x Пазвантоглу и кърджалиите

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Пазвантоглу и кърджалиите

Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици от френската револю­ция. — Реформите на Селим III. — Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804). — Осман Пазвантоглу, видинският паша-отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните планове на Наполеон.

От началото на XVIII век несъкрушимата някога османска сила поч­нала неудържимо да отпада под натиска на победоносните руски и австрий­ски войски. Особено опасен за турците съсед станало руското царство, чиито знамена се развявали по Добруджанските равнини и на Черно море. Високата Порта много пъти била принуждавана да изкупва мира с Русия чрез отстъпване на големи области. Изчезнало не само предишното щастие на турските войски, но и целият вътрешен живот на световното осман­ско царство почнал да се разлага.

Изпарил се старият войнствен дух на турския народ. Еничарската орда, разбира се, все още съществувала, обаче, в тази прославена от преди дружина сега постъпвали не вече старите еничари, които разчиствали към всички посоки пътищата за величието на султана, а всякаква сбир­щина, без дисциплина и военен дух, само заради изгодите. От XVII в. престанали да попълват ордата с християнски деца; еничарите, които по- рано водели монашески живот, сега почнали вече да се женят и да се занимават със занаяти. Само около 20,000 души от тях били годни за военна служба. Твърде опасно било и засилването на улемите, които, когато поисквали, възбуждали еничарите и цариградските тълпи и с това заплашвали султана и съветниците му. Държавните каси отдавна били изпразнени, на войските с години не плащали заплата, а когато работата идвала до война, трябвало да отварят частната султанска каса (хазната). Никой не се решавал да посегне на богатите имоти на джамиите. Последно средство било фалшификацията на монетите. При крайна нужда все още се явявал понякога велик пълководец или някой отличен държавник, обаче, бележит финансист османлиите не са имали никога. В провинциите, от които пашите изсмуквали всички сокове, земеделието и обществената безопасност съвсем западнали, плодородните области запустели, а населението от година на година намалявало.

Естествено, че чуждестранните посланици, виждайки това състояние на османското царство, финансовата му немощ и липсата на дисциплинирани войски, почнали да предсказват неминуема гибел на царството1.

От 1780 г. гръцкият проект на императрица Екатерина II възбудил вниманието на Европа. Въпросът бил да се изгонят турците и да се възстанови Византийската империя. Според изработения в 1782 г. между Йосиф II и Екатерина II проект за подялба, Австрия трябвало да получи Босна със Сърбия, а Русия — Крим с Очаков. В Турция и в Архипелага трябвало да се основе нова империя с конституция по английски образец, а начело на нея да застане руският велик княз Константин (род. в 1779 г.). Влашко и Молдова трябвало да останат самостойни под управ­лението на православен владетел.

Работата дошла до война. Известни са нещастията на австрийската армия. След бляскавите руски победи във Влашко, Портата била принудена да сключи мир в 1791 г. с Австрия в Свищов, а в 1792 г. — с Русия в Яш. Страданията на България през тази война били ужасни; според известията на европейски пътешественици армията на великия везир, която дълго стояла около София, разгонила през 1789 г. на вси страни цялото население. Султановите поданици тъй свикнали с грабежите, че бягали и пред всички чужденци. Скоро, обаче, настъпили още по-кървави времена.

Френската революция раздвижила цяла Европа; четвърт век не спи­рали сгромолясвания на тронове, преврати и промени. И на изток се почнал нов живот. Новият строй, обаче, там бил предшествуван от бури, които едва не разсипали царството на османлиите.

В 1789 г. на престола стъпил Селим III, талантлив и деен султан; не му достигали, обаче, търпение, енергия и предпазливост за да изпълни плановете за големи реформи, които той поставил като задача на своя живот. Главната негова грижа била посветена на войската и финансите. Той ясно виждал негодността на еничарите, албанските орди и ленните контингенти, та се заел да образува постоянни войски, облечени, въоръжени и обучени по европейски образец. И преди това, главно с помощта на пруски офицери, се опитвали да реформират войската; пруското влияние върху Портата, особено през времето на Фидрих Велики, било много силно. Подобрена била и флотата, основали фабрики, барутни работилници, дори и инженерно училище. Обаче, всичко това се прокарвало бавно и при непрекъсната борба с остарелите предразсъдъци. Мъчно било да се убеди турчина, че щикът и леката артилерия не са грях против корона. Най-голяма опозиция на низами джедид (новите учреждения) на­правили еничарите, защото предвиждали гибелта си; те викали, че старите османлии са печелили победи и са основали могъщо царство и без та­кива нововъведения. Всички опити да се сломи тяхната съпротива отишли напразно. След дълга борба Селим и съветниците му заплатили с жи­вота си за своите реформи. Размириците продължили дълго след това, до­като най-сетне Махмуд II (1826) унищожил целия еничарски корпус.

През времето, когато цяла Европа от Урал до Гибралтар била под оръжие, Турция също се увлякла в европейския водовъртеж и била принудена да вземе участие в борбата с растящата мощ на Бонапарт. В Цариград Наполеоновото влияние съперничело с руското и английското. Подялбата на Полша, падането на Венеция, унищожаването на Дубровнишката република, завземането на Далмация от Австрия и на Ионическите острови от Франция — всичко това не давало спокойствие на Портата. А между това царството почнало да се разпада на независими княжества. В Шкодра се издигнал Махмуд Бушатли, в Албания, Епир и Тесалия—прочутият тепеленийски Али паша, във Видин — хитрият бошнак Пазвантоглу; Черна гора грабнала оръжието, в Сърбия имало раздвижване; Бъл­гария, Тракия и Македония, значи цяла Румелия, се наводнила с разбунту­вани еничари и разбойници кърджалии. В Азия в с. Жан д’Акр от няколко години вече управлявал независимият тиранин Джезар паша, в Дамаск — Абдалла; в дълбочините на Арабия се вдигнали фанатичните вахабити, а в Египет, след оттеглянето на французите албанецът Мехмед-Али основал силна държава. Навсякъде настъпило разложение и разруха; наглед дните на османската монархия били вече преброени.

Страшен бич за всички български земи през дните на Селима III били известните кърджалии (по турски кърчали· — разбойници в пустините), наричани в съчиненията на съвременниците още даалии (планинци) или просто хайдути. И досега още споменът за тяхното страшно време е жив в песните и преданията по цяла България. Дванадесет години продължавали грабителските им нападения, против които нищо не е могло да стори нито слабото правителство, нито обезоръженият народ. Много години вече войските, след свършването на всяка война, не искали мирно да се връщат по домовете си, а почвали грабеж в големи размери — безспорен белег на един засилващ се упадък. Тъй е било в нача­лото на XVII век в Анадола, тъй било и сега след Свищовския мир.

За пръв път кърджалии се появили в Хасково, в полите на Родопа. Там, вероятно, те се събрали около Емин ага и там почнали техните безчинства2. Скоро станали 25,000 и дори повече. При тях се сти­чали не само турци, татари и албанци, но и бошнаци и българи: те търпели в средата си всякакви народности, защото ги свързал грабежът, а не вярата. Това не били обикновени разбойници, които нападат кервани или отделни пътници, а организирани шайки под командата на опитни и поз­наващи военното дело бимбашии или булюкбашии. Нападали ненадейно села и градове, разграбвали ги и отмъквали плячката в своите свърталищата в долините при полите на Източния балкан и на Родопа. Дори зимният мраз не ги спирал. Даже Цариград не веднъж треперел пред тях. Всички на коне, те били въоръжени със саби, пищови и дълги пушки (кърджалийки); топове нямали. По разкошните им кадифени и копринени облекла се виждало, че през ръцете им минавали богати плячки. В лаге­ра си имали много красиви жени, които те наричали гевендии3; с особено удоволствие при тях идвали много циганки, които, въоръжени и на коне, понякога вземали участие в походите им. Тези изверги отвличали множе­ство български моми и жени, които, подложени на жалко робство, удовлетво­рявали техните необузданите страсти. Често отмъквали, според турския и албански обичай, дори и красиви млади момчета (олани, кйочеци)4. Човешките мъки доставяли на кърджалите особена наслада. Стар албанец, някогашен кърджалия, разказал веднаж на един французки пътешественик историята на своята младост: „Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си представите моето щастие, когато живеех весе­лия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си; аз изпълвах техните молби и вие раз­бирате добре, колко се гордеех с положението си“5.

Най-прочут кърджалийски главатар бил Кара Феиз, потурчен българин от Брезник — в софийския пашалък6; наред с него трябва да се споменат Дели Кадир, Токанчията, Филабели, Кара Мустафа, Гушанц Али Халил, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани, много се прославил възпятият в българските песни българин Индже войвода7. Още от по-рано той хайдутувал начело на дружина от 70 души; но когато се събрали кърджалите, той събрал 500 конника, присъединил се към кърджалиите и почнал да мъчи турци и християни. Той бил висок, красив и храбър човек, родом от Сливен, гдето до скоро били още живи стари хора, които го помнели; според думите на други, той бил родом от селото Попово до Бакаджика8. Жена си, дъщеря на един свещеник от Сливен, той взел със себе си. Между кърджалийските капитани той се отличавал с по-голяма хуманност. Знаменосец му бил също тъй прославеният в песните българин Кара Колю от с. Омарчево при Нова Загора, чийто брат бил жив там още в 1854 г. като 80-годишен старик с юношески румени бузи.

Войските изпратени от Цариград против кърджалиите, в по-голямата си част недисциплинирани и размирни еничари, се разбягвали, или пък минавали към шайките. По-износно било да си свободен разбойник, отколкото султански войник. Свирепостта на кърджалиите расла в страшни размери. С перо не е възможно да се опише истинския вид на техните злодейства. Само в няколко години те опустошили и разрушили ред цветущи градове: Мосхопол, Арбанаси, Станимака, Раково, Панагю­рище, Копривщица, Калофер — с една дума, те опожарили и опустошили всичките селища в Румелия, освен крепостите Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Ямбол, Карнобат, Айтос, Стара Загора и още някои други. Градовете със смесено население се защищавали по-леко, отколкото чисто българските.

В 1793 г. кърджалии се появили и пред Копривщица. Отначало гражданите се борели, както могли; скоро, обаче, взели всичко, каквото могло да се носи, и избягали по другите балкански градове, в Пловдив, Одрин, Димотика и дори в Молдова. Разбойниците разграбили изоставените къщи, измъчили и избили останалите жители и най-после подпалили града. Оставили само няколко къщи, за да пренощуват в тях разбойни­ците. Жителите скоро се върнали и се заели да възстановят родния си град. Кърджалиите, обаче, пак се явили; по такъв начин Копривщица била опустошавана от тях три пъти. В 1800 г. вече нямало нито една жива душа в пепелището, където червеите спокойно прояждали обгорелите развалини на къщите. В 1810 г. само няколко колиби посочвали местото на стария войнишки град. Никой и не помислял да строи дом и всеки треперел при спомена за кърджалиите. Правителството с мъка убедило една част от жителите да се върнат9.

Също и Панагюрище имало точно такава участ. Три четвърти от жителите избягали в Татар Пазарджик, а по-бедните класи — в Бал­кана и цели 12 години трябвало да изминат, та градът пак да се при­повдигне след опустошението му. Половината от изоставеното селище (около 400 къщи) била опожарена от кърджалиите.

Турци и българи се вдигнали тогава и се помъчили с общи усилия да отклонят от градовете си заплашващата ги гибел. Така се е спасил, например, Свищов. Котленци пък поправили каменните си градски стени и кули, турнали там черешови топчета, заели стражевите кули в проходите и така не допуснали до града си разбойнишките шайки. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни турско-български защитни корпуси, обаче, често те бивали прогонвани от кърджалиите. Една маке­донска чета командувал Дядо Никола от Поибрене. Друг такъв предводител е бил овчарят Дели Миндо. Веднъж кърджалиите го хванали и го отвели в лагера си в Каваклий. Той им дал клетва за вярност и бил приет в тяхната шайка. Но през нощта той убил с брадва 12 техни хазнодържатели (касиери) и избягал с цялата им хазна.

Опора на кърджалиите станал Осман Пазвантоглу, наречен още Пазванджпя, на времето си най-опасният противник на Портата и на нейните реформи10. Той бил бошняк-мохамеданин. За неговия дядо, който живял в Тузла, разправят, че ходел и в джамия, и във францисканската църква — обичай не рядък у босненските бегове. Той живеел с войни и грабеж, но бил най-сетне пленен от враговете си и побит на кол в Прищина. Единственият му син, Омар, бащата на Пазванта, дотолкова се отличил в австрийските войни, че бил награден с две села при Видин. Когато по-късно пък станал байрактар на Видинския санджак, дотолкова се възгордял, че излизал публично само със свита телохранители и с военна музика. Това породило завистта на видинския паша Мелек и той решил да се отърве от упорития бошняк. Подкупеният убиец, обаче, в решителната минута тъй се изплашил, че предал на Омара заповедта на Мелек. Омар пламнал от желание да си отмъсти. Заповядали му да напусне Видин, но той отговорил, че никой няма право да го гони и че от никого се не бои; публично той проклел и закона, и пророка. Тогава улемите го осъдили на смърт. При известието за това той се затворил в двореца си и се защищавал в него до тогава, до­като пламъци не го обхванали от всички страни. Наистина, успял да се измъкне на свобода, обаче бил хванат, отведен при пашата и обезглавен.

Син му Осман (роден, както разправят, в 1758 г.) едва се спасил с бързо бягство в Албания при гегите. Наситен на разбойнишки живот, той постъпил в Дукаджин на служба при пашата на Ипек. През войната в 1789 г. той със своя собствена чета се промъкнал чак до Темешвар и Херманщадт, с което спечелил милостта на Портата и получил обратно част от бащините си имоти.

Като голям храбрец, той си намерил много привърженици измежду агите във видинския санджак, събрал войска от около 1000 души арнаути, кърджалии и еничари, завзел си всички бащини земи и разбил ви­динския паша пред вратите на града (1794). След това се вмъкнал във Видин, затворил пашата в сарая и бил провъзгласен от агите за аян на санджака. Обсадата на сарая продължила почти цяла година; понякога на пашата давали разрешение да се поразходи из града с пазачи и Пазвантоглу милостиво му доставял хранителни припаси. Безполезни били всички писмени увещания на Селим III. Най-после пашата на лодка се спасил в Русчук. Тогава Пазвантоглу бил провъзгласен от привържениците си за паша при топовни гърмежи; неговият пък помощник Кара Мустафа — за аян. Той почнал да се готви за война, събрал си отбор войска, доставил си тежки оръдия и заобиколил крепостта с окоп от 40 фута дълбочина, тъй че крепостта, умивана от Дунава, из­глеждала като на остров. С прокламациите си против стамбулските реформи и против новите данъци той привличал на своя страна всички недоволни.

Най-точна картина за това време ни дават записките на епископ Софроний Врачански, един от първите български патриоти11. Избран в 1794 г. за епископ, Софроний, без да обръща внимание на настъпилите декемврийски студове и виелици, тръгнал за епархията си и се надявал да пристигне там за Рождество Христово. В Плевен се научил, че двама изгонени от Пазвантоглу от Видин аги заседнали с турци и албанци в околностите на Вратца, та от там да нападнат Видинската област. Че­тири дни след това известие той оставил Плевен. На сред пътя изпратените напред селяни в полунощ му съобщили, че в селото Браница, само на един час път пред него, се вмъкнали 400 Пазвантови пандури. За щастие, Софроний се отървал тоз път само със страховете си. Като се приближил по-нататък до Вратца, вижда — голяма войска иде от вратите право срещу него. Но това били граждани, потег­лили да гонят шайките, които разрушавали околните села. Те радостно посрещнали епископа. На следната година (1795), през време на глада, Софроний обиколил епархията си и искал да посети и Плевен, но при вратите му казали, че там двама турци се борят за аянлъка (комендант­ска длъжност) и християните не смеят да се покажат извън къщите си. Все пак приближил се до града и отдалеч през стените чул вътре шума на оръжие. Малко по-късно избухнала и чума, която изтребила повече турци, отколкото българи.

Пазвантоглу между това се затвърдил във Видин като независим паша. Той се държал не като бунтовник, а като верен султанов поданик. Искал да изкара работата, че се бори не срещу султана, а срещу злите му съветници и то като отмъстител и защитник на народа. Еднакво дружелюбно се отнасял както към мохамедани, тъй и към хри­стияни. В манифестите му често се срещат звучни фрази за свобода и справедливост. Плановете му отивали далеч. От заемането на Влашко и Молдова го задържал само страхът му от Русия и Австрия; но той ис­кал да отиде в Цариград, да свали султана и да възстанови стария блясък на османското име. В областите си събирал данъци и мита за себе си. Сякъл монети, тъй наречени пазвантчета и правил това, както се предполага, при австрийските монетарници. На верните си и предани хайдути и „кабодаги“ подарявал всекиму по едно или две села, чийто жители християни поради това били още повече притеснявани12. Отличната Пазвантова войска била съставена от албанци, турци и българи; последните образували отлична конница. Под неговите знамена служили като хайдути Кондо, Корчо и мнозина други, едни от които още от по-рано си били спечелили име, а други от тях по-късно, през време на освободител­ната борба на гърци и сърби против турците, приложили опитността си, до­бита у Пазвантоглу. За Кондо и Корчо имаме и по-подробни сведения13.

И кърджалиите най-после поискали да играят политическа роля. В 1796 г. издали манифест, с който обявили, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му, не­говите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на правоверните. Заедно с това заповядвали навсякъде на жителите да плащат само старите данъци, иначе ще ги накажат с пожари и със смърт14. В отговор на тоя позив от Цариград бил изпратен против тях Хакъ паша, който, обаче, почти нищо не направил. Затова пък Курду Ало паша успял доста чувствително да накаже разбойниците при Одрин (1797).

Против Пазвантоглу в 1796 г. потеглил румелийският беглербег Мустафа паша с 40,000 души и го обсадил във Видин, но бил отблъснат със загуби. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата, събрал 80,000 души и почнал надалеко да разширява властта си. В 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с кърджалии безуспешно цели 8 дни обсаждали Враца, превзели след страшно кръвопролитие Никопол, заели Свищов, Русе, София, Ниш, Кладово, застрашили Белград и Влашко и разпрострели Пазвантовата власт чак до Варна. Диванът бил принуден да отпочне преговори с него. Поставено му било условие: ако той сложи оръжието и разпусне своите 6,000 еничари в Белград, давали му прошка и го произвеждали в чин „паша с три бунчука“ (бунчук — конска опашка, старовремското турско знаме. Б. пр.). Изглеждало, че Пазвантоглу е съгласен. Но когато той, за да спечели на своя страна цариградските еничари, поискал да бъде записан в списъка им като техен йолдаш (брат по оръжие), те го обя­вили като бунтовник, недостоен за такава чест и съобщили на Дивана,че са готови да потеглят против него и да се прославят с унищожението му. След това всякакви преговори били прекъснати.

Цяла зима Портата се готвила както трябва, за да накаже непокорния паша. Енергичният реис-ефенди (министърът на вътрешните работи) Решид изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се явят на Дунава всички ленни войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се събрали вече до 100,000 души. Пашите про­явили голямо старание. Али Янински изпратил 20,000, вместо исканите от него 10,000 души. Главното командуване взел капудан-пашата Хюсеин, който обещал на султана след свършване на войната да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. В края на март след бляскав преглед на войските той потеглил от Цариград начело на отбрана войска; голямо внимание обърнала неговата артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец; особено пък една конна батарея. Същевременно отплувала нагоре по Дунава и флота от 15 канонерски лодки. Приготовленията били толкова грандиозни, че поч­нали да се опасяват, дали Портата не е замислила нещо против Русия или Австрия15.

Пазвантоглу не излязъл на открито поле срещу тези превъзходни сили, а разпуснал войските си, като задържал 12,000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия. От към Дунава защитата била поверена на канонерски лодки.

Своя поход срещу Видин турците ознаменували с ужаси. Софроний, който още в 1797 г. избягал от пълчищата на Пазвантоглу във Влашко и Арбанаси, бил принуден сега отново да бяга и да се крие в овчарски колиби, а по-късно в планинския град Тетевен. Обаче, и там не било безопасно; трябвало да бяга в Свищов. Капудан-пашата пътьом опожарил Габрово. Кърджалиите, които служили у него като наемници, опусто­шили славния град Арбанаси до Търново. Родната къща на Софроний била напълно разграбена така, че в нея не останало „ни лъжица, ни паница“, а иманяри съвсем я разровили16. Жителите избягали във влашко и вече се не върнали. Това събитие, станало преди 80 години, сега е вече забравено и ако не бяха записките на Софроний, падането на Арбанаси щеше завинаги да остане за нас неизвестно17.

В средата на м. април Видин бил обсаден от всички страни. На 14 часа околовръст били струпани 120,000 души. За последен път капудан-пашата обещал на бунтовника да му пощади живота, свободата и отличията, ако той сложи оръжие. Но Пазвантоглу от балкона на своя дворец, откъдето наблюдавал с далекоглед движенията на неприятеля, отговорил гордо на Хюсеиновия пратеник, че лесно може да противопо­стави на пашата 100,000 души, но предпочита да го победи тук с 10,000. И наистина, той победил. Обсадата продължила шест месеца. Атаките на турците били отблъснати, а дунавската им флотилия още в самото начало била разбита. Болести и дезертьорства отслабвали армията на обсадителите. Мародери (делии) на тълпи скитали по околностите. През есента направили последен опит да превземат Видин с пристъп. През нощта цялата армия дошла до стените, но в тъмнината полковете не се разпоз­нали един друг, дълго време не прекратили стрелбата и си причинили сами помежду си едно страшно кръвопролитие. В края на октомври тур­ците отстъпили, преследвани от Пазвантоглу, който, за техен срам, им взел и обоза. Тъй се свършил походът на армията, с чиято численост при похода й през Сърбия, босненските бегове се хвалели, като казвали, че тя само с ботушите и обущата си ще затрупа Видин. Капудан-пашата не поднесъл на султана нито Пазвантовата, нито своята глава, а за да снеме от себе си всяка отговорност, заповядал изменнически през вре­ме на един пир в Оряхово да убият Альо паша и да отнесат главата му в Стамбул.

Ужасен е разказът на Софроний за отстъплението на разбитата армия. Альо с 15,000 души се движил към Враца. През нощта пристигнали конакчиите му (квартирмайстерите). Епископът се принудил на разсъмване да бяга; никой паша не би го пуснал без откуп поне 5000 пиастра, и понеже тоя бедняк нямал повече от 100, би платил с главата си своята беднотия. Под дъжд Софроний минал в Черепишкия манастир,в клисурата, гдето Искър си пробива път през Балкана, но калугерите били избягали и манастирските врата затворени. Един срещнат селянин го отвел в пещерата, където се криели калугерите. При тях прекарал той болен от студа и глада 24 дни, а подир това тръгнал пеш по снежните балкански ридове към Софийската епархия. Там получил вест, че Альо е убит в Оряхово и че по-мекият Юсуф имал намерение да презимува във Враца. По дълбок сняг Софроний се върнал дома. Обаче, само след 10 дни 10 албански дружини изпълнили всички къщи и дори епископията, в която неразрушена и годна за живеене оставала само една стая. Маститият епископ се скрил отначало у татар-агата (началника на куриерите), със зелен кал пак на главата, като се представил за доктор, а след това при челядта на един християнин. Най-сетне, облечен като пашов куриер с чалма на главата и с бич в ръка, той успял да се промъкне през албанския караул при вратите. Скитал се от манастир в манастир, от село в село, но навсякъде било запустяло: „не има ни един человѣкь, не има хлѣбь, не има дрѣва. А студь лют, нощь долга по декемврия мѣсеца. Хочехме от студь да измремь!“ Дълбок сняг покривал всички пътища. Най-после намерил прибежище в Тетевен.

В началото на 1799 г. Софроний решил да отиде в Плевен, макар в близките му околности да върлували трима от най-злите зулумджии: Юсуф във Враца, Гюрджи в Лом, а във Влашко, срещу Лом, самият Хюсеин. Неочаквано се явил Гюрджи съ 4000 души и 10 дни се разпореждал в града. Софроний се скрил в един харем, гдето делил с бед­ния гостолюбив стопанин турчин неговите оскъдни запаси от кукуруз. Току-що си отишъл Гюрджи, и в същия още ден в измъчения от глад град пристигнал Юсуф паша с 6,000 конника и заел всички и турски и християнски къщи; не помогнал и писъкът на кадъните. Самите турци и те вече нямали какво да ядат. Най-после пашата си заминал и Софроний излязъл от скривалището си, в което прекарал цели 26 дни в непрекъснат страх, да не би да го предадат. Но само три дни след това по улиците се разнесъл вик на ужас: „кърджалиите идат!“ И християнки, и кадъни със сълзи на очи бягали в турската махала. Софроний приели в един хан укрепен с каменен зид и пълен с турци. След 15 дни кърджалиите си заминали нататък към Търново. За късо време настъпило спокойствие. Но на Светлото Христово Възкресение, когато епископът служел литургия в църква, изведнъж се разнесъл вик и народът се втурнал да бяга от църквата: Гушанц Али Халил с 2,000 Пазвантови хайдути строшил градските врати и почнал грабеж. Софроний намерил прибежище у един чорбаджия (кир Костадин), който бил дошъл с въоръжени овчари да събира беглика на овцете. С влашки калпак на глава Софроний прекарал у него 20 дни между пияни кърджалии и пазвантови войници; те го наричали „язаджи (писар) Стоян“. След много не­сполуки той се върнал във Враца, но скоро бил принуден да отиде в Никопол, а от там в декември (1799) с голям риск минал по за­мръзналия Дунав във Влахия, която му се видяла гола, снежна пустиня. „Епархията ся разсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся разбѣгаха по Влашко и по други страни“. Ето картината на живота в Турция преди 76 години!

За същите тези опустошения имаме сведения и от чужденци. През март 1801 г. няколко преоблечени като татари французи пътували от Ца­риград за Дубровник. На около един ден път пред Одрин те пренощували в едно село, от което тъкмо един ден преди това се били отдръпнали кърджалии и си построили лагер на около два километра по-нататък. Земята навсякъде била покрита с черепи от кози, овци и волове, остатъци от пировете на разбойниците. Пътниците, незабелязани от ни­кого, пренощували в развалините и рано сутринта на другия ден тръг­нали пак; след бързо препускане през целия ден прекарали нощта при един овчар, чиято колиба избягнала от погледите на разбойниците. На третия ден пристигнали в Пловдив. Гробно спокойствие царувало по необработените полета, а по пътя — само трупове и опожарени къщи; жителите отчасти избягали, отчасти паднали жертва на дивите зверове18.

В беззащитните български селища не само убивали, но и откар­вали жителите. Яли в 1798 г. откарал много български семейства и ги заселил в Бонила при Янина, гдето бил неговият сарай и градините му19.

Пазвантоглу скоро почнал да жъне плодовете от победата си. Българските градове отново били заети от неговите шайки; когато последните наближили Одрин, Портата, макар и неохотно, изпратила в 1799 г. почетна дружина на Палвантоглу с три бунчука кавалерия20. Измежду държавите на север русите го гледали на криво, а австрийците обратно. Русия предложила дори помощ на Портата срещу него, но последната не я приела, защото се страхувала от фанатизма на собствения си народ. Напротив, при Пазвантоглу дошли веднъж двама офицери, изпратени от Темешварския комендант, с цел да уредят артилерията и укрепленията на Видин. На оплакването на рейс-ефенди по този повод австрийският посланик отговорил, че Пазвантоглу молил да му дадат прибежище в Темешвар нему лично, на другарите му и за съкровищата му, та по този именно по­вод дошли при него двамата офицери. По съвета на французкия посланик рейс-ефенди нарекъл този отговор празно извъртане. Тогава интернунцият заявил, че темешварският комендант и двамата офицери са вече наказани за тяхната своеволна постъпка — отговор, който замъглил още повече същинското положение на работата21. Кърджалиите от своя страна също тъй се възгордяли. Началникът им Нара Фенз в 1799 г. почнал да се държи като покровител на империята. За виновник на всичките не­щастия той сочил Юсуф, всемогъщият хофмайстер на султанката валиде, и когато веднъж Юсуф бил на лагер около Родосто, той за из­вестно време прекъснал съобщенията между Цариград и Одрин. Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на Гиреите потеглила срещу Шумен. За този султан, столицата на когото била във Върбица (стр. 360), разправяли тогава, че той съставил заговор с пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи-паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини, и те успели да отстранят надвисналата опасност. Обаче, и тук не минало без несполуки. Измидският паша бил обвинен, че е действувал много бавно и нереши­телно срещу разбойниците, защото бил подкупен от тях; той бил обезглавен в Цариград, а богатствата му, подаръка от кърджалиите, натоварени на 130 камили, били взети в полза на султанската хазна.

За трети път турците нападнали Видин през октомври 1800 година. Пазван събрал срещу тях три корпуса кърджалии. Манаф Ибрахим с 2000 души разбил идващия от към Плевен с 15,000 албанци Пляс паша и му взел целия обоз. Пазван дал хляб на взетите 1000 плен­ника и ги пуснал на свобода. Филибели Кара Мустафа нападнал внезапно нощем Гюрджи паша, който идвал от Берковица. А Гушанц Али защищавал Видин от войските, които се събирали във Влашко.

Това бил третият удар, нанесен от Пазван на Портата. Последиците се почувствували преди всичко във Влашко. Още в същата зима Кара Мустафа превзел Чернец и Крайова, отгдето неговите кърджалии били изгонени само след отчаяно клане и след като градът бил опожарен. В 1801 г. Пазвантовите войски, наистина, напуснали Чернец и Кладово, обаче, през май 1802 г. те отново минали Дунава при Арчар, Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухнали отчаяни размирици. Епископи, боляри, търговци, монаси свещеници и консули — всички избягали кой как може в Седмиградско. Само в околностите на Кронщадт се подслонили до 6000 бежанци, в това число и самият влашки воевода Михаил Сутцо. Обаче, турските вой­ски на Хасан паша, които завзели Букурещ, отбили у кърджалиите всяко желание да разпространяват по-нататък разбойнишките си походи.

По молба на болярите и по съвета на руския и на турския дворове в м. август 1802 г. за влашки воевода бил назначен Константин Ипси­ланти. През пролетта на 1803 г. Манаф Ибрахим съ 4000 души се приближил до Букурещ на разстояние един ден път и поискал да му се плати много голяма контрибуция. Новият воевода едвам успял да задържи жителите да не се разбягат отново. Ипсиланти изпаднал в много затруднително положение, понеже нямал пари да въоръжи войските си. Тъкмо тогава пруският посланик Кнобелсдорф, които се връщал от Цариград в Берлин, се явил на помощ, като накарал събраните в Букурещ боляри да платят един спомагателен данък. По такъв начин Ипсиланти успял да събере 3500 души, между които 1500 запорожки казаци, и направил окопи край Дунава22.

От това време щастието изменило вече на Пазвантоглу. Поради лична омраза всички румелийски аги се обявили против него. Мустафа Байрактар от Тръстеник при Русе, наричан обикновено Тръстеникоглу, русен­ски паша, застанал на чело на останалите верни на султана аги. Напразно Пазвантоглу молил Кнобелсдорф, докато бил още в Букурещ, за посредничество с портата. Освен това, Пазвантовият пълководец Манаф Ибрахим дотолкова се отчаял, че се обърнал към Ипсиланти с писмена молба да му измоли той от Портата едно какво и да е парче земя, гдето да може мирно да се засели с хората си. Най-после, при едни благопри­ятни условия той се подчинил на русенския Мустафа паша; последният, обаче, (в края на 1803 г.) предателски го убил заедно с цялата му свита през време на един пир.

В Тракия работите на кърджалиите отивали по-добре, отколкото на Дунава. С грабежи те струпали големи богатства и по такъв начин спе­челили силно влияние в дивана и в сарая; разправяли дори, че и самият Юсуф, креатюри на когото били почти всички министри, бил подкупен от тях, та да пречи на всички приготовления насочени срещу тях. В Цариград това станало публична тайна, но никой нямал смелост да го съобщи на султана. Не могло и да се помисли за преговори с кърджалиите, защото те залавяли и отвличали безогледно всички пращани от Пор­тата хора. Към тези нещастия се прибавили и разприте между румелийските беглербегове.

Лишеният от всички права поради връзки с разбойниците беглер­бег Осман не се подчинил и потеглил от София срещу Цариград. От лагера си при Къркклисе (Лозенград) той поискал да му се заплатят всички разноски, направени от него в борбата с кърджалиите, при обичайното уверение, че той е верен роб на своя господар, но прибягнал до бунт само поради интригите на враговете си. При това трудно положение Портата през пролетта 1802 г. назначила за беглербег силния и страшен за всички албанец Али от Янина. Осман, наистина, бил притиснат от Мухтар, син на Али, и от капудан-пашата, обаче, последният бил такъв добър приятел на Осман, че се условил с него така: бунтовникът получил сумата, която искал, а сам той, като трибунчужен паша, получил поста силистренски губернатор!

Но още на следната (1803,) година почнали да не доверяват на здраво заседналия в Битоля Али, като казвали, че той е заедно с Пазвантоглу и че в съюз с него той насъсква кърджалиите против Портата. За бег­лербег бил назначен солунският паша Вакулн Мехмед. В същата, обаче, година около три хиляди войници преминали към разбойниците и принудили града Родосто да им заплати голяма контрибуция. Дори през 1804 година две шайки продължавали да грабят около Одрин и Родосто, а една трета явно разбойничествувала пред цариградските врати. Но златното време на кърджалиите вече минало. Смъртта на Манафа, растящата енергичност на румелийските бегове и унищожението на даалиите в Сърбия разклатили тяхната сила. Вече лесно било да им се нанесе послед­ния смъртен удар.

В 1804 г. от Цариград за Румелия потеглил малък, но напълно по европейски образец организиран корпус от един полк пехота, ескадрон кавалерия, една батарея артилерия и от три полка азиатска пехота. За общо учудване тази малка армия разбила непобедимите кърджа­лии във всички битки и само в няколко месеци очистила цяла Тракия. Но на следната (1805) година кърджалите пак се появили. Султанът въвел, вместо наемна, европейска наборна система. Тогава еничарите се разбунту­вали, потеглили против Одрин, съединили се с остатъците от разбой­ническата войска и разбили изпратения против тях Кади паша, губерна­тор на Карамания (1806), след което султанът бил принуден да наз­начи еничарския ага за велик везир.

На запад борбата продължила още дълго. Когато Пукевил (в декември 1806 г.) минавал на път за Македония през Прищина, там тъкмо по това време кръвожадният арнаутин Малик паша се борел с кър­джалиите; за да се справи по-скоро с тях, всички околни гори били опожарени23.

Повечето от кърджалиите постъпили на служба у Пазвантоглу. Поеди­нично кърджалии се явяват дори през време на сръбската революция, при въстанието на хетеристите във влашко и през бунта на босненските бегове24.

Не е известно какъв е бил края на отделните чети и предводители. За смъртта на войводата българин Индже доста много се пее и разказва25.

В селото Гуюмли, под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Феиз, Дели Кадир и Индже, всеки един от които командувал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай: „Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мене на грабеж“. Кърджалиите много обичали да нападат селата в празнични дни. Кара Феиз и Дели Кадир раздумвали Индже. „Не отивай утре на грабеж: утре е голям ваш празник и лесно може да ти се случи нещо лошо“. Индже отговорил: „Толкова години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало“. Той потеглил към село Урум Еникьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил още в църква. Разбойниците заградили църквата, пленили цялото население и почнали да ограбват къщите. В една от къщите Индже намерил младо свинарче с една стара развалена пушка. Индже почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката; то, обаче, пак със смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче, момчето, бягайки по двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от кур­шума, паднал от коня си на земята. Кърджалиите дотърчали и се нахвър­лили на момчето. Индже, обаче, заповядал да го доведат при него и му казал: „Много майки съм разплаквал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!“ Той му подарил 500 пиастра и заповядал на другарите си да го пуснат. Тъй умрял Индже. Трупа му отнесли в Гуюмли и го погре­бали в лагера. Според друг един вариант, Индже почива в манастира Св. Троица. Според едно от многото предания, Индже дошъл в Урум Еникьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил от един прозорец. Според друг вариант, Индже бил само ранен и стенал из планините и горите още три години. Разправят, той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после погребали го заедно с едно умряло куче. Индже не е бил популярен хайдутин, както по- късно Дончо или Панайот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в Сливен.

Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шахларе при Карнобат. На следната пролет кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби. Когато след това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при Гидикли, но бил хванат и заклан. Бъл­гари от Котел, Жеравна и от други градове унищожили друга една голяма кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко преди това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже — Караколю ски­тал още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. Пътят между Сакар планина и Бакаджика и до сега още се нарича „Караколювият път“; при Чанакчий в Средна гора и до сега има Караколюв извор. По-после Караколю забягнал във Влашко или в Сърбия.

През сръбското въстание султанът се принудил да се помири с Пазвантоглу. Сръбската революция се почнала с борбата на сърбите за интересите на самата Порта, против ония турци, които нарушавали мира. След Свищовския мир Белградските еничари, най-развалените елементи от целия корпус, били принудени да напуснат Сърбия и постъпили на служба у Пазванта. Белградският паша, справедливият и хуманен Хаджи Мустафа (1796—1801), за да отблъсне техните нападения, решил да въоръжи и раята. С помощта на християните той няколко пъти успявал да отблъсне разбойническите шайки. Но след нееднократното унижение на Портата при Видин еничарите пак се върнали в Белград и под ръководството на четиримата си дахии почнали толкоз тирански да се разпореждат, че сърбите грабнали оръжие (1804) и с помощта на правител­ствени войски ги унищожили. След свършването на борбата турците поис­кали от раята да се разотиде мирно по домовете си. Обаче, сърбите решили да използуват благоприятния случай, да си извоюват свобода, или поне автономия и насочили оръжието си против Портата. От целия полуостров забързали хайдути, за да засилят сръбските чети. В 1806 г. те превзели Белград; кърджалията Гушанц Али, който още в 1804 г. бе дошъл да помогне на дахиите и от тогава бе останал в крепостта, се върнал на кораби във Видин26.

Когато през м. ноември 1806 г. русите преминали Днестър, про­тив тях на влахо-молдовската граница излязъл Пазвантоглу в съюз с известния русчушки Мустафа паша, но бил отблъснат.

На 5 февруари 1807 г. Осман Пазвантоглу умрял27. Той бил човек с желязна воля, храбър, енергичен, неустрашим и виден пълководец. Умело съчетава л строгостта с мекотата и великодушието. Многобройните монументални постройки, нови улици и укрепления свидетелствуват, че той разбирал и от строително дело. От 32-те видински джамии интересна е Пазвантоглу джамия, с библиотека и училище. Пазвантовият „сарай“ (дворец) сега служи за затвор. Многото хубаво украсени чешми са негово дело; построил и фабрика за лед, от която всяки ден давали без­платно лед на бедните.

Домашните отношения, частният живот и външният вид (портрет) на Пазвантоглу не ни са известни. Заобикаляли го френски и английски наблюда­тели, както Али в Янина. Знаем само нещо за неговия епископ. Влашкият игумен Калиник, човек своеволен и упорит, му предложил пиастри за видинската митрополия. Пазвантоглу се съгласил да изгони предишния митрополит, предварително му взел всичко, каквото имал, и назначил Калиника. Но понеже не бил утвърден от патриарха, Калиник примамил епископа Софроний Врачански във Видин и го накарал да извършва богослужението, а сам прекарвал весело времето с пазвантовите хайдути и кърджалии. Чак в 1803 г. Калиник, съпроводен от 50 турци, пристигнал в Букурещ, бил там посветен в епископ­ски сан и освободил Софроний, който бил принуден цели три години като пленник да изпълнява епископската служба.

Разклатената Порта не могла да извлече никаква полза и от смърт­та на Пазвантоглу. Симпатиите към французите станали причина Турция, обзета от граждански войни, да си навлече още и враждата на руси и ан­гличани. Русите заели Влашко и се съединили със сърбите. На 20 февруари 1807 г. неочаквано пред Цариград се явил с английска флота адмирал Декворт; със страх очаквали бомбардировка, но той изчезнал така, както и дошъл. Скоро след това русите унищожили турската флота при Тенедос. И при това опасно положение в Цариград избухнала револю­цията на еничарите против султана-реформатор; на 31 май 1807 г. Селим III бил свален и на престола се възкачил Мустафа IV.

Между това на север съдбата на Турция била вече почти решена. Наполеон и Александър се споразумели в Тилзит относно подялбата на османското царство. Русия трябвало да получи Бесарабия, Мол­дова, Влашко и България до Балкана; а Франция — Албания, Тесалия, Морея и Крит; на Австрия възнамерявали да оставят Босна и част от Сърбия. Тракия с Цариград и с азиатските провинции оставала на султана. За народите на полуострова, за техния характер, брой и за границите им тогава почти нищо не знаели. Особен предмет в преговорите бил Ца­риград. Наполеон по никой начин не искал да го остави на императора Александър; който владeе този град, казвали тогава, той има властта над целия свsт. Ето защо в тайните клаузи на Тилзитския мир (8 юли 1807 г.) било казано, че Франция и Русия ще изтръгнат „от игото и тиранията на турцитe“ всички провинции на османското царство в Европа, освен Румелия и града Цариград28. В същия още ден Наполеон писал на Мармон, своя губернатор в Далмация, да изучи турските земи във военно отношение. С тази цел в 1807 и 1808 години френски офицери пропътували Босна и Херцеговина, някои достигнали дори до Албания и Македония. Въз основа на докладите им Водонкур и Лапи съставили своите карти, които за пръв път представили тия земи в истинското им положение.

Тилзитските споразумения не могли да се запазят в тайна. Портата била уведомена за тях от английския и австрийския посланик. В едно бурно заседание на дивана, в което участвували и главатарите на енича­рите и на улемите, последните извикали, че предпочитат да умрат на бойното поле под знамето на пророка, отколкото да преживеят пропадането на империята. Ако Наполеон наистина бе нападнал Турция, та с помощта на раята и на бунтовниците-паши да основе нова „латинска им­перия“, това предприятие, въпреки фанатизма на омаломощените османлии, би завършило много по-щастливо, отколкото походът му към Москва.

В 1808 г. Цариград бил арена на ужасни сцени. Мустафа Байрактар от Тръстеник, русчушкият паша, настъпил с отбор войска към Стамбул, за да освободи Селим. Но докато той атакувал сарая, противниците му побързали и удушили пленения Селим. Сараят бил превзет, Мустафа IV бил свален и за султан бил издигнат Махмуд II. Мустафа Байрактар станал велик везир. През октомври станало тържестве­ното събрание на пашите — невиждано до тогава зрелище; обаче, румелийските и българските аги, жестоки врагове на Байрактара, не дошли. На това събрание се обсъждало между другото и реформирането на еничарския корпус. Създаден бил нов корпус от редовни „сеймени“ и понеже нито еничарите, нито остатъците от родопските и балканските кърджа­лии искали да постъпят в редовете му, почнали да приемат даже хри­стияни и евреи. През ноември 1808 г. избухнало въстание срещу Байрактара-реформатор и срещу неговия „низамиджедид“. Безумието на еничарите било страшно; грозни били пожарите, които няколко пъти об­хващали целия Стамбул с море от пламъци; яростна борба се водела по всички улици. Байрактар се затворил в една кула, гдето се задушил от нагорещения въздух, когато всичко около него горяло. Привържениците му избягали в Русчук, но изгонени от там от Молла паша, наследник на Пазвантоглу във Видин и непримирим Байрактаров враг, загинали един след друг. Едва след дълго време младият Махмуд се опитал отново да пристъпи към реформи.



1 Kanitz в 1774 г. пише, че турците са обречени на гибел и че само една малка, но добре организирана войска е в състояние да ги изгони из Европа. Zinkeisen, Geschichte des osm. Reiches in Europa VI, 85.

2 Колкото се отнася до въпроса за кърджалийската епоха, и тук сме прину­дени да се задоволяваме повече с предания и разкази, отколкото с писмени изве­стия. Още до неотдавна имало доста очевидци на това тежко време, сега, обаче, почват да се срещат такива все по-рядко. Вж. Раковски, Горски пътник (хай­душки епос с ценни исторически бележки), Нови сад 1857, 259 и сл. и спомените на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Славянскiй сборникъ). Вж. също Zinkeisen VII, който рисува тази епоха въз основа на легационни донесения и по описания на пътешествия.

3 На турски гивендия значи мила, привлекателна.

4 В 1838 г. от пашите и аяните в Битоля, Призрен, Печ, Шкодра, Кавая и в Пекино само битолският е имал женски харем. D-г Müller, Аlbanien und Rumelien, 37; оглан—момче, кючюк—малък.

5 Pouqueville, Voyage еп Могбе, a Constantinopel, en RIbanie, Paris 1805, III, 154.

6 Миличевич, Serbij, 191. Zinkeisen, 1. c. Ill, 143 („Аus den Gebirgen von Köstendil“). Кара Феиз значи бил шоп; една българска поговорка казва: „Да те пази Господ от влах погърчен и от шоп потурчен“.

7 Индже — по турски: тънък.

8 И до днес още в планината Бакаджик има седем извори, наречени Индже-войводски.

9 X. Пуляков в Български книжици за 1860 г.

10 Еклезиарх Дионисий, Chronografulu tierei Romanesci 1764—1815 (Papiu Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, II, Buc. 1863). Zinkeisen, VII, 230, според описания на пътешествия.

11 Напечатани са в Период, списание на Браил. лит. друж. V и VI; руски пре­вод в слав. сборн, II, 1877 г.

12 Мемоарите на И. Гюрич, секретар на Карагеоргия, Гласник IV, 99.

13 Кондо е македонски българин от селото Поломле (неизвестно где се на­мира). Той се присъединил към кърджалийския главатар Гушанц Али, дошъл с него в 1804 г. в Белград, но преминал на страната на сърбите, между които скоро много се прославил. На 30 ноември 1806 г. на разсъмване промъкнал се в Белград и със смелото си нападение превзел крепостта и я дал в ръцете на обсаждащите я отвън сърби. Корчо е роден в село Сарай при Струмица. Баща му бил овчар на струмишкия бей. Веднъж се появил мор между стадата и изтребил много стада. Разсърденият бей хвърлил овчаря си в затвор. Корчо успял да избяга в планините и се опитал да сплаши кръвопиеца, но напразно; баща му умрял в затвора. Жадният за отмъщение Корчо събрал чета и отпочнал жестока изтребителна война с бейовете, опожарявал им чифлиците и им режел главите. Веднъж срещнал един бей в село Дабилово. Младият аристократ бил на красив арабски кон, а наоколо му били неговите сеизи, олани и чибукчии, всички в злато и сребро. По даден знак от Корчо хайдутите изкочили от засадите си, свалили бея от коня, отрязали му ръцете и краката, а най-после и гла­вата. Един от тях я забучил на копието си и я носел така пред четата. С песни се оттеглили хайдутите от местото на клането; с песни, защото си отмъ­стили за нещастните, паднали под ударите на бея, за жените и момите, изнасилени от този звяр, и за многото деца, жертви на страстите му. Цели 10 години Корчо водил хайдушки живот. След това купил си товарни животни, преоблякъл се като търговец и изчезнал. Вж. „Записки Панаiота“, Слав. сбор. И, Спб. 1877, стр. 116.

14 Zinkeisen VII, 223, според телеграмата на пруския посланик от 1 април 1797 година.

15 Zinkeisen VII, 236—238, според телеграмите на Оливие и Кнобелсдорф. Ср. Hormayer, Аrchiv 1814 (№ 38).

16 Софроний, 68.

17 Славейков в „Читалище“, 1873 г. стр. 388—493, без да знае за сведе­нията, които ни дава Софроний, разказва едно друго; местно предание за падането на Арбанаси. Притесненията дотолкова се засилили, че всички жители решили да избягат във Влашко. Под предлог, че ще отидат в свищовския манастир на църковния му празник, една нощ натоварили на коли всичко, каквото могло да се вземе и тръгнали с факли. При „Разкола“, под планината, гдето по пътя за Оряховица има един извор, те се спрели, събрали се и дали клетва никога да се не връщат. Хвърлили фенерите и факлите с думите: „Който се върне, и в гроба да почернее тъй, както е черна тази факла". В къщи си останали само някои старци, вдовици и сираци, освен тях и някои ратаи.

18 Bessteres у Пукевил, Voyage еn Могéе etc. Ill, 231.

19 Ibid. Ill, 48.

20 Пазвантоглу бил на голяма почит между мохамеданите, като защитник на старите учреждения и като противник на новите данъци. В 1799 г. Pouqueville (I, 522) чул в гръцкия архипелаг следната песничка от турски матрози, които я пsли пред самия капиджибаши и пред двамата му палачи: „След стотe хиляди бомби, хвърлени във Видин, аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, робът на султанката-валиде, вдигнах знамето на въстанието. Аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, аз се боря срещу министрите му, аз искам да си остана верен поданик на своя господар, аз лижа праха от краката му, аз съм Пазвантоглу!“

21 Телеграма на пруския посланик от 12 юни у Цинкайзен.

22 С Zinkeisen’a ср. Engel, Gech. der Moldau und Walachei II, 66 и сл. Кнобелсдорф, по молбата на реис-ефенди Махмуд, съставил проект за операционен план срещу кърджалиите. Според проекта, Портата е трябвало да постави стража по всички балкански проходи, да формира в продължение на 4 години една армия от 100 полка по 1000 души и да ги разположи по границата. Само че за всичко това турците нямали нито пари, нито енергия.

23 Pouqueville, 1, с. 111, 163.

24 Гушанц Али и Кара Феиз били съвсем разбити от русите и сърбите в 1807 г. при Малайница (при Бърза Паланка), Кара Мустафа бил убит в 1815 г. в борбата с Милош Обренович при Котраже; Алибег, синът на Кара Феиз, бил разбит от сърбите пак в 1815 г. при Юхор (Миличевич 191, 675, 672); брат му, на име също тъй Кара Феиз, разбил гръцките хетеристи в Мало Влашко, ограбил, като бил на служба у Мустафа паша Шкодренски, София, взел участие след това в босненското въстание, а по-късно живял известно време като бежанец в Австрия. Милорад Попович: Покрети у Босни. Гласник XXI, 208—222.

23 Раковски, Горски пътник, 283, Панайот, 144.

24 При сръбските посолства в Цариград се отличавал българинът Петър Ичко от Катраница (между Воден и Костур), придобил като драгоманин на тур­ската легация в Берлин доста големи знания; по-късно се ползувал с доверието на Мустафа, а още по-късно сполучливо водил търговия със западни търговци в Белград.

25 Zinkeisen VII, 485. Рисунка от Пазвантовия паметник имаме у Каница, Aonau BouIgarien I, 233, гдето е дадено също тъй и едно подробно описание на постройките му във Видин. Датите по западния календар са означени със звездички, а всички останали дати са по източния календар.

26 Zinkeisen VII, 518; там подробно са описани и цариградските събития през това време.

Съдържание: