x Въдворение спокойствие на Балканския полуостров. Унищожение на печенезите, отблъскване на куманите и усмирение на сърбите

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Въдворение спокойствие на Балканския полуостров. Унищожение на печенезите, отблъскване на куманите и усмирение на сърбите

Така се свършила 1086 година. Ние не знаем, дали Алексий I Комник е мислил, че варварите са победени и че той се е вече отървал от тях; но по всичко изглежда, че печенезите отстъпили отвъд Стара планина не от съ­знание, че са били победени, но отишли, за да образуват нови и по-силни орди и отново да нападнат Византия. Такъв случай им се представил скоро. Маджарският кралСаломон (1061—1074), син на Андрея I, лишен от престола в 1074 г. от братовчедитe си, Гейза (1074—1077 и Ладислав (1077—1095), и напустнат от жена си Юдит, дъщеря на Хенрих IV Германски, избягал при куманитe за помощ, над които преди дванадесет години той заедно с Гейза и Ладислав бe удържал при Дубок бляскава победа. Куманският главатар Кутеск сега, след като Саломон се обещал да се ожени за дъщеря му, а Седмиградието да от­стъпи на куманитe, се явил с войската си, за да му по­могне да си върне престола. Обаче нейде около Мункач куманите били разбити от Ладислав (1083), и Саломон потърсил помощ у печенезите, в които той се надявал така също да намери оръдие за постигане целта си. Саломон заедно със своя съюзник, куманина Кутеска, навлязъл в България и се съединили с печенежкия главатар Челгу. С настъпването на пролетта на 1087 год. една 80-хилядна армия, състояща от печенези, кумани и маджари, привърженици на Саломона, преминали Стара планина и насочили своя маршрут към Цариград. Без да срещнат какъвто да е било отпор, съюзницитe навлезли в Тракия, минали покрай Одрин и достигнали до гр. Хариупол (днеш. Айребол), като грабили и опустошавали всички градове по пътя си. Те завладели тоя град и с голяма плячка завзели едно селище, наричано Скοтинон.

Само сега и тук ромейските войски могли да посрещнат неприятеля. Към това време византийските пълководци Никола Маврокатакалон и Вембециот пристигнали в крепост—град Памфил. Като забелязали, че населението от селата се стичало в градове и крепости, те оттам по­теглили към малката крепост Кули. Печенезите, след като открили ромейските войски, тръгнали по стъпките им. На следния ден Челгу построил войските си и искал да пре­дизвика Маврокатакалон на бой. Последният, наистина, след малки колебания предвид на многобройността на непри­ятеля, също разположил войските си в боен ред. Завързало се голямо сражение, в което печенезите и куманите били съвсем разбити и разпръснати. Сам Челгу бил смъртоносно ранен и скоро умрял; също там ще да е загинал и Саломон през времето на паническото бягство. След тая бляскава победа над варварите Маврокатакалон се върнал в Цариград, гдето войниците му били награ­дени и отново изпратени против неприятелите под начал­ството на новоназначения велик доместик на запада Адри­ан Комнин, брат на императора.

Удържаната обаче тъй бляскаво победа над неприя­теля не била все още решителна. Печенезите и куманите, отстъпили от южна Тракия, били прогонени и от Плов­див , а като преминали Стара планина, разположили се в Северна България като в своя собствена земя и не прекъс­вали грабежите си. Тогава Алексий I решил да им нанесе силен удар в самия им център и окончателно да ги изгони от пределите на империята. Той събрал голяма ар­мия и през лятото на 1088 год. потеглил от столицата за Одрин и оттам дошел в крепостта Лардея (днеш. Хисарлък западно от гр. Карнобат). Оттука той дал заповед на ромейската флота, която стояла при Анхиал и командата над която поверил на Георги Евфорвин, да отплува през устието на Дунав към Дръстър, за да действува против печенезите едновременно със сухопътната войска. Сам императорът останал в Лардея 40 дена, за да събира нова войска. Тук той съставил своя план за дей­ствия: да премине Стара планина и да удари главния пе- ченежки център — Дръстър, още повече че при всичките си старания не можал да произведе разцепление между самите печенези, като разположи някои към себе си; дори и отделни личности не се предавали. Но старият вече сляп Никифор Вриений-дядо и Григорий Маврокатакалон когото Алексий I бил откупил от печенежкия плен за 40 хиляди номизми, никак не одобрявали, щото той да почне войната в Паристрион, т.е. в страната между Стара ланина и Дунав , и му предсказвали лоши сетнини. Обаче Алексий I, поддържан от по-младите и буйни пълководци, Георги Палеолог, Николай Маврокатакалон и другите, настоявал на своя план, и решено било веднага да преминат Хемските теснини и да се сразят с печенезите. Така византийската армия начело със самия император потеглила на север към близкия старопланински проход.

Когато печенезите се научили, че императорът с го­леми военни сили идел против тях, от една страна, а от друга — като забелязали, че византийската флота с достатъчно войска навлезла в Дунав , изплашени почнали да търсят средства, за да отклонят своевременно опасността. Те изпратили при Алексий I пратеничество от 150 души с предложение и готовност да се сключи незабавно мир, като заплашвали и в същото време обещавали, че ако императорът се съгласи да приеме техното предложе­ние и просба, ще му дадат помощна войска до 30 хиляди души конница. Алексий I Комнин, като виждал в това пратени­чество едно само средство от страна на неприятелите, за да предупредят опасността, и знаел, че варварите никога няма и след това да се смирят, не само огказал да приеме предложението и да изпълни просбата им, но и цялото пратеничество предал на Лъв Никерит с достатъчен конвой, който да го откара в Цариград. Когато обаче последните пристигнали в Малка Никея или български Никица, през нощта варварите избили стражата, която хлабаво ги пазела, и през планински пътеки се върнали при съплеменниците си, а Лъв Никерит едва се спасил с други двама от конвоя и дошъл при императора, който вече се намирал в крепостта Голое (при днешно с. Комарево, с.-з. от Карнобат). Когато се научил за стана­лата случка и се побоял, да не би беглеците да повдигнат цялото скитско племе против него, Алексий I, без да се бави много, преминал верегавския (днеш. Чалъкавакския) проход и се разположил на лагер при р. Бичина (днеш. Голяма Камчия, на равнината северно от с. Драгоево). Пече­незите в малки отряди следили за движението на императорските войски и, когато забелязали, че много от ромеите се пръснали да събират фураж, нападнали ги, едни избили а други хванали в плен . На другия ден рано Алексий I потеглил и бързо завзел Плиска (при днеш. с. Абоба), а оттам се изкачил на тъй нареченото „Симеоново краехълмие“, което местното (българско) население наричало и „Скитско съвещалище“, защото, очевидно, там печенезите се събирали на съвет, а това е естествената конусообразна висо­ка могила (414 м) при с. Войвода, сев.-изт. от Плиска. При Плиска се случило същото, което станало в лагера при р. Бичина: с такава един вид партизанска война печенезите всявали страх у ромеите. Но императорът бързал към Дръстър, като бил твърде много уверен в победата си. В движението си на север Алексий I се разположил на лагер на 24 стадии от града при една река, която се вли­вала в Дунав . Но тук печенезите неочаквано нападнали ромейския лагер, вдигнали страшно смущение, много народ изтрепали и не по-малко взели в плен. През времето на паниката и блъскотията, които овладели целия лагер, императорската палатка била съборена, което някои взели за лоша поличба. След като отблъснал и прогонил варварите, Алексий I вдигнал лагера и се приближил до Дръстър, който и обсадил от вси страни. Той сполучил с обсадни машини да разбие от една страна града и да навлезе в него; обаче двете укрепления над него се държали упорито от роднините на споменатия вече Татуш, владетеля на Дръстър и неговата областе. Сам Татуш, още преди императорът да се яви пред града, като разставил войските си на добри позиции и ободрил своите печенези, успял да мине Дунав и да отиде при куманите, за да ги придума да се явят на помощ на печенезите.

Между това Алексий I Комнин се убедил в безуспешността на обсадата и като я снел, оттеглил се на лагер при една рекичка близо до Дунав , като мислел да извика печенезите на бой, ако се яви нужда. Обаче на воен­ния съвет Георги Палеолог и Григорий Маврокатакалон не одобрили намерението на императора и съветвали му в пълно въоръжение да отстъпят към Велики Преслав , за­щото в такъв случай печенезите биха гледали на тях с уважение и не биха се осмелили да влязат в бой. „Като имаме тоя град, казвали те между другото, за убежище, ние всекидневно ще тревожим скитите със стрелба, Няма да пре­ставаме да им пакостим и никак няма да им позволим да излизат от лагера си да събират сено и храна“. Императорът обаче не послушал тоя съвет и, като събрал палатката си и целия обоз, които поверил на Георги Куцомит и ги изпратил във Ветрин, решил да даде сраже­ние. Още на следния ден сутринта Алексий I наредил войските си в боен ред, като определил на всеки военачалник мястото на фронта; тук били, освен наемните войски, и ония узи, които били останали на византийска служ­ба под началството на главатарите си Уза и Карача; ос­вен това Алексий I избрал шестима души, на които поверил охраната на своята особа. Същевременно се построили и печенезите, които се явили със своите покрити коля, с жените и децата си, и първи почнали действията. Завързал се жесток бой, който се продължавал цял ден със загуби от двете страни. Колкото голяма храброст и опитност в боя и да показали, според описанието на Анна, византийските военачалници начело със самия император, който извършил нечувани подвизи, ромеите не могли да издържат напора на показалите се от засада до 36 хиляди варвари и се обърнали в бягство; тогава били много избити и взети в плен. Сам Алексий I през нощта избягал в Голое, а след един ден пристигнал във Вероя. Когато в столи­цата се научили за печалния изход на похода, царигражданите иронически казвали: „От Дръстър до Голое е хубаво разстояние, Комнине!“. Във Вероя императорът получил из­вестие, че печенежките началници искали да избият всички пленници, обаче народът в общото си събрание не позволил това да стане, защото плененият кесар Никифор Мелисин, зет на императора (по сестра), сполучил да убеди варварите, че пленниците могат да бъдат откупени. И на­истина, щом получил от столицата достатъчно пари, Алек­сий I сполучил да възвърне свободата на пленените си пълководци и войници.

Между това печенежкият главатар Татуш пристигнал на Дунав с набраните кумани, но вече било късно. Обаче куманите не се съгласили да се върнат обратно с празни ръце. Като видели голямата плячка, която печенезите били награбили след победата над ромеите, те, според Анна, казали на печенезите: „ние оставихме къщите си и, като изминахме такъв дълъг път, дойдохме ви на помощ, за да разделим с вас опасността и победата. За­това, ако от наша страна е направено всичко, то не трябва да ни изпратите назад без нищо. Ние не нарочно се явих­ме след свършването на войната; в това не сме ние ви­новни, а императорът , който ни изтръгна случая да повоюваме. И тъй, или разделете с нас плячката, или вместо съюзници ще намерите в нас врагове“. Но печенезите не се съгласили на това предложение. Куманите тогава ги на­паднали, разбили ги и ги отблъснали към ез. Озолимна, сег. ез. Расим при устието на Дунав в Северна Добруджа. Стеснени там, печенезите останали дълго време, без да преминат на друго место; но и куманите не могли да се задържат, защото гладът ги принудил да си отидат в земята си, но с намерение отново да дойдат против пе­ченезите.

Докато всичко това ставало при устието на Дунав , Алексий I Комнин във Вероя през 1089 год. почнал да съ­бира разпръснатите си войски и откупувал пленените. Там го посетил Роберт I Фриз, граф Фландърски, който бил ходил на покаяние в Иерусалим и сега се връщал през Тракия. Като видел в какво тежко положение се намирал Алексий I, той му дал клетвено обещание, че незабавно ще му изпрати от запад 500 рицари. Ободрен от това обещание, императорът се върнал в Одрин с войската си. Обаче печенезите, след като се освободили от куманите и се научили, че императорът заминал за Одрин, отново прехвърлили Стара планина и, като преминали равни­ната между Голое и Диампол, се разположили на лагер северно от крепостта Маркелли. В това време императорът узнал за станалото сблъскване между печенези и кумани, за отстъпването и намерението на последните отново да нападнат на печенежката земя. Като се боял, да не би от това да произлезе нова война, Алексий I изпратил при печенезите някого си Синесия, когото снабдил със злат­ни грамоти до печенежките главатари, да им обяви, че, ако те се съгласят на мир и дадат заложници, нека да спрат движението си, а той ще им отстъпи завзетите от тях земи и ще им достави храни в голямо изобилие; ако пък печенезите не се съгласят на тия условия, да ги остави и да се върне назад. По всичко се види, че Алексий I е искал да използува настаналите враждебни отношения между кумани и печенези и да употряби последните като отпор против куманите, които няма да се забавят отново да се явят на Балканския полуостров. Синесий благополучно изпълнил мисията си: той успял да убеди печенезите да сключат мирен договор с императора и така умело повел рабо­тата, че отстранил всеки повод за недоволства. Но императорът не сполучил да изпълни плана си.

Куманите, след като се върнали в земята и се при­готвили за война с печенезите, отново нахлули в земята им, но като не ги намерили там и узнали, че печенезит преминали балканските теснини и че, след като стигнали Маркелли, сключили мирен договор с императора, поискали от последния и те да преминат клисуритe и да нападнат печенезите. Алексий I обаче им отказал, понеже вече бил сключил мир с последните, и, като приел ласкаво куманските пратеници и ги обдарил с богати дарове, казал им: .засега нямаме нужда от помощ; след като полу­чихте приличното, идете си назад. Куманите тоя път се задоволили от направеното и се върнали в земята си. Алек­сий I мислел, че поне временно се е отървал от тия гра­бители и че ще настане мир на полуострова. Обаче печенезите съвсем другояче погледнали на постъпкитe на куманите. Преди това те сключили мир с императора предвид на опасността, която ги заплашва откъм куманите; сега обаче, когато тая опасност минала, те останали верни на себе си. Освободени от враговете си, не се минало много, и печенезите нарушават мирния договор и отново почнали своите нападения и грабежи по околните села и градове и западно скоро достигнали до Пловдив , а отделни отряди наводнили цялата област на долна Марица. Алексий I се намерил в крайно стеснено положение: той нямал достатъчно войски, за да противостои на такова множество непри­ятели и самоуверено да излезе против тях. Той смятал с партизанска война да се разправи поотделно с всеки отряд, но когато се срещнал с тях при Кипсела (днеш. Ипсала) и не бил в състояние да се удари, понеже очаква­ната от столицата наемна войска не пристигнала, и като се боял, да не би варварите да насочат маршрута си към столицата, той отново се обърнал към мирни предложения. Печенезите и тоя път приели желанието на императора; но вместо да се оттеглят през планината в своите живелища, те от Кипсела отишли в Тавроком, недалеч от Одрин и останали да зимуват, без да спрат грабежите си по околните селища. Сам Алексий I дошъл в Българофигон (днеш. Баба-Ески) и се заловил да приготви в заможните средства за отбрана. Очаквайки обещаната от фландърския граф помощ, той образувал един отборен отряд от тъй наречените архонтопули, те.е. сино­ве на архонти, от почит към родителите им и за по­ощрение във военната доблест. Тоя двехиляден отряд бил приготвен специално за борба против печенезите и бил обучен от самия император, който бил вече добил из­вестна опитност в борбата с варварите.

Щом пукнала пролетта на 1090 год., печенезите отно­во нарушили мира и, като се вдигнали от Тавроком вече с намерение да нападнат на самата столица, пристигнали в Хариупол. Срещу тях Алексий I изпратил отряда на архонтопулите. В станалото там сражение ромеите били съвсем разбити, и до триста юноши от архонтопулите пад­нали мъртви, които Алексий I горко оплаквал. Скоро след това печенезате насочили пътя си към гр. Апри, гдето скоро се явил сам императорът с намерение да запре движението им към столицата. Той набързо събрал един незначителен отряд от разни хора и го предал на полководец Татикия, който съгласно заповедта на императора нападнал печенезите, когато те една сутрин рано се пръс­нали да събират фураж, избил доста от тях и останалите се пръснали. Тъкмо в тая критическа минута при Алексий I пристигнали обещаните от Роберт Фландърски 500 добре въоръжени западни рицари, които му предали и 150 отлични коня като подарък и продали на ромеите всички техни излишни коне. Императорът с радост и благодарност посрещнал тая прекрасна конница, която той мислел да употреби за окончателно отблъсване на печенезите. Но той не можал да я използува, защото голяма опасност заплашвала империята в Мала Азия.

Докато Алексий I Комнин бил зает с борбата про­тив печенезите в Европа, турците-селджуци все повече напредвали със своите завоевания в Мала Азия. Предприемчивият пират Чаха, владетелят на Смирна, замислил широк план против Цариград. Тоя Чаха, пленен от ро­меите още като юноша през времето на селджукските на­падения и въведен в двореца при Никифор Вотаниат, достигнал до чина протоновелисим и добре обдарен от тоя император, обещал вярно да му служи. Но след сва­лянето на Вотаниата той избягал в отечеството си и се обявил за непримирим враг на Алексий I. Чаха въоръжил голяма флота и, след като завладел приморските градове Фокея и Клазомени и островите Лесбос и Хиос, достигнал до бреговете на Мраморно море към Никомидия. За да даде отпор на турците, императорът се видял принуден да изпрати западните си съюзници против Чаха. Между това през лятото 1090 год. печенезите се явили в окол­ностите на гр. Русион и се разположили на лагер при гр. Поливот . Императорът бързо пристигнал в Русион, гдето в станалите сблъсквания ромеите били отново разбити и обърнати в бягство, и макар и да сполучил да нанесе едно поражение на печенезите, но за него било твърде ясно, че те отново ще почнат грабежите и нападенията си. Затова той се оттеглил в Цурул (сег. Чорлу) с главната си квартира, гдето се добре укрепил. Печенезите го последвали и го зао­биколили. Понеже нямал достатъчно войска, за да влезе в открит бой с неприятеля, Алексий I намислил да отблъсне нападението на печенезите по следния начин. Крепост Цу­рул била разположена на висок хълм със стръмни спускове. На върха под самите стени Алексий I заповядал да турят един ред тежки кола, събрани от местното насе­ление. Като снели от колата ритлите и другите им части и оставили само осите и колелата, ромеите ги привързали с въжета о крепостните стени наоколо. Когато печенежката конница се втурнала на пристъп към крепостта и се на­мирала на половината на стръмнината, те срязали въжетата, които удържали колата, и последните почнали да се търкалят с неудържима бързина и съвсем разбъркали неприя­телските редове. В това време ромеите излезли от крепостта и нанесли доста голямо поражение на неприятелите. На следния ден печенезите се опитали отново да нападнат, но и тоя път ромеите, без да очакват, удържали победа и се впуснали да преследват варварите. „Така, пише Анна, в тоя ден се разстанали двете войски: едни — като бегълци, а императорът се върнал в лагера си весел, като тържествуващ победител. Разбитите печенези се оттеглили и разпънали своите шатри между Българофигон (днеш. Баба-Ески) и Малка Никея (Никеица, днеш. Хафса). Понеже настанала вече зима, Алексий I се върнал в столицата, за да даде почивка на войските си и на себе си, и в същотото време мислел да се приготви добре, за да посрещне с нови сили неприятеля през пролетта на 1091 год.

Но печенезите и след това не му дали почивка. Не се минала и една неделя и императорът се научил, че печенежките главатари отделили една значителна част от вой­ската и я изпратили към местността Хировакхи (с.-из. от Голямо Чекмедженското езеро) и че там вече я очаквали. Алексий I веднага събрал градската стража и новобранци около 500 души и веднага потеглил на 14 февруари (петък на кривата неделя) към Хировакхи. Той веднага затворил крепостта и взел ключа със себе си, защото се страхувал да не би печенезите да намерят приятели в кре­постта. Когато на другия ден варварските тълпи се явили пред крепостта и една част от тях, около шест хиляди души, се пръснали по грабеж и разбой, а от останалите в лагера си едни спели, а други още ядели, ромеите, обод­рени от императора, който търсел само средства да от­клони варварите от столицата, нападнали ги неочаквано, много избили и не по-малко уловили в плен . След това той заповядал на своите войници да облекат печенежко облекло, снето от убитите и пленените, да възседнат печенежките коне, да вземат техните знамена, и тия войници заприличали дотолкова на печенези, че сами се плашели от себе си; така наредени, те се върнали към крепостта, гдето печенезите се бяха разположили на лагер, към реката (Меласа или Карасу), която протичала наблизо до Хировакхи. В това време се връщал шестхилядният отряд печенези с награбената плячка и отдалеч приела преоблечените ро­меи за свои хора; без да вземат каквито и да било пред­пазителни мерки, печенезите били неочаквано нападнати и съвсем разбити—едни паднали убити, а други били пленени.

Това било в събота на 15 февруари 1091 г., а в понеделник на сирната неделя (17 февруари) Алексий I Комнин, въодушевен от тая неочаквана от самите ромеи по­беда, потеглил в триумфално шествие към столицата, кое­то украсявали преоблечените във варварско облекло войници и пленените и със свързани отзад ръце печенези, а ромейските конници носели на своите копия главите на убитите печенези. „Така Бог даде тогава на владетеля тая чудна по­беда“, пише Анна. „Царигражданите, като го виждали да влиза в града, радвали се, поразени от бързината, смелостта и похватността на предприятието и неочакваната победа, пеели, скачали и прославяли Бога, загдето им дал такъва спасител и благодетел". Но през времето на тоя общи възторг само кесар Никифор Мелисин виждал в тая победа „радост безплодна и скръб безвредна“, т. е. той намирал, че тържеството било преждевременно. И наистина, печенезите, макар и да потърпели големи загуби в хора, поради своята многобройност скоро се оправили и се впуснали да отмъщават, като грабили и не се спирали пред нищо; те дори превземали малките градове и достигнали чак до околностите на самия Цариград, така че столичните жи­тели не могли да излизат вън от стените, защото отделни печенежки отряди върлували вече в предместията на сто­лицата.

Но с това не се ограничила опасността за Византия. Неспокойният Чаха сполучил да засили флотата си от покорените приморски градове и, като опустошил останалите острови, решил да използува опустошителните дей­ствия на печенезите в околностите на столицата за едно съвместно с тях нападение на самия Цариград. Той влязъл в непосредни връзки с тях и поискал от тях да завземат през пролетта на 1091 год. Херсонес Тра­кийски, т.е. днеш. Галиполския полуостров, с цел да ус­танови постоянни връзки с печенезите за общи и съвместни действия против Византия; той убеждавал дори наемните ромейски войски от турците да сключат с него съюз, като ги подбуждал с щедри обещания, да напуснат императора и се присъединят към него, когато завзе­ме гр. Крития в южната крайнина на полуострова. Когато Чаха правел тия предложения, той очевидно е имал план да завладее Дарданелския пролив и да откъсне Цариград по море от другите европейски провинции на империята и с помощта на печенезите да го нападне по море и по суша.

Византия се намирала в страшна опасност: „ако съ дим по човешки, пише Анна, нямаше надежда за спасение“. Но колкото и да бил смутен от известието за кроения съюз на турци с печенези, Алексий I Комнин сега решил как и как да не допусне неговото осъществение. В тая критическа минута, въпреки тежката многоснежна зима, той, според думите на Анна, „побързал, колкото било възможно, чрез писма да свика отвсякъде наемната войска.

Като се научил, че печенезите напуснали околностите на столицата и се запътили към южнотракийските брягове, вероятно, с цел да се съединят с турските отряди на Чаха, императорът, след като разпратил малки гарнизони в градовете западно от столицата, за да защищават по-главните крепости, той заповядал на кесар Никифор Мелисин да замине незабавно към гр. Енос при устието на р. Марица с всичката си войска, която да засили и с други войници, главно от новобранци българи и от чергарите власи, а също и от другаде, каквито дойдат, конница или пехота. Сам Алексий I, като извикал от Никомидия 500-те рицари на фландърския граф, заедно със своите близки, с голяма бързина пристигнал в Енос. След като избрал удобно и прикрито от една страна от р. Марица, а от друга — с блатлива местност, за военен лагер равното место на десния бряг на реката при една малка крепост, наричана от туземците Хирини, той почнал да се приготвя за генерално сражение, макар че по количество армията му далеч отстъпвала на безбройната варварска сган. Но Византия и тоя път била спасена от неочаквана помощ.

Докато Алексий I бил зает с мислите как да отбие печенезите, на четвъртия ден било му съобщено, че се приближавала страшна варварска сган. Той побързал да се яви на мястото на опасността. Обаче това се оказало куманска орда, броят на която достигал до 40 хиляди. Макар Алексий I и да не знаел, какво е било намерението им, но, като се боял, да не би те да се съединят с пе­ченезите, което би донесло явна погибел, той решил да ги привлече на своя страна, „защото, пише Анна, и по-рано ги бе повикал на помощ“. Той поканил при себе си куманските главатари начело с най-главните между тях Тугортак и Боняк и с помощта на вкусни угощения, богати подаръци и злато сполучил да ги склони да сключат съюз с него против печенезите, като при това за по-голяма сигурност те дали заложници и обещали вярност до край; но за това пък те искали позволение да се бият с пече­незите непрестанно три дена наред и всичката плячка да делят наполовина. Императорът, обрадван от тая нео­чаквана помощ, не три, а десет дена им позволил да се сражават и им отстъпил цялата заловена от печенезите плячка. Между това печенезите, които се разположили при рекичка Мавропотам, като предвиждали, какво зло ги очак­ва от тоя съюз, опитали се да го развалят: те така също се стараели да привлекат куманите към себе си, но последните, едно, от враждебно чувство към печенезите и, друго, поради двусмислените обещания техни, останали верни на думата си; освен това печенезите предлагали мир на императора, но той им давал неясни отговори, за да ги държи в нерешителност, защото не се бе събрала всичката му войска, а Анна казва, че мислъл, дали няма да му дойде от Рим неочаквана наемна войска. Докато Алексий I правел своите приготовления за предстоящето сражение, при него пристигнала събраната и добре стъкмена от кесар Никифор Мелисин войска, която той заедно с другите ромейски войски, разположил на лагер, след като преми­нали Марица, при брода, наречен от местните жители Филокалос (πόρον той Φιλοκάλου), около доминиращия над равнината хълм, на име Левуна или Левунион (Λεβούνη и Λεβούνίον), а куманите завзели мястото на дотогавашния ро­мейски лагер при местността Хирини. Като разположил така войските си, Алексий I, подканван постоянно от куманите, които искали по-скоро да се ударят с печенезите, след едно незначително, но сполучливо сблъскване с един неприятелски отряд, решил да даде генерално сражение, особено след като бил подкрепен с още един 5-хиляден отряд от родопските планински места, смели и хра­бри жители, които доброволно се присъединили към ромеите. След като направил всички необходими разпоредби и въодушевил войската си подир едно тържествено нощно молебствие, Алексий I почнал на 29 април 1091 год. сра­жението при хълма Левунион, което се продължило цял ден и се свършило с пълна катастрофа за печенезите. Ето как описва това знаменито сражение В. Г. Василевски според разказа на Анна Комнина.

„С изгрев слънце се почнала кървава битка. Ромеите и куманите се нахвърляли върху печенежкия стан, заобиколен с грамадни степни кола; император Алексий се намирал пред всички. Печенезите не издържали напора и изгубили дух. Виждайки неминуемата беда, няколко печенези припнали насреща и се предали на куманите, като молили тяхното посредничество за примирие с императора. Тая случка отново възбудила подозрението на Алексий: той се боял, че и други ще последват същия пример, че това ще охлади военния жар и усърдната ревност на съюзниците му, които бяха дошли с Боняк и Тугоркан. — Той заповедал на знаменосеца да застане с императорското знаме посред куманското опълчение и да върви напред, за да увлече подире си войнствените номади. Стратагемата се увенчала с бляскав успех. Съпротивата на печенезите била напълно сломена; почнало се безпощадно и невидено клане зад колата, които ограждали печенежкия стан. Пладнешко­то, горещо пролетно слънце осветявало ужасната сцена на остървението; изморени от горещина и жажда, победителите били готови да прекратят своята кървава работа, уморените ръце се отказвали да служат повече. Император Алексий още веднъж находчиво се разпоредил. Той пратил хора по най-близките села; по тяхно искане селяните се явили в армията и докарали на своите катъри бъчви, кофи и мехове, пълни с вода. След като се разхладили малко, войниците и Алексиевите съюзници отново почнали сражението, т.е. безпощадно изтребване на победения враг, „И можеше да се види, казва Анна Комнина, ново зрелище, цял народ , който състоеше не от десетки хиляди, но надминаваше всеки брой, в него ден съвършено загина“. Само при зализ слънце се спряло клането на беззащитните и обезоръжени печенези, техните жени и деца, които се кри­ели в колата и талигите и всякога придружавали войнстве­ната орда през нейните местения. Всичко, което уцеляло от меча, попаднало в плен у победителите. Без да се гледа на кръвопролитието, което се продължавало цял ден, броят на пленените бил огромен. Нека спомним, че, според думите на византийския историк, печенежката орда преди четиредесет години навлязла в пределите на импе­рията на брой 800 хиляди [а сега се състояла от 600 хиляди]. Така се свършил 29 април 1091 година (вторник), за който в Цариград била съставена песен със следния припев : „заради един ден не видяха май!“ Всички пленници Алек­сий I заповядал да обезоръжат и да ги държат под най-строга стража; обаче през нощта, въпреки предупреж­денията на императора, ромеите с общо съгласие избили твърде много от пленниците, като ги намалили до безопасен брой, за което Алексий се силно разсърдил и дори искал да накаже виновниците, но го въздържали, макар че Анна се старае да представи, че това безчеловечие станало „по божествено внушение или по някакъв друг начин“.

Тази постъпка на ромеите обаче направила силно впе­чатление на куманите. Изплашени да не би да ги постигне същата участ както печенезите, по-голямата част от тях, като задигнали със себе си плячката, на втората нощ потег­лили на север към Дунав. Тук Анна ни предава един любопитен и характерен епизод. Когато Алексий I пристигнал в мястото, наречено Каладендри (хубави дър­вета), което се намирало на 18 стадии от Хирини и където се оттеглил, за да избегне зловонието на лешовете, и се научил за побягването на куманите, той се разпоредил да се натовари на мъски всичко, което им се падало според условията на договора, и им го изпратил, като при това заповядал на пратениците бързо да ги настигнат дори, ако е възможно, отвъд Дунав и да им предадат изпра­теното. Разбира се, Анна ни разказва тоя епизод, за да по­каже, доколко нейният баща е бил справедлив и верен на думата си; обаче ние не можем да не видим в него само един дипломатически маневр от страна на импера­тора, за да разположи към себе си куманите и да не им дава повод за незадоволства и нападения. Към тия от ку­маните, които останали при ромейските войски, Алексий I сe отнесъл така също внимателно: той ги угостил богато, надарил ги с великолепни подаръци и, като взел от тях заложници, понеже се боял, да не би на връщане да грабят местното население, изпратил ги назад, придру­жени от византийския смел и храбър пълководец Иоаникий чак до самата Стара планина (μέχρις αvτοϋ τοϋ Ζυγοϋ), който при това трябвало да се грижи за всички удобства и потрeбности на куманите през времето на пътуването. След това император Алексий I Комнин тържествено влsзъл в Цариград като победител. Така се свършила тая же­стока и опасна за Византия война, която почти без пресe кулки се продължавала от 1086—1091 год. и й струвала тол­кова много жертви. Поражението и унищожението на по-голямата част от печенезите при Левунион направили за дълго време тоя див народ безвреден за византийската империя. Останалите живи печенези били поселени с жени и деца в Мъгленската област в Македония, и Алексий I „съставил от тях съвсем отделен (особен) отряд войска (ιδιαίτατον τάγμα), които и до днес, казва Зонара, си остават там по наследство и получили името на мястото, в което се бяха поселили, наричайки се мъгленски печенези“.

След окончателното разнебитване на печенезите и при­нудителното оттегляне на куманите отвъд Дунав в 1091 год. в Придунавска България била отново въстановена ви­зантийската власт. Според известието на Анна Комнина, още в същата 1091 год. дука на Паристрион бил Лъв Никерит, когото сама Анна харектеризува така: „това бил евнух, който от детинство прекарал във военните лагери и бил обявен за най-изпитан човек", Назначе­нието му за дук на подунавието несъмнено трябва да се постави във връзка с участието му в похода на Алексий I против печенезите в 1088 год. Обаче Лъв Никерит не можал да остане на тая си длъжност, защото в страната между Дунав и Стара планина наскоро отново нахлули варварите — сега куманите, които, въпреки съществуващия мирен договор с императора от 1091 год., се явили като помощници на един самозванец да завземе византийския престол.

В 1090 год. един авантюрист от долен произход, избягал от военния лагер и пристигнал в Цариград като просяк, цял одърпан, почнал да се издава за сина на Роман IV Диоген, Константин, от първия му брак. Както е известно, Роман IV Диоген, преди да стане император, бил женен за дъщерята на Алусиан или внучката на цар Иван-Владислав, която му родила син Констан­тин. Тоя Константин обаче още в царуването на баща си бил убит под Антиохи през времето на един поход против турците в Сирия. Самозванецът почнал да раз­казва за своя царски произход и за това, как се бил спасил, вероятно от турския плен, отначало само между познати, а по-сетне и открито. Скоро намерили се хора, които почнали да вярват на разказите му, и малко по малко той придобил привърженици, които го поддържали в неговите планове. Алексий I отначало не обръщал надлежно вни­мание на авантюриста; но когато разказите на самозванеца достигнали до ушите на Алексиевата сестра Теодора, която била женена за истинския Константин и след смъртта на мъжа си се покалугерила в манастир, тя не само не по­твърдила тая безочлива лъжа, но с голямо възмущение се отнесла към всичко, казвано в полза на авантюриста. Но, когато и направените предупреждения и внушения към по­следния не помогнали, и, за да тури край на тая опасна игра, която би могла да послужи като основа за съзаклятие про­тив императора, Алексий I изпратил псевдо-Константин в Херсон със заповед да се държи под най-строга стража. Там той сполучил да се сближи с дохождащите в града кумани по търговия, и за пазаруване, които му помогнали да избяга от местото на неговия затвор и го отвели в своята земя. След като той поживял с тях, куманите почнали вече да го наричат цар, и той успял да ги убеди да му помогнат да си върне бащиния престол.

Куманите, които се теготили от сключения с Алексий I мирен договор в 1091 г., жадни за плячка, решили да използуват случая и се съгласили на самозванцовото пред­ложение. Макар това решение те и да държали в тайно с цел вероятно да изненадат ромеите, обаче то не останало неизвестно за Алексий I. Последният веднага въоръжил колкото било възможно войски и се приготвил за борба с варварите, защото той по-рано вече бил укрепил всички тесни проходи или клисури и сега ги снабдил с гарнизони. От тази разпоредба на императора се ясно види, че, макар и да е бил назначен отново дука на Паристрион, разбира се, със съответното количество войска, все пак в Цариград не са считали за сигурна тая граница на империята, защото не се доверявали все още на местното население, което е било враж­дебно настроено против империята. Затова, когато куманите дошли на Дунав заедно с псевдо-Константин и го преми­нали, те не срещнали никакъв отпор. Когато се научил, че куманите заедно със самозванеца преминали в Паристрион, Алексий I свикал на съвет тия, които заемали първо място във военната организация и свои близки и роднини, за да се посъветва, трябва ли да потегли против варварите. Всички от това го въздържали. Обаче сам, като не вярвал на себе си, нито пък искал да възприеме мнението на другите, решил да предостави на Бога да разреши въпроса. Според един стар византийски обичай, императорът надвечер отишел във великата църква (св. София), гдето били свикани всички военни чинове и многобройно духовенство, и в присъствието на патриарха отбелязал на две хартии питането: на едната „трябва ли да потегли и да нападне кума­ните“, а на другата „не“, и ги дал на патриарха да ги тури на светата трапеза (на престола). Там те престояли през цялата всенощна служба, и сутринта патриархът влязъл в църква, взел едната хартия, и като я изнесъл и я разпечатал, в присъствието на всички я прочел: тя гово­рела в полза на похода.

Като видел в това божи глас, Алексий почнал да събира войски и, като се добре приготвил, потеглил против куманите. С всичката си армия той пристигнал в Анхиал; оттам изпратил кесар Никифор Мелисин, Георги Палеолог и племенника му (по жена) Иван Таронит във Вероя (Стара Загора) със заповед да бодърствуват и се грижат за безопасността както за тоя град, тъй и за близките нему места; а останалите отряди изпра­тил да пазят проходите на Стара планина. Оттам той дошел в старопланинския проход Хортарея (неизвестен) и обиколил цяла Стара планина от южна страна, като оглеждал, дали са изпълнени всичките му предишни заповяди и, ако има нещо недовършено или да липсва, да се довърши и добави, та преминаването на куманите през планината да се затрудни. Сам Алексий I се върнал след това в лагера си при Свещеното езеро близо до Анхиал. Когато един важен влах Пудил пристигнал в лагера и съобщил, че куманите вече минали Дунав, императорът на сутринта свикал на съвет своите роднини и военачалниците; решено било той да остане с войската си в Анхиал, а Кантакузина и Татикия веднага той изпратил в Терми заедно с някои други, за отбрана на тамошните места. Между това до Алексий I дошло известие, че движението на куманите е насоче­но към Одрин. По този случай той повикал при себе си видни одрински граждани, между които били патриций Никифор Вриенний, синът на стария знаменит виден пълководец със същото име, претендента на императорския престол, и Катакалона Тарханиот, и ги убеждавал да не губят кураж, но да пазят добре града, та, когато се явят кума­ните, храбро да ги посрещнат, но в също време да не излизат за бой от града, а добре и здраво да заключат градските крепостни врати; при това той им обещал добри резултати, ако те ще съблюдават разпореденото. Одринци си заминали ободрени и насърчени. Но при всички тия раз­поредби добре обмислени, императорът не бил уверен, че неприятелят ще може да бъде задържан при проходите, и затова той заповядал на военачалниците, които били разставени при проходите, да отстъпят от позициите с войските си и, след като узнаят, че куманите са преминали планината, да се опитат неочаквано и отзаде им да ги нападнат.

Куманите в това време, като узнали от власите тесните пътеки през планината, лесно преминали Стара планина и се отзовали пред крепостта Голое, жителите на която веднага свързали крепостната стража и я предали на ку­маните, а сами на драго сърце приели последните. Като видели, че куманите владеят вече Голое, жителите на околните градове, като Диампол и други, доброволно ги приема­ли, предавали градовете и приветствували псевдо-Константин, който, като се научил, че Алексий I се намирал в Анхи­ал, повел цялата куманска войска към тоя град с намерение в късо време да го превземе. Императорът, който се намирал вътре и отначало мислел да даде сражение вън от стените на крепостта, но като не сполучил в това и като видял голямото множество неприятели, против които не може да устои поради малкото си войска, забранил всяко сблъскване с куманите. Последните не могли така също нищо да предприемат, защото Анхиал бил добре защитен: от една страна, от морето, а от друга — с вълнообразна и недостъпна местност, покрита с лозя, през която куманската конница не била в състояние да действува.

След като престояли в течение на три дни в пълно бездействие и видели, че в нищо няма да успеят, куманите потеглили към Одрин, понеже псевдо-Константин спо­лучил да ги увери, че там ще имат по-голям успех, защото най-видното лице в града, старият Никифор Вриений, който някога се бил побратимил с Роман Диоген, безпречно ще му отвори вратите на града. Но самозванецът се излъгал. Когато той се явил с куманите под стените на Одрин и извикал своя чичо, — така той наричал ни- кифора Вриенния-син — на лична среща, последният не само не го признал за свой братанецъ, защото той добре знаел, че истинският син на Роман IV Диоген бил отдавна убит при Антиохия, но го и обявил за измамник и със срам изпратил назад самозванеца. Когато одринчани след това били крайно стеснени, те се обърнали за бърза помощ към Алексий I, който не се забавил да изпрати един силен отряд под началството на Катакалона със заповед нощно време да се промъкне в града; обаче забелязан своевре­менно от куманите, той бил отбит и прогонен от града. Обсадата се продължила цели седем седмици, и одринчани почнали да усещат голяма нужда от храна, което прину­дило Никифор Вриений да предприеме излаз от кре­постта, за да даде сражение на неприятеля. Но и това не помогнало, защото ромеите, въпреки голямата им храброст и самопожертвуване, били разбити и повечето паднали убити; но и куманите потърпели не малко загуби, дори сам Тугортак едвам не загинал от ръката на Мариан Маврокатакалон, който често излизал от града, за да се сражава с куманите, а един път той забелязал, че лъже-Диоген, който бил вече облечен в царски дрехи и обут в чер­вени ботуши, бил оставен от свитата си, приблизил се до него и като вдигнал нагоре бича си, силно го ударил по главата, наричайки го лъжлив цар.

Като узнал за тия успехи на куманите и за тяхната несъкрушима сила, Алексий I Комнин решил сам да по­тегли за Одрин на помощ на обсадените. Той свикал на съвет по-главните военачалници, за да обсъдят, какво да предприемат в случая. В това време на съвета се явил някой си Алакасевс, който предложил услугите си да пре­махне лъже-Константин. Планът му бил следният: да увери самозванеца, че неговият баща бил близък приятел на бащата на последния, и затова той минал на негова страна; после, като спечели с различни ласки и възвеличения доверието му, да го заведе в някоя малка крепост и да го завладее. Алексий I одобрил тоя план и дал на Алакасевс писмо до коменданта на малката крепост, на име Пуца или Поджа на ръка със същото име, южно от Айребол и западно от Родосто. В писмото се казвало на коменданта, че всичко, каквото и да предложи Алакасевс, той да изпъл­нява точно и да му се покорява. За да постигне целта си, Алакасевс употрябил способа на известния персиец Зопира, син на Мегавиз, при завладяването на въстаналия Вавилон: той обръснал брадата си и остригал косата си до кожа, а тялото си обезобразил, и в тоя вид се явил пред лъже-Диоген. Като му напомнил за старото приятелство на баща си с неговия баща и му се оплакал, че потърпял много жестокости от императора, който го докарал до това положение във външния му вид, той го уверил, че дошел да му помогне в неговото справедливо дело, а за да го разположи още повече към себе си, нарекъл го с много ласкателни думи. Между другото той му· казалъ: „аз съм избягал (от императора) тайно при тебе, моя господар, като освободих себе си от оковите и като предприех всичко, което ще бъде полезно за тебе“. Самозванецът дотолкова се поддал на тая въдица, че го запитал какво трябва да предприеме. Тогава Алакасевс му посочил на малката крепост Пуца и широката равнина, която щяла да служи за пасище на конете, когато той ще почива в крепостта заедно с войската си, след като я завладее, а куманите ще дойдат с всичко необходимо, за да продължат пътя си за столицата. През нощта те се приближили до казаната крепост, и Алакасевс изпратил на коменданта царското писмо привързано о една стрела, която той пуснал тайно в крепостта. Комендантът, щом прочел писмото, веднага се приготвил да предаде кре­постта. На сутринта Алакасевс пръв се приближил до крепостните врата и се престорил, че води преговори със стражата. След това той дал знак на лъже-Диоген, според предварителната уговорка, да влезе право в града, което самозванецът веднага направил, като взел със себе си твърде не много свои войници. След като жителите на крепостта приели радостно самозванеца и го окъпали, била му сложена богата трапеза. Когато лъже-Диоген и свитата му тъй добре похапнали и попийнали, че дълбоко заспали, Алакасевс заедно с коменданта и някои други, като оста­вили самозванеца да спи, а конете отвели и им взели оржъжието, изклали войниците му и ги закопали. Катакалон, който бе отблъснат от Одрин, следяйки за куманската войска отстрани, съгласно с наставленията на Алексий I, като видял, че самозванецът влязъл в крепостта, а куманите се пръснали да събират фураж, приближил се до града и се разположил там на лагер. Тъй като кумански шайки обикаляли наоколо, то Алакасевс не се решил да изпрати плячката си — пленения псевдо-Константин — при импера­тора, а се завзел да го изпрати направо в Цариград. Когато стигнали в Цурул, императрицата майка веднага изпратила друнгария на флотата евнуха Евстатий Киминиан, за да доведе самозванеца в столицата, но по пътя още той бил ослепен.

Между това Алексий I Комнин здраво се държал в Анхиал и, когато се научил, че един от воеводите на куманската войска, като повел със себе си до 12 хиляди кумани и награбил голяма плячка, завзел теснината при Тавроком, потеглил с цялата си войска и застанал на брега на реката, която протичала низ теснината. На това място било дадено сражение, в което куманите потърпели страшно поражение: според Анна, там паднали седем хи­ляди кумани убити и били пленени до три хиляди, а останалите се пръснали в разни посоки; ромеите отнели от тях всичката плячка, но вместо да я подели между войниците, както бил обичаят, императорът я върнал на местните жители, които отправили към императора големи благодарности. Алексий I, като събрал войските си, с радост се върнал пак в малка Никея, гдето прекарал два дена и на третия тържествено влязъл в Одрин като победител. Там при императора се явила една депутация от видни из­браници измежду куманите, с желания да измамят, приструвайки се, какво те доброволно искат по-скоро да сключат мирен договор, за да може куманската войска, докато се протакат преговорите, да се изтегли назад в предишните си живелища. Куманските пратеници прекарали три дена и след третия ден нощем хванали пътя за дома си. Алексий I, като забелязал измамата на куманите, веднага известил на отрядите, които вардили балканските проходи, да бодърствуват и да бъдат готови да посрещнат неприя­теля, а сам с войските си тръгнал подир отстъпващите кумани. Като минал през Скутарион и Агатоники, той ги настигнал при върха Авролево, гдето те били разположени на лагер. Изплашени от многото огнове пред византий­ския лагер, запалени през нощта по заповед на импера­тора, и като помислили, че безбройна ромейска войска ги преследва, куманите, нападнати от ромеите, обърнали гръб, но при входа на Желязната клисура Алексий I им нанесъл втори удар, като много избил и не по-малко хванал в плен. Така най-сетне куманите в твърде незначителен брой минали Стара планина и достигнали до своята земя. След това Алексий I останал едно денонощие в Голое, гдето наградил отличилите се в боевете с твърде големи подаръци и, като разпуснал войниците, върнал се в сто­лицата, без да сключи мир или каквито и да било мирни съглашения с куманите.

Тия именно неопределени отношения дали възможност на куманите да се опитат да нахлуят през царуването на Алексий I още веднъж в Северна България, но вече от северозападна страна, обаче без всякакъв успех. Анна Комнина ни съобщава, че в 1114 год. се пръснал слух, какво куманите преминали Дунав. През ноември с. г. императорът заминал за Пловдив, отгдето, след като събрал доста силна войска, изпратил я през Петрич(?), Средец и Нишавската област към придунавския град Браничево, а сам останал в Пловдив , гдето водел рели­гиозни спорове с тамошните манихеи. Между това някой пристигнал от придунавската страна и съобщил, че кума­ните вече преминали Дунав. Без да се бави, Алексий I веднага потеглил към Дунав с всичката си войска, която в дадения момент имал под ръка. Когато стигнал във видин и не намерил там неприятелите, защото куманите, щом научили за пристигането на императора, побързали да се оттеглят назад. Преследвани от ромеите три деноно­щия, те не могли да бъдат настигнати и дори сполучили на лодки да преминат Дунав обратно, а ромеите без да извършат нещо, се върнали при императора, който бил крайно недоволен, загдето варварите не могли да блдат заловени. След това Алексий I отново се върнал в Плов­див, гдето продължил борбата си с манихеите, а кума­ните за няколко години не тревожили империята.

Макар и да нямаме никакъви известия за положението на Северна България след оттеглянето на куманите отвъд Дунав , все пак може да се твърди с известна достоверност, че след това несъмнено византийската власт е била въстановена там, но дали Лъв Никерит също така е за­взел длъжността дука на Паристрион, и изобщо кой е бил след 1092 год. управител на тая област, остава за­сега неизвестно по липса на данни. Обаче настаняването на ромейски войски в Северна България и временното осигуря­ване с безопасност североизточните граници на империята дали възможност на Алексий I Комнин да обърне сериозно внимание към северозападните съседи на империята—към неспокойните сърби.

След смъртта на княз Михаил (ок. 1082) зетския престол завзел син му Бодин, който, според дуклянския летописец, завладял Босна, а също и Рашка, гдето поставил двама свои верни жупани, Вълкана и Марка. През времето на норманската война Бодин държал с роберта Гюискар и поради това след смъртта на последния, когато в Драч била отново въстановена византийската власт, сърбите вече станали за Византия големи неприятели. Поставеният в 1085 год. в Драч дука-управител Иван дука, братът на императрица Ирина, през времето на борбата с печенезите, постоянно воювал с тях и ги изгонил из завзетите от тях градове в драчската тема, а в една кър­вава битка дори сполучил да вземе в плен б одина. Отто­гава личността на Бодина изчезва от историческата сцена и вместо него изстъпва вече Вълкан, великият жупан на източните сърби с център Рашка. Още след победата си над печенезите Алексий I намерил за възможно да се по­грижи и за запазване границите на империята откъм сър­бите, за враждебните намерения на които достигали вече известия до него.

През пролетта на 1091 год. императорът през Плов­див потеглил право за Косово поле в южната му част в гр. Липлян (Λιπένιον), който бил ромейска погранична кре­пост. Всичката му грижа била сега да укрепи границата така, щото сръбските нахлувания да могат да бъдат лесно отбивани. Сърбите, като се научили, че сам императорът се явил на границата, не се осмелили да излязат срещу него, а Алексий I набързо се върнал в Цариград, гдето го чакали приготовления за борба с турците, която се продължила през цялата 1092 година; от друга пък страна през същата тая година императорът бил лично зает, както видяхме, с войната против опасните кумани. Сърбите обаче се възползували от това и почнали отново да нападат в Драчска област, а в следната 1093 год. Въл­кан предприел цял поход. От сръбската погранична крепост Звечан, която се издигала на един висок връх при съединението на р. Ситница с Ибар, той минал границата и достигнал до Липлян, който бил превзет и изгорен от него. Императорът , който се бе вече отървал от куманите, а войната със страшния Чаха бе свършил благополучно, сам потеглил против Вълкана, който и тоя път не се решил да влезе в сражение с него и когато Алексий I пристигнал в Скопие, чрез пратеник му предложил мир, с обещание, че ще му даде заложници, и с оправдание, че той бил принуден да на­падне поради враждебните действия на пограничните ромейски управители. Императорът се задоволил с тия обещания на Вълкан и се върнал в столицата.

Вълкан обаче не пратил обещаните заложници и, не минало и една година, пак възобновил нападенията си. Изпратеният още в 1090 год. драчски дука, Иван Комнин, син на севастократор Исаак, по-големия брат на Алексия I, почнал да отбива сърбите и навлязъл в сръбска територия чак доЗвечан; но с измама една нощ сърбите нападнали ромейския лагер, гдето произвели страшно клане. Иван комнин едва сполучил да се спаси и с останалите си войници се върнал назад, като веднага заминал за Цариград, за да извести сам за поражението си. Между това Вълкан навлязъл в ромейска територия, ограбил и изгорил много български селища в околностите на Скопие, преминал в Положката котловина и достигнал чак до Враня, отгдето се върнал с огромна плячка. Това вероломно поведение на сръбския велик жупан принудило императора отново да се въоръжи против него. През февруари 1094 год. Алексий I лично потеглил бротив Влкана, който, изплашен от голямата ромейска войска, когато императорът стигнал в Липлян, отново предложил мир, с обещание незабавно да даде обещаните заложници и за в бъдеще да не предприема нищо лошо спрямо империята. Като получил съгласието на императора, Вълкан сам заобиколен от свои роднини и важни жупани, се явил пред Алексий I и му предал двадесет заложници, между които се намирали и синовете на братовчеда му, Урош и Стефан Вълкан. Така най-сетне бил сключен мир и със сърбите.

Съдържание: