x Отклонение на византийската опасност и край на вътрешните борби

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Отклонение на византийската опасност и край на вътрешните борби

Настаналият по този начин неофициален мир между България и Византия, може би въпреки желанието на Константина Копроним, бил спасителен за българите. Сега те могли да се предадат на домашните си работи. Обаче, как е вървяла борбата на партиите  през  това време, е въпрос, на който не може да се отговори засега поради липса на данни. Несъмнено е това, че голямата и явна опасност, която заплашвала откъм Византия, накарала най-сетне вра ждуващите партии да се позамислят върху положението на държавата и да търсят средства за окончателното й избавяне от нея. Това било толкова по-необходимо, защото политическите отношения между България и Византия все още оставали неопределени, и за всекиго е било ясно, че борбата с византийския император не е свършена, и че трябва да се очакват нови нападения и да се готвят да ги посрещнат със съединени сили. Обаче България в това време била дотолкова отслабена и омаломощена от предишните междуособици, че тя не би могла да издържи по-нататъшната борба с империята; тя би могла да бъде възвърната в първото си положение, ако да би сполучила да сключи един продължителен мир с южната си съседка, и ако с прекратяването на партизанските борби би полу­чила по-яка и устойчива вътрешна уредба с по-точно определение положението на славяните в държавата. По тоя начин самият вървеж на събитията приготвил тържеството и победата на политика на славянската партия, с които бил свързан и въпросът за етническото надмощие.

И наистина, в династическите борби в България  през  VIII век ние не трябва да видим само стремежите на отделни личности да достигнат властта: тук под булото на династически въпроси се е водила борба между двата етнически съставни елемента в държавата — български и славянски — за политическа и социална равноправност. Това е било колкото политическа, толкова и етническа борба, понеже в нея трябвало да се определи, кой от двата еле­мента с време ще погълне другия. Ние видяхме вече, че тая борба се породила от самото стечение на събитията в българската държава; обаче в развитието си тя трябвало да отстъпи от естествения си вървеж, защото тук се преплела друга сила, друг фактор — намесата на визан­тийския император във вътрешните работи на българите. Главното значение на тая намеса се състояла в това, че императорт не преследвал целите и стремежите на някоя от партиите, а действувал в съвсем друга посока: Константин Копроним, както видяхме, се домогвал да отслаби както едната, тъй и другата от враждуващите партии, за да може по-лесно да тури ръка върху независимостта на България.

Тая тъкмо политика на византийския император и ускорила свършването на борбата в полза на славянската партия. Само след дълги и тежки изпитни, на които се подложила България в течение на няколко десетъци години, българските боили от противната партия се убедили до­колко е важен и необходим славянският елемент в държавата, и разбрали, че от неговото увеличване е зависела и силата на самата държава. Но и при все това те все още и не помисляли за някаква отстъпка на политически права в полза на славяните. Трябвало да се яви управител, който да стане по-високо от тесните партийни интереси на боилите, да разбере положението на държавата и, като оцени славяните, да тури начало на онова историческо явление, което вече от години се подготвяло. Такъв управител наистина се явил в лицето на умния и енергичен хан Телерига (Τελέριγος, Τελέριγος, Telerigus, Thelerig(c)us), за когото Теофан споменува около 773 год., но когото засега ще трябва да смятаме като непосредствен приемник на Пагана след  похода на Копронима в 768 год., тъй, че началото на Телериговото управление ние отнасяме към 768/769 година.

Когато се покачил на престола, Телериг намерил България в най-разнебитено положение: страната била разорена и опустошена от нахлуванията на византийците; населението, измъчено и икономически съсипано от междуоособиците и постоянните войни, се намирало в ръцете на силните боили, които се разпореждали по угодата си. Към всичко това се присъединявали и неопределените отношения спремо Византия. При такива тежки условия Телериг, е могъл да подобри положението на държавата, само ако би тя се ползувала с по-продължителен вътрешен и външен мир. Затова първата му и главна задача била да успокои страната от вътрешни размирици, в което му помогнал немалко страхът пред нова война откъм Византия. По-трудно било да се постигне външният мир, и то главно с Константина Копроним, борбата с когото далеч още не била свършена. И наистина, в 773 год. Ко­проним отново обърнал погледите си към България и почнал нова война, която и по плана, и по градиозността си трябвало да бъде повторение на похода от 766 год.

През пролетта императорт предприел огромна експедиция и по море, и по суша и още в столицата съставил плана на действията си: сухопътната войска, състояща предимно от конница, тъкмил да изпрати към българ­ската граница, дето тя трябвало да чака, докато другата част от експедицията—флотата, състояща от две хиляди кораби, след  като премине западните черноморски брегове, навлезе в Дунав и нападне българските придунавски области. Кон­стантин V планирал така, че докато българите бъдат завзети от север с отпор против войската, докарана с флотата, сухопътната войска да навлезе от юг с всичка сила в българската земя. Притиснати по тоя начин от две страни, българите ще бъдат победени оконча­телно, и България поробена. Сам Копроним решил да замине с флотата, при това се покачил не на византийски, а на руски кораби, вероятно търговски, за по-голяма сигурност. С такива огромни сили Копроним  през  месец май потеглил в поход против българите.

Но и тоя път той не можил да изпълни плана си и да осъществи идеята си. Когато императорт с фло­тата стигнал до Варна, неизвестно по какви причини, изплашил се и мислил вече да се върне назад. Българите от своя страна, изплашени от грандиозността на похода, без да подозират намерението на императора, „изпратили боила и Цигата (или Чигата) с предложение за мир“. Когато пратениците се явили при императора и му известили за мисията си, Копроним се зарадвал и веднага се съгласил да сключи мир. Главното условие на тоя мир се състояло в това, че и двете страни се клетвено задължили: българите да не воюват с ромените, а императорт да не помисля занапред да навлиза в България. При това съста­вени били писмени договори, с които се обменили и двете страни. След сключването на предварителния мир, Константин V, като оставил от всички гарнизони в пограничните, построени от него крепости, което ясно по­казва, че и по тоя мир границата между България и Византия останала същата, както и по мира от 716 год., върнал се в Цариград.

По тоя начин отдавна желаният за българите мир с Византия най-сетне бил постигнат. Обаче Телериг, както се види, не се е много доверявал на тоя мир, като е имал предвид вероломния характер на Копронима. Той твърде добре разбирал, че борбата с Византия чрез този мир се прекъсва само временно и че опасността все още не е минала; но от друга пък страна той ясно съзнавал, че България при състоянието, в което тя се намирала в дадения момент, едва ли би повела и издържала по-нататък борбата успешно, и че изобщо тя би била изба­вена от византийско поробване, само ако българският хан би сполучил да привлече към съюза всички славянски племена на Балканския полуостров и да образува една силна държава, способна да противостои на Византия. И тъй заглъхналата  през  времето на междуособните борби идея на Исперих и Тервел отново се възродила у енергичния Телерига, който още по-ясно изтъкнал мисълта за назначе­нието на българския господар като обединител на балкан­ските славяни. И той не се забавил да пристъпи към осъществяването й.

След  безуспешния поход на Копронима и докато вървели още преговорите с него за мир, Телериг, още в същата 773 год. влязъл в сношение със славянското племе берзити (Βερζήταί, а областта им Βερζητία и Βερζιτία), което населявало централна, днешна Македония, за присъединението им към българския съюз. Тия отношения, както се види, вървели отначало тайно, защото, тяхната гласност несъмненно би въоръжила императора както против берзитите, тъй и против самите българи. Но и при все това действията на Телерига не останали неиз­вестни за Копронима. Още през октомври същата 773 г. той получил известие от своите тайни приятели в България, какво българският господар изпраща до 12 хиляди войска и боили, за да опленят Берзития и жителите й да преселят в България. Надали може да се мисли, че изпращането на тая войска в Берзития е имало същата цел, каквато ни я представя Теофан. Както опленението на Берзития, тъй и изселването на жителите й в България биха били безсмислени при политиката на Телерига, който се стремил към мирното разширение на държавата в областта на македонските славяни. Очевидно, това движение на българите на югозапад било представено в такъв страшен вид от приятелите на императора, за да го въоръжат отново против България; дори ако допуснем, че действително имало такова движение начело с боили, то трябва да го разбираме във всеки случай като окупиране областта на берзитите и уредбата й като съюзна на България със съгласието на самото население; споменуването, че се изпращали и боили, вече посочва на организаторското на­значение на тая войска. Що се отнася до съществуването на някакви си тайни приятели на императора в самата България, то те несъмнено са принадлежали към славянската партия, която в своята борба с българската, както вече посочихме, се е опирала на Византия, а оттука ясно става, че Телериг, бил избраник на боилите от българската партия и се покачил на престола с тяхна помощ. Ослабената след катастрофата в 768 г. славянската партия не могла да се бори с противриците си, още повече при такъв един силен и енергичен хан, какъвто бил Телериг. Нейните представители-боили се теготили под силата на българската партия и търсили случай да компрометират хана и да го свалят от престола. За това и техните доноси пред императора, които имали за цел да го повдигнат против българите се явяват пре- увеличени.

И Константин Копроним наистина не се забавил да се отзове на тия доноси: той веднага решил скрито да потегли в поход и ненадейно да нападне на България. Но в това време в Цариград се намирали някакви си български пратеници, дошли тук, вероятно, по окончател­ното сключване на мира, а може би, за да отвличат вни­манието на императора от действията на Телерига на запад. Константин V почнал да се готви за поход, още докато българските пратеници се намирали в Цариград, и, за да скрие от тях целта на тия приготовления, той им обяс­нявал, че последните се правели за предстоящата война с арабите; а за да ги увери в това твърдение, той прекарал знамената и военните оръдия на срещния азиатски бряг. Очевидно Копроним искал сега да прикрие неочак­ваното си нападение, защото българите в дадения момент най-малко са могли да очакват война от негова страна. Веднага след заминаването на българските пратеници от Цариград и след като се уверил чрез подгледвачи за тяхното значително отдалечаване, Копроним незабавно прекарал войските отново на европейския бряг и, като присъединил към тях и тракисийските теми, с една 80-хилядна армия навлязъл в България. В местността Литосория той неочаквано нападнал  българите, обърнал ги на бяг и, според думите на Теофан, спечелил голяма победа. След това коварно нападение, с което се и свършил целият поход, Копроним се върнал с бляскав триумф в Цариград, като карал със себе си голяма плячка и водел много пленници, а самата война нарекъл „благородна“ (εύγενή, а в старо-българския превод на Симеон Логотета „храброст“), понеже „никой не му се противил, нито пък станало убийство и проливане на християнска кръв“.

Тая мнима победа повидимому уголемила смелостта у Копронима. Като смятал мира от предната година нарушен и считал българите достатъчно омаломощени, императорт сега отново възмечтал за окончателното покорение на България. Още в следващата 774 год. Константин V предприел нов  поход против българите: той въоръжил голяма флота, в която били поместени до 12 хиляди конница и с нея всички флотски военачалници и я изпратил към българските брегове, а сам „боейки се“ потеглил по сухо с другата част на армията си. Обаче и тоя поход се свършил с катастрофа: при Месемврия флотата му потърпела силно коработрушение под действието на северния вятър, и Копроним бил принуден да се върне в столицата с големи загуби „без да е извършил нещо“ (μηδέν πανήσας). Тая нова несполука на императора ободрила Телерига, който сега искал да изпол­зува злополуката му и да отплати на Копронима по същия коварен начин.

Колкото и да била вероломна политиката на импера­тора в дадения случай, обаче тя разкрила на българския хан главното зло в държавата му — вътрешните му врагове, и той не се забавил да се избави от Копронимовите тайни приятели в България, чрез които императорт се научавал за всичките му планове. За да не узнае Копроним неговото намерение, Телериг, още в съ­щата 774 год. му написа л следното: „Аз се реших да побегна от тука и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Обаче прати ми честна дума за моята безопасност и съобщи ми, кои ти са тук прияте­лите, за да им се поверя, и те да ме придружат“. Кон­стантин V, научен от примера на предишните български ханове, които поради разни вътрешни размирици търсили неговата защита, поддал се на измамата и повярвал на Телерига, като му отговорил и писмено съобщил имената на своите хора в България. Но Телериг, веднага изловил всички приятели на императора и ги предал на смърт. Тая хитра измама дотолкова съкрушила стария Копроним, че той „скубал от яд побелелите си коси“, забелезва Теофан. Той не можал да претърпи от една страна тая измама, а от друга — такава важна загуба, и още в следващата 775 год.  през  месец август отново се опълчил против българите. Но от тоя поход Копрониму не било съдено да се върне жив: още по пътя с него се случил силен апоплексически удар и се върнал в Аркадиопол (сег. Люле Бургаз) на носилка; от тук заминал за Силимврия и на 14 септемврий 775 год. той умрял, плувайки по Мраморно море при крепостта Стронгил. Така най-сетне България се избавила благополучно от тоя свой опасен и закоренял враг, който  през  целия си живот точил зъби върху българската независимост. Неговият син и приемник, кроткият и болезнен Лъв IV Хазарски (775 — 780), се отказал от ефимерните ламтежи на своя баща, и неговото кротко царуване е отбелязано с мирни отношения между България и Византия.

Смъртта на Константина Копроним имала твърде голямо значение за развитието на вътрешните работи в България. Докле тоя император бил жив и постоянно заплашвал със своите походи, в България повидимому се прекратили вътрешните размирици благодарение на умната политика на хан Телерига, който умело експлоатирал обстоятелствата за умиротворение на страната. Но, щом опасността се минала, в България отново се почват борбите. Обаче тия борби сега вземат друг характер. До покачването на Телерига на българския престол борбата, почната на чисто династическа почва, вървяла между двете образувани из средата на боилите политически партии за власт, и в развитието й се изработило правилото, че която от партиите успее да тури на престола свой кандидат и го държи в ръцете си, тя ще може да има и надмощие.

Освен това, ние видехме, че стремежът на всяка от партиите да търси средства, за да надвие съперницата си, противопоставил в тая борба интересите на двата етнически съставни елемента в държавата — на българите и на славяните и сега защитата на тия интереси напълно зависела от това, кандидатът на коя партия ще се покачи на пре­стола. Разбира се, това ненормално течение в държавния живот, това чисто аристократическо управление не могло да се харесва на строгия и самостоен Телериг.

Телериг гледал на славяните не като на сила, с помощта на която една част от боилите искали да противодействуват на своите политически врагове, а като на важен елемент, от който зависела силата и разширението на държавата. Той разбирал, че за да се премахне тая изолираност на славяните, която произлизала не толкова от противоположност в характера и стремежите на двете нации, колкото от неопределеното положение на славяните в държавата, трябвало да се урегулират тъкмо отноше­нията на последните спрямо основателите на царството и най-вече спрямо хана, който би трябвало да стане като съ­единителна брънка между двете народности. Обаче всич­кото зло се заключавало в това, че самият хан бил безсилен: той напълно зависел от боилите. Телериг ясно съзнавал, че главната причина за всички вътрешни размирици и външни неуспехи лежала не в двойствеността на етническия състав на държавата, а в политическата разединеност и обществена неравноправност на двата етнически елемента, което се явявало пък като резултат от мощта и своеволието на българските боили и от упадъка на ханската власт. Поради това, като схващал така зада­чата на българския господар и положението на работите в държавата, за Телерига било ясно, че за да тури ред и мир в страната, трябвало преди всичко да освободи себе си от настойничеството на боилите и да издигне автори­тета и значението на ханската власт.

Но на първо време самите обстоятелства не му позволявали да почне борбата с мощната българска аристократия. Докато опасност заплашвала откъм Византия, тая борба видимо вървяла глухо. Това най-ясно се види от жестоката му постъпка в 774 год. с приятелите на Копронима в България. В тая строга разправа явно проглежда стремежт на Телерига както да се избави веднъж завинаги от шпионите на византийския император, тъй и да даде на боилите да почувствуват силата на неговата власт. Още по-строг към тях несъмнено той станал след смъртта на Константина Копроним, когато Телериг всецяло могъл да се предаде на вътрешните работи. Само по себе си се разбира, че Телериг във всичките си действия против боилите се опирал главно и право на славянското население, защото само с негова помощ той е могъл да опонира на аристократията и да я държи в респект пред властта си. Оттука ясно става, защо той, макар и да бил поставен на престола от българската партия, обърнал вниманието си върху славяните и залягал да издигне тяхното значение в държавните работи. По тоя начин възникналата между хана и боилите борба отваряла нов  достъп за славяните към непосредствено влияние в държавата. Наистина, ние не знаем, дали Те­лериг, е направил някакви постъпки в тая посока, но няма съмнение, че славянските племенни князе или комити сега застанали по-близо до хана, а оттук и до управле­нието на страната. Затова в тая борба на хана с бъл­гарската аристокрация ние трябва да видим втора фаза в процеса за сливането на двата етнически елемента — бъл­гарски и славянски.

Обаче, колкото и да бил Телериг, строг и самостоен спрямо боилите, колкото и да се надявал, че с помощта на славяните би могъл да ги вземе в ръцете си, той все пак не е могъл да издържи борбата с мощната аристократия, която била вече навикнала да управлява, но не и да се покорява лесно. Колкото и да се старал да издигне влиянието на славянските племенни князе, той все пак не е могъл да ги изравни с българските боили, понеже славяните не били още внесли нищо свое в уредбата на държавата, а пък държавната орга­низация, характерът на която оставал все още български, била дотолкова закрепнала, че всичките й функции се на­мирали само в ръцете на нейните основатели; па освен това не е допустимо, че Телериг, още при първите си опит­вания да намали значението на боилите, не е срещнал силна опозиция от тяхна страна. Те са добре разбирали стремежите на хана и не се забавили о-време да се погрижат да обезпечат мощното си положение в държавата. По всичко се види, че незадоволството от вътрешната политика на Телерига се усилвало и избухнало в нов  бунт на боилите, който не обещавал нищо добро за самия Телериг, защото вече в 777 год. той бил принуден да бяга от България и да търси прибежище при византийския император Лъв IV, който го приел на драго сърце и с почит, като го направил патриций, след  като го покръстил и оженил за братовчедката на жена си Ирина.

Тая постъпка на Телерига ясно показва, доколко отношенията му спрямо боилите са били изострени, и каква опасност го очаквала от тях: той, както някога си и Сабин, искал да предупреди позорното си сваляне от престола, а може би и убийство, а това напълно отговаряло на неговия честолюбив характер. Каква е била целта на Телерига, когато той се решил да побегне в Цариград: дали той отивал да търси помощ от византийския император, за да си върне престола, или завинаги се отказал от него, ние не знаем. Но тук се явява интересно това обстоятелство, че, ако един такъв български хан — враг на византийците и на византийското влияние, какъвто бил Телериг, търси прибежище в Цариград, то ясно е, че във всеки конфликт между хана и боилите преминаването на византийска страна станало като страшилище за бълга­рите, и сваленият хан е търсил тук средства, за да отмъсти на своите противници. По-рано при Константина Копроним, който винаги бил готов да се намеси във въ­трешните работи на България, подобно бягство е имало смисъл, защото побегналият хан все е могъл да има надежда, ако не да си върне престола с византийска помощ, то поне да въоръжи императора против българите, както това направил Сабин в 767 год.; но сега при миролюби­вата политика на Лъв IV, такава надежда едва ли би могла да вирее, а оттука понятни стават както покръщането на Телерига, така и оженването му за византийска принцеса.

След бягството на Телерига в 777 год. известията за българите у Теофан, който се явява едничък извор за следващата епоха, от тая дата почти до началото на 90-те години на VIII век, са съвсем редки и откъслечни. Но и това, което ни дава Теофан за положението на политическите работи на Балканския полуостров, донейде ни улеснява въз основа на преднъто да определим отношенията и участието на българите в тях. Ние тук разбираме известията на нашия хронист за движението на славяните в Македония и Гърция  през  регентството на императрица Ирина, която управлявала поради малолетството на сина си Константина VI (780—797).

Теофан ни съобщава, че в 783 г. Ирина, „като склю­чила мир с арабите и се обезпечила с безопасност от изток, изпратила Ставракия, патриций и логотет на дрома, с голяма войска против славянските племена. Като достигнал до Тесалия и Еллада, Ставракий покорил всички и ги направил поданици на империята. Той проникнал и в Пелопонес и докарал много пленници и плячка в ромейската империя“. Ставракий се върнал от тоя поход  през  януари 784 год. и отпразнувал победата си на ипподрома. И тъй от това известие се види, че  през  първите години на деветия десетък от VIII век е вървяло някакво движение между славяните на империята, което и предизвикало похода на патриция Ставракия в 783 год., — поход, който обхванал Македония, Тесалия и Гърция. Обикновено това движение се обяснява с туй, че славяните уж се възползували от лошото положение на империята на изток и от изтеглянето на византийските войски от Балканския полуостров, за да се отцепят от Византия, а пък самият поход бил предприет, защото императрица Ирина, като еллинка (родом от Атина), не е могла да гледа тъй равнодушно ославянването на родината си, както императорите, които са произлизали от източните провинции и са били само външно погърчени. Но надали може да се мисли, че Ирининото правителство е гледало тъй тясно  на това, което е ставало между славяните на империята; освен това, доколкото може да се съди по известието на Теофан, предприетият поход про­тив славяните не е имал никакво отношение към ославянването на Еллада; напротив, той е бил насочен кол­кото против гръцките славяни, толкова и против македонските, следов., както целта на похода, тъй и причината на самото движение между славяните ще трябва да търсим другаде, именно в самото положение на славяните в им­перията в даденото време.

Ние видяхме по-горе, че идеята за обединението на балканските славяни под скиптра на българския господар като едничко средство за борба против Византия, — идея, завещана още от Исперих, за пръв път се форму­лирала в политиката на хан Телерига, който най-много залягал за нейното осъществяване. Неговите отношения с берзитите ни ясно показват, какви големи успехи той е направил в тая посока, и макар той и да бил принуден преждевременно да напусне българския престол, обаче почна­тото от него дело намерило поддръжка в неговите приемници. Кой след Телерига се е покачил на българския престол, точно не е известно; но вече в 791 г. срещаме на него хан Кардам (Κάρδαμος, Καρδάμης, Cardamus), когото засега ще трябва да смятаме като непосредствен приемник на Телерига. Ако и да нямаме никакви прави известия за вътрешната политика на тоя български хан, за неговите отношения спрямо боилите, обаче отбелязаният от Телерига план за усилването на държавата и издига­нето на ханската власт не ще да е бил оставен без внимание от Кардам, само може би той да го е прилагал в по-мека форма или под известни условия. Това най-ясно личи от външната му политика, в която той върви по стъпките на Телерига, още повече че самите отношения на Византия към България му са благоприятствували да при­ложи тоя план с успех поне за разширението държавата в областта на македонските славяни.

Миролюбивата политика на Лъв IV Хазарски към българите, който се ограничил само в това, че в 778 г. поселил в Тракия, вероятно по българската граница, нови колонисти сирийци-якобити, които били пленени от византийците при Германикия в Азия, дала на българ­ския хан възможност да продължава отношенията на пред­шественика си със славяните на империята, като ги подбуждал да се отцепват от Византия и да се присъединяват към България. Тук не малко са въздействували и самите условия, въз основа на които другите балкански славяни, мизийски и някои тракийски, са влизали в състава на българската държава, — условия много по-изгодни, отколкото това, което ги е очаквало, ако да бяха останали под владичеството на византийските императори, в чийто държавен принцип националността е имала твърде малко значение, та затова те биха били обречени на загинване. Освен това не по-малко ги е мамило към България и издигането на славяните в нея и приближението им към държавните работи при Телерига, което е могло да им служи като достатъчна гаранция за тяхното по-добро поло­жение, ако те преминат към българите. По тоя начин българското влияние намирало в Македония най-добра почва в самите етнически и политически интереси на тамошните славяни.

Византийското правителство, като видехме, предугаждало стремежите на българските господари и още при Констан­тина Копроним се опитало да попречи на българското раз­ширение към югозапад, но не успяло да направи нищо. След  смъртта на тоя император, при мирното управление на Лъв IV, а също и през първите години от регентството на Ирина, когато поради тежките войни с аббасидите византийската войска била съсредоточена в Мала Азия, българското влияние било вече пуснало такива дълбоки корени, и идеята за независимо положение била дотолкова усвоена от македонските славяни, че то почнало да прониква далеч на юг в самата Гърция. Тук ние мислим, ще трябва да търсим и причините на онова движение между славяните в империята, което поради своя опасен характер принудило най-сетне Ирининото правителство да сключи в 782 год. с арабите позорен мир и да обърне сериозно внимание на своите славянски поданици. И тъй не личните убеждения и желания на императрица Ирина, а самите държавни интереси са предизвикали похода на Ставракия от 783 год. в западните владения на империята.

Целта на тоя поход е била да се усмирят възстаналите славяни и да се възстанови императорската власт над тях. Ставракий с успех извършил възложената нему задача: той преминал  през  Македония, Тесалия и Еллада и проникнал до Пелопонес, но пелопонеските славяни повидимому не изпитали оръжието на Ставракиевите войници, защото някои от тях и след това, както ще видим, се опитвали да си отвоюват политическа незави­симост. Походът, който се придружавал с големи жестокости, се свършил в началото на 784 г., когато  през  януари Ставракий с триумф отпразнувал победата си в Цариград на ипподрома. След това, съобщава Теофан, императрица Ирина  през  месец май същата година предприела заедно със сина си Константин VI и голяма свита едно пътуване по южно-балканските области, вероятно, с цел и тук да закрепи авторитета на императорската власт. Това пътуване се придружавало с известна тържественост. Императрицата достигнала до Веррея (Боруй, Стара Загора), възобновила там крепостта и я нарекла на името си Мринопол; след това дошла с пълна безопасност до Пловдив и с мир се завърнала в столицата. Също тогава тя заповядала да възобновят анхиалската крепост.

Но колкото и да били големи заляганията на цариградското правителство да държи македонските славяни в покорност, каквито строги мерки и да вземало то против тях, българите все повече навлизали навътре в Македония, като присъединявали едно след друго близките славянски племена. Около 789 год. те сполучили да проникнат по р. Струма до областта на славянското племе стримонци или струмци, дето тракийският стратег Филит бил неочаквано нападнат и убит от българите. Тия успехи на българите в посока към югоизток най-сетне накарали византийското правителство да обърне сериозно внимание върху действията им; за него сега станало повече от ясно, че всяко движение в Македония било дело на българите, и затова не се забавило да окаже нужния отпор. От 90-те години на VIII век се почват цял ред нападения от византийците непосредствено на България, които са имали за цел, очевидно, да отвличат вниманието на българите от Македония.

Още в 791 г.  през  април младият император Константин VI, синът на Ирина, потеглил в поход против България. Кардам, известен о-време за това дви­жение така също излязъл насреща му на византийска територия. След станалото надвечер при крепостта Проват незначително сражение, в което византийците се изплашили и  през  нощта побягнали, Константин VI не се решил да даде сериозен характер на това нападение и се върнал „безславно“ в Цариград. От своя страна Кардам, неприготвен за по-решителни действия, така също се върнал назад. Но в същото време, като разбирал целта на императора и не смятал войната за свършена, той насочил вниманието си към тая страна и почнал да се готви. И наистина, Константин VI в следващата 792 год. възобновил войната.  През  м. юли той потеглил отново с поход против българите и тоя път достигнал до пограничната крепост Маркелли,  дето излязъл така също и Кардам с всичките си сили и застанал срещу него. Императорът, увлечен от предсказанията на някого си Панкратия, астроном, че победата ще остане за него, дал сражение, в което бил съвършено разбит. „Като беглец, забелязва Теофан, той се върнал в столицата, катс изгубил много души не само от простите войници, но и от висшите длъжностни лица — стратези и немалко число от свитата си“, заедно със своя лъжепредсказател. Българите завладели обоза, хазната, конете и палатката на императора с цялата царска прислуга. Дали след това страшно пора­жение на византийците са последвали някакви съглашения и мирни договори между Константин VI и Кардам, Тео­фан нищо не споменува. Обаче след четири години българският хан изстъпва вече като нападател, и при това с известни искания.

В 796 г. Кардам пратил да обявят на императора следното: „или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златните врата и ще опустоша Тракия“. Константин VI, като турил в една кърпа конски смет, изпра­тил му го и заповядал да му кажат: „какъвто данък ти прилича, такъв ти и пращам. Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак до тука; но аз ще дойда до Мар­келли, и ти излез, та каквото отсъди Бог“. Това искане данък от страна на Кардам въз основа на някакъв договор ни ясно говори, че между България и Византия е бил сключен в 792 г. мирен договор, по който Константин VI, както се види, се задължил да плаща данък, а оттука изтича и причината, дето военните действия между 792 и 796 г. г. били прекратени. Но, ако Константин VI в 796 г. така дръзко се отказал да изпълни условието на мира, това показва, че и самият мир е бил сключен от него по необходимост, защото след поражението му при Маркелли той не бил в състояние да спре по-нататъшните движения на българите в пределите на империята, в случай че не бил сключил мир, а от друга страна и работите му в Армения с арабите отивали лошо. Сега обаче, когато той се почувствал в сила да се бори с българите, решил да умие от себе си позора, като се отказал демонстративно да изпълни условията на договора и с това нарушил мира при всичките заканвания от страна на Кардам да се яви пред самата столица, с намеренне да опустоши Тракия. Тия заплахи свидетелствуват, че на България в дадения момент се е гледало като на дотолкова заякнала, щото българският хан вече почнал да мечтае за непосредствено нападение на Цариград. Причината на тая промяна в политиката на хана ще трябва да търсим в това, че Кардам със своя въздържан и тактичен характер, какъвто ни го представя Теофан, сполучил от една страна да успокои страната и да прекрати вътрешните борби чрез ограничение властта на бои­лите, а от друга — да я усили, както видяхме, с при­съединението на някои славянски племена в с.-изт. Македония. Поради това Кардам не се изплашил от дръзкия отказ на Константин VI.

Когато императорт потеглил в поход против българите, след като събрал всичките погранични войски, и дошъл до Версиникил, Кардам веднага нахълтал във визан­тийска територия по долината на р. Тунджа и достигнал до обраслия Авролева, дето се и разположил на лагер в близката гора. Константин VI от своя страна, след като ободрил войските си, се примъкнал до гоия Авролева. След като завзели тия два пункта, и двамата господаря повидимому избягвали сражение, макар Теофан и да ни предава, какво Константин извиквал Кардам на бой 17 дена наред, но последният „не се осмелил и се върнал като беглец в земята си“. Това пасивно отношение на Кардам, както и неговото безпричинно завръщане в България може да се обясни с това, че, още преди да влязат двамата неприятели в открит бой, последвали са някакви преговори за мир, в които Константин VI ще да се е отказвал вече да напада на България; в противен случай, ако Кардам, според думите на Теофан, се върнал като беглец в земята си, би трябвало да очакваме, че императорът не би се забавил да потегли след него, а пък, както се види, с това се и свършила войната, защото нямаме никакви известия за каквито и да било военни действия между българи и византийци  през  останалото време от управлението на Кардам. Освен това, ако да не били строго определени политическите отношения между двете съседни държави, то мъчно бихме си обяснили спокойствието, което царувало между тях  през  това време, като имаме предвид вътрешните размирици, които ставали във Византия  през  последните години на VIII век. Всичките тия съображения ни карат да предполагаме, че мирното разотиване на двамата господари е било резултат на някои пре­говори, т. е. че и в 796 г. е бил сключен мирът от 792 година.

С това се изчерпват всички известия за вътрешната и външна дейност на Кардам. Колкото малко данни да имаме за тоя български хан, все пак по това, което знаем за него, не е мъчно да се отбележат главните отличителни черти на неговата дейност. Макар Кардам и да бил усвоил изобщо политиката на Телерига, обаче в прокарванието й той се оказал по-сдържан и по-предпазлив — качества, които му са гарантирали успех и му са давали възможност по-добре да използува обстоятелствата. Като имал за главна цел усилването на държавата, той зорко следил за вър­вежа на събитията във Византия и според тях насочвал своята политика. Докле никаква опасност не заплашвала откъм юг през царуването на Лъв IV, ние го видим усърдно да работи за привличането на македонските славяни по мирен начин към българската държава; но щом цари­градското правителство обръщало погледите си към рабо­тите на полуострова, той веднага изстъпвал като страж на царството си. Кардам води винаги отбранителна война, но и в нея избягва сражения: той се ползува от слабостите на противника си, щади своите сили и се старае да принуди без бой неприятеля сам да иска мир, като извлича само полза за себе си. Тая предпазливост и тактичност, с които се отличавала външната му политика, несъмненно са нами­рали приложение и във вътрешната му политика — в отноше­нията му към аристократията и политическите партии в България, с което Кардам не по-малко от Течерига направил да се издигне ханската власт и да държи боилите в покорност, защото вече при неговия приемник Крум централ­ната власт достигна най-високата точка на своето усилване.

Съдържание: