x За поражението на ромеите при крепост Диакене

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

За поражението на ромеите при крепост Диакене

Това поражение ние изложихме според разказа на Скилица-Кедрин, който гласи следното:

„Като повел (соб. приел) войските и преминал Хем през тъй наречените Сидери (Железни врата), той (ректор Никифор) потеглил против печенезите, а като дошъл, той се разположил в едно место, отстоящо не много от Стохълмието, наричано Диакене. След като насипал там силен окоп, той решил за следния ден да остави там обоза с излишната войска, а сам, добре снареден, да потегли и да се срази с неприятелите; защо­то той мислел безумно да ги завладее още при първото нападение и се уплашил и се боял, да не би някой тайно да избяга, па и не само той, но и цялата войска; те носели със себе си въжета и пояси (ремъци), за да вържат заловените. Да подозират това им давало повод станалото в началото нападение на тях за Кегена. Разбира се, когато печенезите забелязали пристигането на ромеите (защото и Тирах и неговите хора, които заедно с него бяха напуснали столицата, се съединили с тях (печенезите) и се грижи­ли за тях във всичко полезно, казвайки .дълго сбогом“ на това, което било обещано на Мономаха), и по-храбрите се завтекли напред, и когато Кекавмен със силен глас викал и призовавал, че сега е време за бой, защото те (неприятелите) са разделени и пръснати, и да не чакат целия сбор (техен), останалото множе­ство ромеи не одобрявали думите му, а ректорът открито се надсмивал, като казвалъ: „спри, стратилате! когато аз командувам, сам недей се вмесва в работите на пълководеца; защото не трябва да се напада на прътнатите печенези, да не би те, изпла­шени, да се скрият в горичките. Мене следващия, приятелю, не придружават ловджийски кучета, които да ги подушват и изкарват от убежищата“. В такова положение се намирали работите на ромеите, а предните отряди на печенезите дошли близо до ро- мейския лагер и, като се отклонили малко на страна, сами се разполагат на лагер, а на задните отряди дали знак да дойдат по- скоро. Когато всички дошли и се съединили, след като ректорът извел ромейските войски, и те се противопоставили и дали знак пак на задните отряди да дойдат по-скоро. Когато те дошли и се съединили, както казахме, и ректорът повел ромейските войски, сам ректорът завзел средата на ромейската фаланга, дясното крило началствувал кекавмен, а другото (т.е. лявото) — фригопулът. Когато боят се завързал, ромеите не издържали, защото стратезите първи се обърнали на бяг, понеже ония, които не могли да понасят тропота на конските нозе, обърнали тил; само един Кекавмен, като застанал със своите служители и няколко не много роднини и храбро се сражавал, паднал заедно с всички свои хора. Печенезите обаче не се осмелили да ги преследват, изплашени от засада, и затова ромеите могли да се спасят невредими. Между това, като ограбвали падналите и станали госпо­дари на много кола и на самия ромейски лагер с обоза, те разпъват палатките си под ромейския окоп. Един печенег с кличка Галин, който познавал кекавмена, още когато тоя управлявал крепостите по Дунав и откак народите завързали един с друг сношения, като го намерил лежащ между труповете и го ограбвал, понеже, след като го обърнал в знак, по лицето му забелязал и схванал, че той още дишал, турил го на коня си (защото той лежал безгласен поради това, че получил смър­тоносни рани, една на откритата част на главата, тъй като шлемът му паднал, която (рана) достигала от темето до веждите, друга (рана) от шията там, гдето езикът има своя корен, като прерязала шията, достигнала до устата, и той останал без кръв) и го донесъл в палатката си и, като го удостоил с грижи и внимание, спасил го. — Печенезите, които тъй лесно отблъснали нападналата войска, без страх оттогава ограбвали ромейската земя“.

Но за това поражение на ромеите съобщават и други двама византийски писатели, които доста много се отличават от Скилица-Кедрина. Така М. Аталиат, който не само не дава географски имена за мястото, гдето е станало събитието, но и не назовава по име ромейския главнокомандуващ, казва само, че за началник на прехвърлените от Азия в Европа наемни войски бил назначен „един евнух от свещенствуващите, след като бил почетен с достойнството ректор“, от което става ясно, че тук става дума тъкмо за ректор Никифор на Скилица-Кедрина, „пълномощен стратег“ — главнокомандуващ на втората армия, изпратена в 1049 год. на помощ на одринския управител Константин Арианит; той, наистина, бил евнух и свещеник. След това М. Аталиат пише:

„Като приел войските, той (евнухът-ректор) право се устремил против враговете и, преди да насипе окоп, да се разпо­ложи на лагер, да свика военен съвет и да натрупа необходи­мото, явява се пред фронта на противниците, както бил с тежестите и накупените снаряжения, стараейки се сам той и неговите хора да заловят противопостроилите се преди бягството и да извършат тяхната всепогибел. Когато обаче ония (т.е. противниците), като се оградили с колата, приемали нападението им, някой бегом и с голям вик се нахвърлили върху бойния ред на тия ромейски фаланги. След като пуснали метко попадащи стрели и разбъркали конете им (на ромеите) с ударите, принудили ги позорно да се обърнат на бяг, защото всеки от тях се боял, да не би да се лиши от живота от невиделица и да пострада заедно с бягащите. Когато пък станало второ сражение, понеже ромеите били също обърнати на бяг, скитите (печенезите) ведната се втур­нали подир тях бягащите. Когато стратиотите се смесили в безредието на множеството, а западните стратиоти не (се осмелили) да влязат в бой и да отклонят (άνακαλέσασvαι) поражението на съратниците си поради това, че те били надвити около началото на същия ден, настанало всеобщо бягство на ромейските войски и неизказаното им избиване. Тия, които спасили живота си, като снели всеоръжието и слезли от конете и се напъхали в една дълбока гора и стръмни места, едвам се завърнали в своите страни“.

Ако сравним приведените тук два разказа, то не мъчно да се установи, че Скилица-Кедрин в случая се е ползувал не от М. Аталиата, както в други места, а от друг някой извор, който доста се отличавал от последния. Така в него ректор Никифор не е представен дотолкова безгрижен и неопитен пълководец, както у Аталиата; докато у Скилица Кедрин се говори за едно сра­жение, според Аталиата имало две такива, и във второто сражение ромеите били окончателно разбити, защото западните, т.е. европейските стратиоти отказали да помогнат на съратниците си — източните стратиоти в критичния момент, когато Скилица-Кедрин хвърля вината за поражението върху стратезите, които първи се обърнали на бяг. Големите подробности у Скилица-Кедрин около личността на Кекавмен, за когото Аталиат нищо не споменува, ни подсещат да мислим, че тоя писател се е ползувал непосредно от някой подробен официален рапорт върху тая катастрофа, написан, може би, от самия Кекавмен или някой негов човек, когато Аталиат ще да е изложил работата по лични разкази на участници в са­мия поход. Поради това ние и даваме предимство на Скилица-Ке- дриновия разказ.

Вторият писател, който споменува за въпросното поражение, е авторът на „Стратегикона“. В 64 § под надслов ,3а печенезите“ той пише:

„Когато по божие попущение се явиха печенезите и навлязоха в ромейските предели, биде изпратен от най-благочестивия ромейски император Мономах Константин Ректор с войска и голяма сила да воюва с тях. Като излязъл въодушевен против безбройната им войска, той не разбил лагер, не разпънал па­латката си (τδν παπυλεώνα αύτοϋ) и не дал почивка на уморената войска, но се втурнал в битка с тях. Печенезите пък, които си отпочинали, с бодрост изкочили напред и се построили в боен ред срещу тях; защото храната и почивката обикновено правят по-смели дори и твърде страхливите. Ромеите и техните коне, измъчени отчаст от труда на направения път, отчаст от умора и жажда, не могли да издържат и най-малкия напор, но вед­нага се обърнали на бяг, и станало голямо избиване. Там паднали най-силните и най-храбрите от ромеите, загинали десетки хиляди, и почти цялата ромейска страна се изпълнила със сълзи.

По съдържание горният разказ стои по-близо по Аталиатовия, макар той да отдава поражението на ромеите изключително на неразпоредителността на главнокомандуващия; със Скилица-Кедриновия разказ той се схожда по това, че в него така също се говори за едно сражение, но затова пък съвсем се различава от него по името на главнокомандуващия. Авторът на Стратегикона го нарича Константин Ректор: очевидно той е смесил ректор Никифор с етериарх Константин, военачалника на тре­тата армия, изпратена в 1050 год. на помощ на Константин Ариаит; той също така бил евнух.

Съдържание: