, следвайки не толкова нашия обред, колкото божественото предписание, което в закона заповедва, първосвещениците и свещениците да се помазват, искаме, щото тържествено да се помазват наред ръцете на ония, които се назначават за пресвитери, а на ония, които трябва да се посветят за епископи, — както ръцете, тъй и главата. Па­пата особено настоява, щото тоя обичай на римската църква който не е приет от източната църква, да бъде въведен и в българската, защото, когато пристигналият в Рим браничевски епископ Власий откровено му заявил,че при по­свещението си не приел свещено помазване, Инокентий III разпоредил,„щото неговите глава и ръце да се помажат (deliniri) със св. миро от албанския епископ Иван при съдей­ствието на двама епископи съгласно с църковния обичай, защото това поддържа католишката църква не само по божествена заповед, но и по примера на апостолите“. Затова но повод на заявлението на еп. Власия папата изпратил специално писмо до архиепископ Василий, в което на дълго и широко с много цитати от Ветхия и Новия завет доказва, че обичаят на римската църква да помазва духовните лица има тъкмо божествен произход, и завършва писмото си със следните думи: „И тъй, съветваме твоето братство и по-внимателно уговарваме, като ти заповядваме чрез апостолските писания, щото при препоръката на нашия обичен син Лъв, пресвитера-кардинал на Св. Кръст, легат на апостолския престол,и ти също да приемеш срещено помазване, та да не липсва нещо за пълнотата за тайнството; а след като бъдеш помазан със св. миро, ти да помажеш еднакво твоите архи­епископи и епископи и от тях да разпоредиш да се пома- жат ръцете на свещениците с благословеното масло; това, прочее, да пазиш при назначение на пресвитери и при посвещение на епископи и да разпоредиш да се пази обичаят, спазван от апостолския престол,който по Господня разпоредба е майка и наставница на всички верни“.

Що се отнася до «пастирския жезъл“ и другите пред­мети, които обикновено има един патриарх, каквито искаше Калоян, папата разрешил на архиепископа да носи, при след­ната бележка: „макар че римският първосвещеник и да не употребява пастирския жезъл,но подобно на другите свещеноначалници и ти можеш да го употребяваш било поради историческото, било поради мистичното му значение, което същият кардинал (Лъв), както е приел от нас, ще може да ти обясни“. Най-сетне папата позволил на бъл­гарския архиепископ „да се носи пред него по цяла България и Влахия кръстът, т. е. знамето на Господнето страдание“ в тържествени случаи, което архиепископът е искал от па­пата, вероятно, чрез еп. Власия. А понеже архиепископ Василий в края на писмото молил папата да му изпрати всичко, „каквото друго негово светейшество знае, което е потребно за пълнотата на първосвещеническата длъжност“, Ино­кентий III му изпратил по кардинала Лъв следните първо свещенически украшения: обувки и сандалии, amictum et albam, пояс и succinctorium, orarium et manipulum, tunica и dalmatica, chirothecas и пръстен, planeta и митра.

Понеже също в последното си писмо архиепископ Василий молил папата да изпрати палиуми за велбуждския и преслав­ския митрополити, папата изпратил такива, като придружил палиума за велбуждския митрополит Анастасия със специално до последния писмо. „Както ние решихме, пише папата в писмото си, да се посвети почтеният наш брат (Василий), търновският архиепископ, за примас над всички земи, в които царува най-драгият наш син в Христа Калоян, славният крал на българи и власи, давайки му почетните знакове, тъй, за да почетем и тебе особено, като важен член на търновската църква и митрополит на велбуждската църква и прелат (началник) по митрополитското право на нейните викарии, ние определихме да ти се донесе от обичния син Лъв, пресвитер-кардинал на Св. Кръст, легат на апостолския престол,. . . палиум, взет от тялото на блажения Петър, като знак за пълнотата на първосвещеническата длъжност според формулата, скрепена с нашата булла“. В края на писмото си папата го съветва „да го приеме смирено и предано и да го употребява — не за въздигане, а за смирение — на тържествените служби вътре в църквата си и в ония дни, които ще му посочи същият кардинал“, и при това така, че „вътрешното украшение на добродетелите да надминава външното украшение на дрехите и външната дреха да изображава вътрешното облекло на ума не толкова с мнима преструвка, а по-скоро с истински израз.

Същевременно Инокентий III изпратил до цар Калоян и архиепископ Василий писма, в които се очертава, в какво ше се състои мисията на кардинал Лъв. Като изтъква мисълта, че папата, като наместник на ап. Петър, постоянно се грижи за всички църкви и за духовното преуспяване иа всички народи, той счита себе си за длъжник специално към българския и влашки народи, не само защото те са. приели някога си (в IX век) предано католишката вяра от апо­столския престол, но и защото те са произлезли от римска кръв, и затова той бил по-особено назначен за преуспяването и служенето на тях , които, като негов собствен народ, се подчинили нему както в духовните, тъй и във временните работи без никакъв посредник. „А за да признават, пише папата, властта на оногова, от когото знаят, че те са се научили духовно на това, в което вярват, и че са получили плътски това, което са, тъй като по плът те са произлезли от знатни римляни, ние, за които, като приемници на блажения Петър, Господ изпросил,да се не изтощи на­шата вяра и да укрепим нашите някога си покръстени братя, тях ние искаме да укрепим в католишката вяра и да ги затвърдим в предаността към апостолския престол. А за да стане на всички известно чрез действието на отеческата обич, която я имаме към тях, и за да се вложи майчиното радушие в синовете, ние искаме да почетем тях, особените синове на римската църква, в духовните и временните работи“. Затова тъкмо и папата изпратил като свой представител в България такава знаменита и важна личност — пресвитера-кардинал Лъв, комуто е възложено чрез авторитета и властта на римския първосвещеник да помаже българския цар, да му връчи кралски скиптър и да му възложи кралски венец; същият легат трябвало да предаде на митрополитите, по­светени от капелана Иван, — велбуждския и преславския — палиуми, знака за пълнотата на първосвещеническата длъжност , според дадената в папската булла формула. „На същия легат даваме също пълна власт да изправя това, което той намери, че трябва да се изправи, и да поставя това, което той реши, че трябва да се постави, като препоръчваме на същите (митрополитите) да осведомяват както клира, тъй и народа в това, което се отнася до успеха на християнската вяра и да ги известявал» за нашето благоволение“. Затова папата съвет­ва Калоян благосклонно да приеме самия легат, като че ли в неговото лице приема самия папа и св. Петър, като приема и спазва спасителните му съвети и постановления той сам, и като разпореди, щото да се приемат и спазват те по цялата му земя. По тоя начин, завършва папата, нека се изпълни това, за което пишем, за да признаем на дело силата на предаността, която, вярваме, ти имаш към нас и римската църква“.

В писмото си до архиепископа папата повтаря съдържанието на писмото до Калоян и също го подканя да приеме папския легат благосклонно, като че ли него самия и ап. Петър, и да възприемат на драго сърце всички разпоредби на кардинал Лъв и да ги спазват ненарушимо. Пазете се, завършва папата писмото си, лесно да не отстъпите от неизменността на вашия ум, но, бидейки постоянни в добро намерение, смирено да упорствувате в предаността към апостолския престол,т ъй че да се показвате укрепени в здравината на неговата скала, върху която Господ тури ос­новата на църквата, предавайки ключовете на царството небесно, за да бъде отворено за ония, на които Петър отвори, и да не бъде затворено за ония, на които той е затворил“.

Освен гореизброените писма до цар Калоян и архиепископ Василий, на кардинал Лъв били предадени: 1. Обра­зец, с който трябва да се предава палиум на архиепископите велбуждски и търновски;и 2. Образец за клетвата, която трябвало да дава търновскияг архиепископ-предстоятел, а същои две писма, адресирани до »архиепископите, епископите, абатите (игумените) и до другите църковни пре­лати, и до всички, както клирици, тъй и миряни“ в Маджарско и Сърбия, в които, като се съобщава за преминаването на България към западната римска църква и за ми­сията на кардинала-пресвитер Лъв, легат на апостолския престол в България, съветва своите адресати да приемат последния на драго сърце и с почит и да му оказват всички необходими съдействия при преминаването му през техните страни.

Снабден с всички тия книжа кардинал Лъв заедно с епископ Власия през март месец потеглил от Рим за Търново; обаче тям не било съдено скоро да се доберат до България. Когато те стигнали в Маджарско, отна­чало били приети с много по-голяма почит от маджарския крал, отколкото те очаквали, и им били дадени съпроводачи, които да ги придружават чак до България; крал Емерих дори обещал да даде на кардинала някакво писмо на гра­ницата, „което последният да има при себе си тайно и съ­гласно с него да работи вярно за преработката на мира“. Обаче, когато кардинал Лъв с кралските съпроводачи пристигнал в крепост Кеве (сег. Кубин на левия бряг на Дунава, западно от устието на р. Морава), която била на границата и се отделяла от българската област само от междинния Дунав,а на срещната страна много българи очак­вали с нетърпение кардинала, при Лъв се явили други пра­теници на маджарския крал изненадано, които забранили както нему, тъй и на българския епископ преминаването на реката, като от страна на краля предложили да се върне в някакво кралско имение, което се намирало на три дена път назад, отдето да съобщи на българския господар по пратеници, да дойде бързо на някакъв си пограничен остров,за да се разгледат спорните териториални въпроси и да им се тури нуждният край; иначе няма да им бъде позволено да продължат пътя си. Кардинал Лъв се възпротивил на това ис­кане на кралските пратеници, като отговорил, между другото:1. че, ако той се обърне с такова предложение към българ­ския господар, който се възвръща към майчините гърди, когато се отнася до работа не толкова светска, колкото духовна, то би се показало, че тук посредничи един вид симонийска неправда, и 2. че той (кардиналът) не може да го (Калоян) принуди да върши нещо, докато той не бъде обвързан с духовната връзка на апостолския престол. Затова, когато кардиналът се отказал да се върне назад, началникът на крепостта заповядал да го арестуват заедно с еп. Власия, и била поставена при тях стража от около 300 души; тям било запретено да купуват каквото и да било за себе си или за своите или да направят някое човешко утешение, под страх на жестоко наказание; а стражата ги страшно притеснявала, дори им пречила при изпълнение на естествените нужди. Папа Инокентий III бил крайно възмутен от смелата постъпка на Емериха и го заплашвал дори с отлъчка от църквата, ако той веднага не отпусне карди­нал Лъв да продължи пътя си за България.

Няма никакво съмнение, че маджарският крал си е позволил така да постъпи с нарочития папски легат под влиянието на известието, че кардинал Лъв отивал за Бъл­гария, за да короняса Калоян за крал, преди да се разрешат спорните териториални въпроси между двамата. В пи­смата си до папата Емерих се оплаквал,че цар Калоян „държи (т. е. владее) окупирана земята, която неговият баща, Бела III, бил дал на сестра му, гръцката императрица (же­ната на Исаак II Ангел), като зестра, и че подчинената на не­говата корона сръбска земя, след като присъединил към себе си многобройна тълпа езичници (т. е. кумани), той (Ка­лоян) жестоко опустошил,така че освен ония, които били избити от тиранията му, не малко християни били откарани в поганско пленство“. Освен това Емерих писал,че Ка­лоян „по право не бил господар на никоя земя, макар че е завзел една част от неговата държава и друга — от друга държава, поради това се учудвал,дето папата намислил да коронясва за крал тоя отявлен негов неприятел, без да се посъветва с него и така неочаквано“. Затова кралят „искал смирено, щото папата да се откаже съвсем от коронацията на оногова (Калоян), или поне да спре работата до то­гава, докато несъгласието между двамата може да се свърши чрез съд или арбитраж, понеже Емерих бил готов да отиде на съд, или пък папски легати да се явят като арбитри“. На всички тия оплаквания и претенции на маджарския крал Инокентий III отговорил,че не е тъй ра­ботата, както той я представял,и че той не знаел истината. „В старина в България е имало, пише Инокентий III, много крале приемствено коронясани от авторитета на апостолския престол, като Петър и Самуил и някои други след тях. За похвала на святой памяти папа Николая, нашия предшественик, кралят на българите, на чиито допитвания той твърде често отговарял,бил удостоен заедно с поверената нему държава да се покръсти, обаче по-сетне, когато гърците ги надвили, българите изгубили кралското си достойнство, па и били принудени да служат под тежкото иго на цариградския император, докато недавна двамата братя, Петър и Иваница, които произлизат от рода на предишните крале, почнали не толкова да окупират, колкото отново да завземат земята на своите бащи, така че един ден те постигнали от големите началници свобода, чудна за безбройни народи. И тъй, ние не отричаме, че те, може би, са нападнали твърде силно някоя част земя, но ние настойчиво твърдим, че по-голямата част земя те отново завзели по бащино право. Поради това ние имаме намерение да го (Иваница) коронясаме, подобно на нашите предшественици, за крал не над чужда земя, а над не­гова собствена, желаейки, щото той сам да си върне несправе­дливо завзетата земя и несправедливо завзетата земя да му се възвърне, тъй като относно нападнатите земи той бе поискал от нас да направим, щото между тебе и него да има справедливост за едната и другата страна. Затова, когато ти даде както на нашите пратеници до него, тъй и на неговите прате­ници до нас не само свободно преминаване, но и сигурно во­дачество, ние не бяхме длъжни да предполагаме, че той бил за тебе най-враждебен неприятел, макар че чрез стара­нието на нашата грижа, след като се премахне случаят за неприятелства, да се стараете от неприятели да станете приятели, а ние изведнаж не пристъпихме да извършим това дело, защото често се грижехме да изпращаме при него пра­теници с наши писма, за да извикаме дъщерята при майката и да възвърнем члена към главата, защото една е кошарата и един е пастирът“.

По-нататък папата строго осъжда постъпката на ма- джарския крал с кардинал Лъв и напълно одобрява отказа на последния да изпълни заповедта. „Тъй като гореказаният кардинал, пише папата, се забавил дълго в държавата ти, не само приет честно както от тебе, тъй и от другите, но и твърде много почетен, разбира се, той не би могъл да бъде общ посредник, за да се прокара съгласието, или пък равен съдия, за да се прекрати спорът, ако по същия начин той не би бил приет в земята му от оногова (Калоян), за да се отстрани всяко съмнение. Освен това, той не е мо­гъл да го принуди да се постигне съгласие и да изтъкне справедливостта, преди оня (Калоян) да приеме бремето на апо­столското учение и да се подчини на нашето управление и заповед. При това, тъй като същият легат отива да раз­пространява тайната на християнската вяра и да възбуди почит към апостолския престол, то ако ти би случайно попречил на същия, разбира се, ти би предизвикал божестве­ното негодувание и би заслужил нашия удар, а оногова (Калоян) ти би си представял повече неприятел и в нищо не би успял, защото ние бихме могли да изпълним намерението на нашата воля по друг начин“. Папата предупреждава Емериха, че каквото той би помислил, ако папата би поискал да попречи, щото неговият плътски син да не може да бъде коронясан за крал, същото той би помислил, ако кралят би се опитал да попречи, щото неговият духовен син да не може да бъде коронясан за крал. Папата уподобява Калоян на „блудния син“ в евангелската притча, маджарския крал на по-големия син, а себе си на самия баща и изказва надежда, че Емерих ще извлече нужната поука от тая притча. „Ако, може би, ти би се побоял, да не би, след като той (Калоян) получи короната, стане изведнаж извънредно високомерен, ти трябва да знаеш навярно, че той не толкова е направил това от напред замислена измама, колкото от това, че се е отцепил (отпаднал) от лъжлива вяра“. А като му съобщава, че предал на анатема венецианците и франкското кръстоносно опълчение за разрушението на Зара, папата утешава Емериха така: „По същия начин ще бъде наказан гореказаният Иваница, ако след получаването на корона не поиска относно разногласието, което върви между вас, да се яви на арбитража или на сжда на нашия легат и последните му (дела) ще станат по-лоши от предишните, и последният грях е по-тежък от първия. Защото, колкото и да обичаме гореказания Иваница, обаче тебе обичаме несравнено повече. Ние намерихме, както вярваме, съответния способ, по който трябва да се предвиди твоята чест и право, както ще можеш ясно да забележиш по писмото, което от­правяме за тоя способ. Затова ние молим твое величество внимателно и увещаваме, щото ти, въздавайки Богу слава, а нам — почит, да не пречиш на разпространението на католишката вяра, нито на отсрочката на апостолския престол, от чийто твърде полезен съвет ти без съмнение ще се възползуваш“.

След тия разяснения, уговоряния и заплахи крал Емерих не можал да устои пред авторитета на папата и отпуснал най-сетне папския легат, кардинал Лъв, след като се осигурил,че на последния било възложено да разгледа и из­равни всички недоразумения между краля и българския цар не­забавно след коронацията на Калоян. И наистина, Инокентий III заповядал на кардинала Лъв „да короняса гореказания Иваница за крал не на чужда земя, а на (негова) собствена и да пристъпи към окончателно разрешение на разногласието, което вървяло между него и маджарския крал, след като по-пълно узнае истината при посредството на справедливостта, като действува така, че това, което реши, здраво да се пази от църковната цензура, като малко се обръща внимание на позивите“.

Кардинал Лъв, заедно с еп. Власия Браничевски, пристигнал в „главния български град Търново“ на 15 октомври и предал всички писма и книжа за България на адресатите им. „Кардинал Лъв, както пише в благодарителното си писмо примас Василий до папата, пристигна здрав и невредим, делегиран от ваше велико светейшество и от апостолския престол, а в нашия главен град (magnam civitatem) Търново дойде на 15 октомври и донесе цялата (universam) пълнота на патриаршеското достойнство и всички украшения, които ми бяха изпратени от ваше светейшество; също така предаде пръстен и грамота, писма и инструкции“. Първите три седмици минали в проучване писмата на папата, в разговори и преговори с папския легат по всички въ­проси, с разрешението на които бил натоварен последният, и в приготвяне за най-главния акт — коронацията на царя. За да може да вземе участие в последния акт като истински примас, архиепископ Василий на 7 ноември 1204 г., в деня на св. ап. Иакова, брата Господен, бил помазан с миро от кардинал Лъв и благословен, според думите на Калоян, за „светейши патриарх на царството ми и на цяла България по заповед на папата“; а сам Василий в същия ден помазал,според обичая на западната църква и нарежда­нето на папата, двамата митрополити — преславския и велбуждския и другите епископи, след което кардиналът благословил митрополитите от името на папата и им предал палиуми и митри, а на останалите възложил на главите им митрих). Коронацията на Калоян станала на следния ден, 8 ноември, в деня на св. Михаил (Архангеловден). „Господин Лъв, легатът на апостолския престол, пише Калоян в благодарителното си писмо до папата, носейки със себе си корона и благославяйки я, възложи я върху главата на цар­ството ми и в моите ръце ми даде скиптър и знаме“. До­като сам Калоян не окачествява възложената нему корона архиепископ Василий я нарича „кралска корона” (regiam согоnam), от което става ясно, че българският цар се отказал от първоначалното си желание да получи царска корона, макар че в писмото си той пише: „ние силно прославяме Бога и блаженейшата Божия Майка и предвидливостта на ваше светейшество, задето съгласно с просбата на царството ми ваше светейшество изпълни цялото ми желание“. Нийде не се споменува, че преди коронацията Калоян е дал клетвено задлъжение за преданост и покорност на папата и на римската църква, за което папата говори в писмото си, оттука трябва да се предположи, че такова не е било искано, и че папата се е задоволил с изпратеното още в края на 1203 г. съкапелана Иван официално изложение или грамота за подчинението на България и българския народ под рим­ската църква.

След коронацията кардинал Лъв очевидно повдигнал въпроса за отношенията на българския цар към маджарския крал и е поискал да го разреши съгласно с инструкцията на папата. Какво се е говорило по тоя въпрос, ние не знаем; но от благодарителното писмо на Калоян може да се за­ключи, че до някое положително разрешение на въпроса не ще да се е дошло. Пиша ви също и за маджарина, казва Калоян в писмото си, че царството ми няма никаква общност на областите, или някаква работа с него, нито му вредя; напротив, той (ме) не зачита и вреди на областите на царството ми. И господин кардинал Лъв видя и ще уведоми ваше светейшество, има ли справедливо и несправедливо откъм моето царство, или не зачитам ли аз маджарина, или той не зачита царството ми. И нека ваше светейшество му пише, че той отстои (далеч) от моята държава (a regno шео) и че царството ми няма намерение нито да го не зачита, нито да излизам против земите му. Обаче, ако той дойде против земите на царството ми и Бог помогне да бъде той победен, то ваше светейшество да не предиря на царството ми (non habeat… suspectum), но да бъда свободен“. Но, както из­глежда, с това се свършили всички териториални спорове между двамата съседни господари, защото наскоро след това (есента на 1204 г.) крал Емерих се поминал, а наследилият го брат Андрей I (1204 — 1235), не ги повдигал повече, чак до смъртта на Калоян. В разговорите си с карди­нал Лъв, Калоян ще да се е оплакал против латинците които се бяха вече отнесли твърде оскърбително към него, както ще видим по-нататък. Затова той пише на папата следното: Относно латинците, които навлязоха в Цариград, аз пиша на ваше светейшество да им пишете, че те отстоят (далеч) от царството ми и, както царството ми не им причинява никакво зло, нека и те да не ме не зачитат. Ако случайно те се опитат против царството ми и биха го не зачели и бъде нападнато от тях, ваше светейшество да не предиря на моето царство, но всичко да бъде свободно“.

Кардинал Лъв останал след коронацията в Тър­ново още една седмица и на 15 ноември заминал за Рим. Със себе си той водел две момчета, от които едното се казвало Василий и било син на споменатия вече пресвитер Константин, а другото се казвало Витлеем и било син на краля (regis). Това последното ни съобщава Василий в пи­смото си; но едва ли е вярно, защото, доколкото засега е извест­но, Калоян не е имал деца, па и архиепископът в писмата навсякъде нарича Калоян imperator; очевидно тук има някаква грешка. Тия две момчета се изпращали по заповед на царя в Рим, за да се настанят по заповед на папата в тамошните школи и да се научат на латинско писмо, защото, пише Калоян, ние тук нямаме граматици, които да могат да ни превеждат изпращаните от вас писма, и, след като се научат, нека бъдат изпратени обратно при царството ми“. — Освен това, Калоян изпратил на папата засега „в знак на малък спомен два ексамита, двойни еписими, единия червен, а дру­гия бял, и една камила“. Калоян срършва благодарител­ното си писмо с думите: „Тъй като пращам пратеници при ваше светейшество, всякога ще си спомням за ваше светейшество“*), а архиепископ Василий свършва своето с думите: „И каквото сте в сила да намислите за прослав на царя, ще го направите. Нека, прочее, Бог поддържа ваше светейшество за много и дълги времена“.

Така била сключена тъй наречената църковна уния с западната римска църква от цар Калоян и архиепи­скоп Василий. В преписката между Инокентий III и Калоян, която ние разгледахме и изложихме подробно, нийде не става дума за някой догматичен или обредов въпрос, който бъл­гарската църква бе приела и усвоила от източната църква; напротив, всичките въпроси, които са интересували папата, както видяхме, били от йерархическо и отчасти каноническо естество, защото главната му цел била да подчини България и българската църква под своята власт. Той строго определя подчиненото положение на българския примас и неговите митрополити и епископи към себе си и апостолския престол; в своята клетва архиепископ Василий се задлъжава да пази живота, имота, чест та, достойнството и изобщо интересите на апостолския престол и на римския папа; повикан, ще се явява в синода и всеки четири години ще посещава апостолския праг, той сам или негов пратеник; когато ще посвещава за епископ някого от своите викарии, той ще иска от него клетва, че ще оказва на римския първосвещеник и на римската църква постоянна покорност и дължимата чест; същотой ще получава клетвено уверение и от коронясвания от него български господар, че той сам ще пребждва и ще запази всички земи и народи, подчинени нему, в покорност и преданост на апостолския престол и на римската църква. От Калоян и Василий той изисква „да следват институциите на римската църква, рака че и в божествения култ обичаите да се показват бащински“; а Калоян в своята грамота за подчинението на българската църква под римската се обещава, че цялата българска иерархия ще бъде под римската църква и ще държи закона и обичая и послушанието, които са държали покойните бъл­гарски царе, старите ония негови предшественици, и той, който също върви по стъпките им. А оттука става ясно, че и самата уния е имала само иерархичен и каноничен, но не и догматичен и обредов характер. Едничкият обред на западната църква, който е бил въведен в българската, както видяхме, бил помазването на духовенството, но и той имал назначение да свързва по-здраво църковната иерархия, а оттука и подчинението й на папата. Дали Инокентий III мислил впоследствие да засегне и догматичните въпроси, засега това остава неизвестно. Но в историята на унията има друга една твърде любопитна страна, която й предава своеобразна особеност .

Калоян, както видяхме, във всичките си писма искал от папата да признае и утвърди царското му достойнство, а пък всъщност папата го признал и утвърдил само за крал, след., папата не дал на Калоян това, което той ис­кал. Как трябва да се обясни тоя странен на пръв поглед факт, който не предизвикал никакъв протест от страна на българския цар? На тоя въпрос най-пълен и всестранен отговор даде Е. Голубински, който ще си позволим да приведем изцяло. „Господарите на второто българско царство, считайки себе си за приемници на царете от първото царство, възприели оная същата титла, която носили тия последните. Тая титла била цар (по гръцки βασιλεύς, по латински imperator): нея носил подир братята си Петър и Асен и Калоян и тъкмо тържественото й признание за себе си той искал и от папата. Обаче папата е могъл да даде както на Калоян, така и изобщо на който и да било господар само титлата крал (по латински rех, по гръцки pήξ и £ήγας), а не цар. Според възгледите на латинците, както и според възгледите на гърците (т. е. ромеите), могъл е да бъде в християнския свят само един цар или император (което е едно и също); както според възгледите на гърците този едничък християнски цар представял от себе си цариградският император, така и според възгледите на ла­тинците представял го от себе си немският, тъй наречен римски император (приемник на Карл Велики, върху когото била пренесена от папата титлата цар или император, след като се оказали, според понятията на латинците, недостойни за своята мисия на християнски царе византийските импера­тори), и папата не е могъл вече, разкъсвайки единното цар­ство, да поставя царе, а е могъл да поставя само действи­телно или номинално подржчни или васални на тоя едничък цар крале. Затова папата и не е могъл да даде на Калоян, както и на когото и да било от господарите, титлата цар, а е могъл да даде само титлата крал. Но забележителното и куриозното не е в това, че папата не е могъл да даде на Калоян това, което той искал от него, а в друго, именно в следното: Калоян нарича себе си пред папата цар (imperator Bulgarorum et Blachorum) и иска от него за себе си тържествено утвърждение в тоя носен от него сан (coronare in imperatorem; вж. посочените по-горе пи­сма на Калоян до папата); папата не възразява на Калоян, че той не може да го признае за цар, а само за крал, но преминавайки това в пълно мълчание, просто му казва: „да, наистина, ние намерихме в нашите регистри, че много от твоите предшественици били признати от римската църква за крале“,—и му праща кралска диадема и скиптър; като получил не това, което искал, Калоян приема даденото също без възражения; но, след като бил коронясан от легата с кралски венец, той с благодарения известява на папата, че получил от ръцете на легата искания царски венец и, като да е бил наистина коронясан за цар, както и по-напред продължавал да се именува пред него цар (вж. тук по-горе, стр. 173; в посланието на самия Калоян стои rех, но че това е вече поправка, направена в папската канцелария при внасянето на посланието в регистрите, това се види от самото послание, дето след гех само веднаж се чете regnum и постоянно imperium meum, а главно и несъмнено става от посланието на патриарха, в което на папата се известява, че неговият легат coronavit et benedixit imperatori Calojoanni, col. 554). По тоя начин папата, като давал съвсем не това, което се искало от него, престорил се, като че ли дава тъкмо това, което било поискано от него, и Калоян, като получил съвсем не това, което искал, престорил се, като да е получил тъкмо онова, което искал: друг пример от подобен род qui pro quo не ни е известен . . . Що се от­нася до папата, то той не искал право да каже на Калоян, че не може да му даде титла цар, няма съмнение затуй, за­щото се боял с това да не го отблъсне от себе си и да развали цялата работа относно църковното подчинение на Бъл­гария на себе си. Колкото пък до Калоян, той без възра­жения приел пратения нему, вместо царски, кралски венец затуй, защото нему са били нужни — това венчание как и как да стане от ръката на папския легат и тая как и как утвърждаваща го папска грамота, за да може с тоя факт и с тоя документ в ръце да се противопостави на своя съсед маджарския крал като господар, признат от папата; иначе той е могъл да се именува, както искал, без да се страхува някак за самоволното присвоение на непо­лучената титла от протестите на папата. Със сана, който бил даден от папата на българския архиепископ, станало същото, както с титлата дадена на господаря: папата издигнал архиепископа не за патриарх, както било искано, а само за примас; но архиепископът с благодарност го известявал отсетне, че легатът му „донесъл цялата пълнота на патриаршеското достойнство — portavit universam plenitudinem patriarchalis dignitatis.

При такива едни отношения, разбира се, петгодишните сношения между Търново и Рим не са могли да донесат някои сериозни и трайни резултати. Наистина, унията на бъл­гарската църква с римската била прогласена, но тя не обеща­вала никаква дълготрайност. За Калоян било от първосте­пенна важност признанието и утвърдението на папата, които той вече получил,но след това той малко мислил за унията и изобщо за поддържане постоянни сношения с римската курия. Макар в края на благодарителното си писмо и да казва, че изпраща пратеници при папата, той все пак завършва, писмото с думите: „всякога ще си спомням за ваше светейшество“, от които не е мъчно да се разбере, че той нямал повече намерение да продължава своята кореспонденция с папата. И наистина, след заминаването на кардинал Лъв сношенията с папската курия ставали все по-редки. В писмото си до Калоян от VIII Kalend. Junii (24 май) 1207 год. папата вече упреква Калоян, задето той, когато изпратил при него свой пратеник, за да сключи мир или примирие с цариградските латинци, не само не поискал това да стори, но и самия пратеник приел и отпратил по-малко почетно, отколкото било прилично на кралско достойнство; от благоговение към апостолския престол той трябвало да го приеме благосклонно и с почит да се отнесе, имайки предвид, че той бил изпратен да проповядва мир и да благовести спасение. В същото писмо папата споменува за някакви Калоянови пратеници, изпратени при него, но които не могли да дойдат, защото през Маджарско те не посмели да минат, нито през Драч, защото там боравели венецианците; но, както изглежда, по ходатайството на папата пред маджарския крал и венецианския дож, тия пратеници през Драч достигнали до Рим. Чрез тия прате­ници Калоян все още уверявал,че здраво пребъдвал в преданост към апостолския престол и че, ако потрябва, готов е да изложи главата си за него.  Каква е била мисията на това пратеничество, папата не казва; Е. Голубински пред­полага, че то било пратено, за да доведе изпратените с кар­динал Лъв две момчета. Като оставим на страна писмата на папата до Калоян, които се отнасят до отношенията спрямо цариградските латинци, ние можем да кажем, че с това се свършила унията. Ние видяхме, че чисто политически съображения подбуждали цар Калоян да търси сближение с Рим ; но когато след признанието и утвърдението му Бъл­гария застанала наравно с другите европейски държави, той оставил на заден план църковния въпрос: сега главната му задача била да използува новото си положение, за да за­щити държавните си интереси и да определи отношенията си към съседните си господари и преди всичко към новия си съсед — латинския император.

Съдържание: