x Кумански тертериевци и Бдински шишмановци

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Кумански тертериевци и Бдински шишмановци

Във Византия не се отнасяли равнодушно към завземането на престола от Светослав, но само търсели случай да свалят смелия младеж. Неколцина разположени към гърците боляри провъзгласили за антицар сина на Константин Асен и Мария Михаил, който навлязъл в България с гръцка войска, но с това само се опозорил. Смилецовият брат севастократор Радослав бил също изпратен от император Андроник от Солун с отряд войска в България, но там бил разбит и ослепен от Тертериевия брат Елтимир (Έλτίμηρής), деспот Крънски (около Карнобат). С връщането свободата на пленените в тоя бой знатни гърци Светослав освободил и баща си Тертер I, обаче управлението не му предал, а се задоволил с това, че му назначил един град, в който той спокойно доживявал своите дни1

Сестрата на Светослав, изгонена от съпруга си, сръбския крал Милутин, който я изпратил във Византия, през време на пленничеството си се омъжила за деспота Михаил Дука Кутрул (1301). Когато последният заедно със семейството си бил изпратен на заточение под предлог на държавна измяна, Светослав за тая постъпка с роднините му обявил война на император Андроник. Като че ли той се решил на това главно, за да използува бедственото състояние на Византийската империя. Андроник тъкмо тогава бил поставен натясно от турците в Мала Азия. Светослав, в съюз с чичо си Елтимир, завоювал подбалканските градове и крепости от Тунджа до морето: Диампол (Ямбол), , Месемврия, Анхиал и Созопол. Войсил (Βοσσίλας), по-малкият Смилецов брат, се сражавал във византийската войска. Три години продължила вой­ната с променливо щастие. Византийците сполучили при посредството на Смилецовата вдовица, гъркинята, да скарат Елтимира със Светослав, но този план им донесъл малка полза2.

Между това в Азия на местото на селджукските турци възникнала друга държава, която в няколко само години станала една от първите дър­жави на Изток. Ертогрул, началник на една малка родствена на селджуците орда от тюркски чергари, основал във Витиния неголяма държава, която при сина му Осман (1288—1327) с опустошителни войни била разширена за сметка на Византия до бреговете на Пропонтида. Тъй възникнала държавата на Отоманската Порта.

Във войните с турците, водени от гърците отпуснато и без всякакъв план, взели участие и някои българи. Знаменитият герой, по име Хранислав, който бил взет в плен от гърците през войната им против Ивайло и дълго държан в затвор, сега бил назначен от Андроник за „велик чауш“ и главнокомандуващ във Витиния, гдето прославил името си с нови подвизи. Малко по-късно някой си Иван, овчар, който също тъй се бил отличил във войните с българите, събрал около себе си дружина от въоръжени с лъкове и криваци хайдути за само­стойна борба с турците. Преди обаче да успее да мине оттатък Пропон­тида, бил арестуван от недоверчивите византийци. Само след девет месеци той успял да избяга от затвора и пак започнал романтичната гражданска война. През това време турците обсадили Кенхри, където много народ се спасявал от Скамандърската долина. Но Иван неочаквано нападнал турците и ги разпръснал; след това, когато те събрали нови сили, той отново бил пленен от тях. Довели го до стените и поис­кали от обсадените граждани откуп, за да го освободят. Гърците обаче се показали скъперници в случая. Тогава Иван им викнал на българ­ски (защото знаел, че някои измежду гърците разбират тоя език) да дадат откупа, за който турците скъпо ще заплатят. Обаче и турците разбрали думите му. Те го повели назад и го убили. Според други пък известия той избягал и от този плен и начело на 1,000 хайдути дълго още се държал в околността на Солун като продължавал да се отличава с нови подвизи. Този интересен епизод (ок. 1306) за нас е исторически оригинал на една от многото приказни личности, кои­то и досега се възпяват под разни имена в народните юнашки песни.3

Бреговете на Егейско море по него време силно страдали от експе­дицията на каталаните — „средновековния анабазис“. В 1302 год. 6000 испанци постъпили на византийска служба и пожънали големи успехи в борбата с турците. Но въпреки всичките им победи византийците не им плащали заплата и по стар навик искали да се отърват от тях с измама и с убийство. Испанците обаче не се поддали на такива източни хитрувания. Те завзели Калипол и, подкрепяни от турците и други на­емни диви шайки, предприемали оттам грабителски нападения във владе­нията на Палеолозите. А когато след две години не останало вече нищо в Тракия и при Пропонтида за грабене, те преминали на Касандрийския полуостров. Даже и Атонските манастири ограбили, повечето здания изгорили, а монасите избили. За да пресекат пътя на тази „велика ком­пания“, в случай, чете биха намислили да тръгнат против Цариград, македонците издигнали една голяма стена от Пангей до Кавала на морето. От опустошена Македония тия диви мародери потеглили към цветущото и богато тогава Атинско херцогство, в което, под скиптъра на династията де-ла-Рош, тогава влизали Атика, Беотия и Южна Тесалия. На 13 март 1311 г. 15,000 франки от Ливадия и от Морея били изтребени от необузданите каталани в Копаиските блата. Победителите разделили помежду си лените и дамите на падналите рицари и основали в тая област разбойнишка република, която, в съюз с турски малоазиатски пирати, в продължение на 75 години държала в страх и трепет всичките си съседи 4.

Докато били на императорска служба каталаните не били пращани срещу българите, но след въстанието им цар Светослав отпочнал преговори с Рокафорт, един от водителите им, като му предложил съюз против Византия и ръката на сестра си — вдовицата на Чоки. Пре­говорите обаче излезли безрезултатни (1308). Доведените до последна крайност византийци побързали да сключат мир със Светослав, според който нему се оставяли всички дотогавашни завоевания. Българите пък изпратили грамадни количества храни в Цариград и с това го спасили от глад. Втората половина от 28-годишното царуване на Светослав из­минала в мир, от който българите отдавна вече били отвикнали.

Светослав не е бил единствен господар в страната. На запад в това време господарувал и Михаил „dispoti Bulgarie, dominusde Vigdino“ (Бдин), син на Шишмана и зет на сръбския крал Милутин. Както царят, така и бдинският независим княз бил в дружески сношения с Вене­ция6. А пък с генуезците и с владетелите на Крим и Черно море отно­шенията на Светослав били временно обтегнати. Републиката на 22 март 1316 г. забранила на поданиците си да се спират в Созопол, в другите български пристанища и въобще във владенията на Светослав, защото той отказал да заплати загубите на някакви си генуезски търговци, които били ограбени от българите7. Добрите отношения със Сърбия били под­крепени още и с посещението, което крал Милутин направил на Тър­ново8. Светослав се сближил също тъй и с Византия, като се оженил в 1320 г. за Теодора, внучка на Андроник9.

Милутин умрял на 29 октомври 1320 г. и го наследил Стефан Урош III заедно със своя съуправител „младият крал“ Стефан Душан10. Не много след това починал и Светослав (1322). Войнственият му син и наследник Георги Тертер II11 побързал да използува избухналите тогава междуособици във Византия, нападнал Родопите и превзел Пловдив, но скоро след това бил разбит от Андроник младши при Одрин. А само след една година умрял и тоя юноша, последен потомък на Тертер (1323). С прекъсването на неговия род България станала арена на неописуемо безначалие. Подбалканските градове от Месемврия до Сливен се предали на византийците. В долината на Горна Тунджа Светославовият брат Войсил основал независимо княжество с резиденция в замъка Копсис, в Гьопската долина, на юг от Трояновия проход12. Подвластни му били четири градчета, а войската му се състояла от 3,000 души. Заедно с Андроник млади той обсадил Плов­див, но пълководецът на Тертер II Иван, по произход русин, тъй храбро се защищавал, че след четиримесечна обсада съюзниците се видели принудени да отстъпят без да достигнат целта си.

Между това болярите избрали Михаил — Бдинския деспот (1323— 1330). От него почва третата и последна династия на търновското царство – династията на Видинските шишмановци. Новият цар бързо събрал войска с помощта на татарите и ромъните, които до толкова се били засилили при войводата си Иванко Бесараб13, че успели да превземат от маджарите Северинския банат. Михаил превзел най-напред прибалканските градове. В Пловдив била изпратена помощ. Но докато Иван поздравявал пред града с добре дошли настъпващите войски, гражданите-гърци затворили зад него вратите и пуснали помощната ви­зантийска войска от другата страна на града.

Планинският княз Войсил цяла година не се предавал на цар Михаил, обаче народното негодувание и липсата на храни го принудили да избяга в Цариград (пролетта 1324 г.). Той постъпил на византийска служба, а по-късно го намираме началник на конницата в Македония. След това цар Михаил опустошил цяла Тракия до развалините на древ­ния Траянопол близо до устието на Марица. Когато в Цариград най-после се решили да обявят война на българите, пристигнали по това вре­ме в императорския двор двама българи — Гръд и Панчо14, които зая­вили от името на своя цар, че той изгонил Ана, дъщерята на Милутина, и че се оженил за вдовицата на Светослав — дъщеря на Андро­ник млади. Предложеният чрез пратениците мир бил радостно приет. Но поради отстранението на Ана отношенията между сръбския и българския двор станали много натегнати; сърбите имали право да се сърдят още и поради това, че бащата на Ана — Милутин — защищавал Михаил, когато последният бил още бдински владетел. Впрочем този спор, който би могъл да стане твърде опасен за сърбите поради вътрешните им разпри, бил уреден поне временно благодарение посредничеството на сръбския епископ и летописец Данаил15.

Още в 1321 г. бе се почнала гражданска война между Андроник млади и неговия дядо Андроник стари, борба, която нанесла смъртен удар на Византийската империя и проправила пътя на турците. В 1327 г. тя избухва с още по-голяма сила. За южните славяни тази семейна разпра била твърде изгодна. Българският цар помагал на по-младия император, а сръбският — на по-стария, защото и единият и другият се надявали да получат като награда за помощта си византийски крепости и области. В Черномен при Одрин цар Михаил сключил с Андроник млади изгоден настъпателен и отбранителен съюз, насочен меж­ду другото и против сърбите.

В западната част на империята Андроник млади водел борбата с голям успех. Там той успял да покори Солун, цяла Южна Македония, Тесалия и даже Епир и албанците. Посред тези победи поразило го през април 1327 г. известието, че цар Михаил предложил съюз на него­вия дядо и че последният бил вече готов да се примири. И наистина доскорошните противници тайно вече се били споразумели върху съюзния договор. Цар Михаил се спрял с българските си и татарски полкове при Диампол (Ямбол) и изпратил своя пълководец русина Иван с 3,000 конника в слабо защитения и гладуващ Цариград. Младият император се досетил, че българите кроят тука някакво смело и коварно дело и пръснатите слухове още повече затвърдили подозренията му. Неза­бавно той напуснал Запада и забързал с войските си към бреговете на Понта. Не може да има съмнение, че Михаиловият пълководец по­лучил заповед да превземе Цариград, — нещо, което при тогавашните обстоятелства, сигурно, не е било трудно. Понеже не се доверявал на гърците, императорът искал да предостави дворцовата охрана на български войски; след това вече Иван лесно би могъл да завземе града, а Михаил, като дойде с форсиран марш отвън, би завършил останалото. Изглеждало, че на смелия Шишманович било предопределено да завърши онова, към което напразно се се стремели Симеон и Асен II. Ядосан от гибелта, която заплашвала държавата, мла­дият император изпратил тайно пратеник при дядо си и го молел да не пуска голям брой въоръжени българи в дворците, да вземе предпазни мерки на трапезата и да се заобиколи само с гръцки телохранители. Старецът отговорил, наистина, на внука си да не се грижи толкова за него, но при все това вслушал се в съветите му и пуснал Иван в града само с неколцина конника и то за късо време. На около 100 стадии разстояние от стените се разположили недалеч един от друг Иван и Андроник, и двамата жадуващи да превземат метрополи­ята на Изтока. Понеже мирът още не бил прекратен, Андроник млади поканил при себе си Иван и подчинените му военачалници, нагостил ги и ги надарил, обещавайки им още по-големи дарове, ако се върнат в отечеството си. Същевременно чрез свой пратеник се оплакал на царя, че е нарушен мирът. Михаил, като узнал за бързото пристигане на младият император, сам се убедил, че му е невъзможно да изпълни плана си. С най-бързи коне той изпратил пратеници до Иван със заповед веднага да се върне, след което българската войска тутакси се отдръпнала от околностите на Цариград.16

Няколко дни след това, на 24 май 1328 г., Андроник III внезапно завладял Цариград и свалил от престола 70-годишния старик. След четири години старецът умрял в един манастир. Цар Михаил, излъган в надеждите, които възлагал на междуособиците, в същата още година започнал нови военни действия, но след няколко малки сблъсква­ния сметнал за благоразумно да се помири с Андроник III.

А между това враждата между владетелите на България и на Сърбия от година на година се засилвала. В 1330 г. работата вече дошла и до война, която трябвало да реши бъдещето на двете държави17. За главен повод на тази война послужило лошото отношение към кралица Ана. Приготовленията се почнали в България. Сръбският крал, като узнал това, забранил от 1 май да се пренася от венецианците през Сърбия сол за Бълга­рия, но без тая забрана да засяга и Византия18. След няколко дни към Михаил се присъединил и Андроник III, който скоро преди това отблъснал сърбите от Охрид. Съюзниците разчитали, че ще турят край на младата сръбска държава или поне ще я отслабят много като й отнемат разни области, а Михаил даже се хвалел, че ще по­стави престола си във владенията на Стефан. Малко по-късно към бъл­гаро-гръцкия съюз се присъединили и влашкият воевода Иванко Басараб, „черните татари“ и „Яшката държавица“19. През пролетта в Търново се събрали цели тълпи българи, ромъни, татари и бесарабци. Андроник преминал в Македония, спрял се в Пелагония и там чакал да тръгнат и българите, та нападението да почне едновременно от две страни.

Крал Стефан се силно разтревожил, когато бил уведомен в замъка си Породимле, в подножието на Люботрън, за сключения за унищожението му съюз между двамата негови силни съседи. В последния час той пратил в Търново молба за мир, но пратениците му се върнали без успех. При невъзможността да се съпротивлява едновременно на два врага, Стефан искал, като застане начело на всичките си военни сили, да се справи най-напред с единия от тях. Сръбските „властеле“ (боляри) с дружините си се събрали на местото, гдето Топлица се влива в Морава, на равнината, която днес се нарича Добрич – класическа местност на предишни боеве. Предполагали, че Миха­ил, който заминал за родовата си крепост Бдин, ще нахлуе от там през Ниш. Вместо това, обаче, дошло съобщение, че царят тръгнал през София за Македония, сигурно, за да се съедини с Андроник. Стефан тогава потеглил бърже на юг, като се спирал по пътя в основаните от баща му манастири — Нагоричински (около Куманово) и Сарандапорски, — за да подкрепи духа си с молитва. А Михаил с 15,000 войска (в това число 3,000 татари) от София през проломите на горна Струма стигнал до плодородната долина на днешния Кюстендил и разположил лагера си до сръбската крайгранична крепост Землин, развалините на която личат и до днес в дивата и отчасти недостъпа струмска урва северно от Кюстендил20. Четири дни той опустошавал всички околности с огън и меч, като заповядал да унищожават даже и овощните дървета. Сърбите построили лагер при рекичката Каменча близо до Велбъжд (Кюстендил). Два или три дни се из­пращали парламентьори от единия лагер до другия; сръбският крал нарочно протакал, защото очаквал да пристигнат още няколко закъснели отряди. А между това българската войска, страдаща от липса на припаси, се пръснала да търси храни и фураж.

В събота на 28 юни 1330 г. в сръбския лагер настъпило голямо оживление; всички се готвели за бой. Българите били пръснати далеч по околностите и Михаил, заблуден от все още продължаващите от страна на сърбите преговори, съвсем не очаквал боя в този именно ден21. Изведнъж на пладне сърбите се показали в пълен боен ред. В центъра били оставени 300 (според Никифор 1000) тежко въоръжени немски конници. Брони, щитове и оръжия блестели под лъчите на обедното слънце; въздухът треперел от цвиленето на конете и от звуковете на тръбите; сръбският крал, обхождайки на кон своите войници, им вдъхвал храброст. Всичко това създало в редовете на българите, ужасно смущение. Цар Михаил употребил всичко да възстанови ред във войската си, но при бързия натиск на сърбите било вече късно. Храбро се сражавали неприятелите с копия, мечове и стрели и вълните на Струма, на брега на която ставала тази страшна битка, почервенели от кръв. Начело на отборна дружина се сражавал и 18-годишният княз Душан. Българите почнали да бягат. Бойният кон на царя се спънал, сам царят паднал на земята, наранил се силно и бил убит от преследващите го сърби. Трупа му турили на кон и така го закарали пред краля22. Българският лагер цял бил превзет, болярите плене­ни, а простите войници били само обезоръжени и после, като едноплеменници и единоверци, били пуснати да се върнат по домовете си. Изпратените за храна и фураж българи, като видели бягството на своите, избягали да се спасят по най-близките пътища. При залез слънце цялото поле било покрито с трупове, чието погребване не било лесна работа. Само езичниците-татари не били погребани. Такъв бил краят на знаме­нитата битка при Велбъжд.

В неделя, след изгрев слънце довели при краля прекрасни бойни коне и му показали богати царски и болярски съкровища; самите бо­ляри, вързани във вериги, вървели след тях. Те още не вярвали, че царят им е мъртъв. Но когато кралят заповядал да им покажат трупа, те всички се разплакали. По тяхна молба покойният цар бил погребан в Нагоричинския манастир. Бързоходци занесли вестта за победата на кралица Мария и на епископ Данаил. На мястото, на което през време на боя била кралската палатка, победителят въздигнал черква в чест на Възнесение Христово23.

От бойното поле Стефан потеглил право за България, като взел със себе си и пленените боляри, за да им завземе крепостите. По пътя узнали в Мрак, че Андроник, щом получил известието за сражението, натъжен се върнал в Одрин. В Извор победителя пресрещнали пратеници от Изелаур — брат на царя, придружени от всички вел­можи и му предали царството с пълна вяра, че България вече е при­съединена към Сърбия. Обаче сърбите, изглежда, задържали тогава само Ниш24. Кралят се върнал в страната си, като изпратил само един малък отряд войска в Търново, където тоя отряд завел обратно затворената до тогава нейде в България царица Ана и където нейният син Стефан или Шишман II25 бил провъзгласен за цар. Съперницата на Ана — гръцката царица се спасила с бързо бягство.

След победоносното си връщане от България, сърбите, след къса почивка, нахлули в Македония и завзели Велес, Просек и Щип.

Българо-гръцкият съюз бил разтурен, а могъществото на българ­ската държава съкрушено завинаги. От това време главната роля на полу­острова играли сърбите.


1 Pachymeres, II, 266.

2 Pachymeres, II, 406, 446, 558, 601.

3 Pachymeres, II, 442.

4 Moncada, в немския превод на О. Spazier’oBaia: „Zug der Katalonfеr“. Braunschweig, 1828; Hopf, 380 и сл. Житието на сръбския архиепископ Данаил (изд. Даничич, 340—355), в което Атинското херцогство е наречено Ливадия.

5 Pachymeres, II, 600 — 603; 606.

6 Списък на съюзните на Венеция князе (1313), вж. Ljubud, Monumenta spectantia hist. Slav, merid., Загреб, 1868, I, 192.

7 Грамотата е дадена в Monum. hist, patriae. Leges municipales, flugustae Taurinorum, 1838, стр. 382.

8 Данаил, 141; „и с блгарским царем в Трновѣ ставшусе ему“.

9 Nicephorus Gregoras, 1, VIII, стр. 289,

10 Коронясан е на 6 януари 6829 (1321) г. инд. V. Вж. грамотата у Миклошич, Mon. serb., 90.

11 Написаното за него в 6830 (322) год. инд. V евангелие се пази в Хиленцарския манастир. (Срезневски, Памят. Ю. С. письма, 350); „великиiй цар Георгiе, сынъ великаго царя Свѧтслава“.

12 По подробно вж. у Кантакузина, I, 182, ed. Bonn. Βοησίλας не е Войслав (по аналогия с гръцкото име; Στρατοκλης), но Войсил (Στρατοκράτος); това име често се среща у южните славяни; Воисилич болярин в Босна (Mon. Serb., 29); шест Воисила се споменават в Призренската грамота (Гласник, XV). Воисил граматик 1279 (Гласник, XX, 245). Областта, която се намирала под Воисилова власт, била άπò Στίλβνου (Слиаен) μέχρι Κόωεως.

13 Войската ἐξ Ούγκροβλάχων κατά συμμαχίαν, Кантакузин I 175. Roesler, Rom, Studien, 295 много се съмнява, тоя Bazarad в маджарските извори да е един и същ със знаменития по-късно влашки род Басараба. Обаче в увода към Душановия законник (изд. на Новакович) стр. XXIII четем: „Басараба Иванко, тъст на цар Александър“ и в две сръбски грамоти от 1349 и от 1357 г. г. четем, че е забранен вносът на оръжие „в България, Басарабиновата земя, в Маджарско, Босна и Гърция“ (Miklosich, Mon. serb. 146, 164). He бива да се смесва по-сетнешният Александър Басараба с този Иванко.

14 Γρίδος καί Πάντζος Панче — в поменика у Венелина, Влахоболг. Грамоты.

15 Данаил, 174; преди смъртта на архиепископ Никодим, значи — преди 1325 година.

16 Cantacuzenus I, 56, 57; Gregoras IX, 5.

17 Като главен извор за историята на тази война ни служи хрониката на сръбския епископ Данаил (1338) изд. на Даничич, 177—196. Ср. Кантакузин, II, 21 и Никифор Григора IX, 12. Няколко указания има и в основната грамота на Дечанския манастир от 1330 г. (Miklosich, Mon. serb., 100) и в една бележка на самия край на кодекса, написан в 1330 г. в Лесново (Овче поле) (Гласник 16, 34). Ср. също и стария увод към Душановия законник, изд. на Новакович, стр. XXIII. Къси сведения има и в сръбските Копривницки хроники (съставени 1371 —1389); Шафарик, Pam. 53,

18 Ljubid, Monumeta, 1, 337.

19 Уводът към Душановите закони (Яси, славянско име на аланите). Черните татари живеели в Молдава; от тези яси и до днес носи името си градът Яш.

20 Земенско-калеси на десния бряг на Струма, около 2 мили на север от Кюстендил (картата на Хохщетер у Петермана, Mitth. 1872).

21 Кантакузин разправя, че по предварително споразумение този ден трябвало да прекарат в примирие, но Данаил, Никифор и др. не споменават нищо такова. За самия ден вж. Mon. Serb., 100.

22 Тъй е според Данаил, а Кантак. и Никиф. предават, че той бил пленен и от рани след няколко дни умрял.

23 Сръбски летописи от XV в. (Шаф., Pam,, 61).

24 В 1279 г. Ниш още бил български, защото, според една бележка от същото време (вж. в гл. XVIII, заб. 21). в Сврлига нишкият епископ се споменава наред с цар Ивайло. Във войната през 1330 г. сръбските войски били събрани от краля не в Ниш, а по на запад оттатък Морава. Когато дошли, обаче, турците, Ниш бил вече сръбски.

25 Стефан у Данаила, Шишман у Кантакузина. Може пък и двете имена да са верни: той е могъл да се нарича Стефан по името на дядо си от майчина страна, а Шишман — пак по името на дядо си — от бащина страна.

Съдържание: