x Новобългарска литература

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Новобългарска литература

През време на турското владичество литературната дейност се огра­ничила с някои преводи от гръцки и със снемане преписи от стари апокрифи и от сборници с легенди. На полубългарски и полусръбски език са написани молитвите, издадени от епископ Станиславов за неговите никополски павликяни.

Историята на новата българска литература1 се започва с хрониката на монаха Паисий Самоковски (1762). Непосредно след това идват съчине­нията на ученика му епископ Софроний Врачански (1739—1815). Освен „Кириакодромиона“ (Римник, 1806), първа печатна книга на новобългарски език, той превел от гръцки много популярни съчинения и съставил свои записки (мемоари). В първата четвърт на сегашния век (XIX в.) йеромонах Хаджи Иоаким напечатал в Офен няколко книжки с рели­гиозно съдържание, а игуменът на Кралимарковия манастир, Кирил Пейчинович от Тетово, написаното от него на македонски говор „Огледало“.

Това били единични опити. Способната за живот литература води на­чалото си едва от 1824 год., когато неколцина букурещки и одески патрио­ти си поставили за цел да спомагат за просветата на своя народ. На поменатите по-горе писатели д-р Берон, А. Стоянович, Ненович, Пешаков, Сапунов, които живеели във Влашко, предстояло първом да дадат учебници на възникналите училища. Берович или Берон (1871) написал на български език само буквара (1824); на френски той написал редица парадоксални съчинения по физика, на гръцки — няколко брошури и на немски една книга върху славянската философия (Прага, 1855 год.). Изпод перото на Стоянович и на приятеля му Пешаков излезли първите поетични опити по подражание на народните песни и на руски образци2. В. Е. Априлов писал на руски; само съчинението му за славянските апос­толи е издадено на български език3.

Голяма услуга на младата писменост оказали двамата Неофитовци. Рилският игумен Неофит от Родопа (стр. 406) издал първа българска граматика (Крагуевац, 1835); сетне житието на Св. Иван Рилски (Белград, 1836, 1870), старословенска христоматия с гръцко-словенски речник (Ца­риград, 1852). Същият превел на народен език Новия Завет за американските мисионери; наистина, първото издание (Смирна, 1840) по запо­вед на патриарха било унищожено, ала другите след него се разпростра­нили в повече от 30,000 екземпляра4. Хилендарският архимандрит Нео­фит Бозвели от Котелна 1835 год. издал една енциклопе­дия в шест части (Славено-болгарское детоводство), в която особено бележита е географията на България. От него останали в ръкопис до 25 съчинения, между тях и един откъслек от негови записки5. Трябва да споменем също и учителите Райно Попович от Жеравна, около Котел, учен елинист, който работил в Карлово под Балкана, Христаки Павлович от Дупница (и двамата умрели в 1858 год.) и Еманунл Васкидович от Мелник (1875 год.); последните двама живели в Свищов и написали голям брой популярни съчинения.

Относно установяването на литературен език и правопис първите писатели не били съгласни помежду си. Вук Карацжич, основател на новобългарската литература, на 1822 год. издал свои проект за български правопис на фонетична основа; обаче, това предложение било оставено без внимание, само защото книгата на Вук не попаднала в ръцете нито на един от тогавашните български писатели. Всеки пишел на говора на своето родно место; едни отхвърляли члена, свойствен на народния език по цяла България, други бранели неговото запазване, мнозина възлагали надежди на едно приближаване до старословенския език. Напусто Априлов на 1836 год. се опитвал да въдвори едногласие. И до ден днешен още няма напълно установен правопис; между това в по­следните десетилетия съгласили се да приемат за основа на литературния език дунавския и балканския говори6.

До 1840 год. се появили само богословски и учебни книги, съставени от автодидакти (самоуци), или преводни от руски и гръцки и напечатани в Римник, Букурещ, Кронщат, Офен, Крагуевац и Белград. От това време нататък срещаме писатели, получили образованието си в стран­ство, преводи от западни езици, вестници и печатници в самата Турция.

Първата славянска печатница на българска почва е основана през 1839 год. в Солун от архимандрит Теодосий от Синайския манастир; след няколко години тя загинала от пожар. През 1840 год. А. Диаматов с помощта на американски мисионери, именно на Е. Riggs, отворил българска печатница в Смирна, дето имало колония български тър­говци. Там Константин Фотинов от Самоков, преподавател в смирненското гръцко училище, издавал от април 1844 год. илюстровано ежемесечно списание „Любословие“; той съставил също и една обемиста гео­графия (1845). От 1843 год. в Цариград почнали да печатат на бъл­гарски: сърбинът Константин Огнянович, патриаршеската печатница в 1844 г. и арменецът Тадей Дивичиан’’.

Като доказателство за бързото развитие на литературата служи бъл­гарският алманах на Огнянович (Забавник, Париж, Didot, 1845 г.); скоро се появили и сценични произведения — най-първо една комедия, издадена в Кишинев на 1843 год. Алекс. Хаджи Русет издал в Страсбург на 1844 год. една карта на България (4 листа).

Силно се обновила писмеността от времето, когато възникнала църковната разпра. През 1856 год. в Цариград било основано от търговци и писатели едно литературно дружество (Българска народна книжнина) ; прекрасното му списание „Блъгарски книжицы“ станало пръв литерату­рен център. Ала това дружество скоро загинало: чак през 1869 год. няколко млади хора успели да основат ново дружество (Българско книжовно дружество) в Браила. Патриотите търговци отпуснали за това един капитал от 200,000 франка. Председател станал проф. Дринов, секретар Васил Д. Стоянов8 от Жеравна (сега — 1878 г. учител в Болград). „Периодическо списание“ на дружеството, което излиза от 1870 год. и на което ние често, имахме случай да се осланяме в тоя труд, съдържа много драгоценни исторични и филологични статии.

В сегашно време (1878 г.) за най-популярен и най-талантлив писател трябва да признаем Петко Р. Славейков от Трявна (род. в 1825 год.), автодидакт в пълния смисъл на думата. Неговият живот е наистина Одисея. От 1857 год. той живял в Цариград като журналист; сега е на служба при сливенския губернатор. Неговите еротични и сатирични стихотворения и басни (1852), които са написани по образец на народните песни, били посрещнати с особено съчувствие и се пеели навред от младежта. Не­говите хумористични вестници и календари, дето той шиба фанариотите с най-люти сатири, са добре известни навред по градове и села. Славейков е издал също тъй научни съчинения, сбирки от народни песни и пословици, драгоценни философски, исторични и географски съчинения, които също се отличават с чист слог. Той е писал, както почти всички български писатели, и за училището. Славейков би могъл да стане бъл­гарски Вук; за жалост, досега не му е било съдено да излезе с голям самостоен труд; току-речи всичките му работи са пръснати из периодичните издания. В последните години той работел над една многотомна география на България, която никой така не познава, като него.

Редом със Славейков, от българските поети трябва първом да споменем Найден Геров от Копривщица, ученик на Неофит Рилски. Той се учил в Одеса, сетне бил учител в Пловдив, дето по-късно заемал длъжността руски вицеконсул9. Поет бил също и Ксенофонт (Райко) Ив. Жинзифов от Велес (род. 1839 г., 1877), който се учил в Москва; бил професор по гръцки език в тамошния лицей на цесаревич Николай. Неговата „Новобългарска сбирка“ (Москва, 1863 г.) съдържа, редом с оригинални поетични произведения, също и преводи от Слова о полку Игоревѣ, от Краледворския и Зеленогорския ръкописи и няколко песни от Шевченковия Кобзар, — всичко на македонски говор.

Много труд положили българите да разработят своята народна поезия, на чието значение Венелин за пръв път обърнал тяхното внимание10. От събирачите най-известни са братя Константин и Димитър Миладинови11. Те намерили приемник в лицето на учителя Василий Чолаков от Панагюрище, сега (1878) монах в Рилския манастир, обаче, неговият сборник далеч отстъпва на Миладиновския. Бошнакът Стефан Веркович, който живее около 30 години в Серес, на 1860 год. издал ли­рични народни песни от Македония. Сетне на 1874 год. той обнародвал в Белград 15 песни за заселването на славяните на полуострова, за сват­бата на слънцето с мома Вълкана, за крал Талатина и за Орфея. Тия епични произведения, събрани, както казват, от устата на родопските по­маци, носят следния пълен с претенции надслов: „Веда Славян. Болгарскiя народния песни из доисторических и дохристiанскихc временъ“. Dла пълната липса на всsкаква метрика вече свидетелствува, че тия Веди никога не са се пeли от народа и ни дава право да смятаме това откри­тие за една литературна мистификация, за каквато го и смятат в България12.

За най-добър нувелист трябва да признаем известния по своята политическа дейност Любен Каравелов от Копривщица. Той се учил в Москва, дето (на 1861 год.) издал един том народни песни, сетне живsл между сърбите, докато на 1868 год. се заселил в Букурещ. Освен мно­гобройни повести, той се упражнявал в областта на лириката и драмата; той писал също на сръбски и руски. Васил Друмев, от 1874 год. епис­коп Климент, суфраган на русенския митрополит, съчинил един роман от кърджалийските времена, „Нещастна фамилия“, и една сполучлива драма „Иванко убиецът на Асена“.

Първата оригинална комедия, „Михалъ“, написал учителят Сава X. Доброплодни. Първият опит да се постави на сцена българска драма направил в 1868 год. в Шумен заслужилият учител Добри Попов Войников, автор на редица драматични произведения. Болградският учител Теодосий Икономов от Свищов напечатал в 1863 год. комедията „Ловчанския владика“. От 1870 год. насам постоянно се явяват оригинални драми от Блъсков, Фингов, Шишков, Станчев, Шишманов, Величков, Владикин и т. н.

Добър преводач от Фенелон, Булвер, Скриб и др. се оказал Никола Михайловски от Елена (учил се в Москва), чиновник в тур­ското министерство на народната просвета; той се смята за най-добър български стилист. От по-раншните преводачи ще споменем д-р Димитър Мутев от Калофер, директор на болградската гимназия (1864), и сестра му Елена Мутева (1857). В последните пет години млади пи­сатели превели Мегоре от Волтер, няколко драми от Молиер, Лукреция Борджия от В. Юго, Емилия Галоти от Лесинг, Пътуването около света от Верн и много др. Нешо Бончев от Панагюрище (род. 1830, 1878) бил преподавател по гръцки език в Москва. Отличен стилист, той превел Шилеровите Разбойници и Гоголевия Тарас Булба; същият бил главен представител на литературната критика, от каквато младата българска писменост има голяма нужда.

Преминавайки към научната литература, ние трябва да споменем първо за Георги Стойков Раковски от Котел (1818—1868,). Той се учил в Цариград, в Атина, Париж и живял като вечно гонен агитатор и журналист във Влашко, Австрия, Сърбия или Русия ; един път дори бил хайдутин в Балкана. Много популярен е неговият „Горски пътник“ (1857). В научните му съчинения, в описанието на българския народен живот (Показалец или Ръководство, 1859), в неговия „Асен I и II“ (Белград, 1859) и в „Българска Старина“ (Букурещ, 1859) могат се намери в големия, натрупан без план материал много драгоценни неща ; за жалост, фантазията и извънмерният патриотизъм постоянно пре­обладавали в него. Той е писал наполовина със старословенски език без членове.

Гаврил Кръстевич от Котел, възпитаник на парижките училища, преди Богоридиев каймакамин на о-в Самос, сега (1878) член на върховния съд в Цариград, от 1837 год. се занимава с исторични, филологични, политични и популярни съчинения за в полза на просветата на своя народ; със слово и с перо той се борил за национална църква. Своята Българска история (I том, Цариград, 1871 год.) той за нещастие почнал с обявяване хуните за прадеди на българите. Статският съветник на руска служба Спиридон Николаевич Палаузов (1872), син на един от основателите на габровското училище, се учил в Бон и Мюнхен; неговите исторични работи за България са написани повечето на руски език. Твърде драгоценна е монографията на Стефан Захариев (1871) за Татар Пазарджик, която често бе цитирана от нас.

За най-виден български учен трябва да признаем Марин С. Дри­нов. Той се родил на 1838 год. в Панагюрище, учил се в Москва, живял като възпитател в едно руско семейство, бил седем години на запад, от 1871 год. заемал катедрата по славистика в харковския университет, а сега (1878) е вицегубернатор в София. Неговата българска църковна история, неговата най-стара история на българите (1869), също както и неговото „Заселете Балканскаго полуострова славянами“ (1871) често се споменаваха в нашата книга. Много исторични и филологични статии е по- местил той в списанието на Браилското дружество. Остроумна критика на изворите и безпристрастен възглед, съчетан с основателност и яснота — ето отличителните черти на неговите работи.

Досущ своеобразна книга се явяват записките на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Букурещ, 1872 год.). Съставени от един човек, който се научил да пише едва в напреднала възраст, те представят едно почти романтично описание на свои и чужди приключения.

Откъм филологични съчинения българите не чувстват празнина; ала тяхното достойнство не отговаря на броя. Освен споменатите вече филолози, трябва да споменем още Драган Цанков от Свищов (сега вицегубернатор в Търново), който на 1852 год. издал под ръко­водството на професор Миклошич българска граматика на немски език, след това Иоаким Груев, Иван Н. Момчилов и рано умрелият Никола Първанов от Лом (1872 год.), ученик на сръбския филолог Даничич.

Всички клонове на литературното производство обгръща дейността на д-ра по медицина Иван А. Богоров от Пловдив, който от 1842 год. нататък издавал вестници, народни песни, географии, пътни описания, граматики и пр. Трябва да посочим двата му речника, един добър френско-български (2 изд. 1872 год ) и друг негоден българо-френски.

Популярната и училищната литератури, които обемат повечето преводи от френски, английски и руски езици, са твърде обширни. Главната за­слуга тук се пада на книгопродавците: Хр. Г. Данов (от Клисура в Средна гора), който между другото издал и една голяма карта на Турция (1863 год., 4 листа) и Д. В. Манчев (от Батак), след това на учителите Груев, Шишков, Радулов, д-р Стоянов-Берон и др. За църковните работи са писали епископите Натанаил Стоянович Охридски и Григорий Немцов Русенски. По инициатива на американските мисионери Библията, над която Elias Riggs работил 11 години, била преведена на новобългар­ски език; същите сами пишат на български; Ц. Ф. Морс (С. F. Morse) съставил граматика и българо-английски речник.

Началото на българската журналистика турил Фотинов със своето „Любословие" (Смирна, 1844—1846). Политически вестник „Българскiи орелъ“ (по-сетне Българскiй народен извѣстникъ) почнал да издава на 1846 год. в Лайпциг Богоров. В Цариград той турил начало в 1849 год. на „Цариградскiй вѣстникъ", който се продължавал под ръководството на А. Екзарх до 1861 год. От времето, когато възникнал църковният въпрос, журналистиката придобила голяма мощ. В самия Цариград работели Цанков, Балабанов, Т. Стоянов — Бурмов, Михайловски, Найденов и Славейков в това време, когато емигрантите в Букурещ, на пръв план Раковски и Каравелов, в своите вестници се борели не само с фанариотите, а и с турците13.

През 1875 год. българите имали 14 периодични издания: в Цариград излизали четири големи вестника: Найденовият „Напрѣдъкъ“, „Источно време“ на англичанина Hanly, Балабановият „Вѣкъ“, след това „День“, белетристич­ното ежемесечно списание „Читалище“ (от 1870 редактор Цанков) и богословският „Въскресникъ“. В Букурещ се издават политическото „Знаме“, белетристичното „Знание“, селскостопанският „Ступанъ“ и педагогичното „Учи­лище“; в Браила — научното „Периодическо списание“. „Дунав“ в Русе, „Одринъ“ в Одрин и „Солунъ“ в Солун — правителствени вестници (от 1864 год.).

Български книги в Турция можели да се печатат само в Цариград и Русе. Да се отварят печатници на други места при условията за печат и цензура било невъзможно.

Извън Турция най-много се печатат в Ромъния и Виена, дето Я. С. Ковачев има българска печатница. Център на книжната търговия бил Пловдив; тамошните фирми „Данов“ и „Манчев“ имат свои кантори по цялата страна. В Цариград дружеството „Промишление“ има печатница и книжен магазин.

Сега (1878 год.) новобългарската литература представя повече от 800 книги и 51 периодични издания; всяка година средно излизат на свят до 50 съчинения. Не може да не се признае, че в младата литера­тура има известна незрялост, която произлиза от недостатъчното или едно­странчиво образование на повечето писатели; ала оригиналните работи от последните години вдъхват големи надежди за бъдещето



1 За новобългарската литература са писали: Срезневскiй в Журн. Мин. нар. просв. 1846 г., В. Д. Стоянов в Čas. čes. musea; Жинзифов в Хербеловата „Поэзiя славянъ“ (Спб. 1871). Ср. Конст. Иречек, Bibliographie de la Iittérature bulgare. Книгопис на новобългарската книжнина, I860—1870. Виена 1872. (същото и като приложение към Период, спис. VII).

2 Някои техни опити в Безсоновите бълг. нар. песни, II, 125 и сл. Одата на Пешаков по смъртта на Венелин вж. у Априлов, „Денница“ 60 и в „Любословiе“ 1844, 1, 14.

3 Априлов написал в 1841 г. на руски един труд върху Славянските апостоли, пак в 1841 — „Денница“ (вж. бел. 7 към гл. XXIX), в 1842 — добавки към нея, в 1845 г. издал четири стари документа.

4 Вече 40 години Неофит работи над един голям речник на бълг. език. Няколко образци са дадени в Българ. книжици за 1859 и I860 г. В 1875 г. в Цариград почнал да се печата.

5 Патриотичният му разговор „Мати Болгарiя“ е напечатан в Периодическо списание IX.

6 Ср. гл. 29 заб. 4. Вук изхвърлил ы, i, щ, я, ѣ, ь и ъ в края и искал да въведе ђ ћ љ њ џ è и j (j и je у бугарском jезику готово joш нужниjе, него и у српскоме, 49). Ненович, ръководейки се от правописа на старите ръкописи, въвел ж вместо полугласната ъ в средисловие. — С голяма популярност се ползва сега правописът, въведен от Браил. книж. Др-ство.

7 Вж. Bibliographie 343, 370, 484.

8 Стоянов се учил в Прага и там писал много за своето отечество в чешките списания. По-късно секретар на Т. Пeев.

9 Геров работи също и над български речник, Първите три букви от не­говия словар се появиха като опит в „Изв. Моск. университета“ в Москва през 1853 год.

10 Вук (вж. по-горе), Богоев, Бълг. народ, песни, Пеща 1842. Григорович в Загребското сп. Kolo IV (1874). Сборникът на Геров и Палаузов в „Памятники Срезневскаго" (Спб. 1852). П. Безсонов, Болг, песни. Москва, 1855 (Два тома, глав­но Венелиновият сборник); Веркович — Женске песме макед. бугара, Белград 1860. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, Загреб 1861 г. Каравелов, Пам. нар.быта болгар, Москва 1861. Чолаков, Бълг. нар. сборник I, Болград 1872. Rug. Dozon, Бълг. нар, песни, Chansons populaires bulgares, Paris 1875, с френски пре­вод и речник. Има още много пръснати по периодичните издания.

11 Димитър е напечатал освен това и едно стихотворение в Българ. кни­жици 1858, а Константин и няколко статии в „Братски трудъ“.

12 В истинския произход на българските „Веди“, особено горещо защищаван от учения поляк Алекс. Ходзько, проф. в Париж, пръв се усъмни проф. Луи Леже (вж. особено статията му: (Un essai de mystification litt6raire ; Le Veda Slave. Bibl. univ. et Revue Suisse, Lausanne, Fevrier 1876). В славянския свят, сред който тeзи произведения са въобще слабо познати, пръв обърна внимание на мисти­фикацията Йосиф Иречек в заседанието на Крал. Чехско Научно Дружество на декември 1874 год. Изглежда, че около въпроса ще възникне цяла литература. Нашето мнение, накъсо, е следното. Вече a priori с пълно основание можем да се съмняваме, че са могли да се запазят в народната памет тъкмо в Родопите, които от Мелник до Чепино вечно са били арена на многобройни походи, както на византийци, тъй и на българи, на сърби и турци, такива стари епични поеми за Орфей, Александър, за идването на българите и т. н. Освен това Родопите са мно­го добре познати, та едва ли тези тъй интересни и, както разправят, разпространени песни биха могли да не обърнат внимание и да останат неизвестни. Сам Неофит Рилски е от Родопа, пък и Захариев е познавал, както планините, така и обитателите им — мохамедани; и при все това ни единият, ни другият и, въобще, никой българин никога нищо не е съобщавал за подобни песни от доисторическо време. Към всичко това нека прибавим още, че в митологията на ведите се явяват нигде другаде нечувани богове, като Вишна и дори Коледа. В „песнитѣ“ няма никакъв размер. В пъстро безредие се редуват 8, 6, 12, 10 и дори 15 срични редове (стихове). Неизвестният им автор не се задоволил само с това да съчини самите песни, но дори и преиначил и онези, които добре са познати на всинца ни. Песента за женитбата на Слънцето с Улкана, съ­ставена от 1028 стиха, не е нищо друго, а многословна фантастична преработка на познатата на мнозина в България песен за женитбата на Слънцето за дева Мария, песен, заключаваща в себе си всичко на всичко 133 стиха и обнародвана от Ра­ковски, от Дозон (според Славейков транскрипция) и критически от Дринов (Период, спис. XII, 153). В четирите песни за цар Талатина, една от които е в 1542 стиха, лесно може да се долови перефразировката на тъй добре познатите на сърби и българи песни за царя Латинин и за персонификацията на западните крале. Неистински са и неметричните Верковичови песни в Дозоновия сборник стр. 120, 128, 134, 135 и т. н. И все пак, по всяка верояност, Веркович, изглежда, няма пръст в цялата тази фалшификация; тъй както излага работата сам Дозон, защитник на ведите (Premier rapport sur une Mission Iittèraire en Mac6doine, Archives des Missions при френското минист. на нар. просвѣщение, 1874), излиза, че най-компетентният човек, който би могъл да даде сведения по въпроса, е бившият крушовски учител, който е предал Ведите на Веркович срещу доста голяма сума пари.

13 А) В Цариград Български книжици. 1858—1861 (редактори: Мутев, Богоров, Кръстьович и Стоянов-Бурмов), България 1859—1861 (ред. Цанков), Съветник 1863—1865 (ред. Михайловски), Бурмовото Врѣме 1865 —1866, Найден Геровото Право 1867—1872. Славейков е редактирал хумористичните Листки, Пчелица (1861), Гайда 1863—1865, Шушош 1873 и политическия неделен вестник Македония 1867—1872. Орган на американските мисионери бил Зорница 1864—1871; пра­вите лствен орган е Турция 1864—1875.

В) На чужбина: Месечното списание Мiрозренiе, с подкрепата на министър Бах е издавано във Виена от авантюриста Добрович 1850—1851 с един необикновен правопис; продължил издаването му и в Букурещ (Мiрозренiе или Български. Инвалидъ 1870—1871). Вестниците на Раковски са: Българска Дневница (Нови Сад 1875), френско-бълг. Дунавски Лебед (Белград 1860—1862), ромъно-бълг. Бъдъщность (Букур. 1864), Въстокъ на Андрича (Белград 1855). В Букурещ: Народност 1866—1869; Свобода 1870—72, Независимость 1873—1874; ромъно-бълг. Отечество 1869—1871 (консерв.); хумористичните: Тъпан 1869—1870, Будилникъ 1873. В Браила: Ваклидовата Българска Пчела 1873—1874 и Войниковата Дунавска Зора 1866—1869. Научни и белетристични: Братски Труд 1860— 1862 в Москва; отличното месечно издание на Икономов Обшт Труд 1868 в Болград; Богоровите Журнал 1868 в Белград и Книговище 1874 във Виена, Запряновите Зорница 1864 и Пътник 1870—1871 в Браила; най-после Блъсковите Духовни Книжици 1867 (Болград) и Градинка 1874

Съдържание: