x Славяно-византийските отношения на Балканския полуостров до средата на VII век

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Славяно-византийските отношения на Балканския полуостров до средата на VII век

Към края на V век славяните, които се делели на два клона — западен или собствено славини и източен или анти, заемали вече цялата страна на север от средни и долни Дунав, а от началото на VI век те почнали своите чести нахлувания в ромейските провинции на Бал­канския полуостров. На по-големи или по-малки отреди славяните преминавали Дунав и се пръскали в разни посоки по полуострова: едни от тях опустошавали източната му половина — Тракия, други западната — Иллирия; едни дости­гали до устието на р. Места, а други си пробивали път в централните области на полуострова, като имали намерение да се доберат  до Солун, а други пък тълпи насочвали движенията си през Одрин към столицата на империята и достигали до Анастасиевата стена.

Доколкото може да се съди по описанията на тия напа­дения, славяните на първо време нямали строго определени заевователни цели: тях, както и предшествениците им варвари, са ги привличали баснословните разкази за богат­ствата на империята. Затова първите им нахлувания са представени от съвременниците чисто грабителски, и главната им цел съставяли градовете и богатите центрове. При това се забелязва едно твърде любопитно явление: славяните преминават  почти цялата северна част на полуострова, и нападенията и грабежите им стават  главно в южните и западни области, т. е. в ония места, които са били най-малко засегнати от опустошенията на предните епохи, и дето населението, като бягало пред по-раншните опустошители, главно се било съсредоточило, а това ясно посочва, в какво жалко положение се намирали в даденото време северните провинции на полуострова. Славяните опустошавали и плячкосвали всичко, каквото им се попадало по пътя, и след това пак се връщали или са бивали принудени от ромейските пълководци да се връщат  в живелищата си отвъд Дунав, като откарвали със себе си и много пленници от местното население.

При такъв един характер на първите славянски нападения цариградското правителство не било доволно от новите си безпокойни съседи и всякак залагало да ги прекрати, но от друга пък страна то не било в състояние да постигне това свое желание. Както е известно, Юстиниян I (527—565), водейки ожесточени войни в Италия с готите, на изток в Азия — с персите, а в Африка — с вандалите, отначало съвсем не предполагал, че такава страшна опасност могла да се яви от северните граници на империята, и затова последните били малко обезпечени; по-сетне пък, през втората половина на царуването си, той правел разпоредби, несъразмерни една с друга: като разходвал големи суми за разни постройки, той намалявал армията и в крепостите оставял такива гарнизони, които не били способни да се борят  с буйните тълпи на северните вра­гове; най-после, самата страна, разорена, опустошена и обез­людена от предишните варварски нахлувания, така също не била в състояние да окаже нужния отпор. Едничкото средство за Юстиниан I било чрез самите варвари да се защити и избави от тях. Затова и поселенията на славяните  през  тоя период са били по-скоро случайни и ставали не толкова по тяхно желание, колкото поради самите отношения на Византия спрямо тях и поради вътрешната културна сила на византинизма, който тъй силно и магически действувал върху новите народи.

Политиката на Юстиниан I била сега да привлече варварите на своя страна и с тяхна помощ да отблъсва съплеменниците им. За тая цел най-първо той набирал войници — наемници от тях, като им давал, вероятно, места за поселение. Още от началото на неговото царуване ромейската армия се попълвала от славяни, които се сражавали в редовете на императорските войски в Италия и в Азия; най-добрите и храбри Юстинианови пълководци били славяни, които с еднаква вярност и ревност служили на импера­тора и отивали против враговете на империята, били те техни съплеменници, или пък от друга народност. По-нататък. Юстиниан I от една страна влизал в съюз с едни от тях, напр. с антите, надявайки се чрез това да ги подчини на своето политическо влияние, а от друга —- въоръжавал едни срещу други, славини против анти и обратно, с намерение, очевидно, 1. да ги увлече във вътрешни раздори и чрез това да ги ослаби и 2. да принуди победените да потърсят  неговата защита, като му се отдадат  в пълно разположение.

Освен тия чисто дипломатически мерки за противо действие на славяните Юстиниан I е употребявал и други средства. Още  през  първите години на царуването си той почнал да укрепява дунавската линия, като строил по Дунав нови крепости и възобновявал стари, назначението на които било, очевидно, против славянските нападения; обаче по-сетне, когато се убедил в безсилието на тая естествена преграда, той прокарал навътре на полуострова още две такива линии от укрепления, а така също издигал и много други крепости в разни места, особено около планинските проходи. Целта на тия вътрешни крепости е ясна: от тях той мислил да дъръи в страх и покорност всички ония от славяните, които се били вече поселили на полуострова, но които не се поддавали на неговата политика и не искали да признаят  императорската власт, и, като отбивал нападенията им против големите цен­трове, да не им позволява да заседнат  в тях и да образуват  държава в държава.

Но, когато всички тия мерки и средства се оказали малко ефикасни в борбата със славяните, Юстиниан I решил да прибегне към външна помощ — към турското племе авари. Мъчно може да се каже, каква цел е гонил тоя император, когато приемал тъй охотно предлаганите от аварите военни услуги. Мислил ли е той, че нашествието на тия варвари в славянските земи отвъд Дунав ще избави завинаги империята от нападенията на славяните, или че то ще ги доста омаломощи, и после сам да довърши почнатото от тях, ние не знаем. Едно обаче е несъмненно, а именно, че съюзт  на Юстиниан с ава­рите бил насочен колкото против другите врагове на империята — хуно-българите, които така също громели балканските провинции в това време, толкова и против славяните. Затова както едната, така и другата от посочените по-горе възможности могат  да се смятат  като средства за изпълнението на предначертания му план, защото, според думите на Менандра, „победят  ли аварите, или бъдат  победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите".

И наистина, ако той е мислил, че аварите с на­шествието си, а може би и с покорението на отвъддунавските славяни ще ги принудят  да оставят  империята на мира, то ясно става, че императорт  е разчитвал, какво или славяните, притеснени от новите азиатски завоева­тели, за да избегнат  аварското иго, ще се обърнат  за покровителство и с просба да им се позволи да се поселят  на византийска територия, както в подобни случаи са правили други народи в предните епохи, напр. готите при хунското нашествие, или пък, като стане в мирни и съюзнически отношения с аварския хаган и го упъти към запад, ще бъде в положение сам да държи славяните в респект  пред империята; ако ли пък целта му е била да ги омаломощи само и да ги разкъса и след това вече със силата на оръжието да ги принуди да прекратят  нахлуванията си, то и тогава, несъмненно би могъл да осъществи плана си, като ги разсели по свободните земи на полуострова, но вече като покорен народ, като роби. Обаче събитията не оправдали надеждата на Юстиниан I.

Аварското нашествие, наистина, било разорително и пагубно за отвъддунавските славяни, но тяхната зависимост от аварите не била тъй трайна, както се предполагало, па и тя си имала добрите сетнини за самите славяни. Преди всичко страхът  и омразата към общия враг и потисник спомогнали да се развие у тях чувството на тяхното пле­менно единство и да възбуди стремеж към взаимна поддъръка. Затова след аварското нашествие славяните действували против империята по цели племена и то не само отделно, но и съвместно няколко такива племена. Не за отделни отреди или тълпи славянски говорят  вече съвременните византийски известия, а за движения на цели на­родни маси. От друга пък страна същото това аварско нашествие, чиято цел и причина, разбира се, не са останали неизвестни за славяните, разкрило пред очите на последните военните цели и домогвання на византийското правителство. Славяните не се забавили да обвинят  ромеите за всички злини, които те потърпели от аварите, а в самата Византия да видят  своя заклет  враг. Затова, щом бурята минала и отношенията на дакийските славяни към аварския хаган станали до известна степен определени, славянските нахлувания от отвъд Дунав веднага се възобновили в балканските провинции на империята.

В нападенията на славяните от това време не се забелязва вече само един стремеж да задоволят  жаждата си за богатства; това не са били вече разбойнишки гра­бежи на отделни отреди, които нападали без всяка дисци­плина и военна уредба, а цели войни, водени по всички правила на съвременното военно изкуство. Славяните сега не само кръстосвали по целия полуостров и завземали земи, тъй че съвременниците се оплаквали, какво те заседнали и мируват  в ромейските провинции без грижи и страх, но още, ползувайки се от това, че империята била завзета с усилната борба против персите, и че ромейските войски били съсредоточени на изток, те водили цели войни и обсаждали такива важни центрове и богати градове, какъвто бил Солун. Славяните се явявали сега не само да опустошават  надлъж и шир полуострова, като разорявали градове и селища и, след като награбвали голяма плячка, да се връщат  обратно отвъд Дунав, но и решили да се закрепят  върху почвата на завзетите от тях земи и да завладеят  такива пунктове, отдето биха могли постоянно и здраво да се защищават  и да пазят  своята независимост те като че ли се завзели със задача да унищожат  всичко визан­тийско, всичко неславянско, и нахлували в центра на еллинизма — старата Еллада и островите й само и само да покажат, че тяхната цел била както да завземат  земи на полуострова за поселение, тъй и да закрепят  върху тях своето право за владение.

Но как е погледнала Византия на новите поселенци? Цариградското правителство не е могло вече да се отнася към славяните тъй, както и по-преди, когато ромеите имали работа само с отделни грабливи отреди. Сега славяните на племена прониквали във всичките краища на полуострова и не само заплашвали да премахнат  византийската власт, но и застрашавали самия център на империята — Цариград. При това положение на работите императорското прави­телство било принудено да помисли за отбрана от северния си опасен враг. Докато траел на първо време съюзът  с аварите, император Тиверий II (578—582) си послужил с тях против славяните и ги насочил в тяхната страна отвъд Дунав, като имал предвид, според думите на Менандра, че „разорителите на ромейските области, отвлечени от собствените си беди, ще се застъпят  за родната си земя, и от желание да й помогнат , ще престанат  да грабят  ромейската“. Но аварският  хаган срещнал отчаян отпор и не можал да оправдае възлаганите на него надежди. По-сетне, когато отношенията между ромеии авари се обър­нали от съюзнически във враждебни, опасността за импе­рията се още повече усилила, понеже славяните почнали вече да нападат  или едновременно, или в съюз с аварите, на що не малко помогнали и непрекъснатите войни с персите.

Това време е било най-тежко за Византия. Докато аварите нападали северозападните покрайнини на импе­рията, славяните продължавали да върлуват  на полуо­строва. Ето как описва техните действия съвременният  църковен историк, сириец Иван Ефески: „На третята година от царуването на Тиверия победоносни (581), проклетият  славянски народ потегли и нахлу по цяла Еллада, в околностите на Солун и по цяла Тракия. Те завоеваха много градове и укрепени места, опустошаваха, палеха, грабеха страната и я завладяваха; те се поселиха в нея без страх, като че ли им принадлежи. Това се продължаваше четири години, докато императорт  бе завзет  с войната против персите и изпращаше всичките си войски на изток; поради това те (славяните) свободно се разпореждаха в страната, докато Бог ги изгони. Техните грабежи се про­стираха до самата външна стена; всички императорски стада станаха тяхна плячка; до сега (584 г.) те седят  и мируват  в ромейските провинции без грижи и страх, като грабят, убиват и палят; те са разбогатели, притежават  злато и сребро, цели стада от коне и оръжие; по-добре от самите ромеи се научиха да воюват “. Към това време (между 581 и 584) се отнася първата война на словените против Солун. В следващата (585) славяните отново нахлули на полуострова и стигнали пак до Дългата стена. Макар и да били отбити, но в 586 год. те се нахвърлили на Тракия и, след като потърпели пора­жение при Одрин, насочили опустошенията си в Еллада.  През  тая година (586) славяните обсаждали втори път Солун заедно с аварите, дето действували вече като напълно организирана войска, снабдена с всякакви военни машини и оръдия. Обаче тая обсада не траела дълго време; като престояли седем дена под стените на Солун, славяните се върнали назад. На какви условия е станало снемането на обсадата и оттеглянето от града, агиографът  на св. Димитра мълчи; очевидно, славините побързали да се защитят  от антите, които, подбудени от ромеите, нападнали тогава славинската земя и я опустошили. Но и при все това цели тълпи славяни останали при Солун и дори искали да ги пуснат  в града.

Всички тия успехи на славяните на полуострова дали най-сетне да разберат  в Цариград, че империята ще може да бъде защитена от тях с успех, ако правителството сполучи да обезпечи с мир другите й граници. Затова император Мавърикий (582—602) залягал да сключи мир с авари и перси, в което сполучил едва около 592 г., от когато съсреоточил всичкото си внимание против славяните.

Като считал за безполезно да води партизанска война със славянските племена, които се били вече настанили и се разпореждали по целия полуостров, понеже те всякога могли да получат  подръка от дакийските си съплеменници, Мавърикий решил да пренесе военните действия право в страната на последните, отвъд Дунав и, след като им нанесе решителен удар в самия им център, да може по-сетне да се разправи по-лесно с балканските славяни. Тоя план на Мавърикия почивал на това, че той, като добър стратег, не допущал, какво ромейската военна дисциплина няма да устои против дивите и нестройни тълпи на варварите; обаче славяните в това време владеели военното изкуство, като вече се забеляза, не по-лошо от самите ромеи, както те показали това при своите обсади на Солун и както признават  това и самите съвременници. Освен това Мавърикий изпуснал изпредвид и това още, че главната сила на тоя неприятел тогава се намирала не на север, а на юг от Дунав, по целия полуостров, и че, ако да бе победил дакийските славяни, то това надали би донесло някоя съществена полза за империята, защото Византия рано или късно трябвало да отстъпи полуострова на славяните.

Тъй или инък, но Мавърикий, колкото и да се въодуше- вявал от идеята за спасението на ромейските владения на полуострова от славяните, все пак не можал да постигне целта си: походите, предприети от двамата му пълководци, Приск и Петър, които наистина проникнали в страната отвъд Дунав и нанесли няколко поражения на славяните, се свършили с пълна несполука; напротив те още повече изтощавали силите на империята, особено поради честите бунтове във войската, и още повече враж­дебно настройвали славяните против Византия, понеже в това те виждали нейната слабост. А между това славянските преселенци били твърде многобройни и заемали почти цялото пространство от Дунав до Пелопонес, от Адриа­тическо море до Черно; ала те все още оставали без всяко определено място за поселение и без установени отношения спрямо империята. Византийското правителство трябвало да помисли тъкмо за тия отношения спрямо варварите.

Обаче в царуването на узурпатора Фока (602 — 610) не било предприето нищо против или спрямо славяните, защото освен кървавите смутове в самата столица, страшната смъртоносна язва и други физически бедствия, които се струпали върху империята, избухнала твърде опасна война с персите. Едновременно и аварите веднага след свалянето на Мавърикия възобновили нахлуванията си в Тракия. Славяните така също не останали спокойни. Според свидетелството на Иван Никиуски (2-та половина на VII в), в 609 г. ромейските провинции били оплячкосани от варвари, чужди народи и аварите, градовете разрушени, и жителите откарани в робство; „един само Солун бил пощаден, защото стените му били твърде яки и, благода­рение на Божието покровителство, чуждите народи не спо­лучили да (го) завладеят ; но цялата му област била обезлюдена“. Това било нова (трета) обсада на Солун, в която вземали участие почти всички славянски племена, които се били вече поселили в Македония, Тесалия и Епир. Солун бил обсаден от суша и море, но след като били отбити, славяните повикали на помощ аварския хаган. „Не трябва да се допусне, казвали славянските пра­теници на хагана, щото в туй време, когато са опустошени всички градове и области, един само тоя град (Солун) да остане цял и да приема бежанците от бреговете на Дунав, от Панония, Дакия (прибрежна), Дардания и от другите провинции и градове“. Обаче и тоя съюз не по­стигна целта: хагант , който се явил под Солун с многобройна войска от своите авари, славяни, българи и други народи, не можал да продължи обсадата. След 30 дена неприятелите с подаръци били склонени да сключат  мир и да отстъпят , като при това отвличали в плен местното население. Съгласно с условията на тоя мир славяни останали да живеят  мирно около Солун а хагант , като отпуснал пленниците за откуп, върнал се пак в Панония.

Не по-малко благоприятно за славяните било и управ­лението на император Ираклия (610—641), който прекарал царуването си в постоянни жестоки войни с перси, авари и араби, тъй че нямал е време и средства да помисли за какъвто и да било отпор против славяните. От оскъдните за това време известия може да се заключи, че техните движения и нападения се ограничавали само по полуострова: така в 611 г. славяните удържали победа над ромейски войски нейде при Дунав и страшно опу­стошили тия покрайнини; в 614 г. те отнели от ромеите Гърция; в 622 г., докато аварите грабили околностите на Цариград и опленявали много градове в Тракия, славяните от Гърция предприемали грабителски походи на своите лодки-еднодръвки по Бяло море и достигали до о-в Кипър, а в 626 год. те взели деятелно участие със своята импро­визирана флотилия в знаменита обсада на Цариград като съюзници на авари и перси. Обаче голямата катастрофа, която постигнала съюзниците при столицата, засегнала и флотилията на славяните и за известно време значително ослабила тяхната морска сила.

Изглежда, че към това време се завършило преселението на славяните на Балканския полуостров, защото за някои нови славянски нападения от отвъд Дунав ние не знаем, освен за поселението на сърбо-хърватите в северозападния кът  на полуострова, което станало не без участието на византийската политика: в силата на сключе­ния въ 629 г. съюз съ франкския крал Дагоберта (628— 639) Ираклий приел хърватите и сърбите и им дал място за поселение в пределите на империята, само защото те се съгласили да признават  върховната власт на визан­тийския император и се задлжили да задръат  варвар- ските движения от северозапад. Другите обаче славянски племена от славино-антската група, които и по произход, и по език, и по политически интереси нямали нищо общо със сърбо-хърватите и които след такава дълга и кървава борба с ромеите се били вече настанили в империята въпреки византийската политика, станали или поне те се считали за пълни господари в новите си живелища. И цариградското правителство било принудено най-сетне да им отстъпи безнаказано целия полуостров, без да определи строго своите политически отношения към тях.

Но една само тая отстъпка не могла да осигури за империята пълна безопасност от страна на новите поселенци. Поселението на славяните под стените, тъй да се каже, на самата византийска столица при тяхната многобройност и воинственост не е могло да не внушава в Цариград страх, а всяко едно обединение на тия многобройни племена под една власт против волята на самата Византия — да не застрашава императорската власт изобщо на Балканския полуостров. Освен това самата отстъпка на полуострова, според тогавашните понятия на ромеите, не е могла да бъде направена така лесно от тяхна страна, както би трябвало да се очаква. Защото ромеите продължа­вали винаги да считат  за свои завзетите от варварите провинции, ако последните по-рано са влизали в терито­рията на империята, и само тогава признавали, че те принадлежат  на варварите, когато тия влизали във федеративни отношения спрямо империята, което от ромейско гледище означавало така също зависимост. За да се приложи тоя принцип на византийската политика и чрез това да се отстрани опасността, на императорското правителство надлежало тепърва да определи политическите отношения на империята спрямо балканските славяни, които би трябвало да признаят  поне върховната власт на императора.

Както изглежда, първоначално в Цариград са мислили, че подчинението на славяните ще може да бъде постиг­нато по мирен начин, чрез изкустно прилагане на староримския принцип „divide et impera“, който намирал добра почва в тяхната политическа разцепеност, и чрез покръст­ването им, особено след несполучливите им борби за завладяването на Солун, зад крайната цел на което оче­видно се е криел стремеж към основание на независима държава. Обаче това би било възможно да стане само в ония области, дето гръцкият  елемент  е бил силен и гърците са [могли непосредно да влияят  културно върху славяните, а именно в южната част и в приморските области на полуострова. Но в другите части, особено в средната и северната, дето гръцкият  елемент  бил съвсем незначителен, ако не и съвсем унищожен още от по-рано, и византийското влияние било твърде слабо, и дето запазилият  се романизован елемент  бил не по-малко враж­дебно настроен против византийската власт, там подчи­нението на славяните не е могло да стане по мирен начин, защото те са гледали на завзетите от тях земи не като на доброволно отстъпени от византийското правител­ство, а като на завоювана от тях територия, като на свои собствени. Това най-добре доказва предприетият  още от приемника на Ираклия, император Констанса II (641—668), в 658 г. поход против „Славиния“, — така се е наричала вече страната на запад от р. Струма и в областта на р. Вардар, — поход, който се е свършил с усмиряване на известна част от македонските славяни и с откарване на не малък брой от тях в плен. Какви причини са предизвикали тоя поход, който се явява и като пръв опит  за подчинението на славяните под властта на Византия, ние не знаем; обаче неговият  резултат  вече по­казва, доколко те били готови с оръжие да защищават  своята независимост. Освен това тях (славяните) не ги е привличала Византия вече затова, защото тяхната обще­ствена наредба съвсем не се схождала с общественото устройство на ромейската империя: те лесно не биха променили свободния си демократичен строй със самостойна община за византийския монархизъм, в чийто държавен принцип националността имала твърде малко значение и зад който се криели крепостничеството и колонатът . Есте­ствено, при такава голяма разлика в целите и стремежите на двете страни не е могло да стане никакво споразумение между тях. Една от тях, рано или късно, трябвало да отстъпи място на другата, и не е мъчно да се предвиди коя от тях би излязла победителка.

Няма никакво съмнение, че колкото благоприятни и да били културно-историческите условия в страната, дето се били поселили балканските славяни, все пак последните не би били в състояние да окажат  голям отпор срещу силата на оная наследвана от векове римско-византийска цивилизация, чието най-силно оръжие било християнството и на чието въздействие се поддавали и най-мощните етнически елементи. И балканските славяни, при своята разцепеност, не биха могли да избегнат  това въздействие, което поч­нало да се проявява твърде отрано в ония места, дето гръцкият  елемент  бил най-силен. Това най-добре може да се види в съдбата на пелопонеските, тесалийски и епирски славяни: те, колкото и многобройни да били, с течение на времето се обърнали на гърци. Наистина, запазването народността на славяните в Македония, Тракия и в двете Мизии — горна и долна, които и по произход, и по език принадлежали и принадлежат  към една и съща група, — към славино-антската (в противоположност на сърбо­хърватската), получила отпосле името българска, — казваме, запазването народността на тия славяни се обяснява с това, че тук, на нашия полуостров, романското и еллинското културно-политически влияния се кръстосвали и чрез това се взаимно ослабвали; обаче с време и тях, несъмнено, би ги постигнала същата участ, каквато била оная на пелопонеските и тесалийски славяни, ако би били оста­нали разединени поданици на Византия. Последващата със силата на оръжието и на културното си влияние малко по малко би ги погълнала и претопила между другите свои народи, ако не би дошло на помощ на тия славяни онова пълно със значение в нашата история събитие, с което о-време се почнало тяхното обединение и се турило твърда основа на политическата им независимост и на по-нататъшното развитие на тяхната национална самобитност. Това толкова важно в историята на балканските славяни събитие било основанието на първата, след преселението на народите, трайна държава, която възникнала на Балканския полу­остров тъкмо в момента, когато византийското правителство почнало да прилага своя план за окончателното покорение и подчинение на балканските славяни под императорската власт. Но основата на тая държава турило едно неславянско племе — хуно-българите, които в силата на развилите се по-сетне събития в държавата трябвало да отстъпят  първо място на славяните и да се претопят  в тях, като им оставили само своето име.

Съдържание: