x Първото норманско нашествие на Балканския полуостров и въстанието на павликяните в Южна България

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Първото норманско нашествие на Балканския полуостров и въстанието на павликяните в Южна България

В такъв постоянен огън се намирала България, ко­гато византийския престол завзела в 1081 год. династията на знаменитите Комнини в лицето на Алексий I Комнин (1081—1118), който турил край на всички вътрешни безредици. Но, ако оттогава за другите области на импе­рията настанало щастливо време, то за България и за бъл­гарския народ злочестините все още не се прекратили. Още в първата години от царството на Алексий I Комнин ги сполетели нови разорения и опустошения от нашествието на нови завоеватели, които били много по-опасни от печенези и кумани. Това било нашествието на норманите.

Когато апулийските области преминали под властта на норманите, които в 1044 год. окончателно закрепили го­сподството си в Италия, техният повелител Роберт Гюискар не се задоволил само с това. Бързите му военни успехи в Южна Италия засилвали неговите ламтежи да разшири владенията си и вън от последната. Слуховете за богатите области на източната империя, които безнаказано се ограбвали от разни варвари, печенези и кумани, обър­нали вниманието му към Византия, и у него се явила мисъл за поход във византийските владения на Балканския полуостров, които е отделяло от неговите само Адриати­ческо море. Освен това представил му се и добър повод, за да предприеме такъв поход. След свалянето на Михаил VII Дука, който, за да отклони всяка опасност откъм смелите нормани, бил намислил да завърже прия­телски отношения с Роберт Гюискар чрез брачни връзки, новият император Никифор Вотаниат (1078—1081) унищожил всичко, направено в тая посока, с което въоръжил гордия Гюискара и му дал повод да пристъпи към изпълнението на своя вече замислен план. Обаче избухна­лото през 1078 год. в Апулия голямо и опасно за него въстание на норманските му васали го принудило да отло­жи на време замисления поход; само към пролетта на 1080 год. той сполучил да потъпче това въстание с голяма сила и чрез това да прояви всичката си мощ. Към това време (юни с. г.) Роберт се помирил с папа Григорий VII (1073 — 1085), с когото дотогава се намирал в натегнати отношения, и дори се признал за васал на римската курия. След това той можал всецяло да се предаде на военни приготовления, още повече че сам папата одобрявал замислите на Гюискара против Византия и му обещавал своето съдействие. Но понеже Роберт нямал формални причини за война против Византия, той се възползувал от обръщането към него на един византийски авантюрист, който се издавал за сваления Михаил VII Дука и го молил да му помогне да си върне цариградския престол: Роберт изстъпвал навид като въстановител на дина­стията Дука на престола, а всъщност искал да завоюва Цариград.

За всичко това в Цариград са знаели, но там нищо не могли да предприемат тогава, защото тъкмо в това време вървяла борбата на Алексий Комнин с Никифор Вотаниат, а турците-селджуци постоянно безпокоили им­перията със своите нападения по малоазийската граница. Само след като победил противника си и завзел на 4 април 1081 год. престола, Алексий 1 Комнин, въпреки крайно неблагоприятните обстоятелства вътре в държа­вата, се заловил енергично да посрещне тая заплашваща откъм запад опасност, като прибегнал към съвършено отчаяни средства и дипломатически хитрости. За да осигури за някакво време тила си от изток, той побързал да сключи мир с турците, по който им отстъпил почти всички завоевани от тях византийски земи в Мала Азия, дори и Никея. След това Алексий I обърнал всичкото си внимание към западните граници на империята, към бреговете на Адриатика, на които норманите най-първо ще насочат ударите си. Той взел да укрепява града Диррахий (сег. Драч), главната византийска военна и търговска база и най-силната крепост на Адриатика, а главно да назначи там за областен управител човек надежен и нему предан, защото тогавашният Георги Мономахат не се ползувал с доверието на императора, тъй като през време на борбати с Вотаниат той държал страната на последния и отказал да даде на Алексий исканата от него помощ. Затова Мономахат бил заменен с Георги Па леолог, баджанака на императора, и нему напълно предан човек. Едновременно Алексий I се обърнал за помощ към враговете на Гюискара в Италия и дори към гер­манския император Хенриха IV, на които той обещавал бо­гати дррове; но от това не се получил никакъв сериозен резултат. По-сполучлива се оказало обръщането му към Венеция, като към морска държава, която със своята флота да засили морските сили на Византия. Венецианците не отказали да помогнат на императора за едно добро въз­награждение, но още и затова, че те се стремили да ослабят и самия Гюискар, който за тях бил много по-опасен, нежели императорт, защото те се бояли, да не би търговският път за Цариград и изобщо за Изток да пре­мине в негови ржце. Най-сетне били изгладени и работите със сърбите, макар че отношенията между Бодина, който бе вече наследил баща си Михаил, и Алексий I Комнин не били строго определени.

Между това Роберт Гюискар, като предал управле­нието на своето херцогство на най-големия си син от вто­рата си жена, Рожера, през май 1081 год. потеглил от Отранто заедно с жена си Сигелгаита и с псевдо-Михаил VII и със сина си от първата си жена, хубавия строен и умен Боемунд, към бреговете на Адриатическо море. Числеността на армията му точно не може да се определи, защото изворите дават разноречиви данни от 1300 до 30,000 души; но най-вероятното число е 3000 души на 15 кораба. Но норманската флота не насочила маршрута си направо към Диррахий, а една част спряла в Ботрот (гръц. Βοvρεντόν, сег. Ботрунто) на Адриатическия бряг, а другата част била изпратена да завземе о-в Корфу, което с успех било извършено. В Ботрот излязла една част от войската и била изпратена по сухо под командата на Боемунд, който бе изпреварил баща си, за да обсади Драч от суша, а сам Роберт потеглил с флотата на север покрай морския бряг към същия град, за да го обсади и от море. Обаче, като ми­нали Корфу, при нос глоса, флотата му потърпяла голяма загуба от настигналата я буря. „Но, пише Анна Комнина, заедно със спасилите се, защото някои чрез необоримата сила божия били изтеглени от опасността, той (Роберт) прекарал седем дена в областта Главиница, за да се сам събере със сили, а спасилите се от морските вълни да си отпочинат също и да дойдат останалите в Бриндизи и в други места, пристигането на които той очаквал на корабите, както и тия, които преди малко заминали по сухо“, т. е. Боемунд с войската му. В това време Боемунд сполучил да завоюва Авлона и Канина и, без да срещне какъвато и да било съпротива, достигнал до Драч и го обсадил от суша; също и Роберт пристигнал на 17 юни пред Драч и така също го обсадил откъм море. Тоя бърз успех на норманите в началото на похода се обя­снява с това, че местното население било повечето славяно­българско, което се отнасяло равнодушно към византийските интереси и предпочитало да се предаде в ръцете на една войска, която несъмнено ще бъде победител, защото то е знаело неподготвеността на ромеите в областта, а главното било това, че нямало нуждното за отбрана количество войска.

Обсадата обаче на първо време не дала никакъви резул­тати: всички приготовления за превземане на Драч от су­ша останали напразно, защото Георги Палеолог внимателно следил за всяко движение на Роберта и своевременно ощетявал всяко негово предприятие, но и при все това положението на обсадените било твърде опасно. Затова Палеолог, като описвал в писмата си до императора вървежа на об­садата, няколко пъти го молил по-скоро да му изпрати помощ. Донейде се подобрило положението на обсадените, след като се явила под Драч съюзната венецианска флота под началството на дожа Доменико Селво, която след две сражения с норманската принудила последната да се отте­гли на юг от града, завзела входа в пристанището и влязла във връзка с обсадените, като им доставяла и храна; не по-малко им помогнали в случая и епидемичните болести, които се явили в норманската войска. Към това време и Алексий I набързо събрал доста значителна армия, състояща от македоно-българи, турци, варяго-английски дружини и някои други народности, и през август потеглил към Драч, като заповядал на великия доместик, Григория Пакуриана, да се присъедини към него с войската си. Той пристигнал под Драч в средата на октомври и разположил войската си на лагер западно от града близо до залива, гдето се намирала вероятно венецианската флота. Императорт отначало мислил да изглади работата по мирен начин и влязъл в преговори с р. Гюискара, които впрочем останали без резултат. Тогава Алексий I извикал Георги Палеолога, да се посъветва за бъдещите действия. На военния съвет било решено въпреки протестите на Палео­лога, да се даде генерално сражение, което станало на 18 октомври с гибелни за ромеите резултати: императорската войска била съвсем разбита и обърната в бягствс; сам Алексий I едвам сполучил да се спаси от преследването на неприятеля. Несполуката в това сражение при всичката многобройна армия на императора се отдава на това, гдето един доста силен отряд (2500 души) от пловдивските павликяне под началството на своите главатари Ксанта и Кулеона отстъпил в най-критичния момент и си заминал по домовете а също и на разноплеменността на ромейската войска, вследствие на което не било възможно да установи единство в действията: едни се сражавали за пари, други пък, българите и вардариотите, не особено високо ставили интересите на Византия. След сражението Пелеолог не можел вече да се върне в града. Крепостта, лишена от опитния си защитник, останала в ржцете на венецианците, които, подкупени от Роберт, отворили му вратата на Драч и без отпор на 8 февруари 1082 год. пуснали норманската войска в града; градските жители предпочели да се предадат доброволно, отколкото да се излагат на ужасен грабеж, ако норманите биха превзели града с пристъп.

След поражението при Драч Алексий I Комнин през кривите пътеки на пл. Крабе и по мъчнопроходимата долина на горна Шкумба, през северния склон на планинската ве­рига Бабагора след две денонощия пристигнал в Охрид. Като си отпочинал тук , той отишел в гр. Девол, за да присрещне отстъпилите от Драч и пръснати войници и да ги успокои след изморителните страдания, и същевременно дал заповед, всички да се събират в Солун, закъдето сам заминал да събира нова войска. Обаче всички средства относно войска в империята били изчер­пани, с изключение на България, на която той не е могъл да разчита. „Той се нуждаел в съюзници, пише неговата дъщеря Анна, но (да си набави съюзници) не било възможно без пари, а (пари) нямало, защото царските съкровищници били дотолкова опустошени от предишния император Никифор Вотаниат без всяка нужда, че и вратите им не се затваряли, но безпречно били открити за всекиго, който искал да мине през тях: в съкровищниците Нямало нищо. Поради това всичко изпаднало в най-голяма нужда; слабост и беднотия терзаели в едно и също време ромейското царство“. За да набави нужните средства за наемна войска, Алексий I се обърнал към майка си и брата си Исаак Комнин, които му дали скъпоценностите си да ги превърне в пари; техния пример последвали и приятелите на Комниновци; а когато и това не стигнало, взети били свещените съдове от църквите и били също обърнати в пари.

Но императорт потърсил и външна помощ. В това време знаменитата борба между папа Григорий VII и Хенриха IV, между църковната и светската власт, взела бе в Ита­лия нов критически обрат. През март 1082 год. германският император с голяма армия се явил пред Рим, и папата, като не можил да противостои със собствените си сили, извикал в Италия своя васал Роберт Гюискар. Но последният не се отзовал на тоя зов , а решил да продължи завоеванията си навътре в страната. Още през февруари с. г. той се бе настанил близо до Девол, а през пролетта веднага след падането на Драч той потеглил към Костур и превзел тоя град с пристъп, като покорил и околностите му. Пристигналите обаче от Италия известия внезапно спрели по-нататък движенията на норманския вожд: интригите на Алексий I сполучили да предизвикат едно опасно въстание в собствените му владе­ния. Начело на въстанието застанал капуанският княз Йордан, стар враг на Гюискара, към когото се присъе­динило и апулийското население, което пъшкало под силния гнет на норманските завоеватели. Еновременно Алексий I изпратил ново посолство при Хенриха IV със 144 хиляди динария (окл. 30 хил. зл. л.) и много скъпоценни дарове и освен това му обещал още 216 хиляди динария с условие да нападне владенията на Гюискара в Апулия. Германският император, който имал голяма нужда от пари, на драго сърце приел предложението и се обещал да се съюзи с въстаниците. При тая сериозна опасност Рожер, по-малкият син на Гюискара, веднага извикал баща си в Апу­лия, който набързо преминал в Отранто през пролетта на 1082 година, като предал главното командуване на сина си Боемунд. Последният се отказал от похода срещу Солун и се стараел с пълното подчинение на страната по адриатическия бряг от Драч до Арта да тури здрава военна база за норманското владичество на Балканския полуостров . Лятото и есента на 1082 го­дина минали в бездействие, и за презимуване Боемунд се оттеглил в Янина, която била завоевана още преди Драч.

В май 1083 год. Алексий I Комнин потеглил от Ца­риград с нова армия, която той успял да набере през зимата. Той се явил пред Янина, гдето се решил да даде сражение, но отново бил разбит и избягал през Струга в Охрид, като предоставил на Григорий Пакуриана да реорганизира остатъците от армията, а сам в същото време се завзел да прави нов набор в долината на Вардар.Между това Боемунд обсадил Арта. На помощ й се притекъл Пакуриан, който успял да се съедини с императора, но в даденото сражение те отново били раз­бити, и Арта се предала на Боемунд. След тия две по­беди за Боемунд не било мъчно вече да завладее Иллирик (Албания и Епир), по-голямата част от Македония и тъй наречената Велика Влахия (сев. днешна Тесалия). Ако и да нямал много войска, Боемунд, ползувайки се от това, че морално ромеите били силно съкрушени, сега можел свободно да се разхожда в западната половина на Балканския полуостров и да завземе градовете там един след други, без да срещне сериозен отпор. Така тогава бил завзет гр. Скопие от един негов пълководец, а сам Боемунд, повикан от самите охридчани се настанил в Охрид, огнището на ромеизацията в тая страна и резиденцията на българския архиепископ, но не можил да превземе са­мата му крепост. Пред Остров той претърпял несполука, но завзел Веррея, Сервия, Соск, Воден и Мъглен, гдето оставил гарнизони. След това Боемунд насочил марш­рута си към долината на р. Вардар и се разположил на лагер пред селище Бели Църкви (Аστφαι Εκκλησία’, Asprae Ecclesiae), гдето той престоял три месеца. През това време ромейските войски, бидейки слаби, за да предприемат нови нападения, очаквали да получат подкрепа. Но и Алексий I не оставал в бездействие: на неговите интриги требва несъмнено да се отдаде съзаклятието на тримата нормански началници, които искали да изменят на Боемунд; но това съзаклятие било своевременно открито, а от съзаклятниците един избягал при императора, а другите двама били жестоко наказани. От Бели Църкви Боемунд заминал за Костур. От това се възползувал великият доместник Пакуриан, който сполучил да отвоюва обратно крепост Мъглен и, като я разрушил, потеглил за Лариса, гдето имал намерение да презимува.

Между това Алексий I, който се бе върнал в Цари­град, набирал нова армия, към която успял да при­съедини и един изпросен от турския султан 7-хиляден отряд. През това време Боемунд успял да завладее Пелагония (Битоля), Трикала и Цивиск, а на 23 април, в деня на св. Георги, подстъпил към Лариса Защитникът на града, Лъв Кефала, се държал цели шест месеца, като известил за това императора и искал бърза помощ. Обсадените се намирали в много стеснено по­ложение, защото почнали да гладуват, но за щастие Але­ксий I, който бе потеглил от Цариград против Боемунд с формираната от него голяма войска, се намирал недалеч и побързал на помощ на обсадените ларисчани. Тоя път той обиколил твърде сполучливо Боемунд и в да­деното сражение го съвсем разбил и завладял лагера му (юни 1084 г.). След това победеният се видял принуден да отстъпи отново в Костур.

Тоя пръв успех на Алексий I имал за сетнина това, че скоро норманите били изтикани из Тесалия, и оттогава военното щастие преминало на страна на ромеите, на което не малко спомогнали и работите в норманския лагер. От дълго време войниците на Боемунд били крайно не­доволни, загдето не получили заплата за цяла година, и вдиг­нали цял бунт; на това оказали своето влияние и интригите на императора, който чрез своите емисари обещавал на норманите благополучие и богатство на ония, които преминат в негова услуга. Работата дошла дотам, че норма­ните почнали да искат заплата за много повече години. Боемунд нямал пари; затова бил принуден да им обе­щае, че веднага ще замине за Италия при баща си, за да търси пари и подкрепа, и отишел в Авлона и оттам преминал в Апулия. Защитата на Костур той поверил на конетабля Бриена, когото Алексий I, като придавал голямо стратегическо значение на тая крепост, бе обсадил там наскоро след победата при Лариса. Императорът, макар и да повел правилна обсада, все пак за падането на Костур не малко помогнало и това, гдето много нормани пре­минали на страна на Алексий I, чийто пример впрочем Бриен отказал да последва, и, след като дал клетва, че няма да вдига оръжие против императора, било му позво­лено, заедно със своята дружина да бъде доведен до границите на империята и да се върне във владенията си. Завла­дяването на Костур е станало през октомври или ноемврий 1084 г., защото Алексий I се върнал в Цариград на 1 декември с. г. През лятото на същата тая година се отнася още едно събитие в полза на императора: една ромео-венецианска флота се явила пред Драч и отнела града от норманите.

Между това през есента на 1084 год. Роберт Гюискар, като се помирил със своите васали и въстановил спокойствие във владенията си, с новоприготвена в оръжена флота от 20 (а според някои 120) кораба от Отранто потеглил отново за Балканския полуостров . Тоя път той водел със себе си тримата си синове, Рожер, Боемунд и Гвида: първия и третия той изпратил напред да окупират Авлона, а сам с ядрото на армията потеглил към Ботрунто. Оттам той искал да отиде към о-в Корфу, който бе така също паднал в ржцете на ромеите, но бил задържан два месеца в Ботрунто поради бурното море. Ко­гато Роберт се приближил до острова, там срещнал съе­динена венецианска и ромейска флоти. В даденото там сра­жение норманите удържали пълна победа; били потопени много венециански кораби и хора и в плен попаднали не­малко. След тая победа Роберт отново завоевал о-в Кор­фу, гдето останал да презимува; но в това време се поя­вила в норманския лагер страшна стомашна епидемия (холера?), от която загинали до 10 хиляди души; разболял се от нея и Боемунд, който заминал за Италия да се лекува. През пролетта на 1085 год. Гюискар замислял вече нов поход против Цариград, но по-напред искал да стане пълен владетел на Ионийско море, и затова изпратил сина си Рожера да завземе и о-в Кефалония. Подир няколко време и той тръгнал за Кефалония, за да вземе сам командата, но по пътя още се разболял и се върнал на о-в Корфу, гдето на 17 юлий 1085 год. се поминал, без да осъществи своите обширни планове за завое­ванието на византийската столица и унищожението на Византия. След смъртта на баща си Рожер прекратил вой­ната и се върнал в Апулия заедно с тялото на Роберта. Венецианските колонисти в Драч предали града на ромеите също така без отпор, както в 1081 год. на норма­ните.

Така се свършил тоя знаменит поход на норман­ския херцог Роберт Гюискар, който в течение на че­тири години доведе Византия почти до загинване. За театър на военните действия, както видехме, служили югозападните български области, и ние считаме за излишно да се говори, какви злини са постигнали тия български области през четиригодишната война и колко гибелни са били сетнините от нея за благосъстоянието на българския народ, защото опу­стошенията и разоренията на норманите са общоизвестни. Но несъмнено тогава са пострадали и другите български области — източните. Ние видехме, че след първите неспо­луки на Алексий I Комнин против Роберта Гюискар, па и по-сетне, византийската армия се подпълвала от българско­то население, което ще да се е набирало не без насилия, както това показва изневерата на павликянския отряд, който напуснал императора в най-критическата минута. Разбира се, всичко това се струпвало като тежко бреме върху българ­ския народ и не се забавило да предизвика нов бунт в страната, който струвал на Алексий I не малко труд и за­губи, докато го усмири.

Като повод за това въстание послужило безчовечната постъпка на императора с павликяните за тяхната изневяра в сражението при Драч в 1081 год. След преда­ването на Костур от нотабля Бриена в 1083 год. и одържаната победа над норманите, Алексий I Комнин намислил по пътя си за Цариград да накаже павликянския отряд, който го бе напуснал в най-критическия момент, защото, пише дъщеря му Анна, „не му се искало да влезе в цариградския дворец, преди да обуздае и тия отстъпници“.

Но, като не искал да пролива кръв, ако би прибегнал до непосредно нападение на живелищата им около Пловдив , „защото, забелязва същата, тия хора с твърде буйни и спрямо враговете със свирепи“, па и освен това той искал да накаже само техните главатари, а останалите (т. е. самите павликяни) да присъедини към другите си войски, защото те били смели и храбри войници, Алексий I употребил хитрост не съвсем прилична на царското му достойн­ство. Той изпратил писмо до главатарите на отряда и до по-видните представители на пловдивската павликянска об­щина, в което с разни обещания той ги канил да дойдат в Цариград; но те след дълги колебания, защото не доверявали на императорското писмо, най-сетне, ако и не­охотно, решили да отидат. Алексий I ги чакал в Мосино­пол. Когато главатарите пристигнали там,те с измама били лишени от оръжието и конете, арестувани, като главни ви­новници за изневярата, после хвърлени в тъмница, а имотите им императорт заповядал да се конфискуват и да се раздадат на ония войници, които заедно с него се подвизавали в тогавашните битки и опасности. Чиновникът, който бил изпратен в отечеството им, за да извърши конфискацията, се отнесъл с твърде голяма жестокост: той изгонил от жилищата жените на компрометираните павликянски главатари, и къщите им били преда­дени на нови притежатели, а самите тях турил под стра­жа в пловдивската крепост. Тая коварна постъпка силно раздразнило павликяните, и те скоро вдигнали въстание.

Начело на въстанието застанал някой си Травъл, покръстен павликянин, който бил причислен към домашните слуги на Алексий I, още когато тоя бил велик доместик при Никифор Вотаниат. Той имал четири сестри и оженен бил за една от слугините на императрицата. Когато се научил, че последните така също се намерили между пострадалите в Пловдив жени, „възнегодувал и не можел да претърпи това нещо и почнал да замисля (крои), как да се изплъзне от ръката на самодръжца“, казва Анна. Макар жена му и да известила своевременно за това заведущия работите на манихеите, т. е. представителя на византийската власт, Травел обаче всичко узнал, и това уско­рило прогласяването на въстанието. Една вечер той свикал при себе си всички, на които по-рано открил тайната си мисъл и които били повечето негови родственици, и с тях завзел крепостта Белятово, която се намирала северно недалеч от Пловдив в планината, и станала главен център на въстанието, гдето се събирали от всички страни павликяните. Оттука въстаниците почнали да нападат на околностите на Пловдив и се връщали отново в планината с голяма плячка. Но Травел не се задоволил само с това; той сключил съюз със „скитите, които населявали Придунавската област“, т. е. с печенезите, на които бе предоставено да се поселят в Северна България, за да действуват заедно против императора; а за да има влияние върху владетелите на Главиница и Дръстър и близките тем области, той напуснал първата си жена, в която той не намерил съчувствие, и се оженил за дъщерята на едного от печенежките главатари. Алексий I, който получавал известия всекидневно за действията на Травел, се опитал по мирен начин да го разположи към себе си чрез писма и обещания, защото предвиждал, какво зло последният може да му стори; той дори му изпратил царски хрисовул, в който му гарантирал безопасност и пълна свобода. „Но тоя рак, казва Анна, не се научи да ходи право; какъвто си бе винаги, такъв си остана и сега; разполагаше към себе си скитите (т. е. печенезите) и пра­щаше своите в голямо количество, за да опустошават съ­седните области.“ Всичко това ставало през 1084 год.

Между това на долни Дунав се явили отново варвар­ски тълпи. След несполучливото нашествие на узите или торките в Североизточна България и по-нататък във вътрешността на Балканския полуостров през 1064 год. една доста голема част от тях с главатарите си, както ви­дяхме, сполучили да се прехвърлят обратно през Дунав и да се върнат в собствената си земя. Обаче тия завърнали се узи, както и техните съплеменници, останали в югозападните покрайнини на черноморските степи, не могли да поведат един спокоен живот . Тласкани постоянно от съседните тем кумани, които, откак почнали да нападат систематично в руските земи, главно от 1071 год., разширя­вали малко-по-малко властта си западно от Дон, узите поискали да заседнат в пределите на Киевска Рус. Но тогавашният киевски княз Всеволод Ярославич (1078-1093) изпратил против тех сина си Владимир Мономах, който им нанесъл в 1080 год. голямо поражение. По тоя начин нападани постоянно и Ограбвани от куманите и от­блъсвани от русите, една голяма част от тия узи, или както ги нарича Анна Комнина, „един скитски род (γένος τι Σκυδικόν), като не искали да признаят нито куманска, нито руска власт над себе си, напустнали живелищата си и се явили на долни Дунав да търсят място за поселение на византийска територия, гдето останалите техни съплеменници след поражението в 1064 год. били така добре при­ети и настанени.

След като пристигнали на долни Дунав, разказва Анна, за преселенците било необходимо да сключат мирен договор с населението, което живеело по десния бряг на Дунав, а тая необходимост изтичала от това, че тъкмо в тая страна се разпореждали, както видяхме, тогава печенезите, стари и върли неприятели, техни врагове. Затова с общо съгласие те влезли в споразумение с управителите на придунавските градове, които били печенежки главатари, какъвто е бил Татуш в Дръстър, и български воеводи, какъвто е бил Сеслав (Всеслав ) в гр. Вичина (днеш. гр. Мачин), защото, както вече се изтъкна въз основа на думите на М. Аталиата, в Североизточна България в това време дейстуввали задружно българи и печенези и със своята многобройност са имали силно влияние и са играли голяма роля в съдбата на тая страна. След като им обяснили, че те нямат никакъви войнствени намерения, а мирно търсят само земя за поселение, мирният договор бил сключен, и „скитският род“ без страх се прехвърлил отсам Дунав , по всяка вероятност, при Вичина или днеш. Мачин, като място, което се смятало от дълбока старина най-удобно за преминаване на тая река; но, за да се здраво закрепят в новите си живелища, те трябвало все пак да си пробиват път с оръжие през страната, за да завладеят някои малки градове крепости. Оттука ясно става, че новите преселенци се поселили в днешна Добруджа, може би, в южната част, гдето и днес се намират остатъци от по­добни πολίχνια, т. е. малки крепости.

След настаняването и закрепването си в Добруджа новите поселеници, казва Анна, се ползували с известно спокойствие (соб. примирие), т. е. те престанали да воюват със съседите си, а това обстоятелство им дало възможност да се предадат на мирен труд—те почнали „да орат зе­мята и сеят пшеница“. Доколкото може да се съди по съдбата на узите — торките, те не се отличавали с някоя особено силна войнственост и страст да грабят и опустошават, както техните съродичи — печенезите и куманите; напротив , ония от тях, които останали в пределите на византийската империя, а също и ония, които по-сетне се поселили в руските земи под името „черние клубоки“ (черни шапки), като военни погранични поселенци, бързо и лесно заседнали там и в скоро време станали полуоседнало население, следователно те, още докато са живели в южно-руските степи, вече са водели един полуоседнал живот , какъвто продължавали да водят и техните изселенци — „скитският род“ на Анна в такава плодородна земя, какъвато е била и е Добруджа. Поселението на тия узи или торки, според нас, се отнася между 1083 и 1085 год., т. е. между голямото поражение на узите от русите и участието им във въстанието на павликяните. И наистина, тъкмо след като на долни Дунав настанало спокойствие, Травъл, като завзел всички планински пътища и клисури със своите павликяни, повикал на помощ печенезите и но вопоселилите се узи и почнали от своята крепост Белятово да нападат и опустошават ромейските земи и навод­нили Тракия.

Когато Алексий I Комнин се научил за голямата опасност, която заплашвала вътрешното спокойствие на импе­рията, в 1086 год. той заповядал на великия доместик на западните войски, известния византийски храбър и опитен пълководец, Григорий Пакуриан, основателя на Бачковския манастир, и на друг смел пълководец Николай Врана да вземат командата над войските и да тръгнат направо против въстаниците. Когато се приближили до Белятово, около което печенезите и узите. се разположили на лагер, те били поразени от многобройността на неприятеля, но при все това по настояването на Врана било дадено сраже­ние, в което ромеите били съвсем разбити, и сам Врана паднал убит; загинал и самият велик доместник Григорий Пакуриан, и войските им се пръснали в разни страни. Това ромейско поражение повдигнало духа на варварите, ко­ито се впустнали по плячка в околността на Пловдив . Алек­сий I, колкото и да съжалявал за лошия изход на сражение­то и за смъртта на добрите си пълководци, не се отчаял. Той извикал от Мала Азия войски начело с пълководец Татикия, родом турчин, който като момче бил взет в плен от ромеите- и израсъл заедно с Алексий I, и, като го снабдил с достатъчно количество пари, изпратил го в Одрин със заповед да раздаде на войниците заплата за цяла година и да набере нова войска. В същото време императорът извикал от Кизик и Константин Убертопул, един от южноиталианските нормани, преминали на византийска служба, със заповед, като остави силна стража в града, да побърза да се съедини с Татикий.

Ободрен с тая помощ, Татикий веднага потеглил към Пловдив . По пътя към тоя град той се разположил на лагер при устието на една река, която протичала покрай Влисна или Блисна, на три дена път източно от Пловдив. От тука той без да се бави много, нападнал тълпа печенези, които се връщали от грабеж по околните селища с голяма плячка и многобройни пленници; в станалата упо­рита битка от печенезите били много избити и разбити пръс­нали се в разни страни. Татикий отнел цялата плячка и влязъл в Пловдив като пълен победител. След .като разположил войската си при тоя град, той почнал да си съставя план за окончателното изгонване на варварите и усмирението на павликяните. От Пловдив той следил за всяко движение на неприятеля, но не се решавал да нападне на Белятово, защото силно го плашило безбройното му мно­жество. Един ден някой му донесъл известие, че неприятелите се готвят да го нападнат и че те вече дошли близо до него. Татикий веднага приготвил войската си, преминал Марица и потеглил срещу тях, като очаквал нападението им. Двете войски се приближили на север от Пловдив , но нито едната, нито другата не се решавала да влезе в бой, защото, казва Анна, „ромеите се бояли от многобройността на скитите, а скитите — от ромейските ризници, знамена, лъскави облекла и от отражаващия се от тях блясък“.

Така стояли цели два дена и на третия варварите почнали да отстъпват. Татикий веднага се впуснал подире им, но безуспешно, защото те сполучили вече да преминат Сидера. Като не можел да ги настигне и се убедил, че наистина варварите прехвърлили отвъд планината, събрал войските си и заминал за Одрин; там той разпустнал опълченците си и, като оставил наемната войска, само с една малка част войници се върнал в Цариград. Какво е станало с възстанниците, Анна нищо не споменува; но трябва да се пред­полага, че след като съюзниците им ги напуснали, те ще да са се пръснали.

Съдържание: