x Новобългарското движение

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Новобългарското движение

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско училище в Габрово (1835). — Неофит Рилски. Развои на новобългарското училищно дело.

Почнатото от Паисий и Софронй дело за националното възраждане на българския народ дълго време получавало подкрепа от политическите събития в началото на сегашния (XIX) век. Голяма заслуга тук имат бъл­гарските търговци и емигранти, които, притежавайки не тъй големи средства, се заели да основават народни училища. Това са били габровските тър­говци Константин и Димитър Мустакови, които водели в Букурещ делата на сръбския княз Милош, Иван Добриов Бакалоглу, Юрдан X. Генович, архивният чиновник Георги Пешаков от Видин (род. 1785 г.), писателт Анастас Стоянович от Кипилово при Котел (1868 г.), Петър Сапунов от Трявна, и най-сетне Васил Ненович, който търгувал в Букурещ и в Кронщадт. Към техния кръг принадлежал и младият Петър х. Берович или Берон от Котел (род. 1797 г., умрял, както разправят, от ръка на убиец в 1871 г.). Той получил образованието си в Букурещ и Кронщадт, по-късно в Мюнхен, а от 1832 до 1839 г. бил окръжен лекар в Крайова; като направил голямо състояние, той си избрал за постоянно местоживелище Париж. В Кронщадт (по слав. Брашов), гдето се намирало привилегировано общество „гръцки“ търговци, повечето българи1, той издал в 1824 г. с материална подкрепа на тамошния търговец Антон Иованович български буквар2. Освен азбуката, тази книжка съдържала статии по физика и по естествена история с ри­сунки. В България, в която до това време в попските училища нищо не виждали, освен псалтира и октоиха, този „рибен буквар“ бил посрещнат с голяма радост. В увода си съставителят рязко напада тогавашните училища, в които децата под голям страх пак нищо не научават, и препоръчва Бел-Ланкастеровият метод за обучение. И наистина, скоро този метод се разпространил в България (взаимно учителските школи, αλληλοδιδακτικοί σχολαί).

След появата на Бероновия буквар българската писменост почва бързо да се развива. Ненович напечатал в Офенската университетска печатница, която тогава била почти монополизирала печатането на кирилски книги, в 1825 г. библейска история, а в 1826 г. — буквар. В Букурещ той сам отворил славянско народно училище, което, обаче, скоро било затворено, защото той станал адвокат при Влашкия сенат(1831 г.) Стоя­нович издал със средства на споменатия вече търговец Иованович Хюбнеровите библейски разкази (1825 г. два тома, превод от руски). Сапунов превел заедно с монаха Серафим от Стара Загора Новия завет и го издал в 1828 г. в Букурещ С помощ от влашкия митрополит Гри­горий. Били приготвени също тъй и лексикони, учебници по всеобща исто­рия и т. н. с цел да се разпространи елементарното образование между сънародниците3. Съвършено неочаквана поддръжка намерили тези разпокъсани опити от страна на един чужденец млад учен, който се бил посветил с голям жар на изследване на българската история и език4. Това бил карпатският малорусин Георги. (Юрни) Иванович Венелин. Роден е в 1802 година в Наги Тибар в Бережкия комитат, учил в унгварската (ужгородската) гимназия и в сатмарския ли­цей, а след това преминал в лвовския университет (1821). Първото му име било Георг Гуца и, като свещенически  син, против желанието му бил определен за духовна кариера. Едва в Лвов той се нарекъл Ве­нелин, за да се изгубят следите му. От Лвов той поискал да замине за Русия, именно по околен път през Триест и Одеса. С това си намерение той заминал за Сегедин, гдето цяла зима посещавал акаде­мията. Избухналата гръцка революция разрушила плана му; той се решил да тръгне направо за Русия и през пролетта на 1823 г. Пеш потегля през Карпатите за Кишинев, гдето намерил сърдечен прием от страна на губернатора Инзов и на архиепископа Димитрий. Две години прекарал в метрополията на бесарабските колонии като учител в семинарията и за пръв път тук се запознал с българи. Стремежът му към основа­телни знания го увлякъл в Москва, гдето го убедили да се посвети на ме­дицина; след пет години получил лекарска диплома.

Още когато бил в Лвов, най-любимото занятие на Венелин била историята на славянските народи. Отличавайки се още от детинство с бистър ум и с неуморно прилежание, в многоезичните земи на маджарско и на Бесарабия той поразително бързо изучил много езици. С критиките си и с не големите си статии в московските периодични изда­ния той обърнал вниманието на професор Погодин. И Погодин именно го насърчил да напише голямо историческо съчинение и го снабдил със средства за издаването му. Първия том от това съчинение, под надслов: „Древнiе и нынѣшнiе Болгаре, в политическом и релипозном их отношенiях к Росiянамъ“, излязло от печат в 1829 г., в същото време, когато руските войски напредвали към Цариград. Там се доказва, че българите са славяни, а не пославянени татари.

Руската академия, на която Венелин представил своя труд, го коман­дировала през декември 1828 г. на Дунав с поръка да обиколи Молдова, Влашко, България и част от Румелия, да прегледа манастирските библи­отеки, да събере стари документи и да състави българска граматика с речник. Венелин напуснал Москва през м. април 1830 г., но попаднал в Турция, на чиято земя стъпил във варна, тъкмо през най-големите безредици, глад и холера; оттеглянето на руските войски и изселването на българите в Бесарабия били в пълния си разгар. От съвсем разру­шената и почти замряла Варна той тръгнал по морския бряг за Бабадаг, по-нататък покрай Дунава за Силистра, от там за Букурещ. Неизгладимо впечатление произвел младия пламенен юноша в средата на букурещките български патриоти. Като се върнал през м. октомври 1831 г. в Москва, Венелин се заел да разработи събраните материали.

Скоро, обаче, се видял горчиво излъган в надеждите си. От работите, които представил в академията, се появили едва след смъртта му само сбирката му от грамоти на славянски и ромънски князе и от български народни песни; на българската му граматика не било съдено да види бял свят. Сам Венелин изпаднал в толкова лошо материално положение, че трябвало да работи за парче хляб като домашен учител; едва в 1836 г. бил назначен за инспектор в един благороден пансион. Между това той продължавал да издава исторически и литературни трудове, една част в разни периодични издания, друга отделно. Одеските и букурещките българи му изпращали сведения за успехите на училищното им дело и му събирали народни песни. Чрез тяхно посредство търсел той старобългарски документи и едва не много преди смъртта си бил зарадван от случая да види рилския хрисовул в едно точно факсимиле.

На 28 март 1839 г. Венелин починал едва на 37-годишна възраст в една московска болница и бил погребан при голямо стечение на народ в Даниловския манастир. Върху гроба е сложена мраморна плоча, изработена в Италия, с надпис: „Юрiю Ивановичу Венелину одесkiе болгаре 1841 году. Напомнил свeту о забьiтом, но нeкогда славном и могущественном племени болгар, и пламенно желал видѣт его возрожденie“. Трудовете му се отличават с богат материал, с ясно и живо из­ложение, макар да не може да се отрича, че той често се отклонявал от правия път поради своята буйна фантазия. Българите го почитат почти като светец; няма нито един що-годе образован българин, който да не знае името му.

Между личностите, които били подбутнати към патриотическа дейност от четенето на Венелиновите съчинения, най-видно место заема Васи­лий Евстатиевич Априлов от Габрово. Най-напред габровски търговци завързали търговски сношения с Русия и главно направо с Москва; по- късно пренесли те канторите и магазините си от Москва в бързо процъфтяващата Одеса. Заедно с брат си, Априлов (род. в 1789 г.) още като момче пристигнал в Москва (1800), постъпил там в руско учи­лище, а по-после се заселил в 1810 г. в Одеса, гдето чрез търговия спечелил доста голямо състояние. Отначало той, както и много други негови сънародници, подържал гръцката литература, гръцките училища и гръцките революционери. Едва в 1831 г. Венелиновите „Древнiе и нынѣшнiе болгаре“ го насочили към нови мисли. От този момент просветата на неговите  сънародници станали крайна цел на желанията му. Най-добро средство за постигането й, мислил той, ще бъде да се отвори в Габрово училище по европейски образец. В 1832 г. той влиза в спо­разумение с Николай Степанович Палаузов (от Габрово), също такъв одески търговец, и с много други габровци (особено с живеещите в Букурещ), за да се съберат необходимите парични средства за осъществяването на неговия план5.

Преди всичко трябвало да се осигури съгласието на търновския митрополит. Много пъти вече споменавания от нас Иларион (1838 г.), същият, който бе унищожил старобългарската патриаршеска библиотека (стр. 389), отначало силно залягал в полза на елинизма чрез въвеждане на гръцката литургия, отваряне на гръцки училища, издаване на гръцки книги, после чрез посредството на гръцки свещеници и монаси; но когато поостарял, ентусиазмът му поизгаснал. Наистина, той все пак се опитал да убеди Априлов, щото да се въведе в габровското училище гръц­кия език, тъй като уж съвсем нямало учебници на български език, а за съставянето на такива би трябвало много време; мъчно било, обаче, да се надвие отпора на Априлов.

За учител бил предназначен Неофит, младият йеромонах от Рилския манастир, гдето бил запазен старобългарският дух и старословенската литургия. Родом от Баня в Разлог, този неуморим автодидакт, който никога не е стъпвал в какво да е училище, изучил старо и Новогръцки, старословенски, руски и сръбски езици6. Изпратили го в Букурещ да се запознае практически с бел-ланкастеровият метод и да състави там необходимите книги. Учебниците му, българската и гръцката му граматики, катехизисът и 66-те му взаимноучителни таблици, по хода­тайството на Д. Мустаков били напечатани безплатно в сръбската държавна печатница (1835). Освен това, Стоянович превел от руски учебник по всеобща история (Будин 1836 г.). Когато всичко било готово, а също набавени били карти и глобуси, на 2 януари 1835 г. габровското учи­лище било тържествено отворено; това е първото европейско народно учи­лище в България. Скоро около Неофит се събрали до 120 ученика на разна възраст. Той ги учил да четат и до пишат и им преподавал аритметика, география, история, вероучение и гръцки език.

Априлов имал намерение да нареди при училището и печатница с кирилски и с гръцки букви. Позволение за това се надявал да получи чрез княз Богориди, който се ползвал с голяма милост от страна на султан Махмуд II. Този Стефан (собст. Стойко) Богориди, роден в 1790 г. в Котел, бил внук на Стойко Владиславов, по-сетнешния епи­скоп Софроний. Възпитаник на гръцката академия в Букурещ, той по­стъпил на служба при Портата, бил драгоманин в Египет, каймакам в Молдова и след усмиряването на Самос (февруари 1833 г.)—обложен с данък княз на тоя остров. Тъй като изпълнявал разни държавни длъжности, живеел в Цариград и управлявал острова чрез заместници, поради това самосците не винаги били доволни от него. Той решително и постоянно подкрепял сънародниците си, особено при повдигнатия по-късно църковен въпрос, до самата си смърт (1859). Обаче, той не бил в състояние да изпълни Априловото желание, макар че гърците имали свои печатници и вътре в страната, напр., в Мелник (Μελένικος) и по-рано в Мосхопол. Априлов непрестанно се грижил за училището си. Не много преди смъртта си сам отишъл в Габрово за да види любимото си дело и да му се порадва. На връщане, на 2 октомври 1847 г., той се поминал в Галац, като завещал цялото си състояние на училището. След шест години се поминал и неговият съратник и вторият основател на учили­щето Н. С. Палаузов (1853)7.

В същото време, когато било основано габровското училище, славянският елемент си пробил път и в друго едно училище именно в търговския крайдунавски град Свищов, гдето от 1813 г. имало гръцко училище. В 1833 г. то било превърнато в славяно-елинско. Тамошният учител Христаки или Хрисант Павлович от Дупница съставил за употреба в това училище български учебници, напечатани в Белград. Когато в 1836 г. с оставеното след смъртта на тамошния търговец И. X. Ангелов наследство било основано ново, чисто българско училище, учител в него станал Христаки, който сега по образеца на габровското училище въвел и тук белланкастеровият метод. В Свищов бил тогава и архимандрит Неофит Бозвели от Котел, който не бива да се смесва с поменатия по-горе Неофит Рилски. Този национален агитатор, за чиято дейност ще поговорим по-долу, съставил заедно с Васкидович, учител в свищовското гръцко училище, училищна енциклопедия в шест тома (Крагуевац, 1835).

Трето новобългарско училище отворил през ноември 1837 г. в Ко­привщица сам Неофит Рилски, повикан от братя Чаликоолу. Впрочем, той не останал там за дълго, а се върнал в Рилския мана­стир, за да отвори и там училище и да завърши големия си български речник. Той бил избран за игумен на своя манастир и живее и досега (1878) там като мастит старец.

От това време броят на училищата непрекъснато растял. С осо­бена ревност залягали децата им да се изучат на роден език старите войнишки селища по плоските възвишения на Балкана и Средна гора. В някои от тях още по-рано имало стари свещенически училища, а в други—гръцки, гдето учели да се пише с гръцки букви и да се произнасят някои гръцки фрази. Скоро новото движение се спуща от плани­ните и в големите полупогърчени вече градове в равнините, именно в София и в Търново. В продължение на шест години възникнали 13 учи­лища8. Новите училища получавали книги от Габрово; техни учители били почти изключително младежи ученици на Неофит в Габрово и в Коприв­щица. За да се подготвят добри учители, търговците-патриоти изпращали много българчета в Одеския лицей. Турското правителство, обзето тогава от реформаторското движение, не правело спънки за отваряне на училища. Гърците, напротив, били страшно недоволни от това.

Десет години след основаването на габровското училище (1845) имало вече 53 български народни училища, а именно: в Дунавска България 31, в Тракия 18, в Североизточна Македония 4. С училищата растял и броят на читателите. През четиридесетте години литературата с едва 20-годишен живот представяла книги с 2000 спомоществователи-подписчици9. В 1844 г. почнало да излиза и първото българско периодично издание.

Тъй процесът на българското възраждане се извършил в течение на един човешки живот. Тази бързина на преврата наистина заслужава учудване. Още в началото на сегашния (XIX) век всеки би могъл с право да се усъмни, дали ще успеят българите да се изправят на краката си като народ; след 40 години вече навсякъде се появили патриоти търговци, учители и духовни лица; български училища възниквали във всички градове, а българските книги в хиляди екземпляри се четели вече дори и от сел­ското население. Този коренен, дълбок преврат се извършил не със силата на оръжието и с кръвопролития, а в тишина, с помощта на книги и училища. Националните стремежи добили такава сила, че нищо вече не могло да ги задържи. Това ясно личи и в последвалата борба на бълга­рите с фанариотите, която била неудържимата последица от пробудата на българското национално съзнание. Нито един българин вече не се съмнявал, че докато гръцкият клир господарува в страната по стария ред, всички надежди за свободен и естествен национален развой ще бъдат напразни.



1 Български търговци се издигнали особено в Свищов, Габрово, Търново и Пловдив. Скоро български търговци почнали да се срещат дори в Смирна, Москва и особено във Виена, гдето се ползували с привилегиите на „турски едри търговци“. Отначало те държали за гърците, но по-късно българският елемент намерил в тях най-силни защитници. В Кронщадт имало българи родом от Русчук, Сви­щов, Габрово, Сливен, Пловдив, дори от Велес и Костур.

2 Вж. Bibliographie № 24. Наново е отпечатан в 1843 и 1862 г.

3 Още в 1821 г. Руското библейско дружество поръчало на Теодосий, архи­мандрита на Бистришкия манастир във Влашко, както разправят, по произход грък, да преведе Новия Завет на български език. Този предназначен предимно за бесарабските колонисти превод бил, както предават едни, поради крайната си негодност, отхвърлен още в самото начало; според други пък, бил напечатан в Петербург в 1823 г. в 5,000 екземпляри, но веднага бил задържан, защото уж било опасно св. Писание на народен език.

4 За Венелина вж. Безсонов, увода към 2-то издание на „Древнiе и нынѣшнiе болгаре“ (1856). Априлов, Денница 60, 96, 123, 241. Българска негова биография, прев. от X. Н. Палаузов, се появила в Одеса в 1851 г. Венелиновите съчинения са следните: Древнiе и нынѣшнiе Болгаре, Москва I, 1829, II. 1841; отделни бро­шури: О зародышѣ новой болгарской литературы (Москва 1838, 8°, 51 стр. много важна); О народной поэзiи южныхъ славянъ и т. н. Съчинения, издадени след смъртта му: Влахоболгарскiя или Дакославянскiя грамоты, Спб. 1840; Народныя пѣсни в сборникѣ Безсонова, Москва 1849 (издадена със средствата на живеещия в Москва търговец Денкоглу от София); съч. за варягите, готите, за думата болярин и т. н. Извадки от пътния му дневник са публикувани от Безсонов, Нѣкоторыя черты путешествiя Ю. Ив. Венелина в Болгарiи, Москва 1857 (40 стр.).

5 За основаването на Габровската гимназия вж. Априлов, Денница,  21, 33, 77, 91, 107, 123; Априловите и Палаузовите писма до Венелина в. у Венелин „О зародышѣ новой болгарской литературы. Ср, П. Р. Славейков, Габровското училище и неговытѣ первы попечители, Цариград 1866.

6 Какъв е бил духът на монаха Неофит се види от предговора му към българската му граматика (Крагуевац, 1835 г.), гдето той казва, че преди всичко са нужни училища, а след това вече училища и манастири, по-напред учебници, а след това религиозни съчинения, — иначе четенето ще бъде механично и без всяко разбиране.

7 За Богориди вж. надгробната реч на епископа Иларион в Българ. книжици, 1859 г., стр. 515. Един от синовете му, Никола, се преселил в Молдова, гдето известно време е бил каймакан друг — Алеко, служил в Турция и бип напоследък посланик във Виена (1877).

8 В 1837 г.: Казанлък, Карлово, 1838 — Сопот, 1839 — Панагюрище, Калофер, София, Търново (построено от габровския търговец Петър хаджи Христов на негова сметка), Котел (основаното от Богориди и Райно Попович в 1820 г. гръцко-българско училище загинало отдавна вече поради фанариотски ин­триги), Трявна.

9 Според Григорович, Путеш. 197 и според абонатските списъци, печатани в тогавашните книги.

Съдържание: