x Преминаването на кръстоносците от първия поход през българските земи и второто норманско нашествие

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Преминаването на кръстоносците от първия поход през българските земи и второто норманско нашествие

След като очистил и усмирил по тоя начин Балкан­ския полуостров , Алексий I Комнин намислил вече да обърне вниманието си към източния неприятел на империя­та, към турците-селджуци, за да отвоюва отново завладените от тях византийски земи в Мала Азия. Но с едни само средства от европейските владения да постигне на­чертания си план за него било невъзможно, защото, военните сили на Византия били силно разнебитени и ослабени поради непрестанните войни. „Затова Алексий I решил да се обърне за помощ към западните държави, пише Херцберг, и при това чрез посредството на Рим. Макар че църковната катастрофа, т.е. разделението на църквите, което станало при патриарх Михаил Каруларий в 1054 год., и да разделила завинаги Изток от Запад, обаче омразата между тях не била още пуснала такива дълбоки корени, щото политиката на Византия в борбата си със селджуците, много по-сериозни и по-опасни врагове на християнството, отколкото някогашните араби, да не е могла да помисли за един съюз с Рим“. Че такова сближение с римския папа все още е било възможно в даденото време, показва и това, че опитът в същата посо­ка, който бил направен при Михаил VII Дука (1071—1078), намерил съчувствие от страна на папа Григория VII главно за това, че тоя император намеквал в обръщението си на възможност за ново обединение на източната църква с римската. „Обаче въоръженията, които били предприети от тоя папа в 1074 год. във висок стил и с широки планове, не докарали никакъви резултати: побъркали италианските и германските раздори. Но в даденото време поканата на император Алексий I съвпадала с общото настроение във всичките слоеве на западното общество, — настроение, което се бе пробудило в много страни на Западна Европа и искало най-настойчиво да се отблъсне с оръжие Ислама, както това сполучили да направят норманите на о-в Сицилия. Мощното религиозно-аскетическо въодушевение, чрез което се право сочило на необходимостта да се изгонят от гроба Господен турците, които владеели Иерусалим още от 1076 год., заедно със стремежа на папата да разшири своето господство и със социални, политически и търговски подбуди подготвили за дълго време в Европа оная атмосфера, която най-сетне създаде религиозно-воинственото преселение на западните на­роди към Изток, известно в историята под името кръ­стоносни походи, които представят едно от най-своеобразните явления през средните векове и получили всесветно — историческо значение“, като оставили не малък спомен и в историята на нашия народ .

През есента на 1095 год. на събора в Пияченца се представили пред папа Урбан II (1088—1099) пратеници от византийския император и заявили, че последният искал да „ангажира мнозина, които да се задължат с клетва да отидат на помощ на Алексий I“. Макар в Пиячен­ца да не станало дума за кръстоносен поход, обаче Урбан II, който бил проникнат от идеите на своя предшественик Григорий VII, напълно одобрил и усвоил неговите планове: той сполучил да създаде не само между своите съотечестве­ници — френците, но и в цяла западна Европа духовно-войнствено настроение против владетелите на Иерусалим за освобождението на Гроба Господен. Обаче византийският император тогава не мислил още, че той с това си пред­ложение навличал нови беди върху империята; но той още в началото на кръстоносните походи съзнал своята грешка. „С голямо учудване и безпокойствие той посрещнал изве­стието за необикновеното и устроено при съдействието на папата движение през лятото на 1095 год., което обхва­щало все по-големи народни маси от запад“. Алексий I съвсем не това очаквал от Запад. В критичната минута през 1091 год. Европа не му оказала никаква помощ, а сега, когато той дори сам е могъл да се разправи с не­приятеля, идела грамадна войска, която няколко пъти над­минавала византийската армия. Императорът се надявал, че западните народи ще го пожалят и ще му изпратят един отряд, който ще влезе като част в неговата армия и който той ще държи в пълна покорност. Излязло обаче не това, което се очаквало: оттука и произлезли взаимните недоразумения и недоумения, които стрували на империята не малко жертви. Но първите печални резултати от грешката на императора било съдено да изпита Балканският полуостров , и в частност България и българският народ .

През пролетта на 1096 год. известният Валтер Голак, придружен от една огромна тълпа прост народ пилигрими, от Франция през Маджарско потеглил за Иерусалим. Когато стигнал в Малевила (Malevilla, сег. Землин сърб.-хър. Земун), без да срещне някоя враждебност или неприятност от страна на маджарите, той преминал на кораби Дунав при „българския град Белеграва“ (Belegrava civitas Bulgarorum, сег. Белград), отгдето той трябвало със сила да си пробива път, защото българското население, ка­то виждало в хората на Валтер едни само нехранимай­ковци и мошеници, посрещнало ги твърде недружелюбно. Ко­гато Валтер разпънал палатките си наблизо под стените на Белград, той се обърнал към тогавашния дука, наместник-управител на България и комендант на Белград, проедър Никита Карики, да иска позволение да купи в града храна за себе си и за войската си, но „те, като ги счели за измамници и шпиони, забранили всякакъви покупки“. Валтер и дружината му, оскърбени от тоя отказ, нахвър­лили се върху стадата от едър и дребен добитък, които пръснато се пасели отвън града, и искали да ги откарат със себе си; „тогава българите и пилигримите се скарали здравата, и работата стигнала до оръжие. Между това на­селението се погрижило за защита от тия готовановци; според Алберта Ахенски, събрали се до 140 хиляди (sic) души българи и почнали да отбиват пилигримите, които се пръснали в разни страни да търсят убежище; една част от тях се скрили в един молитвен дом, но бълга­ри ги намерили и изгорили в него до 60 души. След тая нещастна случка, която му струвала много хора, Вал­тер, като оставил пръснатата си войска, като беглец крил се в течение на осем дена в „българските гори“ (sylvas Bulgarorum) и най-сетне стигнал в твърде богатия град Ниш (Nizch), който се намирал в средата на бъл­гарското царство“ (in medio Bulgarorum regno). Там той намерил дука Никита и му се оплакал за нанесените обиди и загуби. Никита се оказа милосърден, несъмнено по заповед от Цариград; той признал Валтер за прав във всичко и в знак на миролюбие снабдил го дори с пари и оръжие. Освен това той му дал водачи, за да мине спо­койно през българските градове Средец (Sternitz), Плов­див (Phinopolin) и Одрин (Adrianopolin) и право да си ку­пува храна, докато стигне заедно с войската си до „Цари­град, столицата на цялото гръцко царство“. Когато Валтер се отзовал пред стените на византийската столица, той сми­рено и убедително молил императора да му позволи да живее мирно около Цариград и да си купува храни, докато го настигне Петър пустинник, по убеждението на когото той предприел това странствуване. Алексий I благосклонно отговорил на просбата му и се съгласил на всичко. Така, след като разположили лагера си под самата столица, кръстоносците почнали отново да се събират окола Валтер.

Не се минало много време, откак Валтер и дружината му преминали през България, и на Дунава се явил и Петър пустинник от Амен, придружен от „безбройна армия, казва Алберт, като морския пясък, която се била събрала около него от различни държави и състояла от френци, шваби, баварци и лотарингци“. С разрешението на маджарския крал Коломан (1095—1114) кръстоносците свободно преминали през цяло Маджарско, но при гр. Малевила (Землин) срещнали силен отпор от управителя на тая област, на име Гуц (comes Guz). Тоя граф Гуц, „увлечен от користолюбие“, влязъл във връзки с дука Никита, и двамата решили: Никита със своята пехота да удари на авангарда на Петровата армия, а Гуц с конницата си да атакува ариергарда; „по този начин, пише Алберт, те могли биха лесно да заграбят целия имот на такава мно­гобройна армия, който състоял от коне, злато, сребро и дрехи, които те предполагали да разделят помежду си“. Петър обаче преварил тяхното съюзяване. „Като се научил за него, той не искал да вярва, че българи и маджари, народ християнски, ще се осмелят да извършат такова престъпление; но все пак той сполучил да въодушеви своята войска и бързо потеглил към Малевила; там ста­нало голямо сражение, в което Гуц и маджарите били жестоко разбити, и градът бил превзет от кръстоносците; в града последните намерили големи запаси от храни, добитък и много коне, което собствено им трябвало.

Когато се научил за победата на пилигримите, удържана при Малевила, управителят на България Никита, след едно съвещание с близките си, не се решил да дочака Петър в Белград, а веднага се разпоредил за отстъпване в Ниш с всички съкровища, като се надявал, че там ще му бъде по-добре и по-удобно да се защищава против безбройните тълпи на кръстоносците, тъй като тоя град бил заобиколен с яки стени. На белградчани той заповя­дал да се отстранят в гори и планини със семействата и стадата си и в непристъпни места, докато дойде помощ от Цариград, и се вземат нужните мерки против дружините на Петър, и да отмъстят за поражението на Гуца. Но в това време Петър Аменски получил известие, какво маджарският крал с голяма войска потеглил против него, за да отмъсти за нападението на владенията му и за избиването на маджарите в Малевила. Изплашен от това известие, Петър веднага напуснал града и с голяма плячка и стада почнал да прехвърля голямата си войска на събраните по бреговете 150 кораба, и понеже тия не били доста­тъчни, към тях прибавили набързо сглобените салове, свързани с върбови пръчки. През време на преминаването през реката, освен че много от саловете били увличани от течението на водата и се преобръщали, но появили се на лодки някакъви си „пинценарии (Pincenarii), които населя­вали България“, в които ще трябва да видим печенезите. Тия печенези, които са били изпратени несъмнено от дука Никита, защото Алберт Ахенски по-нататък ги нарича „пинценарии на белградския дука“, нападнали кръстоносците и много от тях изтрепали и потопили. „Петър, пише Ал­берт, като видел, че хората му загиват и потъват, за- повядал на баварците и швабите и на другите немци, на­помняйки им за клетвата да се покоряват, да помогнат на френците, своите братя. Те се качили незабавно на седем кораби и потопили седем лодки с печенези, от които само седем били хванати в плен; като ги докарали при Петър, кръстоносците изклали пленените по негова заповед. Като отмъстили по тоя начин за своите, те преминали през р. Сава при Белград. Петър влязъл в града, но, без да се бави там, потеглил на път и се скрил в „обширните български гори“ (ingentia et spaciosissima nemora Bulgarorum), като возел със себе си голяма, награбена в Белград плячка. „След като прекарали седем дена в тая обширна гориста местност, Петър стигнал със своите хора в град Ниш (Nizch), защитен с яки стени. Там, като преминали една река пред града (р. Нишава несъмнено) по каменен мост, кръстоносците завзели една широка ливада, покрита със зе­ленина, и разпънали палатките си по брега на реката“.

Като настанил така своите пилигрими, Петър, след като се посъветвал с по-старите от воеводите, чрез пратеници поискал от дука Никита позволение да на­прави някакъви покупки в града. Никита се съгласил, но с условие, че Петър ще му даде заложници, защото се боял, да не би кръстоносците да направят пак някои оскърбления и насилия, както в Белград. Впрочем тая отстъпчивост на Никита може да се обясни с това, че той не бе още получил никакъви инструкции от Цариград, как да се държи спрямо кръстоносците. Както и да било, но Петър приел предложението на Никита и му изпратил двама рицари, които останали в града през цял ден, докато кръстоносците правили своите покупки, като получили голямо улеснение от гражданите, които на бедните пи­лигрими давали продукти без пари. Нощта преминала спо­койно, и Никита отпуснал назад заложниците. Но когато на следния ден Петър потеглил на път с войската си, сто души от немските пилигрими, които имали през времето на покупките в предния ден някакъви малки спречквания с един българин, останали назад, из­горили седем воденици по Нишава и запалили няколко къщи, които се намирали в покрайнините на града и с това удовлетворили своята необузданост. Жителите на Ниш, като видели къщите в пламъци, оплакали се на дука Ни­кита, като казвали, че „Петър и всичките негови другари са лъжехристияни, крадци, а не мирни хора, защото те, като изклаха пленените ни пинценарии в Белград и избиха тол­кова маджари в Малевила, сега се осмелили да запалят сградите им, и забравили оказаните тем много благо­деяния“.

След като изслушал оплакванията на гражданите и узнал за нанесените там щети, дука Никита веднага заповядал им да се вземат всички за оръжие, а сам при готвил конница, която той събрал в Ниш, още когато узнал за нападението на Малевила, и която състояла от кумани, маджари и печенези, за да се впусне подир пи­лигримите и да ги накаже за причиненото от тях зло. „На тая заповед на дука, пише Алберт, българи, команити (разб. кумани), много маджари заедно с пинценарии (пече­нези), които се събрали за условена заплата да защищават града, грабват своите рогови и костени лъкове, обличат ризници и, като привързали байраци на копията си, пуснали се да стигнат Петър, който пътувал спокойно с войската си“, без да знае нещо за станалото. Войските настигнали ариергарда на Петровата армия и безпощадно избили и изклали придружаващите го; целият им обоз бил спрен, а жените, девойките и момците били откарани в плен заедно с всичкия им имот и със стадата: „те останали, забелязва Алберт, като пленници и в изгнание в българската земя (in terra Bulgariae) до ден днешен“, т.е. до средата на първата половина на XII век. Известен от един спасил се с бягство за станалата катастрофа, Петър на съвета с другите по-благоразумни мъже казал следното: „Нас ни заплашва страшна беда поради неистовството на безсмислените немци; много от нашите и от самите немци пад­наха под стрелите и ударите на дука Никита и войската му, наказани за пожара, за който аз нищо не зная. Враговете заграбили нашите кола, нашите богатства и нашите стада. Аз мисля, че по-добре ще бъде да се върнем назад при дука и да сключим с него мир, защото нашите не бяха справедливи към него тъкмо тогава, когато гражданите ни доставиха миролюбиво всичко, в каквото ние имахме нужда“. Това решение било изпълнено. Обаче, когато кръстоносната армия се върнала и отново се разположила на същата ливада пред града, а Петър бил вече готов да иска пред дука Никита извинение за себе си и за другарите си и, като го успокои, да получи назад пленените и обоза, една тълпа безсмислени младежи от хиляда души, неукротими и буйни, поддържани от други хиляда младежи не по-малко буйни, без да гледат на желанието на Петър да сключи мир и да се покоряват на заповядите му, да бъдат спокойни, минали едни по каменния мост, а други прегазили реката и с викове и псувни нападнали на град­ската врата; другите пилигрими, които били с Петър, оста­вали спокойни на местата си. От това разногласие между кръстоносците се възползували българите: те излезли от града в голямо количество и не само отблъснали нападателите, но и много от тях избили при отстъпването им през Нишава. Като видели явната и жестока гибел на своите хора, другите пилигрими, които до тогава оставали спокойни, притекли им се на помощ; произлязъл страшен бой, в който кръстоносците били съвсем разбити и обърнати на бяг. Петър Аменски веднага изпратил при дука Никита един българин, който пожелал също така да вземе участие в светия поход в Иерусалим, с просба да почнат преговори за мир и да определят самите усло­вия, което и станало.

Но щом известието за почналите се преговори се пръс­нало из лагера и настъпило спокойствие, пехотната сган, винаги буйна и неизправна, без да слуша увещанията на Петър и другите водачи и без да дочака окончателното сключване на мира, натоварили получените обратно талиги и кола и потеглили на път. Никита, както и гражданите, като помислили, че това бягство било нарочно устроено от кръс­тоносците, само за да си получат обоза и пленниците си и да не се обвържат с някакъв мир, изпратили конница да ги преследва, която ги настигнала и избила много народ и взела отново много пленници. Между плячката била откарана и колата, която возела съкровището на Петър Аменски, пълно с голямо количество злато и сребро; то било доне­сено заедно с пленниците в Ниш и предадено в ковчежничеството на дука, а другата плячка била разделена между конниците. „Българите, пише Алберт, избили много народ; те откарали много деца с майките им и безбройно коли­чество женени и неженени жени“. Петър и ония от водачите, които сполучили да се спасят, се пръснали в разни посоки и се скитали по големите и мрачни гори и най-сетне почнали пак да се събират и от 40-хилядната си войска могли да наберат чрез разни знакове всичко седем хиляди души и потеглили отново на път. Те стигнали до един град, в който не намерили нито хора, нито покъщнина; там те се разположили на лагер и причаквали, дали няма да ги настигнат другарите. Като нямало, отгде да си набавят храна, те почувствували глад, понеже всичките им коли със съестни припаси били отнети. „Тая злополука ги настигнала, пише Алберт, през месец юли, когато храните и всякакъви продукти узряват в нея страна и желатеят пред жътва. Докато народът гладувал, по-досетливите хора намислили да пекат зърната от узрялото в околността на тоя град жито и да хранят с тях гла­дуващия народ. Така пилигримите прекарали на това място три дни, през които почнали да се събират от разни посоки пръснатите бегълци, и броят им достигнал до 30 хиляди души. На 8 юли те потеглили за Средец.

Между това пратеници от дука Никита пристигнали в Цариград и донесли на императора за всички злини, които изпитали българите от кръстоносците, а също и за изби­ването на маджарите в Малевила. Като узнал за всичко станало, Алексий I Комнин веднага изпратил пратеници при Петър, който вече бил напустнал безлюдния град и когото те намерили вече в Средец, и въз основа на императорската заповед му казали следното: „Петре, до господар-императора достигнаха тежки обвинения против тебе и твоята войска, защото в пределите на собствената му държава вие сте извършили грабежи и безчиния. Затова императорът ти забранява да оставаш в градовете пове­че от три дни, докато стигнеш в Цариград. Въз основа на императорската заповед, ние ще предпишем на всички градове, през които ще минеш, мирно да продават на те­бе и на твоите хора всичко необходимо и в нищо да не ти пречат по пътя, защото ти си християнин и всичките ти хора са така също християни. Императорът напълно ти прощава престъпленията, които са извършили твоите хора по своята необузданост и ярост спрямо дука Никита, за­щото те са заплатили скъпо за нанесените от тях обиди“. Петър с радост изслушал благосклонната разпоредба на императора и, като благодарил бога, без да се бави дълго в Средец, потеглил с целия си народ за град Пловдив, гдето, под влиянието на неговите разкази за постигналите го злини, гръцкото население направило на кръс­тоносците големи подаръци във византийски пари, сребро, коне и мулета в името божие и Христа ради. Снабдени по тоя начин с всичко необходимо, пилигримите с радост на третото утро заминали за Одрин, гдето останали само два дена (24 и 25 юли), защото, там ги присрещнали нови пратеници на императора и им съобщили, че последният же­лае да види Петър, колкото е възможно по-скоро. От Од­рин пилигримите потеглили право за Цариград, пред чиито стени на известно разстояние на 1 август 1096 г. се разположили на лагер, като им било дадено право да си купуват в столицата необходимите припаси. Там те се съединили с хората на Валтер и делили помежду си и храни, и оръжие, и всичко потрябно за живота, без обаче да се откажат от своите грабливи наклонности.

Не е мъчно да си обясним, коя е била причината, гдето Алексий I Комнин, без да гледа на многото злини, които кръстоносците нанесли на държавата му, се отнесъл към тях тъй миролюбиво и дори им помагал, а пък когато Петър Аменски пристигнал в Одрин, той изпратил нови пратеници при него с покана да побърза за Цариград, „защото императорът горял от желание да види Петър поради ония разкази, които той чувал за него“. Като ромеец Алексий I не питаел никакво доверие изоб­що към чужденците, а особено към тия неканени гости — кръстоносците, които, едвам встъпили в пределите на империята, и вече показали, на какво са те способни. Сега той бързал по-скоро да се отърве от тях и да избави Балканския полуостров от техните грабежи и буйства, едно, защото българското население и тъй било наежено против византийските власти и би могло да използува и тая неукротима тълпа, която стояла сега под стените на столицата, и, друго, защото до него дошло известие, че нови войски идели от запад, и то вече не безредни тълпи, а добре уредена армия под предводителството на най-видни западни князе и графове, които, ако би се съединили с дружините на Валтер Голак и Петър Аменски, едва ли лесно би се отървал от тях, още повече че сам императорът кроял да ги използува, за да си върне азиатските владения на империята. Затова след пет дена от при­стигането на Петър всичката тая сган била прекарана в Мала Азия, която, както е известно, загинала още в първите сражения с турците.

И наистина, не се минало много време, и България по­сетили нови кръстоносци, които обаче не оставили такъв лош спомен за себе си благодарение, от една страна, на голямата и строга дисциплина, която владеела в техните редове, а от друга — на техните предводители. Това били войските на херцог Годфрида Лотарингски, които през Маджарско минали тихо и мирно и, изпроводени от самия маджарски крал, стигнали в Малевила, отгдето през р. Сава се прехвърлили и се разположили на лагер пред „бъл­гарския град Белград“. След като се приготвили добре, кръстоносците потеглили на път. Те навлезли в големите „български гори“ (Bulgariae silvas) и стигнали без никакъви инциденти първом в Ниш (Niz). Но преди да стигне в Ниш херцогът бил посрещнат от пратеници на Алексия I, които му връчили писмо от своя господар със след­ното съдържание: „Алексий, император на Цариград (столица на гръцката държава), (поздравява) с голяма радост херцог Готфрида и неговите съпътници. Моля те, най-християнский княже, да не допуснеш, щото твоята войска (gentem tuam) да граби и опустошава държавата и земите ми, в които ти си навлязъл, но ти ще имаш свобода да купуваш, и по тоя начин от нашата власт ще ти се даде възможност да купуваш и да ти се продава всичко достатъчно, от което се нуждаеш“. Към това предупреждение Готфрид се отнесъл с надлежното внимание и не допуснал никакъви недоразумения между местното население и кръстоносците. От Ниш последните дошли в Средец (Sternitz, Straliciam), отгдето през Ихтиманския проход (exsuperatis claustris, qui vulgo dicuntur Sancti Basilii) слезли в по-равни .места, които доставяли изобилни храни, пристиг­нали в „прекрасния град Пловдив “, знаменит и твърде богат град.

Там се пръснал слух, какво Хуго, граф де Вермандуа, брат на френския крал Филипа I, човек с големи претенции, но с малки способности, който по- рано от Апулия излязъл в Драч, гдето бил любезно приет и сетне с голяма почит бил доведен в Цариград, се намирал в плен във Византия, — слух, основан на това, че императорът , който бил получил едно надуто писмо, в което Хуго искал да бъде достойно по­срещнат, наистина държал френския граф под надзор, и че фактически не се ползувал с пълна свобода. Тоя слух подигнал страшно незадоволство в лотарингската войска и се почнали грабежи по страната. Готфрид не задържал войниците от техните своеволия и грабежи, които се продължили до пристигането на кръстоносците под стените на столицата на 23 декември, като мислил, че с това ще принуди императора да освободи пленниците, което в действителност било постигнато. Настаналите обаче след това недоразумения между Алексий I и Готфрид, които не­доразумения имали в основата си, от една страна, стара­нието на първия да получи от втория ленна клетва, а от друга — недоверието и отказът на последния, донесли най- после въоръжени сблъсквания между ромеи и кръстоносци и ускорили пристигането на друг един от видните уча­стници на първия поход пред Цариград — на Боемунд Тарентски. Още през зимата в едно писмо до Готфрида, като изтъквал злобата на ромеите и тяхната упорита и непреодолима омраза към латинските народи, Боемунд го съветвал за през зимата „да отстъпи от столицата към Одрин и Пловдив “ или да отведе войската си „в ония богати страни, за да й даде да си почине в изобилие от хранителни припаси, които тя там ще намери“. „Аз пък, писал Боемунд, с божия помощ в началото на пролетта ще побързам (да дойда) при тебе, моя господар, и с братска обич ще дам съвет и ще окажа съдействие против безбожния владетел на гърците“.

И наистина, през есента още на 1096 г. Боемунд заедно със своя племенник Танкреда и други италиански и галски владетели и с една 10-хилядна армия се прехвърлил през Адриатика в Драч, отгдето през Епир пристигнал на Коледа при Костур (Castoream). Но понеже гражданите им пречили да направят нуждните покупки, кръстоносците насила откарвали стада от дребен и едър добитък и всичко необходимо за ядене и големи загуби на­несли на местните жители, които ги мразели като неприя­тели. Оттам те навлезли в една много плодородна страна, на име Пелагония (Битолско), и се разположили там на лагер. „Като чули, пише Вилхелм Тирски, че в съседство се намирало селище, напълнено само от еретици жители (богомили?), кръстоносците с голяма бързина се нахвър­лили и, като завзели със сила крепостта, запалили сградите, а, след като гражданите загинали едни от меч, други в пожара, върнали се оттам с голяма и богата плячка“. Императорът, като се научил, че войската на Боемунд се приближавала, тайно заповядал на началниците на своите войски, които поради зимата били разположени в същите местности, да я следят с всичката войска на ония области отстрани чак до р. Вардар непрекъснато и, ако им се падне случай, удобно време денем или нощем, тайно или по друг начин, да се опитват да тревожат минаващата кръстоносна войска, защото твърде подозрително се гледало на Боемундовото навлизане. Но в същото време Алексий I изпращал свои хора при Боемунд с писма, в които се обръщал към последния с ласкави думи и го канил по-скоро да дойде при него. А пък ромейските пълководци които следвали и наблюдавали войската на Боемунд, при преминаването й през Вардар нападнали на останалите отряди, но при това те потърпели поражение. Боемунд, обаче, който по хитрост не отстъпвал на Алексий I, не обръщал внимание на всичко това, скрил своето незадоволство и продължил пътя по стария крайбрежен път via Egnatia, към Цариград, като искал да използува приятелската покана на императора. Там той пристигнал на 3 април 1097 год. в четвъртък пред Великден и се присъединил към Готфрид Лотарингский за съвместни дей­ствия против турците.

От същия характер било и преминаването на енер­гичния и воинствен граф тулузски Раймунд с голяма кръстоносна войска, който през Северна Италия и Далма­ция през есента на 1096 г. се спуснал по източния бряг на Адриатическо море в Драч, отгдето навлязъл във ви­зантийска територия. Кръстоносците минали през югозападните български земи, по via Egnatia, също под непосредното наблюдение на наемни императорски войски, състоящи от турци, кумани, печенези и българи, които не позво­лявали на кръстоносците да се отбиват от пътя си на­вътре в страната; и, ако е имало такива случаи, последните бивали нападани от ромейската войска и местните жители, като им устроявали по пътя засади и ги избивали, на което и кръстоносците отговаряли с не по-малка жестокост, така че работата дошла до въоръжени сблъсквания, каквото е било сражението при Русион (Rossa, сег. Рускьой). Алексий I, за да прекрати тия нежелателни сблъсквания, извикал чрез пратеници Раймунда да дойде по-скоро в сто­лицата, макар че и след това враждебните действия между ромеи и кръстоносци не се прекратявали. Последни от кръстоносните водачи, които минали така също през българските земи (Bulgarorum regiones), били херцог Роберт нормандски, синът на Роберт Фриз, и неговият зет Стефан граф на Блуа и Шартър. Те от Бриндизи минали морето през пролетта на 1097 г. и излезли при Драч, отгдето по via Egnatia тихо и мирно, както изглежда, пътували без всякакъви инциденти било с ромейската войска, било с местното население и стигнали пред Цариград. Така пред столицата на Византия били събрани почти всички главни водачи на кръстоносните опълчения. Те били задър­жани от императора доста време и само след дълги разправии и преговори с тях, за да осигури за себе си всички завоевани от кръстоносците земи, и, след като дали ленна клетва и се признали за ленници на ромейския император, Алексий I Комнин им разрешил да минат през Босфора и да навлязат в Мала Азия.

Такива били събитията, които се разиграли в българските земи в началото на първия кръстоносен поход и във връзка с него и оставили в историята на българския народ твърде нелестен спомен за преминаването на първите освободители на гроба Господен през нашето отече­ство. Вече това обстоятелство, че и местното българско на­селение наред с императорските войски се противопоста­вяло навсякъде на кръстоносците, за да се защити от техните своеволия и грабежи, ясно показва, че то е гледало на тях като на разбойници и искало час по-скоро да се отърве от тия неканени гости. Затова едва ли може да се допусне, че със запознаването си със западноевропейските народи у българите се е зародила мисълта с тяхна по­мощ да се освободят от владичеството на ромеите, осо­бено при Алексий I, когато политическото и социално-икономическото положение на българския народ се бе твърде влошило, както ще видим, а националното съзнание у българите бе силно притиснато.

Обаче през времето на първия кръстоносен поход на българските земи било съдено още един път да се подложат на нападение откъм норманите, респек. от страна на Боемунд Тарентски. Когато след първите успехи в борбата с турците-селджуци Боемунд завладел антиохия и основал антиохийското княжество, в него се породила идеята да образува в Азия силна, самостойна норманска държава, която напълно да отговаряла на неговия държавни­чески ум, засвидетелствувана храброст и голямо честолюбие. Поради това под предлог, че Алексий I Комнин не му пращал помощ против селджуците, той отказал да му предаде завоеваните зами съгласно с договора от 1097 г., а оттука и да признава върховната власт на византийския император. Обаче, когато опитът му да наложи ръка на слабото Иерусалимско кралство се оказал несполучлив Боемунд обърнал вниманието си отново към селджуците. Повикан на помощ от арменския княз на гр. Малатия Гавриила против кападокийския султан Мелико-Гази Данишменда, който обсаждал тоя град, Боемунд, неочаквано нападнат от последния, преди да достигне Малатия, бил съвсем разбит и попаднал в плен (1100 г.). От тая злополука на антиохийския княз поискал да се възползува Алексий I, за да го окончателно унищожи: той предложил на Данишменда голяма откупна сума на условие, че норманът ще му бъде предоставен на пълно разпореждане. Но тоя опит не дал никакъв резултат, и Боемунд останал като пленник цели три години, до 1103 год., когато бил откупен за 100 хиляди жълтици, заплатени една част от Балдуина Едески, а другата част от арменския княз Васил (1082—1112), владетел на областта Комаген, който се намирал постоянно във връзки с кръстоносците и осо­бено с Танкред, братовчеда на Боемунд.

След завръщането си от плен Боемунд намерил съвсем изменени работите на антиохийското княжество. Въпреки това, че Танкред, който управлявал княжеството през времето на Боемундовия плен, умело защитавал норманските интереси, тяхната държава била силно стеснена, от една страна, от селджуци, а от друга — от ромеи. Сега тъкмо Боемунд искал да отстрани тая заплашваща от две страни опасност. Но в борбата със селджуците той потърпял пълно поражение при гр. Харран, южно от Едеса, и едвам сполучил да се спаси от плен . Действията му пък против ромеите също така били безуспешни. След тия чувствителни несполуки за Боемунд станало повече от ясно, че при тогавашните обстоятелства, а главно при силите, с които той разполагал, осъществението на първоначалните му планове — да основе силна, самостойна норманска дър­жава в Сирия — се оказало невъзможно. Затова, без да се отказва от първоначалната си цел, Боемунд решил да потърси нови сили и средства за нейното окончателно постигане. Като предал властта над разлагащето се антиохий­ското княжество на Танкреда, в 1104 г. той заминал за Италия.

След като се завърнал от Азия, Боемунд предприел пътуване по Европа, за да вербува нова войска. През януари 1105 год. той пристигнал в Бари и там останал до септември, но, преди да предприеме своето пътуване по Европа, той сполучил да се сдобие с благословението на папа Пасхалия II (1099—1118), който не само одобрил плана на Боемунд за освобождението на Гроба Господен, но и прикомандирувал към него епископ Бруно като лягат на пап­ския престол; епископът го придружавал през време на пътуването му. През март той вече обхождал Франция, а на Великден в Нормандия се срещнал с английския крал Вилхелм, който разрешил на своите васали да се присъединят към Боемунд и да му помогнат в предприятието. Навсякъде във Франция той се домогвал да възбуди господствуващото там аскетическо настроение и показвал на на­рода донесените от Светата земя мощи и други свети пред­мети. Той се срещал няколко пъти с френския крал Фи­лип I и в 1106 год. се оженил в Шартър за разведената му дъщеря Констанция. В речта си, която той държал там от олтара на Богородица, той проповядвал поход за освобождението на Гроба Господен, но в същото време подбуждал слушателите си против враговете на християн­ството и особено против ромеите схизматици и техния император. Тая реч имала нечуван успех. На 26 юни 1106 г. Боемунд заедно с папския легат присъствувал на църковния събор в Пуату, гдето двамата говорили речи, и към Боемунд се присъединили много видни рицари; през август същата година той се върнал в своето княжество Тарент и останал там до есента на 1107 год., като стъкмявал флота и се приготвял за поход.

Но против кого е бил насочен тоя поход? Понеже главните автори, които са описали тоя поход, с разногласни, то и новите историци различно отговарят на тоя въпрос, който се свежда към следното: главният обект на Боемунд в този поход, според едни, бил Йерусалим, т.е. защитата на Гроба Господен от неприятелите, а според други — изключително Византия, т.е. покоряването на византийската империя, с други думи, Боемунд искал да осъществи мисълта на баща си Роберта Гюискар.

Тия два въпроса, според нас, не бива да се разглеждат отделно един от друг, защото те са тясно свърза­ни помежду си. Заминавайки от Азия, Боемудн, както видяхме, не се отказал от първичния си план, защото в противен случай той би изтеглил цялата норманска вой­ска заедно с братовчеда си Танкред, особено ако той би решил в душата си да унищожи Византия. По-нататък през 1105 и 1106 год., пжтувайки по Европа, той проповядвал кръстоносен поход против неприятелите на Гроба Господен, между които той поставял и ромеите и техния император, и то не само като такъв , от когото трябва да се освободи Светата земя, но и като такъв , който главно му попречил за закрепата и засилването на антиохийското кня­жество, следователно императорът се явявал в очите му, като негов личен неприятел; оттука за Боемунд било повече от ясно, че първом той трябва ло да сломи силата на тоя свой враг, да го принуди да се откаже от завое­ванието на Сирия и, като сключи за себе си твърде сгоден мирен договор за няколко години, да бъде свободен откъм Византия при осъществението на първоначалния си план — да основе силна, самостойна норманска държава в Сирия. По тоя начин на Боемунд се налагало от самото положение на работите да насочи своя поход през Византия, а не против Византия, в смисъл на завоевание, за Азия.

Алексий I Комнин, който своевременно узнал както за заминаването му за Италия, а също и пътуването му по Европа за събиране на нова многобройна войска, от своя страна се заловил да се приготви да посрещне новото на­падение на Боемунд. Той събрал войските от цялата империя, вербувал наемници в чужбина, дори и турци. Извикал от Сирия войските, командувани от Кантакузина. Още през септември 1105 год. той сам пристигнал в Солун, и произведен бил набор на войници в България, които сам императорът обучавал. След това събрал корабите от всички приморски области на империята, към които била присъединена и венецианска флота. За „велики дука“ на образуваната по този начин флота назначил Контостефан, комуто било поръчано зорко да отбранява адриа­тическия бряг и да не позволи на норманите да направят десант. В Драч назначил за дук Алексий Комнин, втория син на севастократора Исаак, като му възложил добре да укрепи тоя град и да отбива всички нападения. Очевидно, Алексий I Комнин имал за цел не само да не позволи на неприятеля да навлезе в империята, както бе в 1097 год., но и да го не допусне изобщо да излезе на адриатическия бряг. От Солун той заминал за Струмица, отгдето посетил манастира Богородица Елиуса при днеш. село Велюша или Велюса и направил известни дарения; оттам дошел до Слопим (Σλόπιμος или Σλόπιτζος, неизв.) и оттам през Валовище (Βαλαβίστα, тур. Демир-хисар) се завърнал в Солун, а в началото на ноември 1106 год. в Цариград.

Между това през есента (октомври) на 1107 год. Боемунд потеглил от Бриндизи на 200 транспорта и 30 военни кораба, които носели една армия от 34,000 души (а според други 3,400, което е малко вероятно. Великият дука на византийската флота Контостефан, въпреки поръчките на императора, не могъл да възпре десанта на норманската флота, и Боемунд излязъл при Авлона, завладял града, а на 13 октомври се разположил пред Драч. Планът на Гюискаровия син очевидно бил същият както и на баща му през 1081 год.: от Драч да потегли сре­щу Солун и оттам за Цариград. Известен своевременно от Алексий Комнин, дук и защитник на Драч, за при­стигането и обсада на града от норманите, Алексий I вед­нага взел всички необходими мерки, за да локализира вой­ната: веднага заповядал на флотата в Адриатическо море зорко да бди и да прекъсне всякакъви сношения на неприя­теля, та да попречи за снабдяването му със съестни припаси. После, като поверил охраната на столицата на великия друнгарий на флотата и евнух Евстатий Киминиан и на Никифор Декан, императорът потеглил от столицата, за да поеме сам ръководството на вонните действия. Но, според думите на Анна Комнина, той трябвало да спре твърде близко до Цариград, в Геранион, да чака чудото, което обикновено ставало във влахернската църква, при заминава­нето на императора за някоя война. Това е било на 1 ноември 1107 год., когато потеглил за Солун. По пътя като стигнал в Хировакхи, той назначил бившия български управител Иван Таронит за епарх, т.е. префект на сто­лицата, след което продължил пътя си, но като минал Марица и се разположил на лагер при Псилон, било от­крито ново съзаклятие против живота на императора, начело на което застанал един от българите Аароновци, именно правнукът на цар Иван-Владислав Аарон заедно с брата си Теодора, които били интернирани в гр. Анхиал. След това Алексий I стигнал в Солун, гдето се събрала армията му, разпратил отделни отряди да завземат разни проходи, през които норманите биха могли да завладеят Епир, а сам останал в Солун до края на зимата.

След като се закрепил в Авлона, Боемунд съсредоточил вниманието си на Драч и искал как и как да го завладее. След дълги приготовления той можал да пред­приеме сериозни действия само с настъпването на пролтта 1108 год. Той сполучал да завладее няколко кре­пости около Драч; обаче и трите опитвания на норманите да завладеят града се оказали без резултат, защото в лицето на дука Алексий Комнин, защитника на града, те срещнали опитен пълководец, който със своята бдителност и предупредителност успял да осуети всичките им атаки и опити да завладеят стените на града. Освен това през пролетта на военния театър се явил и сам Алексий I. От Солун през Пелагония и Охрид той навлязъл в днеш. Албания и се разположил на лагер при крепост Девол, т.е. на равнината между р. р. Шкумба и Девол, гдето тия реки се най-вече сближавате. Алексий I помнил добре страшното поражение, което той бе потърпял в 1081 год. при Драч и, научен от опита, решил тоя път да не дава генерално сражение. Той само заповядал на лековъоръжената войска сегиз-тогиз да безпокои норманите и да пущат стрели, но главно в конете, а не в яздачите, защото, според Анна, императорът знаел, че норманските рицари поради желязното си облекло са неуязвими. След това той се разпоредил да се завземат и укрепят всички крепости около Драч, където били изпратени войски. Така, Авлона, пристанището Иерихо и Канина имали за свой защитник Михаил Кекавмен, Петрула крепост, която се намирала по пътя от днеш. Елбасан за Драч, завзел Александър Кавасил; в Дебър на Черни Дрин бил поставен гарнизон под началството на известния нам Лъв Никерит, бившия дук на Паристрион, който имал назначение, очевидно, да пази Охрид и пътя на отстъплението на императора в случай на нужда; на Евстатий Камица било възложено да брани проходите около Арбан, днешния Кройски окръг с миридитските и отчасти Дукагинските планини, и най-сетне крепост Главиница при горното течение на днеш. р. Гяница, ляв приток на долни Семени, отбранял пълководецът Алияте.

Въпреки това, че ромеите завзели такива важни стра­тегически пунктове, които опасвали местностите около Драч, все пак Боемунд сполучил да си пробие път и да завладее Арбанон (сег. Елбасан) с околните крепости, а също по-сетне и Дебър. Норманите „ограбили областта Мокра (западно от Охридското езеро) и завзели Багора, твърде голяма планина между българските и диррахийски планини“. След това братът Боемундов Гвидо дал сражение на Евстатий Камица, в което му нанесъл страшно поражение. Норманската войска удържала още една победа над отбранителя на Главиница при горното течение на р. Гяница Алиат, който паднал убит. Между това положението на норманската войска не било много добро: от една страна, съеди­нената ромейско-венецианска флота внимателно пазела адриа­тическия бряг и не допущала никаква връзка с Италия, а от друга — сухопътната войска завземала всички планински проходи на изток от Драч; прехраната била свързана с големи мъчнотии, и в лагера на Боемунд се почувствувал глад и се почнала някакъва стомашна болест, може би, хо­лера. Затова по-нататъшните действия на норманите били на­сочени главно, как да се отстрани това бедствие и да се набавят храни.

На мястото на убития Алиат императорът изпратил в Главиница Кантакузина, който по пътя си обсадил за­взетата от норманите крепост Милон, при прохода на р. Симени в Музакийската равнина, но не могълл да завладее крепостта, защото на помощ на обсадените се явили нормански рицари, които принудили Кантакузина да отстъпи от Милон. Появявянето на Кантакузина под тая крепост и опитването му да я завладее, както изглежда, открили плана на Алексий I, и Боемундовият брат Гвидо решил да го осуети, като се разправи поотделно както с михаил Кекавмена, тъй и с Кантакузин. Той изпратил една част от рицарите против защитника на Иерихо и Канина, комуто нанесли поражение. След това те се обърнали към Кантакузина, като проникнали до лагера му; но тук норманите били раз­бити, и Кантакузин отново ги преследвал до кр. Милон но Боемунд, който в това време се намирал в твърде стеснено положение и на море, и на суша и чувствувал голяма нужда от храна, изпратил доста голяма част от войската си, за да ограби градовете около Иерихо, Канина и Авлона. Кантакузин обаче зорко следил за движението на норманите и веднага изпратил някого си Вероита със силна войска; тоя сполучил да ги разбие и при отстъплението си да изгори корабите на Боемунд. Тогава последният, разядосан от тая чувствителна несполука, събрал до седем хиляди пеша и конна войска против Кантакузина, като бил уверен, че още при първото й нападение ромейската войска заедно с пълководеца си ще бъде взета в плен . Но и тоя път Кантакузин, благодарение на своята бдителност и всякогашна готовност, сполучил да им нанесе пълно пораже­ние при р. Девол (сег. Семени), като много от тях избил и пленил, а останалите потнали във вировете на реката. „А всички графове, забелязва Анна, той изпратил при импе­ратора и после се върнал при план. Томоръ“, като продължавал да нанася на норманите нови поражения. По едно време положението на Боемунд малко нещо се подобрило. Контостефан лошо охранявал илирския бряг и преплувалата от Италия флота сполучила да донесе храна на норманската вой­ска. Известен за този нов промах на великия дука на флотата, императорът го сменил и на местото му назна­чил Маврокатакалон, който турил край на всякакъви връзки с Италия и изгорил няколко неприятелски кораби, които се опитвали да пристанат на брега.

Като се видял най-сетне заобиколен от всички страни от неприятеля и се убедил, че той не ще може да превземе Драч, че мъчно ще продоволствува войската си, защото от Италия не можело нищо да се докара, а пък да граби стра­ната също не било възможно, Боемунд почнал преговори за мир. Особено го подбуждали към това другите рицари, които били останали при него, като казвали, че те се зало­вили за едно предприятие, което надминава силите им, и че Бог ги наказва за алчността и несправедливостта им да се сражават с християни—ромеите. Но няма съмнение, че главната причина, която го принудила да иска мир от им­ператора, била измената, която извършили най-близки до него лица, на които той се доверявал най-много, брат му Гвидо и Роберт Монфорски. При отчаяното положение, в което се намирали норманите и техният вожд, много от рицарите виждали, че ще загинат всички от глад и от върлува­щата болест, и поради това те решили на своя глава, без знанието на Боемунд, да се обърнат към императора с предложение да ги приеме, което Алексий I направил на драго сърце, като при това им направил подаръци и ги почел с разни титли. Едно от главните условия от страна на рицарите било това, че императорът ще им даде път свободно да заминат за Светата земя, от което може с из­вестна достоверност да се заключи, че измяната на рицарите не се дължала на някои егоистични стремежи, а се налагала от самите стекли се тежки обстоятелства, без обаче те да се откажат от първоначалната си цел: вместо с оръжие в ръце да преминат през Византия, както искал да по­стъпи за свои лични цели техният вожд, и което в края на краищата се оказало невъзможно, те предпочели спокойно да преминат през тая държава и да запазят своя живот и сили за борба с мюсюлманите. Няма съмнение, чс преговорите на рнцарите с императора се почнали преди сключ­ването на окончателния договор.

Както и да било, но тая постъпка на рицарите ускорила сключването на мира: за Боемунд, който разбрал напълно своето тежко положение, не оставало нищо друго, освен да побърза със сключването на мира с императора. Нему се искало обаче да запази своя външен престиж и да води преговори с източния монарх, като равен с равен. Бое­мунд поискал, щото няколко знатни ромеи да му бъдат оставени за заложници, и императорът изпратил четирма пратеници, за да уговооят, как ще се водят преговорите за мир. Боемунд искал да го посрещнат на шест ста­дии най-близките сродници на императора, сам императорът да стане на крака, щом той влезе в палатката му, да не споменува за предишната васална клетва, да му бъде позволено да говори за всичко, колкото му било угодно, императорът да го вземе за ръка и да го тури да седне при в зглавието на своето седалище, да му бъде позволено да влезе, придружен от рицари, и да не прекланя нито глава, нито колене. Пратениците се съгласили, щото императорът да го вземе за ръка и да го тури да седне при в зглавието, да го посрещнат царски роднини, обаче не най-близките, да влезе с придружаващи го рицари; на другите условия те не се съгласили. Трима от пратениците били предадени на Гвидо като заложници. Четвъртият пратеник, Константин Евфорвин, позволил на Боемунд да пренесе лагера си на по-здраво место, а в замяна на това Боемунд разрешил на Евфорвин да влезе в Драч, гдето всичко намерил в добро състояние. Боемунд, придружен от Евфор­вин, отишъл в императорския лагер при Девол; Алексий I Комнин го взел за ръката, както било уговорено, и поканил да седне при царското седалище. Отначало прегово­рите не тръгнали добре и заплашвали да се прекъснат. Защото императорът му спомнил, макар и между другото, за пре­дишния договор между тях, уговарял Боемунд доброволно да му се покори и да накара и Танкреда да направи съ­щото. Това силно оскърбило гордия норманин, и той излязъл от царската палатка, с намерение да се върне към Драч, но кесар Никифор Вриений сполучил да придума Боемунд да се съгласи с някои искания на императора и го върнал, като го уловил за ръката, отново в царската палатка. След това безпречно бил подписан на 2 септември 6617=1108 год. мирният договор, чиито главни точки били следните:

Боемунд отново се признал за васал на император Алексий I Комнин и на неговия син Иван; той се задължил да им помага против всякакъв неприятел, бил той християнин, или мюсюлманин; в случай че му побърка война и бъде болен, той обещал да изпрати на Византия помощна войска; той се задължил да не завоювава нито един град, който се намира или някога се намирал в пределите на византийската империя, да не почва война по собствена инициатива; ако пък той отвоюва някой град длъжен е да го предостави на императора, който или да го запази, или да му го даде като плен; той се обещал да не се признава за васал на някой друг монарх, всички възможни завоевания да счита за ленни на Византия. Той обещал със сила да накара Танкред да предаде всички земи на Византия с изключение на тия, които ще бъдат предадени на Боемунд като ленни. По-нататък в договора се изброявали всички градове и страни, които оставали като ленни на Боемунд, а също и ония, които трябвало да се върнат на Византия. Антиохия се предавала на Боемунд в пожизнено владение, а графство Едесско за наследствен лен. Дадена му била и почетната титла „севаст“. Най-сетне на императора било предоставено правото да назначава антиохийския патриарх и се задължил освен това да заплати на Боемунд 20 таланта.

Колкото тежки и да били за Боемунд тия условия, той трябва ло да ги подпише, защото неговото предприятие против Византия потърпяло пълна несполука, така че той не бил в състояние да продължи похода по-нататък на изток, т.е. да се върне в Антиохия и да продължи борбата със селджуците, защото неговата войска чувствително била на­малена както от византийското оръжие, тъй и от разните епидемически болести, които ще трябва да поставим във връзка с липсата на необходимата храна и изобщо с глада, който бе настанал в неговия лагер; но несъмнено главната причина, която направила армията на Боемунд не­дееспособна за по-нататъшни действия, било нарушението на военната дисциплина и изчезването на сплотеност: рицарите действували, както видяхме, на своя глава, грижили се по­вечето за себе си и не искали единодушно да се заловят за изпълнение плана на своя вожд. Боемунд разбрал, че той не е вече в състояние да държи в ръцете си кръстоносната войска. И наистина, след подписването на мирния договор повечето рицари отишли в Цариград, отгдето те, почетени с много дарове, заминали за Иерусалим; други се върнали в родните си места, а трети намерили края на живота си в българските земи при разни случаи. Така, не много след това, докато Боемунд не бе напустнал областта на военните действия, брат му Гвидо се разболял и открито признал измяната, извършена от него; но не могъл да получи никога прошка от брата си, защото се поминал наскоро от треска (малария). „Тогава също и Роберт, съучастник в същата измяна, умрял, без да бъде възхвален от устата на някого за заслугите“, завършва западният хронист Ordericus Vitalis, който най-подробно описва трагедията на Боемунд на Балканския полу­остров . Тоя Роберт, за когото тук Ордерик споменува, е Роберт Монфорски (Robertus de Monteforti), който бил погребан в манастира Св. Димитър при кр. Главиница, чиито развалини бидоха разкопани през последната война при с. Балши (в горното течение на р. Гяница); надгробният му надпис бил написан на мраморния стълб — под надписа с името на княз Борис от IX век, в който надпис се съобщава за покръщането на българския княз

Михаил с народа му в 6374 год. = 865 г. От тоя надпис се установява, че Роберт Монфорски се е поминал на 20 септември 1108 год., т.е. наскоро след подписването на мирния договор. При такива обстоятелства за Боемунд не оставало нищо друго, освен да се върне отново в Ита­лия и да формирува нова кръстоносна войска, за да се яви отново в Антиохия и да въстанови там своята сирийска държава, но тая своя мечта Боемунд не могъл да постигне, защото той се поминал в 1111 год.

Съдържание: