x Междудържавното положение на България през последните години от живота на цар Симеон

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Междудържавното положение на България през последните години от живота на цар Симеон

В Цариград наистина очаквали, че веднага след гореописаната среща ще последва формалното сключване на мир. Но тия очаквания и тоя път не се оправдали. Симеон, без да се бави много, побързал да се върне в България, без да сключи някакъв скрепен със страшни клетви мир. Това обстоятелство силно разтревожило както императора, тъй и патриарха. Те веднага разбрали, че Симеон, ако и да уверявал на срещата, че дошъл да води преговори за мир, и обещавал, че мирът ще бъде сключен, обаче той нямал намерение да оправдае уверенията си и да изпълни обещанията си. Поради това те не са могли да считат войната свършена и решили да настояват най-усилено за формално и договорно сключване на мира.

Наскоро след оттеглянето на Симеон в България патриархът изпратил до него писмо, в което той явно изказвал недоверие към думите и обещанията му. “Ако и да не съм получил от тебе, сине мой, писмо, почва писмото, все пак отново пиша, подбуден от същата причина, както и по-напред, т. е. от желание за блажения и желан мир … Затова аз често съм писал и пиша с молба особено сега, когато още звучат в ушите ми твоите приятни речи, и мисля всекидневно за ония, които бяха от тебе благоразумно произнесени както пред мене, така и пред нашия христолюбив император, когато — аз зная навярно — ти, откак го видя, обикна, понеже се убеди в неговата добрина. Освен това, сине мой, ти даде пред него обещание за мир и за това, че се прекратяват убийствата, войните и техните гибелни сетнини и че отново ромеи и българи ще се върнат към предишното благоденствие. Но още преди срещата с нашия христолюбив император ти беше писал на наше смирение от България, че ще изтъкмиш тукашните работи, понеже искаш да сключиш мир, и ще прекратиш с божия помощ междуособната борба на християните и движението на оръжието.” Спомняйки по тоя начин за предишните предложения на Симеон за мир, които обаче той никога дотогава не изпълнявал, патриархът наново го призовава да сключи мир. “Тури думите си в изпълнение, достойно за твоята слава, покажи на дело обещанията си, за да бъде прославен бог, а твоето име да стане незабравимо и за следните поколения, за да се избавят и двете стада Христови — аз говоря за ромеи и българи — от душевна и телесна гибел и се насладят с физическо спокойствие и душевно спасение.” Писмото си патриархът завършва с думите: “Уповавам се на бога, че всичко ще бъде така, както ти лично каза на наше смирение и на нашия христолюбив император. За всичко това аз ще моля за твоето дългоденствие и щастие в този живот, за наследяване славата, предназначена за всички угодници божии, в бъдещия живот.” Колкото и да звучи в тия думи на патриарха пълна надежда, все пак Симеон, както се вижда, не се отзовал на това приканване и по тоя начин въпросът за мир и след срещата му с императора останал отворен.

След завръщането си в Преслав през есента на 923 г. Симеон побързал най-първо да усмири въстанието в България и да накаже недоволните, от които повечето ще да са избягали в Сърбия, която така също изпитала гнева на българския цар. В началото вероятно на 924 г. той събрал голяма силна войска и я изпратил в Сърбия против княз Захарий под началството на трима воеводи: Книн, Имник и Ицвоклий, заедно с новия претендент на сръбския престол Чеслав, син на Кло нимир. Княз Захарий, щом узнал за приближаването на силна и голяма българска войска, като предвиждал, че лесно няма да се отърве, побързал да избяга в Хърватско. Но това не спасило Сърбия, защото тоя поход бил предприет тоя път не само против самия Захарий, но и против целия сръбски народ. Тогава българите влезли безпречно в сръбските предели, като при това постъпили вероломно с населението. След като свикали сръбските жупани, уж за да им представят, както и преди ставало, техния нов княз Чеслав, когото българите довели със себе си вероятно само за вид, за да не възбуждат подозрение в населението, българските воеводи с клетва ги уверили в добрите си намерения и ги поканили на лична среща, за да приемат новия си княз. Жупаните доверчиво се явили на поканата, но били уловени и във вериги откарани в плен. След това българската войска нахълтала в Сърбия и почнала да опустошава и да се разпорежда по цялата сръбска земя. Според Константин Багренородни “българите изловили цялото население от малко до голямо и го откарали в България”. Ония, които успели да се спасят, избягали едни в Хърватско, а други във Византия, така че страната останала пуста. Както и да било, но след тоя поход Сърбия била присъединена към българското царство като негова съставна част. Не по-добра ще да е била вероятно и участта на въстаналите българи, част от които, както и сърбите, се спасявали с бягство на византийска територия, защото Роман Лакапин в писмото си от 925 г. писал, че “миналата година избягали в мирната и тиха наша държава до 20 хиляди българи, които, както се види, са намразили вашата войнолюбива съпротива и непримирими помисли”.

След като усмирил България, а Сърбия покорил, Симеон отново обърнал погледите си към Византия. Според плана, който той бе съставил, отивайки в 923 г. на среща с императора под стените на Цариград, той трябвало да поднови войната с ромеите и да довърши наченатото. Както изглежда, Симеон е можел да пристъпи към изпълнението на тоя план, още повече, че не бил свързан с Византия с някакъв формален мир; освен това не са могли да го задържат и обещанията, които той бе дал на срещата пред императора и патриарха, защото те си останали само обещания, както видяхме, и да ги наруши не му струвало също тъй нищо, както той не се стеснил да ги наруши след свиждането си с патриарха в 913 г. Обаче Симеон не се решавал да възобнови войната, защото той добре разбирал, че всички незадоволства и смутове в България са предизвикани от тежкото икономическо положение, в което народът се мъчел под натиска на непрекъснатите му войни, и поради това той не е могъл да се чувствува гарантиран, че след възобновата няма да избухнат нови смутове в държавата. Впрочем тук имало и други много по-важни причини, които в дадения момент правели невъзможна за Симеон всяка война с Византия.

Жестоката постъпка със Сърбия му създала нов неприятел в лицето на хърватския владетел, на когото Симеон не е могъл да гледа през пръсти. Хърватско, чието засилване бе почнало още през втората половина на IX век, в началото на Х век представлявало вече внушителна политическа единица. Особено то се издигнало и достигнало разцвета на своята мощ при княза, а от 924 г. и краля Томислав (910—928 г.), съвременник Симеонов. С унищожението на васалните отношения на Сърбия към българския цар Симеон влязъл в непосреден допир с тоя нов съсед, а с бързото разширяване на границите на хърватската държава рано или късно трябвало да се сблъскат интересите на тия двама силни владетели. В даденото време настъпвало още и друго обстоятелство, което ускорявало това сблъскване. След разгрома на Сърбия хърватският княз, като имал пред вид интересите си, се явил едничък покровител и защитник на сърбите; Хърватско станало сборен пункт за сърбите, които почнали да се стичат от всички страни около своя княз Захарий, избягал там още в началото на сръбския поход. Имайки зад гърба си такъв силен съсед, Симеон не могъл да не предвижда, че сърбите, поддържани от хърватския нладетел, могат да се възползуват от войната му с Византия, за да вдигнат отново въстание против него и да му отмъстят за жестоката разправа. Не по-малко опасно за Симеон се явявало и сближението на Византия с Хърватско, което бе почнало тъкмо в това време.

Продължителните и усилени старания на император Роман Лакапин и патриарх Николай довеждат най-сетне в 923 г. към отколе желаното примирие на римската църква с цариградската, на което тъй много те разчитали за избавяне на империята от страшния български цар. Наистина очакваното в Цариград непосредно въздействие на римския първосвещеник върху Симеон в полза на мира между България и Византия не дало, както видяхме, никакви резултати; обаче разрешението на църковния въпрос в Южна Далмация, който бил несъмнено тясно свързан с примирието на двете църкви, дало възможност на цариградското правителство да постигне целта си. При посредството на папа Иван Х, комуто била отстъпена юрисдикцията върху далматинските градове и острови, византийското правителство в 924 г. сполучило да привлече на своя страна хърватския княз Томислав, комуто било предоставено политически да владее същите градове и острови с титлата византийски проконсул, а също и захълмския княз Михаил, който така също получил титлата проконсул и патриций, като се отказал от съюза и приятелството си със Симеон. Към тях очевидно се присъединил и сръбският княз Захарий, който в даденото време се намирал под влиянието на Томислав. Към това време се отнася и издигането на хърватския княз в кралско достойнство, което папа Иван Х, за да закрепи окончателно властта си в Далмация, посрещнал на драго сърце и санкционирал. По тоя начин бил създаден оня опасен съюз на Византия с южните славяни, който изключително бил насочен против българския цар. Няма съмнение, че всички тия преговори и съглашения между Византия и Хърватско не са останали неизвестни на Симеон и той не е можал да не предвижда каква опасност го очаквала, в случай че той почне война с ромеите. Заобиколен от такива неблагоприятни обстоятелства, Симеон по неволя бил принуден или да отложи войната и да се погрижи за разстройството на опасния за него съюз, или пък да сключи веднъж завинаги мир с Византия; обаче последното вече принципиално било немислимо за него, така че едничкото средство в по-нататъшното преследване на заветната цел оставало за него само първото, т. е. да унищожи опасния съюз, към което той и пристъпил.

Макар Симеон и да предвиждал опасността на тоя съюз на Византия с Хърватско, ако и да признавал, че не бил в състояние да води две войни изведнъж, обаче той все още съзнавал своето надмощие над всекиго от съюзниците и се чувствувал още доста силен, за да съкруши силите им поотделно. Затова той трябвало да даде на работите такава насока, щото да може навреме да се обезпечи от страна на единия съюзник, докато се разправи с другия. Разбира се, първото той би достигнал много по-скоро и по-лесно спрямо Византия. За Симеон било ясно, че ако Роман Лакапин търси и употребява всички средства и сили да създаде съюз с Хърватско, то главната му цел била да се сдобие с един съюзник, с помощта на когото той да може да отвлича вниманието на българския цар от Цариград и чрез това да избави империята от вечния й враг, следователно ако интересите на Византия не биха страдали, то и византийският император не би се решил да вдигне война против българите. Но и при все това Симеон не е знаел каква ще бъде политиката на Роман, ако почне война с хърватите, и не е могъл да се счита сигурен, че Византия ще остане безучастна в такава война. Ясно става, че докато той продължавал още да държи византийското правителство в не известност, а, от друга страна, вървежът на политическите работи на Балканския полуостров почнал да взима благоприятна за Византия насока, за него било важно да узнае какви са бъдещите намерения на византийците спрямо него. Поради това, за да предизвика византийското правителство да се изкаже в това отношение, Симеон почнал да действува самоволно и мимо Византия. Така наскоро след разгрома на Сърбия и въдворението на спокойствие в България той разпратил през есента на 924 г. войски да завземат отново всичките завоювани градове и крепости, но оставени без гарнизони след оттеглянето на българите подир царската среща, като им заповядал при това там, дето те срещнат отпор, да употребят сила. В това, както изглежда, българите не се стеснявали, защото патриарх Николай в последното си писмо не се забавил да укори Симеон относно това, че той продължавал “да се наслаждава още с бедствията на войната”. По тоя начин Симеон, без да сключи мир, захванал да се разпорежда с византийските владения на полуострова и самоволно да определя границите между България и Византия.

Известието за новото появяване на български войски в пределите на империята възбудило в Цариград силно негодувание, което било готово да се отзове с война, защото там мислели, че Симеон отново почнал войната. Колкото и да било основателно това негодувание, почването на открита война с българския цар било немислимо нито за императора, нито за патриарха. Те ясно виждали, че Симеон не бил вече опасен за империята, защото, ако той почнал да се разпорежда самоволно с владенията и да се ограничава със завземането отново на крепостите, без да сключи мир, то чрез това той показал, че да постигне със силата на оръжието това, към което той толкова години и така силно се стремял, оставало за него, както и по-рано, невъзможно. От друга страна пък, те твърде добре разбирали, че да обявят на Симеон открита война и да тръгнат с поход против него би значело да му развържат ръцете и да го оправдаят пред народа му, комуто той тогава бе доказал, че е необходимо да се продължава войната. Най-после и самата война едва ли би донесла някаква полза за Византия, която все още не била в сила да се бори с българския народ, а пък и преговорите за съюз с Хърватско не били още завършени; напротив, на Византия бил нужен мир, а той не бил сключен. Обаче колкото благоприятно и да било за нея положението на работите, нито императорът, нито патриархът не са могли да считат Симеон безопасен за империята. Поради това, ако измамата и своеволието на Симеон и да били крайно оскърбителни и, както изглежда, нетърпими за византийците, за правителството им едничката полза, която могла да се извлече от тогавашното положение, била да се постарае да сключи мир, за което патриарх Николай не се забавил да се обърне към Симеон с последното си писмо, като се ползувал от всичко, с което той би могъл да въздействува върху българския цар, за да го склони на мир.

Преди всичко, като напомня отново на Симеон за обещанията му, дадени от него на императора на срещата, т. е. “за окончателното прекратяване на войната и възстановяването на мира”, патриархът го укорявал, задето той не изпълнил до това време тия обещания. “Де са обещанията на твоите думи?” — пита той. “Де е оня блажен мир в твоите речи, един само слух, за който, разнесен по земята българска и ромейска, накара езика на всекиго да благодари на бога? Добрият нрав във всеки човек се узнава в почитането на истината; у мъжа-управител пък, особено предназначения за величие, нищо друго тъй не повдига неговата слава и величие на властта, както истината на думите и верността в обещанията. И тъй, обърни внимание прилича ли на тебе, който се стремиш към слава и величие, да се отказваш от думите си и да преминаваш към думи, които никога са нямали нещо основателно и твърдо.” По-нататък Николай използува насмешките и ирониите на Симеон, които последният изказал на срещата пред императора и велможите, с цел отчасти да укори в това Симеон и да посочи на тяхната несправедливост, а отчасти по-силно да подействува върху него в полза на мира. Симеон на срещата си с императора, както видяхме, присмивайки се на патриарха, казвал, че поради молитвите на последния той изгубил коня си, който бил ранен в Ахелойския бой; че патриархът бил причина за войната, понеже той заемал тогава патриаршеския престол и бил в състояние да попречи на войната, ако пък не, то поне да отлъчи от църквата ония, които не се покорявали на увещанията му. Като възразява и опровергава тия обвинения и укори, патриарх Николай особено спира вниманието си на първото. Тук той доказва на Симеон, че ако животът му бил спасен в Ахелойското сражение, то това е станало изключително затуй, защото походът, който бил предприет от ония, “които при удобен случай бяха заграбили властта в държавата”, т. е. Зоя и правителството й, бил изменнически и несправедлив; поради това и висшето благоволение останало на негова страна и отклонило меча от него, като му напомнило с това да се не предава на безумно високомерие, с което той се опълчил сега срещу Византия. Затова “гледай, предупреждава го патриархът, да не би във войната, която трябва да се начене заради тебе, ударът да бъде нанесен понапред не на коня, не на животното, а на тебе, което да не дава бог да се случи”.

По-нататък патриархът пише, че той всякак се противопоставя на готвещата се във Византия война и всекидневно съветвал и императора, и неговия сенат и умолявал императора “да умъдри още с въздържание и дълготърпение при помощта на висшия промисъл своя човешки разум и да не предприема всенародно поход против българския народ”. Той им казвал: “Скоро бог за вашето дълготърпение ще се докосне до сърцето на българския владетел и той ще обърне погледа си към благото на мира и отново ще обикне предишното му възстановяване.” “Обаче, продължава патриархът, целият сенат, наедно с него и целият град — па що казвам града, всичките подвластни на неговата империя, — възмущавайки се, казват, че те повече няма да търпят такова безумие на българите и няма да оставят неотмъстена гибелта на своите близки и родственици и пленението на собствените им земи, но че ако бъде нужно, те по-скоро са готови да умрат, отколкото да понасят такава надменност на българина. Прочее бъди уверен, че всичката войска и всички способни да носят оръжие при справедливата божия помощ ще излязат против вас, защото ти не отстъпваш, а се наслаждаваш още с бедствията на войната.”

При това патриархът уверява “напълно истинно” Симеон за военните приготовления, които ставали в това време в Цариград. Той го моли да обърне внимание на думите му и да приеме съвета му, който и “императорът обещал да приеме и той няма да наруши обещанието си, стига само Симеон да пожелае да влезе с тях в съглашение”. Патриарх Николай призовава Симеон “да обикне мира и да намрази войната”. “Търси мир, пише той, и следвай подире му” (Псл. XXXIII, 15), т. е. стреми се към него, достигай го и спри общите нещастия, сълзи, стонове на проклятието, с което те обсипват всички хора, българи и ромеи, богати и бедни, монаси, духовни и миряни.”

Най-сетне патриархът уверява Симеон, че император Роман е готов да пренебрегне общественото мнение и да постъпи против всеобщото искане на поданиците си само и само да остане верен на думите, защото “той винаги желае и моли за мир и не се прекланя пред нищо друго освен пред бедствията и войната”. Затова “нашият христолюбив император, пише патриархът, ако и да се подбужда силно от сената, от всички държавни власти, стратези и архонти за поход против вас, обаче като човек, отдавайки се на моите съвети, обърна се към мене със следните думи: “Отче! Както се види, аз се намирам между две противоположни мнения: от една страна, правителството, а, от друга, твое преосвещенство. При такова положение на работите ето какво аз ще ти отговоря: напиши до нашия брат, че ние предлагаме такова количество злато, каквото е само възможно и прилича, одежди и други неща, каквито нему е полезно да приеме, а на мене е прилично да предложа. Ако му е угодно да сключи мир, то и ние сме готови и в нищо няма да се противим на твоя съвет.” От своя страна патриархът, като “налага връзките в името на отца и сина и св. дух”, прибавя, че сега зависи от Симеон да определи количеството злато и одежди, и обявява, че ако той поиска и друго възможно за изпълнение, то и в това ще получи удовлетворение. “И тъй, завършва патриархът писмото си, понеже това ти се предоставя, обърни се към мира и предишната любов. Нека българи и ромеи отново се върнат към братско единодушие и единомислие и нека погине изконният родоначалник на враж дата! Нека се прослави Христос, бог наш, който със своя кръст разруши преградите на враждата и умиротвори своя свят! Тогава ромейската империл отново ще възстанови своите собствени владения, а българската мощ ще владее своите без страх и опасност, защото вече не ще има повод за съблазни, а ще се утвърди мир и ще настане за двата народа благоденствие, което нека даде Христос бог наш, като унищожава козните на дявола и простира крилете, за да запази от злочестини своето наследие, за чието изкупуване той проля светата си и животворяща кръв от пречистото си ребро.”

Такива били последните думи на патриарх Николай Мистик към българския цар; така той като блюстител на мира и защитник на интересите на ромейската империя в трудни моменти на нейното съществуване се стараел до последните дни на живота си да прекрати многолетната борба между България и Византия и умрял на 15 май 925 г. с дълбока надежда за възстановяването на “мира и предишната любов” между българи и ромеи. Но Симеон, както и по-рано, останал глух към тия завещани от Николай Мистик думи; той и след това не сключил мир, а, напротив, отишъл още по-надалеч в своето своеволие. Както се изтъкна по-горе, в даденото време главната задача негова била да разстрои опасния съюз на Византия с Хърватско чрез сближение с първата; но той не знаел как ще се отнесат византийците към него, когато почне военните действия против хърватите. Обаче последното писмо на патриарх Николай, а главно предложението на Роман за мир въпреки самоволното ново завземане на тракийските градове-крепости показали на Симеон, че сближението му с Византия било още възможно и ако приеме Романовото предложение, той ще успее поне навреме да се обезпечи откъм византийците. Затова Симеон обърнал погледите си назад.

Още от времето на срещата си с Роман Симеон се намирал в крайно неопределени и изтегнати отношения с Византия: под стените на Цариград той обещал на императора и патриарха мир, а пък не го сключил в течение на повече от година; на всички подкани и напомняния от Цариград той оставал глух, без да обясни причините. От тия неопределени отношения сега Симеон намислил да се възползува. За да се постави на ле гална почва спрямо Византия и да убеди императора, че на вид се отказва от византийската столица, той решил да покаже, че желае да изпълни сега обещанието си, дадено на срещата, т. е. че желае да сключи мир, като мислел, че с това ще отнеме у византийците всеки повод за война. Обаче според новия си план той трябвало да избягва всяка възможност за сключване на дълготраен мир. Няма съмнение, че това той би достигнал твърде лесно, ако предложеше неизпълними за цариградското правителство условия; но за него подобни условия засега били безсмислени: той трябвало да предложи изпълними условия и заедно с това да направи мира невъзможен. С тая тъкмо цел Симеон през първата половина на 925 г., може би веднага след смъртта на патриарх Николай, се прогласил за цар и самодържец на всички българи и ромеи, защото знаел, че византийците никога няма да се съгласят на мир, докато той носи тая титла, признанието на която несъмнено ще бъде поставено в условията, особено в дадения момент, когато събитията се развивали благоприятно за тях. Наскоро след това Симеон се обърнал писмено към ромейския император с предложение за мир, като се надявал, че със затягането на мирните преговори ще успее да спечели време и да държи византийците в ръце, докато се разправи с хърватите.

Преследвайки такава цел, Симеон в писмото си до Роман се явява твърде умерен в условията. Тук той вече не иска нито свалянето на Роман Лакапин от престола, нито триумфално влизане в Цариград; освен това не иска признание на новата си титла, но дори не споменава за нея в писмото си; той се ограничил само с това, че я вместил в наслова на писмото. Обаче и това се показало за ромейския император твърде оскърбително и възмутително и Роман счел за нужно в своя отговор преди всичко да опровергае правото му да носи тая титла и да му покаже, че тя не е действителна, на следните основания: 1. Симеон сам по себе си може да се нарича, както той иска, и нищо не му бърка да се прогласи за господар на цялата земя и дори за сарацински емир-ал-муменин, но всичко това ще си остане празна дума, защото той не е получил властта от бога. “Ако би трябвало някой да се нарича цар на ромеи и българи, пише Роман, то по-скоро трябваше ние да се наречем, които сме получили това от бога и по негово доверие сме получили царската власт, а не вие, които се силите с кръв и убийства да я добиете. 2. Да не мисли Симеон, че нему, “който е разорил целия запад (т. е. всичките владения византийски на полуострова) и е изловил в плен жителите му”, се дава право “да се нарича цар на ромеите, защото те не са доброволно към него прибягнали, но са заробени от него с насилие и война, па не стига това, но дори бягат от него и прибягват при ромейския император като единоплеменници. 3. Не му дава право да се нарича цар на ромеите така също и окупирането на ромейските земи и крепости, защото те нищо не могат да му донесат — никакви доходи, никакъв успех освен само едно владение, и то ще му причинят немалко главоболие за снабдяването им с храна и оръжие, като при това населението се измъчва и загинва. 4. Ако Симеон трябва да се нарича цар на ромеите, защо самите българи и при това не в малко количество, а до двадесет хиляди бягат от него и се предават на тихата и мирна държава на ромейския император, защото според мнението на Роман те “са намразили войнолюбивата съпротива и непримирими помисли”. Най-сетне 5. Роман пита Симеон цар на кои ромеи той се нарича: на изловените ли от него роби-ромеи, или на ония, които се намират в ръцете на неверните и са обречени на робство, защото за другите, т. е. ромеите от империята, Симеон добре знае какво мислят за него и говорят, т. е. че те никога няма да го признаят. “И тъй, мене, духовний ми брате, повече слушай, пише императорът, отколкото своите лъжепророци и гадатели, които облъщавайки и измамвайки твоя разсъдък, изобличени са и ще се изобличават като лъжци, тъй като твоите работи отиват зле, ако искаш това да разбереш.”

Не по-малко отстъпчив се явявал Симеон и в предлаганите условия: сега той искал от императора да му бъдат отстъпени само окупираните от българите вече земи. Това искане той мотивирал така :

1. Понеже византийците нахълтали ненадейно в 917 г. в неговото царство и с това нарушили взаимните съглашения от 896 г. и от 904 г., то той считал себе си за пръв оскърбен и затова искал да му се покорят съгласно с божествената заповед и да му дадат удовлетворение с отстъпка на земи. Роман счел обаче тоя довод несправедлив, като му доказва, че самото завземане на ромейските земи и прогласяването му показват, какво той пръв е нарушил съглашенията и клетвите, че той пръв в поход срещу ромеите е опустошил и разорил земята им, а населението изклал и сега, вместо да ги утеши като онеправдани и да им върне всичко, той го укорява и изисква да му се отстъпят и други градове освен ония, които те са изгубили при неговите прадеди.

2. Симеон счита всичките завзети от него земи за дар божий, който му е даден като възнаграждение за неговото онеправдание, а ако това е тъй, то Роман трябва да ги отстъпи. Роман обаче опровергава това искане с туй, че тези земи не могат да се считат за дар божий, защото бог раздава своите дарове мирно и безкръвно, а Симеон ги е завзел със силата на оръжието; а що се отнася до него (Роман), то той вече му е направил много снизхождения: обръщал се към него с мирни послания; изпровождал свети отци да го умоляват; пращал пратеници с предложение за мир; ревностно му дал подаръци и се обръщал още по-ревностно да даде и други, ако Симеон се съгласи на мир; най-сетне се съгласил дори да се яви на лична среща с него. Затова, ако Симеон очаква други снизхождения, то ще бъде напразно, защото “този, който предава повереното нему от бога на народи иноплеменни и кръвожадни, осъжда се като такъв, който е направил не снизхождение, а престъпление”.

3. По-нататък Симеон, както изглежда, за да оправдае безпричинното окупиране отново на тракийските крепости, се облягал на това, че “българите (отначало още) имали обичай да изискват чуждото и да го не връщат”, и при това доказ вал, че той ги искал съгласно с евангелското изречение: “Ако някой иска да ти вземе ризата, дай му и горната дреха”, като се надявал въз основа на последното писмо на патриарх Николай, че те ще му бъдат отстъпени и ще се признаят нему принадлежащи. Но тук Роман напомня на Симеон, че ако българите имат такъв варварски обичай, то ромеите имат най-непоколебим закон да не предават собственото си. При това той го изобличава в насмешка и поругание пред Христовото учение и го причислява към христоненавидците, защото Симеон, ако и да се обявява за ученик Христов, увлечен от своето порочно и неуместно желание, разбира Христовите душеспасителни думи за душегубителни.

4. Най-сетне Симеон, след като уверява Роман, че има право да изисква отстъпката на тия земи, настоява пред него, че както Доростол (Дръстър) и другите градове в провинцията Мизия, които някога си били под властта на предишните императори, а сега под негова, тъй и тези крепости, които той насмешливо нарича мандри, ще влязат в числото на неговите владения; при това той убеждава Роман да се не съкрушава и учудва как това ще стане: той ще ги забрави, както и ония, понеже това е станало навик на ромейските императори, а пък да стане нещо за някого навик било твърде лесно. На тия уверения и убеждения Роман възражава, че Симеон неправилно разсъждава, защото ромеите, ако и да са навикнали да гледат, че българите владеят земята им, те не само не са я забравили, но и немалко укоряват предишните императори, задето са допуснали българите да заселят толкова земя; ако пък Симеон мисли, че за човека е твърде лесно да привикне на нещо, то вместо да проповядва това на другите, нека той сам като непризнат учител на това учение го приложи по-напред на себе си, като привикне сам да се задоволява от собствената си земя и да не пожелава земята на ближния.

Най-после Роман, като приканва Симеон да се откаже от своите суетни стремежи и го заплашва с висшето отмъщение и страшния съд, призовава го на мир и му съобщава условията, на които последният може да се сключи. “Ние, пише Роман, никога няма да ти дадем нито една педя земя, нито крепости, нито пък някой друг имот, негли (ще се съгласим) само на това, че към условията, сключени от императора кир Лъв, ние ще прибавим още обявените на тебе сто скарамангии, защото и той (Лъв по онова време), когато вие и двамата сте произнасяли, страшните клетви за мир, нищо такова не приел, което би причинило гибел и позор на ромейското царство.” В заключение Роман право заявява, че ако Симеон наистина желае мир, това велико дело може да стане тогава, когато той върне назад всичката завзета от него земя и крепости; ако ли пък Симеон се отказва да приеме горните условия, той го предупреждава, че ще прекъсне всички сношения и ще се предаде изцяло на бога и от него ще чака отмъщение за всички онеправдания, които ромеите са претърпели от него.

И тъй от тия условия и изобщо от съдържанието и от тона на цялото писмо се ясно види доколко са се изменили отношенията между Византия и България, доколко предишният страх пред Симеон, който привеждал Роман и целия му народ в трепет, сега се заменили със смелост и упорство. И наистина, когато българският цар бил страшен за империята, ромейският император го молел коленопреклонно чрез патриарх Николай за мир — сега пък не само не го моли, но право доказва, че ако Симеон не се съгласи да сключи мир, то последният не е толкова необходим за Византия; по-напред императорът бил готов да даде не само злато, сребро и скъпоценни дрехи, но още и част от територията на империята, а сега той му смело заявява, че Симеон няма да получи нито педя земя, нито пък други някои подаръци и че той (Роман) никога няма да излезе вън от условията на император Лъв VI от 896 г. и е готов само да прибави към тях обещаните нему сто скарамангии, и то като възнаграждение за неговото съгласие да сключи мир.

Но как се отнесъл Симеон към тая коренна промяна в политиката на Роман Лакапин? Може би такъв отрицателен отговор от Цариград е бил желателен за Симеон, но той едва ли е очаквал от византийците такава смелост в заявленията, такива искания в условията, толкова пренебрежение към неговите успехи, към неговото надмощие над ромейския император. Той чувствувал удара, който му нанесло това писмо, и може би в друго време не би го претърпял, обаче сега той бил длъжен да се смири, а още повече, като виждал, че достигането на желанието му е възможно. Писмото на Роман ясно показало, че императорът няма намерение да вдига война заради това, че българският цар се нарекъл произволно и “цар на ромеите”, защото в Цариград, както изглежда, не придавали голямо значение на новата Симеонова титла и са гледали на нея само като на пречка за мир; освен това в писмото се право заявявало на Симеон, че ако той не се съгласи с предложените нему условия, Роман щял да прекъсне всякакви сношения и ще се предаде изцяло на бога и от него щял да очаква отмъщение. За Симеон тъкмо това било нужно и той вече можел да пристъпи към изпълнение на плана си. Но тук го разколебали новите размествания на войските в империята. Роман, който сега след такъв отговор не очаквал нищо друго освен война от страна на Симеон, почнал същевременно да укрепва приморските градове, като ги снабдявал с провиант и войска. Тия приготовления поставили Симеон в неизвестност, защото за него не било разрешимо дали византийците очакват от него война, или се готвят сами да го нападнат. За да разубеди императора в първото и да превари второто, той решил да отговори веднага след получаването на първото Романово писмо.

В новото си писмо Симеон, въпреки очакванията в Цариград, се явявал с още по-силно настояване за сключване на мир. Така, като опровергавал условията на Роман, той го уверявал, че исканията му за връщане на окупираните земи са несправедливи, защото тия земи са завзети и принадлежат нему въз основа на военните закони, и че ако той ги иска назад, то трябва да принуди и сарацините да му върнат земята, крепостите и народа. Относно ромейската титла, против която въставал тъй силно Роман в първото си писмо, Симеон отговарял твърде уклончиво: той избягвал, както изглежда, да говори за новата си титла и се ограничавал с това, че доказвал правата си да носи изобщо царска титла, която му давали неговите мощ и победи и поради това той я достигнал на законни основания, а не както Роман, който “присвоил чуждото”, т. е. узурпаторски завладял властта и произволно се прогласил за император, та чрез това дал “повод за съперничество и война”. Освен това Симеон укорително запитвал Роман защо е мълчал толкова време, т. е. от 919 г., ако не желае да признае новата му царска титла, и защо не е протестирал против нея, ако е имала голямо значение за Роман. По-нататьк Симеон укорявал Роман, задето той винаги се стреми към мир и уж заляга за него, а пък “не се стеснява да снабдява с про виант и войска приморските градове”. Най-сетне Симеон се ограничил с общи фрази, че “на невладеющия прилича да иска от владеющия”, че “любовта и мирните отношения се уголемяват и засилват с отстъпки и дарове” и дори искал да му се изпратят хора, с които да може да почне преговори за мир.

Това писмо на Симеон произвело силно впечатление в Цариград. Такова смирение, такава настойчивост от Симеонова страна за мир накарали Роман и правителството му, които очаквали съвсем други резултати от първото писмо, да мислят, че българският цар наистина се отказвал от предишните си стремежи и наистина иска да сключи мир. Поради това те не само не се отнесли без внимание към настойчивите искания ка Симеон, но, напротив, Роман, предполагайки, че българският цар по неволя е принуден да търси мир и че последният ще може сега да бъде сключен на най-сгодни за Византия условия, счел за нужно веднага да му отговори; но понеже той в първото си писмо бе заявил, че ще прекъсне всякакви сношения, ако Симеон не се съгласи с предлаганите условия и настоява на своите искания, то императорът сега, като виждал каква посока вземали работите, стараел се да покаже на Симеон, че той му отговарял не за туй, защото има нужда, а само за да опровергае обвиненията му и да докаже несъстоятелността на оправданията му. Така преди всичко Роман, въставайки против укорите на Симеон, задето не принуждавал сарацините да му върнат земята и народа, доказва, че не подобава на Симеон да се сравнява със сарацините и че било би безполезно да се изисква това от врагове, които имат друга вяра и други закони и се намират постоянно във враждебни отношения с Византия, защото главното оръдие за въздействие — св. писание, те не признават и не са били никога свързани с никакви договори и съглашения, но и при все това, ако те обещават мир, изпълняват обещанието си, което не се съблюдава и изпълнява от Симеон, макар че той изповядва една и съща вяра, ръководи се по един и същи закон, поучава се от едно и също св. писание и се придържа в решения, определени с клетвени съглашения.

Срещу обвиненията, които Симеон хвърля върху Роман за незаконно завладяване на властта и проглашение за импера тор, последният се защищава двояко: от една страна, той се оправдава с това, че представя своето покачване на престола като преврат мирен, направен с благи намерения и при това със съгласието и по желанието на младия император, брачните свръзки с когото направили царството общо; от друга пък страна, той обвинява Симеон като похитител на чуждото и причинител на съблазните и войните, защото той не само нарушил физическата синовност, след като се прогласил за цар на българите и по тоя начин се поставил наравно с ромейския император, но дори изменил и на оная духовна синовност, която се установила между господарите на двете съседни държави още от времето на покръщането на българите, като въстанал с война, и без да се задоволява със своя народ, прогласил се за цар и на духовните си освободители. Тук при всичко, че Симеон избягва да говори за новата титла, Роман се ползува от случая да му докаже, че той не само няма право да носи ромейската титла, но още и отрича правата му да се нарича дори цар на българите. “Как твоят най-възвишен и проницателен разум, пита Роман, не е обсъдил, че ние писахме не за това, че ти се наричаш незлобиво цар, а за това, дето ти се пишеш “цар на ромеите”, защото в своето отечество ти можеш да правиш, каквото искаш; обаче ако трябва право да говорим, то и в него не (можеш). Защото откъде ще може да ти се приложи такова име? От прадедите ли? Но ти всичко знаеш. Но (може би) от тиранство или завладяване на земя и от (нарушение на) клетвени съглашения? Това не е царско достойнство, а ненаситност. Това е невъзможно, не! Дори ако и да се стремиш и силиш да се накичиш като някой гарван с чужди пера, които, след като изпадат подир малко, ще покажеш наяве званието, което по род ти прилича, а изкуствеността и фалшивостта на твоето убеждение съвсем ще те уличат. Па и как (могат) да бъдат двама императори, както ти сам напразно се трудиш, които се различават по род (произход), отличават се по образ на мислите и се надминават по царско достойнство? И с какви ромеи ти ще се мириш, като се наричаш цар на ромеите, когато те не (ти) разрешават? Защото никой не сключва мир с ония, на които той е господар, но господарува (над тях). Ако пък ти се домогваш да господаруваш, (това значи) ти не желаеш да сключиш мир.” А дотогавашното си мълчание Роман обяснява с туй, че уж той чакал Симеон сам да признае “тези пречки на мира и съблазъна” и добре като обмисли злото, доброволно да се обърне към изправление и че той бил принуден да пише за това в предното си писмо, защото видял, че Симеон настоявал на едно и същото и по никакъв начин не се склонявал към доброто. Що се отнася до укрепването на приморските градове, Роман извърта с общи фрази, какво той с това изпълнявал дълга си, защото се грижел за земите, които той владеел и получил от предшествениците си, а не отива като Симеон да завзема чуждото с насилие и война.

По-нататък Роман се ползува от общите фрази на Симеон, за да му докаже, че той трябва да върне земите, които той завзел, защото дори това, което той мисли, че владее въз основа на клетвени съглашения, т. е. което му било отстъпено от предишните императори, не принадлежи нему. После, като призовава Симеон да се погрижи да остави подире си добър спомен в потомството и да помисли за спасението на душата си, като се убои пред светите и божествени дни на великия пост и пред Христовото възкресение, Роман го уговаря да се откаже от стремежа си към завоевание на чуждото и да побърза да сключи мир; най-сетне, понеже Симеон му писал, че с дарове се увеличава и усилва любовта между хората, то и Роман заявява, че никакви дарове и никакви дружелюбни изражения не могат да увеличат и усилят истинската любов, а само свободната воля, инак подобен стремеж ще се счита равносилен с безбожността на влъхва Симон. Поради това, ако Симеон на драго сърце и по добра воля, т. е. без всякакви искания и претенции, приеме мира и любовта, то Роман ще се покаже към него щедър, без да пощади нещо от това, което зависи от неговата власт. Тук той му повтаря същите условия за мир, които той изказал бе в първото си писмо, да върне цялата завзета от него земя и крепостите в нея; в противен случай предупреждава го да не се надява, че ще получи нещо повече освен сто скарамангии в придавка към предишните условия. Също тъй Роман отказва на Симеон да му изпрати пълномощници за преговори, защото никаква полза не щяло да има от голи преговори между двамата, докато не се приложат миротворни условия по-напред официално, т. е. докато условията на мира предварително не се определят точно и утвърдят писмено.

Ако сравним тоя отговор на Роман с предния, не е мъчно да се забележи каква голяма разлика има в тях. Целта на първото Романово писмо била, както видяхме, да предизвика Симеон на война и по тоя начин с помощта на съюзниците Роман да го принуди да се откаже веднъж завинаги от Цариград и да сключи мир; поради това и по характер, и по тон това писмо било строго укорително: в изразите си Роман бил неразборчив, в нападките си — безпощаден, в отказите си — самонадеян, а в условията си — строг и неотстъпчив. Напротив, съвсем друг характер носи второто му писмо. В него Роман, както изглежда, бил наклонен да повярва на Симеон и при всичко, че последният настоява още на предишните си искания, той изказва надежда, че Симеон ще се помири и ще влезе в съглашения. Наистина Роман и тук го напада за неоснователните му искания и опровергава укорите му, но в самите си нападки и опровержения той се изразява вече много по-меко и по-дружелюбно и дори се оправдава, както се види, за предното си писмо. От неговите уверения в искрените му отношения спрямо Симеон, от неговите убеждения в откровеността и правдивостта на думите му и от изказванията на постоянните грижи за душевното състояние и добрия спомен за Симеон в потомството става ясно, че Роман отново се старае с добро да разположи българския цар към себе си и чрез това да го склони да сключи мир. В изложението на условията също проглежда до известна степен отстъпчивост. Сега той ако и да повтаря по-раншните условия, поставя въпроса за тях съвсем инак: всичко зависи от връщането на окупираните земи; ако Симеон направи и предложи нови условия, то Роман е готов да се съгласи да сключи мир, а сам “ще се покаже щедър, без да пощади нещо от онова, което зависи от неговата власт”, т. е. той е готов да отстъпи и веднага ще изпрати хора да почнат преговорите и да свършат делото по мира; тук той, ако и да споменава на вид отрицателно за царската титла на Симеон, но в разсъжденията за царското достойнство на последния той главно напира на това, че не може да има едновременно двама ромейски царе, от което ясно става, че ако Симеон се откаже от ромейската титла, то той е готов да признае изобщо царското му достойнство. В заключението си пък Роман изказва надежда, че приятелските отношения, които ще настанат, ако мирът бъде сключен, ще се простират над тяхното потомство; ако ли пък бог не съблаговоли това да се сбъдне, “той няма да противоречи на неговата воля, но ще го призовава да му помогне в случай на скръб и да бъде защитник и помощник и на него възлага надеждите си, и у него ще моли за отмъщение”.

По тоя начин Роман Лакапин, уверен в безизходното положение на Симеон, мислел, че с възстановяването на приятелските отношения ще бъде в състояние да въздействува на българския цар в полза на мира. Обаче не тъй искал Симеон да използува тия приятелски отношения. По-горе видяхме каква била целта му, когато той захванал преписката с Роман. Сега в отговора на последния той видял оправдание в надеждите си. Той разбрал, че такива отношения между него и Роман, ако и само на думи дружелюбни, са били в сила да отнемат у византийците всеки повод за война; за него това било достатъчно, за да се счита обезпечен от югоизток и да почне действията на северозапад; по-нататъшно продължение на преписката би било за него не само безполезно, но и могло би да разкрие неговите планове. Поради това Симеон не счел за нужно да отговаря на Роман, а решил, като остави Византия на покой и в пълно уверение за миролюбивите си намерения, да побърза да се възползува от благоприятния момент за изпълнение на известния нам вече план, т. е. за разстройството на опасния за него съюз. И наистина Симеон, без да губи много време, наскоро след като получил второто писмо Романово, през пролетта още на 926 г. почнал война с хърватите.

И тъй, като имаме пред вид всичко гореказано, ние не можем да търсим причините на хърватската война нито в отмъстителното чувство на Симеон към хърватите, задето “те давали убежище на сърбите”, нито пък в завоевателните му стремежи “да разшири владенията си до Адриатическо море”, едно, защото войната била предизвикана, както се каза, от съюза на Византия с Хърватско, който не може да се отнесе по-рано от края на 924 г. или в началото на 925 г., и, друго, защото границите на България още от времето на Борис се простирали до Адриатика. Напротив, Симеон тъкмо в даденото време е можел най-малко да мисли за нови завоевания, а още повече противоположни на оная посока, към която той през целия си живот се стремел и не преставал да се стреми; той бил принуден към тая война от самото стечение на политическите събития и от критичното положение, в което се намирал в дадения момент; за него тя не само се явявала като едничко средство да предвари и да отклони страшната опасност, която го постоянно заплашвала и с това го държала със свързани ръце, но и отваряла му път за по-решителни действия спрямо Византия. Обаче тая война донесла на Симеон не такъв резултат, какъвто той очаквал. Войската, която по негова заповед нахълтала под предводителството на воевода Алого-ботур от Сърбия в Хърватско, била цялата избита от хърватите, с които несъмнено са действували и захълмци, и сърби в непристъпните планини.

Не е мъчно да си представим какъв неописуем гняв и ужас са обзели Симеон, когато дошло известие за тая неочаквана катастрофа, която преобръщала всичките му планове в прах. Положението, в което той сега се намирал, станало още по-несносно, още по-неопределено: от една страна, опасността, от която той мислел така лесно да се избави, не само не била отстранена, но и заплашвала с усложнение, тъй като едва ли византийците, които и тоя път били измамени, биха останали без действия, ако не активни, то поне пасивни, за да се възползуват от новата несполука на Симеон и да го принудят да сключи мир, а, от друга, тая катастрофа го накарала по неволя да отложи за дълго време всички нови планове спрямо Византия; най-после неговата гордост и чувство на превъзходство, които от толкова време насам успели да вселят и закрепят в него идеята за непобедимостта му, не му позволявали да се примири с факта, че той е победен и враговете му тържествуват и се радват. Самата тая идея, а също и злорадството на южните му съседи, които несъмнено сега тържествували, вече възбуждали в него мисъл за отмъщение; освен това тежкото му политическо положение изисквало продължение на войната с хърватите, която той трябвало да готви, но вече в много по-грандиозен вид. Тук обаче се явили на Симеон нови обстоятелства, които не само го избавили от нова война, но и мир му донесли с хърватите, който собствено му и бил нужен и при това на условия, съвсем неочаквани и непредвиждани от него.

Хърватите, ако и да са нанесли такова голямо поражение на българската войска, ако и да са съзнавали в дадения мо мент своята мощ, поддържани още от съюза на захълмци, обаче те, имайки пред вид страшната участ, която така недавно бе постигнала техните братя сърби, не са могли да се чувствуват съвсем безопасни откъм Симеон и да не предвиждат, че гордият български цар няма да остави без отмъщение постигналото го нещастие. Такова “твърде силно страхуване, заключава М. Дринов, накарало хърватите да прибягнат към застъпничеството на Рим против българите”. Обаче при съществуващия в това време съюз между Хърватско и Византия би трябвало да се очаква подобно обръщане на хърватите не към Рим, а към Цариград и ако не за защита, то поне за помощ; освен това не по-малко странно се показва и това: как тъй хърватите, от една страна, се явяват победители, а, от друга, дотолкова се изплашили от победата си, че решили да търсят мир с българския цар. При такива съображения нам ни се струва, че надали трябва да търсим явилото се посредничество на папата между хървати и българи само в страха на първите пред възможна още предстояща война. А че е имало подобно посредничество на папата в даденото време, показват данни от протоколите на Втория сплитски събор; обаче тия данни не загатват дори за причините, които са предизвикали това посредничество. Там се споменава само, че двама легати епископ Мадалберт и Иван, дук кумски, ходили по поръчка на папата в България, за да сключат мир между българи и хървати. Поради това ние мислим, че друга причина и други съображения са предизвикали това посредничество, и то от страна на папата.

След преминаването на южнодалматинските градове и острови под властта на римския папа веднага изпъкнал въпросът за църковната юрисдикция на сплитския архиепископ, който сега се домогвал да възстанови стария обсег на своя диоцез, като присъедини към него и другите градове, които влизали в състава на хърватското независимо епископство. Обаче против това негово домогваме въстанал енергичният тогавашен нински епископ Григорий, поддържан и от другото хърватско духовенство, за да защити своите придобити права. За разрешението на тоя спор със съгласието на крал Томислав и на захълмския княз Михаил двете страни се обърнали към Рим. Папа Иван Х (914—929) изпратил през 925 г. в Хърватско двама легати, епископите Иван Анконски и Лъв Пренестски като свои пълномощници. След едно пропътуваме по далматинските градове папските легати свикали в Сплит църковен събор, на който въпросът бил разрешен в полза на сплитския архиепископ. Обаче нинският епископ се противопоставил на съборното решение и не искал да му се подчини. Тогава неговите противници епископи поискали от папата да утвърди актовете на събора; но и нинският епископ изпратил пратеници в Рим, които да изложат неговото гледище по въпроса, и той имал успех, защото папата отказал да утвърди съборните решения и повикал спорещите страни да се явят в Рим, дето въпросът ще се разгледа и разреши от него и неговите епископи. Обаче работата се затегнала и на следната 926 г.

Между това настаналите враждебни отношения между Хърватско и България, готови да се разразят с нова и много по-опасна война, която в даденото време не било мъчно да се предвиди, от една страна, от друга — протестът и упорството на хърватското духовенство и на хърватските велможи, към които се присъединил вероятно и крал Томислав, внушавали страх в Рим, защото тия две обстоятелства биха могли не само да разколебаят това, което дотогава било извършено в Дал мация, но и да дадат на работите съвсем друга насока; най-после самите политически сближения на хърватския крал с византийския император и изобщо съществуващото в Хърватско византийско влияние не по-малко пречело на римската курия свободно да суспендира църковната независимост на хърватите. Тия неблагоприятни обстоятелства карали папата да търси средства за отстранението им и при всичко, че от Далмация често се обръщали към него с просба за окончателното разрешение на спорния въпрос, той чакал удобен случай. Такъв случай му се представил в сблъскването между българи и хървати, което папата решил да използува.

За да вземе окончателно в ръцете си хърватския крал и да го откъсне от Византия и за да се покаже като защитник на хърватските интереси и като избавител на Хърватско от голямата опасност, която той не се забавил вероятно да раздухва с разни заплашвания и чрез това да си отвори свободен път за действията си, папата се явил сега като посредник между двата народа. От друга страна, като е знаел главните причини за дългогодишните враждебни отношения между България и Византия и е добре схващал критичното положение на Симеон, настанало след съюза на последната с Хърватско, особено след несполучливия поход на българите против хърватите, папа Иван Х намерил, че това е бил най-удобният момент да се опита да постигне отдавнашните стремежи на своите предшественици, т. е. с посредничеството за помирение на двата народа, чрез което той би направил голяма услуга на Симеон, да привлече българския цар и България към римската църква и да закрепи влиянието си в България, което значително би облекчило и разрешението на далматинския въпрос в негова полза. Че папата е преследвал такива цели, когато поставял посредничеството си, показва това обстоятелство, че папските легати по-напред били изпратени в България, а също и техните смели разпоредби на Втория сплитски събор, след като папата постигнал целта си в България. Така си обясняваме това наглед безпричинно и неочаквано посредничество на папата между българския цар и хърватския крал и тоя странен мир между българи и хървати.

Но ако известията за възникването на папското посред ничество по краткостта си ни карат да отгатваме причините му то за това пък те съобщават резултатите от него, именно че споменатите по-горе папски легати, епископ Мадалберт и Иван, дук кумски, наистина ходили в България и че се завърнали оттам “peracto negotio pacis inter Bulgaros et Croatos”, т. е. след като изтъкмили делото за мира между българи и хървати. И тъй задачата на изпратените в края на 926 г. в България папски легати била да сключат мир между българи и хървати, в което те наистина сполучили да достигнат. Но какви са били тия взаимно поставени условия за мир, на които както Симеон, тъй и папските легати тъй скоро и лесно са дошли до съглашение? Било би недопустимо по самата същност на делото и несъобразно с личността и характера на Симеон, ако бихме помислили, че не са били поставени никакви условия от двете страни и че папските легати са успели със силата на папския авторитет и с помощта на нравствени въздействия да склонят българския цар на мир. Известно е вече доколко папският авторитет и нравствени наставления въздействували върху Симеон в 923 г.; но ако дори и допуснем, че легатите са искали мир от Симеон в силата на папския авторитет, то няма съмнение, че и Симеон не се забавил да постави срещу тоя авторитет условия от своя страна. Какви са били тия условия и защо мирът бил сключен без каквито и да било противоречия от Рим, въпреки оскъдността на исторически прави данни се определят и обясняват от вървежа на предните събития, а също и от нуждите и стремежите на Симеон в даденото време. Събитията от 925 г. показали на Симеон какво нищожно значение имала самоволно присвоената титла на византийския император за неговите политически успехи, а пък второто писмо на Роман отхвърляло правата му не само върху ромейската, но и върху българската царска титла, а заедно с тях и всичките му други искания. Симеон прекрасно разбирал, че за да отнеме у византийците всяка възможност за нови укори и да им покаже правото си да носи ромейската титла, а също и да иска признанието й, той трябвало да се сдобие по-напред с признание и санкция изобщо на царското си достойнство; а понеже с царската титла бил тясно свързан в онова време и патриаршеският сан, които се допълвали един друг, то явявало се така също необходимо признанието и благословението на българската патриаршия, която Симеон бе учредил наедно с прогласяването си за цар още в 918 г., но която, както и царската му титла, не се признавала от цариградския патриарх. Такова признание и санкция както на едното, тъй и на другото той е могъл да получи или от Цариград, или от Рим; но от първия било и немислимо да се очаква подобно нещо, тъй че оставало само от Рим. Обаче обръщането му към римската църква било също тъй мъчно. Непокорността и непочитанието, които Симеон показал към папския авторитет в 923 г., правели за него трънлив пътя към Рим и ако би той може би и поискал да се обърне с подобна просба към папата, то несъмнено трябвало би да се направят големи жертви от негова страна. Пред вид на това Симеон се удържал от каквито и да било сношения с Рим, от които в противен случай той надали би се отказал за постигане на целта си. Но сега неочакваното посредничество на папата му предоставяло твърде удобен случай да постигне желанието си без особени жертви. Папските легати искат от него мир с хърватите, а той изказва готовност на това, ако римският първосвещеник признае царското му достойство и му изпрати царски венец и скиптър, а българската църква признае за автокефална и благослови българския патриарх,

Тия условия, както показва приведеното по-горе място от актовете на Втория сплитски събор, били приети от папските легати, защото мирът между българи и хървати бил сключен. Дали тогава е бил повдиган въпросът за подчинението на България в църковно отношение на римската църква, остава неизвестно; във всеки случай, ако е имало подобно нещо, то Симеон надали би го допуснал в условията на мира, защото той никога не би се съгласил. Римската курия имала нужда от пълна свобода при закрепата на властта си в Хърватско и Далмация и тя била готова на всичко, стига само да отстрани съществуващите пречки; освен това трябва да се забележи и туй, че самото дело по мира между българи и хървати не било окончателно, а само peractum изтъкмено, т. е. че оставало още да се изпълнят задълженията от двете страни, които трябвало да последват наскоро подир това. Такова благоприятно изглаждане на българо-хърватските отношения в 926 г. повдигнало духа на Симеон и отново възродило в него надежди за изпълнение на неговия план спрямо Византия, а също и за постигане на заветната си цел; нему сега оставало само да получи очакваното от Рим, за да може да обърне всичкото си внимание към южната си съседка.

Но как са се отнесли в Цариград към новите успехи на българския цар? Няма съмнение, че както началото на хърватската война, тъй и печалният й край са радвали Роман и неговото правителство и са закрепвали в тях надеждата, че Византия е вече избавена от непримиримия български цар, защото такава една катастрофа, която постигнала Симеон, и самото му критическо положение ще го принудят най-сетне да сключи мир с империята. Обаче 926 г. им показала, че радостта била само за кратко време, а всичките им надежди, както и по-рано, останали напразно. Сношенията на Симеон с папата захванали да внушават страх на Роман и на правителството му: те ясно видели сега, че многожеланото примирие на цариградската църква с римската, което им струвало толкова морални и материални жертви, вместо да обезопаси и избави империята, напротив, донесло полза за вечния й враг; самият мир с хърватския крал ги лишавал от постоянния им съюзник, на когото те тъй много разчитали в случай на опасност откъм българите; най-после не по-малко страшна била за тях и мисълта, че сближението на Симеон с Рим може да повлече подире си отпадането на България от цариградската църква и ако не подчинението й, то поне преминаването й към римската. Но и това било малко. Симеон сам наскоро след това напомнил на византийците за себе си и ги накарал да почувствуват, че той все още не се е отказал от Византия.

Докато чакал да получи от Рим царска корона и скиптър, а българският патриарх — палиум и благословение, той решил да подготви и улесни предстоящата война с византийците. Симеон почнал да разместя войските в окупираните крепости около Цариград. Така според житието на св. Мария Нова малко преди смъртта си той почнал да извиква при себе си през известен промеждутък от време гарнизоните, които той бе настанявал в завзетите от него градове и да изпраща други вместо тях; тогава бил извикан от Виза и споменатият Вулиас и на негово място бил назначен друг началник на гарнизона в тоя град; а пък на юг на полуострова се пращали нови войски, които според житието на св. Лука Нови се разпореждали до самата смърт на Симеон. В това същото време въстанали против ромейския император и македонските славяни, които нападнали околностите на Солун и ги опустошили. Тия нападения, които според справедливата забележка на М. Дринов, станали не без влиянието и дори участието на Симеон, ако и да били отбити и дори двама техни князе били пленени от ромеите, обаче накарали последните да мислят, че това въстание било само предвестник на нова много по-голяма война, а движението на българските войски по полуострова показали близостта на тая война.

Ето доколко се изменили работите за едно краткo време Византийската империя сега се намерила в същото положение, в каквото се намирала в 922 г.; опасността, от която доскоро в Цариград мислели, че са се избавили, се увеличавала и дори заплашвала с ужасни сетнини. Византийското правителство, изплашено от тоя зловещ обрат на работите, принудено било да търси средства за спасение. Но в даденото време то нямало никакви надежди да получи отнейде външна помощ; всички средства били изчерпани, всички пътища отрязани, а да се бори срещу българския цар със собствени сили било рискувано. Едничкото, което му оставало още, било отново да се обърне към същия похват, към който се бе то обръщало и по-напред, когато същата опасност висела над империята, а именно към предишните си молби за мир и нравствени въздействия върху Симеон с цел да предварят войната и да го склонят на мир. В какво положение се намирала империята в онова време, показва последното (третото) писмо на Роман до Симеон, което било написано в края на 926 г. или началото на 927 г.

В това писмо твърде мъчно е да се узнае оня съшият Роман, който преди две години бил така надменен спрямо българския цар и така самоуверен в отказите си: тогава той смело и дръзко отхвърлял предложението на Симеон за мир, а сега пише, че “той пак се обръща към стария си навик и не се оставя да иска стария мир”; тогава той му доказвал, че ако Симеон не се съгласи да сключи мир, то последният не е толкова нужен за империята, а сега го уверява, че съгласно със св. писание “няма да замълчи, като тропа, постоянно напомня за това (за мира) и укорява, докато сърцето на Симеон не се разтвори за състрадание”, и се старае с разни нравствени увещания, с напомняне за приближаването на смъртта и разни житейски мъдрости да въздействува върху българския цар в полза на мира; тогава той право заявявал, че Симеон няма да получи нито педя земя, нито пък други някои дарове освен сто скарамангии, а сега, без да споменава, че ще се придържа s условията на мира от 896 г., обещава му, че “няма да пощади нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, нито друго някое необходимо нещо”, стига само да се съгласи на мир; тогава той го плашел, че ако бог не съблаговоли да се сключи мирът, то той няма да противоречи на неговата воля, но, напротив, него ще призовава, на него ще се уповава и от него ще моли за отмъщение, а сега той го приканва съгласно с думите на Псалмопевца да се “отклони от злото и да прави добро” и “да търси мир и да го пожъне” (Пс. XXX, 15); при това той изказва надежда, че Симеон ще се разкае за всичко, извършено дотогава от него, и ще се съгласи на мир, незлобиво, откровено, без преструвки, безкористно, без гордост, дори “като не наруши и пристъпи границите, които са установили правилно и справедливо техните отци”; най-сетне го уверява, че ако направи всичко това, “той ще види небесата разтворени и ангели божии да се качват и слизат и се сърадват за неговия с тях (ромеите) мир и съгласие при съдействието на Христа, истински бог наш, който умиротвори раздорите със собствената си кръв”.

Колкото красноречиво и възвишено и да било написано това писмо, то, разбира се, не могло да изпълни назначението си и да въздействува върху Симеон тъкмо в тоя момент, когато той мислел, че е настанало време да отмъсти на византийците за всички несполуки и загуби и бил уверен, че ще постигне заветното си желание. Но не било съдено на Симеон да види осъществението на всичко това дори при тъй благоприятно стекли се и сгодни обстоятелства. На предвечерието може би на своето тържество той се поминал скоропостижно на 27 май 927 г., без да се наслади от плодовете на многогодишните си трудове и да дочака момента на своята слава и величие. Не дочакал той така също да тури на главата си обещаната и призната от папата царска корона.

Римската курия се забавила с изпълнението на задълженията, които тя дала при преговорите за мира със Симеон. На епископ Мадалберт било заповядано, след като изтъкми враждебните отношения между българи и хървати, да се върне в Далмация, дето той трябвало да присъствува на Втория сплитски събор при вторичното разглеждане на църковния въпрос в Далмация и Хърватско и да приложи всичките си старания за окончателното решение на спорните въпроси. Обаче дейността на събора продължила през цялата 927 г., а римската курия не е можела да изпълни задълженията си пред Симеон, докато се не свършел съборът, защото само по тоя начин нейните представители са могли да държат в ръце хърватския крал и непокорните епископи и да прокарат всичко, което им се предписвало от Рим. Идвали ли са папски легати в България след свършването на Сплитския събор при приемника и сина на Симеон, цар Петър, не е известно; но като имаме пред вид станалите във втората половина на същата 927 г. събития, а именно сключения тогава мир с Византия и особено условия та на тоя мир, които така също потвърждават изказаните от нас по-горе съображения за сношенията и съглашението на Симеон с Рим, ние сме склонни да допуснем ако не фактичността, то поне възможността за изпълнението на папските обещания и след смъртта на Симеон; защото в противен случай при ония обстоятелства, при които мирът с Византия се сключвал, едва ли византийското правителство би се съгласило да потвърди условията на тоя мир, чиито главни статии били признанието царското достойнство на българския цар и автокефалността на българската църква — тъкмо това, което Симеон искал и очаквал от Рим, ако не я заплашвала възможност да се получи изпълнението на тия искания на българския цар от римския първосвещеник.

Както и да било, но няма съмнение, че това тъкмо бавене от страна на папата немалко е спомогнало за скоропостижната смърт на стария, нервен и силно раздразнителен, а заедно с това нетърпелив и славолюбив цар Симеон, за чиято смърт византийските хронисти разказват една твърде любопитна подробност. “Някой си астроном Иван, като срещнал император Роман, казал му: “Господарю, статуята, която стои в арката на Ксиролоф и гледа на запад, е (образът) на Симеон; и ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре.” Император Роман през нощта изпратил да се отсече главата на статуята и в същия час Симеон умрял в България, “обхванат от безумие и поразен от болест в сърцето, той загина, като напразно не зачиташе законите”. Макар модерните хипнотизатори и да твърдят, че понякога наистина може да се направи внушение по портрет дори на непознато лице, макар византийският хронист Скилица — Кедрин и да уверява, какво император Роман направил по-сетне най-щателна справка и всичко се оказало точно, все пак едва ли ще се намери някой, който да не се усъмни в легендарността на тоя разказ. Обаче в него ясно проглежда потаеното желание на византийците начело с техния държавен глава: да предадат на потомството, че страшният за тях български цар Симеон, колкото и да бил опасен за Източната империя, а неговите ламтежи да завоюва Цариград и да седне на Константиновия престол били напразни и суетни, сега загинвал по божие благоволение и по желанието на византийския император. Тъй или инак, но със смъртта на цар Симеон несъмнено един от най-знаменитите господари през първото българско царство, се турял край на оная тежка криза в политическите отношения между България и Византия, която бе почнала още в 922 г., когато Симеон бе решил, както видяхме, веднъж завинаги да свърши с Византия; с нея като че ли се разрешавали всички по-напред наглед неразрешими въпроси между българския цар и ромейския император; тя като че ли се очаквала с голямо нетърпение като нещо най-необходимо, от една страна, за да може всичко на Балканския полуостров да се върне отново към нормален ред, а, от друга, да се проявят сетнините от 14-годишните непрекъснати войни на цар Симеон за завладяването на Цариград.

Съдържание: