x Първи битки на южните славяни с турците

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Първи битки на южните славяни с турците

Сега ние пристъпваме към описване най-тежкия период от истори­ята на южните славяни — завоеванието на Балканския полуостров от тур­ците. Както у сърбите, така и у българите безброй са песните и пре­данията, в които се прославят героите на тази борба — исполинските образи на Крали Марко, на Милош Обилич, на княз Лазар и др., които в народната памет изместят имената на най-старите юнаци. Напротив, положителната пък история на тия кървави години е толкова тъмна, че много по-малко сведения и паметници имаме за такива велики ката­строфи, каквито са например битката на Косово поле, покоряването на България, отколкото за някакво незначително събитие от по-раншно време. Записки на съвременници са нещо много рядко, а записаното по-късно за последните години на южнославянските държави е почерпано отчасти от преданията. Гръцките, славянските, ромънските и турските хроники са пълни с противоречия, а хронологията понякога е същински хаос. Само няколкото грамоти, запазени от тия времена, са сравнително една по­-здрава основа.

Когато турците стъпили на европейска земя, те далеч превъзхождали славяните и византийците с желязната си организация и с отличното си познаване на военното дело. Войната била у тях главната задача на дър­жавата и на народа. При Орхан войската се състояла от три елемента: нередовни войски без заплата и лени, контингент от васали, и отряд наемници. Отначало почти цялата войска била само конна, — както зачислените на заплата сипаги (конници) и силигдари (оръженосци), тъй и акинджиит (ездачи) на васалите. Най-отбрана турска войска станал пехотния корпус на еничарите, сформиран около 1330 г. Той бил съставен изклю­чително от християнски деца, отнети от родителите им и възпитавани в духа на Мохамедовото учение. Само след като създали тая редовна пе­хота, турците се осмелили вече да обсаждат градове и крепости. Заемайки някоя страна, турците веднага замисляли нейното продължително задържане. За тая цел те заселвали там османлии колонисти от Азия и една трета от земята раздавали на турските войници в качеството на ленове (тимар при доход до 20,000 аспри, снамет при по-голям доход). Християните-земеделци били оставяни в земите им, а жителите на превзети с бой градове, от войнствения и безпокоен дух на които жители се страхували, изселвали в Азия и ги заменяли с османлии1.

Единственият владетел, който би могъл енергично да се проти­вопостави на турците, когато те почнали да покоряват Балканския полуостров, сръбският цар Стефан Душан, умрял внезапно, в най-цветущите си години, на 20 декември 1355 г. Държавата му станала плячка на страшно безвластие. Синът на Душан Урош, 19-годишен юноша, бил още твърде млад, за да управлява. От негово име искали да управляват Душановият брат Симеон и честолюбивата царица Елена, докато могъщите болярски родове, които придобили голяма власт, както в Сърбия, така и в Албания и в Македония, се гри­жили само за личните си интереси. Сърбия се разпаднала на много малки полунезависими области под властта на бивши пълководци и придворни на Душан или на синовете му.

Душановият брат, владетелят на Тесалия, Епир и Етолия, бил коронован в Трикала под името Симеон Палеолог Урош (1371 г.) за император на сърби и гърци. Скоро той отстъпил Епир на Тома, син на войводата Прелюба, който се задържал там до 1385 г., като непрестанно воювал с албанците. В Тесалия Симеон наследил син му Иван Урош — последният Неманич, монах по характер; след нахлуването на турците в 1410 г. той умрял като епископ и основател на Метеорските манастири.

Храбрият деспот Иван Углеш от братята Мрнявчевичи господарувал в Серес и Мелник; Вълкашин отначало (1356 г.) бил челник2 при двора на цар Урош, но по-късно получил титлата деспот. В Драма управлявал тъстът на Углеш кесар Войхна, а в Южна Ма­кедония от Серес до Вардар — Богдан (Юг-Богдан), за когото се пее и до днес в народните песни; по на север от него бил севастократорът Деян. В Албания господарували двама албанци — Андрей. Му­саки и Карл Топиа, последният — з земите между реките Мат и Шкумба. В 1368 г. той успял да превземе от Анжу Драч. Освен тях там бил и славянинът Александър — „господин“ на Балона и Канина. В Охрид имал резиденция албанецът-жупан Ропа или Гропа3, зет на Мусаки, а в македонската Верея — Радослав Хлапен. В Зета, около Шкодренското езеро, и по тамошното крайбрежие силно и господствуващо положение заела фамилията Балши. Херцеговина упра­влявал Войслав Войхнович, изгонен по-късно от племенника си Никола Алтоманович. С голямо влияние се ползувал също и севастократорът Бранко, губернатор на Охрид4 при Душан, прадядо на знаменитите Бранковичи. Най-после в 1356 г. при двора на младия Урош намираме и княз Лазар.

Цялото това раздробяване довело работите до междуособици и до кръвопролитни фамилни крамоли и бързо възникналата Душанова държава след няколко години се разпаднала завинаги. Но не по-добре било и в България. Наистина, в състава на Александъровите владения влизало цялото царство, но вътре в пределите му се появили отделни династии, които действували самостойно и винаги били готови да следват примера на сръбските велможи. В крайбрежните равнини и в планинските речни области около Камчия управлявал почти самостойно архонтът Балик със седалище в Карбон (Балчик), а след това деспотът Добротич (Τομπροτίτζης, Dobrodicius, Dobordize), за чието участие във войната между императрица Яна и Кантакузин говорихме по-горе. В 1357 г. в негови ръце били крепостите Емона (сега Емине) и Козяк (сегашното Козак кьой) близо до Месемврия. Той отделил владения­та си от духовното управление на търновската църква и ги подчинил на цариградския патриарх5. Добруджа е наречена така, вероятно, по неговото име6.

Голямо нещастие за България били семейните отношения в дина­стията. Най-старият Александъров син Михаил Асен, когото бащата бе направил свои съуправител още преди 1337 г., преждевременно умрял. Втория син Иван Асен IV срещаме в 1355 г. заедно с баща му на Тър­новския събор; но и той, както ще видим по-долу, умрял преди баща си7. Значи оставали само Иван Срацимир и Иван Шишман III. Непри­мирима омраза разделяла сина на ромънката от сина на еврейката8, омраза, засилена още и от пристрасното отношение на бащата. Александър сам назначил за наследник на престола Шишман, сина на своята прекрасна еврейка, макар последният и да бил много по-млад. Сраци­мир трябвало да се задоволи само с Бдин и там самостойно да си ца­рува9. Александър влязъл в тесен съюз с палеолозите, като омъжил деветгодишната си дъщеря Мария, родна сестра на Шишман, за Андроник — деветгодишния син на императора Иоан V (1355)10. Това обаче породило кървава вражда, защото властолюбивият Андроник няколко пъти се опитвал с помощта на българските си роднини да свали ба­щата от престола.

Основател на османската държава в Европа бил султан Орхан (март 1362 г.)11, син и наследник на Мурад I, суров, щедър и неуморим човек. Още на втората година от царуването си той превзел от византийците храбро защищаващия се Цурулон и напуснатия Аркадиопол (Люле Бургас); от там потеглил към Одрин и без мъка превзел втората столица на държавата, падането на която и сега още се оплаква в новогръцките народни песни. Църквите веднага били превърнати в джамии: митрополитът се спасил с бягство в Агатопол при Черно море. Веднага след тия си успехи турците нападнали и България. Пълководецът Лала Шахин, завоевателя на Одрин, превзел Верея (Стара Загора) и след къса съпротива, според преданието — след като бил разрушен водопроводът, завзел и принадлежащия на България от 1344 год. Пловдив, където се установил като пръв румелийски беглербег12.

От Пловдив турците се заели да завладяват една по една околните български крепости. Писмени свидетелства за това не са дошли до нас, но Захариев е събрал местните родопски и средногорски народни пре­дания, които са се предазали от род на род13. Храбра съпротива била оказана на Гаази Дауд паша от малката крепост Раковица, превзета само след обсада. Развалините й личат сега още при село Голямо Белово, където свършва румелийския железен път. По-късно Беловските жители дълго време съпровождали турците на война като харбаджии, наре­чени тъй по харбит — един особен вид копия, няколко ръждясали екземпляра от които и досега още има запазени из тамошните к щи. Областта Цепина се държала девет месеци повече от Раковица. Дауд паша настъпил към нея от три страни и чак тогава едни избягали при „Родоп­ския деспот“ (може би Углеш), а други изпратили пратеници при Лала Шахин в Пловдив и се предали при условие, че всички Чепински крепости ще бъдат сринати, че Дауд паша ще получи десятък от всички полски плодове и храни, че вместо плащане на харач и на данъци мъжете от 20 до 35 годишна възраст ще съпровождат турците на война, и че в църковните работи Цепина ще се ползува с пълна автономия. С това било поставено при Мурад началото на особена войска — войници, съста­вена от българи-християни, които служили за охрана на обозите и били освободени от всякакви данъци14.

Интересно известие намираме в една ромънска хроника15, съставена въз основа на славянски летописи. Когато султан Мурад потеглил със силната си войска на поход срещу българите, Асен, синът на Александър, който му се противопоставил, паднал в битката заедно с много българи; начело на войската застанал тогава неговият брат Михаил, но и той загинал. Турците след това се върнали с голям брой пленници у – дома си в Галиполи. Годината (6834—1326)16 и споменаването за Михаил, умрял много по-рано от 1355 г., са неверни17. Затова пък и до днес още в околностите на София се е запазило предание, според което Асен се защищавал заедно с болярите си още 12 го­дини срещу турците в тамошния Архангелски манастир, догдето му изменили жителите на близкото село Бистрица18. В българските църкви още през време на старото царство били споменавани „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които геройски се бориха заедно с тях против безбожните турци и проляха кръвта си за правата вяра Христова“19. Где и кога са паднали тия герои — не е разяснено.

Турците толкова бърже напредвали, че вече в 1363 г. се появили в Атика20 и докарали Цариград в такова тежко положение, че импера­тор Иоан V, за да се снабди с пари, бил принуден да позволи продажбата на заложените във Венеция скъпоценности на короната. Цариградският патриарх Калист отишъл в Серес при вдовицата на Душан, която тогава се наричала монахиня Елисавета, за да сключи с нея съюзен договор, но там се разболял и умрял21. Към всички тези нещастия се прибавила още и избухналата по неизвестни причини война между българи и гърци22. Иоан V превзел Анхиало, но не успял да вземе и Месемврия. Макар градът да бил обсаден и от към мо­рето и от към сушата и макар да страдал от липса на вода за пиене, все пак той се защищавал толкова храбро, че когато дошла на помощ събраната в Тракия войска от българи и турци, Палеолог изпаднал в много трудно положение. Най-после Александър го принудил да се оттегли (1364), като заплати разноските за войната и още една доста голяма сума. И тъй християнските източни императори, увлeчени пред очите на самите турци във взаимни кървави крамоли, сами допринесли държавите им по-скоро да станат плячка на варварите 24.

Цар Александър умрял вероятно през пролетта на 1365 г.24, като оставил една разединена и разложена държава, чийто трима владетели били и последните християнски владетели в страната. В Тър­ново царувал Иван Шишман III, под чиято власт била цяла средна България с Дръстър (Силистра), Никопол, София и Диампол; на запад със столица в Бдин и по долината на Тимок — управлявал „Iоаннъ Срацимир благовѣрний цар Болгаромъ“25; Добротич бил полусамостоен владетел на земите край Черноморския бряг под върховната власт на Шишман. За тия три Българии разправя Иохан Щилтбергер от Мюнхен, който в 1396 г. попаднал като пленник у турците при Никопол и по-късно описал своите приключения26, „Първата България (Pulgrei), пише той, се намира на пътя от Маджарско към Железните врата; столицата й се нарича Пуд (Бдин). Втората Бъл­гария е срещу Влашко; столицата й се нарича Тернау (Търново). Третата България е там, гдето Дунав се излива в морето; столицата й се нарича Калацерка“ (крепостта Калиакра на носа под същото име).

Силният маджарски крал Людвик Анджуйски не закъснял да се възползува от това раздробление на българските земи. През лятото 1365 год. той превзел Бдин, взел в плен царя Срацимир заедно със съпру­гата му, дъщеря на влашкия княз Александър, покатоличена от майка си Клара — ревностна католичка, и го държал четири години в почетен плен в замъка Хумник27 в Хърватско. Седмиградският воевода Дионисий бил назначен в Бдин като „capitaneus civitatis et districtus Budiniensis regni nostri Bulgarie“. Кралят поискал от Рим 2000 мо­наси, за да въведе католицизъма в завоюваната страна. Пристигнали обаче само осем францисканци, които с помощта на маджарските гарнизони в продължение на 50 дни уж покатоличили 200,000 души, смятани като една трета от цялото население. Тогава, предполага се, приели католичеството боляри и селяни, старци, младежи и моми, а също тъй и монаси и попове, и особено богомилите, чийто брой в тия области бил много голям28.

За да спаси вътрешна България от една такава участ, цар Шиш­ман замиелил да изгони маджарите от Бдин. Тъй като сам не разполагал с достатъчно сили за такова дело, решил да се съюзи с турците, чийто владетел току-що бил пренесъл резиденцията си от Азия в Европа — от Бруса в Одрин. Обаче маджарите, с помощта на влашкия войвода Владислава, шурей на Срацимир, отблъснали напа­дението на българи и турци (1366).

По онова време в Бдин е бил и императорът Иван Палеолог, който пътувал дълго по Европа за да моли помощ и подкрепа срещу турците. През пролетта 1366 год. той направил посещение на крал Людвик в Буда, а от там заминал за Бдин, та през цяла България да се върне в Цариград. Цар Шишман обаче не му позволил да пътува през неговите владения.

При тогавашното положение на Византия, незабавното завръщане на императора било необходимо. Ето защо императрицата се обърнала с молба за помощ към рицарския граф Амадей VI Савойски, племенник на императора. Амадей, с дружина отбор италиански и френски рицари, тръгнал по море от Венеция за Цариград и пътьом успял да изгони турците от Галиполи. По пътя от Цариград покрай българския бряг той завладял Созопол, Анхиало и Месемврия. Не можал да превземе само добре укрепения град Варна, около който рицарите стояли на ла­гер към края на октомври (1366); с голяма мъка успели да завладеят само извънградската крепост Галата, а с конни патраули и с ненадейни нападения завзели Емон и Калиакра, градове на Добротич. Българските гарнизони храбро се защищавали и отвели много франкски благородници в плен вътре в страната. В декември цариградският латински патриарх отишъл като Амадеев пратеник при цар Шишман в Търново. В същото време узнали, че императорът Иван бил вече заминал от Видин, вероятно, по Дунава. Шишман бил принуден да отстъпи на императора Созопол, Месемврия и Анхиало, които от това време останали вече византийски. Патриархът след това се върнал, Амадей прекратил военните действия и тръгнал обратно. Към края на м. януари 1367 г. той бил посрещнат от императора Иоан в Созопол. След взаимната размяна на пленниците, Амадей за­едно с императора се върнал в Цариград, тържествено посрещнат и угостен заедно с другарите му. На път от Цариград изгонил турците още от две крепости, близки до столицата и в юни 1367 г. се върнал в Италия29.

Маджарите не могли дълго да се задържат в Бдин, макар внима­нието на Шишман да било временно насочено към Понтийската област. В 1367 г. маджарският съюзник Владислав преминал на страната на Шиш­ман. Войската, доведена от седмиградския воевода Ладислав в областта на Горна Яломица с цел да накаже влашкия княз, била изтребена в горите и блатата; от това време до 1376 год. Северинският банат стоял под ромънска власт30. В Северин цариградският патриарх основал нова епископия за митрополит на която бил изпратен Антим (1370); на Антимовия брат Иоакинт бил възложен митрополския сан в епископството Угровлахия (Влашко)31, основано едва в 1359 г. Евтимий, търновският патриарх, бил в приятелски връзки с първите ромънски духовни владици; за жалост, още не са издадени посланията му до Антим Северински и до прочутия монах Никодим32. Във Влашко, гдето едва тогава почнал да се оформя един държавен строй в средновековен дух, официален държавен и църковен език не е бил ромънският, а славянският; църковните книги са се получавали, вероятно, от България33.

В 1369 г. Шишман и Владислав изгонили маджарите от Бдин. Бдинци на 12 февруари взели в плен петима францисканци, които не успели да избягат, и. след като ги подложили на мъчения, ги избили. Срацимир отново се върнал в града, но, изглежда, че отначало ще да е бил под върховната власт на маджарите 34.

Между това положението на Шишман, поради сключения от него в 1366 г. съюз с турците и поради отстъпките, направени на гърците с трите крайморски града, се влошило още повече. От тогава той станал турски васал и като залог за вярност даже трябвало да даде на Мурад сестра си. За нея четем в често споменавания поменик35: „На кира Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, великата гос­пожа, която бе предадена на Амир Амурат за благото на българския народ, и която, бидейки негова съпруга, запази християнската си вяра и спаси народа си, която преживя добре и благочестиво и която умря в мир — вечна й памят!“ Споменът за нея и до днес е запазен в българската народна песен:

Цар Мурад Мари думаше:
Маро-льо, бяла българко! . . .

В тая песен се разправя, че „бялата българка“ Мара си измолила от Мурад черквата св. София и Галата в Цариград, Узун чаршия в Одрин, белите градове край морето и замъците по течението на Дунава. Мурад обаче вместо св. София й предлагал една джамия, пълна със сребърни кандила. Но тя не пожелала джамията и пак почнала да моли с думите: „скъпа ми е мойта вяра; не мога аз бяла кадъна да стана“36.

Въпреки всички договори, турците продължили завоеванията си от Одрин по всички посоки. Между 1365 — 1370 год. те поко­рили цяла Тракия. Сам Мурад тръгнал към бреговете на Понта и превзел от българите Айтос, Карнобат, Созопол, а малко по-късно Виза и Къркъ клисе (Лозенград). Друга войска под на­чалството на Тимурташ превзела Диампол; трета под Лала Шихин, след мъчна борба в планините — Самоков и Ихтиман. Много непри­стъпни градове били взети с изгодни капитулации, а жителите за на­града получавали облагите и задълженията на „войниците“37.

Още по-плачевно станало положението на Византия. Там едни виж­дали спасението в тясна връзка със славяните, други — в църковна уния със Запад38. Наред с двете тези партии имало и много туркофили и явни изменници на отечеството. Иван V Палеолог се ползувал от съветите на всички партии. Той сключил примирие с турците и се помирил с помощта на духовенството със Сърбия, гдето Вълкашин убил в 1367 г. нещастния цар Урош — последния Неманич на сръбския престол — и се провъзгласил за крал. В 1368 г. от Вълкашиновия брат Углеша сръбски деспот, било снето църковното отлъчване, което от времената на Душан тежало върху всички сръбски области39. След това императорът предприел второ пътуване на Запад, посетил Италия и Франция, но получил само празни обещания, макар и да се присъединил към унията на 18 октомври 1369 г. Свръх всичко това и паричните му средства тъй се изтощили, че той бил задържан във Венеция от кредиторите си и освободен едва след като изплатил всичките си дългове. По-старият му син, властолюбивият Андроник, който управлявал дър­жавата в негово отсъствие почнал да прави някакви подозрителни приготовления в Пера, поради което императорът след връщането си назначил за наследник втория си син Мануил, наместник на Солун40.

Най-после крал Вълкашин, деспотът Углеша и много сръбски боляри се вдигнали, та начело на 60,000-на отбор войска да изгонят турците от Евро­па. Тъй като султан Мурад тогава бил зает в Азия, те дошли поч­ти до Одрин. Лала Шахин, които бил там със слаб отряд, изпратил Хаджи Илбеки с 4000 души да разузнае неприятелската войска,. Сърбите, разположени на лагер при Черномен (по турски с. Чирмен), пред моста на Марица, безгрижно пирували, напълно уверени в превъзходството си. В тъмна нощ Хаджи Илбеки ненадейно ги нападнал, макар войската му да била 15 пъти по-слаба. От всички страни турците се хвърлили в лагера. Настъпило страшно безредие и ужасно кръвопролитие, в което из­чезнали братята на Вълкашин, Углеш и Гойко, а с тях заедно и много боляри. Мнозина намерили смъртта си във вълните на Марица. Когато на 26 септември 1371 г.41 слънцето изгряло над кървавото поле на битката, гордата сръбска войска била унищожена; малцина от бойците видели пак отечеството си. Хаджи Илбеки, ликуващ и с богата плячка, се върнал в Одрин, но завистливият беглербег Лала Шахин побързал да се отърве от победителя, като го отровил. И досега още това поле се нарича „Сърбъ синдюги“, т. е. гибел на сърбите. Още в XVII век се е виждал каменния паметник върху гроба на деспота Углеш42.

Турците веднага нахлули в Македония. Най-много си изпатила областта на Углеш. Ужасът на тамкашните опустошения е описан от един очевидец — побелелия монах Исай (в Серес). Като птици небесни „измаелитите“ се пръснали по цялата страна и безспир избивали и отвличали в плен населението. Глад, неизбежен при всяко опу­стошение на една страна, изтребвал останалите жители. Глутници въл­ци, верни спътници на всяка голяма война, разкъсвали и денем и нощем останалите без покрив бежанци. „В страната не останал вече ни добитък, не останали ни хора, ни храни. Нямало между народа ни княз, ни вожд, въобще нямало никакъв спасител или избавител; всичко се изпокрило пред страха от измаелитите и даже храбрите юнашки сърца се превърнали в слаби женски сърца. Останалите по чудо живи с пра­во завиждали тогава на умрелите“.

Великият везир Хайредин и Евренос бег заели Кавала, Драма, Се­рес, Зихна, Верея (Караферия) и Кукуш; войските им стигали дори до границите на Албания и Сърбия. Сръбските владетели на Горна Маке­дония били принудени да се покорят на турците и да им обещаят военна помощ и против верующи и против неверници43. За двама от тях, често възпяваните сръбски князе Марко и Константин, заслужва да се поговори по-подробно.

Крали Марко, син на Вълкашин, имал за столица града Прилеп. Замъкът му бил построен на една стръмна скала с два върха, която стърчи на височина 300 фута, на четвърт час на запад от сегашния град Прилеп; и сега още там се виждат развалини, които народът нарича „Маркови кули“. Под южния склон на скалата, върху която бил построен замъкът, бил разположен старият град Прилеп, сега (1878 г.) село със 150 къщи и с б—7 черкви, наречено Варош. На една от стените в черквата св. Михаил има образ на крал Михаил с корона и със скиптър. Срещат се и монети с надпис: „в Христа Бога благоверни крал Марко“44. При „Маркова река“, която недалеч от Ско­пие се влива във Вардар, до селото Сушица се намира често възпяваният „Крали Марков манастир“ св. Димитрий45. Марковата държава се прости­рала от Шар до границите на Тесалия.

Личността на Марко, любимеца на народните предания, е малко изяс­нена исторически. Най-добре са познати неговите спорове за владението на Костур. Марко живял отначало с Теодора, жена на някой си Гъргур; по-късно се оженил за Елена, дъщеря на княз Родослав Хлапен Верейски, като се задължил да предаде на тъста си своята любовница. Елена обаче се държала толкова неприлично, та Марко решил да я изгони. Тя отишла в Костур и предала града на Балша II (1380), който успял да разшири територията си от Шкодра и Зета до Драч, Валона и Канина, но поис­кала от него да изгони жена си, дъщерята на бератския деспот, и да се ожени за нея. Напразно се мъчил Марко с помощта на турците да превземе отново Костур. Елена и при Балша се държала толкова зле, че и той се принудил след няколко месеца да я изпрати на заточение, а след това и да я изгони 46. Друго едно известие в записките на албанския дес­пот Иван Мусаки разправя, че Андрей II Мусаки, владетел на Берат, на областта Корча и на равнината Мусаки, излязъл с двамата си зетьове Балша II и Ропа Охридски срещу Марко и му отнел Костур, който уж от старо време принадлежал на Мусаки47. Напълно достоверно е това, че на 18 декември 1380 г. в Янина пристигнали от Кастория двама прате­ници, за да предадат на деспота Тома, доведения брат на Елена, а значи баджанак на Марко, крепостта Сервия; деспотът, обаче, ги затворил в тъмница, за да ги накара да му дадат пари48. За издирване на историческите основания, върху които са създадени народните предания, голям интерес би представяла една народна песен, която и сега се пее още в Прилеп и в която се разказва, как Елена Марковица обичала красивия Дука и как ревнивият Марко, като узнал за тая връзка от песента на две момичета, които белели платно на „Дъбов кладенец“, наказал неверната си съпруга с живо изгаряне49.

Марко станал южнославянски национален герой κατ’έξοχήν. Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори и у неславянските албанци; от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери даже един човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следите от исполинската му сила. Мрачни долове са разсечени от сабята му, големите хълмове са неговите шатри, канари и скали хвъргал той като играчки от високите планини: навсякъде се сочат следи от копитата на коня му Шарко, на бани, пещери и крепости на Марко. Над портата Стамбул капия във Видин се виждат зъбите на Марко, в балканския проход при Шипка и при Траяновите врата — Марковите кули, в Пловдив гробната могила на Марко, а при Валона — на далечното албанско крайбрежие—Марковата клисура. Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка. Но най-жив е споменът за него в неговата държава в Западна Македония. Там, обаче, обикновено добавят, че Марко бил притеснител (зулумджия)50.

Неразделно е свързан с името на Марко и неговия другар Константин. Историческият Константин бил владетел на Северна Македония. Там, именно, след смъртта на севастократора Деян управлявала неговата вдо­вица — царица Евдокия, може би сестра на Душан, с тримата си сина: деспотът Иван Драгош, „господин“ Константин и воеводата Димитрин. Границите на княжеството били: на север Църна гора, Руен и Власинските планини, на изток Струма, на юг — Беласица, на запад — Бабуна. Княжеството включвало долното течение на р. Черна. Главни градове били: Жеглигово (при Куманово), Велбъжд, Кратово, Щип, Струмица и Петрич. Много златни и сребърни рудници по тия места давали на братята големи парични средства, с които подържали силна войска. Много дворяни, главно сърби, влизали в състава на бляскавата им свита. Управлението на стра­ната било уредено по сръбски образец. Братята плащали данък на тур­ците и помагали лично във време на война начело на отбрана конница51. След смъртта на Драгош в 1379 г.52 Константин взел в свои ръце цялата власт и царувал още 15 години. Загинал той заедно с Марко, но споменът за него още дълго време бил жив в областта му, която даже дори около 1500 г. се наричала все още просто Константинова земя53. Градът Велбъжд по негово име бил преименуван Кюстендил; в 1530 г. в дневника на Курипешич той се нарича Consianica Banja, т. е. Констан­тинова баня54, поради топлите извори; в сръбските източници от XV и XVI век се нарича още Беобушка баня.

Богдан, владетел в Южна Македония, се задържал да служи под знамето на Мурад. На изток от него Алексей Асан, погърчен потомък на цар Иван Асен III, вече 17 години владеел крайморския град Христополис (сега Кавала) и остров Тасос; той превзел от турците няколо крепости, след което добил право на венециански гражданин55.

Византийците дори след страшното сръбско поражение пак не поумнели. Семейните крамоли между палеолозите отнели на слабата дър­жава и последните жизнени сили. Лишеният от правото на престолонаследие Андроник се съюзил със Сауджи, Мурадов син, който също тъй нетърпеливо се стремял към власт. И двамата синове въстанали про­тив бащите си, но изгубили борбата. Сауджи пред очите на самия си баща бил ослепен и обезглавен, а Андроник по заповед на импера­тора Йоана бил ослепен с врял оцет и изпратен на заточение56.

Скоро пламнали около Пропонтида жестоки междуособни войни, в ко­ито взели участие и българите. Венецианците, за да си осигурят достъп в Черно море, грижливо пазено от генуезците, се опитвали срещу голяма сума да склонят император ИоаН V да им отстъпи остров Тенедос. Генуезците пък, за да ги изпреварят, освободили Андроник от заточението му. С подкрепата на генуезците и на българските роднини на съпругата му, а според едно известие и с подкрепа на Крали Марко, Ан­дроник обсадил Цариград, превзел го на 12 август 1376 г. и се коронясал под името Андроник IV57. Той веднага отстъпил Тенедос на генуезците. Обаче, началникът на острова останал верен на стария си император, който бил вече изпратен на заточение от сина си, и предал острова на венецианците. По този повод избухнала дългогодишна кръвопролитна морска война между непримиримите републики. Най-после с туринския мир (1381), сключен при посредничеството на Амадей VI Савойски, се решило остров Тенедос да се остави необитаем. Между това Андроник, еднакво необичан както от народа си, така и от турците, след три години бил отново прогонен от престола от баща си Иоан V и от брата си Мануил; той умрял в Галата в 1385 година.

Когато почнали да разрушават Тенедоската крепост, възникнали неочаквани мъчнотии. Венецианският комендант Джиовани Муацо решил на всяка цена да задържи острова и се срещупоставил на прила­гането на мирния договор. Бившите врагове се съединили за да усмирят нарушителя на мира. Най-после на 9 май 1383 год. Тенедос капитулирал, жителите-гърци били преселени на Крит и Евбея, а островът бил превърнат в пустиня.

Самият Муацо избягал тайно на една галера и се отправил при българския деспот Добротич, който, с резиденция вече във варна, успял да си уреди собствена флота в Черно море и станал толкова силен, че военните му кораби се явили в 1374 г. пред Трапезунд за да свалят законния наследник Андроник Комнин и да възкачат на пре­стола трапезундския Михаил, син на Иван V Палеолог и зет на Добротич58. Муацо употребил всички усилия да убеди българския княз внезапно да нападне генуезските колонии в Крим. Добротич, наистина, се въоръжил, но Муацо през това време бил пленен от веннцианците, които го изпратили в юни 1384 г. за една година на о-в Крит, а после го заточили до живот. Добротич след това пак се помирил с генуез­ците в 1385 г. и наскоро след това умрял. Приемникът му — „magni- ficus et potens dominus Ivanco, filius bonae memoriae magnifici domini Dobor- dize“ — сключил търговски договор с Генуа на 27 май 1387 г.59.

 


1 Zinkeisen, Gesch. des osman. Reiches, I. 118, 264.

2 В една грамота от януари или февруари 1356 г. (1355 г. според италианския обичай се счита до 1 март 1356 г.). Rad I, 146.

3 За тази фамилия вж. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin etc., 292, 303. „Зет на жупана Ропе“ четем в един славянски надпис в Охрид от 1370 г. (1380?), даден у Григорович, Оч. пут. 117, и у Miklosich, Mon. serb. 181, Има намерени и три монети с кирилски надпис „По милости божи жупан Гропа“, Ljubid, Opis Jugosl. novaca, 189.

4 В грамотата на Бранковичите, Оч. пут. на Григорович, 52.

5 Miklosich et Miiller, Acta patr. 1, 1, 367, 502, 508.

6  „Общоизвестно е, че след превземането на полуострова от турците тамошните земи често се наричали по имената на владетелите“: Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, стр. 53. Ср. Дукаджин, Карл Или (в Епир, по името на княз Карл Токо) Херцеговина, Константинова земя с града Кюстендил в Македония, Кара Богдан (Молдава);

7 Βασιλεύοντος τοῦ εύσεβεστάτόυ μεγάλου βασιλέως Ίωάννου ’Αλεξάνδρου μετά του οίοῦ αύτοῦ μεγάλου βχσλέως τοῦ Άσάν. Надпис в Месемврия (Раковски, Асен, 99). Грамота на Ив. Асен от 1347 г., дадена у Шафарик, Pamatky, 2 изд., 96.

8 За еврейката-царица в поменика (Раковски, Асен, 52) е отбелязано след­ното: „Матери сжще великаго царѣ Iоанна Шишмана“.

9 Бдинските Шишмановци:

A Михаил Шишман в сръб. грамота от 1330, Mikl., Mon. Serb. 100. Канта­кузин го счига погрeшно за син на Срацимир;
Б Данаил, 199;
В Кантакузин, Stritter 850;
Г В евангелието от времето на Александър (сега в колекцията на лорд Zouch в Лондон) е даден образът на деспот Константин и съпругата му „Керафама“; султанът може да е вече вторият съпруг на Тамара. Поменикът у Раковски. Асен, 52;
Д Данаил 193, Кантак. I, 464; Душановият законник изд. Novakovié, XXIII;
Е Александър нетiй (sororis filius) Цамблак, Гласник XI, 75. Спо­ред Кант. и Григ. άδελφίδοῦς на Михаил. Баща на Стреатцимир у Кантак. (Stritter, 842);
Ж Gregoras III, 148. Кантак. у Stritter, 341;
З Gregor. III, 557. Irene;
И Kykulevic, Leptir (Zagreb, 1859), 270;
К Рачки, Rad 111, 109. Ljubié, Opis. jug. novaca, 206.

10 Договорът от 17 август 1355 r., Miklosich et Muller, Acta, patr. 1, Раков­ски, Асен, 101. Там тя е наречена Кираца. Григора, III, 557 я нарича Мария. В Поменика е просто Василиса (Βασίλισσα).

11 Виз. хрон. (Sitzber. der. Wien. Ak. IX, 392). В турските извори (Zinkeisen, 215) — 1359 г., впрочем, те въобще се отклоняват твърде от другите по-съвре­менни и по-достоверни известия.

12 Zinkeisen, I, 217 и сл.

13 Захариев (вж. стр. 37), 54, 66, 75.

14 Вж. гл. XXVII.

15 Издадена от Григорович, О Сербiи, приложение (ръкопис от 1620 г,).

16 Григорович  е поправил годината на 1365.

17 Nic, Gregoras ed. Bonn III, 557.

18 Неофит Хилендарски, География, Крагуевац, 1835. Априлов, Болгарскiя грамоты, Одеса, 1845, стр. 99.

19 Раковски, Асен 54.

20 Hopf (Bd. 86), 13.

21 Визант. хроника, I. с. (1364).

22 В 1364 г. цариградският патриарх Филотей напомнил на българския цар за светостта на договорите. Miklosich et Muller, Аcta patr. I, 453,

23 Cantacuzenus, III, 362.

24 Енгел смята, че е умрял към 1353 г., други — в 1356 г, а ромънската хроника — в 1371 г.

25 Това четем върху монетите му, които са доста много. По-новата форма Страшимир не се среща в никой оригинален извор.

26 Reisen des Joh. Schiltberger aus Munchen in Europa, Аsien und Rfrika vom 1394 bis 1427. Herausg. von K. F. Neumann, Mvinchen, 1857, 93.

27 Сегашното Босилево при Чазма, а не Калник (Рачки, Rad II, 132 забележката).

28 Ср. Engel, 460—463. Дринов, Исторически преглед на Българ. Цьрква, 101 и сл. Fessler, Gesch. von Ungarn, 2 Аusg. von Ernst Klein, Leipzig, 1868, II, 152.

29 Много ценни сведения за тази експедиция ни дава дневникът на казначея Антоний Барбери (Вж. Брун, Нѣкоторыя историческа соображенiя по поводу названiя Добруджи. Журн. Мин. Нар, Просв., 1877, CXCIII, отд. 2). В един по-късен  поетически разказ на френски (Mon. historiae patriae Script. I, Turin, 1840, стр. 299) срещаме много подробности, чиято достоверност е съмнителна; тъй напр. в тази хроника се разправя между другото, че Иван Палеолог, пленен предателски от Шишман, бил освободен от Амадея. Крепостите при Цариград били Енакосия при Регион (Кючук Чекмедже, ср. Кантак., 1, 219) и Каловрия при Силиврия (ср. Heerstrasse, 101).

30 Roesler, Rom. Stud. 300— 301.

31 Голубинскiй, 350 и сл.

32 По настояване на Никодим воеводата Владислав основал Водицкия манастир при Мегадия. Водица и съседната Тисмена са най-старите манастири във Влашко.

33 Вж. най-старите грамоты на влашките князе, дадени у Венелин. Влахо-болг. грамоты (С.П.б., 1840) стр. 5 и сл.

34 От папското послание до влашката воеводка Клари (Theiner, Mon. Hung. II 95, 98) личи, че една от дъщерите й, Срацимировата съпруга, „imperatrix Bulgariae“ в 1370 г. все още била католичка; втората „Аnсhа regina Servie“ била жена на последния Неманич — царя Урош (Србски поменици, издал Новакович, стр. 29).

35 Раковски, Асен 52. Също и Халкокондил (Stritter II, 884) споменава за този брак.

36 Кадъна — туркиня, турска жена.

37 Според турски извори, Zinkeisen I, 226 и сл.

38 Напр. оратора Дим. Кидоний (около 1369 г.): „Смешен е всеки съюз със сърби, ненадежен е с българи“. По-подробно за това вж. Григорович, О Сербiи

39 Грамотите в Acta patr. и Sitzber. d. W. Ak. IX, 403.

40 Hopf, 21. Zinkeisen I, 235.

41 Точните указания, които ни дават сръбските хроники, не оставят место за никакви съмнения относно времето.

42 Сръбският патриарх Паисий (1614—1646) разказва, че гробът на Углеш се намира при Харманли, а чудотворните му останки са принесени в един манас­тир близо до Серес (Гласник, 22, 226). Един от приемниците на Паисий Арсений Черноевич — видял сам гроба на Углеш в 1683 г. около Узунджово при Марица (Дневник на пътуването му за Иерусалим, Гласник, 33, 187). Най-важното известие за битката ни дава монахът Исай (Miklosich, Chrestomathia palaeoslov., 72—76) : ср. сръб. хроники у Шафрик, Pam. 54, 61, 72, Chalkocondylas (Stritter II, 337); турски известия у Zinkeisen 1, 224 (погрешно 1363 г.).

43 Папа Григорий XI пише на крал Людвик Маджарски на 14 май 1372 r.i че турците превзели „nonnullas paries Grecie, subactis quibusdam tnagnaiibus Rascie, turn in eis dominantibus“ (Theiner, Mon. Hung. II, 115), което известие трябва да отнесем за Македония. Цинкайзен (I, 229) въз основа на турски извори смята, че Серес е превзет около 1373 г., Константин е подчинен в 1371 г., а Драгош и Богдан в 1374 г. Турското нападение в съюз с Шишман на влашкия воевода Владислав, за което се говори в грамотата от 1372 г. (Fejer, IX, 4, 477) се отнася, вероятно, към събитията в 1366 г.

44 Шафарик в Гласник, VII, 217; ср. ib. VI, 186. Седем монети, описани у Ljubifi, Opis jugoslav. novaca, 157.

45 Според сръбските хроники (Шафарик, Pamat. 61) този манастир е основан от Вълкашиновите синове. Ср. моята статия Bibliographle bulgare № 361; „игуменямъ крали Марковаго монастыря, иже во Скопье у Марко рѣка, храм св. великомученика Димитрiя“.

46 Hahn, Reise durch die Geb. des Drin, 316. За Марковата женитба: „Писа се ciя книга у Порѣчи у селѣ зовом Калугерец, в дни благовѣрнаго краля Марко, ierдa отдаде Ѳодору Гргурову жену Хлапену и узе жену свою првовѣнчану Елену Хлапенову дьщере“, Cod. serb. saec, XIV. А. Попов, Описанiе рукописей биб. купца Хлудова, Москва, 1872, 347.

47 Макушев, Славяне в Албанiи, 52. Ср. Rad V, 174.

48 Hopf (T. 86), 39. Янинска гръцка хроника, Гласник XIV, 258. Майката на Тома след смъртта на Прелюба се омъжила за Хлапен.

49 Миладинови, 254.

50 Григорович, Оч. путеш. 165.

51 За тази фамилия ср. старосръбския речник на Даничич (под думите Деян Евдокия, Константин), грамотите в Гласник 24, 249 и у Miklosich, Mon. Serb. 190· Гръцки известия у Халкокондила (Stritter, 349, 354), а турските у Zinkeisen I, 227.

52 Hopf, 457.

53 „Исуфа, держателя земли Константиновѣ“ (1431) у Константин Философ, Живот на деспота Стефан, гл. 70; „Жеглигов в странѣ Константин“ — в записките на Михаил Островицки (1492—1501) — сръбския еничар (ср. Herm. и los. lireček, Rozpravy hist, fi!., Виена 1860, стр. 1 и сл., а след тях и Н. Zeissberg, Die polnische Geschichtsschreibung des Mittelalters, Leipzig, 1873, 419).

54 Голубинскiй 493. Heerstrasse 28. Сега селяните го наричат просто Баня.

55 Hopf (85) 448, (86) 22.

56 Zinkeisen 1, 237. За същото разказват Chalcocondylas, Ducas, Phrantzes, a също и            ромънската хроника у Григорович.

57 Накъсо във визант. хроника от 1391 г. (Wien, Sitzber. IX, 392). Подробно у Phrantzes ed Bonn. 54, гдето четем още : „καI ματά τινων των φίλων αύτοϋ συμβολευσάμενος καί των τής γυναίκός αύτοῦ συγγενών καί τοῦ πενθεροϋ αύτοϋ Μάρκου τοῦ της Βουλγαρίας ετί μέρος δεσπόζοντος“. Както и да е, но не Марко е бил тъст на Андроник, а отдавна умрелият цар Александър.

58 Hopf (86) 27. С по-положитепни сведения за жалост не разполагаме.

59 Според италианските хроники и грамоти Hopf, 26 —28. Договорът с Иванко е издаден от de Sacy в Memoires de Pacad. des inscr. T. VII, Paris 1824, 319—326; по-късно в Notices et extraits des manuscrits de ia bibl. royale de Paris, T. XI (1827), 65.

Съдържание: