x Междудържавното положение на България и покръстването на българите

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Междудържавното положение на България и покръстването на българите

В 852 г. според западния летописец дохождали в Майнц при немския крал Людовик Немски (826—876) български пратеници, които били приети, изслушани и отпуснати обратно. Причината за това българско посолство летописецът не отбелязва, но очевидно то е имало за цел да поднови и закрепи мирните отношения от 845 г, когато били изравнени пограничните спорове по източната граница на франкската държава, но в същото време да донесе известието за новата промяна на българския престол — за покачването на хан Борис, син и приемник на хан Пресиян.

Едновременно или наскоро след това, но пак през първата година на царуването си Борис влязъл в сношения и с южната си съседка Византия. Византийският хронист от Х век Генесий ни съобщава следното: “Българският началник (άρχηγός) отправил надменни речи, като заплашвал ромеите с нападение. Императрицата мъжествено и с гордост му обявила, че и тя ще излезе веднага с войската си до българската земя. “И ако победиш жена, казала тя, никаква похвала няма да ти бъде за победата; ако ли пък ти бъдеш победен от нея, поражението ти ще стане посмешище за всички.” Това като разбрал, скитецът решил да остане спокоен в земята си.” И по съдържание, и по форма това известие едва ли трябва, па и може да се разбира в буквален смисъл. Очевидно под тия “надменни речи”, които Борис отправил към императрица Теодора (845—856), се крият по-скоро някои претенции негови от политически или териториален характер, с които той ще да е искал да предизвика цариградското правителство на преговори поради неопределените отношения спрямо Византия, настанали след взаимните нападения още при Пресиян. Според нас не мъжественият отговор на императрицата е накарал Борис да се откаже от всяка агресивна политика спрямо империята, а 1) сполучливото повеждане на преговорите, което се е изразило в това, че на Борис била отстъпена една малка част земя по източната българо-византийска граница, именно празната и ненаселена източна част на областта Загора, между Сидера, днеш. Демиркапу, един от западните върхове на Странджа планина, на север от Лозенград при с. Ковчаз и стария град Девелт, т. е. между вододела на Сакар планина към Странджа и пограничния окоп Еркесия, и 2) убеждението, че той бил свободен от каквито и да било враждебни действия откъм Византия, защото сама последната тъкмо в това време се нуждаела от мир с българите поради усилената борба с арабите, с които тая подела война ту в Египет, ту в Сицилия, ту в Мала Азия. Обаче за някакъв траен мир между България и Византия в даденото време не може и дума да става, защото такъв бил сключен само в 864 г., както се ясно види и от думите на Генесий, който казва, че допреди сключването на мирните отношения българският княз бил дързък, разбира се, спрямо империята; това е било само едно подновяване на временните мирни отношения, които се поддържали с изпращане отделни посолства в Цариград, защото през 50-те години на IX век всичкото внимание на Борис било съсредоточено върху събитията, които са ставали тогава в съседните области по Среден Дунав.

Почнатото от началото на IX век съперничество между Изтока и Запада, особено след възстановяването на Западната Римска империя от немската нация, когато римският папа заедно със стария Рим скъсал политическите си връзки с Източната империя и се присъединил към групата на западните християнски държави, като напълно се солидаризирал със западната империя на чисто политическа почва, защото своите планове спрямо източната църква той би могъл да постигне само с помощта на западните народи, които в църковно отношение били нему напълно подчинени — това съперничество, което имало колкото църковен, толкова и политически характер, предизвикало цял ред исторически събития в отношенията между Изтока и Запада. Един от първите и главни резултати от солидарността на римската църква със Западната империя била завоевателната политика на франкските господари в посока към изток и разширението на немската власт и влияние през първата половина на IX век между славяните в областта на Среден Дунав и Драва под булото на религиозна пропаганда — разпространението на християнството между същите славяни. Тая политика впрочем своевременно открила на славянските князе опасността, която ги заплашвала откъм франкската държава, и съзнанието на дребните славянски княжества против немската стихия се изразило в славянския съюз, начело на който застанали моравските князе.

Както е известно, от средата на първата половина на IX век в източните области на франкската държава почнало да се издига едно от славянските княжества, които се намирали под върховната власт на франкския крал, именно княжество Моравско. Около 830 г. един от моравските князе, Моймир, сполучил мирно да обедини дребните владетели в моравските земи под властта си и намислил да създаде една самостойна и независима славянска държава, като присъединил и другите славянски княжества по Среден Дунав за борба против немците. Моравия достигнала особено голямо засилване при приемника на Моймир, княз Ростислав, който най-ясно и най-пълно формулирал националните стремежи и цели на съюза си и като се възползувал от събраните от предшественика си сили, пръв почнал оная отчаяна борба с немците, която изпълва втората половина на IX век и първите страници в историята на тъй наречената Великоморавска държава.

Ростислав не само залягал да усили и закрепи съюза, но се и стремил да привлече към него и съседите си и преди всичко българите, които вече представлявали една внушителна сила по Долен Дунав и след първите си сблъсквания с франките в края на 20-те години на IX век се намирали в постоянни сношения с немците. Людовик Немски добре разбирал целите и стремежите на моравския княз и от своя страна гледал да поддържа с българите приятелски отношения, които се потвърждавали с изпращането на специални посолства при двора на Людовик, каквито, знаем, са били в 845 и особено в 852 г. Ростислав се домогвал сега да разстрои тъкмо тия мирни сношения на немци и българи, в което, както се види, сполучил, защото вече в 854 г. българите в съюз със среднодунавските славяни воюват против Людовик Немски. При какви обстоятелства е станало това отмятаме на Борис от немците, летописецът не посочва, но предполага се, че българските пратеници на връщане от Майнц в 852 г. се срещнали с Ростислав и при тая среща ще да е бил сключен въпросният съюз. Впрочем летописецът отбелязва, че българите били “a nostris muneribus invitati”, т. е. че те били под бутнати против Людовик с подаръци от самите франки, но от кого именно, мъчно може да се установи. Както и да било, предприетият от българите в съюз със славяните поход свършил катастрофално за първите, понеже те претърпели от Людовик голямо поражение, в което ще трябва да видим алегоричното известие на Теофилакт Охридски, че “когато дивният Борис приел властта, облак от франки покрил цяла България”, защото освен че за други враждебни действия между българи и франки при Борис засега няма никакви известия, но и самото събитие се отнася от Теофилакт към самото начало на Борисовото управление. Какво е последвало след това в отношенията между Ростислав и Борис, остава неизвестно; ако се съди по това, че в 855 г. Ростислав сам действувал против Людовик без помощта на българите, може да се мисли, че и съюзът му с българския княз бил вече унищожен или пък последният е бил принуден да се откаже от него поради настаналите враждебни отношения с другите си западни съседи — хървати и сърби.

Константин Багренородни съобщава следното за отношенията между хървати и българи при Борис: “Хърватският княз отначало (т. е. от царуването на император Ираклий) бил подчинен на ромейския император и никога не е бил подвластен на българския княз. И никога българин не е отивал на война против хърватите, само българският княз Михаил-Борис излязъл и воювал против тях, но като не можал нищо да направи, сключил мир с тях, при което той обдарил хърватите и бил обдарен от последните. Но никога хърватите не са давали данък на българите, а само често от приятелство си давали едни на други дарове.” В това известие не се отбелязва нито годината, нито времето на тая война, нито пък причините за нейното избухване; обаче политическите отношения по Среден Дунав в дадения момент, от една страна, а, от друга — наблягането на Константин на това, че хърватите никога не били подвластни на българския княз и че всякога между българи и хървати е имало мир и от приятелство се взаимно обдарявали, ни подсещат да мислим, че и въпросното тук сблъскване между тях било дело на външно влияние, на чужда политика, и то от страна пак на немския крал; за да отвлече вниманието на Борис от съюзника му Ростислав и по тоя начин да отсла би силата на последния, Людовик не ще се е забавил да подготви това чрез зависимия от франките хърватски княз Терпимир (845—864) за враждебни отношения между България и Хърватско, които да предизвикат война откъм българския княз. Поставяйки по тоя начин българо-хърватската война във връзка с борбата на Ростислав с Людовик, ние отнасяме първата веднага след 853 г. и не по-късно от 854 г. Людовик, както изглежда, постигнал целта си: Борис нямал никакъв успех във войната и бил принуден да сключи мир, при което двете страни обменили взаимно дарове и поради това не може да се допусне, че са станали някои териториални промени; но сигурно Людовик се е възползувал от тая несполука на българския княз, за да възобнови мирните си отношения с Борис, защото в 855 г., както се каза, Ростислав сам воювал против Людовик без българска помощ. Но наред с това не е изключена възможността, щото на тоя мир между хървати и българи да се дължи и войната на Борис със сърбите, която очевидно наскоро последвала.

В Сърбия след смъртта на княз Властимир (ок. 850) властта преминала в ръцете на тримата му синове Мутимир, Строимир и Гойник, които поделили помежду си неговите владения. “На тях нападнал, пише Константин Багренородни, българският княз Михаил-Борис, който искал да отмъсти за поражението на баща си Пресиян.” Изтъкнатата тук причина на войната между българи и сърби едва ли може да се счита за истинска; това е могло да послужи на Борис по-скоро като предлог, за да почне военните действия. Може би същинската причина трябва да се търси в това, че Борис, след като претърпял несполука във войната с хърватите, е поискал да се възползува от отслабването на Сърбия след смъртта на Властимир, когато сръбските земи били поделени от синовете му, за да прокара там влиянието си за сметка на византийското, което се бе въдворило при княз Властимир. Обаче и това предприятие свършило несполучливо за българите. Според думите на Константин Багренородни, “когато Борис почнал войната, сърбите го така силно разбили, че дори взели в плен сина му Владимир заедно с дванадесетте велики болияди (боили). Тогава Борис, угрижен за сина си, бил принуден против желанието си да сключи мир със сърбите. След сключването на мира Борис, когато поискал да се върне в България, понеже се боял да не би сърбите да му устроят някоя засада по пътя, измолил си двамата Мутимирови синове, Борена (или Брана) и Стефан, за отбрана; те го изпроводили до границата, до Раса (на р. Рашка при Нови пазар). “За тая услуга Борис им дал големи дарове, а те в замяна поднесли му като дарове: две души (роба), чифт соколи, две кучета и 90 кожи (γουναι) за кожух, за което българите казват, че е договорен знак.” Липсата на всеки спомен за териториални отстъпки от българска страна ясно показва, че Борис не само не постигнал първоначалната си цел, но и вероятно по сключения договор се е отказал занапред от всякакви завоевателни стремежи; дори били завързани, както ще видим, приятелски отношения между него и княз Мутимир, в основата на които е легнал отказът на сръбския княз от съюза с Византия и изобщо отстранението на византийското влияние, на което собствено се дължало нарушението на мирните отношения между двата съседни народа. Годината и на тая българо-сръбска война поради липсата на прави и точни данни се определя различно; обаче от думите на Константин: 1) че войната последвала наскоро след смъртта на Властимир и 2) че Борис поискал да отмъсти за поражението на баща си — желание, което може да се породи у него само наскоро след покачването му на престола, ясно става, че войната се отнася към първите години на Борисовото управление, и то след 854 г. и не по-късно от 860 г., защото след тая дата Борис е бил зает, както ще видим по-долу, с други по-важни работи, които отвличали вниманието му в друга посока.

 Установяването датата на българо-сръбската война между 854 и 860 г. хвърля нова светлина върху смисъла на събитията в Сърбия след тая война. Константин Багренородни съобщава, че наскоро след сключването на мирния договор с българския княз тримата братя-князе, синове на Властимир, въстанали един срещу друг и един от тях, именно Мутимир, който искал сам да управлява, победил другите си двама братя Строимир и Гойник, уловил ги и ги изпратили в България. От това известие се вижда ясно, че главната причина за тия вътрешни междуособици в Сърбия бил изключително Мутимир, който очевидно се стремил към самодържавие; но, от друга пък страна, изпращането на другите двама братя в България не по-малко ясно говори, че в произведения в Сърбия преврат Мутимир главно се облягал на българския княз по силата на сключения наскоро преди това с Борис съюзен договор, който е бил насочен против Византия и от който, както изглежда, братята му не са били доволни и изобщо се противопоставили на новата политика на Мутимир, като чрез това предизвикали вътрешните размирици. При изпращането братята си в България Мутимир задържал при себе си сина на Гойник Петър и “се грижил за него”, т. е. държал го под надзор; но Петър сполучил да избяга в Хърватско. Каква е била съдбата на двамата братя-изгнаници в България, Константин Багренородни нищо не споменава; той само забелязва, че “Строимир в България имал, т. е. родил му се син Клонимир, когото Борис оженил за българка, а пък у него се родил син Чеслав”, който израсъл при българския царски двор.

Мирните отношения между България и Сърбия продължавали да съществуват през цялото управление на Борис и на Мутимир и въпреки това, че по-сетне след закрепата на византийската атаст в Далмация при Василий I Македонец, а особено след повторното покръщане на сърбите около 872 г. от гръцко духовенство византийското влияние отново сполучило да си прокара път в Сърбия, обаче мирът между българи и сърби не бил нарушен: 1) поради умната политика на Василий I, чието влияние било еднакво силно и в България, и в Сърбия, и 2) поради това, че сръбско-българските отношения през дадената епоха се регулирали, както ще видим, от политическите отношения между България и Византия.

При всички тия несполуки през 50-те години на IX век Борис не преставал зорко да следи за борбата между двамата северозападни съседи, немския крал и моравския княз — борба, която е имала немалко значения и за България. Ние вече видяхме, че след поражението на българите в 853 г. съюзът на Борис с Ростислав бил унищожен и мирните му отношения с Людовик Немски били възстановени. Докато Борис бил зает с войните против хървати и сърби, Людовик поискал сам да продължи борбата с моравския княз. Предприетият от него поход в 855 г. против Ростислав бил не само съвсем несполучлив за немците, но и донесъл на Моравия пълна независимост. Оттогава моравският княз става главен и силен фактор на Среден Дунав. Людовик, увлечен в борбата за западнофранкската корона, назначил за управител на Източната марка най-големия си син Карломан в 856 г., като смятал в него да намери най-добър защитник на своите интереси. Обаче докато Людовик бил принуден да прекъсне навреме борбата с Моравия поради участието си в работите на западната франкска държава, Ростислав още повече закрепнал, като сполучил да привлече в своя съюз съседните чешки и полабски славяни, с които Людовик трябвало да воюва през 856 и 857 г. Освен това сам Карломан не оправдал надеждите на баща си.

Подтикнат от мисълта да стане независим владетел, като се провъзгласи за баварски крал, Карломан почнал да се окръжава с предани нему лица и дори сключил съюз с Ростислав, като предполагал да намери в него помощник за осъществение на своите властолюбиви стремежи. Людовик не е могъл да не знае за действията на сина си, но зает на запад, той все още не обръщал нужното внимание и само когато в 861 г. Карломан открито се побунил против него, бил принуден сериозно да се заеме за противодействие колкото против Карломан, толкова и против Ростислав, който му внушавал немалък страх. За тая цел Людовик потърсил съюза на българския княз, на което Борис се отзовал с готовност, защото сам очевидно се опасявал от засилилия се моравски княз. Макар че през лятото на 862 г. Карломан се явил в Регенсбург и обещал пред баща си да се откаже от властолюбивите си замисли, все пак той продължавал да се сношава с моравския княз. Тогава Людовик се хванал за оръжие. Той обявил война на сина си и неговия съюзник, в която взели непосредствено участие и българите през пролетта на 863 г. като съюзници на немския крал. Няма съмнение, че тоя съюз между Людовик и Борис бил сключен не в 863 г., защото българите се намирали в поход вече през пролетта, а по-рано, и то ако не в 861 г. след първия бунт на Карломан, когато Людовик се намирал в най-стеснено положение, най-късно през 862 г., след като Карломан временно се отказал от плановете си против баща си и когато Людовик: вече замислял да почне открита борба с Ростислав. Какви са били условията на тоя съюз, не е известно; но едва ли ще бъде грешка, ако допуснем, че главната прицелна точка бил тука пак Ростислав, който несъмнено е бил представен като еднакво опасен за двете съседни държави. Но тоя план не можал да се осъществи, защото новата измяна на Карломан в 863 г. отвлякла вниманието на Людовик от Ростислав, още повече, че и последният не оказал никаква помощ в това време на Карломан. Обаче доколкото може да се съди по “Отговорите” на папа Николай I (858—867) до Людовик Немски, още тогава, в началото на 863 г. при усмирението на Карломан, било е вероятно уговорено с Борис за съвместни военни действия, вече специално насочени против Ростислав, за през следната 864 г. Като благославял Людовик на война с Ростислав, папата в началото на 864 г. между другото писал: “Понеже ти известяваш, че верният крал има намерение да отиде в Тулна и там да закрепи мира с българския крал и да принуди Ростислав волю-неволю да се покори, молим всемощния бог, щото ангелът, който бил с патриарх Яков, да бъде също с него и с всички негови и добре да устрои пътя му, а той с мир и радост да се върне в земята си.”

Наред с тия чисто политически условия при сключването на споменатия съюз на Борис било предложено от Людовик да приеме християнството. Констанският епископ Саломон I, който по поръка на Людовик дохождал през месец май 864 г. в Рим, съобщил на папа Николай I между другото и това, че Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”, ареймският архиепископ Хинкмар (+ 382) в Бертинските анали под същата 864 г., като споменава, че Людовик бързал да отиде на среща с българския хаган, говори за последния като за такъв, който вече обещал на краля да стане християнин. И тъй, ако в началото на 864 г. се говорело и писало, какво Людовик се надявал, че Борис ще изпълни обещанието си да приеме христянството, разбира се, от немското духовенство, то ясно е, че такова предложение било направено на Борис от Людовик при сключването на съюза в 861 г. или 862 г., а обещанието било дадено, ако не още тогава, то сигурно в началото на 863 г. при усмирението на Карломановия бунт. Оттука ясно става защо папата тъй усърдно благодарил на бога, по тоя случай назначил пост и отправил умллостивителни молитви към бога. Когато Людовик изстъпвал с горното предложение, той бил верен на политиката на франкските господари — чрез религията да закрепи влиянието си в България и по тоя начин да има Борис винаги на своя страна в борбата с моравския княз, а може би чрез това той да е подготвял вече почва за по-нататъшни планове и спрямо България, както спрямо среднодунавското славянство.

Обаче всички тия планове на Людовик не останали неизвестни за Ростислав, който узнавал, както се види, чрез свои хора при кралския двор най-потайните кроежи на Людовик. Ростислав отлично разбирал с каква опасност го заплашвал съюзът на немския крал с българския княз; и той трябвало да търси средства, за да отклони своевременно тая опасност, като се постарае да осуети самия съюз, и погледите му се спрели на Византия.

Както е известно, в края на 862 г. Ростислав заедно с братанеца си Светополк изпратили в Цариград пратеници с просба до император Михаил III (856—867) да изпроводи в Моравия проповедници, които да им обяснят на техния — славянски език християнското вероучение. Целта, която гонел Ростислав, когато се обръщал към Византия с горната просба, се обяснява обикновено с това, че той, като издигнал Моравия до положение на политически самостойна държава, стремил се в същото време да я постави в същото положение и в църковно отношение и чрез това окончателно да премахне в държавата си немското влияние, защото Моравия се намирала в зависимост от посавския епископ, верен служител на Людовик Немски. Обаче едва ли ще трябва да изключваме в това обръщане на Ростислав към Византия всяко политическо значение пред вид на отношенията му към съседите. При опасното положение, което било създадено за Моравия и цялото среднодунавско славянство от съюза на Людовик с Борис, Ростислав покрай главната цел на обръщането си към Византия не ще да е пропуснал да обясни чрез своите пратеници на цариградското правителство какво зло очаквало Моравия, ако тоя съюз постигне целта си, и в силата на новите си близки отношения спрямо Византия да иска помощ против българите. В същото време пратениците му сигурно не са се забавили да съобщят в Цариград за главния резултат от съюза на българския княз с немския крал — за обещанието на Борис да приеме християнството от римската църква, респективно от немското духовенство.

Всички тия събития, които ставали в областта на Среден Дунав, били от първостепенна важност за самата Византия пред вид на враждебните отношения и завоевателните стремежи на западните императори за сметка на бившите владения на Източната империя в Италия, от една страна, а, от друга, пред вид на явното домогване на римския първосвещеник към всесветско владичество, което получи своя реален израз в знаменития спор, който от 860 г. бил вече повдигнат между римската и цариградската църква по делото на патриарх Фотий, и се готвел да се разиграе един от най-важните актове в историята за разделението на двете църкви съперници. В Цариград не са могли да не подозират, че наистина политическият съюз на Борис с Людовик може да повлече подире си покръщането на българския народ от римската църква, и да не предвиждат сетнините от последното за Източната империя, ако би то да се осъществи, а особено за цариградската църква в борбата й с римския папа, който още в първото си писмо до император Михаил III изявявал своите църковни права върху всичките области на Балканския полуостров. И тъй самите интереси на Византия изисквали, щото тя да се притече на помощ на Ростислав, а за византийското правителство се явявало като необходимост да откъсне Борис от Людовик Немски, като унищожи не само съюза между тях, но и всяко по-нататъшно сближение и сношение на първия с втория. Но това могло да се постигне само чрез война и при това неочаквана война, какъвто наистина се явява грандиозният поход, за който говорят хронистите, че предприел император Михаил III заедно с кесаря Варда по суша и по море, след като се научил, че българският народ теглил от глад.

Обаче една само неочакваност на похода надали би могла да гарантира сполуката му, която била тъй необходимо нужна за постигането на горната цел. Очевидно Михаил III и правителството му се възползували в случая от твърде сгодни обстоятелства. Преди всичко самото положение на империята в дадения момент спомагало на императора да предприеме тоя поход, защото на източните граници, постоянно тревожени от арабите, били временно постигнати големи успехи. Макар годината 862 поради вътрешни неуредици в халифата и да преминала за Византия без особена опасност от страна на арабите, обаче през лятото на 863 г. мелитинският емир Омар нахлул в малоазиатските византийски владения, като ревзел черноморския град Амисос (сег. Самсун) и достигнал до Синоп. Отначало не му бил оказан никакъв отпор поради липсата на достатъчно концентрирани военни сили и само през втората половина на тая година Михаил III можал да изпрати войски начело със стратега на тракийската тема Петрон, брат на кесаря Варда, в Мала Азия против Омар, комуто било нанесено на 3 септември 863 г. решително поражение в долината Гирин. Освен това през октомври и ноември с. г. византийците сполучили да одържат нови победи над арабите към месопотамската граница. Тия успехи на византийското оръжие дали пълна възможност на Михаил III успешно да събере войска и стъкми флота и само през 864 г. да предприеме замисления от него голям поход заедно с кесаря Варда и по суша, и по море против българите, като се възползувал при това и от глада, който тогава върлувал в България.

Както неочакваността, тъй и грандиозността на похода поставили Борис в стеснено, ако не и в критическо положение, което докарало мирното разрешение на похода, защото работата не дошла до кръвопролитие. Цри такова положение на работите Борис не е могъл да окаже отпор на византийците, а пък в случай на конфликт с Византия той едва ли би могъл да очаква помощ от своя съюзник Людовик Немски, който сам се нуждаел от чужда помощ в борбата си с моравския княз Ростислав; но в същото време ще трябва да признаем и това, че и самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите, и то тъкмо в момента, когато източните граници на империята се нападали от арабите; а това обстоятелство, че работата не дошла до кръвопролитие, още един път ясно посочва, че мирът бил желателен еднакво от двете страни и че походът на Михаил III нямал никакви завоевателни цели, а е носел чисто демонстративен характер. Затова, щом Борис изявил своето миролюбиво настроение, Михаил III не се забавил да почне преговорите за мир.

При какви обстоятелства се водили преговорите и какви са били условията на последвалия подир това “дълбок” мир между България и Византия, хронистите нищо не споменават. Така Генесий пише: “Предводителят на българите, като научил за това (за поражението на Омар от Петрон) и се изплашил от такъв успех, склонява на мирни отношения, макар че попреди бил дързък; обаче и от глад били измъчвани поданиците му (ά περί αύτόν) … и така силно, че всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора, когато били изпратени там някои известни архиереи, за да утвърдят това, което се отнася към християнската вяра.” Симеон Логотет пък разказва следното: “Но българите, като узнали за това (за похода), били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите; тогава императорът, като кръстил княза им и го възприел, турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.” И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.; при това българите от своя страна предложили да приемат християнството и да се покоряват на императора и ромеите, в което ще трябва да видим условията на мира. Колкото и категорично да се явява това твърдение на хронистите, все пак трудно е да се допусне, че българите са били принудени да отидат до такава крайност.

При каквито тежки условия и да се намирал Борис в дадения момент, едва ли би могъл да направи такива предложения и особено второто. Наистина сам патриарх Фотий (856—867) в своето послание до източните патриарси заявява, какво българският народ “неочаквано се присадил в християнската вяра”, обаче като имаме предвид посоченото по-горе от нас обстоятелство, че не е могло да не бъде известно в Цариград намерението на Борис да приеме християнството, ние сме готови да приемем, че и двете тия предложения били поставени от самото византийско правителство, понеже те били свързани, както видяхме, с интересите на Източната империя и църква. Тъй или инак, както се види, и двете предложения били приети от Борис. Но тогава как ще трябва да се обясни това странно наглед явление, когато през цялата дейност на Борис се изтъкват стремежите му да запази самостойността на своята държава? Няма съмнение, че второто предложение ще трябва да се постави в тясна връзка с приемането на християнството. Поради това не може и дума да става, че обещанието на българите “да се покоряват на императора и ромеите” ще трябва да разбираме в правия му смисъл, т. е. че българите се съгласили да признават политическата власт на византийския император, защото България и след сключването на мира и покръщането политически си останала напълно самостойна държава. Очевидно тук се имало пред вид църковната зависимост, в която българите тепърва ще станат след приемането на християнството спрямо цариградската църква и с която се тясно свързвала и политическата зависимост в най-широк смисъл на думата, т. е. с признаването църковната си зависимост от Цариград. България и българският княз във външните си отношения ео ipso са влизали в сферата на византийската — държавна и църковна — политика спрямо западната империя и църква.

Това обяснение намира своята подкрепа във факта, че готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял, а това ни дава достатъчно основание да мислим, че при сключването на мира от страна на византийското правителство било така също предложено на Борис като условие да се откаже от съюза си и от всички по-нататъшни сношения с Людовик, а оттук и с римската църква по въпроса за покръщането, което и съставяло, както видяхме, главната цел на предприетия от Михаил III поход. Борис, който повидимому добре схващал смисъла на развиващите се около него събития и особено завоевателната политика на Людовик Немски спрямо среднодунавските славяни под булото на християнската вяра, лесно могъл да разбере и ползата за себе си, ако той се откаже от съюза, а следователно от обещанието, дадено на Людовик, и се ограничи само със запазване мирните си отношения с него, като се реши да приеме християнството от Византия и признае църковната си зависимост от цариградската църква. Той предвиждал, че лесно ще може да се освободи и от тая зависимост, като се възползува от настаналите неприязнени отношения между двете съперници-църкви, за които той сигурно знаел; това наистина се потвърждава от колебанието му между Рим и Цариград две години след това, когато трябвало да се определят окончателно отношенията, в които сега влизала новооснованата българска църква спрямо цариградската.

Какви са били условията, които сам Борис поставил срещу гореизложените на византийците, хронистите така също нищо не споменават, а пък че е имало такива, в това едва ли можем да се съмняваме. Като се вземат пред вид обстоятелствата, при които мирът бил сключен, едва ли може да се допусне, че Борис се домогвал до някои териториални отстъпки; но, от друга пък страна, не подлежи на никакво съмнение, че той не ще да е пропуснал случая да предложи, щото да бъдат официално признати от византийското правителство за български и договорно потвърдени всички области, които отчасти доброволно се присъединили, отчасти били окупирани от българите при Пресиян през 837—838 и 847—849 г.Освен това намереният в Южна Албания надпис от времето на княз Борис, поставен наскоро след покръщането, явно свидетелствува, че при тоя княз българската държава на запад вече излизала на Адриатическо море между долните течения и устията на реките Семени и Воюса. Тоя излаз на Адриатика несъмнено се намира във връзка с условията на мира в 864 г., и то не като териториална отстъпка, а в замяна на територията между долните течения и устията на реките Места и Струма, завзета още от Пресиян, но сега повърната на Византия като необходима на нея за връзка по суша със Солун. По тоя начин в условията на мира от 864 г. било точно и окончателно определена цялата граница между България и Византия, която ние приблизително прокарваме така от изток към запад: от началото по пограничния окоп Еркесия на запад от Девелт, който оставал като пограничен византийски град, тя отивала на юг по вододелните гърбели Страж баир, Каракуш баир, Керван баир и Къна баир към върха Демир капу, оттам повръщала към запад по вододела между Странджа и Сакар планина, южно от Каваклий, отдето според линията на договора от 814/815 г., се спускала право на югозапад между Агатоники (с. Саранлий) и Балзена (местност близо при с. Главен), достигала до Марица северно от Харманли към Констанция (местност близо южно от с. Оваджик) и оттам отивала право на запад към Макроливада (с. Узунджово); оттука тя вървяла по северните склонове на Източните Родопи до върха Кекезтепе, после по главния вододел на Централните Родопи, пресичала р. Места при с. Ракищен и по малкия вододел през връх Черкова между селата Либяхово и Везме, минавала по Алиботуш и по билото на планината Ченгел спущала се към Рупелския проход и р. Струма и по-нататък отивала по планината Беласица до Демиркапия на р. Вардар, отдето повръщала на югозапад по вододела на планините Мариинска, Блатец и Кожух и оттам в посока към югозапад покрай Островското езеро; оттука на югозапад пресичала Нереченската планина и южно от Костур повръщала на запад, обхващала планината Грамос към средното течение на р. Воюса, по нея до брега на Адриатическо море, по него до устието на р. Семени, по нея нагоре, после на североизток по билото на планината Крабе и по вододела на реките Мати и Черни Дрин и по него до съединението със сръбската граница.

Колкото несгодни и да били горните предложения на Борис, византийското правителство се намерило принудено да ги удовлетвори поради важните сетнини, които то очаквало от предстоящото сключване на мира за интересите на империята и църквата; освен това то не е могло да не съзнава, че Византия рано или късно ще бъде принудена да отстъпи на българите земите на империята, населени със славяни, които постепенно се отцепвали и преминавали под властта на българския княз; а с договорното определение на българо-византийската граница то се надявало да тури край на по-нататъшното разширение на българската държава за сметка на византийските владения на полуострова; най-сетне не по-малко изисквало тая отстъпка и това обстоятелство, че западните области, дето християнството било вече отдавна насадено между славянското население, с присъединението им към България щели да послужат като главен разсадник за разширението и закрепването на новата вяра между българите, какъвто център те наистина станали през управлението на Борис.

В такъв вид, доколкото позволяват твърде оскъдните известия, си представяме условията на мира от 864 г. Що се отнася до фактическата страна на въпроса за сключването на самия мир и покръщането на българския княз и народ, то те не по-малко са оскъдни. Най-много подробности в сравнение с хронистите дава Теофилакт Охридски в житието на Тивериуполските мъченици; той се явява най-последователен и съгласен с вървежа на събитията, което ни дава основание да мислим, че той се е ползувал от български извори. Теофилакт разказва следното: Борис, след като решил да приеме християнството, “изпратил пратеници при ромейския император (тогава царувал Михаил, син Теофилов) и до сената, за да сключи мирен договор, та занапред да заживеели живот тих и без смущения, спокоен и мирен във всяко благочестие и честност, защото какво друго може да стане, ако биха заживели наистина братски в съгласие и любов? И като здрава гаранция давал това, че и той ще приеме божественото кръщение. В същото време той молел да му се изпратят свещеници, за да им предадат всичкото християнство. Ромеите, като приели с радост известието за мир, което никога не очаквали от българите, всичко извършили с бързина.”

И тъй според това известие след свършването на Михаиловия поход Борис съгласно с предварителните сговори отначало изпратил в Цариград пратеници, на които било възложено да установят окончателно условията на мира, после да съобщят на императора тържествено, че сам Борис е готов да се покръсти и иска да бъдат изпратени в България духовни лица следователно както изпращането на пратениците, тъй и формалното сключване на мира предхождали покръщането на княза и народа, а пък едното и другото се отнасят към края на 864 г. според думите на Генесий, след тържеството на византийското оръжие в Мала Азия (над мелитинския емир, т. е след 3 септември с. г.), защото самото събитие — сключването на мира и покръщането на българския княз и народ — поради своята важност не допускало никакво отлагане или, както се изразява Теофилакт, “ромеите всичко извършили с бързина”. Другата подробност, която пък дава Симеон Логотет, а именно че императорът отвел Борисовите боляри в Цариград, дето ги покръстил, и оттогава настанал дълбок мир намира своето обяснение пак у Теофилакт: тия боляри очевидно са били пратениците на Борис, които, след като сключили мира в Цариград, още там били покръстени в доказателство за твърдото решение на техния господар да приеме християнството. Те останали във византийската столица, докато тогавашният цариградски патриарх Фотий, който бил особено силно заинтересуван с делото на българското покръщане, определил и приготвил бъдещите просветители на българския княз и народ. В България е било назначено гръцко духовенство начело с един епископ, който заедно с българските пратеници пристигнали там вече през първата половина на 865 г. Първата задача на гръцкото духовенство в България била да подготви и извърши покръщането на българския хан съгласно с условията на мира. За жал не са се запазили никакви подробности за това събитие. Известно е само, че Борис бил настанен в новата вяра и кръстен сред дълбока нощ от дошлия от византийската столица архиерей; при това той имал за кръстник самия византийски император по делегация и бил наречен по негово име — Михаил, с което според думите на Теофилакт Охридски българският господар искал да направи удоволствие на ромейския император, както сами българите казвали това. “Заедно с Борис били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство”, под които ще трябва да разбираме не само целия хански двор, но и всички предани на Борис боляри. Как е станало покръщането на народа, ние нищо не знаем; по всичко изглежда, че новата вяра се е разпространявала постепенно защото езичеството се държало в някои места дълго след това. Но затова пък годината на покръщането, която доскоро се отгатваше, сега се определя с най-голяма точност, след като се установи българското летоброение или ера и се изнамери в Югозападна Албания надписът от времето на княз Борис.

В известната приписка на черноризец Тудор Доксов от 907 г. датата на покръщането е означена според българската ера (Б.E.) “в лето етхь бехти”, т. е. през петия (бехти) месец на единадесетата (етхь = куче) циклова година. Борис управлявал от 852 до 889 г. от Р. Хр. по сегашна ера, а от Б.Е.— от 172 ( = 852 – 680) до 209 (= 889 – 680) слънчева година или от 177 до 215 лунна година. През тоя период дават “етхь” или единадесета циклова година 179, 191, 203 и 215 лунни години от Б.Е. От тия четири години 1-та, 3-та и 4-та по време не подхождат, защото Борис покръстил своя народ не във 2-та година след заемането на престола и не в 12-та и в последната година преди отричането си от престола; остава следователно лунната 191 година, н която е станало събитието, или по-точно в петия месец на 191 лунна година от Б.Е. Петият месец продължавал от 190.33 до 190.42 пълна лунна година или от 184.62 до 184.71 слънчева година от Б.Е., а от Р.Хр. от 864.62 (= 184.62 + 680) до 864.71 ( = 184.71 + 680) или от 17 август до 19 септември 865 г. Но понеже от намерения в Югозападна Албания надпис се знае вече сигурно, че “Борис се покръстил заедно с дадения нему от бога народ в 6374 година” от С.М. по цариградската ера или в 866 (= 6374 – 5508) септемврийска година от Р. Хр., която продължавала от 1 септември 865 до 31 август 866 година, то покръщането на Борис и на неговия народ станало между 1 и 19 септември 865 г., може би на 14 септември (стар стил) — на Кръстовден 865 г. По българското летоброение годината на покръщането на Борис и българите от С.М. е 6376 ( = 191 + 6185) г., която се дава в повечето руски хронографи, но среща се и 6377 г. както например в пространното житие на св. Климент Охридски и в руската “Повест временных лет” (руския летопис). Тая година е изведена по септемврийската 866 година, която дава 192 лунна година от Б.Е., а пък 192 + 6185 = 6377 г.

При такива обстоятелства Борис се решил да приеме християнството. Вече от посочените факти може да се заключи, че покръщането на българите като факт исторически не може да се смята като случайно или неочаквано явление в българската история: то си има своя подготвителен период, своите причини. И наистина приемането на християнството от княз Борис не е плод на някоя мисионерска дейност; християнството не е било натрапено лично на Борис, както би се показало на пръв поглед; не, то е било подготвено от цял ред исторически събития, които постепенно и съзнателно развивали в него убеждението за необходимостта в промяната на старата езическа религия. Като оставяме настрана личните убеждения на Борис в предимствата на християнството пред езичеството, предимства, в които той могъл да бъде своевременно наставен, защото християнското учение било вече доста разпространено в държавата му и дори било проникнало, както вече знаем, в канския дворец и между членовете на ханския род, ние ще посочим тук на това, че когато Борис се решавал да приеме християнството, той главно се ръководел от съображения както по външната, тъй и по вътрешната политика на България.

Във външната политика на Борис налагали да приеме християнството отношенията на българския господар към другите християнски господари и положението на България спрямо съседните европейски държави, и то главно, от една страна, към Източната империя — Византия, а, от друга, към възстановената в 800 г. Западна римска империя, представител на която в дадената епоха се явявала Франкската държава. Преди всичко Борис трябвало да определи отношенията си към Византия, а това зависело от възгледа, който господствувал тогава в империята върху отношенията й спрямо другите държави. Империята е гледала на себе си като на едничка законна държава, към която всички други държави били длъжни да станат в зависимо, подчинено положение и особено тия, които възникнали на нейна бивша територия. На такива държави тя е придавала местно значение, като на област, чиито господари не са самостойни, равни на императора управители, а само местни началници, които са повикани по волята на императора да участвуват във властта. Не тъй обаче гледал на себе си Борис. Следвайки държавната политика на предшествениците си като обединител на балканските славяни и чувствувайки се след разширението границите на държавата далеч на ю.-з и териториално, и политически ако не по-силен, то поне равен на византийския император, Борис не е могъл да се задоволи от предишното положение на българския господар. За да накара да гледат в Цариград на него като на независим владетел и чрез това да запази целостта на обширната си държава, както и за да може да продължи по-нататък обединителната си политика спрямо ония славяни, които се намирали вън от България, за него се явявало като наложителна необходимост да се противопостави на ромейския васалевс пред славяните на полуострова с всичките му права и прерогативи и дори с външния блясък и богатство. Тая постъпка се изисквала и от друго едно обстоятелство, не по-малко важно за него. Сръбските племена, които дотогава не били проявили никаква активна дейност в съдбините на полуострова и все още признавали върховната власт на византийския император, макар и номинално, към средата на IX век, както видяхме, при княз Властимир почнали да показват признаци за държавен живот под натиска на византийската политика. За да може да прокара и закрепи ако не своя протекторат, то поне своето влияние в Сърбия в ущърб на византийците, Борис трябвало и тук да се противопостави на ромейския император с всичката му сила и мощ. Това политическо противопоставяне, или по-право изравнение на българския господар с ромейския василевс Борис могъл да постигне с приемането на християнството; само чрез християнството той могъл да стане съучастник в оная от бога законна власт, представител на която в онова време на Изток бил византийският император, а на Запад — римският. С узаконяването на властта на българския господар узаконявала се и държавата и като такава тя добивала право за независимост. Покрай тая чисто теоретическа страна въпросът имал и друга външна — практическа; присъствието на представителя на християнството — църквата с всичките й учреждения и наредби, редом с държавата било според тогавашните възгледи едно от най-главните и необходими условия за признаване самостойността на един господар.

Още по-необходимо било за Борис приемането на християнството в дадената епоха, за да определи положението, което той трябвало да вземе в настаналите тогава отношения между Източната и Западната империя. Ние вече посочихме, че почналото се от начало на IX век съперничество между двете империи предизвикало важни исторически събития в отношенията между европейския Изток и Запад, които не са могли да не обърнат вниманието на Борис. Ние тук разбираме, от една страна, завоевателната политика на франкските господари на изток и разширението на немското влияние и власт през първата половина на IX век между славянството в областта на Средния Дунав и Драва под булото на религиозна пропаганда — разпространението на християнството, което било един от първите и главни резултати от солидарността на римската църква със Западната империя, а, от друга, знаменитата разпра между Рим и Цариград по делото на патриарх Фотий, — разпра, в която се изказала в цялата си ясност и крайност разликата в стремежите и целите на източната и западната половина на християнската църква, а оттука и стремежите и целите на двете европейски християнски държави — източна и западна. В това съперничество между Изток и Запад Борис, който вече бил влязъл в допир и с единия, и с другия, бил поставен в такова положение, че той трябвало да реши към коя от тия две групи ще премине и принципите на коя от тях ще усвои; а това е могло да стане само след като приеме християнството, което му отваряло път за по-точно определяне външните си политически отношения.

По тоя начин самото положение на българския господар и на България между християнските господари и държави в дадената епоха подбуждали Борис да приеме християнството и да го обяви за господствуваща религия в държавата си, защото самият опит и практика му показвали всичката необходимост от това велико дело за действителното влизане на България в семейството на европейските държави и за окончателната уредба на международните й отношения. Че не толкова религиозни подбуди, колкото политически съображения са действували у Борис при промяната на религията, най-ясно показват колебанията му, които той проявил по-сетне при уредбата на новооснованата българска църква. Тия съображения във външната политика на България може би най-вече подбуждали Борис да приеме християнството, защото от тях изтичали и в тях се централизирали всичките му стремежи и планове във вътрешната политика.

Във вътрешната си политика Борис трябвало да реши доколко промяната на старата религия е била необходима за държавата му и изобщо за вътрешните отношения на съставните етнически части. Християнството не е било ново явление на Балканския полуостров в момента, когато Борис решил да го обяви за господствуваща религия в държавата си. То води началото си тук още от апостолските времена и в първите векове, в периода на борбата с езичеството, то се разпространява с голяма бързина по полуострова, а от IX век тук е имало вече яка църковна организация, която, макар и да е действувала при твърде несгодни условия през епохата на варварските нахлувания, могла е да има голямо влияние върху обръщането на новите пришълци в християнство и особено между поселилите се и здраво заседнали в пределите на Източната империя славянски племена. Освен чрез непосредния контакт на славяните със завареното на полуострова местно християнско население християнството било разпространявано между славяните и от самото византийско правителство, което, бидейки не в състояние да ги покори със силата на оръжието, намирало в него едничко средство да държи новите варвари в покорност и да може да ги претопи в масата на другите народности, които изчезвали под културното влияние на Византия. Наистина империята не постигна целта си, защото основаването на българската държава, което почнало обединението на балканските славяни, турило основа на тяхната политическа независимост и дало по-нататъшно развитие на националната им самобитност, обаче хвърленото от Византия зърно на християнското учение намирало добра почва между славяните. Затова, когато към средата на IX век повечето славянски племена от славино-антската група влезли в състава на българската държава и съставяли главен и силен елемент в нея, християнството било вече религия на славянското население.

Борис отлично разбирал какво голямо значение имало последното за борбата му с Византия и за запазване самостойността на България. Не по-малко той разбирал и назначението на българския господар като пазител на славянската народност и обединител на балканските славяни; и в онова време, когато цяла днешна Македония и Южна Албания признавали над себе си неговата власт, главната му грижа била окончателно да отцепи от империята македонските славяни, които влизали в състава на държавата му, като в същото време подготви чрез това присъединението и на ония славяни, които все още се намирали под властта на византийския император. А това той е могъл да постигне само ако към етническото им сродство би присъединил и тяхното религиозно обединение, което според тогавашните понятия имало много по-голяма сила и значение, отколкото националността. Подобно обединение могло да стане успешно само чрез християнската религия 1), защото тя била религия на славяните, и то не само на ония, които се намирали още под византийска власт, но и на ония, които са влизали в състава на държавата му, и 2), защото християнството било едничката основа, върху която се крепяла властта на императора над тия славяни и едничка връзка, която ги е съединявала с Византия, защото опитът на императорите-иконоборци да ги привържат по-тясно към империята в държавно отношение по законодателен ред, както видяхме, не можал да постигне целта си. С обявяването на християнството за господствуваща религия в държавата разкъсаните славянски племена се сплотявали в едно цяло, защото това, което те получавали дотогава от Византия, могли сега да го получат от България; освен това политическите им интереси добивали по-голяма сила за задружно действие против византийската власт. И тъй християнството било едничкото средство за Борис, за да постигне осъществяването на държавната политика на своите предшественици — политическото и културното обединение на балканските славяни под скиптъра на българския господар.

В непосредна връзка с посочения тук стремеж на Борис се намирало и друго негово желание: унищожението на етническия дуализъм в държавата и усилването на централната власт. През първите два века на българската държава действували три главни фактора, които били собствено главните двигатели както във вътрешния живот, тъй и във външните отношения на държавата. Това са: 1) държавният глава — ханът, князът; 2) българските боили — болярското военно съсловие като представител на българския елемент, и 3) представителите на славянските племена, влезли в състава на държавата. Още от възникването на самата държава отношенията между тия три фактора били така поставени, че ханът като представител на властта в сключения първоначално политически съюз между българи и славяни служел за съединителна брънка между двата съставни етнически елемента, като регулирал техните отношения и спазвал първенството на хуно-българската аристокрация, която стояла начело в организацията на съюза, когато славяните и техните племенни князе се намирали в подчинено положение. В такива отношения се намирали трите фактора, докле на престола била династията на Исперих — Дулоидите, до края на 4-ия десетък на VIII век, когато след прекъсването на рода Дуло почнала борбата между самите хуно-български боили или боляри за престола и за власт — борба, която значително издигнала славянския елемент и му дала възможност да вземе непосредно участие в държавните работи, защото една част от болярите била принудена да търси опора у славянското население, за да може да противостои на другата, която се опирала на хуно-българите. В тия почти 50-годишни династически борби, през времето на които ханската власт била съвсем отслабнала и за нейна сметка се издигнало надмощието на болярите, когато покачването, задържането и свалянето на един хан от престола зависело от волята и решението на болярите, успели да се изработят следните политически формули: 1) за да могат да запазят първенствуващото си значение и влияние в държавата пред славяните и техните представители, а оттука и да удържат властта, боилите би трябвало да имат винаги в ръцете си хана, с други думи, да ограничават властта на хана с непосредственото си влияние както върху него самия, тъй и върху държавните работи и 2) всеки хан, който би искал да се избави от натрапеното настойничество на боилите и да бъде самостоен държавен глава, трябвало да се опира на по-многобройното славянско население, та да може да издържи борбата с боилите, а това било свързано с отваряне достъп на славяните към държавното управление. По тоя начин се създала идеята, че за да се избави България от вътрешни размирици, които произлизали от личните сметки на боилите и от неравноправността на славянското население и от които размирици се ползували външните врагове — преди всичко Византия, явявало се необходимо усилването на централната власт пред самите боили, като в същото време се изравнят славяните с българите в политическо и социално отношение.

Създател на тая идея бил, както знаем, хан Телериг, обаче той не можал напълно да я формулира и прокара поради разслабеното и разнебитено положение на България в него време след дългите войни с Византия, което все още поддържало силата на българските боили. Тя получила окончателната си формула при силния и монархичен Крум, който обявил, че всички негови поданици са равни пред държавния глава, а боилите са само служители на хана. Крум можа да прокара тая идея, но да я закрепи завинаги той не бил в състояние, едно, защото скоро се отклонил от историческата задача на българския господар — обединението на балканските славяни, и се увлякъл в непрекъснати войни с империята, и, друго, защото всичката сила на ханската власт, както и издигането на славянските велможи били свързани с неговата личност, с неговото умение да държи болярите в респект пред себе си, а не били строго определени нито от законите на страната, нито пък с някой особен статут, който да урежда отношенията на боилите към хана или да ограничава тяхната власт. Затова веднага след смъртта на Крум боилите отново заграбват властта. При Омортаг те направили опит с повдигнатото от тях гонение против християните, а оттука и против славяните с цел да притиснат и унищожат придобитото при Крум влияние на славянските велможи и заедно с това и силата на славянските елементи, в което, изглежда, те успели до известна степен. Със същата сила хуно-българските боили действували и след смъртта на Омортаг. Тогава те дори се разпореждали с ханския престол: те отстраняват правия наследник, най-стария син на Омортаг, Енравота, поради неговото разположение към християните и турят на престола най-малкия — Маламир, който несъмнено се намирал в техни ръце и продължил гонението против християните, а следователно и против славяните. Каква роля са играли боилите в управлението на Пресиян, не е известно по липса на данни; обаче прекратяването на гонението против християните, което се намирало в права зависимост от това, че при него границите на държавата бързо се разширяват на югозапад в областта на македонските славяни, ясно показва, че той до известна степен се освободил от тяхното настойничество и сполучил доста да ограничи тяхното своеволие. 

Тая посока, дадена от Пресиян в отношенията на българския хан спрямо боилите, поддържал и продължил неговият син и приемник. Борис разбрал колко е гибелна за държавата политиката на българските боили. Притеснението и унищожението на славяните водело към поддържане на оня дългогодишен антагонизъм между двата съставни етнически елемента — българи и славяни, който спъвал политическото и духовното развитие на страната и изхабявал силите на държавата в постоянни вътрешни борби. Освен това стремежът на боилите, от една страна, да запазят своите права като организатори, като владетели, на които като такива изключително принадлежала властта и управлението на държавата, а, от друга, да държат обединените славяни в подвластно положение, като им отнемали всяко право да участвуват в държавния живот — тоя стремеж на боилите силно пречел на Еорис да достигне обединението на балканските славяни под властта си, което се основавало главно върху премахването на етническия дуализъм в държавата. Най-сетне силата и привилегированото положение на българските боили и зависимостта на ханската власт от тях не по-малко пречели на Борис в онова негово желание, което тъй релефно изпъква в цялата му дейност — да централизира властта в лицето на хана. Чрез християнството Борис се и стремил да премахне тия пречки.

Обявяването на християнството за господствуваща религия в държавата отваряло път на Борис и улеснявало задачата му. Християнството изглаждало всички етнически и социални различия; неговите принципи проповядвали равенство на всички членове пред църквата, а следователно и пред държавата, които в онова време са били тясно свързани помежду си; то укротявало дивите нрави и действувало за подчинението на по-малко съвършените елементи под по-развитите. Българският елемент в държавата на Борис по своята незначителност и поради по-ниското си културно развитие с приемането на християнството трябвало да отстъпи на славянския; поради това, че славяните от по-рано приели християнството и се намирали в течение на няколко века под непосредното влияние на византийската култура, те стояли много по-високо от българите в духовно отношение, още повече, когато е известно, че последните не били в състояние да противопоставят на християнството някой силно развит религиозен култ. Наистина българите се стремили да създадат своя самобитна култура с азиатски характер, обаче и в тоя си стремеж те не могли да се избавят от византийското влияние, което се изразило вече в това, че българските ханове приели гръцкия език за свой официален. Вече това обстоятелство, че християнството било религия на славянските поданици на хана, издигало славянския елемент в държавата и (той) вземал връх над българския, защото последният бил длъжен не само да се признае равен на пър-иия, но още и да се подчини на славянските религиозни закони. По тоя начин с въвеждането на християнството в България се нанасял силен удар на етническия дуализъм в полза на славянския елемент.

Но с отслабването на българския елемент губел значението си и неговият представител — българското боилство. Както пече изтъкнахме, силата на Испериховите българи се градила изключително върху поддръжката на политическите и социалните различия между обединители и обединени, защото само при такива условия те са могли да държат хана в подчинение; боилите се стремили винаги да отстраняват всяко политическо движение в масата, всяко политическо усилване на славянското население, за да не дават възможност на хана да се опира на него, та той да ги лиши от първенствуващото им положение и да се избави от тяхната зависимост. Обаче Борис се теготил тъкмо от тая зависимост. Идеята за империята и за личността на императора била винаги за варварите предмет не само на дълбоко уважение, но и на постоянно подражание. Величието, славата и абсолютизмът на византийския император са съставяли идеала на варварските владетели. Към тоя идеал се стремил и Борис — идеал, който впрочем му се налагал, както видяхме, от самото положение на България между другите християнски държави. Борис разбирал и си представял християнството в чисто византийска форма, според която държавният глава като божий помазаник се явява едничък на земята представител на оная власт, която иде от бога и на него едничък принадлежи. Затова той се стремил да премахне всичко, което би му попречило да постигне тоя идеал и преди всичко да отслаби значението на боилското съсловие и да го подчини под ханската власт чрез особен закон. С въвеждането на християнството Борис влизал в конфликт с българските боили, защото извършвал това дело по собствена инициатива и може би без тяхно съгласие; той им обявявал борба, в която бил уверен, че ще излезе победител, защото на негова страна били повечето от поданиците му — славянското население, което и без това било настроено враждебно против боилите. И тъй в християнството Борис намирал най-добрия проводник, чрез който той е можал да достигне централизацията на държавната власт в лицето на хана, с която били свързани другите две условия: 1) ограничение значението на боилското съсловие, а оттука и на българския елемент в държавата и 2) признание на политическите и социални права на славяните, а оттука и издигането на славянския елемент, с други думи, Борис чрез християнството ставал господар на българските славяни, които били при него преобладаваща нация и затова съставяли силата и мощта на българската държава, той ставал вече от хуно-български хан славянобългарски княз. Това най-ясно се изтъква в обстоятелството, дето той по-сетне въвежда славянското богослужение, а славянския език обявява за официален език в държавата си.

След като съзнал Борис необходимостта от приемането на християнството, пред него се изпречвал друг не по-малко мъчен въпрос, който повидимому най-вече го озадачавал. И от исторически, и от географски условия, а тъй също и от съвременните нему политически и църковни обстоятелства за него се явявало необходимо предварително да реши въпроса: към кой от двата тогавашни християнски центъра той трябва да се обърне за това дело — към Рим ли, или към Византия. Решениението на тоя въпрос било за Борис от първостепенна важност, защото с него бил свързан и въпросът за бъдещата държавна, църковна и социална уредба на България, за целия й бъдещ културен живот, за цялата й бъдеща историческа съдба. Присъединявайки се към единия или другия християнски център, България ео ipso влизала в сферата не само на църковното, но и на политическото и изобщо на културното влияние на източния или западния християнски свят, представяни в дадения случай от техните църкви; поради това и присъединението й към една от двете църкви означавало за нея разрив не само с другата църква, но и с групата държави, които се намирали под културното влияние на последната. Като се стремил да се противопостави на ромейския василевс и да запази независимото си положение и след приемането на християнството, за Борис изпъквало като първо условие да се сдобие със самостойно църковно управление и очевидно той би се обърнал към оня от представителите на християнската просвета, който би му гарантирал и църковната независимост. Но докато Борис бил зает тъкмо с решението на тоя важен въпрос, събитията, както видяхме, го изпреварили и той бил принуден да приеме онова решение, което на първо време му налагали самите събития, т. е. да приеме християнството от Византия. 

Съдържание: