x Писмо 6-то на патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Писмо 6-то на патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон

До най-превъзходния и велеславен духовен син Симеон, княз български

Кои реки от сълзи да изнамеря? Какви оплаквания да захвана за страданията си? Страданията ми са толкова големи, колкото и страданията, които постигнаха народа на Христа и бога мой, неговото свето и любимо наследие, за което той претърпя кръст и смърт. И тъй, как да ги оплаквам? Или каква утеха да намирам в своята печал и сърдечно съкрушение? О злоба на отколешния човекомразец, който се въоръжава със зла омраза към създанието на божиите ръце и който винаги води човека към зло и погибел! Защото той, от памтивека (έξ άρχης) нечестивецът, виновникът на злото, като беснува против човешкия род, не престава и до днес, а може би и дотогава, докогато на земята управлява човекът, (не ще престане) да (ни) подканва и подбужда един срещу друг така, че когато той сам не може явно да зломисли против нас, ние сами да правим козни един на други и да се изтребваме един другиго. И ето поради тоя отначало безумен негов стремеж и братя са вдигали оръжие против своите еднокръвни и единоутробни, и бащи са убивали децата си, за които по-преди често пъти са били готови да положат живота си, и приятели отхвърлят приятелите си. Горко ми! От този пак мъчител-демон излизат и сегашните ми страдания, оплаквания и сълзи; поради неговите коварни помисли се прекъсна и любовната връзка между синовете на Христа и бога — между ромейското правителство (έξουσία) и българското.

Откак бог, след като пожела да утвърди мир в света чрез своето слизане от отеческото си лоно (διά της έκ τών πα­τρικών κόλπων κενώσεως), приближи до себе си българския народ и го свърза в братство с ромейския; откак той го удостои със същата чест, с каквато и нас, оттогава вечният завистник на всичко добро, като не можеше да претърпи толкова велико благодеяние, оказано на вас, постоянно и усилено се стараеше, доколко той можеше, да оскърби Христа и бога наш, общия благодетел, да лиши българския народ от дадената нему от бога чест и, както се види, намери най-после изход за своите козни и като намери според думите на блажения апостол (Рим. IX, 22), предизвика както от страна на вашия народ, тъй и от страна на нашия това достойно за жалост и за много сълзи предприятие (έργον) и произведе такова голямо избиване и такова загиване на Христовото наследие, при това не от ръце, които се занимават с разбойничество, нечисти, готови да служат на безчестието, а от ръце, очистени чрез светото кръщение, издигнати към небесния отец и укрепени с кръстния знак против зломислието на лукавия. Как да се отнеса към това (нещо)? Какво да правя? Кого да оплаквам? Тия ли, които са излезли един срещу други и оскверняват земя и въздух със своето убийство и кръвопролитие? Опечалени са не само християните по цялата вселена (δλη τη οικουμένη), които чуват за това, но и ангелите на небето; те и сега всякак тъжат и, ако природата им бе дала сълзи, те и сълзи биха пролели, защото сам господ на всичко (в света) скърби за това, което е станало. Обаче ти можеш, сине мой, да си представиш каква е скръбта на оногова, който не ще да пожелае смърт дори на грешника, а желае винаги нейното отблъскване и неговия живот; а пък колко голяма е скръбта му за толкова много смърти, които не е произвел никой друг освен дявола, родоначалника на греха; и тия, които с любов го правят.

Но докога аз ще проливам сълзи и ще оплаквам тия събития? Тежкото минало ние трябва да оставим настрана, защото възкресяването на умрелите е невъзможно, а трябва да преминем, сине мой, моя плът (σπλάγχον έμόν), към сегашните събития. Обаче макар ти да ме порази в сърцето и това, което ти извърши, да ме изпълни с печал, все пак отеческото сърце ме влече към тебе. Бъди доволен от това, което стана. Нека се спре на това стремежът на лукавия демон към общото изтребване на християните! Нека той не бъде повече в сила да се подиграва и радва на общото бедствие! Нека той не бъде повече в състояние да причинява скръб на Христа и бога наш, на човеколюбивите ангели и на всички, които са получили дара на благочестието! Добре би било, ако това позорно дело не би се почвало и човек не би излязъл от пътя на приличието; ако пък наистина е произлязло нещо такова, което необходимо трябвало да се случи в многогрешния и пълен със заблуди живот, то все пак ние като (хора), които имат връзка с божието наследие, длъжни сме да откупим прегрешенията си чрез изправление. Между ромеи и българи произлязло сблъскване, достойно за съжаляваме и оплакване. Кое време могло би да го предаде на забрава и нима то няма да се споменава във всички времена като общо петно и позор, защото и ние, и вие еднакво сме виновни в него? Но ти прекрасно знаеш и без моите думи грешката си, защото като благоразумен човек и такъв, който счита съвестта си за съдия, съзнаващ преди нашите думи вината си.

Грешката пък на нашия народ (о сила на лошави хора!) аз не зная и не мога точно да кажа как е тя произлязла, защото нямам точни сведения за съвещанията и в това, което по-рано беше решено и подготвено (понеже ние, които служим на истината, длъжни сме да порицаваме тукашните държавници (οί ένταϋθα λαχόντες άρχειν), аз не вземах участие; не ми беше известно тъй също как е станало и преместването на такава многобройна войска. Но когато тя (войската) се яви тука, то, разбира се, това дело не можеше да се скрие от мене. Когато пък се събра тук такова множество войска и щом узнах — ако и не от управителите на империята, но от други — причината за събирането на войската, а именно че преместването на войските станало за поход против българите, аз още тогава, като си измолих вход в двореца, исках да узная от техните (на управителите) думи за преместването на военните сили и понеже се срещах с воеводите, изказах, както и трябваше, незадоволството си и ги порицавах, задето аз, епископът на сто лицата, не съм взел участие в общия съвет. Техните оправдания бяха различни според това, както им беше възможно да се оправдаят и да унищожат причината на незадоволството ми. Те казваха, че са тръгнали в поход против вас не заради война и заради убийства и кръвопролитие, но … по-добре е да ти предам, сине мой, собствените им думи.

“Ти знаеш, отче и владико — казваха те, воеводите (стратезите) македонския и тракийския. Те не преставаха всекидневно да ни донасят ту писмено, ту чрез апокрисиарии (те твърдяха, че право казват и че в това не трябва да има никакво съмнение), че българите тъкмят да разграбят и разорят нашата страна. Освен това те прибавиха към думите си и това, че не лъжат, но че наистина българите се стремят да унищожат съществуващите съглашения, които — казваха те — българите са вече нарушили, понеже не желаят повече да се придържат в предишните договори.” После те прибавиха към това и следното: “Ти добре знаеш и Вогас (Βωγάς) по това, че той беше назначен за стратег на Херсон. Тоя херсонски воевода не преставаше тъй също подробно да ни донася, какво българите прилагат всичкото си старание, за да привлекат на своя страна печенегите, а, ако е възможно, и другите народи, които живеят в ония места, за война и нападение на ромеите. И не тъй, щото той за едно да казва, а за друго пък да умълчана, но по тоя начин всекидневно с подобни писма и речи дотегваше на нашите уши и сърце. Освен това — продължаваха те — около 16 апокрисиарии идваха от печенегите с такова известие, че уж били изпращани при тях от България апокрисиарии не веднъж, не дваж, а много пъти и им предлагали да бъдат в съюз с тях. Това нещо за българите съставя постоянна грижа, така че те се стараят да свържат децата си с бракове и по тоя начин да завържат съюз с печенегите.. И тъй, смутени от та кива думи, след като ние се опитахме вече по-рано с писмени обяснения и неписани показания да закрепим мирните отношения между българите и нас и не можахме, ние против волята си прибягнахме към такава предпазливост, за да направим вид, че повдигаме уж война против тях, и да се опитаме по тоя начин да задържим движението на българите, а не да подлагаме народа на кръвопролитие и рани и ако бог даде, благодарение на тая предпазливост да ги привлечем към мир и да завържем яко приятелство.

Ето нашето оправдание, отче и владико; не се сърди и не негодувай.”

Аз не можах на това да не повярвам, но все пак порицавах ги, гълчах, укорявах и казвах, че трябва да се разясни това дело още един път с писмо. И те ме помолиха да ти напиша, но аз, глупав човек — признавам си греха и порицавам нещастието си, — не зная някак си се забавих да изпълня тая поръчка, вероятно, отчаст за греховете си, а отчаст и за туй, защото предполагах, че съгласно с думите им преместването на войските било измислено само за форма и вид на война, убийства и кръвопролития, то, струваше ми се, все с изпращането на писмото няма нужда да се бърза. Ето какво удържаше желанието ми, сине мой, да ти пиша още до началото на тая гибелна война. Но кажи ми и ти, сине мой, срамувам се (δυσωπώ), като оставиш (настрана) гнева си и раздразнението на сърцето и като разумен обсъдиш правилно следното: когато воеводите на Македония и Тракия, а също и Вогас и, от друга страна, печенежките апокрисиарии отново твърдяха и с такива думи подействуваха върху сърцата им, смутени от такива лоши известия, какво трябваше те да помислят и как да постъпят? Аз зная, че ти като човек способен, добре ще обмислиш работата, ще се съгласиш, че те са били длъжни да мислят и да вършат това, което вероятно те са имали пред вид за спасението си.

Поради това (доколкото аз се убедих от това, в което те напълно (ни) уверяваха) е станало вероятно събирането и преместването на войските и било изпратено посолство до печенегите и не за да вдигнат заедно с тях война и за да изтребят твоя народ, а за да се обезпечат, от една страна, с безопасност, а, от друга, за да задържат само похода ви — така те казваха — и да ти побъркат да направиш навлизания в ромейската земя. По тоя начин думите на тези нещастни хора; на Вогас и на печенежките пратеници, а тъй също и на другите стратези накараха ги да повярват. Те (т. е. управителите и стратезите) ни казваха, че това било целта на сбора на военните сили, а тъй също и причината на посолството до печенегите. Аз повярвах на това, но едновременно си помислих, че хората са способни за такава измислица. Ти сам, сине мой много добре знаеш, че когато децата въстават против родителите си и после, когато последните, като направят от своя страна всичко, не могат със собствените си старания да усмирят въстанието на децата си, те биват принудени от обич към тях да повикат някого другиго отвън на помощ и с това да ги заплашат и отново да привлекат към себе си децата дори понякога и против волята им. Подобно нещо, аз мисля, и тия бяха намислили спрямо вас. Когато, след като произлезе благодарение на лошия демон раздорът между ромеи и българи, ония, които бяха станали ваши бащи, не бяха в състояние сами отново да ви привлекат към себе си, те намислиха по тоя начин, под вид на война, да ви изплашат, желаейки, както те казват, с това да ви прилепят към себе си и да ви приемат в своите обятия, а съвсем не да ви увлекат в тая война и да доведат работата до рани и кърви. Тъй те твърдяха. Но те изпуснали туй, че с това дават на коварния демон предлог, за да причини толкова много бедствия и тежки страдания на всички християни тогава, когато той без всеки предлог от страна на хората често сам причинява тежки бедствия; тъй също често, като изварди някой малък повод за коварството си, той причинява най-големи бедствия, поради което и сега безкрайно (ούκ έχον υπερβολήν) зло намери между ромеите и българите о мои прегрешения! – намери почва за осъществяването си

Аз зная какво ще кажеш ти и съвършено справедливо ще кажеш, ако, разбира се, друга някоя причина от наша страна няма да бъде противопоставена — защото ти ще кажеш непременно: “Ако те бяха се престорили само, че ще воюват, и целта им е била насочена само към това, то защо те нахълтаха в българска земя и още до войната действуваха военно?” Казвах им и за това, сине мой, и при това преди твоето възражение порицавах ги и нагълчах. Но и на това те намериха оправдание; обаче справедливо ли е това оправдание, не мога да зная. Те казваха, че когато българите тръгнали в правилна война (πολέμου νόμου) против ромейските места на Драч и Солун, това е било вече повод за ромейските войски да навлязат в българската земя, обаче те не са мислели да направят такива нападения, каквито са свойствени на една война. Тъй ли е това станало, аз не зная; те твърдят, твоя пък е работа да знаеш и работа на твоята разумна съвест е да не отричаш това, което е станало. Но, сине мой, каквито и да са били техните оправдания, аз сам ги считам за недостатъчни и затова не ги одобрявах, укорявах, гълчах и порицавах и няма да престана да упорствувам. Тебе пък, като да присъствувам лично (при тебе) и обгръщам шията ти, моля за следното: нека дотук се прекратят бедствията; нека познаем сами себе си и да помислим, че ние сме наследници на Христа и ако и да се различаваме по произход, обаче по вяра съставяме едно цяло и имаме един глава — Христос, а ние сме членове помежду си; а пък членовете не трябва да въстават един срещу другиго, защото според думите на блажения апостол:

(1, Кор. XII, 26). Ние сме християни и няма да се посрамим с това име. О несносни бедствия! Тия, на които е заповядано да пазят мир с всички, тях самите дяволът подбудил към междуособна война! Тия, които са задължени да бъдат кротки с всички хора, тях родоначалникът на безумието кара да беснеят един срещу другиго

Някога си ония, които са признавали Христос и носели неговото свето име, осветявали земята с кръвта си, напълнили въздуха с благоухания, унижавали дявола с демоните му, а пък на ангелите давали възможност да ликуват и се радват и прославили господа със закланието си. А сега какво? Тия, които носят името Христово, оскверниха земята с кръвта си, напълниха въздуха със зловония, допуснаха дявола да се радва, а на ангелите дадоха възможност да скърбят, на бога пък причиниха такава горчивина, каквато не са му причинили ония, които го разпнаха на дърво. А че аз говоря истина, ти сам разбираш и съзнаваш. Нима несправедливо още от самото начало писмото ми търсеше извори за сълзи при толкова големи бедствия, които обхващат от всички страни нещастния ми живот? Не би ли било по- добре по-напред да загина и животът ми да не беше се запазил за такива мъчителни нещастия? Но ако ти, сине мой, се грижиш да не опечалиш Христа и бога наш, който за нас е слязъл от лоното на отца си, умря и пострада, за да ни избави от страдания ; ако ти се грижиш да не оскърбиш човеколюбивите ангели, а ненавиждащите хората дяволи да не се веселят и радват (ще прибавя и за себе си — ако обръщаш внимание на моята най-ниска просба, като на просба от един баща), то ти няма да помислиш да нанесеш вреда и да нанесеш война против духовния си баща и против от бога венчания император. Ако пък ти още не си изпитал неговото приятелство поради незрялата му възраст, а тъй също по причина на съблазните, които недавна възникнаха по насъскването на земния дух, то ти ще я изпиташ, когато с божия помощ мирът настане и на опит ще узнаеш, че той е станал наследник както на скиптъра на “блаженой ламята” баща си, тъй и на неговата любов, привързаност и разположение към тебе.

Към всичко, за което те уговарях, гледай, сине мой, да се не отнесеш с презрение, понеже думите на Христа, бога наш, гласят: . Аз, ако и грешник, служа при светия престол и съм получил от св. дух власт да отпущам и свързвам на земята. И тъй, гледай, повтарям, и не пренебрегвай моите думи. Ние те подлагаме на неразвързаните и неизречени връзки в името на отца и сина и св. духа, щото нито ти, нито твоят народ да не излизате повече от земята си, да не нанасяте нито вреда, нито оскърбления, нито пленение на ония страни и народи, управлението и властта над които н до днес се държат от християнски скиптри оттогава, откогато за българите стана възможно чрез всесветото кръщение да познават Христа и бога на всичко, и сключеният още тогава договор определи пограничните владения на ромеите и българите. Ние ти изпратихме не дар, но посредник, който да направи нашето наставление за твоето, сине мой, разумно и кротко (в това съм уверен) сърце, макар съблазанта на лукавия и да го е направила жестоко — собствените думи на Христа и бога наш. Затова, като имаш винаги пред очите си неговите спасителни за хората страдания и неговата свята кръв, проляна заради спасението на света, не пренебрегвай моите думи, но по-добре като син пожелай да почетеш баща си, понеже ти разбираш нашите наставления; и послужи с живота си като пример за слава на великия бог и спасител наш, за похвала на себе си, а, ако искаш, ще кажа и за моето прославяне с туй, че аз съм имал такъв послушен син, който уважавал белите ми коси и когато злият демон посея ужасната и велика съблазън и с това се разпали като неугасим пожар, не даде на злия демон повече да се хвали с пламналия пожар, но след като обърна внимание на сълзите, оплакванията и горестта на стария си баща, позволи на кроткото и доброто си (влечение) да надвие на душевния гняв; и като угаси огъня на душата си, промени ужасите на сражението и войната на мир, разположение и любов. Бог е дал мир и ако и до днешен ден— о козни на лукавия! — да не е позволявал той да се наруши, обаче отсега нека той го тури по-високо от всяка вреда и раздор, за да си остане той (мирът) завинаги по-силен от завистта на дявола и да бъде обезпечен с якостта на оня мир, който е оставил Христос и бог наш и отец на ония, конто го признават за баща и които желаят неговата слава и наследие.

Нека тоя, който ти връчи настоящото писмо, изпита милосърдието ти и при това за своята добродетел, понеже той е катигумен на аскетите на Олимп, а също и затуй, защото той (с помощта на) чудотворната сила на всесветия дух посеял словото на вярата (т. е. евангелието) между аланите и избрал да служи на бога заедно с апостолите. И тъй, това е доста, за да го препоръчам и да го приближа към твоята, сине мой, власт. Ако имаш нещо да ни кажеш (а че има, никак не се съмнявам), то нека той и в това се удостои да изпита твоята снизходителност и колкото може по-скоро да се върне при нас. Да съхрани Христос, бог наш, твоето телесно и душевно здраве, а тъй също и тебе, който мислиш, грижиш се и извършваш това, което в бъдещия живот ще те направи наследник на неговата слава, на неговата блажена и възхитителна слава, когато бог, стоейки посред своите угодници, ще им раздава като на богове нетленно блаженство.

Съдържание: