x Ринхинският княз Пребънд и 4-та обсада на Солун от славяните

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Ринхинският княз Пребънд и 4-та обсада на Солун от славяните

Между чудесата, приписвани на св. Димитра Солунски, има един разказ, който особено се издига между другите както по начина на изложението, тъй и по богатството на историческия материал. Ние тук разбираме разказа за ринхинския княз Переунда или по-право Пребънда и за събитията, свързани с него­вото име.

Същността на разказа се заключава в следното.

Славянските племена, които в VII. век се настанили βί днешна Македония и особено ония около гр. Солун, спазвали мира, настанал след няколко опити от тяхна страна да завла- деят тоя град, но спазвали го, според безимения автор на разказа, само нагледъ. Един от управителите на Солун, неиз- вестно по какъв начин и защо, с едно донесение съобщил на царуващия тогава император, че рихинският князъ (£ϊ)ξ), на име Пребънд, поради коварния си нрав и лукав замисъл, кроил нещо лошо против Солун. В отговор на гова донесение императорът писмено заповядал на управителя да му изпрати същия тоя княз по начин, какъвто той намери за добре. Съдържанието на императорското писмо било тайно предадено на солунските първенци и, понеже князът тъкмо в това време случайно се намирал в града, те го хванали веднага и свързан във вериги го из­пратили в Цариград.

Когато „целият славянски народ” се научил за съдбата на Пребънда, две племена от него, именно, ринхини и стримонци или струмци, пойскали заедно с гр. Солун да помолят императора да не погубва Пребънда, а да му бъде простена грешката, и князът да им бъде изпратен, като бъде освободен под тяхна гаранция. За тая цел от Солун били изпратени по избор опитни мъже заедно с пратеници от славяните в столицата при импе­ратора. Те заварили последния да се готви за поход против арабите (агаряните), и затова било уговорено между него и пратениците, че Пребънд ще бъде пуснат след войната. Съгласно с това обещание императорът, след като изпратил обратно депутацията в Солун, заповядал да освободят княза и наредил да му се дава облекло и всичко необходимо за всеки ден. Когато пратениците ce върнали в Солун, всички славяни, поради даденото обещание, спрели своите лоши намерения против града (вж. п. т., §§ 67 и 68).

Пребънд наистина бил пуснат и свободно ходил по столицата. През това време той се сприятелил с едного от императорските преводачи, добре познат и обичан от императора и велможите, който станал причина за неговото погубване. Преводачът се сговорил с Пребънда, щото князът да избяга от столицата и да отиде в имението му, което се намирало в Тра­кийската област, и наредил така, че след няколко дена той сам щял да дойде там, да го вземе и да го отведе на безопасност в собствената му страна. След като се споразумели така, княз Пребънд, понеже бил облечен в ромейски дрехи и говорел по гръцки, като всеки царигражданин, един ден излезъл през Влахернските врата и отишъл в имението на прево­дача, дето прекарвал времето в скривалище. Когато обаче той бил потърсен в столицата и не го намерили, императорт заедно с велможите изпаднал в отчаяние, понеже не им било известно споразумението му с преводача. Императорът заповядал да се спре навсякъде плаването, да се затворят всички врати на столицата, и изпращал всеки ден едни след други конници и кораби да търсят Пребънда. Това се продължавало 40 дена (вж. п. т., §§ 69 и 70).

Тия, които били назначени да пазят княза, императорт заповядал да бъдат с меч посечени след много мъки; на други, които били заподозрени, да отрежат краищата на членовете; трети пък да бъдат турени под стража и на изтезания, а бирниците да бъдат лишени от длъжност, с една дума, той подложил на наказание безбройно множество хора поради побегването на княза, тъй че дори и тоя, комуто било поверено упра­влението на столицата, понеже станал предмет за негодуване, изпратен бил в Солун който се изпълнил с голямо сму­щение, скръб и сълзи. В същия час, когато бягството на Пре- бънда било установено, императорт по един кораб бързо известил солунските власти за случката, като ги подканял да се погрижат за своята безопасност, а също и да си набавят храни, за да не би, подир станалото събитие, славянският народ да нападне на града (вж. п. т., § 71).

Когато най-сетне търсенето на Пребънда трябвало да се прекрати без всякакъв резултат. Бог чрез своя мъченик св. Димитра утешил императора: въпреки всяка надежда князът бил намерен неочаквано в имението на преводача, дето той се криел в тръстиката близо до града Виза и получавал храна от жената на последния. Според автора на разказа, това било чудо на божието Провидение, дето Пребънд останал да чака толкова време, ако и да се е намирал доста далеч от столицата, и дето мястото на неговото криене не паднало в подозрение, защото, намирайки се близо до други славянски племена, князът е могъл да избяга при тях и така да се спаси. След като, уловен повторно, бил докаран в столицата и бил разпитан за причината на побягването, Пребънд съобщил, че това той направил по решението и съвета на споменатия преводач и че съгласно със споразумението той го чакал, за да бъде от него спасен. Тогава императорт заповядал да погубят с меч преводача заедно с жена му и децата му, а на Пребънда не направил нищо лошо; само разпоредил да бъде турен пак под стража, както и по-рано, като заявил, че само под известна гаранция князът ще може да бъде освободен (вж. п. т., §§ 72 и 73).

Обаче Пребънд не се успокоилъ: той отново се решил да избяга. Когато планьт за бягството бил вече скроень и щял да буде турен в изпълнение, по божие Провидение той бил открит. Донесено било за тая работа на императора: за целта на княза и на какво гоя шял да се реши, ако би сполу­чил да избяга. Това сам Пребънд разкрил при разпита, а именно: че, ако той би се върнал в земята си, не щял да държи сметка за мира; напротив, щял да събере всички съседни нему славянски племена и нищо не щял да остави без война нито по море, нито по суша, а непрестанно щял да воюва и не щял да пощади нито едного християнина, какъвто и да бил той. С това си самопризнание Пребънд си навлякъл смърт, защото „кончину, своея пагуби достойную, обретше“ (вж. п. т. §§ 74—75).

Когато се научили за смъртта на Пребънда, славянските племена — струмци, ринхини и с тях сагудати в голямо множество се въоръжили против Солун, който те веднага обсадили от суша и море, при това струмци нападали от изток и север, а ринхини и сагудати — от запад и от море. Обсадата се про­дължавала близо две години, през които солунци страдали силно от глад, защото, след като се привършил запасът от храните в града, жителите не можели от нийде да си набавят, а пък всички кораби с храна, които били изпращани за Солун, не- приятелт заграбвал. В Солун настанал такъв страшен глад, какъвто никой от века не запомнил, макар и в по-раншни времена градът да е бил обсаждан от разни варвари. Наред с глада владеела тогава и страшна суша от бездъждие. Поради тия бедствия много от гражданите бягали от града, като напущали жени, деца, родители и сродници, и отивали при неприя­телите; некои дори се отричали от вярата си, защото изгубили всяка надежда за спасение. Когато бежанците станали твърде много, тогава славенските началници взели решение да ги изпращат навътре в славянската земя и там да ги продават, защото, ако би те останели наблизу до града, можали да замислят нещо опасно. Но това решение скоро станало известно на гражданите, които сполучили да спрат това доброволно изселване, и по тоя начин било предупредено опустяването на Солун. Славяните обаче все оше не се решавали да ударят на самия град, за­щото тия от тях, които се пущали на някое смело пред­приятие, бивали погубвани при съдействието на св. Димитра (вж. п. т. §§ 76-83).

В това време императорт сполучил да изпрати в Солун само 10 военни кораби с храна, без да може да помогне на солунци с по-голема войска, защото сам бил завзет с друга война. Пристигналите с корабите безмилостно покачили твърде високо цената на житото, тъй че, когато гражданите под натиска на глада ги молили коленопреклонно за най-малка част храна, те вземали и душите на нуждаещите се: гражданите дона­сяли не само златните си накити, но и своите постелки и облекло; Tе снемали обеците от ушите на жените си и ги давали за жито; други пък по заповед на управителите нападали и грабили там, дето намирали храна или зеленчук, а немощните просто умирали. Изнемогването на гражданите било толкова голямо, че неприятелите вече завземали църквите отвън градските стени и се криели там, като причаквали всеки гражданин, който излизал да търси нещо за храна или на лодка да лови риба, и веднага го убивали. Положението било крайно критично. Тогава управителите и граж­даните решили да изпратят останалите още в техни ръце ладии заедно с 10-те кораби в областта на тесалийските градове Тива и Димитриада при славенското племе велегезити, които в това време се намирали в мир със Солун, за да купят от тях сухи плодове за утеха на населението. За отбрана на града били оставени хора слаби и стари, които били пръснати по градските стени, а здравите и по-младите заминали с корабите (вж. п. т. §§ 84-86).

Между това дригувитските князе решили така също да се лрисъединят към другите славянски племена и всички задружно да ударят на града и да го превземат, понеже се научили, че стените се отбраняли от слаб и немногоброен народ. След като направили всички военни приготовления и приспособления за превземането на града, „целият славенски народ” — ринхини и сагудати на 25 юлий 5-и индиктион почнали пристъпа, като се приближили към града едни от суша, а други от море на безбройни лодки. Тогава слабите и малобройни защитници на града, като видели големото неприятелско опълчение, обърнали се за помощ към Бога и молили да ги защити чрез своя угодник и покровителя на Солун. Наскоро след това по неизвестни причини струмци се оттеглили от града на около три мили; но рин­хини, сагудати и другите варварски племена подстъпили към градските стени и съвсем затворили града от западната до източната му част. Най-опитните от неприятелите огледвали всички места, отдето би могло да стане най-лесно превземането на града; същото направили и ония, които били от към морето, като при­ближили всички оръдия, приготвени за тяхното погубване. Тоя пръв пристъп произвел страшна паника в града, и жителите дошли в пълно отчаяние (вж. п. т., §§ 87—90).

Но още в първия ден на пристъпа се явил зашитникът на града, св. Димитър, на северната стена, дето се намирала малка потайна вратичка, и отдето неприятелят мислил да нахълта в града. С жезъл в ръка той поразявал всички, които се доближавали до вратичката. Това силно окуражило гражданите, още по­вече че светият се явил заедно с други няколко светии, добре въоръжени, силни и смели, с блестящ вид, и защищавали града, докато се мръкнало. През нощта никой не мигнал, и в мъка и скръб всички прекарали, очаквайки превземането на града. На втория ден целото варварско множество повторило пристъпа с големи викове, които „потресили земята и разклатили стените”. Славяните се приближили с всичките си приготвени машини, други оръдия и огън и ударили с всички сили на градските стени. Пристъпът бил продължен и на третия ден, обаче без всякакъв успех: всички нападения върху вратите и ония места, дето неприятелт предполагал най-лесно да си пробие път, били· отбити по чудесен начин. Славяните най-сетне, след като потърпели големи загуби в убити и ранени, между които имало и много техни началници, оттеглили се от града в своите места; те оставили всички машини и оръдия, които отпосле били пренесени в града. След няколко дена в Солун се за­върнали ония, които били изпратени при велегезитите, с жито и други храни и тогава се научили от съгражданите си за чудес­ното спасение на града с помощта на св. Димитра и на други светии, защото неприятелите в своята гордост се надявали, че ще имат надмощие със своето оръжие и множество (вж. п. т., §§ 91-97).

Славяните, макар и да били принудени да снемат обсадата на Солун, продължавали обаче своите нападения и, като се на­хвърляли на града от всички страни, от засада ограбвали по-непредпазливите. Между това сгрумци и ринхини, докато другите почивали отделно и слагали оръжие, обирали корабите, които отивали с храна за Цариград, и много други от островите и от „тясното море“ (вер. Хелеспонт) и от места около гр. Парион и гр. Проконис и, понеже пленявали и митничари, отивали си в земята с много повече кораби, отколкото били техните. Тогава императорт, като виждал упорството и дързостта на неприятелите, понеже те се осмелявали да нападат и на държавни чиновници, намерил за уместно да изпрати войска през Тракия и противоположните страни против струмци и не тайно, но след като ги известил за похода против тях Предизве­стени по тоя начин, те завзели проходите и укрепените места и се въоръжили за отпор на ромейската войска, като повикали и други славенски племена. Обаче и тоя път с помощта на св. Ди­митра и на други светии ромейската войска удържала победа над славяните, и техните по-силни отбор войници и пехота, които се скрили в ония места, били избити. Тогава цялото варварско племе се разбегало. Наскоро след това в Солун били изпра­тени изобилни храни под прикритието на кораби, а славяните, доведени до последна крайност, заговорили най-сетне за мир. (п. т. §§ 106—109).

Какво е последвало след това предложение от страна на славяните: бил ли е сключен тоя мир и на какви условия, нашият автор премълчава. Тая блезна не може да се попълни и от други извори, защото до сега не са намерени никакви други известия както за Пребънда, тъй и за описаната 4-та обсада на Солун от славяните. Между това възникват цял ред въпроси, от разрешението на които зависи и правилното разбиране смисъла на исто­рическите факти. От тях най-важният е въпросът за хроноло­гията на събитията, които ни предава нашият разказ.

По въпроса за времето, в което е живял Пребънд и е станала 4-та обсада на Солун от славяните, са изказани до сега разни мнения: едни ги отнасят към разни години от края на VII век, а други — към края на VIII век. Вече това разно­образие в мненията показва, че въпросът все още не е разрешен окончателно. Обаче напоследък досега основателно се изтъкна, че събитията, които са свързани с името на Пребънда, хронологически са по-късни от времето, когато е действувал българинът Кубер. Това мнение се подтвърдява с данни, черпани от самия текст на разказа за Кубер, който безименният автор почва така: „В Предидущото ние изложихме и то отчасти онова, което се отнася до славяните, и до именуемия Хацон и до аварите …” следов. за Пребънда и дума не се споменува, когато ролята на тоя княз била много по-голяма за Солун в сравнение с оная на Хацона, един от славянските князе, загинал при третата обсада на Солун в 609 г. Оттука съвършено правилно се прави заклю­чение, че „когато е бил съставен разказът за Кубер, Пребънд не е играл никаква роля в съдбата на Солун“.

За подкрепа на това заключение ние ще приведем данни и от самия разказ за Пребънда. Като рисува разни картини от глада през времето на солунската обсада, нашият автор пише: „Ако и Преди това против града (Солун) са воювали разни врагове, ала от века никой не е разправил, че такъв глад някога е настанал“. Тук под „разни врагове”, които са воювали про­тив Солун, авторът на разказа, очевидно, е разбирал другите по-раншни обсади, в които са вземали деятелно участие същите тия славянски племена, които са действували и в описаната от него обсада; ако той не споменува нищо за тях, това ясно показва от една страна, че събитията, за които той ни разказва, съа ста­нали много по-късно, а от друга, — че авторът не се е намирал под непосредственото влияние на предните разкази за славянските обсади в „чудесата“ на св. Димитра, с други думи, нашият раз­каз, който несъмнено е бил написан от съвременник на самите събития, както това се види от изложението, първоначално е бил съвсем отделен, самостоен разказ и само по-късно е бил вмъкнат между „чудесата“, като при това компилаторът, ръководейки се по имената на споменуваните в него славянски племена, турил го е и по-близо до разказите за първите три обсади на Солун от славяните.

Но вън от горните съображения ние притежаваме и други данни, от които ясно личи, че събитията на нашия разказ не могат да бъдат отнесени към VII век. Солунският дякон и хартофилакт Иван Ставраки в съчинението си „за чудесата на великия мироточец Димитра“ предава в съкратен вид исто­рията на Пребънда.

И тъй, според Ивана Ставраки, събитията, свързани с името на ринхинския княз, са станали при византийски император, който е носил име „Лъв“. Отде е почерпал той това известие, когато в другите текстове на „чудесата“ нийде не се споменува името на съвременния император, мъчно може да се каже защото и до днес гръцкият, текст на това му съчинение не е още изцело издаден, макар и да са известни няколко вече преписи от него, и затова то не само не е изучено както трябва, но дори и времето, когато е живял Иван Ставраки, не е точно определено. Не може да се допусне, че това известие е прибавено по-късно от славянския преводач, защото от направените слички на славянския текст с гръцкия по незначителните откъслеци от това съчи­нение, издадени от Лъв Алляция и Корнелия Бийе, се конста­тира, че преводът, е робски буквален, и надали може да се мисли, че преводачът си е позволил да вмъкне в текста нещо от себе си. Очевидно, Иван Ставрики ни дава едно известие, което той е можел да заимствува или от оригиналния разказ за Пре­бънда и обсадата на Солун, преди тоя да влезе между чудесата на св. Димитра, или пък от друг някой извор, който е съобщавал за същите събития. Във всеки случай ние нямаме никакво основание да отхвърлим това известие; напротив, както ще покажем по-долу, данните, които черпим от самия разказ, ще потвърдят неговата достоверност.

Кого обаче от известните във византийската история импера­тори с име Лъв трябва да разбираме в даденото известие? По-горе изтъкнахме, че събитията, за които се разказва в нашето „чудо”, не могат да се отнесат по-назад от края на VII век, а от това време насам са известни четирма императори с име Лъв, а именно: Лъв III Исавър (717—741), Лъв IV Хазарски (775—780), Лъв V Арменец (813—820) и Лъв VI Философ (886—911). При разрешението на поставения тук въпрос ще ни помогне едничката хронологическа данна, която намираме в нашия разказ — 5-и индиктион, когато е станала въпросната обсада на Солун.

Такъв (5-и) индиктион не се пада нито през царуването на Лъв IV, което се продължавало от 13 до 3 индиктион, нито през царуването на Лъв V, което е траело от 6 до 13 индик­тион, следов. остава да се види, към времето на Лъв III ли, или на Лъв VI се отнася събитието. Ако се съди по характеристиката, която Иван Ставраки дава за съвременния император, а също и по мястото, дето авторът поставя нашето „чудо” —между събитията от нача­лото на XI век, би трябвало да приемем, че събитието по-скоро може да се отнесе към времето на Лъв VI, през чието цару­ване 5-и индиктион се пада на 887 и 902 г. Но да се спрем на тия години не позволява вече това обстоятелство, че всички маке­донски славяни към края на IX и началото на X век са били вече християни, когато в нашия разказ както княз Пребънд, който се заканвал, че ще изтрябва всеки християнин, тъй и воюващите против Солун славянски племена са представени все още като езичници, неверни, варвари, а славянският преводач ги нарича навсякъде „поганш“, няма вече да изтъкваме, че повечето от земите на споменуваните славянски племена към това време са влизали в състава на българската държава. Без да влизаме в подробно разгледване другите исторически данни, които дава нашият раз­каз, приведеният тук анахронизъм е доста, мислим, да ни убеди, че интересуващите ни събития не могат да се отнесат към времето на Лъв VI Философ. Остава следов. да видим дали те не се отнасят към царуването на Лъв III Исавра. Това ще покажат отделните данни, които ни дава нашият разказ.

През царуването на Лъв III 5-и индиктион се пада на 722 и 737 год. Но Преди да посочим, към коя от тия две години биха могли да се отнесат събитията, ние ще трябва да разгледаме, какви други исторически данни се срещат в нашия разказ. Най- лърво ще посочим на това, че обсадата на Солун, предприета от славяните след погубването на Пребънда, се е продължавала цели две години. След това авторът рисува разни картини на глада от тежката обсада, а когато почва да описва пристъпа на съединените славенски племена с цел да завладеят самия град, той отбелезва, че това е станало на 25 юлий 5-и индиктион. Тоя пристжп се свършил с поражението на славяните и с отблъсването им от града, след което те поискали мир. От съпоставянето на всички тия данни, не е мъчно да се разбере, че към 5-ия индиктион ще трябва да отнесем не началото, а свършването на обсадата и, понеже последващата се е продължила две години, то началото й очевидно се отнася към 3-и индиктион, т. е. към 720 или 735 г. Оттука следва, че към тия години ще да се отнесат откарването на Пребънда в Цариград, хващането му след бегството и погубването му, защото по всичко изглежда, че тия три събития са последвали наскоро едно след друго.

По-нататък нашият разказ донася, че, когато депутацията от Солун и от славяните дошла в Цариград са ходатайство за освобождението на Пребънда, императорт се готвел за война против арабите, а, според славянския текст, той, след като отпуснал обратно депутацията, сам заминал в поход, следов. в 720 или 735 г. е вървяла война с арабите. Също така през най-критическото време на обсадата, т. е. през 721 или 736 г., той не можал да изпрати на солунци по-голяма военна помощ, освен 10 кораби с храна, защото пак бил зает с друга война. Най-сетне, когато след отбиването на всички опити да завладеят града, т. е. в 722 или 737 г., ринхини и струмци се пуснали да грабят и пленяват всички кораби, които отивали в Цариград с храни и достигали до Мраморно море, тогава императорт изпратил войска против струмци, като ги предупредил за това, а според славенскии текст; като им предложил мир, но те го отхвърлили, и само след като потърпели ново поражение, славяните заговорили за мир. Всички тия подробности ясно показват, че императорт е искал да избегне сражение или изобщо да скъси похода против славяните, защото войските му са били потребни на друго место.

Ако сега поискаме да приложим всички посочени тук данни към приведените двойни години, то ще видим, че те могат да се отнесат само към 735, 736 и 737 г. г., защото през периода от 718 до 725 г. отношенията на арабите спрямо Византия били мирни, и за некакви военни действия било от едната, било от другата страна нямаме никакви известия, когато, според Теофан, напротив, в 735 г. арабите нападали Армения, в 736 г. — „Романия“, т. е. Мала Азия, а в 737 г. „Азия“, т. е. Опсикийската област била опленена. И тъй, събитията, свързани с името на ринхинския княз Прибънда, т. е. четвъртата обсада на Солун от славяните, и фактически, и хронологически се отнасят към времето на Лъв III, именно от 735-737 г.

Че подобни събития са ставали в царуването на Лъв III се види и от това, че Теофан, като изброява, какви злини са постиг­нали християните при тоя император, за некой от които той намерил за добре отчаст да премълчи, между другото споменува и „възстания на народите” между които очевидно трябва да раз­бираме тъкмо τά τών Σχλαβίνων SOvjj, чието всяко враждебно против империята движение още от времето на Констанса II се е сматрело в Цариград като въстание.

Не по-малко говори в полза на нашия извод и гръцкото известие, записано в хрониката на атонския Кастамонийски манастир, което гласи така:

„През дните на иконоборците-императори народите от придунавските краища, възползувани от безначалните времена, (защото нечестивите ромейски императори водеха война против светнте икони), тогава именно тъй наречените рихини и по-просто ллахорихини и catydamu, след като завладяха България и се разшириха малко-по-малко в разни страни, завоюваха и Македония; най-сетне те дойдоха и на Св. Гора с целите си семейства, защото нямаше кой да им се възпротиви и да воюва с тях. След време, ко­гато бяха огласени от светите отци, те повярваха и станаха съвършени християни. Но както ракът не върви право, а пълзи насам-натам, тъй и тия власи, макар и да повярваха и се покръ­стиха и после се подчиниха на ромейските императори, но се пръснаха по светоименитата Атонска гора под предлог, че те ще бъдат научени с време по-добре”.

В това известие се говори тъкмо за ония славянски племена — ринхини и catydamu, които съ взимали, както видяхме, най-живо участие въ 4-та обсада на Солун, при това те съ представени тук като съвършено независими, защото те се подчинили на ромейските императори, само след като приели християнството;освен това в него изрично се казва, че тяхното дохождане на Св. Гора със семействата си е станало „ през дните на императорите-иконоборци“, т. е. в царуването на Лъв III Исавра и син му Кон­стантина. При тия категорични данни едва ли може да има съмнение, че горното известие, поне в съществената си част, ни предава един факт, който е станал след несполучливата обсада на Солун от славяните при Лъв III, имено разпръсването им или след снемането на обсадата, или след удържаната от импе­раторската войска победа, за което споменува, както видяхме, и нашият разказ; следов. ние имаме още едно доказателство, че четвъртата обсада на Солун от славяните, а оттука и историята с княза Пребънда се отнасят към царуването на Лъв III и при това, след като е било повдигнато иконоборството, т. е. след 726 г., или че те са станали не в 720—722, а в 735—737 г, както по-горе показахме.

Веднъж това установено, не е вече Мъчно да се обясни и причината, дето компилаторът, внасяйки нашия разказ между чудесата на св. Димитра, е пропуснал името на съвременния император: тя очевидно трябва да се търси тъкмо в оная голяма вражда и омраза, с която православното византийско духовенство е дишало против първия император-иконоборец за повдигнатото от него страшно гонение против иконите, а също и опозиционното духовенство, особено в Солун, отдето е излязъл и първия протестационен глас на иконопочитателите.

Установените по-горе исторически факти разкриват твърде ясно какво е ставало в славенска Македония през втората четвърт на VIII век, към края на царуването на Лъв III. Както и в предните епохи, славяните около Солун, ползувайки се от настаналите в империята вътрешни бъркотии след обявяването на иконоборството, особено в европейските провинции, и от непрекъснатите войни на арабите, се домогвали да завладеят втория главен център на империята и по тоя начин, като провъзгласят пълната си независимост, да турят основата на особна държава, каквато била вече българската в северната част на полуострова. Че такава е била целта на славяните се види от това, че в тая война против Солун са взели участие почти всички македонски славянски племена, които се явили под стените на града с всичката си военна мощ. Доколко славяните били уверени в успеха на своето предприятие, показва това обстоя­телство, че дори смъртта на ринхинския княз Пребънда, който застанал начело и бил, както изглежда, душата на цялото дви­жение, не могла да ги принуди да се откажат от главната си цел. Обаче и тоя път те потърпели пълна несполука, която главно и изключително се дължала на тяхната разцепеност и отсътствието на обща организация и единство в действията им.

Съдържание: