x Нашествието на печенези, маджари и узи

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Нашествието на печенези, маджари и узи

Печенезите от дълги години, както се каза, чергували между Днепър и делтата на Дунав , като извършвали от­тука своите нападения и грабежи в съседните страни. В ХI век те силно били стеснени, от една страна, от руските князе, а от друга — от своите съплеменници — узите и куманите, които още от Азия вървели по стъпките им и ги тласкали към запад. Но към средата на същия век те почнали да страдат, освен от външни врагове, и от вътрешни размирици, които и послужили като повод за нахлуванията им откъм Дунав в българските земи. Техният хаган Тирах (или Тирак), син на Килтер (а по други Килдар), човек слаб и страхлив , почнал силно да завижда на един от печенежките главатари, на име Кеген, син на Валцар, който, макар и да не бил от важен род, но се прославил с военните си подвизи особено в борбата с узите и се ползувал с голяма по- пулярност в народа. Като чувал и виждал това, Тирах се мъчил душевно и търсил случай да го премахне, по­неже се боял да му не отнеме властта. Кеген, който си бил запазил живота от засадите на Тирах, бил принуден най-сетне да се спасява с бягство в Днепровските блата; там той се криел и в същото време чрез своите роднини сполучил да привлече на своя страна от 13-те колена, от които е състоял печенежкият народ и всяко от които носило името на своя прародител и главатар, две — своето на име Велемарнид, и друго — Пагуманид. След това Кеген открито се противопоставил на Тирах, но, разбит в тая неравна борба, той бил принуден да търси прибежище на отсамния бряг на Дунав . „Като до­шъл до Дръстър, пише Скилица, и се затворил заедно със своите хора (те били 20 хиляди) на един речен остров , обезпечен от засади, той известил архонта — местния воевода, Михаил Аколут, и съобщил, кой е той, и, бягайки от какви нещастни случки, е дошел, и че желае доброволно да премине към императора, обещавайки, че, ако бъде приет, ще бъде от голяма полза за работите му.“ В отговор на предварителното запитване в Цариград, как да постъпи в случая, Михаил получил от императора заповед да приеме Кеген заедно с неговите хора, да им набави всичко необходимо, а самия него да изпрати в Ца­риград, което било веднага извършено. Константин IX Мономах приел кегена радушно и благосклонно и, след като последният приел кръщението, въвел го в чин патри­ций; освен това императорт му поверил управлението на три крепости, построени на „високия“, т. е. на българския бряг на Дунава, и много земя в Северна България, на която се поселили 20-те хиляди печенези. По тоя начин Кеген бил приет в броя на ромейските приятели и съюз­ници. След това бил изпратен монах Евтимий при него­вите хора и извършил покръщението им във водите на Дунав, съгласно с обещанието на техния главатар. Това е първото масово поселение на печенези в Северна България (1048).

Този съюзник дошъл за империята тъкмо навреме, защото със своите тълпи той сега е могъл да отблъсва нападенията на съплеменниците си, които останали отвъд Дунав . И наистина, Кеген, намирайки се в пълна безопасност, почнал да предприема нападения отвъд реката в гемята на Тираховите печенези, като грабил и избивал мъжете, а жените и децата откарвал в плен и ги продавал на ромеите. Като не можел да понася всичко това, Тирах изпратил пратеници при императора, чрез които го укорявал, загдето той, като е имал мирен договор с печенезите, не трябвало да приема изменника (Кегена), а пък като го е приел, трябва ло да му забрани да напада и граби земята на договорниците, и го предупреждавал, че, ако не забрани на Кеген да върши подобни работи и продължава да го подпомага, то той (Тирах) ще наруши договора и ще почне тежка за империята война. Константин IX Мономах с насмешка посрещнал тия заплахи и предупреждения, като казал, че той не е могъл само поради заплахите на печенега да стане предател на оногова, който е потърсил у него прибежище, и да забрани да се вреди на ония, които са напакостили, и изпроводил печенежките пратеници без нищо. Тогава императорт написал писмо до Михаил Аколут, управителя на придунавските градове, и до самия Ке­гена да пазят внимателно високите брегове на Дунав и в случай на нападение от печенежка страна, да съобщят, та да бъдат изпратени някои от западните отряди и за­едно с тях да попречат на печенезите да минат реката. Едновременно били изпратени сто кораба по Черно море към устието на Дунав, които, като навлязат в реката, да задържат печенезите.

След завръщането на пратениците, като изслушал отговора на императора, Тирах решил да изпълни заканата си. Той използувал суровата и тежка зима на 1048 г., като преминал по замръзналия в дълбочина до 15 лакти Дунав който улеснявал преминаването на реката на всяко место, с „всички печенези“, които на брой достигали, както каз­вали, до 800,000 души, впуснал се да опустошава и граби придунавската българска страна. Михаил Аколут, като ви­дел, че не ще може да издържи напора на такова множе­ство варвари, веднага поискал от императора да му из­прати бърза помощ. По заповед на Мономах скоро се явили одринският дука – управител на темата Македония и Тракия, магистър Константин Арианитън наместник-управителят на България, Василий Монах, известен още с тит­лата синкел, със своите войски и, като се съединили с Михаил и Кеген, съвършено разбили печенезите, които, изтощени от зимата и стомашна болест, която се развила между варварите от чрезмерното употрябение на вино и други питиета, не могли да издържат и ги принудили да сложат оръжие и да се предадат заедно с Тирах. При всичко че отмъстителният Кеген настоявал да бъдат из­бити всички пленници до един, обаче ромейските военачал­ници, като обсъдили предложението на Кеген, намерили го за нечестиво и недостолепно за ромеите дело и решили, че по-добре и по-полезно ще бъде да се пръснат за поселение в пустите равнини на България и да им се наложат да­нъци, които ще бъдат немалобройни; ако пък на импера­тора потряба войска против маджарите и други иноплеменни народи, той ще може да въоръжи от тях. Тогава Кеген, колкото бил взел живи в плен, всички, освен ония, които продал, изклал и се върнал в живелището си, а хилядите печенези приел управителя-наместник Василий Монах и ги поселил в местности около Средец, Ниш и на Овче поле, след като им отнел оръжието. Тирах пък заедно с други 140 души, вероятно, по-важни мъже бил отведен в Цариград, гдето императорт ги приел ласкаво и, след като ги покръстил, настанил ги много добре. И наистина, помощта на печенезите скоро потрябала против азиатския неприятел, но в същото време се почувствувало, каква голяма грешка била направена с това поселение на печенезите в България.

Тъкмо в това време нападенията на турците-селджуци в Азия станали особено опасни за империята. За да под­крепи византийските войски в Иверия, Мономах заповядал да наберат 15 хиляди най-добри войници от новите поселници; те били разделени на четири отряда под коман­дата на четирма техни воеводи, Сулца, Селте, Караман и Каталим, които били богато одарени и снабдени с хубави кола и коне, а общият надзор над тях и пътеводство били поверени на патриций Константин Адровалан. Те преминали Босфора и от Хрисопол (сег. Скутари) потеглили навътре в областта Витиния. Когато стигнали до пл. Даматрис, в тях се породило едно колеба­ние. „Недоверие към византийските власти и водачи, смът­ни опасения за далечния път в неизвестни страни усилили пробудилата се тревога“, пише В. Г. Василевски. Печенежкият отряд се спрял и отказал да върви по-нататък.Тогава печенежките главатари държали там съвеща­ние, което у тях се наричало комент, и на което мне­нията се разделили: едни се изказвали, че трябва да продължат пътя си и да не се противопоставят на император­ската заповед, защото, отделени от другите печенези, те не представят такава сила, която да може да устои против войските ромейски, назначени да им прекъснат пътя; други пък предлагали да заседнат в някоя витинска пла­нина и да се защищават, в случай че бъдат нападнати от ромеите, но по никой начин да не отиват за Иверия, страна далечна и необикновена, гдето те ще имат за не­приятели не само враговете ромейски, но и самите ромеи. Обаче надделяло едно трето мнение на главатаря Каталим, който предложил да се върнат назад и да се съединят със съплеменниците си, които останали в България. Когато някой го попитал, как ще минат морето, той, без да от­говори нещо, заповядал да вървят след него. Те се опи­тали да убият Адровалана, но не сполучили, защото той своевременно избягал. Тогава те потеглили всички обратно към морето подир Каталим. Когато стигнали на морския бряг и не намерили там никакви лодки, Каталим завикал към съпътниците си: „който иска да спаси себе си и всички печенези, нека ме последва!“ Той пришпорил коня си и навлязъл в морето; след него тръгнал един, други, трети, а после и цялото множество: те преплували Босфора на конете си и излезли при манастира св. Тарасий, който се намирал на европейския бряг на Босфора (сега развалини в Буюк-дере при устието на дерето.

След това те продължили пътя си към Средец при другите си съплеменници, без да срещнат какъвто и да било отпор или съпротива, дотолкова било бързо и неочак­вано тяхното движение. Там Каталим успял да възбунтува тамошните печенези, които вече се занимавали съ земеделие и, въоръжени вместо с оръжия с брадви, коси и други железни земеделски оръдия, присъединили се към другите, като потеглили заедно в Южна България, с цел, очевидно, да грабят. Обаче, когато пристигнали при Пловдив, те променили посоката на пътя си към север, за­щото, вероятно, узнали, че по-нататък ще срещнат съпро­тива. Като преминали Стара планина през Троянския проход, печенезите разпънали шатрите си в придунавската равнина покрай р. Осъм; само главатарят Селте останал в Ловеч, според хрониста, за почивка; обаче неговата цел била да се укрепи в тая недостъпна крепост и да от­бива оттам всяко нападение. Но това той не можал да постигне, защото одринският дука Константин Арианит, който бил тръгнал с войските си по стъпките на пече­незите, след като преминал същия проход, нападнал Селте при Ловеч, който, без да окаже някакъв отпор, избягал, като оставил целия си лагер. Арианит по тоя начин не позволил на печенезите да завземат тая важна крепост и, като завладел лагера на Селте и оставил гарнизон в Ловеч, върнал се назад.

Печенезите, след като преминали в придунавска България, завзели малко по малко цялата страна между Дунав и Стара планина от р. Осъм до Черно море и се наста­нили в нея, защото там намерили местност, богата с гори, вода и пасбища, която местните жители наричали Сто могили (Εκατόν βουνοί) или Стохълмие и която заемала източната половина на днешна Северна България между предгорията на Стара планина и Черно море. Оттам те поч­нали да правят своите нападения в съседните области, които се намирали под властта на ромеите. Тия нахлувания, в които, вероятно, са вземали участие и българите, за­хванали силно да плашат цариградското правителство. За да намери средства против тия нападения, Константин IX Мономахизвикал в столицата Кегена, за да се посъветва с него. Кеген се явил с цялата си войска и се разположил на лагер на. равнината пред Цариград, наричана Маитас Но, преди още да се срещне с императора и да узнае, защо е бил извикан, през нощта Кеген бил нападнат от трима печенези в леглото и му нанесли леки рани, защото телохранителт на воеводата своевременно ги забелязал и, когато те се спустнали да бягат, уловили ги и ги откарали при Кегеновия син Валцар. Но последният не наказал покусителите върху живота на баща му, а на сутринта, като турил ранения Кеген на кола и повел зад колата свързани злоумишлениците той заедно с брат си Гулин и цялата конница потеглил към императора. Когато това шествие стигнало на Иподрома, то било спрено, и само Валцар се явил пред императора. Предупреден за причината на това шествие, Константин Мономах запитал Валцар защо той не наказал престъпниците, на което последният отговорил, защото те непрестанно произнасяли името на императора. Тогава Мономах, изпаднал в неуместно по­дозрение, заповядал веднага да му доведат свързаните и сам ги разпитал за причината, от която били подбудени да убият „патриций“. Те отговорили: „той злоумишляваше против твоето царство и столицата и на сутринта рано щеше да нападне и всички, които бяха вътре, до един да изколи, а града да ограби и да побегне при печенезите“. Без да разследва работата, Мономах повярвал на тия клевети и въввежда Кеген в един от императорските дворци под предлог за лекуване на раните, а в същност го турил под строг надзор; също така и синовете му били поотделно арестувани, а обвиняваните в извършеното покушение заповядал да пуснат на свобода. За да разположи към себе си печенежката тълпа, императорт изказвал към печенезите присторно благоволение, като ги постоянно угощавал с добри яденета и питиета, с намерение тайио да им отнеме оръжието, конете и колата и по тоя начин да ги задържи. Печенезите обаче в задъръката на глава­таря и арестуването на синовете му, както и в освобожда­ването на престъпниците виждали лоши признаци и дори зложелателства, и затова те приемали всичко, каквото им изпращал императора, с благодарност, за да маскират своите тайни намерения; и наистина, в една от близките нощи, когато никой не подозирал, цялата Кегенова орда се вдигнала от лагера и с бързи и усилени преходи на тре­тия ден стигнала до Стара-планина, която тя преминала, без да срещне какъвто и да било отпор, и се присъединила към голямото множество печенези. Не се минало много след на­станяването на Кегеновата орда в Северна България, пече­незите, чувствувайки се сега доста силни, почнали да преминават Стара планина и, като се настанили при крепостта Авли в южните поли на планината (в север, част на Южна България), да разпространяват своите грабежи и опустошения в Одринскатата област.

Всички до тук изложени събития и факти ясно свидетелстауват,че през 1049 год. източната половина на днешна Северна България заедно с Добруджа била съвсем очистена от ромейските войски, а заедно с това и от всяка византийска власт, следователно архонтът в Придунавските градове патриций Михаил Аколут вече не се намирал там, защото Скилица-Кедрин изрично отбелязва, че никой не се осмелил да се противопостави на печенезите и да им попречи, и страната, очевидно, била предоставена в пълно разположение на върлуващите варвари. Че това е било именно така, се доказва с обстоятелството, че отто­гава ромеите водели военните си действия против печенезите за няколко години, както ще видим, южно от Стара планина, в Тракия, която те също немилостиво опустоша­вали.

И наистина, още в края на лятото или в началото на есента 1049 год. одринският дука Константин Ариа­нит, който бил назначен за .началник на запада“ (ό δύσεως άρχων), т. е. главнокомандуващ на европейските вой­ски, се опитал да окаже отпор на печенезите с военните сили, които имал тогава под ръка; отначало той имал успех, преследвайки отстъпващите отделни групи, но при Диампол (днеш. Ямбол) бил съвършено разбит с голяма загуба от хора — загинали „не малко тракийци и маке­донци“, пише Скилица. Арианит побързал да се върне в Одрин и веднага известил императора за постигналата го злополука и че опасността е голяма и трябва да се събе­ре нова войска, за да може да се противопоставя на печенезите. Константин Мономах не се отнесъл без внимание. Най-напред той поискал да използува в случая Тирах и другите печенежки главатари, които, обсипани с богати по­даръци и големи милости, му обещали клетвено, че ще укротят съплеменниците си, и ги изпратил при одринския дука, а сам веднага извикал всички източни войски в Европа. Когато войските — едни през Хризопол (сегаш. Скутари), (през Босфора), а други през Абидос (през Дарданелите) се събрали в столицата, императорът изпратил под главното командуване на ректор Никифор евнух с титла „пълномощен стратег”, а с него иверийския дука Катакалон Кекавмен, който бил издигнат в „стратилат на изтока“, и франгопула Херве (Herve, Έρβέβιον), тогавашния предводител на едноплеменните нему наемни войници — франките; и на двамата било заповядано във всичко да слушат и изпълняват заповедите и разпоредбите на главнокомандуващия — пълномощен стратег. Но ректор Никифор като преминал Стара планина през Железните врата в Котленския балкан, разположил се на лагер при крепост Диакене, отстояща не много от Стохълмието, гдето се окопал със здрав окоп, и решил на следния ден, като остави там обоза и излишната войска, да потегли и да се удари с неприятеля, защото той мислил, че още при пър­вото нападение ще ги завладее, и се боял само печенезите да не се разбягат преждевременно; войниците му дори носели със себе си въжета и ремъци, за да вържат заловените печенези. Но и при все това Никифор не постигнал целта си. Той строго се противопоставил на уместните съвети на Кекавмена да нападнат неприятелите, докато те са били разделени и пръснати, и дори се надсмивал над тях, като казвал, че „не го придружават ловджийски кучета, които да подушват печенезите и да ги изкарват от убежищата“. Между това печенезите, към които се бил присъединил и Тирах с другите главатари против обещанието си да усмири съплеменниците си, се обединили и се доближили до ромейския лагер. Когато на следния ден влязъл в бой с тях, Никифор не можел да издържи: ромеите и в това сражение били съвършено разбити, обърнати в бягство, и едвам остатъците от тях намерили спасение в горите и долищата на Стара планина. Сам Кекавмен, който най-дълго от другите военачалници се отбивал, бил теж­ко ранен, но бил познат и спасен от един печенег, на име Галин, който го помнел още от времето, когато Ке­кавмен бил архонт в Придунавските градове; целият ромейски лагер заедно с обоза станал плячка за победителите. След това печенезите се впуснали отново да грабят и опустошават ромейската земя.

Когато Константин IX Мономах се научил от бежанци за голямата злополука, която постигнала ромей­ската армия, той, крайно озадачен и изплашен от големите несполуки, побързал да приготви нова армия от из­точни и западни войски, която под началството на етериарх Константин, облечен в длъжност „пълномощен стратег“, била изпратена в 1050 год. в Одрин, гдето се укрепил с окоп. Докато Константин се съвещавал с пълководците си, отгде да предприеме военните си действия, на 8 юни с. г. печенезите се появили вече пред Одрин. Началникът на пехотната войска, патриций Самуил Вурца, комуто била поверена отбраната на окопа, излязъл от последния и, без да дочака заповед от етериарха, преждевременно се сблъскал с приближаващите се варвари, обаче войниците не могли да издържат силния неприятелски натиск; поради това етериарх Кон­стантин, викан няколко пъти от Вурца на помощ, бил принуден да изтегли цялата си войска и на Царева ливада (βασιλική Λιβάδα) при Одрин да влезе в жесток бой, в който ромеите били отново обърнати в бягство. При това от тях не били избити много, но били най-позорно про­гонени в окопа. Тогава бил смъртоносно ранен в гърдите Константин Арианит, един от най-добрите пълководци на Мономах, който на третия ден се поминал, а патриций Михаил докиан, уловен жив и докаран при печенежкия главатар, опитал се да го заколи с близко намиращия се меч, но за тая си смелост бил жестоко убит: насечен от печенезите. Останалата ромейска вой­ска, затворена малодушно в своя окопан лагер, едва ли би издържала обсадата, защото печенезите засипвали рова с камъни и храсти, за да превземат със сила окопа, 1. ако да не бил тежко ранен и повлечен от коня си печенежкият главатар Сулце, което навело на тях голям страх, и 2. ако да не бил се явил от Одрин на помощ на ро­меите протоспатарий Никита Глава. Печенезите, като го видели и го присторили на синкелла Василий Монах, упра­вителя на България, понеже се очаквал да пристигне там с българските войски (μετά τών Βουλγαρικών δυνάμεων), изпла­шени в безредие почнали да отстъпват и се разбягали.

Но с тоя малък успех не могло да се постигне над­мощие над печенезите, защото след сражението при Од­рин те, като се отнасяли презрително към ромеите, не прекратявали опустошенията си в темата Македония и Тракия и достигнали чак до с. Катасирти близо до самия Ца­риград. Това смело нападение силно изплашило императора, който заповядал да образуват набързо и въоръжат вой­ска от придворната стража и от войници, каквито и где­то ги намерят. Константин Мономах сам искал да застане начело на тая войска и да се впустне против варварите, обаче подаграта, която го мъчела от невъздържан живот , не му позволявала да стане дори от креслото. За­това той я изпратил под началството на евнуха Иван, наречен философ, един от спалниците на императрица Зоя. Той нападнал враговете една нощ, когато те безгриж­но спали, и ги изклал; освен това императорт прибегнал и към друго едно средство. Той извел кегена от затвора и го изпратил при едноплеменниците му с обеща­ние от негова страна да ги разцепи и разположи към императора. Но мисията си Кеген не можал да изпълни: когато той изпратил пратеници при печенезите за преговори, и последните се обещали с клетва, че всичко, каквото той пожелае, ще изпълнят, Кеген отишъл при тях; обаче той бил коварно нападнат и съсечен на парчета.

Между това била сформирована нова армия, съставена изключително от войските на някои азиатски провинции, и то повечето конни отряди, на брой до 20 хиляди, под главната команда на патриций Никифор Вриений, бъдещия претендент на императорския престол. Начело на тая вой­ска и с титла „етнарх“, т. е. началник на народите, той потеглил към Одрин и систематично отблъсвал неприя­теля, като отбранял селищата в Тракия от грабежите на печенезите. Въпреки сполучливите действия на Н. Вриения, страната на югоизток от Одрин до р. Еркене била на­воднена от малки печенежки отряди, които грабели стра­ната около Аркадиопол и Халкида. Тогава била изпратена друга войска от наемни войници — франки и варяги под началството на патриций Михаил Аколут, като недавнашен архонт-управител в придунавските градове, и вече опитен в борбата с печенезите; нему било заповядано да задържа и отблъсва неприятелските нападения и да избягва да влиза в големи сражения. Той достигнал до крепост Хариупол (днеш. Айребол), гдето се разположил на лагер. Когато се научил, че варварите върлували наблизо, Михаил улучил удобен момент, и в едно нощно неочаквано нападение, когато те спели, ги разбил и множе­ство избил; само не много от тях могли да се спасят по гори и долища. В Одрин Михаил се присъединил към Н. Вриения, и двамата пълководци почнали да разбиват печенезите по части: така, една част от тях била унищожена при крепост Голое, развалините при днеш. с. Комарево, Карнобатско, а друга — при Топлицос на р. Марица. След тия чувствителни поражения печенезите били принудени да станат по-предпазливи и да не се късат на малки части в по-нататъшните си опустошения през 1051 и 1052 години, и, както изглежда, те дори ги прекратили, защото византийските извори не говорят вече за никакви сблъсквания с печенезите южно от Стара пла­нина. Това тъкмо затишие и вселило у императора идеята за съкрушението силата на варварите и северно от Стара планина.

И наистина, „желаейки окончателно да прогони печенезите, пише Скилица-Кедрин, Константин IX Мономах събрал, отгдето е било възможно, от изток и от запад, войски“. За техен началник той отново назначил Михаил Аколут. Едновременно била дадена заповед на упра­вителя на България, Василий Монах. да побърза с българските войски и се присъедини към Михаил, та двамата задружно да ударят на печенезите. Съгласно с разпоред­бата на императора, в 1053 год. те преминали Стара планина, вероятно през Чалжкавакския проход, и се явили пред Велики Преслав, гдето ромеите се разположили на лагер, укрепен с окоп, имащ дълбок трап и палисад, и се затворили в него. Но, понеже ромейските военачалници не предприемали никакви действия против враговете, армията им била заобиколена там от печенезите и се почувствувала обсадена; освен това скоро настанал глад поради липсата на провиант. Тогава на свикания от Василий Монаха съвет да се обсъди, какво да се прави, всички решили да отстъпят нощно време при гробно мълчание. Обаче, когато се почнало отстъплението, което ста­нало известно на Тирах, ромеите били нападнати от всич­ки страни; заварени в безредие, в нощната битка те били почти избити от варварите, и сам Василий Монах паднал убит, а останалите живи едвам успели с Михаил да се спасят в Одрин. Силно съкрушени от това нещастие, което унищожило всички до тогава, макар и малки, победи, Константин Мономах почнал да набира нова ар­мия, но близките му го посъветвали да се откаже от по-нататъшна борба с печенезите, като кавали, че „божеството не се съгласява, щото цял въоръжен народ да бъде пронизан и един език от ония, които са изброени, да бъде унищожен“. Затова, когато и самите печенези, като се научили за това, изпратили пратеници с предложение за мир, императорът веднага се съгласил и бил сключил мир за 30 години, като завзетите от тях земи между Дунава и Ста­ра планина били предоставени на печенезите и под условие, че те няма да минават планината, преди да ги повикат. Оттогава императорт „почнал, пише Аталиат, да се пол­зува от тяхното разположение и с ромейски дарове и чи­нове да смегчава техните варварски и нечестиви нрави“.

Така се свършила тази 5-годишна война с печенезите, театър на която били българските земи, следователно всичките злини от тая разрушителна война се изсипали върху българския народ . Не е мъчно да си представим какво е било положението на българите през това време: те подпаднали под два ярема: византийски и печенежки, а това се отразило вредно върху материалното и морално състояние на народа. Българският народ не само загивал, воювай­ки против печенезите в редовете на ромейските войски, но още трябвало да понася всички страхове и ужаси, които дивите тълпи на това азиатско племе сваляли върху него и отечеството му. Привикнали на скитнишки живот, печенезите живеели навсякъде под шатри, като нападали ту една, ту друга област на своя съсед.

Ето как описва техните нападения известният охрид­ски архиепископ Теофилакт в речта си към Алексий I Комнин, казана през 1090 год.: „Кой не знае особеността на скитите, за които набегът е удар на мълния, а отстъп­лението им е тежко, а заедно с това и леко: тежко от поради многото плячка, а леко — поради бързината на бягството. Защото, нападайки, всякога изпреварят мълвата, а отстъпвайки, не дават на преследващите ги да чуят за тях. Нещо повече — те опустошават чуждата страна, а своя собствена нямат; ако да беше някой по-смел от Дария Истаспа, та да съедини Истър (т. е. да направи мост на Дунав ) и почнал би да търси скитите, то това било би същото, че той безумно би гонил непостижимото. Те завземат скалите и се крият в храсталаците, а той нищо повече, или ще блуждае по гори и дъбрави, които с по-диви от при­родата на преследваните, и ще стане само зрител на голямата скитска пустиня, която е добре позната и на пословицата. Ако, въпреки природата на нещата, той ще упорствува, то и сам той ще загине, заслужвайки не толкова съжаление за злополуката, колкото омраза за надменността; а скитите ще покажат, че те с деца на скалите и дъбовете, и ще действуват, но без те да паднат, така че, според мене, ако може да се вярва на митовете, известният Гигас, който хвърлял стрели из тъмнина, без да бъде сам засегнат, бил е скит. За тях живот бездействен е нещастие, а спокойствието — болест, и върха на благополучието те считат, че са почувствували, когато или имат удобен случай за война, или се подиграят с мирните договори. За тях по-войнствен е оня, който би се показал по-варварски и по-вероломен, принасяйки жертви с беснуваща ръка и подчинявайки се на безумието. Но най-лошото е това, че със своето множество те надминават пролетните пчели, и никой не знае, че те са хиляди или десетки хиляди, а чис­лото им е неизброимо“.

През изложената по-горе война печенежките орди се пръснали, както видяхме, почти по цяла България, като гра­били и опустошавали всичко, каквото им падало под ръка; в места, гдето са преминавали, те или избивали населе­нието без разлика на възрст, или го поробвали, като го излагали на страшни мъки. При такъв начин на воюване от страна на тия диви пълчища, не е чудно, гдето българският народ след усмирението на въстанието, подигнато в 1040 год. от Петър Делян, не показал за дълго време никакви признаци за живот в тия страни или пък да по­мисли за някои самостойни действия против византийската власт. Наистина, отначало българите гледали на печенезите като на съюзници, с помощта на които биха могли да се борят срещу своите потисници; обаче по-сетне те се убе­дили, че тия съюзници се явяват твърде опасни за тях, а пък поселението им между Дунав и Стара планина и по­кровителството, което им оказвали императорът и него­вите съуправители, показали, че българският народ по-напред трябва да се освободи от тоя неприятел, и тога­ва вече да мисли за свалянето на византийското тежко иго.

Но не стигало това. България почнала да се наводнява от други нови гости, които по грабежите и жестокостите не отстъпвали на своите съплеменници — печенезите. Не успели българите да се оправят още от погрома на печенежкото нашествие, и ето захващат да нападат тяхното отечество угрите или маджарите. В 1059 год. маджарският крал Андрей I (1046—1061) нарушил мирните договори с Византия и нахълтал с войска на Балканския полуостров, респективно в северозападните български земи. Император Исаак I Комнин (1057—1059) потеглил против маджарите със силна войска и се спрял при Средец, за да се приготви за отпор, но работата не дошла до сражение. Маджарският крал изпратил пратеници с предложение за мир, което било прието от императора, и бил сключен отново мир с тях на същите условия, каквито били предишните. Но походът на Исаак I Комнин не се свършил само с това. Възползувани от нашествието на маджарите, печенезите, според думите на Скилица, отново „изпъплали от пещерите, в които се скривали, и грабили съсед­ната страна“. Исаак I веднага след сключването на мира с маджарите потеглил против тях, вероятно, през Етро­полския проход. Печенезите тоя път не показали сериозна съпротива, защото между отделните племена и родове, на които те се делили, нямало съгласие и единодушие. Затова техните главатари се подчинили на императора и сключили мир и приятелство; само един Селте не поискал да при­знае властта на императора и се съпротивял в Дунавските блата, където той избягал, и в тамшната стръмна скала. Но скоро той излязъл на равнината с намерение да се срази с императора, обаче той не можал да устои срещу ромейската войска и се обърнал в бягство; а когато било завзето и прибежището му, което било сринато до основите, и печенежкият лагер бил разграбен, Исаак I потеглил обратно в поход и се разположил на лагер при Ловеч около самите поли на планината. Тук го застигнала страшна буря: излял се проливен дъжд над лагера, а несвоевременният снягъ и студ (това било на 24 септември) нанесъл страшни големи повреди и злини на войската: почти цялата конница и повече от присъствуващите там, понеже нямали нужното облекло, загинали от студ и дъжд; скоро се почувствувал и глад, понеже всички почти хранителни при­паси били отвлечени от водите на пороите и от приижда­нето и разлитието на р. Осъм. Поради тая злополука, а също и поради слуха за избухване на никакво въстание в Мала Азия Исаак I побързал да се върне в столицата и, „като оставил гарнизон и назначил стратег, радостно извършил завръщането си“, завръшва М. Аталиат. Тия думи на съвременника ясно свидетелствуват, че тоя поход на Исаак I Комнин се е завършил не само с усмирението на печенезите, но и с установяването на византийската власт в днешна Северна България (есента 1059 г.), която поради голямата печенежка опасност и появяването на нови варвари отвъд Дунава— на узи и кумани, които вече заплашвали империята, била отделена от България като особна тема — военно-административна област. Цариградското правителство окончателно се убедило, че за да държи в покорност поселилите се вече в Северна България печенези и да може своевременно и успешно да отблъсва всички нови нахлувания на варвари от отвъд Дунава, ще тряб­ва да създаде на балканската североизточна граница на им­перията една самостойна и силна област, която добре орга­низирана и снабдена с нуждите войски, във всяко време да служи като несъкрушима преграда за нови варварски нападения и опустошения на Балканския полуостров. За пръв управител и организатор на тая нова тема, наречена „тема на Придунавските градове“, бил назначен най-добрият тогава ромейски пълководец, патриций Роман Диоген, син на познатия вече нам Константин Диоген и по-сетнешен император, който преди да завземе престола, бил женен за дъщерята на българина Алусиан, втория син на цар Иван-Владислав. Едновременно с отделянето на Северна България в особна самостойна тема станало и откъсването на дръстърската епископия от Охридската архиепископия и присъединението й към цариградската патриаршия, както това се доказва най-добре от един списък на епископиите, подчинени на Охридската църква, произлизащ не по-рано от втората половина на ХI век, гдето името на дръ­стърската епископия вече не фигурира.

Но мирът и спокойствието, което бе настанало в Северна България след въстановяването на византийската власт, не били за дълго. Не се минало много време, и нов бич споходил българските земи, който размърдал целия Бал­кански полуостров. Това били узите, които у русите но­сили име торки, а у арабските писатели гузи, огузи, — народ от турски произход, родствен на печенезите и куманите, но не били кумани, както някои приемат, а били отделно племе, което не се отличавало с особена дивотия и войнственост, както печенезите и куманите. Още когато са живели между Дон и Волга, узите постоянно воювали с печенезите, а когато последните мръднали ок. 1032 год. на запад и се поселили между Дунав и Днепър, те се на­станили на техните места между Дон и Днепър и станали в непосредно съседство с рус, която те почнали да тревожат. Постоянно нападани от изток от по-силните и войн­ствени кумани и отбивани и стеснени от руските князе, в 1064 г. узите си пробили път през печенежката земя към Дунав , за да нахълтат в пределите на Византия. Тоя нов варварски народ, в трите орди на когото се на­броявали до 600 хиляди души, сполучил да премине Дунав на лодки еднодръвки и на надути кожи всецяло (παγγενεί) с покъщнината си. След това узите разбили ромеите и местните българи, които се опитвали да им попречат да минат реката, а двамата им пълководци, Василий Апокап, управител на тема Придунавските градове, и Никифор Вотаниат, който му бил изпратен на помощ, успели дори да пленят; те се пръснали по българските земи, а една доста голяма част от тях се спустнала през Македония към Солун и достигнала чак до Елада, като нападала, грабила и откарвала безбройна плячка. Обаче на връщане тая орда поради настаналата сурова зима, която им докарала много епидемически болести, изтеглила твърде много, като изгубила повечето си хора. Главните сили на узите с настъпването на зимата се оттеглили към Стара планина, гдето изпадна­ли в крайно бедствено положение.

Император Константин X Дука (1059—1067), като се научил за голямото множество варвари, силно бил опечален и обезпокоен, но поради свойственото нему скъперни­чество побоял се да събере веднага силна армия и да я изпрати против тях, според едни, а според други, защото той не се осмелявал да противодействува на такава сила, понеже всички твърдели за непобедимото множество на не­приятеля, и всички виждали, че избавление от него е невъзможно дори с откуп; а някои вече мислили да се изселят от Европа, т. е. от Балканския полуостров. Тогава императорът се опитал да ги задържи и усмири по друг, но стар за Византия начин: той изпратил посолство до племенните началници на узите, чиято задача била с най-ласкателни и убедителни думи да в здействува върху тях, а пред някои дори се докарвал и с подаръци. Посолството обаче нямало никакъв успех. Узите в стремежа си да си набавят всичко необходимо за живота, продължавали да притесняват и грабят населението в българските земи. Индиферентността на императора към безнаказаните дей­ствия на варварите възбудила най-сетне в Цариград силен ропот: там всички осмивали и обвинявали Константин X Дука, че поради неговата алчност и скъперничество импе­рията страдала и се предоставяла на собствената си съдба. Като не можал вече да пренася всички тия порицания, императорът най-сетне решил сам да тръгне против неприя­теля. За всеобщо учудване той излязъл от столицата с един отряд, който не съдържал повече от 150 души, и се разположил на лагер срещу реката Атира около кре­постта Хировакхи. Мнозина се учудвали, как императорът е тръгнал с толкова малко хорица срещу такова мно­жество, когато той трябвало най-напред да събере източните войски и тогава да потегли към западните места. „Тая вой­ска приличаше, пише Аталиат, на баснословната войска на Диониса, когато той с менадитe и силените, я повел про­тив индийците“. Докато императорт кроел с тая незначителна сила да отблъсне неприятелските орди, работата се свършила и без него. Бързоходи, дошли от войската при Дунав, донесли известие, че пленените пълководци Василий Апокап и Никифор Вотаниат се освободили от плена и че варварите са съвършено унищожени; те разказвали, че главатарите на узите по увещание от ромейските власти на градовете по Дунавския бряг се качили на лодки, минали реката и избягали в земята си. Останалите — една все още многобройна тълпа — повечето били изтребени от заразна болест (чума) и глад, другите пък съвсем умаломощени, нападани от местните българи и печенези, или загинвали най-безмилостно от оръжие, стъпквани от копитата на без­словесните животни и от собствените си кола, или пък с покорност молили за милост и пощада от византийските власти; а един отряд узи, който безпречно достигнал до Цурул (сег. Чорлу), бил унищожен по чудесен начин, както казват, от некакво небесно войнство, което обси­пало неприятелите с множество стрели и не оставило нито едного ненаранен. Императорт, наистина, счел това избав­ление от варварите като божие чудо, затова от благодарност към Бога наложил пост и заповядал навсекъде да се отслужат благодарителни молебени. Така той се върнал в столицата. Остатъците от узите, които на брой ще да са били не малко, съгласно с правилото на византий­ската държавна практика, били покръстени и поселени на държавни земи в Македония, а някои от тях били приети на византийска служба и достигнали високи и важни санове.

Така българският народ бил оставен сам да се защищава от тежките удари на разни варварски народи, които немилостиво грабили мирното население и опустоша­вали страната. Проявената незаинте-ресованост към съдбата на българите от страна на цариградското правителство засил­вала омразата на покорените към владетелите и правила още по-тежка византийската власт, която съвсем влошила положението на българите и предизвикала ново въстание.

Съдържание: