x Разтуряне на Кубратовата държава

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Разтуряне на Кубратовата държава

Последните данни, които са свързани с името на хан Кубрат, са известията на цариградския патриарх Никифор и хрониста Теофан Изповедник, и двамата от началото на IX век, за разтурянето на неговата държава и разпръсването на синовете му. Предвид на голямото сходство в разказите на двамата тия автори за тия събития, ние ще се опитаме по-напред да определим отношенията между тях и към кое време се отнася изворът, от който те са заимствували известието за разтурянето на Кубратовата държава и сетнините от него.

Голямото сходство в разказите на Теофан и па­триарх Никифор се изтъква не само в съдържанието изобщо, но дори и в самите изрази. Това обаче още не ни дава право да предполагаме, че тия двама съвременни автори са се ползували взаимно един от други и, особено, че Никифор, който е писал няколко години по-сетне,2) е имал под ръка хронографията на Теофан, защото в техните разкази има и съществена разлика. Разликата преди всичко се забелязва в способа на изложението. Главната отличителна черта у Никофора е краткост в изложението, която обаче не изменява смисъла, защото същността на разказа е спазена. Напротив, Теофановият разказ съдържа много подробности, особено в географските данни, които го правят по-пълен и по-картинен. Разбира се, такава разлика между двамата автори би могла да се обясни твърде лесно с това, че Никифор е просто съкратявал Теофан. Но това би било допустимо, ако наистина между Никифор и Теофан имаше пълно сходство. Обаче първият в много места не само отстъпва от втория, но се явява дори по-точен и понякога съвсем иначе ни представя известно събитие.

Но особено голяма разлика между нашите автори се забелязва в собствените имена. Така, преди всичко бащата на Аспаруха у Теофан се нарича Κροβατος, а у Никифор Κοβράτος и Κούβρατος; най-големият син Кубратов у Теофан носи името Βατβαϊάς редом съ Βατβαίγάν и Βατβαϊαγάν, а в Анастасиевия превод на Теофан — Bathahias, у Никифор пък той се нарича Βαϊανός. Мястото, дето се поселил Аспарух, намести у Теофан се пише 0γκλον или 0γγλον, а намести Ολγον и Οχλον, а у Анастасия Onglon и Hoglon; у Никифор пък само Όγλος. У Теофан стои Βερζίλια (наравно съ Βερζήλιος и Βερζλιος), у Никифор Βερυλία — страната, отдето дошли хазарите (вж. по-долу). Няма съмнение, че някой от тези разночетения биха могли да се обяснят като погрешки на преписвачите; но това обяснение може да се отнесе само към преписите на Теофан, а не и към разночетенията у двамата наши автори, понеже в имената се забелязва значителна разлика, която не е могла да произлезе само от погрешките на преписвача. Ясно е, че и тоя случай ни показва независимостта на Никифор от Теофан, защото първият надали би се решил да отстъпи в собствените имена поне, ако вторият му е служил като оригинал. Тия две особености у нашите автори — сходството изобщо в съдържанието и разликата в подробностите и собствените имена — са и породили в литературата мнение, че те са независими един от друг и че всеки от тях се е ползувал ог, друг трети по-стар извор, който те са имали под ръка, само може би в различни преписи. Кой е бил тоя техен общ извор, засега още не е определено; обаче в разказите и на двамата автори са се запазили данни, които явно посочват времето, към което се отнася тоя общ извор

Като говорят за съдбата на Кубратовата държава след разпадането й, и Теофан, и Никифор, без да забележат, внесли са в своите хроники изрази, които за тях и тяхното време нямат смисъл. Така, у едина и у другия четем, че първият син на Кубрат Батбаян или Баян, „като запазил завещанието на баща си, останал в праотечската си земя и до днес» (μέχρι του δεΰρο); също така Теофан, като говори за съдбата на Батбаяна след хазарското нашествие, забелязва, че „хазарският народ …, като направил първия брат Батбаяна, княза на първата България, (свой) поданик, получава и до сега от него данъкъ“ (φόρους παρ’ αύτοΰ κομίζεται μέχρι τοΰ νΰν) Няма съмнение, че изразите „и до днес“ и „и до сега от него“ ние не можем да смятаме като казани тук от гледището на нашите автори, защото Батбаян или Баян не е могъл да проживее нещо около два века. Никифор говори, че четвъртият син Кубратов се поселилъ έν Παννωνία τγ νυν όπδ Άβάροις хειμένη — факт, който може да се отнесе най-късно към края на VIII век, а Теофан казва εϊς Πανονίαν τής Άβαρ{ας, — Панония във всеки случай в IX в. не била аварска. Очевидно е, че така е било написано в техния общ извор и трябва да е от гледището на неговия автор, който се явява несъмнено съвременник на Батбаяна и на самото събитие. И тъй както Теофан, тъй и Никифор ни предават в своите хроники едно съвременно на самия факт известие, от което те са се ползували всеки според схващането си и способа на изложението; но, понеже Никифор, както посочихе, се отличава с краткостта си — очевидно е съкратявал и във всеки случай по изкусно е експлуатирал своя оригинал, то ще трябва да признаем, че Теофан е останал по-близък до оригинала. Затова, като излагаме съдържанието на разказа, ние ще вземем за основа неговия разказ, като ще посочваме местата, дето Никифор се отличава от него. Самият разказ се състои от следните части.

Като счита необходимо да каже за старината на уногундурите-българи и котрагите (у Ник.: унните и българите), Теофан почва с един географски преглед на страната по североизточните брегове на Черно и Азовско море, целта на който е да определи положението на р. Куфисъ (сегашна Кубан), а по нея да покаже, де се е намирала „стара велика България“. „По северните отвъдни страни на Евксинския Понт (Черно море), при езерото, наречено Меотида (Азовско море), към което тече идещата от Океана  през  Сарматската земя голяма река, наречена Ател (Волга), към която се приближава реката, наречена Танаис (Дон), като извира сама от Иверските порти (Дарялското устие) на Кавказките планини, та от съединението на Та­наис с ател, (тъй като Ател по-горе от споменатото езеро Меотида се отделя), тече реката, наречена Куфис (у Ник. Кофис), и се влива в края на Понтийско (Черно) море близо до Никропилите при носа, наречен овенски лъб (сегашни Тамански полуостров) от означеното езеро морето е подобно на река и се влива във водите на Ев­ксинския Понт при земята на Боспор и Кимерий (Bosporus Cimmerius — сегашни Керченски проток), от която река се лови тъй наречената мурзула (риба) и (друга) подобна на нея, а пък на източната страна на прилежащето езеро към Фанагория (сег. г. Таман) и до живущите там евреи се намират много племена.

Колкото и да е забъркан тоя географски преглед и е неверен в определението системите на реките, все пак по него може да се разбере, че „стара велика България“ се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на pp. Дон и Кубан. Що се отнася до епитетите „стара“ и „велика“, то първият е вероятно даден от самия Теофан в сравнение със съществуващата в негово време България на Балканския полуостров, а вторият „велика“, който намираме у двамата наши автори, несъмнено се отнася към времето на Кубрат, когато той, след като обединил българските племена и свалил авар­ското иго, достигнал до най-високата точка на своята мощ, и е даден, очевидно, от съвременния автор, следов. тоя епитет още веднъж доказва, че изворт, от който са черпили самите автори, е съвременен на Кубрат и на разпадането на неговата държава.

След географския преглед на стара велика България Теофан почва собствено разказа за разтурянето на Кубратовата държава. Съдържанието му е следното.

През времето на Константина (Ник.: който бе умрял на запад), когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите (Ник.: на тия племена), умрял и оставил петима синове, като им завещал никога да се не разделят със съвместното си живуване, чрез което те навсякъде ще господаруват и няма да бъдат поро­бени от друг народ (Ник… защото земите на тяхната власт биха могли да се опазят само чрез взаимно съгласие), не след много време от смъртта му тия негови пет сина, (Ник : като се грижели малко за бащиното увещание), дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ (Ник : със собствената си част от народа). И тъй първият син на име Батбаян (Ник.: Баян), като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя; вторият му брат наречен Котраг, като преминал Танаис (Дон), поселил се срещу първия; четвъртият, като преминал Истър или Дунав, останал заедно с дружината си (μετά τής δυνάμεως) в Аварска Панония, като признал властта на аварския хан (Ник.: настанява се в Панония, която сега се намира под властта на аварите, и става в съюз с местния народ); петият пък, като завзел Пентаполис при Равенна, подчинил се на християните (Ник.: станал поданик на ромеите). Най-сетне третият брат Аспарух, като преминал Днепър и Днестър и завзел Огъл, πό-северните реки (устия) на Дунав, поселил се между него (Дунав) и тия (устията му) (Ник.: поселява се около Дунав, като завзе едно място, удобно за поселение, което на тяхното наречие (φωνή) се нарича Огъл), понеже това място било безопасно и недо­стъпно от всяка страна: отпред то е блатисто, а от другите страни се заобикаля с реки (Ник.: отпред то е обезопасено с неудобна местност и е при това блатисто, а пък отзад укрепено като със стени от недостжпни стръмнини) и за отслабналия от дележа народ представяло пълна отбрана от неприятелите. Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила на пет части, и синовете му се разпръснали, големият хазарски народ потеглил от Верзилия, най-вътрешната страна на първа Сарматия, (Ник.: хазарското племе наскоро след това почнало да напада с твърде голямо безстрашие от по-вътрешната страна, наричана Берюлия, понеже то живее близо до сарматите), завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море и, като направил първият брат Батбаяна, княза на първата България, свой поданик, принуждава го до сега да му плаща данък.

Преди да разгледаме съдържанието на приведения тук разказ, ние ще се спрем по-напред върху друг един въпрос, от чието разрешение ще зависи и правилното разбиране на самия разказ, а именно: трябва ли да смятаме разтурянето на Кубратовата държава така, както ни е то представено от двамата наши автори, като факт исто­рически, или ще трябва да видим в него една само легенда? Макар че в историческата литература по въпроса и да се изказаха вече авторитетни мнения в полза на първото, т. е. че тук имаме факт исторически, обаче считаме за нужно да дадем още някои пояснения и допълнения по тоя въпрос.

Ние вече показахе по-горе, че известията на Теофан и Никифор по занимаващия ни въпрос не принадлежат на тях самите, а са почерпани от един общ извор, съвременен на самите събития, следов., да се говори за каквато и да било легендарност на разказа нямаме никакво основание, тъй като легендите се образуват с течение на времето. Освен това самото разтуряне на държавата говори само за себе си. Такова разпадане не е нещо ново в историята на азиатските деспотически държави, когато въз­никването им се дължи на някой мощен, със силна ръка и държавнически способности повелител. Подобно явление ние имаме в Атиловата държава, в Силзивуловата, която се разпадна, както видяхме, на осем части според числото на неговите синове, и в много други случаи след Кубрат. Няма съмнение, че в самия дележ не трябва да виждаме някое изкуствено деление на Кубратовата държава, а едно само разпадане нейно на съставните й части, т. е. на ония племена или орди, на които се е делила хуно-българската народна група и които Кубрат, след като свалил авар­ското иго, успял да обедини под властта си и да обра­зува велика България в областта на Азовско и Черно море и в областта по долните течения на pp. Днепър, Дон и Кубан. За съществуването на тия български пле­мена или орди в даденото време имаме и право свидетелство от известната Арменска география на Анания Ширакаци, която се отнася към втората половина на VII век.

В статията под надслов „Азиатска Сарматия“ на тая география ето какво четем:

„В Сарматия се намират планините Кераунска и Хиппийска, която изпуща от себе си пет реки, вливащи се в Меотида. И Кавказ изпуща две реки: Валданис (Vardanes, Ptol. Ούαρδάνης, т. е. Кубан) до планина Кракс (Согах, Κόραξ, т. е. западни Кавказ), която се почва при Кавказ и върви надлъж към северозапад между Меотида и Понт. Тая (планина Коракс) изпуща една река на име Псевхрос (Psychrus), която отделя Босфор от Зикхун (Zik’un, Ζίχων), дето се намира градецът Никопс (Nikops, Νίκοψις). На север от там живеят народте (чети: народите) турци (T’urk’k) и бъмари (Bulyark’), които са наречени по имената на тамшните реки: Купи-булгар (Kup’i-Bulgar), Лучи- булкар (Duсi- Bulkar), Олхонтор-Блкар (OIchontor-BIkar) — преселенци, Чдар-болкар. Тия имена са чужди на Птолемеевото съчинение. И от Хиппийската планина побегна синът на Худбадра (чети: Хубраата). И между българите и Понт живеят: гарши, кути и свани до града Писинунт (Pityus)“.

Вече от самото общо описание на областта се ясно види, че приброените тук четири хуно-български орди се поместят от автора на Арменската география в същото място, дето, според Теофан и Никифор, се простирала стара велика България, следов. те са влизали в състава тъкмо на Кубратовата държава. Напоследък обаче някои ориенталисти, като имат предвид посочването на армен­ския географ, че приброените четири български орди се наричали според имената на казаните пет хиппийски реки, опитаха се да определят по-точно месторазположението на тия орди.

Така Маркварт намира, че тия реки били, според Птолемеевата карта, наред от юг към север, следните: Άττικίτης, ‘Ρομβίτης μικρός, θεοφάνιος. ‘Ρομβίτης μέγας и Μαρούβιος. „Понеже, пише той, общият извор на Никифор и Теофан говори за пет български орди, които длъжат своя произход на Кубратовите синове, то близко е да се приеме, че първоначално и у Ширакаци е вървела дума за пет реки и пет орди. Обаче Купи е нищо друго, освен Κώφις на ромейските историци от VI до X век, т. е. днешната р. Кубан и отговаря на Ούαρδάνης у Птолемея, на Ύπανις у старогръцките писатели. Но и Ψάθ.ς и Άττικίτης у Птолемея не са самостойни реки, а само устия на езеро Темрюк, които у печенезите се наричали Χαδήρ — Хадир и Βουρλίκ. Поради това Лучи ще трябва да се приравни с малки Ромбит, печенежкия Βάλ, т. е. или днешния Бейсуг, или Талгирск, докато на Олхонтор ще да се падне Теофаний, т. е. негли Челбаси, и на Чдар — големи Ромбит или печенежкият Хора-кул, т. е. днеш­ната Ея. Текстът на Ширакаци, следов., не трябва да се бута, все равно, дали той дава наистина една река на име Олхонтор източно от Меотида, или пък той е бил тепърва ad hoc съставен от Ширакаци“.

Преди да разгледаме, възможни ли са предлаганите тук от Маркварта сближения и приравнения, ние ще се спрем по-напред върху въпроса: дали трябва да се раз­бира, че наистина българските орди са получили имената си именно от петте хиппийски реки, споменувани в на­чалото на приведения цитат. В текста стои, според превода на Маркварта, така: „. . . българи, които са наречени по имената на реките там“, при това Маркварт прави следната забележка: „ Местоимението в getoc’-d се отнася очевидно към споменатиге 5 реки, които от Хиппйската планина се вливат в Меотида". Ние пък мислим, че наречието „там“ е достатъчно да ни убеди, какво тук съвсем не трябва да разбираме въпросните пет реки, което най-ясно се доказва с това, че едно от българските имена, именно Купи-булгар е произлязло от реката Κώφις, т. е. днешната р. Кубан, както и сам Маркварт признава. А пък тъкмо тая река, за която така също се споменува в приведения цитат, не влиза в числото на 5-те хиппийски реки, следов. арменският географ тук не е разбирал нито само петте хиппийски реки, нито само другите реки, които изтичали от Кавказ, а изобщо „тамошните“ реки, т. е. в цялата описана област. Затова и в приведените от Маркварта имена на петте реки у Птолемея не можем да видим тъкмо ония реки, по които българ­ските орди са получили своите имена. Впрочем това се види и от думите на самия арменски географ, който право заявява: „Тия имена са чужди на Птолемеевото съчинение, т. е. тия названия нямат никакво отношение към ония у Птолемея, а това доказва, че арменският гео­граф е почерпил тия данни от друг извор. Освен това на Птолемеевата карта само Marubius и Rhombitus Magnus са показани, че изтичат от Хиппийската планина; също така едно от Птолемеевите названия, Άττικίτης, не е име на самостойна река, а някакво си устие, а пък, според Бруна, Хоракул на Конст. Багренородни или Карагул бил „Черная протока“, или северният ръкав на Кубан. Най-сетне трудно може да се допусне, че такива незначителни рекички могат да дадат имената на българските орди.

От направените тук разяснения става ясно, че предлаганите от Маркварта сближения и приравнения на Дучи, Олхонтор и Чдар с посочените от Птолемея рекички се явяват не само проблематични, но и съвсем неприем­ливи. Поради това, според нас, много по-правдоподобни са обясненията и сближенията, които предлага Фр. Вестберг, за някой от тия имена. Че първата орда Купибулгар е наречена по името на река Куфис или Кубан, Вестберг, приема, както и всички, за безспорно. При определението на второто име Дучи-булкар той се възползувал от по-ранното предложение на Маркварта вм. „Дучи“ да се чете „Кучи“, и по тоя начин Кучи-булкар се туря в свръзка с Κοτράγο:, ΚοτζαγηροΙ (=кутригури) на византийците. Тая Марквартова конюктура Вестберг, признава за твърде сполучлива, защото к и д едвам се различават в Арменските ръкописи. Но той от своя страна вижда зависимост между Кучи-булкар и Кочо, името на река Днепър в същата Арменска география, което е тъжде­ствено съ Κούζου, названието на Днепър у Константина Багренородни. От това название на Днепър Кочо, Κούζου, според Вестберг, българите получили своето име Κοτζα- γηροί — Кучи-булкар. — В името на третата орда Олхонтор-блкар, наречени още „преселенци“ (Маркварт) Или „пришелци“ (Патканов ), Вестберг, както и по-рано Маркварт, иска да види „българите, които са завоевали дунавските славяни“. По тоя повод той пита: „Не туря ли Мойсей Хоренски (sic) Олхонтор, Вогкх-ондор, Вуг-унтур в свръзка с „Волг-а“, ако само това финско наименование на реката тогава е било вече известно? Или, не се ли скрива в олх(онтор) думата „улуг“ = велики, съгласно с названието на дунавските българи „велики“ българи у някой източни писатели“ — За четвъртата орда Чдар-болкар Вестберг, забелязва: „ако трите първи орди са полу­чили названието си от големите реки: Кубан, Днепър, Волга(?), — то може би Чдар да означава Дон“.

Колкото доказано и приемливо се явява първото от обясненията на Вестберг за Кучи-булкар, толкова последните две също си остават проблематични и неубедителни. Освен това трудно е да се допусне, че Олхонтор-блкар се отнася към дунавските българи, защото посочените места на преброените четири орди са определени от арменския географ, както ще видим по-долу, тогава, когато ордата, която по-сетне основава държава на Балканския полуостров» се била вече изселила от приазовската област; ако ли пък обяснението на първата част в името с „улуг“ = велики е приемливо, то по-скоро ще трябва да се отнесе към об­щото название на Кубратовата държава „велика България“, т. е. че тая орда е била най-голямата между другите орди и е стояла на първо място в държавата. Що се отнася до епитета „преселенци“ или „пришелци“, то по липса на данни трудно може да се обясни; но все пак ние си позволяваме да предполагаме, че преселенството или пришелството на тая орда по-скоро ще трябва да се постави в свръзка с размърдването на населението в приазовската и прикавказ- ката област, което несъмнено е било Предизвикано от турското по-напред нашествие, а после и оттегляне в средата на втората половина на VI век. Както и да било, но известието на Арменската география право доказва, че Кубратовата държава в своите съставни части е обемала пространството от р. Днепър (в долното й течение) до р. Кубан по бреговете на Азовско и Черно море, по северните склонове на западните Кавказски планини, т. е. там, дето намираме „велика България“ на византийските автори.

Не по-малко важна за нас се явява и последната фраза от същото известие, именно, за побегването на „Хубраатовия син“, под когото трябва да разбираме третия син Кубратов, Аспаруха (Исперих), тъй като авторът на географията, както ще видим по-нататък, говори за това на друго място, а оттука ясно става, че гореспоменатите български орди са останали след изселването на Исперих към устието на Дунав и преди да се разпръснат другите му братя; иначе съвременният географ несъмнено би споменал и за тяхното движение. Че географията говори за времето след изселването на Исперих, се види от това, че, докато ни преброява четирите орди на техните места, за Исперих казва, че тъкмо в това време той живеел при устието на Дунав (в. по-долу), следов. самата Арменска география е била написана  през  втората половина на VII век. Тъй или инък, но в горните четири хуно-български орди на Арменската география, към които несъмнено ще приброим и Испериховата — петата, ще трябва да видим ония пет съставни части на българ­ската държава, на които се разпаднала „велика България“ след смъртта на Кубрат, следов. ние тук имаме не из­куствено деление на някоя легенда, а органически части на един азиатски народ, които са се свързвали в едно цяло само от силната ръка на един повелител, какъвто е бил Кубрат.

Също така не може да се смята за легендарно и появяването на Кубратовите синове начело на всяка от тия орди, понеже раздорите между тях несъмнено са въз­никнали за властта, която те си разделили, като всеки взел управлението на отделна орда. Най-сетне самото разпръсване на Кубратовите синове след подялбата на властта, поне изселването на Исперих с подвластното нему племе-орда не може да носи легендарен характер, защото е било предизвикано от самите исторически събития.

Ние вече видяхме, че и двамата византийски хронисти веднага след разказа за разпадането на Кубратовата държава ни говорят за нашествието на „големия хазарски народ,“ което ни предават при това без всяка свръзка с първото. Обаче надали тия две събития ще трябва, па и може да се разгледват като две отделни, независящи едно от друго. Тяхната връзка се установява вече с това, че те са разказани едно след друго. Освен това тя се подтвърдява и от други исторически свидетелства. Армен­ската география ни представя изселването на „ Аспар-хрука, син на Хубраата“, като бягство пред хазарите, т. е. че той се е спасявал от хазарите. Редом с това имаме и едно хазарско известие за това събитие: това е знаме­нитото писмо на хазарския хаган Иосифа до Рабби Хаздая, който бил доктор и министър при двора на арабския халиф Абд-ар-Рахмана ан Насир (912—961) в Кордова (Испания). Хаздая бил чувал от търговците из Хорасан за съществуването на един еврейски крал в далечното царство хазарско и изпратил тогава едно писмо до повелителя на това царство, за да получи от самия него сведения за вътрешните отношения на държавата му. Това писмо не достигнало до своето предназначение. Тогава второ едно послание, в което Хаздая описвал положението в държавата на Абд-ар-Рахмана и искал от хазарския хаган сведения за положението и обема на неговото царство, гра- довете му, военното дело, управлението, за произхода на династията му и т. и., достигнало до ръцете на хагана. Като отговор на това послание последвало казаното писмо на тогавашния хазарски хаган Иосифа. Ето какво той между друго пише: „В страната, в която аз живея, са живели някога си венентер; тогава дойдоха нашите прадеди хазарите и се биха с тях; венентер бяха тъй много, както пясъкът в морето но те все пак не можаха да противостоят на хазарите и напуснаха страната си и побягнаха; а хазарите ги преследваха, докато не ги отблъс­наха към река Дуна (Дунав), тъй че те още и днес живеят на река Дуна, в съседство с Константина, и хазарите завладяха страната им и я удържаха до сега“.

И тъй тук се говори за народ венентер, който несъмнено е българският народ и то оная част от него, която се преселила на Балканския полуостров начело с Исперих, както това ясно личи от последния пасаж на приведения откъслек. Според Вестберг, в еврейския текст стои вннтр или уннтр, чети: вгнтр, угнтр — вогонтор или угунтур, а това са Ούνογουνδοροι на византийците. При такова обяснение на това име разказът на посланието не само напълно се схожда с известието на Арменската гео­графия, но ни дава и много повече подробности, именно, че Исперих е бил управител-хан на оная българска орда, която игра главна роля, както видяхме, при освобождението от турската власт и която повидому е изпитала най-вече удара на хазарския народ, — уногундур-българите. Това се подтвърдява и от Конст. Багренородни, който, като говори за преминаването на Дунав от българите, казва, какво „те по-рано се наричали Оногундури.“

Приведените по-горе две известия от Арменската география и от писмото на хазарския хаган, а също и самата грижа на. Исперих, както ни предават нашите автори, Теофан и Никифор, да се посели в място безопасно и непреодолимо за неприятелите, ни карат да признаем за доказано, че, ако подялбата на Кубратовата държава между синовете му е плод от тяхното несъгласие и вътрешни раздори за власт, които избухнали наскоро след смъртта на баща им, то разпръсването им наедно с техните орди ще трябва несъмнено да се постави в непосредствена свръзка с нашествието на хазарите, защото винаги такива народни движения се предизвиквали от натиска на друг по-силен и по-добре организиран народ, на което ние вече имахме случай да посочим няколко пъти. Както в предишните епохи подобно движение е ставало на отделни варварски племена или орди, така и сега Кубратовите българи се мръднали към запад на орди, на които се бе разпаднала хуно-българската държава, като всеки от братята, заста­нали начело на отделни орди, тръгнали да търсят места за поселение с цел да избягнат чуждо иго.

Като установихме по тоя начин връзката между подялбата на Кубратовата държава и разпръсването на неговите синове, нам не може да ни се покаже странно и легендарно и самото предсмъртно завещание на Кубрат към синовете му Кубрат пред смъртта си съветвал синовете си да се не делят помежду си в името на държавните интереси, а може би и защото е забелязвал неприязън между тях самите. Но в същото време той е могъл да увещава синовете си и да им рисува картината, какво, ако те живеят в мир и съгласие и не се разделят, то „те няма да бъдат поробени от друг народ“, от страх пред хазарското нашествие, слухът за което несъмнено е достигал до Кубрат в последните дни на живота му, когато хазарите са нахлували откъм Азия.

И тъй, от всичко до тук изложено само по себе си изтича, че разказите на Теофан и Никифор трябва да се изключат от областта на легендите не само като такива, които са заимствувани от друг по-стар, съвременен на самите събития, извор, но и защото се подтвърдяват и от други исторически известия.

Но към кое време се отнася разтурянето на Кубратовата държава?

Това време би могло да се определи точно, ако да беше известно времето на хазарското нашествие; обаче то и до днес си остава неустановено. Остава да се обърнем пак към нашите автори. В това отношение Теофан ни дава най-ясни данни. Той пише: „ през  времето на Константина, който бе умрял на запад, когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите, бе умрял и оставил петима синове, като им бе завещал никога да се не разделят…, не след много време от смъртта му (μετ’ όλίγον χρόνον τής έκείνου (Кубрат) τελευτής) тия негови пет сина дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ“. Тук се посочва царуването на „Константина, който бил умрял на запад“, т. е. на Констанса II, син на Константина III и внук на Ираклия I, който се покачил на престола в 642 г. и бил убит в сиракуза в 668 г., следов. към тоя период от време се отнасят следните събития: 1. смъртта на Кубрат, 2. подялбата на държавата между синовете му и 3. отцепването им като самостойни господари.

И наистина, според хронологическите данни на Имен­ника, Куртовата (Кубратовата) смърт се отнася към април 642 г. и престола наследвал безмер, в когото несъмнено трябва да видим никого другиго, освен най-големия Кубратов син Батбаяна (или Баяна). Съгласно с обичаите на турско-азиатските народи за наследството, към него, като към най-голям син, е преминала върховната власт в държавата с титлата велики хан. Но едвам се изминали десет месеца от смъртта на Кубрат, и последвала отна­чало подялбата на държавата между синовете му поради възникналото помежду им несъгласие. Обаче и след това братята, считайки всеки себе си за напълно самостоен в управлението на своята част, продължавали да признават върховната власт на Батбаяна (Безмера). Поне това можем да твърдим за Исперих, началото на чието самостойно управление се отнася към февруарий 643 г., а пък окончателното му отцепване последвало след изтичането на три години от царуването на Безмера (Батбаяна), или в началото на 646 г.; към това време ще трябва да отнесем отказването и на другите братя от върховенството на Батбаяна.

Ако се съди по текста на Именника би трябвало да приемем, че разпръсването на Кубратовите синове е последвало веднага след отцепването им; но по-горе видяхме, че причината за разпръсването на братята и особено за заминаването на Исперих е било нашествието на хазарите. Колко време се е изминало от потеглянето на Исперих към запад до нашествието на хазарите, а след това и разпръсването на другите Кубратови синове, точно не може да се определи; във всеки случай от оскъдните данни по тоя въпрос, които засега притежаваме, хазарското нашествие не може да се отнесе към по-ранно време от края на 40-те години на VII век, защото крепостта Balangar, която се е нами­рала северно от прохода Дербент и която е била някога си главен град на хуните в Кавказ, според Масуди, била резиденция на хазарския хаган, а, според Табари, в 32 год. от Хиджра (652/3 от Хр.) се явявала вече като главна крепост на хазарите. И тъй разпръсването на Кубратовите синове ще да се е почнало към края на 40-те години на VII век, а Исперих вече в началото на 50-те години ще да се е намирал в Южна Бесарабия. За тия последните събития ние ще говорим по-нататък, а тук ще разгледаме каква е била съдбата на другите четирма Кубратови синове.

Според и двамата византийски хронисти (Теофан и Никифор) първият, т. е. най-старият Ккубратов син Батбаян (Баян, Безмер), като запазиля завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя, т. е. на изток от Меотида по река Кубан, следов. той ще да е останал господар на ордата Купи-българ. При нашествието на ха­зарите неговата страна била покорена от последните, а сам Батбаян станал подчинен на хазарския хаган, който го принудил да му плаща данък. Тия българи, които тук се завардили дълго време след това и се централизирали около Азовско море по долното течение на р. Кубан, по­лучили у арабските и персийските писатели име вътрышни българи, а в руския летопис са известни към IX—X век под името черные болгари, както и у Конст. Багренородни срещаме на същото място ή Μαυρή Βουλγαρία. За тия българи арабските писатели от X век съобщават, че между тях имало и християни и мохамедани. След X век, или по-добре, към края на X век тяхното име вече се не чува, и вероятно те са изчезнали между ха­зарите.

Вторият Кубратов син, казват нашите автори, на име Котраг, като преминал Дон, поселил се срещу първия. Вече самото име което, очевидно, е племенно, а не лично, ни подсеща да видим в тоя Кубратов син вожда или господаря на ордата Кочо-българ, които са живели между долните течения на pp. Днепър и Дон; за него­вото движение трябва да забележим, че то е било не на запад, а на изток от р. Дон към Волга, защото той се поселил срещу първия си брат. С това си изселване той, повидимому, е успял да избегне хазарското иго, защото за него не се споменува да е станал данник на хазарския хаган, и, като сполучил да увлече със себе си други бъл­гарски и небългарски орди по Волга, дигнал се нагоре по тая река. По-сетне тия българи сполучили да завоюват или покорят под властта си други тамошни фински пле­мена, особено след изселването на маджарите към края IX век, а в X век да основат известното в исто­рията на Източна Европа волжко-камско царство с основаването на гр. Болгар — столицата на това царство. У арабските писатели тия българи са известни под името външни българи, които в X в. приели мохамеданската вяра, а в руския летопис те се наричат волжские или серебряные болгари. Те са просъществували като само­стойна държава до първата половина на XIII век, когато след една отчаена борба били съвсем унищожени от татарите, а към края на XIV век тяхното име съвсем изчезва. То се запазило само в името на с. Болгари (Успенское) близу до развалините на стария град, столица Бомар, на левия бряг на Волга, по-долу (6 кил.) от устието на р. Кама.

За четвъртия брат единт от нашите хронисти (Т.) казва, че той, като преминал Дон, поселил се с ордата си, може би Чдар-българ, в Аварска Панония и признал властта на аварския хаган, а другият хронист (Н.) пише за него, че се настанил в Панония, която се намирала под властта на аварите и станал в съюз с местния народ, и най-сетне за петия брат същите автори съобщават, че той завзел Пентаполис при г. Равенна и се подчинил на християнската царска власт (Ник.: станал поданик на ромеите). И тъй последните двама Кубратови синове са се изселили на запад в Европа. Обикновенно се посочва, че подобно изселване не може да се приеме за исторически факт, защото българите още от V век са живели в съседство на долни Дунав, и изобщо български изселвания са ставали много по-рано както на Балканския полуостров, тъй и по-нататък на запад. Това е твърде справедливо, но работата е тая, че при подобно твърдение не се взема под внимание нито характера на тия изселвания, нито резултата от тях, а пък ако се вникне в същността на въпроса тъкмо от тия две страни, то не ще бъде трудно да се отстрани всяко възражение.

И наистина, още при изложението нахлуванията на българите-кутригури от края на V и  през  VI в. на запад и югозапад ние имахме случай да изтъкнем, че българите винаги са се връщали назад пак в черноморските си живелища при р. Днепър; дори и след такива широки и далечни нахлувания на големи маси, каквито били напа­денията от 539/40, 551 и 558 г., българите не оставили никакви самостойни поселения и се връщали пак в земята си и то не в страната на с. от Дунав, която в това време била завзета от славяните, а в областта на Днестър и Днепър и дори на изток към Дон. Като изключение може да се смятат поселилите се в 551 г. две хиляди души в Тракия и то под закрилата на императора, т. е. те не са представяли нещо самостойно, а просто се предавали в услуга на византийците; за тях повече не се споменува и, вероятно, те са се слели в хуно-българските тълпи  през  нахлуванието в 558 г. При това трябва да се има винаги предвид, че тия нахлувания на българите и участието им в европейските събития  през  първата половина на VI век са били предприемани от западния клон на българите — от кутригурите, които повидимому не са съставяли една държава със здраво цен­трализирана власт, а са живели разпокъсано, всяка орда сама за себе си отделно; с това се и обясняват честите им нахлувания, които са имали изключителна цел да грабят империята. Едничко обединение на кутригурските орди, може да се предполага с известна вероятност, е станало при хана Забергана, но и то за късо време, защото тъкмо тогава ги настигнало аварското нашествие, което, след като преминало  през  земята на българите от източния клон — утигурите и им нанесло големи вреди, окончателно разнебитило кутригурите и много техни орди увлякло на запад, които останали под властта на аварския хаган. Оттогава собствено се и захванало масовото изселване на българите в разни времена, както видяхме, на запад и то в земите на аварската държава, дето те не са обра­зували никаква самостойна държава, нито в днешно Влашко, нито пък в областта на средни Дунав, а са били винаги подвластни на аварския хаган. Те са вземали винаги уча­стие във войните на последния против империята  през  втората половина на VI и първата четвърт на VII век и са оказали не малко влияние върху вътрешните дела на самата аварска държава. Това тяхно влияние е достигнало до там, че те се домогвали да вземат властта в ръцете си.

След ослабването на аварската мощ, особено подир разгрома в 626 г. и след смъртта на хагана Баяна, в Аварската държава избухнала вътрешна размирица, в която бил поставен въпросът, от кого трябва да се избере хаган — от авари, или от българи. Двамата кандидати съперници, един българин и един аварин, като събрали своите си, почнали ожесточена борба, в която спорът се разрешил в полза на аварите. Тогава девет хиляди българи с жени и деца, изгонени из Панония, се спус­нали към границите на франската държава и се обърнали към тогавашния крал Дагоберта I (628 — 639) с просба да им даде места за поселение във франкската земя. Дагоберт веднага заповядал да ги приемат в Бавария, като ги разположат смесено с франките, което и било изпълнено. Когато по тоя начин българите били пръснати по домовете на баварците, за да презимуват, Дагоберт по съвета на придворните си дал заповед на баварците, в една на­значена нощ всеки да нападне своите гости и да ги избият. Заповедта била изпълнена, и само 700 души от българите успали да избягнат тая кървава баня под началството на Алциока (Alciocus), който намерил прибежище във Винедската марка (in marca Vinedorum — Вендската), дето той останал да живее в течение на много години. Това изве­стие се разказва под третата година от царуването на Дагоберта I, т. е. в 631/2 г.

Обикновено в тоя Alciocus виждат същия Алцек, за когото Павел дякон ни ризказва между 663 и 668 г. следнето: „В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал свол народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска (с ордата си) при краля Гримуалда, като му се обещавал, че ще му служи и ще живеe в неговото отечество (царство). Гримуалд, като го из- пратил при сина си Ромуалда в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които до тогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Isemiam и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius — управител. Те (българите), живеейки в казаните места и до днес още, макар и да говорят по латински, не са забравили никак собствения си език“.

Ако съпоставим сега и двете приведени тук известия — на Фредегария и Павла Дякона, то не е мъчно да се забележи, че те не могат да се считат като такива, които да ни говорят за едно и също събитие, защото и по време, и по характер, па и по съдържание двете известия се рязко отличават; едничкото сходство изстъпва само в името на воеводата Alciocus у Фредегария и Alzeco у Павла. Обаче присъствието на това име у Фредегариевата хроника се явява твърде съмнително. Наистина, Фредегарий е живял и писал в средата на VII век, следов. той е бил съвременник на събитието, и трябва да го смятаме, разбира се, като достоверен извор. Обаче трябва да се вземе в предвид и това обстоятелство, че неговата хроника е претърпяла по-късно едно изменение от неговия неизвестен продължател от Австразия, и тъкмо тия глави в хрониката, дето е поместен приведеният по-горе разказ, се отнасят към добавленията, направени от продължателя, оттука и името Alciocus е могло да попадне във Фредегариевата хроника отпосле под влиянието, може би, на Павла Дякона или на неговия извор. Че това на­истина е по-късна прибавка се подтвърдява и от следното обстоятелство. В Gesta Dagoberti I, regis Francorum, е предаден същият разказ почти буквално, обаче там не се споменува нито за Алциока, нито за спасените с него 700 души, нито пък за побягването им във Вендската марка. Gesta Dagoberti са писани в първата четвърт на IX век. и, очевидно, авторът се е ползувал от Фредегариевата хроника, която той не би си позволил тъй много да съкратява. Най-сетне и обстановката, при която е било извършено избиването на българите, мъчно допуща, щото да е могъл някой да се спаси. От посоченото до тук става ясно, че Фредегариевият Alciocus не само няма нищо общо с Alzeco на Павла Дякона, но се явява и съвсем измис­лена личност.

Ако искаме сега да определим отношенията на двете разгледвани известия въз основа на хронологическите данни, които ни са дадени в тях, то и тука ще трябва да признаем, че Фредегариевият разказ, който ни дава събитие от 631/2 г., се отнася към българите от западния клон, които се бяха поселили в Панония и признали властта на аварския хаган  през  втората половина на VI в. Може би, в тях ще трябва да видим ордата, съставена от пле­мената Тарниах, Коцагири и Завендер, което донейде се подтвърдява и от числото им 9 хиляди, близко до 10 хи­ляди, което ни дава, както видяхме, Теофилкт Симоката. Разказът пък на Павла Дякона, който поставя самото събитие след 663 г., т. е. след повече от едно поколение от онова, което ни предава Фредегарий, очевидно, съобщава за поселението на петия Кубратов син в Италия, що и по време, и по съдържание напълно се съгла­сява с данните на Теофан и Никифор, защото той напуснал своя народ (т. е. отечество) по неизвестна за Павла Дякона причина и мирно достигнал до Италия, следов. и тук виждаме историческо подтвърдяване на това, което ни разказват нашите хронисти за разтурянето на Кубратовата държава. от известията на тримата наши автори се ясно установява, че след изселването си от приазовска България Алцекъ с ордата си първоначално се поселил в областта на Равенския ексархат Пентаполис (по Адриа­тическия бряг, южно от Равенна), дето се е задържал известно време, като признал и властта на византийския император. По-сетне, наскоро след  663 г., той по неиз­вестни причини ще да се е изселил във владенията на лангобардския крал Гримуалда, който поселил българите му пръснато в разни места на Беневентската област, а самия него, като го лишил от владетелските му права, назначил само за прост управител над тях. За тия българи нищо повече не е известно, но те очевидно там са изчезнали, макар че до началото на VIII век все още говорили своя език.

Що се отнася до четвъртия син на Кубрат, той, според нашите хронисти, останал заедно с ордата си в Аварска Панония, като признал властта на аварския хаган (Т), или настанил се в Панония, която се намирала под властта на аварите и стъпал в съюз с местния народ (Н). Каква е била съдбата на тоя Кубратов син, напоследък се доста разясни след  изследването на дан­ните, които ни дават чудесата на св. Димитра Солунски, именно разказът „за тайно замислената междуособна война против града (Солун) от българите Мавър и Кубер. В тоя разказ се говори, че един варварин, българинът Кубер, феодален племенен княз в Авария и васал на аварския хаган, възстанал против своя сюзерен, разбил го и начело на едно население от варвари и смесени ромео-варвари преминал Дунав, настанил се в областта на славенското племе драгувити на едно поле, наречено Керамисийско (Битолското), което се намирало недалеч от Солун. Всички тия данни за личността на тоя Кубер, които се напълно съгласяват с разказите на Теофан и Никифор, са достатъчни, за да видим в него тъкмо четвъртия син Кубратов, а пък установяването датата на самото събитие, което се отнася към 670—675 год., още по­вече иде да подтвърди тоя извод особено сега, когато от друга страна се установява и точната хронология както за разтурянето на Кубратовата държава, тъй и за разпръсването на синовете му. Дейността на тоя Кубер ние ще разгледаме по-нататък в свръзка с развитието на съби­тията в придунавска България.

И тъй разпадането на Кубратовата държава и разпръсването на българските племена (орди) начело с по един от синовете на Кубрат са станали по две причини: вътрешни и външни, които са тясно  свързани помежду си, и са били предизвикани от исторически събития. Освен това самото разпръсване, както видяхме, се подтвърдява от други исторически свидетелства, които ни дават в настояще време пълна възможност не само да установим истори­ческата личност на всекиго от петте Кубратови синове, но и да представим тяхната съдба заедно с ордите им. Поради това по никой начин не можем и нямаме никакво основание да считаме разказите на Теофан и Никифор за легендарни и баснословни. В това ще се убедим още повече, като разгледаме съдбата на третия Кубратов син, Исперих, основателя на придунавска България.

Съдържание: