x Крум и Омуртаг

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Крум и Омуртаг

Закрепването на Испериховата орда в областта между Дунава и Бал­кана (Хем) причинило рязка промяна в отношенията на целия полуостров. Към враговете на Римската империя се прибавил един противник още по-опасен, защото се намирал твърде близко. Мизия била изгубена без­възвратно. За да спаси Тракия, императорът чрез договор с българите се задължил да плаща данък и се отрекъл от претенциите си върху Мизия. Затова Тракия, поради опасността, що я застрашавала, била из­дигната в провинция (thema) и получила особено военно управление1.

Досега историята на българския народ от преселването в Мизия до покръстването представя дълга редица кървави походи, още непроучени всестранно. От туземните известия няма нищо друго, освен често споменавания списък на князете и надписите; всичко, каквото знаем за това време, е основано върху свидетелството на византийци и франки.

През VIII век полуостровът се състоял от три части. Тук били: Романия (така се наричала римската държава у славяните и латинците), обе­маща Тракия и крайбрежията македонски, тесалийски, ахайски, епирски и далматински; България между Хем и долния Дунав и Славиния от Хем до Пелопонес и до Адриатическо море, състояща се от множество дребни княжества на тимочани, моравяни, бърсяци, смолени, драговичи, сагудати, велигостичи и др. Историята на тая епоха се състои в това, че когато Ро­мания отслабвала от постоянни войни, България се разширявала постепенно чрез присъединяване на славянски княжества, докато най-подир при Симеона (888—927) всички големи княжества на Славиния вече се намирали в пределите на българската държава.

Исперих (у гърците Аспарух), основателят на българската държава, князувал — според сведенията от списъка на князете — всичко 61 година (приблизително от 640—700). Император Юстиниян II Ринотмет, последен от династията на Ираклия, отказал да плаща данък; тогава раздразненият Исперих излязъл на поход против гърците, ала претърпял по­ражение. Затова пък българите нападнали на императора, когато се връщал от експедицията си в македонска „Славиния“ по такъв начин, че той само с мъка се спасил (687 год.).

Приемникът на Исперих, Тервел (Τέρβελης, 700—720), станал главна опора на Юстиниян II. Когато последният бил свален и отведен на за­точение в Крим, той се спасил от там на лодка и пристигнал при ус­тията на Дунава, гдето бил радушно приет от българския владетел. С помощта на Тервел Юстиниян отново се закрепил в Цариград, наградил съюзника си с великолепни дарове и му дал за отличие титлата цезар (705). Скоро след това неблагодарният Юстиниян II нарушил съюза и мира и обявил война на българите, ала бил разбит от тях при Анхиало на морския бряг (707).

При следните трима императори, които в продължение на шест го­дини стъпвали по ред на престола, за да бъдат отново скоро сваляни, византийците ту воювали, ту живеели в мир с Тервел, докато около 714 год. не се сключил нов договор, който осигурявал взаимните тър­говски сношения. А когато на 717 год. арабите обсадили Цариград, бъл­гарите, като нападнали на обсадителите, помогнали на гърците и с това спасили обложения град. На 719 год. Тервел пак искал да натрапи на византийците изгонения император, ала плановете му били разрушени от енергичния Лъв Исаврийски, родоначалник на нова династия.

Подир двамата князе2, за които не знаем нищо важно, се явява Кормисош (Κορμέσίος, 753—7603), който грабнал престола след падането на стария княжески дом Дуло; той произхождал от фамилията Укнл. Като последица от новата узурпация се явили страшни междуособици, които довеждали младата българска държава до края на гибелта.

Малко време преди това в Цариград се възцарил иконоборецът Константин V, наречен Копроним от монасите, преследвани от него, енергичен господар, който през целия си живот вилнеел против иконите и монасите; с българите той се борил упорито; предприемал осем похода, не се задоволявал само да ослаби съседа си, ами искал да го покори напълно. За да достигне тая цел, той преди всичко основал нови крепости в опустошена Тракия, като настанил в тях после сирий­ски и арменски колонисти. С това той дал на Кормисоша повод за война; последният нападнал на римските владения и ги разграбил до Цари­град. Константин излязъл против него с голяма войска и флота, раз­бил го при малката крепост Маркели, за която напомня името на балкан­ския проход Марак боаз, между Карнобат и Котел, и го принудил да се примири (755). Три години по-късно унизените българи в съюз със славянските племена напусто се опитвали да превземат Солун; след това императорът ограбил областта на независимите македонски славяни (τάς κατά Μακεδονίαν Σκλαβ-νιας) и една част от тях покорил. Но когато той отивал повторно против българите, те му нанесли страшно поражение в клисурите на Берегава (759).

За щастие, последиците от тоя силен удар не се показали скоро. У българите възникнали големи безредици (760), за причината и характера на които ние нямаме точни сведения. Кормисош изчезнал от сцената. Голям брой славяни (наброяват ги до 208,000 души) напуснали тогава България, отплували по Черно море за Азия, дето се и заселили със съгла­сието на императора при река Артан в древна Витиния.

Българите изтребили всички членове на царствуващата фамилия Дуло и провъзгласили за княз гордия и смел момък на име Телец (Τελέτζης, 760—763) от фамилията Угаин. Телец събрал войска от славяни и бъл­гари, проникнал във византийските провинции и в една разпалена битка бил разбит напълно от императора. Константин се завърнал с триумф в Цариград, а военнопленниците били жестоко избити от гражданите пред Златните врата. След тая битка злочестият Телец с цялата си дворянска партия загинал под оръжието на раздразнените си съоте­чественици4.

Новоизбраният княз Сабин, зет на Кормисоша, веднага влязъл в преговори, но затова бил свален от народното събрание и избягал в Цариград. При все това, неговият приемник Баян тръгнал с болярите си за там да сключи мир, който и наистина се сключил (764). Съперникът на Баян, Умар5, от рода Укил, привърженик на избягалия във Византия Сабин, след 40 деня бил изгонен от България, с което явно се нарушавал договорът. Император Константин внезапно се явил в долината на Тунджа с намерение да покори несъгласните българи, като нападнал на тях неочаквано, но поради страх наскоро се върнал. Приемникът на Баян, Токту, паднал с много боляри в една битка против императора, която станала някъде към устията на Дунава. Последицата от това поражение била тая, че голяма част от България била разграбена и селищата били предадени на огън от византийските войски (765). На следната година бляскавата шеста експедиция на гърците против българите била разнебитена от буря близо до Месемврия, при което почти цялата голяма флота пропаднала. На това отгоре тогава се започнали силните грабежи на македонските и тесалийските славяни по Егейско море, така че императорът трябвало да откупува от плен у славянските князе срещу 2,500 копринени дрехи отвлечените жители от островите Имброс, Самотраки и Тенедос (768).

Работите приели друг обрат, когато в България умният и храбър Цериг, наречен още и Телериг, взел в ръцете си браздите на управ­лението. На 774 год. Константин V за седми път излязъл с войска и флота против българите; обаче, като пристигнал при Варна, той се убедил, че не е възможно да ги покори и сключил с Цериг писмен мирен договор.

Няколко месеца по-късно Цериг събрал войска от 12,000 души, на която било поръчано да предприеме под началството на неколцина бо­ляри грабителски поход към независима Берзития (страна на бърсяците в Западна Македония, между Вардар и Охрид). Непостоянният в сво­ята политика император, като узнал от шпиони каква е целта на въоръжаването, набързо събрал войска под предлог, че отива в поход против арабите и с едно внезапно нападение, въпреки договора, разпръснал експедиционния български корпус. Знаейки, че е постъпил вероломно, той на следната година (775) отново излязъл против българите, но тоя поход свършил плачевно. Тогава хитрият Цериг уведомил импера­тора, че има намерение да напусне тайно държавата и да избяга при него, за което го и молил да му обади, на кое именно лице той би могъл да довери тоя план. Императорът, без да подозира, че това е хитрост, му съобщил имената на тайните гръцки приятели между българите. Цериг заповядал незабавно да ги уловят и умъртвят. Константин дотолкова бил огорчен от тоя случай, че скубал косата си и в същата година свършил безпокойния си живот.

На 777 год., незнайно по каква причина Цериг, наистина избягал при императора Лъв IV, покръстил се в Цариград, оженил се за една ви­зантийска принцеса и бил назначен за патриций. Неговият приемник Кардам подкачил наново борбата с византийците. Четири пъти той разбивал в Горна Тракия войските на малоопитния Константин, вместо ко­гото управлявала майка му, прекрасната атинянка Ирина, и принудил гър­ците да плащат ежегоден данък (791—796).

Около 802—807 г. на престола стъпил най-силният от всички бъл­гарски князе, страшният Крум, неуморим и непоколебим воин. Когато той се възцарил, държавата му заключавала в себе си Придунавска Бъл­гария и Влашко, и по такъв начин се простирала от Хем до трансилванските Карпати. Крум завоювал по-голямата част от източно Маджарско и византийските провинции до Цариград. В Маджарско ослабеното аварско царство след страшна борба било покорено от Карл Ве­лики (796). Цялата страна до Дунава била подвластна на франките, които оставили освободените славяни под управлението на техните туземни князе. Сирмий бил наречен според тях Франкохорион — име, което се е запазило и досега в названието на гребена Фрушка гора. Българите били източни съседи на франките; а на север земята на последните граничела с великоморавското царство. Оскъдните останки от аварите подирили прибежище при тържествуващите франки, спасявайки се от раздразнените против тях славяни; някои отреди постъпили на българска служба.

В царуването на императора Никифор българите се явяват (809 г.) в областта на Стримон и след страшна сеч превземат София, която до тогава оставала под гръцка власт. Походът, предприет от Никифора за да им отмъсти, свършил безславно: огромни данъци тогава били на­сила събрани и войски повикани от всички страни за нова експедиция. След двугодишно въоръжаване Никифор отново проникнал в България с голяма войска, в течение на три дни разграбил без пощада и изгорил резиденцията на Крум, като отхвърлил високомерно всичките му мирни предложения6.

Нему, обаче, не било съдено да се върне. Крум заповядал да се заградят със засеки всички проходи на Хема. Скоро след това Никифор, като се видял измамен и заобиколен, възкликнал: „За нас няма на­дежда да избегнем инак опасността, освен ако се превърнем в птици“. Кръвопролитието се започнало от зори на 26 юли 811 година. Цялата византийска войска била изтребена; императорът и много знатни гърци пад­нали. Пленници не вземали. Победилият български княз заповядал да набучат главата на нещастния Никифор на копие и да я изложат на показ за няколко дни; после заповядал да обковат черепа в сребро като чаша и пил от него във време на пиршества за здраве на гостите (σδράβοτζα)7. След битката Крум проникнал в Тракия и Македония, разграбил цялата страна, а жителите заедно с техните епископи откарал в плен; между това разбунтувалите се войски пречили на императора Михаил Рангабе да му даде отпор. На 812 год. Крум превзел обсадените от него крайморски градове Месемврия и Девелт с помощта на един покръстен арабски строител на обсадни машини, който избягал от гръцка служба; там българите заловили голям запас гръцки огън. Когато всички мирни предложения били отхвърлени, императорът се сразил с Крум на 22 юли 813 година при Версиниция близо до Одрин, ала бил разбит напълно. Лъв Арменец грабнал короната от победения император. Опиянен от победата, Крум се разположил на лагер „като нов сенахериб“ пред Цариград, от Влахерна при Златния рог до Златните врата на морския бряг. Таинствени церемонии предшествували обсадата. „Крум, както разказва Симеон Логотет, принасяше жертви по своя обичай, уби­вайки пред Златните врата хора и рогат добитък; като намокри предварително краката си на морския бряг и като се уми, той поръси народа си, приемайки поздрави и вървеше посред жените си, а те го възхваляваха и му се покланяха. Додето ставаше това, жителите гледаха от стените и никой не се решаваше да му попречи, а още повече да хвърли копие по него“8. Като се убедил наскоро, че обсадата е опасна, Крум предложил мир, с условие да му плащат ежегоден данък, да му доставят много празнични дрехи и известен брой красиви девойки.

При личното си свиждане с императора той насмалко щял да бъде изменнически убит. В желанието си да отмъсти, той опустошил по най-ужасен начин всички околности на Цариград до Хелеспонта, между другото в Атира (днес Буюк Чекмедже) пред Цариград бил унищожен римският каменен мост, а братът на Крум превзел изнурения от глад Одрин. Несметно число пленници заедно с добитъка и покъщнината си били откарани в Заддунавска България (εɩς Βουλγαρίαν έκείθεν τοῦ "Ιστρόν ποταμοῦ); между тях било момчето Василий, син на един славянски селянин, което по-късно станало император. Между това опасността за Цари­град минала.

На 814 год. император Лъв се приближил до Месемврия и в една нощна битка едва не хванал Крум в плен. На бойното поле българите още дълго време посочвали „хълма на Лъва“. Крум отново ограбил гър­ците при река Ергиня (Еркене) и откарал от там 30,000 пленници. Но срещу Цариград се приготвял нов поход, за който Крум заповядал да се построят нови машини и събрал войска от българи, авари и от „всички славини“; ала на 13 април 815 год. внезапно умрял, подобно на Атила, от прилив на кръвта.

Според едно показание, наследник на Крум бил Цок (Τζόκος); спо­ред друго, него наследил Дукум, а последния — Диценг9. Преди 820 год. се явява Омуртаг или Мортагон (у Теофилакт Омбритаг, а в надписи и у франките — Омуртаг).

От всички планове на Крум за Цариград той се отказал и сключил с император Лъв примирие за 30 години, за да има възможност да обърне всичкото си внимание на запад. На 823 год. той помогнал на император Михаил II против въстаналия пълководец Тома, комуто нанесъл поражение под Цариград. Тома избягал в Одрин, там бил издаден и набит на кол.

Дружелюбните отношения с франките в Панония за пръв път били нарушени в 818 год. по причина, че тимочаните, които живеели в днешна Сърбия, и бодриците на Тиса преминали към франките от бълга­рите, към които те били се присъединили, както и много други славянски общини10. Около същото време хърватският велик жупан Людевит се възбунтувал поради притесненията и гнета от страна на маркграф Кадолах, при което той се опирал вероятно на българско съдействие11. В първото сражение той сполучил да разбие франките; тогава тимочаните, без да ги е грижа за българите и франките, побързали да се присъединят към него. Франките подновили борбата с людевита, като излезли против него от западна страна, а в това време техният привърженик Борен, велик жупан на далматинските хървати, нападнал на Людевит от юг; ала последният пак успешно се сразил при река Кулпа (819 г.) и привлякъл след това на своя страна алпийските словени. Но когато една грамадна франкска войска излязла против него, изоставен от всичките си съюзници, той бил принуден да дири спасение в бягство. Смелият хърватски княз бил убит в Далмация от Лютомисла, чичо на Борена (823). Тогава франките заели Хърватско и по такъв начин отново се срещнали с българите. Наскоро се започнал спор между българи и франки задето бодриците малко по-рано се отделили от последните. Бъл­гарите все повече и повече застрашително изисквали точно определяне на границите. На 827 год. една българска войска потеглила нагоре по Драва, завладяла Панония и подчинила тамошните славяни на българските началници. Но това владичество не траяло дълго. Само Срем (Сирмия) в ъгъла между устията на Сава и Драва останала под властта на българите до 1018 год., също както и Източна Унгария до пристигането на маджарите.

Когато българите се закрепили в Мизия между славяните, християн­ството вече било известно в тая страна; руският църковен историк Голубински дори предполага, че те вече заварили там няколко църкви и свеще­ници. Крум изпълнил цялата държава с християнски пленници, тракийски славяни и ромъни, между които се намирали и епископи и презвитери, които не се побояли да проповядват между езичниците Христовото учение. Като забелязвал, как бързо се разпространява християнството и като разбрал заедно с това каква опасност застрашава езичеството, Омуртаг искал насилствено да спре вървежа на работите. Той заповядал да накажат със смърт Мануила, Одринския епископ, и 374 пленници. Но преследването увеличило само усърдието на проповедниците. Наскоро Омуртаг видял, че е необходимо да върне на византийците всички пленници12. В Търново, в старата лавра Св. 40 мъченици, превърната сега в джамия, X. Даскалов13 открил на 1853 година един твърде интересен надпис. На лявата страна от входа в джамията стои стълб от червен мрамор, който носи на себе си следи от дълбока старина: изглежда, че той дълго време е лежал във вода. На стълба може да се прочете надпис, дълъг три аршина, с неправилни редове и букви. Той е написан на лош гръцки език и гласи, според доста свободния превод, следното14: „Гиом Омуртаг, оставайки в ста­рия дом, построи (втори) прекрасен дом при Дунава и по средата на двата (трети) дом най-величествен. След измерването аз построих в средата гробница (третия дом?). От средата на тази гробница до стария ми дом са две мирияди лакти и надлъж по Дунава са две мирияди. Гробницата е най-величествена. Измерете земята. Тия букви бяха начертани от щеславен човек; той умира, друг се ражда и ще бъде последен. Като гледате на това, припомняйте си оногова, който направи това. А името на княза гласи Омуртаг кан. Нека Бог му прости греховете! Прощавайте!“

Тоя забележителен стълб вероятно стоял по-преди в споменатата в надписа гробница край брега на Дунава и от там бил пренесен в Търново. За народността, годината и религията в надписа няма и помен. Някои редове са тъмни и се нуждаят от основателно обяснение.

Кой бил наследник на Омуртаг, въпросът окончателно не е решен. Константин Багренородни смята за наследник Пресиям, който воювал три години (около 836—839 г.) твърде нещастно със сръбския княз, именно на същинското сръбско племе1S в западната част на днешното княжество Сърбия; това, също както и походът на Церига към бърсяците на 774 г. и споровете с тимочаните на 818 год., е епизод от историята на раз­пространението на България в „Славиния“. Според Теофилакт, охридски архиепископ, Омуртаг оставил трима сина, които се наричали: Нравота (Ενραβώτας) или Воин (Βόϊνος), Звиница (Ζβήνοτζη) и Маломир; ще рече, но­сили чисто славянски имена. На престола стъпил най-младият — Маломир. Теофилакт разказва, че Маломир заповядал да накажат със смърт брата му Нравот, покръстен от някой си грък на име Кинамон, ко­гото Крум докарал от Одрин16.


1 Constantinus Porph. de Them. 1. II cap. 1. Tafel, Const. Porph. de prov. p. XXIII b.

2 Един Дулоид с неизвестно име 720 — 748 и Севар 748—753, според списъка на князете. Византийците пък в продължение на 36 години нищо не говорят за България.

3 Според моето мнение, в списъка на князете трябва да стоят 7 вместо 17 години царуване (з вместо зi). Това место, в сравнение с византийските извори, е много забъркано.

4 Вж. извлечения от византийските писатели у Стритер, Memoriae populorum е script, hist. Byz. T. II (Петербург 1774) 552 сл. (Nicephorus, 815, Theophanes 817 и др). Шафарик II, 183 сл.

5 С Умара се свършва списъкът на старобългарските князе.

6 Сръбският патриарх Арсений Черноевич разказва в дневника на своето пътуване за Иерусалим през 1684 год. (Гласник 33, 189), че в старинната църква в Баба Ески (в Тракия) е погребан блаженият воин Николай, който в похода на цар Никифор имал някакво чудесно видение. Турците покрили главата на трупа с чалма ; на гробницата висели твърде голям лък и знаме.

7 Слав. здравица и до ден днешен съществува в българския и сръбския езици. Тоя разказ преминал от византийските летописи в славянските хронографии ; той се намира, наприм., в двата ръкописа (старосръб. от XVII в.) на Пражкия музей, дето думата „здравица“ се обяснява в една бележка на бялото поле—„прилевькъ“. За чаши от човешки черепи ср. статията на Л. Ф. Воеводскт в XXV т. Запис. Новорос. Унив.

8 Symeon magister et logotheta ed. Bonn. (Theoph. Cont.) 612.

9 Славянски пролози и менологии на император Василий. Е. Голубински, Краткiй очерк исторiк православных церквей. Москва 1871, 212 заб. 6. Досежно хронологията на българската история от IX век срав. Diimmler, Die siidostlishen Marken (Wien 1853) 82.

10 Einhard, Annales ad a. 818: Legati Timocianorum qui nuper a Bulgarorum societate desciverant.

11 Gfӧrer, Byz. Geschichten (1874) 2, 59. Дринов, Южные Славяне и Византiя в Х век, 37.

12 Голубинскiй 20, 225.

13 Даскалов, Открытiя в Тернов, Чтенiя в обществе исторiи при Москов. универс. Москва 1859. II.

14 Γιωμ. Ομορταγ, ις τον παλεον υκον αυτȣ μενόν, επυησεν υπερθυμον υκον ϊς τον Δανββην, κ’ανα μεσα τον δυο υκο τον πανθυμον. Καταμετρησας ις τιν μέσον επυισα τβμβαν. Κε απο την αυτήν μεσην της τȣμβας εος ζψ αυλιν μȣ την αρχεαν ισιν οργηε(ς) μυρϊαδες: β : κ’επι τον Δαν8βιν ισην οργϊες μυριάδες : β : το δε αυτο τȣβι εστιν πανθυ­μον. μετριστε ’σ τιν γιν. επυις’ τα γραματα ταυτα ο ανθροπος κκ(?)αλαζον. άποθνισκι κε αλος γενάτε κε ινα ο έσχατον γηνομενος. ταυτα θεορον υπομνησκετε τον πυισαντα αυτο, το δε ονομα του αρχοντος εστην Ωμορταγ καν. να συ βιβη ο θ(εο)ς ανοσι’ αυτόν, ζισσετ. η: ρ.

15 Вж. глава VIII.

16 Голубинскiй 6, 21

Съдържание: